Мириам Мингър
Кръстоносецът (6)

Пета глава

Лейла вдигна глава от томчето с персийска лирика, което четеше, когато влезе Маджида и се поклони дълбоко.

— Прощавайте, че се осмелих да смутя късната ви почивка, млада господарке. Но вашата достопочтена майка желае да ви види. Трябва да ви отведа при нея.

Лейла остави книжката и погледна учудено прислужницата.

— Мислех, че е отишла в палата на Мавдуд. Какво се е случило? Да не й е зле?

— Не, не, няма нищо. Господарката е променила решението си и желае да ви види, преди да сте си легнали.

Лейла смръщи вежди. Това беше повече от необичайно. Майка й беше известна с упоритостта си. Щом веднъж беше взела едно решение, никога не го променяше. Защо Маджида я измерваше с тъжен поглед, сякаш искаше да запечата чертите й завинаги в паметта си? Очите на вярната прислужница бяха замъглени от сълзи, зачервени и подути, ръцете й трепереха.

— Какво ти е, Маджида?

— Прощавайте, млада господарке, но майка ви чака.

Лейла се надигна с въздишка от постелята си и мушна между страниците на книжката една сребърна пръчица, за да отбележи докъде е стигнала. Преди лягане щеше да си дочете стихотворението.

— Бъдете така добра да облечете тази роба — помоли Маджида и й подаде проста ленена рокля. — Нощта е хладна, а вие сте твърде леко облечена.

Прозирната тъкан на нощното й одеяние беше съвсем тънка, извезана със сребърни конци и тялото на Лейла ясно изпъкваше под нея.

Девойката кимна и смени дрехата си. Хладният, гладък лен не беше особено приятен след лавандулово синята коприна, но тя не се възпротиви. Само каза:

— Готова съм, Маджида. Макар че ще минем само през вътрешния двор.

— Обувките, мила Лейла.

Лейла изгледа смаяно робинята. Тя не я наричаше почти никога по име, а сега изглеждаше толкова смутена и объркана, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Лейла преглътна острия отговор, който напираше на устните й, и обу меките кожени обувки. После тръгна бавно след слугинята, питайки се как би могла да си обясни държанието й.

Когато минаха през вътрешния двор, Лейла вдигна глава и се загледа към черното нощно небе, по което звездите блещукаха като шлифовани диаманти. Ароматът на разцъфтелия жасмин висеше тежко в хладния въздух. Лейла с удоволствие би останала още малко навън, но Маджида я побутна нетърпеливо.

— Не бива да оставяме господарката да чака, да вървим. — Преди Лейла да даде израз на недоволството си, робинята отвори вратата и забърза към стаята на Ив.

Помещението беше оскъдно осветено. Майка й седеше пред ниска масичка, на която беше сервирана лека вечеря. В двата отсрещни ъгъла горяха газови лампи.

— Какво има, мамо? — попита Лейла и пристъпи напред.

Ив улови ръката й, притегли я да седне до нея, после наля вода с лимон в сребърна чаша и й я подаде.

— Поканих те да изпием заедно нещо освежително, дъще. Денят беше дълъг и уморителен… И за теб, и за мен.

Лейла погледна неразбиращо чашата, после вдигна очи към майка си, която побърза да скрие лицето си зад сребърното було. Очите й бяха пълни със сълзи. Две големи капки се търкулнаха по необичайно бледите бузи.

— Мамо? — Лейла тъкмо щеше да скочи на крака, когато чу стъпки зад гърба си и смаяно обърна глава. Успя да види само нечия грамадна фигура, тъмна и заплашителна, една голяма ръка се протегна и притисна към устата й гъба, напоена с воняща течност. — Мамо! — изплака отчаяно тя, но викът заседна в гърлото й. Вдъхна някаква сладникава миризма, усети на устните си горчив вкус. За Бога, защо искаха да я упоят? Кой беше този човек? Нима и майка й участваше в тази жестока игра? Тя се опита да се отбранява, но две силни ръце я уловиха здраво, за да й попречат да се движи. Когато заби дългите си нокти в ръката, която държеше гъбата, чу мъжки глас да изрича ядно проклятие. Само след минута стаята се завъртя пред очите й и тя разбра, че скоро ще загуби съзнание. Отвори широко очи и се вгледа в лицето на майка си, която сякаш плуваше в далечината с безпомощно протегнати ръце.

— Правя го заради теб, Лейла. Никога не забравяй, че много те обичам — прокънтя в ушите й заклинателният глас на Ив.

Образът й се разми още повече и лека-полека потъна в мрака.

— Загуби съзнание — установи Ги дьо Варен и предостави Лейла на грижите на робинята. Хвърли мократа гъба в една сребърна купа и изми грижливо ръцете си. Ив изглеждаше толкова разстроена, че той попита загрижено:

— Добре ли сте, милейди?

— Да, да, разбира се — пошепна тя и се опита да спре сълзите си. Когато се обърна към Маджида, гласът й трепереше: — Стой на вратата, моля те, и ме повикай веднага, ако се появи някоя от робините, или, Бог да ни е на помощ, съпругът ми.

— Да, господарке — отговори беззвучно прислужницата, падна на колене пред Лейла и я целуна по челото. — Милата ми Лейла, тъмната ми гълъбица, дали понякога ще си спомняте за вярната Маджида? — Тя се надигна, изхълца задавено и забърза към изхода. — Вътрешният двор е празен, господарке.

— Да вървим, бързо! — Ив отвори ниската портичка и рицарят видя тясна, извита стълбичка. — Оттук се излиза на покрива. Нали знаете, че тукашните хора много обичат да си почиват на терасите.

Ги дьо Варен взе на ръце безжизнената фигурка и се учуди на лекотата й. После изкачи бързо няколкото стъпала и излезе на терасата. Слава Богу, тя беше защитена от всички страни с гъсто обрасла с лози решетка, която не пропускаше любопитните погледи.

— Елате! — пошепна настойчиво Ив и пристъпи безшумно към парапета. — В тъмната уличка долу ни чака един приятел с количката си.

Ги дьо Варен се приведе и облекчено разпозна в сянката на стената очертанията на някакво примитивно превозно средство. Едър, широкоплещест мъж в монашеско расо се качи в количката и протегна ръце към него, за да му помогне при слизането. Но каква беше тази отвратителна воня, която се носеше изпод покривалото?

— Пуснете Лейла — нареди глухо Ив. — Томас ще я улови.

— Кой е Томас?

— Най-добрият ми приятел в Дамаск. Англичанин, брат по вяра. Спокойно можете да му поверите живота си.

— Какво, за Бога, кара в тази количка? — попита рицарят, когато отец Томас уви тялото на Лейла в голямо бяло платно и го положи на дъното на количката. После дръпна отгоре й тъмното покривало.

— Трупове.

Ги дьо Варен потръпна от ужас. После от гърлото му се изтръгна нерадостен смях, очите му се вдигнаха обвинително към небето. Това беше най-добрата възможна защита. Ако стражите проявяха любопитство, щяха да видят само купчина мъртви тела. Може би гниещите им, сковани пръсти стискаха дори мечове, за да опазят бегълците?

— Не губете кураж — прошепна лейди Ив, сякаш бе прочела мислите му. — Никога не бих рискувала живота на дъщеря си, нито пък вашия. Томас е монах и служи в християнската община. Той е единственият от братята в манастира, който има позволение да обикаля града. Неговата задача е да товари на количката си мъртвите християни, които са живели като роби в Дамаск, и да ги заравя в гробището, което е далеч извън града.

— А ако ни спрат по пътя? Ако претърсят труповете?

— Не се тревожете за това, лорд Дьо Варен. Никой мюсюлманин не би се омърсил да се докосне до мъртвото тяло на неверник. Старайте се само да не се движите и всичко ще мине добре.

Мъжът преглътна и се обърна към нея.

— Тогава е време да си вземем сбогом, милейди… — Гласът му заглъхна в цял хор от гневни мъжки викове, които долетяха откъм крепостта.

— Ето че откриха бягството ми — установи мрачно Ги дьо Варен.

— Побързайте! — извика уплашено Ив. — Не бива да губим повече време. — Влажните й от сълзи очи блещукаха като бисери на лунната светлина. Тя извади от широкия ръкав на робата си малка кадифена торбичка и я пъхна в ръката на Дьо Варен. — Вземете, това са бисери, смарагди, диаманти и рубини. С тях ще си платите пътя до Англия. Пазете добре детето ми, благородни рицарю. Като ви давам Лейла, аз поверявам в ръцете ви най-скъпото си същество на този свят.

— Кълна се в живота си, че лейди Лейла ще пристигне в Англия жива и здрава — отговори сериозно мъжът, мушна торбичката в колана си и прескочи ниския парапет.

Монахът му помогна да слезе по стената.

— Легнете до нея, милорд — нареди шепнешком Томас. — Когато наближим Портата на слънцето, ще ви дам знак. Това е най-важната точка на града и се охранява много строго, но досега не съм имал проблеми с товара си. Трябва само да не мърдате и за известно време дори да не дишате, ако някой от войниците случайно реши да вдигне платнището.

Дьо Варен се намести в количката и още отсега спря да диша. Мъртвите тела воняха непоносимо. Томас се усмихна.

— Не вярвам някой да се осмели да ме проверява. Повечето от пътниците ми са мъртви доста отдавна.

Ив се приведе над дървения парапет и прошепна задавено:

— Бог с вас!

— И с вас, смела лейди Ив — промърмори Ги дьо Варен и само след миг мракът го погълна. Отец Томас спусна чергилото, количката потегли с протяжно скърцане. Щом завиха в една от главните улици, обкованите с желязо колела се затъркаляха с оглушителен шум по каменната настилка. Друсането беше ужасяващо. Ги дьо Варен непрекъснато се блъскаше ту в Лейла, ту в някой от труповете от другата страна, но не смееше да изругае. Сладникавата миризма на гнило отнемаше дъха му.

А може би това беше само един отвратителен кошмар? Какво ли щеше да се случи, когато стигнеха гробището? Как щеше да продължи пътя си с Лейла на ръце?

След известно време се чу съскащият глас на монаха:

— Вече наближаваме градските порти, милорд. Молете се младата лейди да не започне да говори насън точно сега!

Ги дьо Варен се вцепени от ужас. Количката спря изведнъж и от всички страни закрещяха груби мъжки гласове. Някой дръпна чергилото и той затаи дъх. Ядните проклятия издадоха, че пазачът беше получил пълна порция от отвратителната воня. Въпреки това не продължиха пътя си веднага.

Ги дьо Варен се обля в студена пот. Всеки момент щяха да го открият. Може би Лейла беше въздъхнала, или пък самият той? Пръстите го сърбяха да посегне към ятагана, но в последния момент се овладя. Трябваше да издържи докрай.

Най-после брат Томас хвърли чергилото върху труповете, колелата изскърцаха, количката продължи пътя си. Неизказано облекчен, Ги дьо Варен се отпусна на коравите дъски. Пътят беше неравен и каменист, но това вече не му правеше впечатление. Монахът изруга ядно и това вече беше сигурно доказателство, че са достатъчно далеч от Портата на слънцето.

— Проклети езически кучета! Дано дяволът ви набучи на острото си копие и ви захвърли в най-страшния огън на ада! — Монахът се изсмя дрезгаво. — Простете, благородни господине. Не е редно един божи човек да богохулства така, но какво да се прави?

— Няма нищо, отче Томас — отговори глухо Дьо Варен, който беше благодарен за светския нрав на монаха. Макар и бавно, жизнеността и куражът му се завръщаха, дори ужасяващата воня не го смущаваше вече. Въпреки че беше виждал безброй мъртви през годината, която бе прекарал в Светите места, а и още по-рано, по време на гражданската война, никога не му се бе случвало да лежи между тях. Това беше свръх силите дори на човек като него. За да отклони вниманието си, той се запита как ли се чувства Лейла. Вече разбираше, че лейди Ив е сторила единствено правилното, като го помоли да упои дъщеря й. Никоя жена не би понесла това ужасяващо пътуване в компанията на дузина мъртъвци, без да избухне в ридания.

— Пристигнахме, благородни господине — обади се полугласно брат Томас. — Можете да се изправите.

Ги дьо Варен веднага отметна тъмното чергило, свали покрова и скочи на крака. Изпъна гърди и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух.

— Къде сме? — попита дрезгаво той.

Очите му сълзяха.

— На три мили южно от Дамаск, милорд, съвсем близо до християнското гробище. Ще вървим пеша до лагера.

— Какъв лагер?

— Бедуини са разпънали палатките си тук наблизо. Търговци, които предпочитат камилските кожи пред мръсните гостилници в града. Трябва да купим коне, за да стигнете по-бързо до крайбрежието. Бедуините притежават най-огнените арабски расови коне в цялото кралство. Дамата ще остане тук.

— Никога! Аз ще я нося.

Брат Томас поклати укорно остриганата си до голо глава и спусна качулката пред очите си.

— Това е невъзможно, милорд. Ако бедуините я видят, ще забравят и конете си, и бисерите, които ще им предложим, и ще се нахвърлят върху нас като диви зверове. Не разбирате ли, че тези гадни търгаши биха дали мило и драго, за да се сдобият с красавица като лейди Лейла! Нали всеки султан ще им предложи безбожна цена, за да я има! Затова трябва да я оставим тук. Повярвайте, никой няма да посмее да се доближи до количката с мъртвите.

Монахът забрави почтителността си към високопоставения благородник и го дръпна за ръкава.

— Елате, милорд, трябва да побързаме. Ако не се върна скоро, ще изпратят стражите да ме търсят.

Ги дьо Варен изгледа колебливо увитото в саван тяло на Лейла, но трябваше да признае, че думите на монаха са разумни. Нали тъкмо бедуините бяха убили коварно Уилям Жерве и бяха заробили лейди Ив? Той също беше чувал, че бедуините са мръсни, безсъвестни негодници. Нямаше никакво желание да бъде постигнат от същата участ като бедния лорд Уилям. Затова закрачи бързо след монаха, загледан в посоката, която им сочеше яркият лагерен огън.

— Щом влезем в лагера, не казвайте нито дума, милорд — произнесе предупредително брат Томас. — Стойте настрана и ме оставете да се пазаря.

— Това и смятам да направя. Познанията ми по арабски са доста ограничени. — Ги се изсмя тихо, но веднага стана отново сериозен.

— Ще купим две от най-издръжливите им животни — обясни тихо монахът. — Ако едното започне да куца, няма да спирате. Пътят до крайбрежието трае цял ден, дори ако непрекъснато препускате. Дръжте се в посока югозапад и следвайте стария път на керваните, който извежда право на морския бряг.

Дьо Варен кимна и посегна към колана си. В далечината вече се различаваха първите ниски палатки.

— Лейди Ив ми даде скъпоценностите си…

— Те са за дългия път по море — прекъсна го брат Томас и потупа дълбокия джоб на тъмнокафявото си расо. — Когато ме потърси в манастира, Маджида ми предаде една изключително скъпа смарагдова огърлица. Тя струва поне дузина коне. Знае се, че бедуините искат нечувани цени за животните си. Тихо сега, господине, ето ги, че идват.

Дьо Варен си спомни прекрасната смарагдова огърлица, който лейди Ив носеше на врата си, и се запита дали именно с нея ще бъдат купени така необходимите им коне. Но много скоро опасното положение, в което се намираха двамата с Томас, обсеби напълно вниманието му.

Около дузина бедуини крачеха в мълчание насреща им. Монахът спря, Дьо Варен последва примера му. Усети нарастващото напрежение и с мъка се овладя да не посегне към меча си. Тези синове на пустинята, облечени в необработени камилски кожи, изглеждаха много по-заплашителни от всички араби, с които се беше сблъсквал досега. В студените им тъмни очи се четеше открито недоверие.

Мъжете размениха кратък поздрав с монаха, последва буен поток от думи и непроницаемите им лица започнаха да се разведряват. Ги дьо Варен остана безкрайно учуден, когато от най-близката палатка бяха изнесени сандъчета, покрити с дебели платнища, и всички насядаха в кръг.

— Не вземайте нищо от онова, което ще ви предложат, милорд — промърмори под носа си брат Томас.

Очевидно и той не се доверяваше на нощните им домакини.

Рязко изречена заповед разбуди заспалите наблизо роби. Скоро поднесоха големи плата със смокини, фурми и потопени в мед бадеми. Дьо Варен поклати безмълвно глава и бе възнаграден с гневен поглед от най-близко седящия. Слава Богу, вниманието им бе привлечено от буйно цвилене и шумно пръхтене, което отекна в ниските хълмчета, заобикалящи лагера.

Трепкащата светлина на огъня бе подсилена от набързо запалените факли и разкри живописната местност, в която лагеруваха бедуините. Робите доведоха полудиви арабски жребци и кобили и собствениците им закрещяха един през друг, хвалейки изключителните им качества. Дьо Варен проследи как брат Томас избра два великолепни врани коня и започна да се пазари надълго и нашироко с бедуините. Сделката изглеждаше почти приключена, когато брат Томас се изправи, извади смарагдовата огърлица и я вдигна високо във въздуха.

Насядалите край огъня мъже онемяха от изумление. Пламтящите им очи не се откъсваха от блещукащите скъпоценни камъни, които искряха зелени и студени. Един след друг мъжете се докоснаха със страхопочитание до накита и го премериха в мазолестите си ръце, без монахът да го изпуска от десницата си. Накрая водачът даде знак на робите. Двата врани жребеца бяха оседлани и доведени пред Томас.

— Качвайте се, бързо — прошепна монахът, без да изпуска огърлицата от ръката си.

Ги последва с готовност нареждането му и се наслади на чувството, че е отново върху гърба на бърз, силен кон. През ума му премина споменът за собствения му бял жребец, който бе оставил в лагера на кръстоносците при заминаването са за Анадола. Този боен кон му беше много скъп, тъй като надминаваше по бързина и ум всички, които беше имал досега. Можеше само да се надява, че Едуард Плантадженет не е забравил да вземе със себе си това несравнимо животно, когато е потеглил за дома.

Томас възседна умело втория жребец и едва тогава предаде скъпоценната огърлица в ръката на бедуинския водач. Възбудените мъже се стълпиха около прекрасния накит, който беше станал тяхна собственост. Томас смушка коня си, обърна го и препусна като бесен в нощта.

— Побързайте, милорд! — изкрещя монахът, за да заглуши тропота на конските копита по сухата, камениста земя.

Ги дьо Варен отпусна юздите на коня си и без усилия настигна спътника си.

— Нима мислите, че онези са недоволни от сделката? — извика му той.

— Не мога да им имам доверие. Бедуините са коварни и подли — отговори монахът и се притисна към врата на коня. — По-добре е да опишем широка дъга, преди да се върнем при количката. А после, Бог да ви води, милорд!

Ги дьо Варен напрегна взор да различи нещо в мрака. Вътрешното му напрежение отслабна едва когато видя количката с труповете. Той скочи от седлото и сбърчи нос, когато отново усети вонята на гнило, разнасяна от нощния вятър. Отметна чергилото, вдигна безжизнената фигура на Лейла и промърмори кратка молитва за бедните души на отдавна изстиналите си спътници, които му бяха оказали такава неоценима услуга.

Брат Томас му подаде едно одеяло и завърза юздите на втория жребец за седлото на избрания от Ги.

— Нощта е студена, милорд — отбеляза той и грижливо уви тялото на Лейла в грубото одеяло. Ги дьо Варен възседна коня си и настани отпуснатата фигура в скута си. Враният жребец потропваше нетърпеливо с копита.

— Ще се моля на Бога ви пази по дългия път, милорд. Дано и двамата с младата лейди стигнете здрави и читави в родината.

— Хиляди благодарности, добри ми братко. Небето ще ви възнагради за всичко, което сторихте за нас, приятелю.

Монахът отстъпи настрана, Ги заби шпори в хълбоците на расовия жребец и здраво притисна Лейла до себе си, когато огненото животно изпръхтя и се понесе в бесен галоп, следвано от спътника си, който без усилие препускаше в крак с него. Дьо Варен хвърли бърз поглед през рамо, загрижен, че бедуините все пак са решили да ги преследват, но не видя нищо, освен безкрайния нощен мрак, който бе погълнал и монаха с количката му.

Обзет от дива радост, рицарят нададе гръмогласен боен вик. Мускулестите му бедра прилепнаха към седлото, яките пръсти стиснаха здраво юздите. Черните арабски коне препуснаха в галоп на югозапад, към крайбрежието, към свободата. Вятърът развяваше широката роба на ездача и през тялото му пулсираше непознато въодушевление. Никога досега не се беше чувствал толкова жив и изпълнен със сили. Освен това изпитваше гордост, че в ръцете му бе поверен крехкият живот на една прекрасна жена. Неподвижното й тяло топлеше гърдите му и разпращаше буйни пламъци по вените му. Той беше дал клетва да отведе лейди Лейла Жерве в Англия, да я пази и защитава по дългия, изпълнен с опасности път.

И той, рицарят Ги дьо Варен, щеше да сдържи дадената дума, независимо от препятствията и засадите, които дебнеха по пътя им!