Мириам Мингър
Кръстоносецът (19)

Осемнадесета глава

Не минаха и два дни и Ги дьо Варен преодоля най-лошото. Раната на бедрото бързо се затваряше. Отокът и възпалението бяха изчезнали почти напълно, образуваше се свежа кожа. Лицето му беше възвърнало обичайния си цвят, имаше и апетит. Тази сутрин беше настоял да смени постелята в болницата с широкото легло в спалнята си.

Лейла тъкмо сменяше превръзката. Все още не беше взела решение дали да му признае любовта си или да напусне замъка, за да му запази живота.

Когато от гърлото на мъжа се изтръгна ядно проклятие, ръката й трепна.

— Заболя ли ви? Да не би превръзката да е много стегната?

— Не, разбира се, че не. Просто мислех за Филип.

Въпреки молбите й да не съди брат си, докато не се е възстановил напълно, Ги дьо Варен повика при себе си Филип още щом се премести в спалнята си и го освободи от всички длъжности по управлението на замъка и имота. После го затвори в покоите му до параклиса и му нареди да чака, докато вземе окончателно решение за съдбата му. Като видя господаря на замъка, настанен удобно в собственото си легло, Филип видимо се уплаши. Очевидно беше очаквал да застане пред умиращ.

Лейла довърши превръзката и се надигна. Ги улови ръката й и това нежно докосване прогони нерадостните й мисли. Сърцето й заблъска лудо в гърдите и тя избягна погледа му, за да не се хвърли в прегръдката му и да му признае колко го обича.

Изтегли внимателно ръката си, за да не го засегне. Пристъпи към единия прозорец, погледа малко навън, после се насочи към втория и дръпна завесите. Затвори и дървените капаци, защото късното следобедно слънце заливаше спалнята с ярките си лъчи. Полумракът беше много по-приятен. Огънят в камината догаряше, по стените танцуваха неспокойни сенки.

— Най-после сме отново сами, любов моя — проговори дрезгаво Ги. — Никълъс е зает и мисля, че е време да наваксаме онова, което ми обещахте с целувката си, преди да тръгна на път онзи следобед. Да не мислите, че съм забравил?

Лейла трепереше с цялото си тяло. Желанието я тласкаше към него. Толкова й се искаше да се сгуши на гърдите му, да отговори на целувките му. Но ако сега се поддадеше, нямаше да има сили да се бори повече и щеше да му разкрие сърцето си.

Силно чукане по вратата я освободи от необходимостта да отговори.

— Кой е? — Гласът на лорда издаваше нетърпение и недоволство от появата на натрапника.

— Робърт Бърнъл, милорд. Нося ви отговора на Роджър Жерве.

Отговор от Роджър? Изтръгната от мъчителния си копнеж, Лейла се вслуша напрегнато. Какво ли означаваше това? Разговорът, който Ги дьо Варен беше провел с рицарите си вчера в болницата, я беше уплашил до смърт. Страшно беше да узнае, че именно Балдуин Д’Ювил е премахнал пратеника на управителя Мавдуд и е унищожил искането за откуп. Как не беше разбрала, че съпругът й е изпратил вест на Роджър Жерве?

— Влезте, сър Робърт.

Младият рицар отвори вратата и спря смутено на прага. Потъналото в полумрак помещение, затворените капаци на прозорците създаваха интимна атмосфера и той погледна смутено към Лейла, сякаш беше очаквал да я завари разсъблечена. Направи няколко крачки към леглото и се поклони.

— Прощавайте, милорд.

— Е, какво отговори уважаемият лорд Жерве на нашите обвинения, че е изпратил хората си да ме нападнат от засада и да ме убият?

— Отрича всичко, точно както очаквахме, милорд. Твърди, че Балдуин Д’Ювил е действал на своя глава, и тогава в Сирия, и сега. Хората, които се включили в отряда му, вече били подобаващо наказани.

— Лъжи, нагли лъжи! Съгласи ли се поне с „Божието правосъдие“?

— Да, милорд. Поръча да ви предам, че чака с нетърпение деня, когато ще ви победи и ще докаже невинността си.

— Така значи — промърмори полугласно Ги дьо Варен. — А подписа ли предизвикателството, този негодник?

— Подписа го, милорд. Пратеникът вече препуска към Лондон. Само крал Едуард има право да реши кога ще се състои двубоят.

— Много добре. Този път кралят ще се съгласи, защото Роджър Жерве отиде твърде далеч. Отговорът ще пристигне след около две седмици. Надявам се, че дотогава ще бъда в състояние да се бия.

Двамата разговаряха приглушено, но Лейла чуваше всяка дума и страхът й непрекъснато нарастваше.

„Божието правосъдие“. Лейла знаеше какво означава това. Този ужасяващ начин да се разреши един спор, една вражда най-често завършваше със смъртта на единия, а понякога и на двамата противници. Двубоят се провеждаше с копие и меч, а публиката стоеше и гледаше, защото всички се придържаха към мнението, че Бог е на страната на този, който отстоява истината. Каква лудост!

Нима Ги вярваше, че е в състояние да излезе срещу Роджър Жерве само две седмици след раняването си? Той неминуемо щеше да изгуби битката и да се прости с живота си. И всичко това само заради нея.

Изведнъж й стана ясно какво трябва да направи. Имаше една-единствена възможност да предотврати този безсмислен двубой, това така наречено „Божие правосъдие“. Трябваше да сключи сделка с Роджър, дори ако брат й беше дяволът в човешко лице. По-добре да загуби завинаги Ги дьо Варен, отколкото да допусне собственият й брат да убие обичания й съпруг. Също така недопустимо беше Роджър Жерве да падне от ръката на съпруга й.

Когато узнаеше какво е сторила, Ги щеше да я намрази и да се отвърне завинаги от нея. Само така можеше да му попречи да тръгне да я търси и да я върне в дома си. Само така щеше да престане да я обича…

— Много ви благодаря, че приехте да изпълните това неприятно поръчение — прозвуча твърдо гласът на Ги дьо Варен.

Бърнъл се поклони и се засмя.

— За мен беше удоволствие да отнеса предизвикателството на оня негодник Жерве, милорд. — Той се обърна към Лейла. — Простете, че нахлух така, милейди. — Поклони се още веднъж и напусна спалнята, дрънчейки с бронята си.

Лейла го проследи с поглед, видя как вратата се затвори зад него и отчаяно си пожела да беше излязла и тя. Сега, когато беше взела най-важното решение в живота си, всеки миг близо до съпруга й се превръщаше в адско мъчение.

— Лейла, не чухте ли какво ви говоря?

Тя се обърна стреснато.

— Какво казахте, съпруже мой?

— Казах, че ако беше друг, а не Робърт Бърнъл, бих го оставил да чака. Но трябваше веднага да узная какво е отговорил онзи негодник Жерве и…

— Ако позволите, не бих желала да говорим сега за брат ми — прекъсна го бързо тя. На бузите й бяха избили червени петна.

Ги с готовност се подчини на желанието й и кимна. Добре познатото парене в слабините не му даваше мира.

— Както желаете, любов моя.

Разбира се, вестта за предстоящия двубой я беше уплашила. Той й беше обяснил още преди седмици, че няма защо да се страхува от подлия си брат, че той никога вече няма да има власт над живота й. Дори ако с него се случеше нещо, крал Едуард му беше дал тържествено обещание, че ще вземе съпругата му под своя лична защита. Това беше станало на сутринта преди тръгването за Уелс.

— Мога ли да направя още нещо за вас? — попита Лейла. — Имам доста работа в болницата, а и не искам да оставям помощничките си сами. — Очите й блестяха в полумрака. — Още една възглавница, или може би чаша вино? Какво желае сърцето ви?

Ги не можеше да отмести поглед от твърдите гърди, които се вълнуваха под люляковата коприна на корсажа й. Представи си как розовите им връхчета се втвърдяват под милувките му и в тялото му пламна диво желание.

— Жаден съм, Лейла, но не за вино. — Вече не можеше да потиска желанието си. Затова и беше заповядал да го донесат в спалнята му. След като се бе изплъзнал на косъм от лапите на смъртта, желанието му да я държи отново в прегръдките си и да я люби беше станало неудържимо. То беше част от него и щеше да трае до края на дните му.

Протегна ръка и прошепна пресипнало:

— Елате при мен, любов моя, болницата може и да почака. Когато Лейла отстъпи няколко крачки назад и потърси с поглед затворената врата, в сърцето му пропълзя уплаха. Какво ставаше с нея? Откакто се беше върнал в съзнание, тя изглеждаше разстроена, нещо постоянно й тежеше. Дали още преживяваше сблъсъка с Филип, при който верният сър Хенри се беше намесил навреме, за да я защити? Проклет да бъде Филип, проклет за вечни времена!

Не, дори ако трябваше още веднъж да започне от самото начало, за да завладее сърцето на любимата жена, той щеше да го стори. Тя означаваше за него повече от собствения му живот. Още сега щеше да направи първата крачка и да я целуне.

— Елате при мен или аз ще дойда при вас — проговори заплашително той и отметна завивката.

Лейла нададе уплашен вик и се спусна към него. Притисна го към възглавницата и проговори задавено:

— Недейте така! Още е много рано, кракът ви не е зараснал напълно!

Той й протегна ръка и дълбоките сини очи заблестяха.

— Е, какво сега?

В тялото й пулсираше парещо желание. Сбогуването трябваше да почака още малко. Можеше само да се надява, че след прегръдката все още ще има сили да избяга оттук. Тя улови ръката му и падна на гърдите му. Ги помилва лицето й и я погледна дълбоко в очите. Погледът му се замъгли, дишането му стана накъсано.

— О, Лейла, колко ме беше страх, че никога вече няма да ви държа в обятията си. Толкова много ви обичам, Лейла!

Гърдите й бяха стегнати като в железни клещи. Той дори не подозираше, че и тя го обича и цял живот ще го носи в сърцето си. Плъзна пръст по пълните му устни и по тялото й се разля гореща вълна. Сгуши се в прегръдката му и не се възпротиви, когато Ги нежно я притисна до гърдите си.

Устните им се срещнаха и за него това беше миг на върховно щастие от новото им сливане, за нея обаче представляваше смъртоносна болка от сбогуването завинаги. Но не можеше другояче. Трябваше да изживее тези последни мигове с любимия мъж.

Лейла плъзна връхчето на езика си по устните на Ги и потрепери от удоволствие, когато от гърлото му се изтръгна гърлен стон. Днес щеше да го ощастливи така, както дори не беше мечтал. Щеше да му се отдаде цялата, без задръжки и ограничения. Нищо нямаше да скрие.

Тя впи устни в неговите, помилва го с език, притисна лицето му между дланите си и му позволи да я притегли грубо към себе си и отново да поеме водачеството. Ги я зацелува, докато й се зави свят и започна да се задъхва. Веднага след това тя се изплъзна от него и скочи от леглото, преди нетърпеливите му ръце да са разкъсали роклята й. В големите виолетови очи се четеше неудържима страст. Ги разбра и зачака. Колко непредвидима беше тази жена! Сигурно взаимното им опознаване щеше да трае цял живот…

Замъгленият му поглед не се откъсваше от стройното й тяло. Много бавно, с изкусителни поклащания на хълбоците, които запалиха огън в кръвта му, тя се разсъблече пред него. Първо откопча сребърния колан и изхлузи туниката през главата си. Прозрачната долна риза не можеше да скрие примамливата закръгленост на тялото й. Извивайки се като змия, Лейла вдигна бавно тънкия лен и разкри стройните си крака.

При вида на светлата кожа, подчертана още повече от малкия черен триъгълник, Ги спря да диша. След малко цялото съвършено тяло се разкри пред очите му.

Лейла застана пред него и проговори съвсем тихо:

— Още не, любими — Защото ръката му се бе плъзнала към късите долни гащи, с които беше облечен. — Почакайте още малко.

Разбира се, тя не можеше да не види възбудата му, но трябваше да доведе докрай малкото си представление. Развърза с треперещи пръсти панделката в косата си и разплете дебелата плитка. После разтърси глава и черните къдрици се разпиляха като порой по гърба й. Знаеше колко много Ги обича косата й и го остави да се наслади на цялата й красота. След малко пристъпи към леглото, поглъщайки с поглед великолепното мъжко тяло. Досега не смееше да го гледа, но днес трябваше да запечата в паметта си всяка подробност: играта на твърдите мускули под бронзовата кожа, могъщия гръден кош, широките рамене.

— Оставете на мен, любими мой — прошепна задавено тя, наведе се и бавно свали ленените долни гащи от хълбоците му. Хвърли ги на пода и продължи: — Облегнете се на възглавниците или си останете по гръб, без да се движите.

После се качи на леглото и се приведе над него. Помилва раменете му, прехвърли крак през бедрата му и простена сладостно, когато устните му се сключиха около връхчето на гърдата й. Но само след миг го отблъсна.

— Недейте, моля ви. Ако ми позволите, днес аз ще ви доставя удоволствие. — Целуна го с неизказана нежност и сърцето й заби като безумно. Само ако можеше да забрави, че за последен път го милва и целува! Събра всичките си сили, защото той не биваше да забележи колко дълбоко е отчаянието й.

Отдели се от устата му и помилва с устни шията му, белега на рамото, гладкия корем. Очите й пареха от неизплакани сълзи. Спомените се надигаха в сърцето й, един от друг по-мъчителни, но трябваше да ги отблъсне. Устните й оставиха гореща следа по корема му, потопиха се в малката вдлъбнатинка на пъпа и започнаха да го милват, докато Ги простена гърлено и се надигна насреща й. Само като си спомнеше, че окосменото му тяло някога я дразнеше… Той отговори на милувките й, плъзна ръка по гърдите й, после по бедрата и между краката.

Лейла намери с устни твърдия член и опитните й милувки го възбудиха още повече. Връхчетата на пръстите й, езикът и устните й му доставиха неописуема наслада. Всичко, на което я бяха научили, днес бе поднесено в дар на мъжа, който се извиваше и стенеше под нея, смаян от силата на усещанията си.

Когато усети, че съпругът й е на ръба на оргазъма, Лейла спря. Трябваше за последен път да го почувства дълбоко в себе си, да се слее с него и двамата заедно да достигнат върха на насладата. Тя също беше възбудена като никога досега.

Ги я вдигна над себе си и устремно проникна в утробата й.

— Нека и аз ти доставя удоволствие, любима моя — прошепна дрезгаво той и пое дълбоко въздух. Завладя устата й с брутална целувка и се наслади на меките бедра, които се триеха чувствено в неговите и се разтваряха, за да го приемат. Двамата станаха едно. Лейла се движеше в ускоряващ се ритъм, а той засилваше все повече тласъците си, като не преставаше да милва гърдите й и да хапе и целува устните й.

— Дръж ме здраво, Ги! — извика тя, когато усети тръпката, преминала по тялото му. Падна върху гърдите му и замря. Двамата потънаха в морето на забравата, отредено само за тях и за никого другиго.

Мина доста време, преди да се отделят един от друг. Лейла още трепереше под напора на отшумяващата страст. Когато Ги отмахна влажната коса от челото й, тя вдигна глава и му се усмихна.

Очите му бяха пълни с любов.

— Едва сега съм сигурен, че съм жив и че това не е било сън.

Шепотът му я изпълни с диво отчаяние, нежната милувка по бузата едва не я накара да изкрещи. Магията изведнъж се разкъса. За нея вече нямаше мир, нямаше сигурност. Думите на Ги дьо Варен разтрошиха усещането за щастие на хиляди мънички парченца. Действителността беше жестока, безмилостна. Болката заплашваше да разкъса сърцето й.

Желанието да признае на Ги колко силно го обича стана нетърпимо. Ако веднага не избягаше оттук, никога нямаше да го стори. Ала когато направи опит да стане, Ги я задържа.

— Не бързайте толкова, мила моя — пошепна в ухото й той и целуна връхчето на носа й. — Имаме пред себе си целия дълъг следобед.

Тя сложи пръст на устните му и повика на помощ цялата си строгост на лекар.

— Не бива така. Трябва да почивате, ако искате да се възстановите бързо.

Ги я пусна, макар и неохотно, и нежно помилва гърба й.

— Останете само още малко, Лейла.

Докосването му я накара да потрепери. Толкова искаше да остане завинаги с него. Изкушението да се отпусне в прегръдките му заплашваше да я надвие. Но разумът победи.

— Не мога. Знаете ли колко хора ме чакат в болницата.

— Както виждам, вече имам сериозен съперник за благоволението ви, красавице моя. Но щом това ви прави щастлива, ще се задоволя и с трохите. Знам, че пак ще ви видя, най-късно довечера.

— Разбира се — излъга тя и повярва, че ей сега ще умре. — До довечера.

Лейла се облече трескаво, благодарна на полумрака, който цареше в спалнята и скриваше треперенето й. Сплете набързо дългата си коса и изтича към вратата.

— Забравихте нещо, мила.

Лейла се обърна стреснато, погледите им се срещнаха и в гърлото й се надигна вик. Ги се усмихна.

— Исках само да ме целунете за сбогом, любов моя. Нали трябва да имам нещо, с което да се утеша за дългото ви отсъствие.

Няколкото крачки до леглото бяха най-дългият, най-трудният път в живота й. Тя усети топлите му устни върху своите и болката стана непоносима. Зави го до брадичката и избяга като подгонена от спалнята, без да се обърне назад. Вратата се затвори зад гърба й.

Само да не мисли за нищо. Само да слезе по стълбата и да отиде в двора. По-късно щеше да има достатъчно време да лее сълзи, по-късно, когато Варен Касъл останеше далеч зад нея.

Когато излезе навън, Лейла забави крачка. Небето беше покрито с черни облаци. Слънцето беше залязло, небето предвещаваше буря. Тя се уви плътно в дебелата наметка, сложи си и подплатената с кожа качулка и се запъти към болницата.

За нейно безкрайно облекчение дворът беше пълен със забързани крепостни и селяни, които бяха докарали в замъка тазгодишната реколта. Това улесняваше намерението й да се измъкне незабелязано от Варен Касъл. Трябваше само да се скрие в една от каручките и да се завие с голямото платнище. Никой не обръщаше внимание на другия, а пазачите по бойниците се взираха единствено в далечината.

Лейла тъкмо си избра каруца, в която да се скрие, когато видя тичащия насреща й Никълъс. Топката, с която си играеше момчето, се търкулна точно пред краката й.

— Лейди Лейла! — извика зарадвано то. — Какво правите тук? Да не сте изгубили нещо?

— Не — отговори объркано тя. — Исках… исках само да видя с какво е натоварена тази каруца, Никълъс.

Момчето се изсмя развеселено.

— Това е жито за семе, нима не знаете? Селяните го карат в замъка, а напролет ще ги хвърлим в земята. Тук е на сигурно място.

— Ама че съм глупава — промърмори Лейла и се опита да се усмихне. Трябваше веднага да се отърве от Никълъс. Сърцето я болеше, но нямаше друг изход.

— Моля ти се, Никълъс, иди да кажеш на Инид, че ми е необходима в болницата.

Малкият я прегърна устремно, после се втурна да изпълни поръчението. Лейла се върна при каручката, мушна се под платнището, сви се на кълбо и пое дълбоко въздух. Чу как дъждът затропа по дебелия плат, далечният гръм й подсказа, че късната есенна буря не е далеч. След малко се чуха мъжки гласове.

— Трябва да тръгваме, за да стигнем у дома преди бурята. — Селянинът скочи на капрата, изплющя с камшика и колелата заскърцаха в неравен ритъм. Свита между два празни чувала, Лейла даде воля на сълзите си.

Колата се друсаше мъчително по неравния път и Лейла се почувства съвсем разбита, макар че не беше минал и половин час, когато спряха пред селската къща. Дъждът беше престанал. Селянинът разпрегна коня, след малко се чу скърцане на затваряща се врата и всичко утихна. Вероятно колата беше прибрана в обора, а селянинът вече се беше прибрал в къщи и седеше пред топлата си вечеря.

Лейла почака още малко, после предпазливо вдигна платнището и огледа обстановката. Намираше се в обор. Слава Богу, щеше да измине пътя до замъка на брат си не пеша, както се опасяваше, а на кон. Дано само селянинът не се върнеше.

Когато улови юздите на малката кобила и я поведе към портата, животното не се възпротиви. Уплаши се едва когато излязоха навън и ги връхлетя проливен дъжд и оглушителна гръмотевица. Бурята беше в стихията си, но това беше добре дошло, за Лейла, защото щеше да заглуши тропота на конските копита. Никой нямаше да забележи измъкването й.

Тя блъсна крилото на портата и тежките дъждовни капки я удариха в лицето. Скочи на седлото и леко плесна по задницата уплашената кобилка. Силен порив на вятъра свали качулката от главата й, но тя дори не го усети. Трябваше на всяка цена да стигне до Жерве Касъл преди залез-слънце, защото в мрака можеше да се заблуди в гъстата гора или да препуска в кръг.

Щом малкият селски двор остана зад гърба й, тя пусна кобилката в луд галоп. Препускаше през разкаляни поля и хлъзгави ливади, като непрекъснато поглеждаше през рамо и всеки път въздишаше облекчено, защото никой не я преследваше. Селяните не бяха усетили бягството й, а и все още не бяха открили кражбата на коня.

Скоро стигна до река Уск и си отдъхна, защото вече знаеше в каква посока трябва да тръгне. Реката носеше водите си на юг и само на десет мили оттук се намираше Жерве Касъл, както беше споменал веднъж Ги. Сивата мъгла, която бавно се стелеше над полята, и дъждът, който плющеше с неотслабваща сила, не й позволяваха да вижда ясно. Но може би така беше по-добре. Лейла смушка с пети малката кобилка и извика дрезгаво:

— Бързай, миличка, бързай!

Трябваше само да следва течението на реката и скоро щеше да достигне до целта си.