Мириам Мингър
Кръстоносецът (11)

Десета глава

Късно следобед след четири дни галерата влезе в пристанището на Марсилия и хвърли котва. Бурята ги беше забавила с цял ден и Ги дьо Варен гореше от нетърпение най-после да слезе на сушата и да продължи пътуването към Англия.

Възнамеряваше да наеме кола и още същата вечер да потегли към Авиньон. Оттам щяха да вземат корабчето нагоре по Рона и да слязат в Лион. Вероятно пътуването щеше да бъде твърде уморително за Лейла, но той я беше предупредил още в началото. Щеше да й нареди мека постеля от слама на дъното на каручката, за да може от време на време да си поспива, когато умората надделее.

Проследи я как слезе по заляната от слънце стълбичка, тиха, затворена в себе си, и за стотен път прокле поведението си през онази съдбоносна нощ. Оттогава Лейла почти не му беше проговорила, но той не можеше да й се сърди. Като си спомнеше за тържествените си уверения, че никога няма да прибегне до насилие спрямо нея, че се е заклел да я пази от всяка опасност, се чувстваше още по-зле. Поведението му беше наистина непростимо.

Още същата нощ той си бе заповядал да не се докосна повече до Лейла, освен в случаите, когато тя има нужда от помощта му. Знаеше, че напорът в слабините му ще стане нетърпим, но трябваше да се справи. Желанието му да я има се засилваше от ден на ден, то пламтеше като пожар и нищо не можеше да го угаси. Трябваше колкото се може по-бързо да стигнат в Лондон. Тази замайващо привлекателна и необикновено красива жена се беше превърнала в заплаха за рицарските му принципи.

Когато трябваше да стъпят на кея, Лейла изведнъж се поколеба. Ги дьо Варен разбра, че тя се нуждае от помощта му, и веднага й предложи ръка. Смая се, когато тя я прие без съпротива и съвсем естествено сложи малката си бяла ръка върху свития му лакът. Потърси погледа й, но тя бе свела глава и се взираше със смръщено чело към оживеното пристанище. Езикът й навлажни пресъхналите устни.

Внезапно Ги разбра опасенията й и се усмихна. За нея това беше първата крачка в един съвсем чужд свят. Дано допирът й с него не се превърнеше в кошмар.

И той самият се чувстваше по подобен начин, когато за първи път стъпи в Светата земя. Все пак за него това представляваше повече ново, необичайно приключение, докато Лейла дори не помисляше да погледне на положението си откъм тази му страна. На всичкото отгоре тя изглеждаше твърдо решена да направи всяка стъпка по този нов път колкото се може по-трудна.

— Дръжте се за мен — заповяда Ги и бавно я поведе по кея. — Ако вървя твърде бързо, трябва само да ми кажете.

— Всичко е наред — отговори сърдито тя, макар че това съвсем не отговаряше на истината. Ги дьо Варен беше сложил ризницата си и шумът, който издаваха железните пръстени, отекваше злокобно в ушите й. Допирът до студеното, враждебно желязо я караше да тръпне от страх. Дрънченето сякаш я предупреждаваше какво я очаква в тази непозната страна.

Когато влязоха в пристанището на Марсилия, учудването й беше безкрайно. От едър, силен мъж, какъвто го познаваше, Ги се бе превърнал в могъщ, внушаващ страхопочитание кръстоносец. Сега й изглеждаше по-чужд отвсякога, сякаш никога не го беше познавала.

За съжаление, заедно със снаряжението той си бе сложил и мрачното изражение, което не можеше да бъде смекчено дори от блестящо бялата наметка от най-фин лен с огромен червен кръст. За широкия колан беше прикрепена изкусно изработена ножница, в която беше втъкнат огромният му меч. Ги й беше обяснил, че трябва да бъде в пълно бойно снаряжение поради многобройните опасности, които вероятно дебнели по пътя. Джебчии, разбойници и всякаква паплач, които бродели по пътищата, нямали смелост да нападат тежковъоръжените рицари.

Тази нерадостна перспектива я обезкуражи още в началото. Ала когато Ги й разкри, че по пътя към Лондон трябва да се представя като негова съпруга, ударът беше много по-силен.

Сега мъжът стисна по-силно ръката й и проговори предупредително:

— Стойте съвсем близо до мен, както подобава на покорна съпруга. Щом намеря кола и натоваря багажа ни, ще напуснем Марсилия.

— Покорна съпруга — промърмори горчиво тя. — Никога не бях чувала нещо по-прекрасно. — Въпреки това се вкопчи в него и се постара да не се докосва до минувачите, които се тълпяха по улицата и заплашваха да ги разделят.

Пристанището гъмжеше от народ. Моряци и богато облечени чуждоземни търговци, боси деца, дрипави улични продавачи, които предлагаха на висок глас стоките си, поклонници и монаси в тъмни раса. Закръглени жени нахално излагаха на показ едрите си гърди и правеха всевъзможни гримаси, за да привлекат вниманието на моряците, които тъкмо бяха слезли, от галерата.

Бузите на Лейла пламтяха от срам.

— В Дамаск щяха да им отсекат главите без съд и присъда.

— Слава Богу, че вече не сме в Дамаск — отговори с лека подигравка в гласа Ги. — Защо не помислите, че тези жени също искат да живеят, милейди?

На няколко пъти евтините пристанищни проститутки заговаряха и него и му се предлагаха по недвусмислен начин, привлечени от властната му мъжественост. Той отклоняваше предложенията любезно, но твърдо и скоро отведе придружителката си до колите, които се даваха под наем.

— Не го вземайте толкова навътре — усмихна й се утешително той. — Вярно е, че са малко грубички, но не са зли.

Шумната глъчка, многоцветното човешко море, което се люшкаше насам-натам и, говореше на всевъзможни езици — всичко това беше за Лейла като преддверие към ада. Просташко, варварско, грубо. Всъщност, нима беше очаквала нещо друго?

— Чакайте тук — помоли Ги и я остави до струпаните на куп бъчви за вино, за да се спазари за колата с един мъж с груби черти. Когато остана сама сред блъсканицата, Лейла се почувства още по-зле. Зарадва се, когато усети, че бдителният поглед на рицаря през цялото време е устремен в нея. Това й вдъхваше известна сигурност.

Тя също не откъсваше поглед от него, като се стараеше да не забелязва похотливите погледи на минаващите мъже. Срамуваше се, че всеки има възможност да види лицето й. В Дамаск жени с нейния ранг се ползваха с голямо уважение. Освен това те напускаха къщите си само денем, и то винаги придружени от малка свита, скрили лицето си под гъсто було. А днес се чувстваше изложена на показ пред очите на целия този чуждоземен град и сякаш беше гола. Колко ли време щеше да мине, докато приеме обичаите на новата си родина? Дано не й се наложи да се съобразява с тях. Единственото й желание беше да се върне обратно в Сирия.

Лейла наблюдаваше как Дьо Варен разговаря с мъжете и с учудване установи, че всички, към които се обърнеше, почтително сваляха шапка и дълбоко се покланяха. Дали наистина беше голям господар, или просто се страхуваха от едрия му ръст и неимоверната му сила? С тези широки рамене, стегнат в желязна ризница, Ги дьо Варен наистина представляваше страховита гледка.

Най-после сделката бе сключена. Един от дрипльовците се метна на капрата на една каручка и изплющя с камшика над гърбовете на конете, докато Ги се върна при красивата си дама. В душата на Лейла се надигна нещо като гордост, че този мъж, който внушаваше уважение на всички, беше само неин.

— Коларят ще натовари сандъците и ще дойде тук, за да можем да се качим. — Ги изглеждаше много радостен, че е отново при нея. Не искаше да я изпуска от очи нито за миг. Тя беше много по-красива от останалите жени, дори в тази проста ленена наметка, която скриваше стройната й фигура. Трябваше да я предупреди да се облича колкото се може по-незабележимо, докато пътуваха през Франция. Нямаше доверие на чужденците, макар че предците му бяха дошли в Англия именно от тази страна. В родината никой не би се осмелил да нападне един тежковъоръжен рицар, но тук?

— Значи вие няма да пътувате в колата? — попита страхливо Лейла.

Ги поклати глава и посочи към белия жребец, който тъкмо пристъпваше към тях, воден за юздата от едър, тромав мъж.

— Ако се наложи да се бия, трябва да имам под себе си добър кон. — Видя уплахата в очите й и готовността да я защитава завладя сърцето му. Можеше само да се надява, че дългото, напрегнато пътуване, което им предстоеше, няма да я измори твърде много. А и здравето й още не беше възстановено напълно.

Откакто бяха напуснали Сирия, Лейла непрекъснато слабееше. Страните й бяха толкова измършавели, че тънките скули изпъкваха още повече. Големите очи искряха като шлифовани аметисти на бледото лице. Трябваше да я храни добре, за да се засили, да стане отново същата цъфтяща красавица, каквато беше в Дамаск. Слава Богу, имаше още доста скъпоценности и щеше да се погрижи да не й липсва нищо.

— Ето и каретата ви, скъпа господарке — проговори тържествено той. Наетият колар тъкмо докара пред тях тясната каручка и понечи да скочи на земята. — Остани си на мястото. Аз сам ще се погрижа за съпругата си — сряза го остро Ги.

Лейла не обърна внимание на предложената й ръка и изгледа със съмнение примитивното превозно средство. Беше свикнала с красиво изработените носилки, които разполагаха с копринени завеси, меки седалки и възглавници. Тук дъното беше покрито със слама и надали щеше да отслаби поне малко друсането и люшкането.

— Къде ще седя аз? — попита недоволно тя.

— Отзад, при сандъците — отговори спокойно Ги и я улови през кръста. — Хайде, качвайте се.

Когато я вдигна с една ръка в каручката, Лейла спря да диша, а коларят се ухили одобрително и изцъка с език. Сигурно мъжете в тази страна бяха свикнали да се отнасят така грубо към жените…

Тя се отпусна на сламата, опита се да се намести по-удобно и се уви плътно в широката наметка. Скоро колата се понесе напред със скърцане и пъшкане и Лейла потъна в мрачно мълчание. След малко сведе глава и изтощено затвори очи. Нямаше сили да поеме в себе си още от тези смущаващи и плашещи впечатления, които я връхлитаха от всички страни.

Известно време Ги яздеше близо до нея, без да откъсва поглед от сведената й глава, но после насочи жребеца си към впрегнатите в каручката коне и остави Лейла сама на себе си. Изведнъж тя се почувства изгубена, самотна и потисната.

 

 

Лейла се събуди, без да разбира къде се намира. При опита да се изправи тя се олюля и падна обратно върху нещо меко, истинска благодат за скования й гръб и напрегнатите мускули. Едва сега усети лекото полюляване, не толкова неприятно, колкото в открито море, но недвусмислено.

— Добър ден, лейди Лейла.

При звука на мъжкия глас младата жена отвори стреснато очи и видя Ги да седи на тясно легло насреща й, облечен в черна туника, дебел клин в същия цвят и високи кожени ботуши. Газената лампа, закрепена за грубо скованата масичка в средата на стаята, разпространяваше мътна светлина.

— Ден ли е? — попита смаяно тя. — Нима нощта е отминала? — Тя помнеше само, че бяха продължили да се носят с голяма скорост по неравните пътища дълго след падането на мрака, но нямаше представа кога е заспала. Сигурно е била толкова изтощена от друсането и скърцането на колелата, че е клюмнала върху коравата слама.

— Заспахте малко преди Авиньон. Оттогава минаха почти десет часа. Сега сме на кораба, който плава по Рона в посока Лион. Ако гребците продължат и занапред с такова усърдие, ще пристигнем в Лион утре рано сутринта.

Все още замаяна от дълбокия сън, Лейла въздъхна тихо и вдигна поглед към ниския таван. Не е за чудене, че съм спала толкова дълго, каза си потиснато тя, след тази пренеприятна нощ в сламата.

Най-много се изненада обаче, че този път морската болест я беше пощадила. Дали защото корабът беше малък и не се люлееше толкова силно? Каютата, в която лежеше, беше ниска и тясна. Вероятно пътуването по реката щеше да се окаже много по-леко от прекосяването на морето.

Лейла се огледа и забеляза, че помещението тъне в полумрак, че няма прозорци и не е обзаведено. Имаше само една маса и две удобни, макар и тесни легла. Не беше спала така добре, откакто бяха напуснали къщата на Рефайе.

Ги забеляза усмивката й и очевидно прочете мислите й, защото обясни:

— Купих в Авиньон одеяла и ленени чаршафи. Трябваше да чуете как ругаеше търговецът, когато го събудих по тъмно. — Вдигна рамене и тихо добави: — Исках да ви обезщетя поне малко за уморителното пътуване в каруцата.

Трогната от загрижеността му, Лейла се усмихна плахо.

— Благодаря ви — прошепна тя и извърна глава, като видя светкавиците в сините мъжки очи. Побърза да стисне здраво устни и реши, че никога вече няма да му се усмихва. Не биваше да му дава поводи да мисли, че се е размекнала. Никога нямаше да му прости, никога.

— Можете ли да яздите, Лейла?

Засегната, тя вдигна поглед.

— Разбира се, и то много добре. Татко ме научи. Той притежава най-бързите коне на Дамаск.

— Отлично. Тогава в Лион ще наема кон и за вас, вместо да търся по-удобна кола, която само ще ни забави. Ще сменяме конете във всяка гостилница и ще почиваме само когато рухнем от изтощение.

— Какво ще стане със сандъците ни? Нали ще ни трябват дрехи?

— Ще напълним чантите на седлата. Останалото ще продадем. Непременно трябва да стигнем навреме за коронацията на Едуард Плантадженет. Не мога да пропусна този велик ден, не разбирате ли? Той ще определи съдбата на Англия за много години напред.

— Да не сте решили да ме убиете, лорд Дьо Варен? — попита раздразнено Лейла. — Може би вие сте свикнали да прекарвате по цял ден на седлото, но аз не съм. Опитът ми в язденето се изчерпва с няколко кратки препускания през пустинята.

— Когато се уморите, ще ви взема на моя кон — засмя се той и продължи окуражително: — Така постъпих и когато отец Томас купи конете от онези бедуини след бягството от Дамаск. С удоволствие ще го направя пак. Още тогава разбрах, че пасвате чудесно в скута ми, а и сте лека като перце.

Объркана, Лейла обърна лице към стената и не каза нито дума. Ги не биваше да види колко беше развълнувана от думите и усмивката му. Лицето й пламтеше от смущение и трябваше да го скрие от жадния му поглед. Много й се искаше да изличи завинаги някои спомени, свързани със собствената й предателска слабост. В ада да иде дано, този надменен рицар!

— Все едно е един кон ли ще яздим или два. Най-късно след шест дни трябва да сме в Кале. Оттам ще вземем лодка за Дувър. Щом слезем на английска земя, ще ни остане само един ден до Уестминстър. Разбира се, ако препускаме достатъчно бързо.

Лейла едва не извика. Значи до Лондон им оставаше само седмица? Шансовете й да избяга намаляваха с всеки миг. Ги изглеждаше твърдо решен да не я изпуска от очи. Какво можеше да стори?

През ума й мина нова, изненадваща мисъл. Защо да не почака, докато се озове под защитата на брат си? Роджър вероятно щеше да се поддаде на увещанията й и да й позволи да се върне в Дамаск. Просто трябваше да го накара да разбере, че тя желае да живее в Сирия, все едно какви са били плановете на загрижената й майка. Вероятно и за него появата на една сестра, за чието съществуване не е и подозирал, ще бъде само допълнителен товар, а може би и нежелана отговорност. Ако се съдеше по думите на Ги дьо Варен, Роджър си имаше достатъчно свои трудности. Сигурно щеше да се радва да се отърве от нея.

Лейла изкриви уста. Е, добре, ако се стигнеше дотам, щеше да се възползва и от тази последна възможност. Въпреки това тя нямаше да стои със скръстени ръце и да чака. Ако й се удадеше благоприятен случай и ако успееше да открадне онова, което беше останало от бисерите на майка й, някоя нощ щеше да избяга от Ги дьо Варен. Тя затвори очи и отчаяно си пожела някой зъл дух да се спусне от небето и да го погълне.

— Желаете ли чаша вино, милейди? Или топъл хляб, малко сирене и печено месо? — Ги дьо Варен беше наредил богатствата си на масата и направи, широк жест с ръка.

Ароматът на прясно приготвените ястия я удари право в носа, устата й се напълни със слюнка, но тя обърна гръб на масата и промърмори:

— Не съм гладна.

— Жалко — отвърна с подчертано равнодушие Ги и започна да се храни.

В действителност стомахът на Лейла се присвиваше от глад, устата й беше пресъхнала от жажда. Колко време беше минало, откакто не се беше хранила, както трябва? След малко Ги вдигна една кошничка, помириса я и въздъхна доволно.

— Какво е това? — Гладът и любопитството бяха по-силни от всичко друго.

Мъжът се усмихна развеселено и й поднесе кошничката.

— Пекарят ме увери, че това е специалитетът му. Нещо подобно има и при вас — бисквити с бадеми. Това пък е ябълков щрудел, съвсем пресен, посипан с канела. Много го обичам. Сигурно е печен тази сутрин.

Ухаещите, още топли сладкиши сломиха съпротивата й.

— Може ли да си взема едно парченце? — попита плахо тя, убедена, че само след миг ще се строполи в безсъзнание на пода, ако не си хапне.

— Купих ги за вас, лейди Лейла — отговори галантно Ги и й подаде кошничката.

Струваше й се, че никога не е яла нещо по-вкусно. Даже в Дамаск, където я глезеха с най-изискани сладкиши. Скоро от бадемовите сладки не остана и троха.

Ги я наблюдаваше със задоволство. Можеше да седи с часове насреща й и да я гледа как поглъща сладка след сладка и доволно облизва пръсти. Когато избухна в смях, Лейла беше толкова доволна и сита, че неволно се присъедини към него. Дълбокият гърлен смях и звънкият женски кикот се преплетоха. Господи, колко беше хубаво да се нахрани до насита, без да се страхува от пристъп на гадене. Даже й се зави свят, сигурно от захарта.

Ги отпи голяма глътка от чашата си и замълча, за да не я смущава. Беше чудесно да я гледа в това състояние, отпусната, безгрижна, почти щастлива. Отряза й хляб и сирене, напълни чашата й. Скоро на масата не остана нищо, освен трохички и пилешки кости. Чашите с вино също бяха празни.

Макар че Лейла беше изпила само три чаши, бузите й пламтяха като рози. От време на време даже се оригваше скритом. Очевидно не беше свикнала с виното и имаше нужда от малко чист въздух.

Ги потисна развеселената си усмивка и попита предпазливо:

— Искате ли да излезем за малко на палубата, Лейла? Вечерта е прекрасна. Залезът сигурно ще ви хареса.

Тя се надигна веднага, очите й заблестяха трескаво. Очевидно не можеше да се държи здраво на краката си.

— О, да, разбира се. Обичам залезите.

При тази детинска доверчивост сърцето на Ги заби като лудо. Стисна здраво зъби, защото беше готов да я грабне в обятията си и да я отнесе в леглото. Каква беше тази жена, та го подлудяваше само с един-единствен поглед? Какво й даваше тази власт върху него?

— Да вървим! — проговори глухо той, улови ръката на Лейла, потрепери от сладост при мекото докосване на пръстите й и я поведе по стръмната стълбичка. Трябваше да се сниши, за да не се удари в грубите греди.

Залязващото слънце правеше късния есенен ден още по-прекрасен. Палубата блестеше в злато. Като забеляза многобройната тълпа, събрала се край релинга, за да се наслади на залеза, Ги настръхна. Дясната му ръка неволно стисна дръжката на меча. Не вярваше пътниците, повечето селяни и търговци на път за Лион, да му създават трудности, но човек никога не можеше да знае. Стисна по-здраво ръката на Лейла и я поведе към отсрещния парапет, за да бъдат по-настрана от другите.

— Колко зелено е наоколо — прошепна изумено тя и се облегна на дървената ограда. — Колко дървета, каква буйна трева. Като голям оазис…

— Тук няма пустиня, само поля и гори. И в Англия е същото, Лейла. — Едва беше произнесъл думите, и вече съжали за прибързаността си. Лейла видимо се вцепени. Ги зачака с треперещо сърце зли погледи и остри думи, но се излъга. Може би силното вино беше подобрило настроението й?

— Тук всичко е по-различно от Сирия — проговори тихо тя и леко поклати глава. — Много, много по-различно.

— Разкажете ми за живота си в Дамаск, Лейла — помоли сдържано Ги, за да не разруши необичайно ведрата атмосфера. Много му се искаше да научи всичко за тази странна жена, която го подлудяваше и едновременно с това го караше да се чувства слаб и безпомощен. — Какво правехте, когато не се грижехте за болните заедно с баща си или не посещавахме жените от харемите?

— О, нямах време да скучая — отговори е копнеж Лейла и погледът й се зарея по широката река. Струваше й се много странно, че изведнъж Ги прояви интерес към живота й в Дамаск. Освен това близостта на тялото му, топлината, която се излъчваше от него, я смущаваха. Внезапно осъзна, че за нищо на света не желае да се отдели от него. Дори лекото замайване й беше приятно. Колко хубаво беше да стои до него и да му говори, без да го предизвиква и напада.

— Четях, свирех на лютня или се упражнявах в краснопис. Любимото ми занимание беше да пиша стихове. — Усмивката й беше изпълнена с тъга.

— Тогава имаме поне едно нещо, което ни свързва. Аз също обичам да съчинявам стихове, макар и само от време на време.

Смаяна, Лейла се обърна към него и впи поглед в лицето му. Сините очи горяха с такава страст, че сърцето й заби като безумно.

— Истина ли е това?

— Рицарите също умеят да четат и пишат, лейди Лейла — обясни с усмивка Ги. — Само че нямаме много време за тези мирни занимания. Аз, например, работих години наред върху една книжка със стихове. Много младежи пишат дълги, предълги оди, в които възпяват героичните дела на предците си. Трябва да ви кажа, че аз получих много добро възпитание и в това отношение се различавам от повечето си връстници. Ранулф беше много учуден, че науката ме привлича не по-малко от боравенето с оръжие, но ми нае най-добрите учители. Всичко дължа на него.

Лейла не вярваше на ушите си. Трябваше й доста време, за да осъзнае чутото. Никога не бе помисляла, че огромният воин може да има някакъв интерес към науката и изкуството. Да не говорим, че писането на стихове предполагаше искрена сърдечност и чувствителност. В душата й се надигнаха угризения. Очевидно трябваше да забрави много от предразсъдъците си и да погледне на Ги дьо Варен с други очи. Как можа да й убегне, че при този остър ум в него има много повече от мечешка сила и физически умения?

— Какво точно учихте? — попита тихо тя и се изчерви под погледа му.

— Овладях науките за числата, за пространството, много се увличах и от астрономията. Знам и латински.

— Отец Томас също ми преподаваше латински. Той е монахът, който се грижи за душите на християните в Дамаск.

Брат Томас, човекът, който ги изведе от Дамаск в количката с мъртъвците! Дали Лейла подозираше нещо? Не, сега не беше времето да й разкрие истината. На езика му напираше друг въпрос, твърде смел и опасен. Не му се искаше да помрачава приятната атмосфера на разговора, но от онази първа целувка насам го мъчеше бясна ревност. Крайно време беше да узнае истината.

— А кой ви обучи в изкуството на прелъстяването, Лейла? — Той погледна към устните й, толкова червени и влажни, и потръпна. Само при представата, че друг мъж, с тъмни коси и очи, е милвал тялото й, в гърлото му заседна буца. — Кой ви научи например да се целувате така страстно? Сигурно е бил мъж.

Лейла го изгледа с разширени от ужас очи.

— Харемът не е публичен дом, милорд — отговори укорно тя. — Никой мъж не смее да влезе в него, освен господарят на дома.

Тя извърна лице и отново се загледа към реката. Ги преглътна нервно, смаян от невероятното си предположение. Нима собственият й баща…

— Научи ме Маджида — обади се след малко Лейла. — Любимата робиня на мама.

— Говорите за жената, която онази вечер стоеше на вратата и пазеше покоите на лейди Ив?

— Точно така. — Гласът й прозвуча задавено. Ги се уплаши, че е събудил в душата й неприятни спомени, и се укори за неуместното любопитство. Лейла помълча малко и продължи овладяно: — Преди да бъде продадена в дома на баща ми, Маджида е била наложница на някакъв богаташ в Константинопол. Затова й възложиха да ме научи на всичко, което става между мъжете и жените, разбира се, когато достигнах необходимата физическа зрелост. Първо прочетохме една стара книга. После ми разясни нагледно всичко, като повика един стар евнух. А аз трябваше да го повтарям, докато го науча. — В гласа на Лейла нямаше и следа от вълнение. — Има различни степени евнуси. При този мъжествеността…

— Разбирам — прекъсна я рязко Ги, който се чувстваше неудобно. — Не мислите ли, че сте унизили до смърт този беден човек?

— Защо? Той получи богато възнаграждение. — За Лейла това беше всекидневие, а и един стар евнух беше твърде незначителна личност, за да му се посвещава толкова внимание.

При мисълта за онова, на което я бяха научили, Ги дьо Варен усети добре познатия натиск в слабините. Беше толкова възбуден, че едва не я попита какви пози и видове целувки познава, когато тя изведнъж се обърна към отсрещния бряг и заговори развълнувано:

— Я вижте, лебеди! Колко са красиви! И при нас ги има. Управителят Мавдуд държи в палата си тридесет двойки. При всяко посещение в харема му отивах да ги храня. Бяха съвсем питомни и ядяха от ръката ми.

Ти дори не подозираш колко си красива, Лейла, много по-красива от лебедите, каза си мъжът и я подкрепи, когато тя се олюля. Лейла изобщо не забеляза, че ръцете му обхванаха талията й. При мисълта, че податливостта й е само заради изпитото вино, Ги усети болезнено пробождане в сърцето. Дали някога щеше да застане срещу него с открито лице, готова за любов? Глупак, укори се горчиво той, какво очакваш? Щом влезеше в къщата на Роджър Жерве, Лейла щеше да бъде загубена за него. Разбира се, понякога щяха да се срещат в кралския двор. Брат й със сигурност щеше да се погрижи колкото се може по-скоро да й намери богат съпруг.

Не, сега не биваше да мисли за това. Беше се заклел пред лейди Ив да отведе Лейла при брат й в Англия и щеше да изпълни дадената дума. Скоро дългът на честта щеше да бъде изпълнен. Онова, което щеше да се случи после, не го засягаше. Бъдещият й съпруг щеше да си има достатъчно грижи с нея, особено ако не се досетеше да притъпява дързостта и упоритостта й с няколко чаши вино. Все едно кой щеше да бъде бедният глупак, който щеше да направи лейди Лейла Жерве своя законна съпруга, той не беше за завиждане.

Ги дьо Варен сведе глава и устните му нежно докоснаха блестящата черна коса. Заслуша се унесено в звънкия й глас, който не преставаше да се радва на всичко, покрай което минаваха: на високите дървета, на русите деца, които си играеха по брега, на малките селца в долините. Колкото и да му беше неприятно, Ги призна пред себе си, че само търси с какво да се залъгва. Съдбата й не му беше безразлична, в никакъв случай. Лейла означаваше твърде много за него. Едва сега осъзна, че няма да понесе, ако я загуби. Но нищо не можеше да промени факта, че Лейла го мразеше, а Роджър Жерве беше негов смъртен враг.

Изведнъж Ги забеляза, че Лейла се е умълчала. Очите й бяха затворени, главата й почиваше на гърдите му. Как не се сети, че тя е уморена до смърт? Защо беше толкова безчувствен? Дългият сън след Авиньон й помогна да се пребори със силното изтощение, но не беше достатъчен. Трябваше да я настани в леглото. Пътуването по реката беше чудесна възможност за почивка преди дългата, изморителна езда. Щом стигнеха в Лион, щяха да се качат на конете и да препуснат към Лондон. Щяха да правят само кратки почивки, колкото да сменят конете и да се поразтъпчат. А и пътищата не бяха особено добри.

Трябваше да стигнат в Уестминстър колкото се може по-скоро и това беше важно не само за Ги, а и за Лейла. Той я вдигна на ръце и се усмихна, когато не усети никаква съпротива. Виното беше оказало своето въздействие. Лейла беше задрямала и не само, че не се отдръпна, ами се сгуши по-плътно в него.

Когато минаха покрай една червендалеста селянка, тя се усмихна любезно и проговори:

— Съпругата ви е много красива, господарю.

— Така е — съгласи се учтиво Ги, макар че думите на тази проста жена го пронизаха право в сърцето. — Най-красивата.

Той я отнесе на ръце в малката каюта и внимателно я положи на леглото.

— Ох, колко е меко… — прошепна в просъница Лейла и се сви на кълбо като коте.

Ги я зави с топлото одеяло.

— Спете сладко, Лейла Жерве — проговори пресипнало той. Много му се искаше да я целуне. Ала само при мисълта, че на сутринта щеше да го попита дали нарочно я е напил, за да сломи съпротивата й, и да го обвини, че подло се е възползват от слабостта й, се изправи и разтърси глава. Загледа се в мирно спящата жена и се опита да си представи всички онези страстни целувки, които двамата нямаше да разменят, чувствените радости, на които нямаше да се насладят заедно, интимните разговори в леглото и още, и още… Слабините му пареха непоносимо.

Грабна една чаша от масата и я поднесе към устните си.

— Пия за рицарската чест — промърмори горчиво той и я опразни на един дъх. — Да върви по дяволите! — Надали имаше по света друг такъв глупак като него. Напълни отново чашата и пи на дълги глътки.