Мириам Мингър
Кръстоносецът (2)

Първа глава

Сирия, Дамаск, късното лято на 1272 година.

— Ще вървя напред, господарке.

Лейла сведе бързо глава в знак на съгласие, без да каже дума. После вдигна гъстото було и пъхна края му в лентата през челото. Така, когато последва едрия бял евнух на пустата улица, долната половина на лицето й беше скрита.

Лейла помагаше с голямо удоволствие на баща си в лекарската му работа, но изпитваше ужас от посещенията в затвора. Много я беше яд, че Джамал Ал-Азис, единственият син на Синджар, роден от втората му съпруга, в момента не беше в Дамаск и не можеше да я отмени в тази неприятна задача. Младият, но вече създал си име лекар бе повикан в Кайро, за да се погрижи за семейството на халифа. В Египет вилнееше чума и Джамал щеше да се върне едва след няколко седмици. Като помощница и ученичка на Синджар Ал-Азис тя бе поела задължението да придружава баща си в обиколките му.

Само преди малко, тъкмо когато си почиваше от дългия, уморителен ден в болницата „Нуредин“, й донесоха вест от баща й. Синджар Ал-Азис бе написал само, че става въпрос за нов случай, за нещо необикновено, и че тя трябва да побърза. Макар че любопитството й веднага се събуди, то не можа да надделее над нежеланието да влезе отново в онова ужасяващо място. Е, поне пътят дотам щеше да бъде приятен, защото лятната вечер беше прекрасна. Жизнеността й се възвърна бързо, настроението й се повдигна. Тя забърза след евнуха, който крачеше енергично въпреки пълнотата си.

Мекият бриз повдигаше краищата на яшмака й. Въздухът беше натежал от разнообразни цветни аромати: жасминът, олеандърът, алените рози цъфтяха в изобилие. Полъх на розово масло обкръжаваше Лейла дори при болничните й посещения. Нежен намек, че тази лечителка е и жена. Небето приличаше на скъпоценен съд, оцветен в наситено синьо. Над високите градски стени вече блещукаха няколко звезди, бледият сърп на луната се издигаше над острия планински връх Касион. Над главите им прелитаха бели гълъби, описваха красиви кръгове във въздуха и кацаха за почивка по безбройните покриви. Лейла познаваше всичко това, но то не преставаше да я възхищава.

Тя обичаше този град, обичаше разнообразните шумове на настъпващата нощ. По тясната улица изтрополя селска каруца. Грамадните дървени колела се въртяха с пъшкане и скърцане по неравната настилка. Някъде в далечината изрева недоволно магаре. Откъм къщите долитаха смехове и тихи вечерни разговори. Чу се плач на дете. Отсреща излая уличен пес. Към тази пъстра мелодия на живота се прибавяше веселото плискане на чешмите и фонтаните.

Сърдитият глас на евнуха прекъсна мечтанията на Лейла. Бяха стигнали главната улица. Там не се допускаха сами жени. Трепкащата светлинка на фенера, който носеше евнухът, хвърляше призрачни сенки по богато украсените стени.

През деня Лейла имаше право да напуска къщата, когато си иска, но с падането на мрака положението рязко се променяше. Въпреки това тя се бе опитала да се измъкна сама и си беше навлякла строгия укор на майка си и не толкова строгия на робинята Маджида. Обвинителните думи на майката още звучаха в ушите й.

— Много добре знаеш, че една жена не бива да напуска дома си без свита, когато вече се свечерява — бе казала Ив. — Защо винаги постъпваш необмислено, защо си толкова своенравна?

— Още не се е стъмнило, мамо — отговори не съвсем убедително Лейла и се почувства още дете, въпреки деветнадесетте години, които беше навършила.

Ив вдигна ръка и отговори сериозно:

— Може би нощта още не е настъпила, дъще, но ти не бива да очакваш, че привилегиите, с които се ползва лекарското съсловие, ще те защитят в този късен час, когато улиците се опразват. Живеем в опасно време, Лейла. Ти си християнка и това би трябвало да ти е добре известно. Кръстоносците отново върлуват наоколо и някои техни дела изпълват местното население с дива омраза и жажда за отмъщение. Това поражда враждебност между привържениците на двете религии, а ти носиш на колана си раирания шарф, който показва принадлежността ти към християните.

— Аз не съм като онези — възпротиви се засегнато Лейла и нервно подръпна омразния шарф. — Нищо, че ме караш да нося това тук. Кръстоносците са варвари, истински диваци. Твърдят, че идват през морето в името на Бога и водени от любов към ближния, но в действителност искат само едно — да опустошат земите ни, да разрушат домовете ни, да унищожат всичко, което не разбират. За разлика от тях ние сме почтени хора, мамо. Ние живеем в мир, а тези така наречени християни мислят само за грабежи и убийства.

— Говориш за сънародниците си, Лейла. Във вените ти тече английска кръв, предците ти… — Гласът на Ив се изгуби в тих шепот. Очите й бяха странно отсъстващи. — Сигурно сторих грешка, като не ти разказах почти нищо за родината ти. Но как би могла да го разбереш? Те живеят не просто на друго място, те живеят в съвсем друг свят.

— О, мамо… — прошепна меко Лейла. Пламналият в сърцето й гняв отшумя бързо и отстъпи място на загрижеността. Майка й изглеждаше замислена, да, почти тъжна. — Трябва да бързам. Татко ме чака.

Едрият евнух вече беше застанал до портата, готов да я отведе в затвора.

При спомена за този разговор Лейла се почувства несигурна и смутена. От седмици насам майка й изглеждаше потисната и необичайно тиха, съвсем различна от обикновено. Лейла често я улавяше да я гледа безмълвно, но изпитателно. Сякаш търсеше нещо в нея и не го намираше. Нещо я измъчваше, но какво?

Бързото движение на евнуха изтръгна Лейла от нерадостните мисли. Дебелата ръка на придружителя й се стрелна към дългата, обсипана с бисери кама, която беше затъкнал в колана на широката си роба. Тя проследи бдителния му поглед и забеляза трима мъже, вероятно търговци, които идваха насреща им от другата страна на улицата. Всеки водеше след себе си камила.

Лейла сведе глава и ги изчака да отминат. От вниманието й обаче не убягна любопитството, което проблесна в тъмните им очи, докато я оглеждаха на светлината на фенера. Тя не се чувстваше заплашена, но все пак изпита известна благодарност, че не е сама, колкото и да не й се искаше да го признае.

Евнухът продължи пътя си и тя забърза след него покрай голямата джамия, увенчана с три стройни минарета. Твърдеше се, че средната кула е най-старата в целия ислямски свят. В северозападния ъгъл на джамията се издигаше гробницата на Саладин, най-великия султан от династията на Еюбитите. Преди един век той беше отвоювал Константинопол от кръстоносците, водени от Ричард Лъвското сърце, славния английски крал.

— Кръстоносци — промърмори отвратено Лейла. — Варвари са те, подли и жестоки варвари.

Срамуваше се, че тя също е част от този предателски и безсъвестен народ. Ив я беше научила на родния им език, но тя предпочиташе да говори на арабски. А Ив не настояваше да разговаря с единствената си дъщеря на английски, дори когато двете бяха сами. Странно, но майка й споменаваше твърде рядко родния й баща, почти не говореше за онази далечна, непозната страна, която се наричаше Англия. Дали се страхуваше да не разрови спомените си и да събуди отново старата болка? Лейла не я питаше нищо. Не изпитваше желание да узнае нещо повече за страната, където беше зачената. Нейна родина беше и си оставаше Дамаск.

Онова, което знаеше за кръстоносците, й беше достатъчно, за да ги презира и мрази. Всеки път, когато някой от корабите им хвърлеше котва в пристанищата на Ориента, това означаваше нови междуособици, изблици на насилие, предателство спрямо едно общество, отличаващо се с образоваността си, с високата си култура, с несравнимите си научни постижения.

— Вече почти стигнахме, господарке — проговори задъхано евнухът и изпъшка от напрежението на изкачването. Извитата улица водеше стръмно нагоре към крепостта. От хълма се виждаше целият град. Затворът се намираше извън могъщите крепостни стени, построени от жълтеникав камък.

Когато наближиха заплашителната тъмна сграда с плосък покрив, стомахът на Лейла се сви от лошо предчувствие. Знаеше какво я очаква там: отвратителна смрад, мъчителните стонове на измъчваните и най-вече пълчища плъхове. Това беше непоносимо. Въпреки това нямаше избор. Баща й се нуждаеше от помощта й.

Лейла трепереше с цялото си тяло. Тя задмина евнуха, но той помнеше изричната заповед на господарката си и упорито не се отделяше от нея. Двамата изминаха заедно последната част от пътя и най-после се изправиха пред огромната арка на входа. Лейла пое дълбоко свежия нощен въздух и се обърна към стражата, половин дузина мрачни мъже, които я гледаха безизразно. Едва когато се представи като дъщеря на известния лечител Синджар Ал-Азис, те се разстъпиха и я пропуснаха през желязната врата.

Като дъщеря и помощница на най-добрия градски лекар Лейла се ползваше с високо уважение. Баща й беше личен лекар на всемогъщия управител на Дамаск, Мавдуд, лекуваше дори великия султан Байбар, който често удостояваше града с посещенията си.

Лейла отвори широко очи, хвърли последен поглед през рамо, видя евнуха да се отдалечава надолу по хълма с фенера в ръка и макар че в сърцето й пълзеше безименен страх, закрачи решително по тъмния коридор.

Мълчаливият пазач отведе Лейла в ярко осветена стая, където я чакаше Синджар. Близостта на властния, свикнал да заповядва мъж веднага я успокои.

— Ето те и теб, дъще! — извика той и се запъти към нея с развяна роба. Красивото му лице беше сериозно и опънато.

Преди Лейла да успее да каже нещо, той я хвана под ръка и я поведе по дълъг коридор, в края на който пазачът им отвори тежка желязна решетка. — Побързай, нямаме никакво време.

Когато вратата се затвори зад гърба им с металическо скърцане, Лейла потръпна от ужас. Беше благодарна, че баща й вървеше до нея, а двама въоръжени до зъби пазачи ги следваха по петите. Докато се спускаха все по-надолу в мрачното подземие покрай безбройните затворнически килии, най-страшният сън на Лейла стана действителност. Във въздуха висеше отвратителна воня, до ушите й достигаха жални стонове, в тъмните ъгли цвърчаха едри плъхове. Лейла устреми поглед право пред себе си, за да не вижда кошмарните картини, които щяха да я преследват и в сънищата й. Въпреки това мъчителните писъци на измъчваните и неразбраното бъбрене, което долиташе от килиите, постоянно привличаха вниманието й и тя можа да види немалко от нещастниците, които бяха затворени тук.

От малките, подобни на клетки сводести килии я зяпаха измършавели до неузнаваемост човешки фигури, облечени в мръсни дрипи. Безнадеждни, призрачни сенки, които някога са били пращящи от здраве и сила мъже. Много бяха военнопленници, други лежаха за дългове, трети бяха извършили страшни престъпления. Но каквото и вина да тежеше на съвестта им, никой от тях нямаше да види отново светлината на деня.

Затворът на Дамаск беше известен с жестоките мъчения, на които подлагаха затворниците. Много, много рядко се случваше някой от тези нещастници да напусне жив това зловещо място.

Най-после влязоха в просторно помещение. Факлите осветяваха необичайно високия сводест таван. Вътре беше много по-чисто, отколкото в жалките затворнически килии, покрай които бяха минали. Каменният под беше грижливо изметен. През малък прозорец проникваше хладният нощен въздух. Лейла знаеше, че в това крило са подслонени затворниците, ползващи се с особени привилегии. От двете страни в стените бяха вградени дървени врати. През дупчиците се виждаше, че единичните килии са свободни. Изключение правеше последната отляво. Пред отворената врата стояха двама пазачи. През прага падаше мътна ивица светлина.

Синджар Ал-Азис пусна ръката на Лейла и забърза към килията.

— Той лежи тук.

— Кой? — попита изненадано Лейла и изтича след него.

— Човекът, който се нуждае от лекарската ни помощ. — Синджар се наведе и влезе. Властният му глас отекна под високия свод. — Добре, че вече са донесли чантата ми. Имаме всичко, от което се нуждаем. Ела тук!

Лейла пое дълбоко дъх и свали яшмака си.

— Да, татко.

Дано поне тук няма плъхове! Очите й трябваше първо да привикнат със светлината. Повече от дузина фенери бяха поставени в издатините на стените и разпръскваха ярка светлина. В един ъгъл беше приготвен меден мангал с разгорени въглища. Пленникът не се виждаше. Четирима грамадни мамелюци стояха неподвижни в края на постелята, опъната в средата на килията. Те бяха от част от личната гвардия на градския управител и присъствието им потвърждаваше, че затворникът има изключително значение за властите.

Лейла заобиколи мамелюците и едва не се спъна в някакъв куп, състоящ се от странни железни пръстени, навързани един за друг. Никога преди това не беше виждала подобно нещо и любопитно се наведе да вдигне една част, която приличаше на ръкав на метална риза. Тежестта я смая. Когато отдръпна ръката си, се уплаши още повече. Пръстите й бяха окървавени. Да не би да се беше порязала? Тя изтри ръка в полата си и облекчено установи, че й няма нищо.

— Ела тук, дъще. Имам нужда от помощ.

Недоволството в гласа на баща й я върна към действителността. Смутена, че се е забавила, тя се отправи към него. Но на половината път застина на мястото си и втренчи смаян поглед в тъмнокосия великан, който лежеше в безсъзнание на затворническата постеля. Този човек беше толкова огромен, фигурата му беше толкова дълга, че мускулестите крайници висяха навън. Беше окъпан в пот, силното му тяло се разтърсваше от тръпки. Въпреки безпомощното си състояние, чужденецът излъчваше нещо диво, необуздано, насилническо. Усещането за силата му беше подавляващо.

— Кой е той? — попита тихо Лейла, изумена от гледката, и се постара да огледа по-внимателно пепелявото лице на мъжа.

— Кръстоносец — отговори кратко баща й и промърмори някакво проклятие, когато напоеният с кръв жакет най-после поддаде под ножа му и разкри дълбока рана в рамото. От прореза течеше ясночервена кръв. Формата и дълбочината на раната издаваха, че е причинена от сирийски ятаган. — И ако най-сетне не престанеш да го зяпаш, сигурно ще умре. Трябва да ми помогнеш да спрем кръвотечението, Лейла. Ще обгорим раната. Приготви железните пръчки. Побързай!

Строгата заповед на Синджар я стресна. Лейла извади от лекарската му чанта специалните железни пръчки, постави ги с връхчетата надолу в пламтящите въглища и зачака да се зачервят. После нахлузи защитната ръкавица, грабна първата пръчка и се върна при баща си.

— Дръжте го за ръцете и краката — заповяда остро Синджар. — И не го изпускайте.

Мъжете заобиколиха постелята и се приведоха да изпълнят заповедта.

— Слава Богу, че е в безсъзнание — прошепна Лейла и подаде нагорещената пръчка на баща си. — Сигурно ще усети болката, но няма да страда много.

Синджар кимна с мрачно изражение на лицето.

— Този път ти ще обгориш раната, дъще. — Той пристъпи към главата на ранения и притисна с две ръце здравото му рамо. — Боя се, че физическата сила на този мъж си остава огромна дори в това му състояние, затова е по-добре и аз да го държа. Бързо, Лейла, че пръчката ще изстине! — подканил сърдито той.

Лейла не загуби нито минута повече. Познаваше много добре процеса и вече го беше изпробвала безброй пъти в болницата. Със сигурност, издаваща дълги упражнения, тя се приведе над ранения и притисна нажеженото острие на пръчката към кървящата плът. Див вик на болка проряза тишината и по гърба на Лейла пробягаха студени тръпки. Макар и в безсъзнание, мъжът се метна настрана и петимата мъже едва успяха да го удържат. Лейла се вгледа в лицето му и изведнъж затаи дъх, учудена и изненадана.

Кръстоносецът я гледаше — с дълбоки сини очи, в които пламтеше непоносима болка. В сърцето й се надигна съчувствие, но тя знаеше, че трябва на всяка цена да спре силното кръвотечение и че това е единственият начин да го направи, ако искаше да има някаква надежда за живота му.

Решена на всичко, тя се приведе и отново притисна нагорещената пръчка в кървящата рана. Скоро въздухът се изпълни със сладникавия мирис на изгоряла плът, от който й се гадеше. Стисна здраво зъби, за да се пребори с виенето на свят. Само трепкащите й мигли издаваха колко е напрегната. Но ръцете й изпълняваха дълга си, сякаш чуждата болка не означаваше нищо за нея. Разбира се, грозният белег на рамото щеше да остане до края на живота му. Нямаше как да избегне това, но поне беше уверена, че е направила всичко възможно раненият да оживее въпреки огромната загуба на кръв. Когато страшните крясъци най-после заглъхнаха и мъжът отпусна глава върху окървавената постеля, Лейла въздъхна облекчено.

— Добре, Лейла. Вземи сега късата пръчка, за да затвориш малките ръбчета.

Лейла изпълни нареждането на баща си. Прокара нагорещеното желязо по продължение на целия прорез и най-после се изправи — изтощена, но горда и безкрайно облекчена, че най-страшното е минало. Като видя признанието и похвалата в тъмните очи на баща си, направи слаб опит да се усмихне.

— Справи се отлично, Лейла — установи делово лекарят и добави с видимо удовлетворение: — Надявам се, че кръстоносецът ще оживее.

Той се обърна към стражите и започна да им дава нареждания с тон на човек, свикнал да заповядва. През това време ръцете му умело нанасяха благ мехлем върху обгорената рана. Сега им трябваха вода за пиене и няколко ведра хладка вода, чисти чаршафи и кърпи за покриване на превръзката.

Мамелюците се колебаеха. Началникът им промърмори, че имали заповед да не изпускат пленника от очи. Ал-Азис бързо загуби търпение и остро им заяви, че в това състояние и най-силният мъж надали е способен дори да помисли за бягство. Управителят на града, продължи властно той, искал да види кръстоносеца жив и здрав, за да може да поиска от краля му подобаващ откуп. Най-после войниците се подчиниха и побързаха да напуснат помещението, стараейки се да не разсърдят още повече известния лекар.

Лейла размишляваше трескаво. Ето защо бяха повикали самия личен лекар на владетеля. Този пленник вероятно беше необикновено важен за сирийците. Хиляди въпроси се блъскаха в главата й. Кръстоносецът лежеше неподвижно в постелята, приличен на спящ великан, съвсем гол, с изключение само на странните си панталони. Макар че дишаше тежко и окъпаната му в пот кожа блещукаше на светлината на лампите, от него се излъчваше нещо неизказано силно и могъщо.

Споменът за другите мъже, чиито рани й се беше наложило да обгаря, беше жив в съзнанието й. Всички те бяха повече мъртви, отколкото живи след страшната операция. Този великан обаче изглеждаше неразрушим. Изведнъж тя се усъмни, че баща й е имал право да отдалечи така самоволно мамелюците. Тя във всеки случай нямаше да се учуди, ако рицарят се събуди от дълбокото безсъзнание и се нахвърли върху тях като разярен тигър.

Гъстите тъмни ресници потръпнаха и сърцето на Лейла спря да бие. Тя отстъпи крачка назад, сякаш се боеше, че беглата й мисъл ще се превърне в страшна действителност. Но нищо не се случи.

Изваяните черти на мъжкото лице бяха безизразни. Гъсти вежди се извиваха над затворените очи. Носът беше тесен и прав, само лека издатина показваше, че някога е бил счупен. Устата изглеждаше твърда и същевременно беше пълна и чувствена.

За един варварин този рицар беше учудващо красив. Това откритие изненада Лейла. Досега беше възприемала мъжката красота със съвсем други очи. Красив беше например Джамал. С дълбоките си черни очи и тъмна като нощта коса бъдещият й съпруг със сигурност беше най-привлекателният мъж, когото някога бе срещала.

Е, поне до днес, призна неохотно тя. Ако се вгледаше по-внимателно в кръстоносеца, той със сигурност щеше да издържи на сравнението. Чужденецът й напомняше на онези скандално известни северни викинги от историческите книги на баща й, могъщ и невероятно мъжествен. Досега Лейла беше вярвала, че арабските историци са преувеличили твърде много описанията на легендарните северни моряци. Сега обаче не можеше да отрече, че в историите им е имало голяма доза истина.

Мъжът, който лежеше в безсъзнание пред нея, беше същински викинг — огромен, със силно, мускулесто тяло, воин от главата до петите. Дали всички кръстоносци бяха толкова едри, сравнени с арабските мъже? Въпросите се надпреварваха в главата й. Как стана така, че излъчването на този чужденец наруши душевното й равновесие, с което толкова се гордееше? Тази мисъл беше ужасно смущаваща. Въпреки това не можеше да откъсне поглед от лицето му.

Как ли бяха успели да го заловят? Само един глупак би посмял да проникне в земите на сирийците. Може би и той като другите се беше надявал на богата плячка и бе отказал да се вслуша в гласа на здравия разум. Защото всички тези християнски варвари очевидно не бяха с ума си, след като бяха предприели опасното пътуване през морето, уж за да освободят свещените градове на своята религия. Каква безумна надежда, особено като се има предвид колко многобройни и добре въоръжени бяха мюсюлманските воини. Никой не можеше да се мери с тяхната сила.

— Лейла, трябват ми чисти превръзки — прекъсна я рязко Синджар и я изгледа изпитателно отстрани.

— Веднага, татко — отговори тя, смутена, че е трябвало да й напомнят за задълженията й. Наведе се и бързо извади ленените рула и стъклените бурканчета с лековити прахове от чантата на баща си. При това не устоя на изкушението да зададе поне един от въпросите, които я мъчеха:

— Кажете ми, татко, как е бил заловен този рицар? И къде е станало това?

— В подножието на Ливанските планини, на хълмовете около Хермон. — Ал-Азис вече почистваше мръсотията, кръвта и потта около раната с натопена във вино кърпа. — С него били още четирима рицари и дузина войници, водени от няколко местни християни, които познавали пътя. Само той останат жив след изненадващото нападение. Макар че бил тежко ранен, успял да избяга в планините и се крил няколко дни, докато го заловят. Мавдуд заповядал да не го убиват, защото се надява да получи за него богат откуп — обясни делово той.

— Но по раната може да се заключи, че е останал жив повече по случайност — възрази Лейла и помогна на баща си да затегне дебелата превръзка, която опасваше рамото, ръката и гърдите на мъжа.

Ал-Азис кимна одобрително.

— Ударът е щял да бъде смъртоносен, ако подплатеният кожен жакет и плетената ризница не са намалили силата му.

— Плетена ризница? — учуди се Лейла и погледна отново към купчината метални пръстени на пода. Вече започваше да разбира предназначението им.

Като си представи кръвопролитната битка, в душата й се надигна неизпитвано досега съжаление.

— Защо е толкова важен за управителя? Сигурно е много богат, или е от знатен род?

— Защо толкова въпроси наведнъж, дъще? — учуди се Ал-Азис и в погледа му светна подозрение.

Лейла пламна от срам.

— От теб разбрах, че Мавдуд много държи да излекуваме рицаря, за да поиска богат откуп срещу освобождаването му. Обикновено това означава, че пленникът е заможен или заема висок пост в страната си. Кажете ми, татко, права ли съм в предположенията си?

Ал-Азис се засмя тихо.

— Тласка те вродената ти жажда да проникваш в същността на нещата, а тя е много важна в професия като нашата. — Той взе едно от бурканчетата, отвори го и помириса съдържанието му. — У някои от мъртвите са намерени писма на монголския хан Абака, адресирани до принц Едуард Английски.

Лейла нададе глух вик на изненада.

— До същия този принц Едуард Плантадженет, който преди повече от година нахлу в земите ни с хиляди рицари?

— Точно така — потвърди нетърпеливо Синджар. — Сигурен съм, че принцът още очаква с нетърпение посланията. Жалък глупак. Толкова ли не се сеща, че чака напразно?

— Значи рицарят е един от най-доверените му хора, щом му е била поверена такава опасна и отговорна задача. Сигурно е дори личен приятел на принца и англичанинът ще бъде готов да пожертва много злато и скъпоценности, за да може да си го върне — продължи с предположенията Лейла.

— Права си — кимна Синджар. — Управителят смята, че рицарят и спътниците му са доверени хора на принца, изпратени да преговарят с монголските кучета, които очевидно все още не са загубили желание да се обединят с християните и да се бият с нашия непобедим султан Байбар. — В гласа му звучеше раздразнение. — Тези глупаци никога няма да проумеят, че не можеш да победиш онова, което е непреброимо. Дори ако се обединят срещу нас, опитите им са обречени на поражение поради многократното превъзходство на бойците ни. — И допълни презрително: — Много жалко е, че спътниците на рицаря са загинали. Иначе владетелят щеше да поиска пет пъти по-висок откуп.

Лейла не отговори. Тя също беше на мнение, че един нормален човек трудно може да вникне в мислите и разсъжденията на християнските рицари. Но едно беше сигурно — постъпките им нямаха нищо общо със здравия разум. Може би именно за това майка й избягваше да говори за живота си в Англия. Каква ли беше страната, населена изцяло с луди?

Шумното завръщане на мамелюците прекъсна мислите й. Когато оставиха пълните ведра на пода, водата се разплиска, изведнъж сводестото помещение се изпълни с шумна суетня.

Подпомагана от баща си и като се стараеше да не докосва чистите превръзки, Лейла започна да мие тялото на рицаря, за да го освободи от потта и мръсотията и същевременно да го охлади. При всяко докосване на опънатата кожа мускулите се раздвижваха под ръката й. По тялото й се разля гореща вълна и непознатото усещане я смути до дън душа. Ръката й трепереше. Дано само баща й не я забележи. Лейла стисна здраво зъби и започна делово да обсъжда с него другите рани на рицаря, белезите, отдавна излекувани и все още ясно видими. Най-зле изглеждаше една дълбока бразда на дясното бедро, малко по-добре зарасла беше рязката над ребрата. По всичко личеше, че пленникът е закален в битките воин и очевидно е водил немалко тежки сражения.

Двамата измиха безжизненото тяло от глава до пети. Лейла се улови, че отново се изчервява, когато разкопчаха панталона и го разголиха напълно, ала веднага се ядоса на глупостта си. Като ученичка и помощница на великия Ал-Азис беше имала безброй случаи да се занимава с голи мъже, макар че не бяха много тези, които притежаваха така ярко изразени белези на мъжествеността си.

Най-много я учудиха космите по тялото на рицаря. Арабското общество смяташе окосмяването на тялото за неприлично. При всяко ритуално измиване се правеше почистване. Тъй като Ив също се придържаше към този обичай, за да угоди на съпруга си, Лейла беше израснала, без да е видяла нито веднъж космат човек. Тя се гордееше с копринената гладкост на тялото си, която Маджида често сравняваше с матовия блясък на перлата.

Кръстоносецът обаче беше истински варварин. Ръцете и бедрата му бяха окосмени, на гърдите му се къдреха черни кичурчета, а триъгълникът между бедрата беше направо отвратителен. И все пак, както неохотно призна пред себе си Лейла, космите по тялото сякаш още повече подчертаваха силата на този мъж. Почувства се много странно и със сила се принуди да откъсне поглед от интимните му части, докато Ал-Азис ги почистваше грижливо.

Най-после мамелюците положиха рицаря върху чиста постеля, състояща се от две поставени една до друга кушетки и покрита с чисти чаршафи. Мушнаха под главата му плоска възглавница и Синджар даде заповед да отворят широко единствения прозорец в стената, опасан с дебели решетки.

Шепа уханни треви, хвърлени в огъня, се съедини със свежия нощен въздух и скоро прогони от помещението отвратителния мирис на гнило, изгорено месо и кръв.

Лейла дишаше дълбоко и усещаше чувство на свобода. През това време ръцете й неуморно разтриваха в хаванчето смес от няколко билки. Семена от платан, тамаринда и магарешки трън за понижаване на температурата. Накрая прибави малко студена вода, пресипа сместа в една купа и я подправи с няколко капки бадемово масло и мед, за да намали горчивината.

— Аз ще държа главата му, а ти вливай билката на малки глътки в гърлото му — нареди строго Ал-Азис и погледна дъщеря си.

Лейла коленичи до главата на ранения. Макар че едва дишаше, тя посегна към брадичката на рицаря и поднесе купата към устата му. Кожата под бодливата брада беше гореща и изненадващо гладка. Ъгловатата брадичка издаваше своенравно и упоритост.

Няколко капки от лекарството се изляха навън, но припадналият все пак погълна по-голямата част от него. Лейла избърса устните му и се учуди на мекотата им. Отново изпита онова странно усещане, треперенето, което пробяга по цялото й тяло.

— Стига толкова засега — усмихна се Синджар. — Ще остана при него през нощта и ще продължа да му давам от сместа. Загубил е много кръв. Това е най-опасното. На сутринта ще знаем дали ще умре или ще оживее.

Лейла го погледна в очите. Никак не беше изненадана от трезвата преценка на баща си. И двамата знаеха много добре колко несъвършено е в действителност лечителското изкуство и колко често се случват неочаквани обрати. Все пак те бяха сторили за чуждия рицар всичко, което беше по силите им. Само времето щеше да покаже ще се оправи ли той или не. Но дълбоко в себе си Лейла беше твърдо убедена, че този мъж ще оцелее. Беше твърде силен, за да умре дори от тази тежка рана.

— Желаете ли аз да остана при него, татко?

— Не — поклати глава Синджар. — Ако оживее през тази първа нощ, те чакат още много дни до постелята му, защото задълженията не ми позволяват да му посветя цялото си време. Сега си върви у дома и си почини. — Той махна на двама мамелюци да се приближат. — Вие ще придружите дъщеря ми.

Когато стана и му подаде празната купа, Лейла усети колко е изтощена. Сведе глава и се обърна да излезе. Ал-Азис сложи ръка на рамото й.

— Гордея се с теб — рече просто той.

— Благодаря ви, татко мой.

— Много скоро ще завършиш образованието си. Видях колко спокойно и уверено се справи със задълженията си днес и не се съмнявам, че много скоро ще бъдеш достойна за трудната ни професия. Джамал трябва да бъде щастлив, че ще има такава съпруга. Много съм доволен, че приемаш избора, който аз направих вместо теб. Мисля, че в Дамаск има предостатъчно работа и за трима ни.

Макар че трепереше от изтощение, Лейла успя да се усмихне. Похвалата на баща й я направи щастлива, в сърцето и се надигна диво ликуване. Скоро щеше да осъществи целта на живота си — да стане призната лечителка.

Тя хвърли последен поглед към неподвижната фигура в леглото, вдигна булото си пред лицето и напусна подземието с олюляващи се стъпки. Вероятно необичайното напрежение на последните часове я беше изморило повече от обикновено. А като се прибавеше и това, че имаше зад гърба си дълъг и труден ден… Лейла не знаеше защо се чувства така зле, но се радваше, че скоро ще се прибере в стаята си.

— Следвайте ме, уважаема щерко на великия Ал-Азис — проговори почтително единият от мамелюците и закрачи навън. Вторият тръгна след нея.

Лейла се уви по-плътно в яшмака си и се опита да прикове поглед в широкия гръб на войника, за да не види отново мръсните килии и жалките същества в тях. Днес се беше нагледала достатъчно на мизерията, мъката и човешкото страдание. Най-лошото обаче беше, че не можеше да прогони от съзнанието си образа на тежко ранения кръстоносец. Дълбоките сини очи, които я бяха погледнали само веднъж, пареха в паметта й. Колко приличат на развълнувани морски вълни, помисли си неволно тя.