Мириам Мингър
Кръстоносецът (3)

Втора глава

— Какво се е случило? — извика Синджар Ал-Азис и забърза към гневно жестикулиращия командир на стражите, следван по петите от Лейла. — Пратеникът ти настоя да дойда веднага. Оставих ранения само преди няколко часа и той беше в дълбоко безсъзнание. Нямам ли право да си отпочина в дома си?

— Той вече не е в безсъзнание, уважаеми Ал-Азис — отговори с поклон мъжът и сложи ръка на сърцето си. — Затова изпратих да ви повикат. Бях сигурен, че ще поискате да го видите, когато дойде на себе си. Не се смущавайте от крясъците му. Не е в състояние да ви стори зло. Звярът е опитомен, почитаеми Ал-Азис.

Лейла усети, че последните думи събудиха любопитството на баща й. Синджар забърза с големи крачки към килията на пленника, следван от главния надзирател. Когато наближиха, Лейла цялата настръхна от все по-засилващите се викове, които смразяваха кръвта във вените й. Сякаш в малката килия беше затворено ранено диво животно.

— Къде са мамелюците? — изкрещя през рамо Синджар. — Нали бяха на стража, когато си тръгнах?

— Великият господар им нареди да се оттеглят и повери пленника изцяло на мен, почитаеми Ал-Азис — отговори натъртено мъжът.

Пред затворената врата стояха двама войници с безизразни лица, кръстосали ятаганите си. Лейла долови част от думите, които изричаше в гнева си чужденецът, и лицето й се обля в червенина. Никога не беше чувала такива богохулни проклятия. Задъханият глас на кръстоносеца пращаше по дяволите наобиколилите го стражи и им предричаше, че ще се пекат на адския огън. В следващия миг им обясняваше с най-силни думи какво ще им стори със собствените си ръце, като се освободи от оковите си.

Отначало Лейла се учуди, че войниците и началникът им изобщо не се тревожеха от буйните изблици на ранения. Но само след миг се сети, че никой, освен нея не разбира езика му. Кръстоносецът, разбира се, ругаеше на английски.

— Вижте сам, почитаеми — обади се мрачно надзирателят и отвори шпионката. — Раненият се възстанови много бързо. — Той сведе почтително глава, но повиши глас, за да надвика дивите крясъци. — Разбира се, това е само моето собствено скромно мнение и аз си позволявам да го изкажа само защото рицарят нападна като звяр един от хората ми, преди да успеем да го надвием.

— Надявам се, че не го е убил? — Синджар хвърли бърз поглед към малкия отвор и се обърна, поразен от видяното.

Отговорът на надзирателя издаваше презрение, когато побърза да увери известния лекар:

— Не, почитаеми. Войникът бе освободен от служба, докато излекува ръката си. Все пак си позволявам да кажа, че този рицар притежава необикновена сила. Той счупи ръката на пазача с едно-единствено движение и сигурно щеше да му извие врата като на пиле, ако не го бяхме заплашили с мечовете си. Дано съобщението за откупа дойде скоро, за да се отървем от този варварин.

Лейла слушаше с вълнение обясненията на надзирателя, а когато Синджар Ал-Азис се обърна с лице към нея, усети леден страх. Никога не беше виждала баща си толкова разярен.

— Какво означава това? Изправили сте пленника до стената и сте го оковали във вериги. Вярно, че вече е в съзнание, но това не означава, че е вън от опасност. Не можете да го държите в това положение, защото ще забавите възстановяването му, а и раната на рамото може да се отвори. Ако загнои, управителят няма да получи никакъв откуп.

— Но, господарю, това беше необходима мярка за сигурност — защити се обидено надзирателят. — Пленникът е извънредно опасен и прибягна до насилие. Трябваше да сте тук, за да го видите. Без вериги този човек е същински кръвожаден тигър, готов да се хвърли върху всеки, който влезе при него, и да го погълне. Така щеше да постъпи и с вас, почитаеми Ал-Азис. За да изразя съгласието си с вас обаче, ще наредя да го сложат на леглото и да го привържат с вериги към пода. Знайте, че тук думата имам аз, и няма да търпя един жалък неверник да напада и пребива хората ми.

Лейла вдигна глава и се обърна смело към баща си, макар че сърцето й биеше до пръсване.

— Нека се опитаме да поговорим с рицаря. — Ето че предположенията й се бяха оказали верни и чужденецът беше дошъл в съзнание само няколко часа след болезнената операция. Нечовешката му сила не се спираше пред нищо.

— И как ще стане това? — попита гневно Синджар.

Без да я е грижа за презрителното недоверие на надзирателя, Лейла продължи бързо:

— Позволете ми да поговоря с него на родния му език, татко. Съмнявам се, че разбира нашия. Но щом чуе, че ще бъде свободен, когато пристигне откупът, сигурно ще престане да се бунтува и ще се примири с положението си.

Ал-Азис не отговори веднага. Дълбока бръчка се вряза в челото му, докато обмисляше предложението й. След малко кимна и рече:

— Мисля, че имаш право. Върви, дъще моя, и се опитай да преговаряш с него. Кажи му, че ако престане да бушува като ураган, ще му свалим веригите. И че ако отново ни принуди да го оковем като диво животно, ще забави оздравяването си. — Той хвърли неодобрителен поглед към надзирателя и нареди: — Отвори вратата.

— Не мога да допусна това, уважаеми Ал-Азис. Тук заповядвам аз и…

— Това няма да трае дълго — прекъсна го вбесено лекарят. — Защото ако с пленника се случи нещо, веднага ще те уволнят. — Заплахата в думите му беше недвусмислена. — Не забравяй, че управителят Мавдуд очаква да получи висок откуп и сигурно всяка вечер си представя купищата златни монети, които е поискал от английския принц Едуард. Ако обаче излекуването на скъпоценния пленник се забави по твоя вина или с действията си причиниш смъртта му, главата ти ще се търкулне в праха. Давам ти дума, че точно така ще стане, и се моля Аллах да те запази от подобна участ. — Той направи нетърпелив жест с ръка. — А сега отключи вратата!

Лицето на надзирателя беше станало бяло като стената. Той се поколеба още миг, после се обърна към войниците:

— Направете онова, което поиска почитаемият Ал-Азис. Един от мъжете се поклони и дръпна тежкото желязно резе.

Синджар хвана Лейла за ръка и я издърпа настрана.

— Говори с пленника, дъще, но не се впускай в подробности. Не ми е приятно да те изправя лице в лице с него, но няма как. Ако ти зададе някой неочакван въпрос, попитай ме какво да отговориш. Ограничавай се само в най-необходимото.

— Разбира се, татко — отговори тихо тя и изведнъж се почувства много неспокойна. Когато свали яшмака от лицето си, пръстите й трепереха.

Пазачът отвори тежката врата и тя изскърца протяжно. Веднага щом съзря влезлите, окованият пленник ги засипа с поток груби ругатни. Войниците застанаха от двете му страни и вдигнаха заплашително мечовете си. Синджар пристъпи решително напред, следван по петите от Лейла, надзирателят остана до вратата. Лейла се надигна на пръсти зад рамото на баща си и сърцето лудо заби в гърдите й. Много пъти си беше представяла как изглеждат варварите, но този тук надминаваше и най-смелите й очаквания.

Кръстоносецът разтърсваше с нечовешка сила веригите си, косата му беше разбъркана, очите му пламтяха. Сякаш беше зъл демон, избягал от ада. Изправен до стената, той изглеждаше още по-грамаден и опасен. Застанала пред този великан, Лейла се чувстваше мъничка и незначителна. Макар че като лекарка споделяше опасенията на баща си, като жена тя се радваше, че тежките вериги приковаваха ръцете и краката на чужденеца към стената. Тя пое дълбоко дъх, за да успокои лудото биене на сърцето си, но се смути още повече, когато усети силната миризма на пот, която се излъчваше от горещото мъжко тяло.

— Върви, Лейла — проговори твърдо Синджар. — Говори с него.

Стана й неприятно, че баща й трябваше да й напомни за задължението, което бе поела доброволно, и се укори за глупавите си колебания. Тя излезе иззад гърба на Ал-Азис и направи няколко крачки към прикования кръстоносец. Изведнъж мъжът престана да бушува и втренчи сините си очи в нейните. Коленете й омекнаха. В този поглед се четеше ясно съзнание, непоколебима твърдост и — това я засегна най-силно — разпознаване.

— Ти? — попита прегракнало той.

Лейла не можа да отговори веднага. Устата й беше пресъхнала. Тя хвърли бърз поглед през рамо към Ал-Азис, после се обърна отново към пленника и преглътна. Най-после успя да се овладее и заговори с тих глас:

— Ти си пленник на великия Мавдуд, управителя на Дамаск. — Тя отново пое дълбоко въздух и усети как бузите й пламват, преди да продължи. Надяваше се, че гласът й звучи равнодушно както винаги, макар че рядко употребяваните английски думи излизаха с мъка от устата й: — Вече си вън от опасност, здравословното ти състояние бързо се подобрява и господарят ти много скоро ще получи послание със сумата на откупа, който се иска за теб. Щом владетелят получи искания откуп, ти ще бъдеш освободен. Жив и здрав.

— Така значи — изхъхри дрезгаво мъжът и я изгледа гневно. — А сега ще ми кажеш, че мъченията, на които ме подложихте, са били детска игра. Ти сигурно си вещица, щом умееш да си служиш така добре с нагорещеното желязо. Вече ми причини достатъчно зло. Върни се сега в ада и вземи със себе си всички езически кучета, които са те наобиколили!

Лейла преглътна стреснато и широко отвори очи. Само след миг обаче страхът отстъпи място на необуздано възмущение.

Мъчение? Този мъж беше полудял. Тя му спаси живота, а той я обвиняваше в жестокост!

— Какво каза той? — попита нетърпеливо Синджар.

— Този неблагодарник ме обвинява, че съм го подложила на мъчения с нагорещено желязо.

— Успокой се, Лейла — усмихна се Синджар. — Какво друго си очаквала? Какво знаят кръстоносците за нашето прастаро лечебно изкуство? Лекарите на християните са най-обикновени касапи. Забрави обидата и му кажи каквото се уговорихме, дъще моя.

Лейла направи безуспешен опит да потисне кипящия в сърцето й гняв и се обърна отново към чужденеца. Не биваше да забравя, че е изправена срещу един необразован варварин. Това й помогна.

— Употребих нагорещено желязо, за да затворя раната в рамото ти и да спра кръвта — обясни хладно тя. — Не съм имала намерение да те измъчвам. Ако не бях направила това, щеше да умреш от загуба на кръв. — Тя махна с ръка към баща си. — Това е Синджар Ал-Азис, личен лекар на управителя и известен в цялото кралство с лечителските си умения. Би трябвало да се смяташ за щастлив, че именно той се погрижи за теб и че ще продължава да го прави, докато си в затвора.

— Разбирам — отговори кратко рицарят, полагайки видими усилия да преглътне гнева си. — А коя си ти? — Той я огледа от глава до пети, после горящият му поглед отново се прикова в лицето й.

Лейла се поколеба. Учудваше се, че пленникът я разбра толкова бързо. Но защо я гледаше така странно? Сякаш я подлагаше на изпит. И що за странно усещане се разливаше по вените й?

— Лейла!

Стресната от нетърпението в гласа на баща си, тя се обърна към него и обясни забързано какво е попитал пленникът.

— Кажи му, че си робиня и моя помощница — нареди сърдито Синджар. Забелязал ужаса в очите й, побърза да добави: — По-късно ще ти обясня мотивите за решението си, дъще моя. А сега му кажи, каквото ти заповядах.

Лейла се подчини, макар че думите излизаха с мъка от устата й.

Изведнъж коравият поглед на рицаря се смекчи и се изпълни със съчувствие. Сините му очи огледаха внимателно шарфа на ивици, с който Лейла беше пристегнала талията си.

— Ти си християнка — установи пресипнало той.

Изведнъж Лейла усети, че няма търпение да приключи по-скоро с този неприятен разговор. Промяната в израза на лицето му окончателно я извади от самообладание.

— Моят повелител, уважаемият Ал-Азис, ти предлага следния избор: ако се примириш с положението си и престанеш да се бунтуваш и да нападаш пазачите, той ще се погрижи да свалят веригите ти. Ако не, ще останеш прикован за стената, макар че това излага живота ти на опасност. Баща ми… — Тя се прекъсна уплашено побърза да се поправи: — Господарят е на мнение, че раната в рамото ще продължи да застрашава живота ти, ако останеш прав и окован. Той истински желае да те запази жив, разбира се, само защото държи управителят на града да получи желания откуп.

— Проклета да е любовта към ближния — промърмори рицарят и облегна глава на стената. Лицето му се разкриви от болка, по челото му изби пот. За момент сякаш забрави всичко около себе си и Лейла се уплаши. Знаеше, че болката е толкова силна, че би повалила в безсъзнание всеки друг мъж.

— Решавай — настоя твърдо тя.

— Ей сега — процеди през зъби мъжът. Дъхът му идваше на тласъци и ясно издаваше колко го е изтощило безсмисленото буйстване. Сините очи блестяха трескаво. — Говориш за някакъв си откуп. Кой гарантира, че казваш истината?

Лейла усети колко важен ще бъде отговорът й и изрече спокойно и уверено:

— Това е много просто. Ако не беше толкова важен за владетеля, отдавна нямаше да си между живите.

Мъжът очевидно остана доволен от този откровен отговор. Той помълча известно време, втренчил поглед в решетката на прозорчето. Когато отново се обърна към нея, успя да се изправи в целия си грамаден ръст въпреки тежките вериги.

— Добре. Приемам предложението на господаря ти. Нямам никакво желание да вися ден и нощ на тази проклета стена.

Облекчена, Лейла побърза да преведе отговора му на баща си. Увери го, че рицарят е обещал да не създава повече трудности. Синджар кимна одобрително, ала главният надзирател сърдито се възпротиви:

— Това неверническо куче лъже! Нима може да се вярва на един варварин?

— Попитай го как се казва — нареди Синджар, без да обръща внимание на възмутения надзирател. — Владетелят трябва да спомене в писмото си името и положението на пленника. Освен това е необходимо да получим някакъв личен знак, който да докаже на принц Едуард, че наистина сме пленили човека, за когото искаме откуп. Иначе ще се усъмнят в истинността на посланието.

Лейла преведе тези думи и мокрото от пот лице на рицаря се озари от почти момчешка усмивка. Разкривената от злоба уста се отпусна и този нов израз накара Лейла да се разтрепери от непознат страх.

— Казвам се Ги дьо Варен, кръстоносец от английското кралство, лорд на Уелш Маршис. А красавицата, която услажда свободните ми часове в Светата земя, се казва Рафайе. Знакът е една много изкусителна бенка с форма на сърп, която се намира от вътрешната страна на бедрото, точно под…

Лейла издаде задавен вик. Не й достигаше въздух, бузите й пламтяха.

— Прощавайте. Забравих, че говоря пред дама, при това изключително красива. — Погледът му измери пренебрежително Синджар Ал-Азис. — Кажи на господаря си… — Той проточи подигравателно думата. — … че това е достатъчно и принц Едуард веднага ще разбере за кого става дума.

— Е, Лейла? — попита властно Синджар.

Когато Лейла преведе думите на рицаря, в тъмните очи на лекаря блеснаха весели искрици. Младата жена не посмя да преведе ласкателните думи по неин адрес, пък и те нямаха нищо общо с предмета на разговора.

— Добре, това е достатъчно. — Ал-Азис се обърна към главния надзирател: — Чу какво се разбрахме. Заповядай на войниците да свалят веригите му.

С видимо недоволство и колебание, началникът на затвора извади от колана си връзка ключове и я хвърли в ръцете на най-близкия войник. После метна зъл поглед към Ал-Азис и Лейла и заповяда с треперещ от гняв глас:

— Изпълни заповедта на уважаемия Ал-Азис и свали веригите на пленника. А ти — изфуча той към втория войник, — ти дръж меча си готов. Ще ви изпратя още двама войници. Щом достопочтеният Ал-Азис и помощницата му… — При тези думи той удостои Лейла с пренебрежително — ироничен поглед. — … щом двамата приключат с лечението и си тръгнат, зарезете грижливо вратата. — Той се обърна рязко и изскочи от килията.

Пазачът вдигна ключовете и бързо свали веригите на християнския рицар.

— Този мъж очевидно няма достатъчно ум в главата си, щом не познава границите си — промърмори Ал-Азис и побърза да подкрепи пленника, който се беше уловил за рамото и се подпираше на стената. — Помогнете ми да го сложим в леглото — заповяда властно той на влезлите войници. През това време Лейла беше опънала чистите чаршафи, изтърсила възглавницата и отметнала завивката. Войниците и лекарят довлякоха пленника до постелята и внимателно го положиха да легне. От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Когато Лейла протегна ръка да го завие, погледите им се срещнаха.

— Трябват ми долни дрехи.

— Какво е това? — попита неразбиращо тя.

— Панталон. — Мъжът направи опит да се усмихне, макар че лицето му беше разкривено от болка. — Не съм свикнал да се явявам пред една дама гол, дори когато и тя няма нищичко на гърба си. Макар че ти вече си видяла повече от всички красавици, с които съм споделял леглото си.

— Аз… ще видя какво мога да направя — обеща задъхано Лейла, поразена от лекотата, с която говореше за бельото си. Разбира се, в женските покои отношенията между половете се обсъждаха надълго и нашироко. Но един мъж не си позволяваше подобни волности, особено пък пред жена. Тя се запита неволно колко ли жени досега са дарили с благоволението си този толкова красив мъж. Ако се съдеше по поразителната му мъжественост и дълбоките сини очи, броят им беше повече от значителен. Без съмнение, в това отношение кръстоносецът можеше да се мери с всеки султан, макар че арабските князе често държаха в харемите си стотици хубавици.

Лейла коленичи пред големите кожени чанти на баща си, който тъкмо приготвяше обезболяващо питие за пленника, и извади чисти превръзки. Това й помогна да скрие пламтящите си страни и да прогони надалеч смущаващите мисли.

Възпалението и отокът бяха спаднали, макар и малко. Грубостта на стражите и дивите буйства очевидно не бяха навредили допълнително на раната. Дали след години, когато погледнеше белега на рамото си, щеше да си спомня за пленничеството си в Дамаск, може би дори за…

Вбесена от обрата, който вземаха мислите й, Лейла развърза вързопчето. Какво ставаше с нея? Какво я беше грижа дали този варварин ще я запомни или не? Тя във всеки случай щеше да го забрави веднага, щом изчезне от живота й. Баща й я помоли да предупреди повторно пленника, че е необходимо да лежи спокойно и да се храни добре. На сутринта щял да дойде отново и да продължи лечението. Лейла преведе бързо, зарадвана, че ще напусне най-после подземната килия, и се учуди с каква лекота излизат от устата й английските думи.

— Ще чакам с нетърпение утрото, Лейла.

Да чуе името си от устата на пленника, при това изречено с истинска страст, това вече беше прекалено! Лейла изскочи навън като подгонена, облегна чело на студената стена и вдъхна дълбоко хладния въздух. Когато Ал-Азис я последва, тя побърза да вдигне яшмака си пред лицето и тръгна след него по безкрайните коридори.

 

 

Един въпрос не й даваше мира. Докато вървяха един до друг по стръмната улица към града, огряна от яркото обедно слънце, тя най-после се осмели да го зададе:

— Защо трябваше да ме представите като ваша робиня, татко? Не разбирам…

Ал-Азис я погледна и отговори сериозно:

— Направих го заради твоята собствена сигурност, дъще моя. Рицарят трябваше да остане с впечатлението, че ти не означаваш нищо за мен. Само така мога да бъда сигурен, че няма да се възползва от теб като средство да си възвърне свободата. Хора като него не понасят затворничеството и са склонни към отчаяни постъпки, когато ги притиснат до стената. Нали видя как буйстваше, когато влязохме?

— Отчаяни постъпки? — повтори замислено Лейла и потръпна от студ въпреки горещия ден.

— Надявам се, че няма да прибегне до някое безумие — увери я твърдо Синджар. — Докато те смята за моя робиня, ще знае, че първо ще го разкъсаме на парченца и едва след това ще се погрижим за спасяването ти. А това означава, че няма да те вземе за заложница, за да ни изнудва. — Изведнъж той спря и гневно процеди през стиснатите си зъби: — Знай едно, Лейла — ако този рицар се осмели дори само да те докосне, аз ще забравя и откупа, и гнева на Мавдуд, и ще го пронижа със собствения си меч!

Лейла го изгледа изумено. Баща й никога не беше избухвал така. Едва сега осъзна колко я обичаше той, макар че тя не беше негово дете и като майка си бе останала християнка.

— Иска ми се Джамал да не бе повикан в Кайро точно сега — продължи все така рязко Синджар. — Иначе нямаше да се налага да те вземам със себе си в затвора при онзи неверник и да те излагам на опасност. Дано чумата отмине скоро и семейството на халифа се възстанови бързо! — Той хвърли изпитателен поглед към Лейла и строго заключи: — От днес нататък ще се грижиш за пленника само когато аз не мога да отделя време за него. Ще се постарая това да става колкото се може по-рядко, а ти ще ми обещаеш, че ще влизаш в килията му само с придружител. — Напрежението му изведнъж отслабна, в гласа му прозвуча обичайната мекота: — А сега да вървим в болницата, дъще. Чака ни много работа.

Това отговаряше и на нейното желание. Не искаше да вижда повече омразния варварин. След бесните ругатни и проклятия, които бе избълвал срещу нея, тя беше наясно на какво е способен този мъж в яростта си.

 

 

— Значи засега те оставят жив, Дьо Варен — прошепна глухо английският рицар, — но само, за да изтръгнат от принца богат откуп. Проклети езически кучета!

Той се сгърчи, сякаш някой го беше ударил, и при това непредпазливо движение болката се заби като нож в рамото му. Потърка глезените си, одрани до кръв от тежките вериги, и измери с неспокоен поглед ниското подземие, в което го бяха затворили. После прикова очи в прозорчето, защитено със здрава решетка. В гърдите му се надигна отчаяние, гърлото му пресъхна, не му достигаше въздух.

Велики Боже, така не можеше да продължава! Разбира се, нямаше и капка съмнение, че Едуард Плантадженет ще плати всяка поискана сума, колкото и огромна да беше. Но дотогава щяха да минат дни, седмици, може би дори месеци. И той щеше да загуби разума си в тази мрачна дупка много преди да му върнат свободата. Още отсега не беше на себе си, усещаше как назъбените стени връхлитат върху него, как бавно, но сигурно го задушават. Беше същото като преди осем години. Никога нямаше да забрави стените на тясната килия в подземието на замъка…

Ги дьо Варен се бореше да си поеме въздух, сякаш гърдите му бяха притиснати с огромен камък. Той закри с ръка очите си, опита се да прогони мрачните, страшни картини от миналото. Въпреки това те не се махнаха, останаха ясни и отчетливи. Спомените бяха мъчителни. Спомени за предателство и смърт, за бездънно отчаяние и безнадеждност, за глад, толкова мъчителен, че се бе принудил да яде плъхове, за да оцелее. Миналото оживя в паметта му, стори му се, че отново са го заключили в същия затвор като преди осем години. Велики Боже, така не можеше да продължава! Трябваше да отклони мисълта си в друга посока, и то бързо, защото много скоро щеше да полудее.

— Лейла! — Той изкрещя името още преди мисълта за жената да се е настанила трайно в съзнанието му. Повтори го отново и отново, сякаш беше някоя магическа дума, която можеше да пробие непрогледния мрак. Представи си красивото лице, крехката фигура и ангелският й образ постепенно прогони кошмарните призраци, които го държаха в ноктите си.

Лейла! Очите й бяха наситено виолетови. Цветът им беше толкова необикновен. А устните розовееха и сякаш му обещаваха безмерна наслада. Да не говорим за гърдите под тънката коприна на робата, зрели и пълни като сочни плодове. Тежестта, която притискаше сърцето му, отслабна. Най-после можеше да диша свободно.

Лейла! Тайнственият ангел на милосърдието. Напрежението в гърдите му изчезна. Красотата и животът прогониха ужаса на мрака. Как меко докосваше рамото му. Как умело и в същото време грижливо смени превръзката. Мекият мелодичен глас още звучеше в ушите му. Лекият аромат на розово масло, който се излъчваше от нея, още се усещаше в подземието. Този аромат му напомни розите, които майка му отглеждаше в родния замък в Уелс. Рози от Дамаск, донесени в Англия от първите кръстоносци. Всяко лято големите цветове изпълваха двора на крепостта с упоителния си аромат.

Точно този аромат обкръжаваше неговия ангел на милосърдието, доста по-слаб, но все така упойващ. Дори ленените превръзки, докоснати от ръцете й, ухаеха на рози.

Успокоен, Ги дьо Варен изтри потта от челото си и се постара отново да разсъждава разумно. Много му се искаше да узнае каква е била жестоката съдба, която е довела Лейла в далечния Дамаск. Вероятно беше французойка, а може би дори англичанка, като се има предвид колко добре говори езика му. Английска роза, разцъфнала далече от родината си. Християнска робиня сред неверници…

При представата за живота й в Ориента в гърлото му се надигна гадене. Първото, което изникна в ума му, беше, че онзи високомерен арабски лечител вероятно я принуждава да споделя леглото му. Той е неин господар и красавица като Лейла трудно може да се изплъзне от мъжката му похот. Това е проклятието на женския род негодниците, които я бяха пленили, вероятно бяха отнели невинността й още в крехка възраст…

Не, сега не биваше да мисли за това. Трябваше да потърси някаква възможност да помогне на клетата робиня. Двамата заедно имат по-голям шанс да се преборят с тежката съдба, която им е отредена. Тя сигурно също гори от желание да избяга от унизителното робство. А той не е човек, който ще седи търпеливо в душния си затвор и ще чака откупът да пристигне в Дамаск. Още на следващата сутрин ще помоли Лейла за помощ и двамата ще измислят някакъв план, за да си възвърнат свободата.