Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Rose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)
Сканиране
Lindsey (07.09.2010)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)

Издание:

Мириам Мингър. Кръстоносецът

ИК „Ирис“


Пролог

Сирия, Дамаск, лятото на 1253 година.

— Господарят идва.

Съобщението на Маджида накара сърцето на Ив Жерве да забие по-силно. Тя хвърли кос поглед към робинята, която бе застанала на прага към покоите на господарката си. Маджида беше продадена заедно с Ив на пазара за роби в Дамаск и служеше на същия господар.

— Готово ли е всичко? — попита тихо Ив, за да не събуди детето, което мирно спеше в скута й.

Високата, стройна робиня се приближи безшумно и коленичи пред господарката си.

— Да, приготвила съм всичко.

Значи той идваше, Синджар Ал-Азис, нейният господар и повелител. След като преди половин година я бе довел в къщата си, той прекарваше в покоите й всяка трета нощ. Отначало Ив изпитваше страх от него. Сега обаче копнееше за милувките му, за страстта, с която бяха изпълнени нощите им. А след една седмица Синджар щеше да стане неин съпруг.

В продължение на един дълъг миг Ив изпита угризения на съвестта и страх. Прости ми, Уилям, помоли се с болка тя.

— Как сладко е заспала — прошепна Маджида, която не можеше да откъсне поглед от бебето. Пръстите й милваха пълната му ръчичка. — О, господарке, колко е нежна кожата й, толкова блестяща, мека и светла. Грее като лунната светлина върху перла или върху крилце на гълъб.

Трогната от обичта, с която бяха изпълнени тези думи, Ив се усмихна и проговори предупредително:

— Не я глези толкова. Добре, че Лейла е само на седем месеца и не разбира как я ласкаеш.

— О, тя ме чува, чува ме и разбира всичко — отговори робинята и погледна сериозно господарката си. — Усмихва се, когато й говоря. Познава гласа ми. — Маджида вдигна ръка, за да защити личицето на детето от късното следобедно слънце и занарежда замечтано: — Лейла, моя малка Лейла, косата ти е черна като нощта и може да се мери само с перата на гарвана. Очите ти блестят като шлифовани аметисти и са достойни за най-великия султан. Сигурно някой ден ще говорят за теб, че с тъмната си хубост надминаваш дори светлата красота на майка си.

— Тогава аз ще бъда най-щастливият от смъртните, защото ще имам съпруга и дъщеря, които Аллах е дарил така изобилно с благословията си.

Маджида замлъкна и се простря по лице на мраморния под. Синджар Ал-Азис, който едва бе навършил тридесет години, но вече се славеше като най-високо почитан и отрупван с богатства лекар на Дамаск, излезе от покоите на Ив във вътрешния двор.

— От твоята уста говори само истината и това е много добре. А сега си върви. Искам да остана сам с господарката на сърцето ми.

Маджида се изправи и дълбоко се поклони. Ив вдигна поглед към своя арабски господар и бузите й пламнаха. Едър и тъмен, той беше истински красавец. Лице с фино изрязани черти и грижливо поддържана брада, силно, привлекателно с мъжествеността си тяло, скъпи, подбрани с вкус дрехи. Ив вече познаваше тялото му като своето и усети почти физически нежността в думите му.

— Вземи детето, Маджида — помоли тихо тя. Синджар Ал-Азис не откъсваше поглед от нея и кръвта запулсира лудо в слепоочията й. Нямаше нищо по-прекрасно от този мъжки поглед, който я караше да тръпне от възбуда и да отмалява от страст. — Остани наблизо, за да чуеш, когато те повикам. И не позволявай никому да ни смущава.

— Разбира се, господарке. — Робинята притисна до гърдите си спящото дете, мина със сведена глава покрай господаря си и се отправи към къщата.

Във вътрешния двор стана тихо. Равномерното шуртене на фонтана и мелодичните трели на птиците сякаш само засилваха тишината. Свела глава, Ив се наслаждаваше на близостта на Синджар Ал-Азис и се взираше с невиждащи очи в рекичката, която течеше през градината в изкуственото си каменно легло. Водата беше отклонена от река Барана и напояваше плодните дръвчета и цветята, които красяха личната й градина. Голямата река течеше отвъд непристъпните, дебели няколко стъпки стени и даряваше с живителна влага целия град. По камъните се виеше бръшлян.

Дамаск, райската градина, както го наричаха открай време обитателите му, беше зелен оазис, благословен от Аллаха с дървета и реки, екзотични плодове и безброй пойни птици. Който видеше града, го определяше като зелено чудо, издигнало се от пустинята. Истински рай и в същото време затвор, поне за Ив Жерве и дъщеричката й Лейла. Все пак този затвор им предлагаше целия възможен лукс, в него се съединяваха красотата и богатството, а най-вече — тук беше мястото, където беше познала голямата любов. Мъжът, който я бе купил на пазара за роби се влюби в нея и я избра за своя любима наложница. Само след няколко дни тя щеше да бъде негова законна съпруга.

Ив потисна една тиха въздишка. След сватбата тя щеше да стане отново свободен човек. Но все пак не достатъчно свободен, за да напуска дома си без придружители. Макар и съпруга на известен и уважаван от всички лекар, тя си оставаше пленница. Пленница на цяла верига нещастни обстоятелства и на една страстна любов, която я беше оплела завинаги в златната си мрежа.

Цели шест месеца се бе надявала на някакво чудо, което да я избави от пленничеството и да я върне в родината заедно с малката й дъщеря. Когато преди година двамата с Уилям Жерве предприеха поклонническо пътуване в обетованата земя, те оставиха в Англия деветгодишния си син. Ала съдбата й беше отредила друг път и Ив често се измъчваше от горчиви угризения на съвестта, които караха очите й да проливат горчиви сълзи.

Защо съпругът й трябваше да умре, а тя да се озове в ръцете на жестокия търговец на роби? А може би трябваше да му бъде благодарна, защото именно той я доведе в Дамаск и я продаде на мъжа, който я научи отново да се смее и да люби. Тя не искаше да наруши брачните си клетви. Повтаряше си, че трябва да остане вярна на мъртвия, но не можеше да устои на страстната си любов към Синджар Ал-Азис.

— Ив? — Младата жена вдигна поглед, когато сириецът меко я привлече към себе си. Преди да се усети от виолетовите й очи потекоха сълзи. Мъжът я погледна с разбиране, улови брадичката й и се усмихна успокоително.

— Плачете за Уилям, нали? — попита тихо той.

Ив знаеше, че този мъж е способен да проникне до дъното на душата й, и не посмя да отрече. Освен това се беше заклела никога да не го лъже.

— Не е нужно да говорите, любов моя. Разбирам, че още ви боли за онова, което сте изгубили. Но знайте едно — онова, което ви доведе при мен, е съдбата, ние тук я наричаме „късмет“. Миналото не може да се върне. Трябва да приемете отредената ви участ, Ив.

Младата жена кимна и скри лице на гърдите му. Вдъхна дълбоко мъжествения аромат на тялото му, добре познатата смесица от мускус и сандалово дърво, и на сърцето й стана по-леко.

Ал-Азис я притисна до себе си и тя отговори на милувките му.

— Загубили сте съпруга си само преди десет месеца и аз разбирам тъгата ви. Въпреки това изпитвам ревност и не бих желал да ви деля цял живот със сянката на един мъртвец. Надявам се, че с времето ще го оставите да почива в мир и ще отговорите на любовта ми. — Той сведе глава и впи устни в нейните.

Милувката на топлите му устни прогони спомена за Уилям Жерве. Ив се вкопчи в Синджар и отговори на целувката с цялата си страст. Макар и несъзнателно, тя вече бе взела решението си. Щеше да остане в Дамаск. Усещаше, че Уилям би й пожелал само най-доброто в този нов живот, отреден й от съдбата.

Синджар изведе Ив от вътрешния двор, изпълнен с аромат на рози и жасмин. Двамата минаха под високата арка и влязоха в богато обзаведените покои, които беше определил за новата си съпруга.

Постлано с тежки килими в червено и златно, помещението беше приятно хладно. Два прозореца с красиви дървени решетки пропускаха свободно слънчевата светлина. Мраморният под беше украсен с богата мозайка. Широко, ниско легло, отрупано с копринени възглавници сякаш канеше за почивка. На ниска масичка, изработена от броня на костенурка, бяха подредени сребърни съдове. Това беше само лека следобедна закуска, защото общата вечеря се поднасяше много по-късно и беше богата и изобилна.

Синджар седна и Ив наля в две чаши изстудена вода с лимон.

— Защо не оставите робините да свършат това? — попита меко той. — Жена с вашето положение има много слуги. Вие обаче търпите около себе си само Маджида. А тя се занимава повече с детето, отколкото с майката.

Ив коленичи на една възглавница и му поднесе чашата.

— Чувствам се по-щастлива, когато съм сама. Лейла обича Маджида, а тя просто обожава малката. Така ми е най-добре.

— Вие сте толкова по-различна от всички жени, които познавам — проговори той и помилва бузата й. После слезе надолу към шията, спря за миг върху пулсиращата вена и продължи към високия бюст. Жената задиша накъсано, когато пръстите му очертаха набъбналите връхчета на гърдите й под тънката копринена одежда.

— Докосването ми ви възбужда, нали? — пошепна дрезгаво той и продължи да милва твърдите й гърди. — Пулсът ви издава, че копнеете за любов. А аз жадувам и горя за вашето меко тяло, както звярът сред пясъчната пустиня умира за вода. — Той се приведе и засмука зърното на гърдата й, без да отстрани коприната.

Ив простена задавено, зажадняла да усети устните и езика му върху голата си кожа. Синджар коленичи пред нея, развърза богато извезания колан и издърпа елечето от раменете й. Движенията му станаха нетърпеливи и припряни, дъхът му идваше на тласъци също като нейния. Ръцете му трепереха от възбуда.

Така беше винаги след тридневна раздяла. Синджар свали копринената й риза и я захвърли небрежно на пода. Хладният въздух помилва голата й кожа и тя потръпна от наслада. Той я разсъблече с нарастващо нетърпение и когато най-после я притисна до себе си с ликуващ вик, тя се засмя тихо и задъхано. Без да си дава труд да се съблича, Синджар разтвори дългата си одежда и проникна устремно в утробата й. Задуши вика й с бурна целувка и зарови пръсти в косите й. Задвижи се все по-бързо и по-бързо в нея, докато дивият екстаз увенча бързото им, страстно съединение. Бурята ги понесе чак към планинските вериги на далечния Ливан. Когато всичко свърши, двамата се отпуснаха на възглавниците, без да се отделят един от друг.

 

 

Ив и Синджар Ал-Азис се наслаждаваха дълго на близостта си, докато чакаха бурната страст да утихне. По някое време той се отдели колебливо от нея и подреди набързо дългата си роба. Ив се уви само в прозирното було и двамата седнаха пред малката масичка. Изядоха една сочна смокиня, като си я разделиха наполовина, засмяха се, прегърнаха се и отново се отпуснаха на ниската постеля.

— Моята прекрасна, моята изключителна Ив — проговори с обич Синджар и нави на пръста си един копринен кичур. — Вие сте най-голямото ми богатство. Искам да ви направя някакъв подарък. Сватбен подарък. — Той я целуна и погледна дълбоко в очите й.

— О, не, господарю мой — възрази с усмивка тя и поклати глава, трогната от щедростта му. — Вие ме направихте безкрайно богата с любовта си. Бяхте така добър да признаете детето ми за своя дъщеря и знам, че ще й дадете най-доброто възпитание. В моята страна това щеше да бъде невъзможно. — Гласът й затихна и натежа от болка. — Все още не мога да повярвам, че един ден Лейла ще тръгне по вашите стъпки и ще стане истинска лекарка.

— Кажете ми какво желаете? — прекъсна я бурно той, решен да наложи волята си. — Обещавам да ви дам всичко, което е във възможностите ми. Аллах ме е благословил с голямо богатство. Може би искате да ви подаря най-красивите бисери на света? Или да ви построя собствена къща с уханни розови градини, мраморни басейни с кристалносиня вода и павилион с позлатен покрив?

Той изброяваше все нови и нови неща, но колкото повече се въодушевяваше, толкова по-несигурна ставаше Ив. Дали да се осмели и да го помоли? Имаше нещо, което означаваше за нея много повече от скъпоценните камъни, от златото и среброто, нещо, което беше споменала един-единствен път досега. Синджар й бе обяснил, че ще я вземе за съпруга, защото на мюсюлманите е разрешено да се женят за християнки. Ала се надявал, че един ден тя ще приеме вярата му. Тогава Ив премълча и разговорът премина на други теми. До днес, сега?

— Да, има нещо, господарю и повелителю мой — започни колебливо тя.

— Кажете ми го и ще го имате, любов моя.

Тя го погледна право в очите и пламенно се помоли той да я разбере и да не се засегне.

— Най-скъпият подарък, който можете да ми направите, за вас е дреболия и няма да ви струва нищо, освен великодушието на сърцето ви, любими. Аз… искам да си остана християнка и да възпитам дъщеря си във вярата на дедите й.

Лицето му помрачня и Ив едва успя да довърши молбата си. Ала когато произнесе и последните думи, изпита радост, че най-после му е казала всичко. Гневният израз в очите му не предвещаваше нищо добро, но Синджар Ал-Азис мълчеше и стискаше здраво устните си. След малко се облегна на копринената възглавница и се загледа с празен поглед в тавана. Все още не казваше нито дума.

Ив чакаше. В стаята цареше тишина. Отвън долиташе монотонното ромолене на поточето, чиито води напояваха градината, примесено с тъжната песен на славея. Златният му кафез беше окачен в един ъгъл на градината. Надеждата лека-полека я напускаше.

Накрая Ал-Азис заговори:

— Искате много от мен, Ив, страшно много. — Той обърна глава към нея, помилва падналата на рамото й къдрица и продължи съвсем тихо: — Това означава, че двамата с вас няма да бъдем заедно в рая.

— Това знае единствено Бог.

Синджар не отговори. По лицето му личеше, че се бори със себе си. Най-после изражението му се успокои и той потърси ръката й. Ив го погледна с новопробудила се надежда.

— Радвам се, че ние, мюсюлманите, се отнасяме търпимо към чуждата вяра. За съжаление това не може да се каже за християнските кръстоносци. Те опустошават градовете ни, плячкосват богатството ни, а наричат нас езичници, неверни кучета.

Ив не отговори. Тя чакаше. Пък и какво ли можеше да възрази? Синджар казваше истината.

Мъжът въздъхна тежко и продължи решително:

— Ако това наистина е най-голямото ви желание… — Той се прекъсна и я погледна изпитателно.

Ив кимна спокойно.

— Нямам друго желание, господарю.

— Добре, тогава ще го изпълня.

Очите й се напълниха със сълзи на благодарност и тя се хвърли с радостен вик в обятията му. Синджар обаче не помръдна. Тя знаеше колко дълбоко го е засегнала и се постара да заличи тъгата му с милувките си.

— Никога няма да се отделя от вас, любими господарю. Ще остана ваша до смъртта си, защото днес спечелихте цялото ми сърце. Кълна ви се, че никога няма да ви напусна!

Тогава Синджар я притисна до себе си с такава необуздана страст, че й отне дъха. Той скри лице в косата й и зашепна името й — отново и отново, като страстна молитва. Ив усети горещи капки по шията си и потръпна от уплаха. Синджар Ал-Азис плачеше. Макар че и по нейните бузи се стичаха сълзи, в сърцето й се надигна безгранично облекчение, което разтопи страха. Най-после, най-после съм свободна, каза си с усмивка тя.

Адио, Уилям, почивай в мир, помоли се безмълвно тя и се отдаде на щастието си.