Мириам Мингър
Кръстоносецът (4)

Трета глава

След като кървавочервеното слънце залезе зад хоризонта, настана тиха и ясна вечер. Въздухът беше топъл, изпълнен с аромати. Мракът се спускаше бързо. Отпусната върху копринените си завивки, Лейла се протягаше с удоволствие. Очите й бяха устремени замечтано към звездите, които вече блещукаха на небето. Това беше най-приятното време на деня. Лекият бриз си играеше с бледосинята й роба, милваше сгорещената й кожа и дразнеше обонянието й с тежките аромати на цветята, които растяха в каменните амфори.

Лейла скръсти ръце зад тила си и се наслади на спокойствието, което вдъхваше падащият мрак. Твърде рядко имаше възможност да прекара вечерта в безделие — обикновено, когато се връщаше след дългите часове работа в болницата или след безкрайните посещения по домовете на болните, беше уморена до смърт. Днес беше съвсем различно. Баща й настоя да я отнесат у дома с носилка още в ранния следобед. Дали беше забелязал тъмните сенки под очите й и се бе уплашил, че в последно време я кара да работи повече, отколкото е добре за здравето й?

Тя поспа малко, а освежаващата баня след това беше истински балсам за напрегнатите й сетива. Двете робини, определени за нейни лични прислужници, първо намазаха цялото й тяло с лимонено масло и отстраниха поникналите косъмчета. После я обляха последователно с топла и студена вода, а накрая масажираха продължително светлата кожа, докато запламтя в розово. Няколко капки от любимото розово масло завършиха тоалета й.

За кой ли път Лейла се наслади на учудването и възхищението на робините си. Сега лежеше в постелята си и се чувстваше свежа и отпочинала. Дългата до коленете черна коса блестеше и сякаш изпускаше искри след дългото четкане. Преди да си тръгнат, робините я бяха разпрострели грижливо върху копринените възглавници.

Лейла нави една абаносова къдрица около пръста си и се усмихна, когато в стаята се вмъкна един немирен лунен лъч и я огря цялата. Спомни си, че наскоро Джамал беше написал едно стихотворение за красотата и го беше посветил на годеницата си. Споменът за цветистите, чувствени намеци събуди в тялото й копнеж. Лейла се радваше, че ще стане съпруга на Джамал Ал-Азис и то не само заради обещаващата му мъжественост.

Едва бракът щеше да я превърне в пълноценна лечителка. Всяка жена имаше нужда от защитник, бил той баща, съпруг, брат или чичо, господар, султан или халиф. Ако не беше обучението й по медицина, щяха да я омъжат още на четиринадесет години, както беше обичаят в тази страна. Синджар Ал-Азис обаче бе настоял доведената му дъщеря да завърши образованието си и едва тогава да се омъжи и да има деца.

Скоро учението й щеше да свърши и баща й вече обмисляше кой ден да определи за сватбата. Когато най-после станеше съпруга на Джамал, Лейла щеше да осъществи голямата си мечта: да стане истински лекар и да води добре подреден, запълнен живот.

Можеше само да се радва, че Джамал Ал-Азис обединява в личността си всичко, което можеше да се желае за един съпруг: беше добър, умен, притежаваше отличен вкус и изискани маниери. Може би един ден тя щеше да се научи дори да го обича, макар че любовта не беше най-важното за един съвършен брак. Общата им професия изискваше хладен разум и всекидневен упорит труд. Избликът на чувства можеше само да й навреди. От друга страна обаче, физическото привличане беше част от добрия брак и Лейла не се съмняваше, че ще споделя с удоволствие леглото на съпруга си. В Дамаск нямаше по-красив мъж от него. Всъщност, изключение правеше само английският кръстоносец…

Лейла разтърси глава и се постара да прогони от съзнанието си образа на тъмнокосия Ги дьо Варен. Не, той нямаше място във вечерните й мечтания. Достатъчно беше, че мисълта за буйствата му, за дивите проклятия и страстни погледи я беше преследвала през целия ден. Сега трябваше да мисли само за Джамал, за блестящите му черни очи, за гарвановата коса и най-вече за силните, властни ръце, с които много скоро щеше да милва тялото й и да я води към върховете на насладата, както бе намекнал в стиховете си.

Лейла отправи поглед към терасата. Наблизо нямаше никой, а още не беше време слугинята да донесе леката вечеря от плодове, маслини и сирене. Както подобаваше на младо момиче от дома на богат мъж, Лейла бе обучена основно в изкуството на прелъстяването. За съжаление щеше да дели бъдещия си съпруг Джамал Ал-Азис с първата му жена и с многобройни наложници. Но така вървеше светът. Вероятно Джамал нямаше да има възможност да задоволява редовно плътските й желания. Въпреки това й беше приятно да си рисува как…

Изведнъж по тялото й се разля гореща вълна. Почувства, че се задушава. Тази нова страст беше различна. Сурова, дива, необуздана. Стори й се, че усеща как две ръце шарят по тялото й, груби и настойчиви, не гладки като на лекаря Джамал, а мазолести, покрити с белези, ръцете на воин. Видя и две блестящи сини очи, усети натиск на стоманени мускули. Тя задиша накъсано и се остави на желанието, което пареше между бедрата й — горещо и сладостно. От устата й се изтръгна задъхан стон, тя се изви като лък и…

Събуждането беше внезапно и сурово. Лейла скочи като ужилена, после се отпусна изтощено във възглавниците. Дълго лежа така, ужасена, объркана, омаяна. Колко неморални, колко непочтени, колко безсрамни бяха тези мисли и усещания, при това предизвикани от съвсем друг мъж, вместо от бъдещия й съпруг! На всичкото отгоре този мъж беше езичник, варварин. Тя си представяше как той милва тялото й и се наслаждаваше на докосванията му… Този човек бе разрушил спокойната й, мечтателна вечер. Лейла се уви по-плътно в леката си роба и изведнъж се стресна от шума на приближаващи се стъпки.

— Не съм гладна — обади се глухо тя, приемайки, че слугинята й носи вечерята.

— Наистина ли? Мисля, че е жалко, защото всичко е много вкусно.

Лейла скочи от възглавницата и се озова лице в лице с майка си, застанала усмихната до леглото. Облечена изцяло в прасковена коприна, Ив носеше сребърна табла, отрупана с плодове, чаша, гарафа и малка газена лампа. Пламъчето хвърляше меки златни отблясъци по красивото й лице.

Лейла не преставаше да се удивлява колко млада изглежда майка й със своите четиридесет и три години. Повечето жени на нейната възраст отдавна се бяха превърнали в дебели матрони. Много хора възприемаха Ив и нейната дъщеря по-скоро като сестри, защото и двете бяха стройни и красиви и изглеждаха еднакво млади. Само дето Лейла беше малко по-висока от майка си. Тя скочи и пое таблата от ръцете й.

— Изпратих слугинята да си върви. Вечерта е прекрасна и много ми се иска да я прекарам в твоята компания, дъще.

Двете седнаха до ниската масичка и Ив настоя Лейла да вечеря. Младата жена усети, че наистина е изгладняла, и изгълта с апетит сочните плодове. Ив я изчака да се нахрани и попита с обичайната си нежност:

— Какво ти е? Днес си твърде различна от обикновено.

Лейла избегна изпитателния поглед на майка си, защото се чувстваше неудобно. Какво ли щеше да си помисли Ив, ако разбереше, че дъщеря й се е отдала в мислите си на един груб английски рицар? Тя знаеше за съществуването му, макар че Лейла не го бе споменала с нито една дума.

— Как е днес пленникът? — попита майката, сякаш бе отгатнала мислите й.

— Двамата с татко положихме големи усилия да запазим живота му — отговори тихо Лейла и въздъхна недоволно. — А той буйства като див звяр и излага живота си на опасност.

— Но раната му не се е отворила, нали? — Гласът на Ив прозвуча необичайно пронизително.

— Не — побърза да отговори Лейла, уплашена от вълнението на майка си. — Отокът бързо спада.

Ив кимна и промърмори нещо неразбрано. От седмици насам тя изглеждаше потисната. Дори и сега красивото й лице беше странно отсъстващо.

Тя понечи да каже нещо, но видя бързащата към терасата Маджида и се отказа. Прислужницата се втурна устремно в стаята, коленичи пред младата господарка и взе ръката й в своята.

— Научихте ли вече радостната вест? — попита възбудено тя. Когато притисна ръката на Лейла до бузата си, очите и заблестяха трескаво. — Аллах да ви благослови, мила моя господарке — пошепна задавено тя и целуна ръката й. Смаяна, Лейла, се отдръпна. Не разбираше нищо.

Гласът на Ив беше странно безизразен, когато се опита да обясни:

— Маджида, моля те… — Тя се поколеба, вдигна отчаяно ръце и скъпоценните й пръстени заблестяха на лунната светлина. — Още нищо не съм й казала…

Робинята пусна ръката на Лейла и удари чело в мраморния под.

— Простете ми, господарке! Не биваше да издавам тайната, но бях толкова щастлива, че не се удържах. Простете ми, господарке, моля ви, простете ми!

Ив помилва успокоително сведената глава на вярната си прислужница, която всеки миг щеше да избухне в плач.

— Недей така, Маджида. Хайде, изправи се. Двете ще кажем на Лейла. Хайде, не бива да плачеш.

Слугинята се подчини и на лицето й изгря плаха усмивка. Лейла учудено местеше очи от едната към другата. Майка й очевидно нямаше особено желание да й съобщи новината, но тя не можеше да си обясни по каква причина. Ив се отпусна на възглавницата и махна с ръка на Маджида да говори.

С грейнало лице, очевидно много зарадвана, робинята падна на колене пред Лейла и обяви:

— Денят за сватбата ви с уважаемия Джамал Ал-Азис е определен. Само след месец моята млада господарка ще бъде най-прекрасната булка на света.

Отначало Лейла помисли, че не е чула добре. После попита възбудено:

— И кога беше решено това?

— Днес, късно следобед — призна Ив. — Баща ти е получил вест от Джамал малко след като ти си напуснала болницата. Семейството на халифа вече се радва на добро здраве и приготовленията за сватбата могат да започнат още утре.

Лейла сведе глава. Внезапно бъдещето й започна да придобива съвсем определени очертания. Скоро щеше да завърши учението си и да стане съпруга на Джамал Ал-Азис.

— Да приема ли, че се радваш? — Ясно доловимата тъга в гласа на майка й изтръгна Лейла от обърканите й мисли.

Младата жена вдигна поглед и като видя сълзите по бузите на Ив, попита съвсем тихо:

— А вие не се ли радвате, мамо?

Ив мълча дълго и в сърцето на Лейла се надигна страх.

— Джамал е добър момък — проговори най-после майката. — Освен това е син на обичния ми съпруг. Вероятно такава е била божията воля… — Тя въздъхна и се опита да се засмее, но гласът й се задави. — Утре ще поговорим пак, мила дъще. Желая ти лека нощ — после бързо се изправи и се отдалечи с тихи стъпки. Дългата роба се развяваше от лекия бриз.

Маджида понечи да последва господарката си, но Лейла я задържа.

— Какво става с мама, Маджида? Моля те, трябва да ми кажеш! — Тя знаеше, че прислужницата е безрезервно предана на майка й, и усещаше нежеланието й да отговори. — Аз ли съм сторила нещо, което е причинило болка на мама?

— Не, млада господарке. — Робинята поклати глава. — Вие сте истинска радост за майка си, макар че от време на време я гневите със своеволията си. Не, не е това.

— Може би нещо се е случило… между родителите ми? — При посещенията си по къщите Лейла се беше нагледала достатъчно на страданията на отблъснатите наложници и занемарените съпруги. Но не можеше да си представи, че и с нея би могло да се случи нещо подобно. Джамал щеше винаги да има нужда от помощница в работата, дори ако се откажеше от удоволствията на съпружеското легло.

— Не се тревожете, любима ми господарке. Любовта на нашия повелител към господарката Ив е вечна, а нейната към него е като оазис в пустинята на живота.

— Какво е станало тогава?

Лейла разбра, че Маджида размисля дали да й разкрие истината. Очевидно търсейки подходящите думи, слугинята пое дълбоко въздух. Изведнъж от покрива излетя сив гълъб и плясъкът на крилата му разкъса тишината. Внезапната решителност в очите на слугинята издаде, че никога нямаше да разкрие тайната на обожаваната си господарка.

— Трябва да си вървя — прошепна тя и се поклони дълбоко.

После се обърна и се отдалечи безшумно с босите си крака.

Лейла не посмя да я върне обратно и отново да й поиска обяснение за поведението и сълзите на майка си. Маджида беше само робиня и нямаше право да премълчава пред нея страховете и тъгата на господарката си! Ако беше нещо действително сериозно, верността и предаността на Маджида изискваха да се довери на дъщерята и двете да предприемат нещо, за да помогнат на Ив.

Лейла се опита да потисне нарастващото си недоволство, отпи от изстудената вода с лимон, изяде една маслина, отхапа от един сочен плод. Тишината на градината постепенно успокои напрегнатите й сетива, тя се отпусна на възглавниците и затвори очи. Може би все пак нямаше нищо сериозно, може би майка й тъгуваше само защото скоро щеше да загуби единствената си дъщеря, да я предаде в ръцете на чужд мъж. Двете бяха много близки. Не. Ив почваше да се държи странно и ставаше замислена и мрачна винаги когато станеше дума за делата на кръстоносците. Лейла реши, че никога вече няма да споменава пред майка си тези варвари, за да не я тревожи излишно. Сигурно сега се тревожеше за съдбата на рицаря Дьо Варен.

Лейла разтърси недоволно глава и се постара да прогони неканените мисли за ранения мъж. Нямаше да му позволи да я извади от равновесие, никога.

 

 

Ги дьо Варен се взираше с неподвижно лице през тясната решетка на прозореца. Отдавна беше престанал да брои железните пръчки и тухлите в стената, да наблюдава мравките, които пълзяха по камъните, и бръмбарите, които с усилие мъкнеха сламки по пода. Удари с юмрук решетката и остра болка прониза раненото му рамо. Изражението му обаче не се промени. Добре познатото чувство, че е обречен да изгние в тесния затвор, се надигна отново в гърдите му, от всички пори на тялото му изби студена пот. Отчаян, мъжът се вкопчи в железните решетки и пое жадно ароматния нощен въздух. Той му напомняше за другия свят, свят, който беше отвън и към който той се стремеше. Свят на светлина и свобода.

Къде, по дяволите, се губеше Лейла? Защо не идваше да го види? Повече от две седмици не беше виждал никого, освен проклетия арабски лекар и навъсения началник на стражата, който не криеше омразата си към християните. Е, поне раната му беше заздравяла, състоянието му постоянно се подобряваше, болката в рамото почти не се усещаше, разбира се, когато не правеше резки движения. Не можеше да се оплаче от лечението. Той оцеля и живееше, за разлика от мъжете, които изминаха заедно с него трудния път до Анадола.

Ги дьо Варен затвори очи. Стоновете на умиращите спътници кънтяха болезнено в ушите му. Нападението беше толкова неочаквано, че повечето мъже вече лежаха с пронизани гърла в праха, преди да са успели да издадат дори звук. Малкото приятели от миналите дни загинаха в лютата битка. Последното, което чу Ги, беше викът на един от старите му другари, който се отбраняваше ожесточено срещу дузина нападатели, вик на предупреждение да бяга и да се спасява, защото всичко е изгубено. Само след миг старият рицар падна, пронизан от острието на вражеския ятаган. Ги помнеше само, че продължи да се бие като бесен и успя да си проправи път навън от теснината. Помнеше още как бягаше и бягаше и най-после, изтощен до смърт, рухна в малка, скрита зад дърветата пещера.

Дни наред се кри там, измъчван от адската горещина, видя безброй войници да препускат покрай него и да го търсят. Когато жаждата стана непоносима, когато не издържа повече в тъмния затвор, грабна меча си и излезе навън, решен да се върне в града пеш. Ала не стигна далеч…

Може би някои от спътниците му все пак бяха успели да се спасят? Може би и те бяха затворени в това отвратително подземие, за да изтръгнат от принца още по-висок откуп? Гняв и безпомощна ярост разкъсваха гърдите му. Нямаше кого да попита. Никой от пазачите не разбираше друг език, освен арабски, дори лечителят разговаряше с пациента си единствено с езика на знаците. Малкото, което рицарят беше научил от езика на неприятелите си, не му помагаше да узнае истината.

Къде беше Лейла? Трябваше да я види, да чуе гласа й. Когато вратата се отвори с изнервящо скърцане, Ги се скова. Четирима пазачи нахлуха в килията и размахаха заплашително голите си ятагани. Рицарят знаеше какво означава това: арабският лекар идваше да прегледа раната и да се осведоми за състоянието му.

Как му беше омръзнало това тъмно лице! Винаги, когато поглеждаше Синджар Ал-Азис, в ума му изникваше образът на Лейла. Какво ли преживяваше бедната в обятията на този арабски развратник? Съдбата беше безмилостна към това невинно християнско момиче.

— Лейла! Къде е Лейла? Искам да видя Лейла! — Ги дьо Варен изкрещя тези думи с пълен глас, макар да знаеше, че пазачите няма да го разберат, дори няма да го чуят. Изпращаха му все мрачни, неразговорливи типове, които не разменяха нито дума помежду си. Без да го е грижа за присъствието им, той се заразхожда из тясното помещение като лъв в клетка.

— Попитах ви къде е Лейла! По дяволите, глухи ли сте или неми? Къде е Лейла, християнската робиня на Ал-Азис?

Ги дьо Варен не повярва на очите си, когато изведнъж влезе Лейла, следвана от навъсения началник на стражите, който днес беше още по-мрачен от обикновено.

— Лейла! — Без да се замисли, той понечи да се втурне към нея, но изведнъж се оказа обкръжен от четиримата войници с насочени към него ятагани. Засмя се и вдигна ръце. — Спокойно, момчета, нямам намерение да й сторя зло.

Лейла побърза да преведе на войниците какво беше казал и Ги веднага се успокои от мелодичния й глас. Пазачите обаче не се отдръпнаха нито на сантиметър. Очевидно доверието им към него беше също като неговото в тях, тоест не съществуваше.

— Днес господарят ми има други задължения — обясни Лейла и хвърли бърз поглед към разгневения надзирател. — Затова дойдох да се погрижа за вас вместо него.

— Това ме радва — отговори кратко Дьо Варен, все още замаян от неочакваната й поява. Погледът му не се откъсваше от стройната й фигура. — Вече се боях, че никога вече няма да те видя.

Господи, колко беше красиво това момиче! Тя също изглеждаше потисната. Тъмносиньото покривало се спускаше покрай лицето й и подчертаваше необичайно равните черти, които можеха да се сравнят само с ангелските, ако косата беше руса. Дългата, грижливо сплетена плитка обаче беше гарвановочерна и блестеше като най-тънка коприна. Толкова му се искаше да я докосне…

Ги се овладя, защото не искаше да се изложи на опасността някой от стражите да му отсече ръката, ако посегне към робинята. Вместо това вдъхна дълбоко нежния розов аромат, който се излъчваше от нея, и се задоволи да я гледа. Не му убягна угриженото й изражение, страха в големите виолетови очи. Нещо не беше наред.

Сякаш беше прочела мислите му, Лейла проговори тихо:

— Преди малко узнах, че пратеникът на владетеля, който замина преди седмици, за да отнесе на твоя господар Едуард искането за откуп, е бил убит.

Ги дьо Варен се вкамени.

— Убит? — повтори беззвучно той.

Лейла кимна. Беше й много трудно да продължи.

— Бедуини намерили коня му в околностите на най-близкия пристанищен град. Трупът му бил привързан за седлото. Гърлото му било прерязано. Бедуините смятат, че пратеникът, който бил изложен на парещото слънце, на мухите и лешоядите, бил мъртъв от доста време, когато го намерили… — Тя не можа да продължи. Лицето й побеля.

— Кога са го намерили? — попита глухо Ги.

Лейла вдигна решително глава и преглътна, преди да отговори.

— Преди два дни, но бедуините са влезли в Дамаск само преди час и са предали трупа на управителя. — Тя хвърли кос поглед към началника на стражата и продължи с тих глас: — Заповядано е било да уведомят повелителя ми веднага след пристигането му. Така научих за станалото.

— А писмото до принца?

— У мъртвеца не е намерено писмо.

Мислите на Ги съвсем се объркаха. Писмото или е било загубено, или са го откраднали. Но най-важното беше, че то така и не бе стигнало до Едуард Плантадженет. Двамата с принца бяха като братя. Той никога нямаше да допусне…

— Можеш да си представиш колко бесен е Мавдуд.

Думите на Лейла го вцепениха.

— Нима е помислил, че Едуард Плантадженет е заповядал да убият пратеника? Този езичник сигурно си е въобразил, че това е отговорът на господаря ми, че няма да получи никакъв откуп!

Лейла се изненада. Чужденецът очевидно притежаваше известна чувствителност, щом бе отгатнал мислите й. Колко по-различен беше в сравнение с миналия път, когато буйстваше като див звяр. Нима един и същи човек можеше да се раздвоява така? С тъмната си брада и мръсните панталони той все още приличаше на варварин. Всяко движение издаваше трудно сдържана сила.

Откакто го бе видяла за последен път, състоянието му се беше подобрило значително. Ала под овладяната повърхност се усещаше опасно отчаяние и Лейла беше благодарна за присъствието на стражите. Защо Дьо Варен бе изкрещял, че иска да я види? Тя не можеше да си обясни поведението му, но не смееше да го попита.

— Не ми подобава да разсъждавам върху поведението на управителя Мавдуд — промълви тихо тя. — Но е логично да е погледнал на смъртта на пратеника именно по този начин.

— Тогава кажи на Мавдуд, че Едуард Плантадженет никога не би ме оставил да пукна в тази воняща дупка — изкрещя вбесено Ги дьо Варен. — Той не е убиец като вашите кръвожадни касапи, които ме нападнаха в подножието на Ливанските планини. Сигурно пратеникът е бил убит от разбойници, от местни християни, от враждебно настроени арабски племена, или кой знае още от кого. Писмото не е било у него и за това може да има хиляда причини, но никой не може да докаже, че Едуард Плантадженет ме е изоставил.

Гласът му отекваше под високия свод. Ги дьо Варен разбра, че ей сега ще загуби самообладание. Хвърли бърз поглед към отворената врата и се опита да прецени възможностите си за бягство.

— Успокой се, Дьо Варен. — Гласът на Лейла идваше някъде много отдалеч. — Изслушай това, което имам да ти кажа.

Той втренчи поглед в лицето й и се замисли с горчива подигравка каква ли още вест му носи красивата робиня. Е, и тя като него не беше свободна и само изпълняваше дълга си.

— Слушам те — проговори уморено той.

— Господарят Мавдуд веднага изпрати втори пратеник, но този път не сам. Придружава го цял отряд мамелюци и никой няма да посмее да го нападне. Нашият уважаван владетел е толкова добър и мъдър, че не може да повярва в престъпната небрежност на твоя господар Едуард. Никой истински мъж не би изложил на опасност живота на един от най-верните си рицари. Така твоят принц има още една, последна възможност да плати искания откуп.

Последна възможност? Това звучеше заплашително. Защо да стои и да чака каква съдба ще сполети втория пратеник на Мавдуд. Лейла беше при него. Можеше да я помоли за помощ. Без съмнение, тя щеше да се възползва с радост от тази единствена по рода си възможност да напусне Дамаск с такъв смел защитник. Дори само рицарският дълг повеляваше да върне това нещастно момиче в света на християнството. Може би бягството щеше да се осъществи още тази нощ.

— Съобщи на господаря си Ал-Азис, че съм много благодарен на управителя Мавдуд — заговори отмерено той, като внимаваше за всяка своя дума. Не биваше да допусне стражите да забележат нетърпението и горчивината, които заплашваха да го разкъсат. Не биваше да дразни ненужно проклетите неверници, защото много скоро можеше отново да се озове прикован на стената. Това щеше да означава край на плановете му.

— Сигурен съм, че Едуард Плантадженет ще възнагради царски тази проява на великодушие, стига само второто писмо да стигне до него.

Лейла каза няколко думи на началника на стражата и Ги ядосано си пожела да беше отделил повече време за изучаването на арабския.

След малко тя се обърна отново към него и посочи към постелята.

— Седни, моля те, за да мога да прегледам раната.

Той изпълни молбата й. Стражите го следваха по петите, мечовете им бяха само на сантиметри от тялото му. Едва острата заповед на Лейла ги накара да отстъпят крачка назад. Дьо Варен се учуди на смелостта й, твърде необичайна за една робиня. Очевидно мястото й като помощница на известния лечител й придаваше известна тежест в обществото.

— Какво им каза? — попита тихо той, докато Лейла сваляше превръзката му. При това беше застанала толкова близо, че ароматът на рози го упойваше и замъгляваше съзнанието му. Усещаше топлината на тялото й и трябваше да стисне здраво зъби, за да не я грабне в обятията си още тук и сега.

Лейла не обърна внимание на въпроса му, а огледа внимателно червения белег и лекичко притисна краищата му.

— Имаше ли болки?

Мъжът поклати глава, защото нямаше намерение да пилее още скъпоценно време. Онзи отвратителен надзирател много скоро щеше да дойде и да я отведе.

— Чуй ме, Лейла. Има ли и други ранени като мен в този затвор, за които са те повикали да се погрижиш?

Лейла сведе глава и за момент престана да опипва раната.

— Не. Всички твои спътници са загинали.

Краткият отговор предизвика остър пристъп на болка. Ги хвърли злобен поглед към пазачите си. Очите им бяха устремени в него, ръцете им стискаха с все сила дръжките на ятаганите. Негодници като тях бяха избили другарите му. Един ден щеше жестоко да си отмъсти на всички…

— Раната зараства много добре — установи облекчено Лейла. Беше изпълнила задължението си за днес и гореше от желание да напусне по-скоро душния затвор. Тази нова среща с християнския рицар заплашваше напълно да я извади от равновесие. Краткият разговор и изненадващата сдържаност, с която Дьо Варен бе изслушал неприятната новина, бяха разколебали мнението й за бесния варварин. Сърцето й преливаше от съчувствие към мъжа, който вероятно не подозираше колко близо е бил до секирата на палача.

— Мисля, че не се налага да сменяме отново превръзката — проговори с треперещ глас тя.

— Изслушай ме внимателно, Лейла — прекъсна я Ги толкова настойчиво, че тя неволно вдигна глава и го погледна право в очите. — Имам нужда от твоята помощ.

— Моята помощ? — повтори смаяно тя. Изразът в дълбоките сини очи я прониза като светкавица.

— Да. Още тази нощ ще…

— Лейла, дръпни се от пленника!

Гласът на баща й прозвуча толкова рязко, че Лейла се обърна като ужилена. Бурканчето с мехлем се изплъзна от ръцете й и се разби на каменния под. Синджар Ал-Азис стоеше до началника на стражата. Широката му роба още се развяваше от бързането.

— Какво се е случило?

— Идвам от болницата. Един от най-доверените съветници на управителя ме намери там и ми съобщи…

— Знам, тат… повелителю мой. — В последния миг Лейла преглътна обичайното обръщение и пристъпи към баща си. — Вторият пратеник вече е тръгнал.

— Не, върнал се е — възрази тихо Синджар Ал-Азис и я издърпа към вратата. — Тръгваме си. Нашата работа тук е свършена. Нищо повече не можем да сторим за него.

Лейла хвърли бърз поглед през рамо. Ги дьо Варен стоеше насред килията и я гледаше подозрително. Тя се обърна бързо и последва баща си.

— Още по пътя към крайбрежието пратеникът и отрядът мамелюци срещнали един от главните пълководци на султан Байбар. Като чул накъде са тръгнали, той им наредил да се върнат.

— Как е могъл? Ами откупът?

— Няма да има откуп.

— Точно така, почитаеми — потвърди доволно началникът на стражата и сложи ръка върху камата на колана си.

— Няма. — Ал-Азис поклати сериозно глава и погледна Дьо Варен с искрено съчувствие. — Генералът съобщил, че принц Едуард и повечето от воините му са вдигнали платна още преди три дни. Все още не е известно коя е причината за прибързаното им отпътуване, но се говори, че смятат да се върнат в Англия.

Лейла извика уплашено. Ако онова, което й казаха, беше вярно, Ги дьо Варен беше загубен.

— Какво става, Лейла? — рицарят се изправи в целия си ръст.

— Какво ти казаха?

Лейла потърси с трепереща ръка да се залови за баща си.

— Той иска да узнае какво е станало. Какво да му отговоря?

— Нищо. По-добре е да го узнае утре. — Ал-Азис се обърна към надзирателя и му връчи пергамент с печата на управителя.

— Прочети, ако можеш да четеш. Изричното желание на владетеля е да се отнасяте към рицаря с цялото подобаващо на ранга му уважение. Пригответе му празнично ядене. Дай му вино, ако имаш, и една лула опиум. Нека прекара последната си нощ щастлив, без напрежение.

С тези думи Синджар се обърна и поведе дъщеря си към изхода. Сърцето на Лейла биеше до пръсване. Надзирателят нави пергамента и кимна мрачно.

— Трябва да кажем на рицаря — настоя тихо Лейла. — Би било жестоко, ако не го направим. Трябва да му дадем поне време да се помоли, татко.

— Ела, тук става много опасно — прекъсна я Ал-Азис и я дръпна за ръката.

— Лейла!

Тихият вик на Дьо Варен я накара да обърна глава. Внезапно тя осъзна, че това е последната им среща, и спря да диша.

— Става въпрос за откупа, нали? — извика гневно рицарят. — Чета го по лицето ти. — В погледа му горяха гняв и отчаяние. Очевидно беше готов всеки миг да се хвърли срещу остриетата на ятаганите, които го държаха в шах. — Едуард се е върнал в Англия нали?

— Мълчи! Не му отговаряй — заповяда Ал-Азис и я издърпа навън. Стражите ги последваха и зарезиха вратата, преди рицарят да се хвърли с цялата си тежест срещу нея и да забарабани с юмруци по дървото. Дори неговата нечовешка сила не беше в състояние да се справи с тежката дървена врата, обкована с широки железни ивици.

— Лейла! — изкрещя дрезгаво Дьо Варен. — Лейла, говори, моля те! — След малко се чу шум от чупещо се дърво, побеснял от гняв, пленникът трошеше леглото си и мяташе дъските срещу стената.

— Да вървим най-после, дъще — настоя отново Синджар Ал-Азис. Сълзите в очите й не убягваха от вниманието му. — Не е приятно да гледаш как един пленник посреща вестта за предстоящата си смърт.

Лейла придърпа с мъка яшмака над лицето си. Ръцете отказваха да й се подчиняват. Чувствата й в този момент бяха толкова силни, че направо я смайваха. Много й се искаше да се наплаче и да й олекне. Трагичната съдба на Ги дьо Варен не би трябвало да я засегне толкова дълбоко. Но зад гърба й продължаваха да се чуват бесни удари по вратата, гласът на пленника ечеше под сводовете.

— Лейла, кажи ми поне прав ли съм в предположенията си! Лейла…

— Той е човек — прошепна безпомощно тя и от гърдите й се изтръгна задавено хълцане. — Той е човек, а не диво животно, татко.

— Да вървим, дъще. — Синджар Ал-Азис стисна здраво ръката й и я повлече навън. Лейла се олюляваше и трябваше да се облегне на баща си, за да не падне. Двамата напуснаха затвора, следвани от отчаяните викове на кръстоносеца.