Мириам Мингър
Кръстоносецът (8)

Седма глава

Ги дьо Варен вдъхваше дълбоко задушния аромат на мускус, който се излъчваше от тялото на Рефайе. Тя спеше на ръката му, наситена и спокойна, притиснала красивата си крехка снага до неговата. Макар да не усещаше така мечтаното удовлетворение, поне болката в слабините се беше уталожила. Гневът бе подправил съединението на телата, нищо, че Рефайе нямаше представа какво го е тласнало към нея.

Когато той влезе, тя тъкмо приготвяше храна за Лейла, и веднага усети настроението му. Без да се бави, отпрати робинята си и му се усмихна подканващо. Не му трябваше повече окуражаване.

Той я свати на пода и я взе, диво и насилствено. Едва след първата гореща прегръдка се оттеглиха в спалнята й и се любиха така страстно, че накрая тя го помоли със стон да запази поне малко от силите си за последната им нощ заедно.

Ги я послуша, макар че гореше от желание да се потопи още по-дълбоко в насладите на плътта, за да забрави обезпокояващия си сблъсък с Лейла. Никога не му се беше случвало да държи една жена в обятията си, а да мисли за друга. Опита се да я прогони от съзнанието си, но не успя.

Ароматът на мускус го караше да копнее за мекото ухание на розовото масло. Погледът на тъмните очи, влажни и замъглени от желание, събуждаше спомена за две други очи с цвят на аметисти, в които се четяха гняв, упорство и невярващо учудване.

Всеки път, когато проникваше в топлата утроба на Рефайе, той си представяше светлото, нежно тяло на Лейла, усещаше под търсещите си пръсти копринената й черна коса.

Мъжът не можа да се удържи и изруга с цялата си ярост. Разтърка очи, но възбуждащият образ не искаше да изчезне. При това дългото им пътуване още не беше започнало. Трябваше да престане да мисли за нея, иначе сам щеше да превърне живота си в ад. На всичкото отгоре беше разрушил живота на едно младо, невинно момиче, макар да не го желаеше. Беше прочел това повече от ясно във виолетовите й очи. Но нямаше как, трябваше да сдържи дадената дума. Трябваше да отведе дъщерята на лейди Ив в Англия. Клетвата на рицаря беше толкова здрава, сякаш бе подпечатана с кръв, ненарушима и свещена.

Дори ако съществуваше някаква възможност да върне Лейла в Дамаск, нима щеше да я сложи сам в ръцете на този Джамал Ал-Азис? Не, никога. Тя беше християнка и мястото й не беше при неверниците. Достатъчно лошо беше, че тя гледаше на Дамаск като на свой роден град, че наричаше своя родина Сирия, а не Англия. Нима Ив Жерве не беше разказвала на дъщеря си коя е и кой е баща й? Изглежда, че беше точно така.

Мъжът сви ръка в юмрук и удари с все сила по възглавницата. Не, той трябваше да отведе Лейла в Англия и това беше единственото правилно решение. И никога нямаше да се обвинява, че го е извършил.

— Какво има? — попита сънено Рефайе и го изгледа объркано, с полуотворени очи.

— Нищо, спи! — отговори кратко той, целуна меката й буза и отмахна една къдрица от изпотеното й лице. После внимателно свали ръката й от гърдите си и стана. Зави спящата с копринения чаршаф и започна да се облича. Мисълта му работеше трескаво.

Да, Рефайе щеше да му липсва. Красивата млада вдовица беше подсладила дългите, тягостни дни, прекарани в този езически град, беше станала дори нещо повече — вярна спътница, на която винаги можеше да разчита. Когато миналата нощ потропа на вратата й, покрит с прах и изтощен до смърт от безкрайното препускане, стиснал в прегръдката си безжизнената, упоена Лейла, тя не му зададе нито един въпрос, а бързо го издърпа вътре. Едва по-късно, когато се погрижиха за Лейла, той й разказа всичко, което се беше случило. За мисията в Анадола, за избиването на спътниците му, за преживяното в затвора. Не скри нито едно от невероятните събития, които доведоха до избавлението му.

Рефайе му разказа всичко, което се знаеше в града за кръстоносците. Така Ги научи за смъртта на крал Хенри и за прибързаното отплаване на Едуард Плантадженет, който трябваше да се завърне в Англия, за да предяви претенциите си към трона на баща си. Ги и сега не повярва, че принцът го е изоставил нарочно, че е искал най-добрият му приятел да завърши живота си в подземията на неверниците.

Същото му каза тази сутрин и Симон дьо Рение, един от старите кръстоносци, който беше решил да остане в Свещената земя, тъй като у дома не го очакваха нито слава, нито почетна титла. Дьо Варен тъкмо беше платил пътуването с част от бисерите, дадени му от лейди Ив, когато някой тежко го потупа по рамото.

— Не мога да повярвам на очите си! Вие ли сте това, Дьо Варен?

Ги веднага позна гласа, обърна се и като видя едрия като мечка стар воин с червена брада и посивяла коса, сърцето му се стопли.

— Аз съм, стари приятелю, аз съм.

— Толкова се радвам да ви видя жив и здрав — рече Симон дьо Рение и се засмя гръмогласно. — Но къде са Реджиналд и останалите? Вие сте първият от специалния отряд, който се изпречва на пътя ми. Да не би спътниците ви да са решили да останат на гости при монголския хан? Говори се, че тамошните жени били диви и горещи като тигрици и препускали голи през пустинята.

— Реджиналд е мъртъв. Всички загинаха — отговори безизразно Ги дьо Варен. На гърлото му заседна буца. Едва сега можеше да бъде напълно сигурен, че тук никой не е знаел нищо за съдбата на изпратения при хана отряд рицари.

— Кой ги уби? Къде стана това? — попита гневно старият Симон. Вените на слепоочията му се издуха, обсипаното с лунички лице се зачерви. След краткия разказ на Дьо Варен рицарят го изгледа напълно объркан. Но едно беше сигурно.

— Принц Едуард никога не е получавал писмо с искане на откуп срещу освобождаването ви, иначе щеше да ни каже. Той беше убеден, че и вие, и другарите ви сте добре, даже остави вест за вас, преди да замине.

— Каква вест?

— Нареди ми да кажа на вас, на Реджиналд и на другите господа да го последвате в Англия веднага след завръщането си.

Дори да беше имал и най-малки съмнения, те се изпариха окончателно в този миг. Принц Едуард беше останал верен на стария си приятел.

— Това е и моето намерение. Току-що купих две места в кораба за Франция — усмихна се той.

— Две! — учуди се дьо Рение и бледосините му очи светнаха любопитно. — Нима ще отведете красивата сарацинка във Варен Касъл?

— Не. Рефайе не желае да напуска родината си. Придружителката ми е лейди Лейла Жерве.

— Лейди Жерве? — смая се старият рицар. — Да не би да е роднина на негодника Роджър?

— Сестра му — отговори кратко рицарят и лицето му помръкна. Ала като видя физиономията на Симон дьо Рение, не се удържа и избухна в смях. Двамата седнаха в най-близката кръчма, изпразниха по няколко кани вино и най-после старият Симон научи цялата вълнуваща история.

Продължителната прозявка на Рефайе върна рицаря в действителността. Сарацинката се усмихна насън и Ги усети угризения на съвестта. Отнесе се много несправедливо с нея, като през цялото време, докато се любеха, мислеше за Лейла. Жалко, че Рефайе отхвърли предложението му да го придружи в Англия. Той се чувстваше добре с нея, харесваше я много, както беше харесвал и всички жени преди нея, които бяха споделяли леглото му, дори съпругата си Кристин, когато беше още жива.

Обърна й гръб и излезе от хладната спалня. Чувстваше се виновен и задето не бе могъл да отговори искрено на чувствата на Кристин. За съжаление, вече беше твърде късно да поправи грешката си. Кристин му остави син, Никълъс, и той го обичаше с цялото си сърце. Може би един ден той щеше да го утеши за болката, която си бяха причинили двамата съпрузи, разногласията им започнаха от деня на венчавката и траяха чак до трагичната смърт на лейди Дьо Варен.

Ги прогони мрачните спомени и отиде в кухнята да вземе таблата с храна, приготвена за Лейла. Надяваше се младата дама вече да се е успокоила. Все пак бяха минали почти два часа, откакто я беше напуснал. Сигурно беше много гладна, след като два дни не беше хапвала нищо.

Крепейки внимателно таблата, Ги вдигна резето. Приведе се и мина през вратата, която като повечето врати в Ориента беше твърде ниска за човек с неговия ръст. Първото нещо, което видя, беше отвореният прозорец. Скринът за дрехи беше избутан до стената, дървената решетка беше строшена толкова, колкото през нея да се промъкне стройна женска фигура. Постелята беше празна.

— По дяволите! — изруга мъжът и остави таблата на масичката. Защо дори не помисли, че Лейла ще направи опит да избяга? Разгневен от небрежността си, той изскочи навън и се огледа нерешително. В коя посока да тръгне сега?

Пристанищният град беше много оживен, макар че не беше и наполовина толкова голям, колкото Дамаск. Ако се беше сетила да вземе кон, Лейла сигурно отдавна препускаше към близките хълмове, които предлагаха сигурно скривалище. Земята наоколо беше равнинна, осеяна с гористи долини, където разпъваха лагерите си бедуини и мамелюци. Те със сигурност щяха да се възползват от благоприятната възможност, която се удаваше веднъж в живота — да върнат обратно в Дамаск една млада християнка, която говори арабски. Тези хора умееха да печелят от всичко.

Ако се окажеше, че бегълката ги е излъгала и не произхожда от богато семейство, щяха да я продадат на пазара за роби и да получат за нея цяло богатство. Ако обаче беше истина, че тя е дъщеря на прочутия лекар Синджар Ал-Азис, той щеше да заплати на спасителите й цял куп злато. Така че Лейла можеше да разчита на подкрепа и тя сигурно го знаеше.

Когато влезе в обора, Ги установи с облекчение, че не липсва нито един от конете. Лейла беше избягала пеша. Той оседла един от враните арабски жребци и се опита да размисли. Първо щеше да обиколи тесните улички на града с надеждата да я зърне. Ако не я намереше, щеше да събере всички кръстоносци в града и да я преследва към несигурните околни хълмове.

Дьо Варен изведе жребеца навън и огледа сенчестата уличка. Възседна го и препусна бързо покрай малкото минувачи, крякащите кокошки и блеещи овце. Стигна до ъгъла, когато чу виковете на младата робиня на Рефайе. Останала без дъх, девойката дотича до него.

— Господарю! — викаше ужасено тя, без да обръща внимание на любопитните, които започваха да се спират и да се ослушват. — Красивата млада господарка, видях я да скача през прозореца! Тъкмо бях в градината и я последвах. О, господарю, трима мъже… — Робинята едва си поемаше въздух.

— Какво? — процеди през стиснати зъби Ги. Сърцето му се качи в гърлото. Той скочи от коня и здраво разтърси уплашеното момиче. — Къде е лейди Лейла?

— Трима генуезки матроси, господарю — изхълца робинята, която трепереше с цялото си тяло. — Видях как я спряха, как се засмяха доволно и я отвлякоха в една кръчма…

— Води ме! — изкрещя Ги, метна я като чувал на гърба на коня и скочи на седлото. Смушка врания жребец и той се понесе като вихър по улицата, без да се тревожи от гъстата тълпа. Гневът му беше толкова силен, че всеки момент щеше да се пръсне. Дори Бог нямаше да помогне на онези проклетници, ако стореха зло на Лейла. Първо щеше да им отнеме мъжествеността, а после да ги нареже на малки парченца.

— Тук е, господарю, пристигнахме.

Ги познаваше кръчмата. Някога често пируваше тук с приятелите си. На горния етаж имаше публичен дом с мръсни стаички и тъмни стълби, огласяни от сладостните стонове и задъханите викове на градските проститутки.

Ги дьо Варен пусна момичето на земята, скочи от седлото и завърза жребеца пред кръчмата.

— Чакай тук — нареди кратко той.

Момичето нададе уплашен вик, когато рицарят измъкна от колана си кривия ятаган и се втурна като безумен към вратата.

В този миг тя се отвори и един генуезки матрос изскочи навън, олюлявайки се. Той притискаше с ръка окървавеното си рамо и молеше за милост Господа и всички светии. Зад него се появи Симон дьо Рение, облечен само с панталон и чорапи. Стиснал в десница голия си меч, старият рицар кълнеше гръмогласно, а с другата си ръка извлече на улицата една жена. Дългата й черна коса се вееше свободно на гърба. Ги дьо Варен едва успя да отстъпи настрана, без да може да повярва на очите си.

— Лейла! — прошепна смаяно той. Едва я позна. Слава богу, не беше ранена, само тъмната наметка, която очевидно беше намерила в сандъка, висеше разкъсана от раменете й. Под наметката прозираха лавандуловосините одежди.

Лейла се отбраняваше ожесточено. Впи нокти в лицето на стария рицар, издраска го до кръв, изрита го, после размаха ръце като побесняла. При вида на порозовялата кожа и стройните крайници Ги усети как в сърцето му се надигна дива завист. Много му се искаше сега да бъде на мястото на дьо Рение, за да опитоми тази дива котка.

— Приберете меча в ножницата, дьо Рение! — изрева гръмогласно Ги, за да надвика шума.

— Кой, по дяволите…? — Старият рицар се обърна разярено, но позна сънародника си и се укроти. — А, вие ли сте, Дьо Варен? — Той извъртя Лейла към себе си и без усилия отклони поредния удар. — Да не би това да е вашата лейди?

Най-после и Лейла го забеляза и се вцепени. За миг му се стори, че във виолетовите й очи проблесна безкрайно облекчение. Не, вероятно се беше излъгал, защото веднага след това тя вирна упорито брадичка. Никога не му се беше струвала по-красива. Въпреки това Ги не можа да скрие леката си усмивка, когато я видя как напразно се мъчи да отстрани жилестата ръка на стария рицар от гърдите си.

— Да, тя е — отговори кратко той.

— Така си и мислех. Само си представете какво се случи. Тъкмо се забавлявах вътре с една дебеланка, когато чух в съседната стая шум, тропане, крясъци и охкане. Веднага разбрах, че това няма нищо с любовната игра, ами си е истинска битка. Трябваше да видя какво става, нали? И какво открих там? Свети Боже, трима проклети генуезци се бият за една малка лейди, а тя се е свила на постелята и трепери от ужас. Кога съм виждал такива прекрасни очи и такава разкошна коса? Веднага се сетих, че това е дамата, която трябва да отведете в Англия при онзи проклет предател. — Той изръмжа одобрително и побутна Лейла към защитника й. — И вече не я изпускайте от очи, Дьо Варен — заключи предупредително той. — Все едно да захвърлиш на улицата кюлче злато… — Той поклати неодобрително посивялата си глава и огледа кървавите ивици по осеяните си с белези ръце. — Никога не бях попадал на толкова своенравна малка дама, кълна се в рицарската си чест. Истинска вещица. Сигурно ще ви създаде още много трудности.

— Така ми се струва и на мен — съгласи се Ги дьо Варен и посегна към ръката на Лейла. Тя се опита да се изтръгне, но той я задържа без усилия и понижи глас, за да не го чуят околните: — Много се надявам, че тази малка разходка ви е доставила удоволствие, лейди Лейла, защото трябва да знаете, че това беше последният път, когато излизате сама. Възнамерявам да остана до вас през цялото време, докато стъпим на английска земя.

Лейла се опита да подреди косата си със свободната си ръка, стресната до дън душа от заплахата му, макар че лицето й не се промени. Той не биваше да узнае нито какво безгранично облекчение изпита при появата му пред кръчмата, нито колко я уплашиха последните му думи. Нямаше да му признае нищо, дори на смъртното си легло.

Вместо това изфуча като разярена тигрица:

— Какво ме е грижа за вас, милорд! Ако зависи от мен, бих ви пратила в ада.

— Какво ви казах? — изрева старият рицар и смехът му прокънтя оглушително. — Малка вещица с езиче на отровна змия. Желая ви спокоен път, Дьо Варен.

Той се обърна светкавично към матроса, който се беше надигнал и се промъкваше зад гърба му с нож в ръка. С един-единствен удар на меча дьо Рение освободи света от още един негодник.

Лейла потрепери и промърмори ужасено:

— Варвари сте вие, диваци. Не сте никакви християни…

— Варвари ли? Не, милейди, не съм съгласен с вас. Помислете само какво щяха да направят с мен сънародниците ви. Този тип си получи заслуженото. Не забравяйте, че щеше още да е жив, ако не бяхте имали глупостта…

Лейла се сгърчи като от удар.

— Сега пък обвинявате мен за случилото се! В крайна сметка те бяха тези, които ме нападнаха, не аз тях.

— Не се измъчвайте повече, благородна госпожо — утеши я дьо Рение и се поклони дълбоко. — А сега ме извинете, ако обичате. Чака ме важна работа. — Той се ухили съзаклятнически към стария си приятел и пошепна в ухото му: — Горе ме чака една хубавица и не мога да я оставя да изстине.

— Благодаря ви, приятелю — отговори рицарят и разтърси ръката му. Все още му се гадеше, като помислеше какво можеше да се случи с Лейла.

— Няма за какво — отклони благодарностите старият кръстоносец. — Не всеки ден ми се удава възможност да спася някоя красива дама. — На прага се обърна още веднъж и добави: — Желая ви приятно пътуване! — Гръмкият му смях огласи тъмния коридор.

Лейла погледна мъртвеца и едва не й стана лошо. Наоколо вече се беше събрала многочислена тълпа зяпачи, араби и местни християни. Грубите нрави на кръстоносците очевидно бяха оказали своето опустошително въздействие върху града.

Когато Ги внезапно я вдигна на ръце и я понесе към врания жребец, Лейла се стресна до смърт и изпищя. Когато я хвърли на седлото, тя се опита да го изрита, но той само се изсмя, метна се зад нея и я обгърна с ръка. Притисна гърба й към гърдите си, а когато свободната му ръка се плъзна почти нежно по дупето й, дъхът й спря и бузите й запариха от срам. Как смееше да се държи така с нея пред очите на всичките тези хора? Никой не я беше подлагал на подобно унижение.

— Махнете си ръката! — изсъска тя. Бедрото, което притискаше нейното, беше по-твърдо от желязо.

— Само още една дума, милейди, и ще ви напердаша, както заслужавате. Така окончателно ще станете за посмешище на целия град.

Лейла застина на мястото си. О, този негодник, този звяр!

Дьо Варен нареди на робинята да се качи зад него и подкара жребеца в бърз тръс. Трябваше да положи огромни усилия, за да не избухне в смях, защото без усилия отгатваше какво мисли в този момент Лейла. Беше му смешно, макар че мислите й не бяха много ласкателни за него.

Странно. След като я намери здрава и читава, той започваше да се наслаждава на положението. Без съмнение, Лейла беше най-смелата, най-опърничавата, най-своенравната и възбуждаща жена, която беше срещал някога в живота си, и със сигурност беше най-красивата. Дьо Рение беше дяволски прав. Кой знае какви трудности му предстояха по дългия път до Англия. И въпреки това той се радваше на задачата, която го очакваше на борда на кораба.

Когато влязоха в къщата на Рефайе, Лейла бързо се убеди, че Ги дьо Варен е произнесъл заплахата си съвсем сериозно, и гневът й пламна с нова сила. Рицарят не я изпускаше от очи нито за миг, седеше в стаята й, надзираваше и най-малките й движения и не я оставяше дори да си поеме дъх. Постоянното му присъствие я притесняваше, защото той изпълваше ниската стая с огромната си фигура и за нея сякаш не оставаше дори въздух за дишане.

Трябваше да вечеря заедно с него и красивата сарацинка, което не зарадва особено младата вдовица. По-късно й позволи да поседи във вътрешната градина върху една голяма възглавница, но преди това я завърза за близкото дърво с копринен шнур. Двамата с Рефайе седнаха на каменната пейка край фонтана и скоро се заприказваха оживено. Говореха тихо и Лейла не разбираше нито дума, чуваше само веселите им смехове. Тя се нацупи и им обърна гръб. След като Дьо Варен я заплаши, че ще я напляска като малко момиче, не беше произнесла нито дума, макар че по време на вечерята и двамата се бяха опитали да я въвлекат в разговора си.

След двата дни пост Лейла отдаде дължимото на леките и умело подправени ястия. Червеното вино, което им поднесоха с вечерята, прогони поне малко хапещото усещане за безпомощност и страх. Накрая главата й натежа и тя задряма от изтощение, гняв и страх, приспана от мекия глас на сарацинката и дълбокия тембър на Ги дьо Варен.

Лейла изобщо не усети как Ги я отвърза, вдигна я на ръце и я отнесе в покоите й. Той я положи внимателно върху постелята и се съблече безшумно. Лейла се стресна едва от някаква странна топлина в гърба, но беше толкова сънена, че не можеше да каже дали сънува или не. Изведнъж една ръка се мушна под гърдите й, някой я притисна до себе си. Тя се събуди изведнъж и застина неподвижна.

Не, това не можеше да бъде. Ги дьо Варен се беше изтегнал до нея на широката постеля. Не беше очаквала такова безсрамие, такава непочтеност дори от варварин като него. Когато гневът я надви, тя заби лактите си в ребрата на спящия мъж и се опита да се изтръгне от прегръдката му. Напразно. Той въздъхна доволно и я притисна още по-силно до себе си.

— Не си правете труда, милейди — промърмори в ухото й той. — Няма да ми избягате. Опитайте се да поспите. Утре ще станем на разсъмване, за да се качим на кораба за Марсилия.

Отчаяна, Лейла престана да се съпротивлява. Нямаше смисъл да се бори. В сравнение с мечешката сила на този мъж тя беше само една малка мушица, която се биеше в мрежата на паяка. Как да се справи с него? Може би щеше да го нарани с няколко остри думи?

— Къде е вашата уличница? — изсъска ядно тя. Как смееше да погазва така достойнството й? Никой мъж нямаше право да я държи в обятията си, освен законният съпруг. Държанието му беше нечувано дръзко!

— Ако говорите за Рефайе, тя спи сама — отговори с опасно тих глас мъжът. — Но злобният начин, по който осъждате една жена, сторила ви досега само добро, я прави много по-благородна от вас. — Той усили натиска на ръката си и Лейла едва не изпищя. — Не смейте да употребите още веднъж същата дума, милейди, защото горчиво ще се разкайвате.

Лейла и сама се уплаши, че е могла да произнесе такава неприлична дума. Сърдечното отношение на сарацинката към една непозната беше наистина достойно за възхищение. Ала непростимата дързост на Ги дьо Варен беше разпалила до такава степен пламъка на гнева й, че тя престана да се владее.

— Наистина ли смятате, че бих могла да избягам, докато тя ви топли леглото?

Само след миг се озова легнала по гръб, докато ръката на Дьо Варен стискаше устата й, а лицето му беше само на сантиметри от нейното. Очите му блестяха като наточени до блясък остриета, подчертани още повече от млечната светлина на луната.

— Лейла, аз… — От гърлото му се изтръгна дрезгав, безрадостен смях. Преди да осъзнае какво става с нея, тя усети твърдите му устни върху своите, раменете му я притиснаха като скала, езикът му се втурна между полуотворените й устни. Стресната от това бурно нападение, Лейла изскимтя задавено, но протестът й се превърна в сладостен стон, когато езиците им се преплетоха.

Пронизаха я нови, непознати усещания. Физическата близост на мъжа сломи съпротивата й, разумните мисли отлетяха някъде много надалеч, волята й угасна. Имаше чувството, че се носи като вихър през пустинята, толкова гореща и настойчива беше устата на Ги, пламтяща и възбуждаща. Макар че я бяха подготвили основно за тази първа среща с мъжката страст, макар че бе изучила изкуството на прелъстяването, тя не знаеше нищо за физическото желание, за удоволствията на плътта, за бурния изблик на страст в собственото тяло.

Нима беше възможно да съществува такава огромна пропаст между наученото и този разтърсващ първи опит? Нима беше възможно истинската целувка да е толкова сладка и упойваща, прилична на сън, но много, много по-възбуждаща и красива? Без да съзнава какво прави, Лейла потопи езика си в устата на мъжа над себе си, за да проникне още по-дълбоко в тайната на физическата близост.

Тя си възвърна способността да разсъждава разумно едва когато Ги простена дрезгаво и сложи ръка върху гърдите й. Макар и късно, дойде отрезвяващото прозрение какви последствия би могла да има тази сладостна игра между езиците им, дойде срамът от самозабравата.

— Не! — изпищя тя и усети лудото биене на сърцето си. — Спрете!

Мъжът не я чу. Целувката му стана още по-настойчива, нежностите му — по-страстни. Палецът му описваше кръгове около втвърдилото се зърно, което изпъкваше през леката коприна. Лейла се надигна, за да се нагоди към милувката, все още упоена от първия досег с удоволствието. Разбира се, тя знаеше, че не може да продължава така. Ги беше чужд за нея, но тя нямаше сили да го отблъсне. Коприната се скъса.

Лейла се бореше с последни сили срещу нарастващото си желание, което сега бе примесено със страх, защото Ги разтвори одеждите й и голямата му, гореща ръка замилва голата й кожа.

Внезапно желанието отстъпи място на ужаса. В съзнанието й нахлуха десетките страшни истории за насилията на кръстоносците, които беше слушала в харема. Ги дьо Варен щеше да я изнасили брутално. Тя забарабани с юмруци по раменете му, но той сякаш не я усети. Едва когато откъсна устни от нейните и остави влажна, пареща следа по шията й, тя можа да изкрещи:

— Не! Пуснете ме веднага! Не бива да правите това. Аз не съм кръчмарска проститутка, която се отдава на всеки срещнат. Аз съм още девствена и ви заповядвам веднага да ме пуснете.

Ги застина насред движението си. Писъкът й отекна като гръм в ушите му. Той пое дълбоко въздух, за да се овладее, след малко между здраво стиснатите му зъби се процеди ядно проклятие. Как можа да стигне дотук? Искаше само да я накара да замълчи, да я научи да се държи по-прилично, но в никакъв случай не желаеше да упражни насилие. Само тя беше виновна, проклетата й целувка, която беше запалила огъня на желанието в тялото му и беше взривила самообладанието му. Той я погледна и отново изруга. Разбира се, той знаеше, че има насреща си едно невинно момиче. Но защо тогава го целуна с такава пламенност, защо езикът й проникна така дълбоко в устата му? Може би беше недокосната, но целувката й издаваше, че притежава известен опит. Той вдигна бавно глава и се вгледа в широко разтворените й очи. Този път в тях имаше само страх.

— Вярвам, милейди, макар че съвсем не ме целунахте като девственица. По-скоро вярвам на благородната ви майка, която каза същото. Вероятно бъдещият ви съпруг, този проклет неверник, ви е научил да се целувате така пламенно?

Възмущението веднага прогони страха.

— Как се осмелявате дори да си помислите такова нещо? — изфуча разярено Лейла и ядно отмахна черните къдрици от сгорещеното си лице. — В нашата страна девствеността е най-ценното богатство на всяко момиче и се пази до сватбата. В харема овладяваме изкуството да доставяме удоволствие на съпруга си. Аз също получих няколко урока. Но те бяха, за да радвам Джамал Ал-Азис, само него и никого другиго. Голям грях е да се възползвам от наученото, за да прелъстя някой друг.

— Ето, че вече съгрешихте, милейди — отговори ухилено Ги, но гласът му прозвуча пресипнало. Желанието му се засилваше с всяка нейна дума. Това беше напълно ново за него. Недокоснато момиче, което владее древното източно изкуство на прелъстяването. Нищо чудно, че целувката й беше толкова страстна и чувствена. Опита се да си представи как ще продължи по-нататък и натискът в слабините му стана непоносим. Лудото желание прогони от съзнанието му рицарския дълг, дадената пред майка й дума. Ако продължеше да настоява, Лейла непременно щеше да разкрие пред него някои от нещата, на които я бяха научили в харема. Дали беше готова да извърши и други грехове, освен страстните целувки?

Когато Ги сложи ръката си върху голата й гръд, Лейла спря да диша. Защо й трябваше да му казва всичко това? Само беше влошила положението си. Мъжът наведе глава и засмука зърното на гърдата й. По тялото й се разля такава вълна на удоволствие, че тя едва не изпищя. Не, това й беше забранено. Ги не биваше да я засрамва повече. Трябваше да го спре.

— Варварин! Звяр! Трябваше да знам, че няма да разберете обичаите ни, че ще ги презрете и разрушите! — Тя захълца, сълзите бликнаха като поток от очите й. — Ако ме вземете насила, отново ще докажете, че нямате чест!

Сълзите по пламналите й бузи заблестяха на лунната светлина и Ги дьо Варен усети как в гърдите му се надигна луд гняв. Гняв към самия себе си, че не е успял да се овладее. Какво става с него, по дяволите? Лейла беше права. Той се държеше като варварин, не като неин защитник, още по-малко като рицар. Стисна здраво зъби, за да се пребори с болката в слабините, и се подпря на лакът, без да сваля ръка от кръста й.

— Нямате право да ме наричате безчестен, Лейла — опита се да обясни той, но веднага разбра колко недостоверно ще прозвучат думите му на фона на току-що случилото се. Държанието му беше наистина позорно. — Ако наистина бях такъв, сега нямаше да ви оставя, все едно дали се съпротивлявате или не. Не съм варварин, повярвайте. В нашата страна девствеността също се цени извънредно много. Когато положих рицарския обет, аз се заклех да защитавам жените, да пазя честта им, да уважавам добродетелта…

— Думи, само думи, на всичкото отгоре лъжливи. Делата ви изобличават — изсъска гневно тя.

Ги отново трябваше да признае, че тя е права.

— Така е — прошепна той, повече на себе си, отколкото на нея. — Вашата изключителна красота е предизвикателство за всеки мъж. Признавам, че проявих непростима дързост, но целувката ви…

— Сигурна съм, че сте използвали този претекст при безброй нещастни девственици — отвърна равнодушно тя и упорито вирна брадичка.

Ги стисна лицето й с една ръка и я принуди да го погледне в очите.

— Не продължавайте да ме предизвиквате, Лейла. Точно тази ваша проклета упоритост ме накара да загубя самообладание. Не ме гневете. Дръжте се прилично, иначе ще престана да се владея и тогава тежко ви. А сега легнете и се опитайте да поспите.

Гърдите й се повдигаха и падаха неравномерно. Някакво непознато усещане затисна гърлото й и едва не я задуши. Когато Ги я притегли нежно към себе си, тя се постара да остане неподвижна, макар че й се искаше да изпищи с всичка сила. Грозната му заплаха оказа желаното въздействие. Този мъж щеше да вложи цялото си умение в целувки и докосвания, да се възползва от цялата мощ на тялото си, за да я прелъсти.

Ги дьо Варен беше проклет кръстоносец, идваше от студена страна с варварски обичаи, беше безсърдечен и жесток. Тя го мразеше, както мразеше и всички, които приличаха на него. Трябваше само да изчака благоприятен случай, за да му докаже колко силна е омразата й.