Мириам Мингър
Кръстоносецът (18)

Седемнадесета глава

— Позволявате ли да навия още няколко рула превръзки, лейди Лейла? — попита Никълъс и хвърли бърз поглед към натрупаните на масата ленени ивици. След малко гордо й показа вече готовите и свързани едно за друго рула, които усърдно беше подредил на лавицата. — Вече съм готов с тези, които ми дадохте.

— Ти се справяш чудесно, момчето ми — похвали го с усмивка Лейла и му възложи още работа. Вече няколко часа двамата режеха белия лен на ивици и го навиваха за превръзки. — Наистина не знам какво щях да правя без теб, Никълъс дьо Варен.

Момчето засия с цялото си лице и се посвети с ново усърдие на работата си. Лейла го наблюдаваше замислено. Наистина, какво щеше да прави без него през изминалите четири седмици? Той беше постоянно до нея през дългите, безрадостни дни в празната болница. Живото малко момче с постоянните му въпроси и въодушевлението от всичко непознато беше точно лекарството, от което тя имаше нужда, за да не изпадне в меланхолия.

Лейла огледа тъжно просторното помещение. Късното утринно слънце позлатяваше прясно варосаните стени, леглата с чисти чаршафи и възглавници, грижливо преметения под. И нито един болен! Тук рядко влизаше някой, а от малкото, които бяха дошли с някакви оплаквания, никой не пожела да остане в болницата. Дойдоха две деца с издраскани колене, един рицар, който предишната вечер беше пил повече от обичайното, една млада жена, чието първо бебе щеше да се роди след около два месеца, една слугиня, която беше получила стомашна криза. И това беше всичко.

От околните хижи и села не се беше появил нито един. В замъка изглежда никой не боледуваше сериозно, нито пък се случваха злополуки.

Само Никълъс не се отделяше от новата си майка, макар да й беше разказал, че най-много обича да стреля с лък или да пуска малкия си сокол, придружен от вярното ловно куче. Лейла беше обикнала момчето и това я безпокоеше. Случилото се през изминалите седмици не беше променило намеренията й. Все още искаше да избяга оттук и да се върне в Дамаск.

Лейла погледна широкия златен пръстен на ръката си и потръпна. Трите рубина искряха кървавочервени под ярките слънчеви лъчи, които падаха през отворения прозорец. Ги дьо Варен й подари скъпоценния пръстен в деня, когато за първи път я доведе в болницата. Винаги щом погледнеше искрящите камъни, започваха да я мъчат угризения на съвестта.

Но какво можеше да направи? Трябваше да напусне Ги, а това означаваше да се раздели и с Никълъс. Тя беше чужденка тук, мястото й не беше в този замък, където никой не беше готов да я приеме като своя. Дори голямата любов не можеше да й помогне.

Никълъс вдигна глава и Лейла се усмихна тъжно. Ги сигурно е изглеждал като него в детството си, с носле, отрупано с лунички, и буйна коса, от която постоянно са стърчали немирни къдрици. Никълъс щеше да страда от бягството й, но тя просто не можеше да се откаже от присъствието му и прекарваше почти цял ден с него. Не искаше дори да мисли за Ги и чувствата му към нея.

След ужасното избухване на Филип Д’Арси Ги се отнасяше към нея двойно по-внимателно и грижливо. Колко пъти си беше задавала въпроса дали бягството, което обмисляше, нямаше да бъде най-страшната грешка в живота й. Нима можеше да мисли за раздяла, и то завинаги, когато той я приспиваше с най-нежни слова, когато я изпълваше със страст и копнеж? Слава Богу, че поне денем се виждаха рядко. Иначе положението й щеше да бъде направо непоносимо. Дори само споменът за любовните им нощи беше достатъчно мъчителен.

Междувременно повечето от въстаналите уелсци бяха заловени и наказани, бунтът беше потушен. Господарят на замъка обаче продължи да обучава рицарите и наемните си конници в боравенето с оръжие, за да бъдат готови за всяко нападение. Лейла въздъхна и помилва пръстена на ръката си. Да обичаш един мъж и въпреки това да го напуснеш, това беше най-жестокото мъчение на света.

Никълъс нави и останалите рула превръзки и Лейла го изпрати да поръча на прислугата ябълков сок и меденки. Момчето с готовност отиде да изпълни задачата. В помещението се възцари мъртвешка тишина, сякаш с детето от него беше изчезнал и животът.

Лейла потръпна от студ и затвори вратата. Навън вееше хладен вятър. Тук беше много по-студено, отколкото в Дамаск. Беше късна есен, по цял ден валеше, Лейла мръзнеше и се чувстваше безутешна и жалка. Ги беше казал, че истинските дъждове тепърва предстоят, а после може да завали и сняг, поне по хълмовете. Лейла се възхищаваше на вечната зеленина, с която беше обрасъл връх Касион, който се издигаше в далечината. Тя се уви по-плътно в подплатената с кожа наметка и напълни мангала с въглища. Изведнъж й се зави свят.

— О, не! — проплака тя и се свлече на най-близката постеля. Обгърна я черен мрак.

Когато след малко дойде на себе си, тя разбра, че най-лошите й предположения са се потвърдили, и се изправи пред ново предизвикателство. Тя носеше в утробата си детето на Ги дьо Варен. Нямаше смисъл повече да си затваря очите пред този факт. Непрекъснатите промени в тялото й трябваше отдавна да я подсетят. Лейла познаваше много добре признаците от честите си посещения по харемите и трябваше да спре да се самозаблуждава.

Щом виенето на свят престана, тя си приготви лека укрепваща отвара, която подейства много бързо. Само разпръснатите по пода въглища издаваха какво се е случило, както и тромавите й движения и необичайна бледност.

Някой отвори вратата и в помещението се втурна леден вятър. Без да се обърне, Лейла реши, че Никълъс се е върнал, и рече:

— Затвори вратата, не искам болницата да изстине.

— Какво става тук? Защо въглищата са пръснати по пода?

Лейла се обърна рязко и отново й се зави свят.

— Съпруже мой — нежното обръщение излезе с мъка от устните й. Ставаше й все по-трудно да произнася тези думи, но те все пак бяха за предпочитане пред името му, което й причиняваше непоносима болка. В погледа му се четеше загриженост, тревога, страх. Не й оставаше нищо друго, освен да излъже:

— Препънах се и…

— Защо не оставите слугите да изпълняват задълженията си, Лейла?

Тя се овладя, успя дори да вдигне равнодушно рамене.

— Нямам друга работа и си казах, че слугите биха могли да свършат нещо другаде. — Властното му присъствие изпълваше цялото помещение. Ръцете й затрепериха и тя побърза да ги скрие под наметката. За да отклони вниманието му, попита: — И днес ли провеждахте военни упражнения с рицарите и наемните конници? Свършихте ли вече?

Ги кимна и огледа с мрачно изражение празната болница. После бавно заговори:

— По пътя срещнах Никълъс и го попитах как е минала сутринта. Знаете ли какво ми отговори? „Днес нямаше болни, татко“. Сигурен съм, че някой е обиколил селата и е внушил на крепостните, че не бива да идват тук. Засега обаче нямам доказателства правилни ли са подозренията ми и не мога да поискам сметка от виновника.

— Филип Д’Арси? — пророни едва чуто Лейла. Отдавна подозираше, че именно той е виновен за зеещата пустота в болницата й. След онова злощастно избухване той я избягваше, сякаш бе чумава.

— Точно така. Затова смятам да взема няколко рицари и да обиколя всички околни села, за да проуча как стоят нещата. Още тази вечер ще знам дали брат ми е спазил споразумението ни или не. — Ги дьо Варен протегна ръка и нежно помилва бузата на жена си. — Загрижен съм за вас, скъпа. Толкова сте бледа.

Лейла усети облекчение, когато се отпусна в прегръдката му и скри лице на гърдите му. Така нямаше да прочете истината в очите й.

— Добре съм. Още не съм свикнала със студа, това е. — Вече се беше заклела, че няма да позволи на Ги да открие състоянието й. Трябваше да избяга от замъка, преди коремът й да се закръгли.

— О, Лейла, вие положихте толкова усилия, за да отворите тази болница — проговори тихо Ги и я притисна с обич към себе си. — Никой няма да ви попречи да работите, кълна се, никой.

Лейла затвори очи, когато той вдигна лицето й към своето и впи устни в нейните. Страстното треперене на гласа му, възбудата, която ясно се усещаше, всичко това я правеше безволна и слаба. Ги дьо Варен знаеше как да накара кръвта й да закипи, да я подчини на страстта си, да я поведе към върха на насладата. Така направи и сега.

Когато устните им се отделиха, тя дишаше на пресекулки, ръцете й бяха обвити около врата му. Помилва косата му и се облегна с доволна въздишка на гърдите му, изцяло отдадена на желанието да се съедини със своя съпруг. Спомни си как снощи я грабна в прегръдките си и я взе, без дори да си даде труд да свали плетената ризница. Мисълта за онези страстни мигове я накара да потрепери от желание. Дали Ги щеше да я люби тук и сега? Тялото й се устреми към неговото.

Изведнъж мъжът се отдръпна от нея и Лейла едва не извика от горчивото разочарование.

— Вие ме изкушавате безкрайно много, любов моя. — Гласът му звучеше дрезгаво, очите му горяха. — Боя се обаче, че трябва да обуздаем желанието си, защото само след минута тук ще се появи един малък мъж, който бърза да донесе на майка си ябълков сок и меденки.

Лейла се вцепени. След малко поклати замаяно глава.

— Невъзможно. Нима Никълъс ме нарича… мама?

— Да, добре чухте. Вие завладяхте сърцето му с щурм. Нима не ви го каза сам? — Ги нави на пръста си една черна къдрица, която се беше изплъзнала от плитката. — Синът ми е плах и не дава воля на чувствата си. Трябва да му дадете малко повече време. И аз бях като него, преди да намеря горещо обичаната си съпруга. — Изведнъж той стана сериозен и потърси погледа на Лейла. — Но когато любовта пламне в сърцето му, то е завинаги.

Защо й говореше всичко това? Защо точно сега? В душата й се промъкна отчаяние. Още един железен пръстен, който стегна сърцето й. Поредният, който трябваше да бъде разкъсан, за да може да напусне Ги дьо Варен.

По лицето на мъжа пробяга болезнена тръпка. Дали защото не му беше отговорила? Той я привлече бързо към себе си и отново завладя устните й. Този път в целувката му нямаше желание, тя беше за сбогом.

— Трябва да вървя — проговори колебливо Ги и я освободи от прегръдката си. — Лангтън, Бърнъл и още няколко рицари ме чакат в двора. До довечера, скъпа моя.

Лейла проследи излизането му със затаен дъх. Никълъс, който тъкмо се беше появил на вратата, вдигна глава към баща си и се засмя. Ги разроши русата му коса и се запъти с бързи крачки към коня си, който един ратай държеше за юздите. Лейла не беше в състояние да се помръдне. Стресна се едва когато момчето я дръпна за роклята.

— Да, Никълъс, чака ни още много работа.

 

 

Ги дьо Варен и сър Хенри Лангтън бяха чули повече от достатъчно, когато излязоха от ниската селска хижа и се запътиха към конниците, спрели в края на пътя. В набожното си усърдие Филип Д’Арси беше назовал болницата на Лейла свърталище на дявола и беше внушил на простите хора, че трябва да я избягват. Приказките му за ориенталското магьосничество бяха уплашили до смърт неуките селяни и крепостни. Никой не смееше да потърси новата лечителка и Ги кипеше от гняв. Трябваше веднага да поиска сметка от заслепения си брат и да го накара да замълчи, ако се наложи, дори и със сила. Докато обикаляха къщите иначе непоклатимият сър Хенри ставаше по-мрачен и мълчалив и с мъка потискаше бушуващия в гърдите му гняв.

Ги дьо Варен улови юздите и се метна на гърба на неспокойно потропващия жребец.

— Да се връщаме, докато не се е стъмнило!

Петимата рицари зад него пришпориха конете си и се понесоха в бърз галоп по селския път. Горите на изток вече се синееха в здрача.

Отдаден изцяло на нерадостните си мисли, Ги разбираше, че Филип застрашаваше всичко, което той бе постигнал с толкова усилия в общуването си с Лейла. И то точно когато все по-често беше започнал да вижда как упоритостта и презрението в очите й отстъпват място на друго вълнение. Дали беше разкаяние? Или копнеж? Във всеки случай то беше събудило надеждите му: А сега любимата му жена отново щеше да се отвърне от него, дълбоко засегната, наранена в най-интимната си същност. Отново ги чакаха разочарование и болка.

Да върви по дяволите Филип Д’Арси! Нищо, че му беше несъщ брат и Божи служител, този път щеше да си получи заслуженото. Нима можеше и занапред да разчита на човек, който така лекомислено беше нарушил даденото обещание? Още утре замъкът щеше да има нов управител.

Ги дьо Варен заби шпори в хълбоците на коня си. Пътят пред него правеше остър завой. Рицарят беше толкова потънал в мислите си, толкова отдаден на гнева и грижите, че чу изсвирването на стрелата едва когато беше много късно. Острието проби набедреника и се заби в крака му. Прониза го остра болка и той изкрещя дрезгаво:

— Внимание, засада!

После вдигна щита си и изтръгна стрелата от раната. Рукна кръв и от гърлото му се изтръгна ядно проклятие. Триъгълното желязно острие остана в мускула. Сега обаче нямаше време да го извади, нито да спре шуртящата кръв.

Ги дьо Варен извади светкавично меча си от ножницата и пришпори коня си към храсталака, където се бяха притаили нападателите. А той беше повярвал, че веднъж завинаги е сложил край на нападенията на уелсците! Ако се съдеше по кожените жакети и босите пети, които се стрелкаха в полумрака, това бяха същите онези бунтовници, които уж беше прогонил. Щом го забелязаха, мъжете побързаха да се изпокрият зад дърветата. Ги връхлетя върху първия и с мощен удар го свали от седлото. Болезнени викове огласиха гъсталака. Дано беше успял да предупреди навреме хората си.

Един от уелсците се метна на седлото и обърна коня си към гората. Бойният жребец на лорда направи огромен скок и копитата му улучиха бягащия отстрани. Тъмнокосият мъж се строполи на земята, изхърка няколко пъти и замря. Ги дьо Варен скочи от коня си и замахна за последен, смъртоносен удар. Ала изведнъж замръзна на мястото си. Брадатото лице не беше на уелсец, а принадлежеше на негов стар познат.

— Вие? — Ги дьо Варен позна сър Балдуин Д’Ювил и разтърси с все сила стария си неприятел, без да обръща внимание на пронизващата болка в бедрото си. — Какво означава това?

— Значи… още сте жив — изхърка задавено рицарят. Животът в очите му догаряше, но в гласа му пламтяха дива лудост и омраза. Когато забеляза кръвта, която шуртеше от бедрото на врага му, сякаш се съживи и зашепна злорадо: — Този път няма да се изплъзнете от лапите на смъртта, както тогава в Светите земи. — Лицето му се разкриви от болка, ръката му притискаше зеещата на рамото рана. — Най-после, най-после ще отмъстя за любимата си Кристин.

Ги дьо Варен разбра и потрепери от внезапен студ.

— Значи вие убихте пратеника на управителя Мавдуд. Само на вас трябва да благодаря, че едва не ме обезглавиха публично.

Рицар Балдуин дишаше трудно, на пресекулки и очевидно не му оставаше да живее дълго. Без да се съобразява със състоянието му, Ги дьо Варен продължаваше да го раздрусва с все сила.

— Говорете, човече! Роджър Жерве ли ви изпрати? Той ли измисли това нападение от засада? Той ли ви преоблече като уелсци, за да прикрие престъплението си? Говорете, чувате ли!

— Отмъщение, отмъщение — проговори с усилие умиращият. — И за двама ни. — Усмивката му беше подигравателна. — Ще се видим в ада, Ги дьо Варен… Стрелата… отровена. — Той направи отчаян опит да си поеме въздух и от устата му рукна кръв. Последни предсмъртни тръпки, тиха въздишка и тялото му се отпусна в ръцете на Ги.

Рицарят пусна мъртвия на земята и погледна ужасено раната в бедрото си. Отровена стрела! Тежко му! Никога досега не беше осъзнавал толкова болезнено, че е смъртен. Имаше чувството, че вцепеняващия хлад на смъртта вече пълзи по крайниците му, че го обгръща сладникав мирис на гнило. В съзнанието му остана една-единствена ясна мисъл. Лейла! Трябваше да се върне при Лейла! Ако трябваше да умре от отрова, нека това станеше в прегръдките на любимата жена, единствената, която някога беше обичал истински.

— Лангтън, Бърнъл — изкрещя дрезгаво той, олюля се и изтри потта от челото си. Трябваше да бързат! Метна се на седлото, стискайки зъби, за да не изкрещи, и въздъхна облекчено, когато чу конски тропот. Сър Хенри и други двама рицари изникнаха от мрака. Те щяха да му помогнат да стигне в замъка.

Лангтън дръпна юздите на коня си и извика:

— Убихме четирима уелсци. Останалите…

— Не бяха уелсци — прекъсна го твърдо Ги дьо Варен. — Всички са хора на Жерве, изпратени да ме убият. — Той махна с ръка към мъртвия и по лицето му се изписа отвращение. После обаче се сгърчи от болка и тежко се облегна на седлото. — Онзи там е Балдуин Д’Ювил. Отведете ме в замъка, бързо. Първата стрела ме улучи в крака. Преди да умре, Балдуин призна, че е била отровена.

Сър Хенри го погледна ужасено. Скочи от коня, метна се на седлото пред господаря си, улови юздите на огромния жребец и проговори загрижено:

— Дръжте се здраво за мен, милорд. — После извика на другите мъже: — Намерете Бърнъл и останалите. Разкажете им какво се е случило. После препускайте към замъка!

Рицарят заби шпори в хълбоците на коня и силното животно се втурна напред през горичката. Ги дьо Варен се улови за ризницата на верния си васал и простена от непоносимата болка.

— Лейла, трябва да ме заведеш при нея…

— Ей сега, господарю! Не се тревожете за нищо. Само още малко!

Това бяха последните думи, които останаха в съзнанието му.

 

 

— О, господарке, бързо, станало е нещо ужасно! — провикна се Инид и затропа като безумна по вратата на спалнята. Лейла стоеше на обичайното си място до прозореца и се взираше в извивките на реката. Когато слугинята се втурна в стаята, тя се обърна и смаяно установи, че по бузите на жената се стичат сълзи. Сърцето й спря да бие.

— Нещо с Никълъс ли? — попита едва чуто тя.

— Не, господарке, не! Младият господар е добре. Става въпрос за благородния ви съпруг.

В стаята надвисна вцепеняваща тишина.

— Отнесоха господаря в болницата, милейди. Сър Хенри каза, че бил улучен от отровена стрела. — Инид отчаяно закърши ръце. — Нападнали са го от засада. Хората на лорд Жерве.

Собственият й брат! Лейла едва не припадна. Не искаше да чува нищо повече. Отстрани слугинята от пътя си и затича надолу по стълбата. Една-единствена дума кънтеше в ушите й: „Отровена!“

Тя знаеше от опит, че всяка минута е скъпоценна. Дано само не е твърде късно. В Дамаск се беше убедила, че твърде малко хора оцеляваха след ухапване от змия, ужилване от скорпион или коварна отрова. Близките им знаеха, че трябва веднага да ги отнесат в болницата, но лекарите въпреки това не успяваха да ги спасят.

Лейла събра полите си и профуча като светкавица през вътрешния двор. В замъка цареше бъркотия. Слугите тичаха насам-натам с угрижени лица, или се бяха събрали на купчинки и си шепнеха. Рицарите разпределяха нови стражи по стените. Да не би да се бояха от ново нападение на Жерве?

Пред болницата се беше събрала цяла тълпа. Когато я видяха, хората побързаха да й направят път.

Лейла отвори тежката врата и гледката отне дъха й. Почувства се пренесена във времето, когато за първи път видя кръстоносеца Ги дьо Варен в подземието на затвора в Дамаск. Залата беше ярко осветена от поне дузина газени лампи. Всички мангали бяха пълни с жарава. Две легла бяха преместени в най-близкия ъгъл и тялото на изпадналия в безсъзнание рицар беше положено напреки на постелите. Няколко рицари, между които сър Хенри Лангтън, се мъчеха да съблекат безжизненото тяло. В края на леглото беше застанал Филип Д’Арси и даваше нареждания.

Когато видя свещеника, Лейла стисна здраво зъби, за да овладее гнева си. Сега нямаше време за чувства. Трябваше да се действа. Животът на съпруга й беше в нейните ръце.

— Сър Хенри — рече тихо тя и забърза към раклата, където съхраняваше билките и инструментите си, — кога точно стана това?

Младият рицар вдигна глава и й кимна с явно облекчение.

— Няма и час. Веднага тръгнахме насам.

— Не си правете труда, лейди Лейла — намеси се решително Филип Д’Арси. — Аз съм приготвил мехлем, който ще облекчи болката. Вече изпратих човек в манастира, за да поръча на монасите да призоват Свети Рок, пазителя на човешкото здраве. Неговата сила ще унищожи действието на отровата.

Лейла не му обърна внимание и се върна при постелята на съпруга си. Застана до сър Хенри Лангтън и попита:

— Не съществува ли закон, сър Хенри, според който при отсъствие или болест на господаря властта му се поема от господарката? Така поне ми обясни този достопочтен свещеник още при първата ни обиколка из замъка.

— Точно така е, милейди.

Едва сега тя удостои Филип Д’Арси с многозначителен поглед.

— Тогава изведете навън отец Д’Арси, ако не пожелае да излезе доброволно. Аз ще се погрижа за раната на съпруга си. Вярвам в силата на молитвата, но призоваването на светеца няма да извади отровата от тялото.

Без да чака отговор, Лейла приседна на края на леглото и с треперещи ръце подреди инструментите си. Стисна здраво зъби, за да се овладее, и се постара да не поглежда към восъчнобледото лице на съпруга си. Дано не беше вече късно… Това беше последното вълнение, което си разреши. Междувременно двама рицари бяха завлекли ядно проклинащия свещеник в най-далечния ъгъл и го принудиха да замълчи.

Лейла оголи раната и първото, което забеляза, беше, че отровеното острие все още е забито в бедрото. Раната беше отекла и страшна на вид. Защо Филип Д’Арси веднага не беше забелязал парчето желязо?

— Дръжте го здраво — заповяда тя на двамата рицари, които стояха от двете страни на леглото, и внимателно опипа раната. Спомни си как беше буйствал в затвора на Дамаск и допълни строго: — По-добре извикайте още двама или трима мъже да ви помогнат, защото болката ще бъде много силна и той може да дойде в съзнание.

Трима рицари се втурнаха да помогнат на другарите си. Лейла взе още няколко инструмента. Макар и не така фино изработени като онези в Дамаск, те щяха да свършат работа.

Тя коленичи край леглото, почисти внимателно раната с натопена във вино кърпа и се зае да извади отровното острие. За щастие Ги не се помръдна и опасната операция продължи само няколко минути. Лейла погледна триъгълното парче желязо и мълчаливо го прокле. Сега трябваше да почисти устата на съпруга си със зехтин.

— Дръжте го здраво — заповяда отново тя, наведе се отново над безжизненото тяло и пое дълбоко въздух.

С най-острото си ножче тя разшири внимателно раната, изсмука кръвта и отровата и ги изплю в една метална купичка. Повтори няколко пъти тази операция, докато се увери, че е отстранила всичко онова, което беше останало в раната. Изплакна устата си и остави кръвта да потече още малко, за да изплакне остатъците от отровата. През това време приготви смес от няколко билки и семена, прибави им оцет и зехтин. След това попи внимателно кръвта, затвори раната, намаза я дебело с мехлема и стегнато я превърза. Едва сега можеше да започне с вътрешното лечение.

Първо разтри семената на два лимона и ги разтвори в чаша вино. После се обърна към двамата рицари, които бяха държали Ги за ръцете и краката, и рече:

— Вдигнете го, за да може да погълне лекарството.

— Това е богохулство, повтарям ви! — изкрещя Филип Д’Арси, който вече не се владееше. — Тя ще го убие!

Рицарите се поколебаха. В погледите им се четеше съмнение.

— Кашата, с която намазах раната — обясни търпеливо Лейла, — няма да окаже необходимото въздействие, ако част от отровата вече се е разпространила в тялото му. Питието му е необходимо, за да оцелее.

— Не губете скъпоценно време, проклети глупаци! — изрева ядосано сър Хенри Лангтън. Той блъсна настрана по-близкия рицар и коленичи пред леглото. — Аз ще ви помогна, милейди. — Той улови неподвижното тяло за раменете и го повдигна, но главата увисна безсилно назад. — Дръжте му главата, или кълна се, че вашата ще хвръкне — заповяда мрачно той и другият рицар побърза да се подчини.

Лейла му благодари с поглед, отвори предпазливо устата на мъжа си и започна да налива на малки глътки съдържанието на чашата. За нейна радост и голяма изненада Ги дьо Варен простена и преглътна. Миглите му затрепкаха, вдигнаха се за миг и веднага се отпуснаха. Слава Богу, беше изпил цялото количество в чашата, без да изплюе нито капка.

Ръцете на Лейла затрепериха неудържимо. Тя пое дълбоко въздух и се вгледа в неподвижното лице на съпруга си. Да, сега вече имаше, макар и слаба надежда Ги да оцелее. Рицарите го положиха отново върху възглавниците и тя сложи ръка на бузата му. Разбира се, имаше треска, това можеше да се очаква и означаваше, че тялото му започва да се бори с разпространяващата се отрова. Лейла придърпа едно одеяло върху голото тяло и се обърна към събралите се:

— Направих всичко, което можах. Трябва да мине известно време, за да знам дали да повторя лечението. — Очите й се местеха от един рицар към друг, без да поглеждат към Филип Д’Арси. — Затова ви предлагам да се върнете в залата. Вечерята сигурно ви чака. Ще ви уведомя веднага щом състоянието на господаря се подобри или… — Тя преглътна тежко и завърши с треперещ глас: — … или се влоши. Бог да ни пази от това зло…

— Аз обаче съм на мнение — намеси се остро Филип Д’Арси и изпълненият му с омраза поглед я накара да потрепери, — аз съм на мнение, че е най-добре да се съберем в параклиса и да се помолим. Приканвам онези, които са искрено загрижени за съдбата на господаря си, да ме последват. Ще се молим изкуството на дамата… — Той разтегна злобно последните думи. — … да е нещо повече от езическа дяволщина. Трябва да знаете, че аз дълбоко се съмнявам в това. Тази жена и проклетият й брат ще споделят вината за смъртта на брат ми.

Той се обърна рязко и забърза навън. Рицарите размениха няколко думи помежду си и го последваха бавно.

Лейла се отпусна изтощено на високия стол, който й бе приготвил сър Хенри Лангтън, и затвори очи. Едва се сдържаше да не избухне в сълзи, толкова безпомощна се чувстваше.

— Мога ли да направя още нещо за вас, милейди? — попита младият рицар и окуражително сложи ръка на рамото й.

Лейла вдигна глава и се опита да се усмихне.

— Не, благодаря ви много.

— Ще остана при вас, ако желаете.

— Искам да бъда сама с него — пошепна в отговор тя. — Но мисля, че има нещо, което бихте могли да направите. Погрижете се за Никълъс. Малкият сигурно не е на себе си от страх и тревога. Разкажете му какво се е случило и го уверете… — гласът й пресекваше от болка. — Уверете го, че се грижа добре за баща му. Никълъс ще ми повярва, за разлика от много други.

— Аз също ви вярвам, милейди — отговори твърдо сър Хенри. — Веднъж вече спасихте живота на лорд Дьо Варен, ще го направите и този път. Да върви по дяволите свещеникът с ужасните си обвинения и безполезни мазила! Ако някой е в състояние да върне живота на Ги дьо Варен, това сте само вие!

Трогната от доверието на младия васал, Лейла сведе глава и отново се обърна към съпруга си. Сър Хенри се сбогува и тихо излезе. Очите й веднага се напълниха със сълзи. Като през мъгла тя наблюдаваше вдигането и отпускането на широките гърди, толкова леко, че едва се забелязваше. По бузите й потекоха две солени поточета. Единствената й надежда беше, че желязната му природа ще победи и този път, както тогава в Дамаск. Само ако върхът на стрелата не беше натопен в отрова!

Не, сега нямаше да мисли за коварството на Роджър Жерве! Щеше да остане до леглото на любимия мъж и да се моли за здравето му. Улови горещата му ръка и потръпна. Този силен, непобедим на вид великан сега лежеше в безсъзнание и не помръдваше. Трябваше да бъде до него, трябваше да му помогне, защото го обичаше с цялото си сърце.

Времето минаваше. Лейла постоянно слагаше мокри кърпи върху парещото чело на съпруга си. Изведнъж вратата изскърца и тя се стресна. Бърз поглед през рамо й показа, че влезлият е Филип Д’Арси. Само да не беше отпратила сър Хенри! Нямаше сили да се противопостави на разгневения свещеник, а чувстваше, че й предстои решителен сблъсък. Когато отецът пристъпи към постелята, лицето му беше каменно.

— Как е брат ми? — попита Филип и се вгледа в безжизненото тяло.

— Диша малко по-леко, но все още не е дошъл на себе си — отговори искрено тя, безсилна да скрие тревогата си от неуспеха на повторното лечение. Желаното въздействие още не беше настъпило. — Трябва да мине още известно време, преди да знаем…

— Тогава той ще бъде мъртъв — прекъсна я остро свещеникът. Изгледа я с присвити очи и продължи: — Не се съмнявам, че вещерските ви лекове отравят тялото му не по-малко от стрелата. Смятам дори, че тяхната отрова е много по-силна.

Лейла му обърна гръб, без да отговори на нечуваното обвинение. Така не успя да види бързото му движение. С един скок Филип се озова до леглото на ранения и издърпа завивката, преди уплашената Лейла да е успяла да му попречи. Вбесен, той попипа грозния тъмночервен оток от коляното до свивката на бедрото и дръпна превръзката.

— Ето, вижте сама! — изкрещя той. — Състоянието му се влошава. Вие искате да го убиете!

Лейла се хвърли върху него, но той улови ръката й и я отстрани от леглото. Тя простена от болка и учудено си каза, че в мършавото му тяло има повече сила, отколкото беше предполагала.

— Отокът е съвсем естествен при една такава рана — опита се да обясни тя и сама се учуди на спокойствието си. — Веднага ме пуснете, Филип.

Мъжът нямаше намерение да го стори. Побеснял от гняв, той изви ръката й на гърба.

— Сега вече ще сложа край на богохулствата ви. Чуйте ме добре, лейди Лейла. Заради вас брат ми лежи тук полумъртъв, и то не само заради дяволските ви лекове. Вечерта, когато празнувахме завръщането му, Ги ми разказа много неща за вас, най-вече за случилото се в деня на коронацията. Знам, че се е стигнало до въоръжен сблъсък в църквата на абатството, знам и за турнира. Отдавна подозирах, че Роджър Жерве жадува да си отмъсти. Вашата прибързана женитба за стария му враг го е ожесточила още повече, затова е изпратил наемниците си да убият Ги от засада. Още повече, че с лекота е можел да припише коварното си дело на уелсците.

Необмислените му думи я улучиха право в сърцето. Лейла и сама знаеше, че само заради нея старата вражда на двамата мъже отново бе пламнала в открита омраза. Но какво можеше да направи?

— Докато все още се ползвах с доверието на брат си — продължи безмилостно Филип и стисна ръката й с такава сила, че тя изпищя, — доверието, което загубих само заради вас, той ми разказа и други неща. Когато сте нощували в Кентърбъри, вие сте отхвърлили почтеното му предложение за женитба само защото сте се надявали брат ви да ви върне обратно в Дамаск. Вярно ли е това?

— Вярно е — отговори едва чуто Лейла и напразно се опита да се изтръгне от яката му хватка.

— Едва когато сте прозрели истинските намерения на Роджър Жерве, сте се съгласили да станете съпруга на Ги, така ли е?

— Така е, но сега ме пуснете, защото ми причинявате болка — отговори твърдо тя, без да разбира накъде клонят тези странни въпроси.

Свещеникът се приведе към нея и заговори високо и отчетливо:

— Кажете ми, лейди Лейла, възможно ли е все още да таите в себе си желанието да се върнете в Сирия, както се опасява брат ми? Така ли е, признайте?

Объркването й беше пълно.

— Защо ме питате за това сега, тук? — Гласът й се давеше в сълзи.

— Защо ли? Защото горя от желание да се отърва завинаги от вас. Вие сте проклятие за брат ми от деня, в който ви е направил своя съпруга и бедствие за този дом, откакто престъпихте прага му. Посяхте спорове и недоверие там, където досега царяха само мир и съгласие. Освен това вие и само вие сте виновна за този последен удар на съдбата, който може да завърши със смъртта на единствения ми брат.

Филип хвърли бърз поглед към безжизненото тяло в леглото, за да се увери, че припадналият не е дошъл в съзнание, и продължи:

— Напуснете замъка, напуснете нашата страна, още днес, тази нощ. Докато сте тук, Роджър Жерве няма да престане да се гневи. Коварните нападения ще продължат. Ще ви дам колкото искате пари, за да стигнете до Дамаск, ще ви намеря придружители, които да ви отведат в Марсилия, а оттам ще вземете кораб през морето. Вие дойдохте в тази страна против волята си, сключихте този брак насила. Сега аз ви давам възможността да оставите всичко това зад гърба си и да го забравите.

Лейла го гледаше като ударена от гръм. Ако й беше предложил това днес сутринта, щеше да се съгласи, без да се колебае. В този миг обаче голямата цел на живота й беше изгубила значението си. Мечтите, с които бе живяла в Дамаск, се разпиляха като пясъка в пустинята. Сирия не я привличаше с нищо. Не можеше да напусне този мъж, още повече сега, когато той беше изцяло зависим от нея.

Откакто го беше видяла в тази постеля безжизнен, безпомощен, с отровено тяло, тя знаеше, че никога няма да го изостави. Тя обичаше Ги дьо Варен. Той беше бащата на детето, което растеше под сърцето й. Щеше да остане при него до края на дните си. Щеше да се откаже от всичко друго, дори от професията си, от болницата. Беше готова на всякакви жертви, за да го запази жив и да му признае любовта си.

Друг глас обаче й нашепваше, че докато продължава да стои тук, животът на любимия мъж ще бъде в опасност. Ако наистина трябваше да го напусне, за да не заплашва повече сигурността му, какво тогава? Не, за нищо на света нямаше да си отиде, поне не сега. Животът му все още беше в опасност. Не можеше да го остави под грижите на Филип Д’Арси, на никаква цена.

— Не — отговори твърдо тя. — Няма да се върна в Дамаск. Не и сега. Съпругът ми има нужда от мен. Никога няма да го напусна.

Лейла беше толкова погълната от тревогите си, че не забеляза как свещеникът вдигна ръка срещу нея и лицето му се разкриви в отвратителна гримаса. Не чу и как вратата се отвори и как сър Хенри разгневено изкрещя, не можейки да повярва, че божият служител е вдигнал ръка срещу господарката на замъка.

— Велики Боже, този човек е полудял!

Лейла притисна с длан пламналата си буза и едва сега видя, че сър Хенри е застанал пред свещеника с изваден меч. Побеснял от гняв, младият рицар опря голото острие в гърдите на Филип Д’Арси.

— Отстранете се от господарката, отче, веднага!

Уплашен, свещеникът отстъпи крачка назад и в очите му блесна дива ярост.

— Вие посмяхте да вдигнете меч срещу мен, Лангтън — процеди през зъби той. — Аз съм управител на този замък.

— Това обаче няма да трае дълго — възрази рижият рицар, който все още не можеше да овладее гнева си. — Не и когато лорд Дьо Варен узнае какво се е случило до леглото му. Той вече знае как сте насъсквали селяните и крепостните срещу новата господарка, как сте ги предупреждавали да стоят далече от болницата й. Смяташе да ви поиска сметка, когато… — Той преглътна мъчително и не довърши изречението си. Вместо това се обърна загрижено към Лейла: — Как сте, милейди?

— Добре съм, благодаря — отговори тихо тя, макар че бузата й пареше като огън. Но не посмя да вдигне глава.

Свещеникът стоеше до вратата и очевидно не желаеше да напусне болницата.

— Махайте се оттук, попе! — заповяда гневно сър Хенри. — Ако още веднъж посмеете да се доближите до постелята на ранения, собственоръчно ще ви хвърля в подземието, кълна се в това!

Без да каже дума, Филип Д’Арси изскочи навън с развяващо се черно расо и ядно тресна вратата зад гърба си.

Сър Хенри се отпусна на една дървена пейка от другата страна на постелята и се обърна към Лейла. Гласът му все още трепереше от гняв:

— Не биваше да ви оставям сама. Трябваше да се сетя, че той няма да се предаде толкова лесно.

Лейла му отговори само с тиха въздишка. Вече беше забравила гнева. Сърцето й преливаше от съжаление към заблудения. Зад гневното избухване на свещеника се криеха болка, унижение и страх.

— Филип Д’Арси само се опита да предпази брат си от нещо, което не е достъпно за неговия разум — проговори замислено тя. — Той много обича Ги.

Хенри Лангтън я изгледа изумено.

— Нима го оневинявате, милейди? След всичко, което ви стори?

— Може би и аз щях да реагирам като него, ако вярвах, че обичаният ми брат е в опасност. И аз щях да браня с всички сили човека, когото обичам. Разбирате ли, сър Хенри?

Лейла се надигна и пристъпи към постелята, за да поднови превръзката върху раната. Когато придърпа завивката до брадичката на мъжа си, установи, че здравият цвят се е върнал на лицето му и дишането е много по-равномерно. Сложи пръст върху вратната вена и преброи ударите. Пулсът се засилваше. Обзе я такова безкрайно облекчение, че се олюля. Слава на Бога! Лечението беше помогнало.

— Как е той, милейди?

Тя приглади мократа коса от челото на мъжа си, без да се срамува от треперенето на ръката си, и отговори с пресекващ от вълнение глас:

— Оправя се.

— Слава Богу!

Лейла също изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето. Усмихна се на сър Хенри и зае мястото си до главата на съпруга си.

Сигурно беше задрямала, защото изведнъж скочи стреснато, чула някакъв звук, полустон, полушепот. Огледа напрегнато потъналата в полумрак зала и видя сър Хенри, който беше избутал едно легло напреки на вратата и се беше проснал върху завивките, стиснал в десница голия си меч. Ги дьо Варен не помръдваше, лицето му беше в сянката, дишането му беше равномерно и спокойно. Лейла помисли, че й се е причуло, и когато съпругът й се усмихна, дъхът й спря.

— Бях сигурен, че сте до мен, любов моя. Ароматът на розите от Дамаск е толкова сладък, толкова…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Да, Ги, тук съм. Моля ви, лежете съвсем тихо и не се движете, за да не ви боли. Обещавам ви, че ще се оправите.

Мъжът изкриви лице. Бедрото му пулсираше нетърпимо. Улови ръката й и я стисна.

— Останете при мен, Лейла, и всичко ще бъде наред.

Лейла не отговори. Гласът отказваше да й се подчинява.

Да остане ли, или да си отиде, за да запази живота му? Разкъсвана от страх и мъка, тя се опита да се усмихне и кимна.