Мириам Мингър
Кръстоносецът (13)

Дванадесета глава

Нетърпеливо чукане по вратата изтръгна Ги дьо Варен от дълбокия сън. Той въздъхна, отвори с мъка очи и се претърколи по гръб. Изведнъж се стресна и погледна объркано разкъсаните завеси на леглото. Какво беше ставало тук, по дяволите? Защо се чувстваше така разнебитен? Главата му бучеше. Устата му беше суха, гърлото го болеше непоносимо. Изведнъж чу тихото шумолене на чаршафите, Лейла скочи от леглото, без да го удостои дори с поглед. Беше гола, дългата коса висеше мокра и тежка на гърба й.

Внезапният спомен за случилото се миналата нощ го заля като порой. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Разкъсваше се между разкаянието и отвращението от самия себе си, но от друга страна, изпитваше безгранично облекчение. Лейла не беше избягала. Но как беше възможно това? Не откъсваше поглед от нея, докато тя бързо се обличаше. Някой задумка с юмруци по вратата.

— Дявол да го вземе! — изрева Ги дьо Варен и закри лицето си с ръка. Ярката слънчева светлина режеше очите му. — Престанете, или…

— Лорд Дьо Варен, аз съм, Хенри Лангтън. Робърт Бърнъл е застанал зад мен и напира да влезе. Само преди минута получихме посланието ви от гостилничаря и горим от желание да ви видим. Отворете ни и позволете да дадем израз на радостта си, господарю! Минала е цяла вечност, откакто не сме били заедно. Онзи дебелак ни каза също, че сте довели новата си съпруга. Пуснете ни да влезем!

Ги седна в леглото и разтърси глава. Мозъкът му беше по-мътен от маковото семе. Лангтън и Бърнъл! Ама разбира се, той бе оставил поръчение за двамата си васали да го потърсят на разсъмване, за да потеглят заедно за Англия. Скочи от леглото и извика:

— Идвам, потърпете още малко! — При това трябваше да се залови за таблата на леглото, защото гаденето и виенето на свят бяха непоносими. — По дяволите! — изруга полугласно той. Колко ли време щеше да мине, докато се отърве от последствията на упойката? Видя как Лейла хвърли скришом поглед към него, преди отново да сведе очи и да се заеме с дългата си плитка, сякаш беше твърдо решена да не забелязва присъствието му.

— Господата пред вратата са рицари и мои васали — обясни извинително той, вдигна ленената кърпа от пода и я уви около хълбоците си. — Помните ли, снощи ви разказах за тях?

Лейла мълчеше.

— Двамата ще пътуват с нас до Уестминстър. Трябваше да кажа на гостилничаря, че сте ми жена, и глупакът е побързал да ги уведоми. Но аз ще ви представя, както се полага, и заблудата бързо ще се изясни.

Лейла продължаваше да мълчи. Ги дьо Варен преглътна мъчително. Беше му повече от ясно какво мисли за него в този момент. Ако преди смяташе, че го мрази, след тази нощ сигурно се отвращаваше от него. Трябваше да направи опит да й обясни какво точно се беше случило, но тя нямаше да благоволи дори да го изслуша. Най-добре е първо да се извини.

— Лейла, простете ми…

— Случилото се не може да се поправи — прекъсна го твърдо тя и за първи път тази сутрин го погледна право в очите. — Вече нямаме какво да си кажем, лорд Дьо Варен.

Разбира се, че имаха! В неподвижния й поглед се четяха болка и презрение. Трябваше да си изяснят цял куп неща, защото днес положението беше много по-различно от вчера, все едно дали тя го разбираше или не. Той беше взел своето решение и смяташе да го изпълни. Точно това възнамеряваше да стори, когато отровата го победи. За съжаление не можеше да й го каже сега, когато рицарите му чукаха на вратата. Трябваше да изчака, докато двамата останат сами.

Ги вече чуваше в ума си възмутените й възражения. Но тя трябваше да седне и да го изслуша, а щом проумееше основанията му, съпротивата й щеше да угасне, той беше сигурен в това. Толкова сигурен, колкото и в себе си. Знаеше, че вече не може да живее без нея. Тя беше станала част от него. Никога нямаше да я пусне да си отиде.

— Трябва да махнете тези чаршафи — проговори студено Лейла и хвърли бърз поглед към леглото. — Сигурно не искате васалите ви да узнаят какво се е случило тук през нощта. Господата и без това ще бъдат неприятно изненадани, когато научат, че не сте мой съпруг.

Ги едва сега забеляза кървавите петна по белия лен и дълбоко разкаяние прониза сърцето му. Той беше направил Лейла своя и този факт го изпълваше с дълбоко удовлетворение, но начинът, по който я беше взел, не беше почтен, нямаше нищо общо с рицарските принципи. Сега обаче нямаше време за угризения на съвестта и самообвинения. Беше твърдо убеден, че онова, което се случи така неочаквано между тях, го е освободило от едно на пръв поглед неразрешимо противоречие.

Той обичаше Лейла. Знаеше го още от онзи следобед, когато плаваха по Рона. И всяка миля път, който изминаваха, само затвърждаваше решението му да я направи своя жена. Бореше се със себе си, внушаваше си, че Лейла го мрази, а Роджър никога няма да даде съгласието си за този брак. Е, поне това препятствие беше отстранено. Щом пристигнеха в Лондон, щеше да помоли Роджър Жерве за ръката на сестра му и да посочи като доказателство окървавения чаршаф. Така Роджър нямаше да посмее да му откаже, колкото и да го мразеше.

Сега трябваше да зададе на Лейла въпроса, който го мъчеше най-много. Дали можеше да се надява, че тя не го мрази чак толкова след всичко, което се беше случило?

— Когато загубих съзнание, вие не избягахте от мен, както възнамерявахте. Защо, Лейла?

Гневният поглед отстрани, с който бе удостоен, изпревари нерадостния отговор:

— Вие паднахте върху мен, лорд Дьо Варен, и едва не ме задушихте. За бягство не можеше дори да се мисли. Ако не беше така, сега нямаше да бъда тук, а отдавна щях да препускам по пътя за Дамаск, можете да бъдете уверен в това.

Странно. Горчивите й думи не го обезкуражиха, нито угасиха покълналата в сърцето му надежда. Усещаше колко болка и гняв се крият зад тях и това само затвърди решението му. Щеше да я направи своя законна жена и да вложи всичките си сили, за да я накара да го обикне.

Един ден, колкото и далечен да беше той, тя щеше да се влюби в него и да го обича, както я обичаше той. Сега само го желаеше и физическото им съединение беше доказало това повече от ясно. Тя беше реагирала на милувките му с истинска страст и бе изживяла първия оргазъм в живота си. По-късно физическото желание щеше да се превърне в копнеж за близост и накрая в истинска любов. Тази нощ бяха сложили началото.

— Повярвайте, милейди — проговори спокойно и решително той, — ако тази нощ бяхте избягали, нямаше да имам нито минута покой, преди да ви намеря и да ви върна.

Потискащо мълчание надвисна в стаята, въздухът трепереше от напрежение. Скоро чукането на вратата се поднови, още по-силно и настойчиво.

— О, господарю, защо ни оставихте отвън толкова дълго? Не разбирате ли, че горим от нетърпение, да се запознаем с красивата ви съпруга?

— Никога не сте се отличавали с особено търпение, Лангтън — провикна се развеселено Ги дьо Варен, извади от торбата си чисти панталони и побърза да се облече. Видът на предателските кървави петна го наведе на мисълта, че е по-добре рицарите да ги видят и в случай, че онзи негодник Роджър откаже да даде съгласието си за брака, да потвърдят пред краля, че лейди Лейла Жерве вече му е принадлежала. Обърна се и отмерено закрачи към вратата.

— Чаршафите, милорд! — извика след него Лейла и скочи с пламтящи бузи, но Ги се направи, че не я е чул, и вдигна резето на вратата. Лейла застина неподвижна и отправи ужасен поглед към двамата мъже, които влязоха в стаята в пълно бойно снаряжение. Макар че не бяха толкова грамадни и широкоплещести като господаря си, излъчването им беше заплашително. Тя се отпусна безсилно на дървената пейка под прозореца и стисна до болка ръце. Ги дори не си беше дал труд да се облече. Дали пък не възнамеряваше да се похвали пред васалите си с нейния позор?

— Каква приятна изненада! — изрева гръмогласно Хенри Лангтън, разтърси рижата си грива и избухна във весел смях.

— Бъдете добре дошли, Хенри, и вие също, Робърт — отговори зарадвано Ги дьо Варен и прегърна верните си васали. Лангтън веднага се обърна към Лейла, без да чака да й бъде представен.

— Винаги на вашите услуги, лейди Дьо Варен. — Зелените му очи засвяткаха въодушевено при вида на красивата жена.

Лейла установи с безкрайно облекчение, че нито русият, нито тъмнокосият рицар са толкова страшни, колкото й се бяха сторили на пръв поглед. Усмивката й беше открита и сърдечна. Тя сведе леко глава, но веднага се уви по-плътно в наметката си, когато Ги пристъпи към нея и я погледна с искрящи от желание очи.

— Представям ви сър Хенри Лангтън и сър Робърт Бърнъл, благородна госпожо. Господа, това е лейди Лейла Жерве, която ми бе поверена, за да я отведа при брат й в Англия.

— Сестрата на Роджър Жерве? — попита невярващо Хенри Лангтън и смутено отмести очи от Лейла към господаря си.

— Така е. С лейди Лейла се запознахме в Светите земи. Веднага трябва да ви кажа, че не сме женени. Излъгах гостилничаря, за да не създавам допълнителни неприятности на дамата. Често ми се случваше да постъпвам така по време на дългото и доста трудно пътуване.

— Разбира се. — Все още, без да разбира нищо, Хенри Лангтън се поклони дълбоко. — Няма значение дали сте Дьо Варен или Жерве, благородна госпожо, аз съм винаги готов да ви служа.

— Аз също, милейди — побърза да се присъедини към приятеля си Робърт Бърнъл и я изгледа с неприкрито възхищение.

Очевидно Ги дьо Варен не одобри начина, по който васалите му поглъщаха Лейла с погледи, защото пристъпи зад нея, сложи ръце на раменете й и меко помилва дебелата черна плитка.

— Знам, че имаме да обсъдим много неща, господа — заговори твърдо той, — но сега ще ви помоля да ни оставите сами, за да се подготвим за път. Докато препускаме към Париж, ще имаме достатъчно време за разговор.

Близостта му притесни Лейла и гневът й пламна с нова сила. Много й се искаше да го удари. Смутените лица на двамата мъже издаваха, че собственическото му поведение не е убягнало от вниманието им.

— Да, разбира се, милорд — отговори с приглушен глас Хенри Лангтън и отново се поклони. — Лейди Лейла, за нас ще бъде голяма чест да пътуваме във вашата компания.

Онемяла от гняв, неспособна да се помръдне, Лейла видя как Ги й обърна гръб, отиде до вратата и застина неподвижно. Погледът му беше прикован към леглото, раменете му бяха гордо изправени. Устните му бяха здраво стиснати. Сър Робърт Бърнъл пръв забеляза окървавените чаршафи и погледна господаря си с нямо учудване. Сега му направиха впечатление и изпокъсаните завеси, разпилените по пода съдове и остатъци от храна, локвичките червено вино, пълните ведра за къпане.

Лейла сведе очи към пода и си пожела земята да се разтвори и да я погълне. Беше опозорена завинаги.

— Погрижете се за закуска — заповяда строго Ги дьо Варен. — Намерете три добри коня и ни чакайте пред гостилницата.

Сър Хенри кимна мрачно, издърпа другаря си навън и шумно затвори вратата. Лейла не можа да сдържи повече гнева си. Обърна се като ужилена и изкрещя в лицето на рицаря:

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо трябваше да ме унижите по този отвратителен начин! Не мога да проумея… — Тя замлъкна изведнъж и дъхът й секна. Ги вдигна бавно ръка и нежно я помилва по бузата, като през цялото време я гледаше безмълвно в очите. Неспособна да го отблъсне, тя забрави всичко около себе си. Остана само необяснимата власт, която той имаше над нея. По тялото й се разля гореща вълна.

— Не сега, Лейла, сега не е подходящо време за този разговор. — Когато мъжът отстъпи крачка назад, Лейла беше толкова объркана, развълнувана и разгневена, че езикът отказваше да й служи. Преди да я докосне, всичко беше просто и ясно, но сега… Ги й обърна гръб и започна да се облича.

Тя се извърна към прозореца, облегна се на рамката и се загледа мрачно през стъклото. Не биваше да позволява на чувствата да вземат връх. Трябваше да остане студена и равнодушна. Този варварин и насилник не означаваше нищо за нея. Трябваше винаги да помни какво й беше сторил. Въпреки това не пропускаше и най-тихите му движения зад гърба си и улавяше дори най-леките шумове, макар че продължаваше да се взира упорито през прозореца.

Когато чу резкия шум от късащ се плат, Лейла не издържа и се обърна. Ги беше разкъсал чаршафа на три парчета и тъкмо прибираше окървавената ивица в кожената си торба.

— Какво правите? — пошепна смаяно Лейла.

Мъжът се престори, че не я е чул, вдигна глава към нея и попита спокойно:

— Вашият багаж готов ли е?

— Разбира се. Нямах време дори да го извадя, само това проклето парче сапун. — Бузите й пламнаха.

Мъжът се усмихна и се приведе да вземе торбата.

— Тогава да тръгваме, милейди. Рицарите ми вече чакат.

— Не! — изкрещя разярено Лейла. Беше толкова потресена от видяното, че не можеше да разсъждава разумно. — Няма да направя нито крачка, преди да сте ми обяснили защо взехте със себе си онова отвратително парче чаршаф. Може би благородниците във вашата варварска страна имат обичай да пазят кървав спомен за всяка нещастна девойка, която са изнасилили? Или ще използвате чаршафа за някоя още по-позорна цел, която може да измисли само черно сърце като вашето?

— Вече ви обясних, че когато му дойде времето, ще узнаете всичко, скъпа — отговори меко той, макар че усмивката беше изчезнала от лицето му. — Сега ще ви кажа само едно: раменете ми са достатъчно широки за двете торби и за вас. Решавайте, но бързо. Или ще тръгнете с мен надолу по стълбата, или ще ви изнеса като торба с дрехи.

Стресната, Лейла прехапа устни. Това не беше празна заплаха. Ги дьо Варен нямаше да се поколебае да приведе в действие думите си. Без да каже дума, тя се уви в дебелата наметка и излезе от стаята.

— Милорд, позволете ми да бъда откровен. — Хенри Лангтън изтри солената вода от зачервеното си лице и прокле вълната, която прехвърли носа на корабчето, което ги пренасяше през канала.

Ги дьо Варен не отговори веднага. Погледът му беше прикован към скалите на Дувър, които се издигаха в далечината. Грамадни и неми, тези прастари варовикови образувания под забуленото с облаци небе сякаш защитаваха родината от нашествениците. Докато седеше в затвора на Дамаск, често беше мислил, че никога вече няма да види белите скали. Те му бяха скъпи не по-малко от Варен Касъл, от малкия Никълъс, от несъщия му брат и предан съветник Филип. Когато се качи на борда в Кале, в душата му се надигна диво ликуване и то го носеше на крилете си и досега.

— Милорд?

— Слушам ви, Хенри Лангтън. — Мрачното лице на обичайно толкова веселия му васал не предвещаваше нищо добро. Но Ги знаеше какво има да му каже верният спътник и приятел. — Говорете. — Чу как Лангтън пое дълбоко въздух и последва примера му.

— Става въпрос за лейди Лейла.

Ги изпъна рамене, без да обръща глава.

— Продължавайте.

— Не ми подобава да поставям под въпрос връзката ви с лейди Лейла, милорд. Но имам очи и мога да видя, че и двамата не сте щастливи. Откакто потеглихме на път преди два дни, тя почти не проговаря. А когато все пак каже нещо, то е като удар с меч и аз мога само да се радвам, че не е отправено към мен.

— Вярно е, нравът й е малко опак — отговори сухо Ги дьо Варен.

Сър Хенри неволно се засмя, но бързо стана отново сериозен.

— И аз съм на същото мнение, милорд. Но и Робърт, и аз сме обезпокоени от онова, което видяхме в стаята ви в гостилницата: окървавения чаршаф, безредието, скъсаните завеси.

— И се питате какво означава то, нали? — Ги дьо Варен усети известна несигурност. — Нали ви обясних, че ще ви помоля да свидетелствате пред краля в моя полза. Сами видяхте, че бракът е консумиран.

— Това е вярно, милорд, но не доброволно.

— Не доброволно, така ли? — Ги дьо Варен присви очи и изгледа гневно приятеля си. — Би трябвало да ме познавате по-добре, Хенри Лангтън. Не съм упражнил насилие. Никога не съм водил жена в леглото си, ако тя не е била съгласна. Никога не съм задоволявал физическата си жажда с беззащитни девойки. А що се отнася до Лейла Жерве, желая да я направя своя жена и решението ми е твърдо като камък.

— Не се съмнявам в това, господарю — побърза да го прекъсне Хенри Лангтън. — Бог знае, че никога не съм ви виждал да се отнасяте така с някоя жена. Вие сте завладян от нея и това се вижда от всички. Но има още нещо и затова се осмелих да ви заговоря. Струва ми се, че сте пропуснали нещо много важно.

— И какво е то, по дяволите?

— Ще ви кажа, не се горещете. Какви са чувствата на лейди Жерве към вас? Може би тя наистина ви се е отдала доброволно, но това още не означава, че е готова да се омъжи за вас. След всичко, което видях и което ни разказахте за нея, не съм съвсем убеден в съгласието й. Вие сте твърдо решен да направите лейди Лейла своя съпруга, но не можете да го сторите без нейното съгласие. Ако тя откаже, няма как да убедите лорд Жерве, че доброволно е споделила леглото ви.

— Стига толкова — проговори раздразнено Ги дьо Варен, по-скоро обезсърчен, отколкото гневен. — Престанете да мърморите като стара баба. Нима ме смятате за глупак? Да, може би наистина съм си загубил ума по лейди Лейла, но това още не означава, че съм престанал да мисля с главата си. Убеден съм, че щом тази вечер стъпим на английска земя и се обърна към дамата с официално предложение, тя ще склони да се омъжи за мен.

Хенри Лангтън вдигна рошавите си вежди.

— Не бъдете толкова сигурен, милорд. Тази жена не се покорява толкова лесно. Не вярвам, че ще се остави да я убедите в нуждата от този брак. Представете си, че най-после сте срещнали жена, която не ви отстъпва по нищо. Какво ще правите тогава?

Съмненията на верния рицар накараха Ги да се замисли. Той погледна през рамо към кърмата, където бяха каютите им. В едната спеше Лейла, изтощена до смърт от безумното препускане към Кале. Бяха почивали само когато се налагаше да сменят конете. Скоро трябваше да я събуди. Следващата част от пътя щеше да ги отведе в град Кентърбъри, където можеха да прекарат нощта в някоя гостилница. Там щяха да имат достатъчно време и той възнамеряваше да й обясни всичко. Ако тя наистина кажеше не, не можеше да си представи как ще продължат по-нататък.

— Погрижете се конете да ни чакат оседлани и готови, за да тръгнем веднага, щом хвърлим котва — заповяда дрезгаво той и отново устреми поглед към белите скали на Дувър. — Събудете Робърт Бърнъл. Достатъчно е мързелувал.

— Както заповядате, милорд.

Ги дьо Варен чу още как рицарят му въздъхна дълбоко и бавно закрачи към кърмата.

— Наистина ли сте вече сита, милейди? С удоволствие ще ви поръчам още нещо. Може би пресни плодове или малко сладко вино?

— Не, благодаря ви, ядох повече от достатъчно. — Лейла едва се сдържаше да не скочи от мястото си. Коленете на Ги непрекъснато докосваха нейните под ниската маса. Много искаше да се махне от препълнената и задимена кръчма и да се оттегли в тихата си стая, разбира се, ако Ги беше склонен да й позволи малко почивка. В сърцето й пропълзя несигурност. Тази нощ нямаше на разположение макови семена, за да го упои. В никакъв случай не биваше да му дава повод да си позволи някои волности, както тогава във Франция. Или поне така се надяваше.

Дали наистина се надяваше, че той няма да я докосне? Какво, за Бога, ставаше с нея? Затвори очи и потърка слепоочията си, за да прогони мъчителния спомен и обезпокояващите усещания, които бушуваха в тялото й. Вече напълно беше загубила власт над себе си. Защо продължаваше да изпитва физическо желание към този негодник и подлец? Защо то се появяваше в най-неподходящи мигове? Дори тук, в препълнената кръчма, където се бяха събрали дрипави скитници и мръсни селяни! Може би имаше треска. И нямаше да бъде чудно, след това уморително пътуване. Да, навярно така можеше да се обясни горещината, която се разливаше по тялото й.

— Уморена сте, нали?

Лейла вдигна глава и срещна загрижения поглед на Ги дьо Варен. В необикновените сини очи се четеше онази проклета интимност, с която тя вече започваше да свиква.

— Да — отговори тя и гласът й прозвуча изненадващо меко.

— Тогава да вървим. Ще ви придружа до стаята ни. — Той се изправи, застана до нея и рицарски и предложи ръката си. Лейла не му обърна внимание и стана сама. Не й убягна нервното трепване на сър Хенри Лангтън, който не можеше да не забележи тази груба проява. Но рицарят не каза нищо. Само последва примера на своя приятел Робърт Бърнъл и заби нос в тумбестата си стомна.

— Лека нощ, господа — проговори меко Лейла. Двамата веднага скочиха и се поклониха дълбоко. Когато Ги мушна ръката й в своята, без да се съобразява с нежеланието й, тя стисна здраво зъби, но не каза нищо. Двамата бързо излязоха от опушеното помещение и тръгнаха по скърцащите стълби.

— И по-рано съм нощувал в тази гостилница. Обстановката е съвсем обикновена, но е чисто и удобно.

Лейла не се поддаде на опитите му да започне разговор. Надяваше се, че по-скоро ще я остави сама, ще слезе при рицарите си и ще им прави компания на чаша вино. Ала надеждата й намаляваше с всяка крачка и когато влязоха в малката ъглова стая на горния етаж, тя беше напълно объркана и несигурна. Ги дьо Варен влезе след нея и грижливо затвори вратата след себе си. Това беше първият път, когато оставаха сами след онази съдбоносна нощ във Франция.

Без да каже дума, Лейла приседна на ръба на леглото. Ги запали газената лампа и мътната й светлинка потопи стаята в меко сияние. Отдолу долиташе многогласен шум. В стаята цареше тишина. Чуваше се само накъсаното им дишане, дъждът тропаше по затворените дървени капаци. Вместо да я успокои, този монотонен шум още повече засили вътрешното й напрежение.

Двете кожени торби бяха оставени под пейката, наметката на Лейла съхнеше на една кука пред мангала, въглищата догаряха. Малко преди да влязат в Кентърбъри, внезапният дъжд ги измокри до кости и не им остави време да разгледат града. Черната наметка на Ги беше окачена до нейната, тъмна, широка и заплашителна като мъжа, който се загръщаше с нея.

Когато Ги шумно се отпусна в един висок стол насреща й, Лейла се изтръгна от нерадостните си мисли. Не посмя обаче да вдигне глава и продължи да държи ръцете си скръстени в скута. Нищо не помагаше. Усещаше близостта му с всяка фибра на тялото си. Мирисът на мократа коса, смесица от кожа и мускус, я замайваше. Дали и с него беше същото? Тя се покашля и погледна към вратата. Нима не се изрази достатъчно ясно, когато призна, че е уморена?

— Утре следобед ще бъдем в Уестминстър, Лейла.

Този път тя вдигна очи и веднага откри, че погледът му е втренчен в лицето й. Сините очи горяха. Смутена, Лейла побърза отново да сведе поглед към ръцете в скута си.

— Да, споменахте го в Кале. — Тя пое дълбоко въздух и изговори следващите думи на един дъх, за да не му позволи да започне разговор: — Ако нямате нищо против, бих желала да си почина. Утрешният ден сигурно ще бъде дълъг. Вероятно брат ми и съпругата му ще бъдат в Уестминстър и ще мога да се срещна с тях веднага щом пристигнем.

— Точно затова исках да поговорим. — Ги се приведе напред и се подпря с лакти на коленете. — Реших да помоля Роджър Жерве за ръката ви. Ще го направя веднага, щом го видя.

Лейла го гледаше, без да разбира. Ако не беше лудото биене на сърцето й, щеше да приеме, че не е чула добре. Това беше последното, което беше очаквала. Нима Ги дьо Варен не бе казал само преди няколко дни, че гори от нетърпение да се отърве от нея?

— Признавам, че решението ми ще ви се стори малко прибързано. Трябваше да ви го кажа още във Франция, но не можех да го направя веднага след… — Той замълча, смръщи чело и след малко продължи по-спокойно: — Тогава нямахме време за това. Знаех, че ще нощуваме още веднъж в Кентърбъри, и си казах, че е най-добре да изчакам и тук да обсъдим всичко на спокойствие.

— Значи вие решихте — проговори провлечено Лейла, когато гласът най-после започна да й се подчинява. — Вие решавате всичко, така ли, милорд? — Изсмя се тихо и безрадостно и продължи: — А аз? Имам ли право и аз да кажа нещо по въпроса?

— Разбира се, че имате. Моля ви само да ме изслушате докрай и тогава…

— Добре. Отговорът ми е не.

Ги я изгледа стъписано, но бързо се овладя и поклати глава.

— Не бързайте толкова, Лейла. — Когато тя се опита да стане, той скочи и я натисна да седне. — Трябва да ме изслушате.

— Причинявате ми болка.

Ги разхлаби хватката около китката й, без обаче да я пуска. После меко вдигна лицето й към своето и пръстите му нежно се плъзнаха по упорито вирнатата брадичка. — Искам докато ме слушате, да ме гледате в очите — добави тихо той.

Първият й импулс беше да се отскубне, ала измъченият израз в очите му не й позволи да го стори. Тялото й пламтеше. Не, онова, което гореше в сините дълбини, не беше само физическо желание. Беше много повече.

— Обичам ви, Лейла.

Тя отвори уста. Дали искаше да си поеме дъх, да заговори? Не се чу нито звук.

— Искам да прекарам живота си с вас.

Велики Боже, този мъж казваше истината! Лейла го знаеше. Пронизващата болка в сърцето го потвърждаваше. И все пак не можеше да го разбере. Вероятно съдбата й беше подготвила ново предизвикателство. Играта на случайностите в живота й продължаваше и отново заплашваше да разпилее като дребни прашинки мечтите и надеждите й. Вече не можеше да каже какво иска и на чия страна е.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Няколко думи, произнесени от същия този мъж, който стоеше насреща й. Думи, излезли направо от сърцето му.

„Заклех се, че ако в живота ми се появи друга жена, ще я направя своя съпруга само от любов.“

Така беше казал Ги дьо Варен, а сега беше повторил почти същите думи и я беше уплашил до смърт. Защото нещо дълбоко в нея настояваше тя да повярва в думите му. Ако не го отблъснеше сега, в тази минута, никога вече нямаше да види родината си. А тя копнееше да се върне в Дамаск. Или се лъжеше? Искаше ли отново да заживее стария си живот или не искаше? Къде беше истината?

Собственият й глас долетя до нея някъде много отдалеч, тих и жалък:

— Не мога да стана ваша жена, лорд Дьо Варен, защото не ви обичам. И никога няма да ви обикна.

Ги имаше чувството, че някой му е забил нож в гърдите, толкова остра болка прониза сърцето му. Беше очаквал съпротива, но не беше мъж, който се предава толкова лесно. Никога не го беше правил.

— Как можете да твърдите, че никога няма да ме обичате, Лейла? — попита дрезгаво той и добави: — Вие ми дарихте тялото си, споделихте с мен копнежа и страстта си.

— Физическата жажда невинаги означава любов, милорд. Вие сам ми разказахте, че съпругата ви също се е надявала един ден да се влюбите в нея, но се е излъгала. Никой не се влюбва насила, нали? — Тя потрепери и продължи с пресекващ глас: — Освен това аз съм дала думата си на Джамал Ал-Азис. Сърцето ми му принадлежи. Щом се върна в Дамаск, той ще стане мой съпруг.

— Наистина ли мислите така? — Ги пусна ръката й и скочи от мястото си. Не можеше да се примири с този чужденец. Името му го преследваше през цялото дълго, изпълнено с трудности пътуване. Измъчван от безсмислена ревност, той закрачи напред-назад из малката стая като тигър в клетка. Нима беше истина, че Лейла обичаше друг мъж, един неверник? Не, сега това не беше най-важното. Въпросът беше дали Лейла действително вярва, че би могла да се върне отново в Дамаск. Той спря насред стаята и се обърна към нея, стараейки се да говори спокойно: — Кажете ми само едно, Лейла. Сериозно ли вярвате, че един ден ще се върнете в Сирия?

— Да, разбира се — побърза да потвърди тя и се облегна на стената. — Сигурна съм, че брат ми ще пожелае да поправи грешката, която стори мама, и ще ме върне в Дамаск. Защо да се товари допълнително с една нежелана сестра, която няма да бъде щастлива в Англия? Мисля, че животът на Роджър е достатъчно труден и без мен.

— Господи! — провикна се изумено Ги дьо Варен. — Нима сте толкова сляпа? Нищо ли не проумяхте от онова, което ви разказах за брат ви?

Несдържаният му тон раздразни Лейла. Нима Ги я смяташе за доверчива глупачка? Все пак тя беше учила при най-големите умове на арабското кралство и те й бяха втълпили, че никога не бива да се опира на едно отделно мнение.

— Знам само онова, което ми казахте вие, милорд — възрази иронично тя. — Познавам вашето изложение на нещата. Няма ли да бъде по-справедливо, ако извадя окончателните си заключения, след като съм изслушала и другата страна?

— Тогава ще бъде твърде късно, милейди — отговори тихо мъжът. — Не забравяйте, че аз познавам Роджър от години. Вие обаче никога не сте го виждали.

Лейла се направи, че не чува последните му думи.

— Какво искате да кажете? Защо ще бъде твърде късно?

Ги разтърси глава и лицето му помрачня още повече. Така ставаше винаги при споменаването на Роджър Жерве. Омразата му към този мъж беше неизлечима.

— Още щом ви види, ще разбере какви неподозирани възможности се разкриват пред него и тогава никой няма да е в състояние да го спре.

— Не говорете така загадъчно!

— Ей сега ще ви обясня — продължи мрачно той. — Брат ви трябваше да плати скъпо и прескъпо, за да си възвърне земите и мястото в обществото след потушаването на въстанието. Толкова скъпо, че днес е почти бедняк.

— Съжалявам за това, но какво общо имам аз? — попита равнодушно Лейла.

— Твърде много, милейди, защото на пазара за женитби за вас ще дадат много висока цена, макар и не от първородните между аристокрацията. Наследниците на старите имена се женят най-често за богати жени. Има обаче и много мъже, които се стремят да подобрят общественото си положение, като си вземат съпруга от благородническо семейство. — Без да откъсва очи от побледнялото лице на Лейла, Ги добави още по-тихо: — Ще има и такива, които ще бъдат готови да пожертват цяло състояние, за да притежават красавица като вас, без да се обвързват с брачни клетви.

Лейла преглътна. В тялото й лумна буен пламък. Нима беше престанала да бъде господарка на чувствата си? Гневът й избухна като вулкан.

— Ако всичко това е истина, милорд, защо тогава ме доведохте във вашата страна? Нима още щом ме видяхте, не предположихте, че Роджър ще ме продаде на онзи, който има най-много пари? Това не означава ли, че и вие сте същият като него?

Ги зарови пръсти в гъстата си коса и въздъхна.

— Не мога да ви отговоря, Лейла. Може би съм вярвал, че дори това ще бъде по-добро от живота, който щяхте да водите в Дамаск.

— Вие сте си присвоили правото да съдите за живота ми, само защото съм израснала като християнка в един свят, който не разбирате и не можете да оцените. Сигурно трябва да ви благодаря, милорд, че сте проявили такава загриженост за бъдещето ми. Вече разбирам, че тук ме очаква живот, достоен за завиждане.

Ги усети пронизваща болка в сърцето. Мъката и горчивината й бяха и негови. Но това само засили решимостта му да се пребори за ръката й. Нека си говори, каквото си иска, той беше убеден, че като я е извел от Дамаск, е сторил единствено правилното. Към това се прибавяха и личните му подбуди. Нямаше да намери покой, докато Лейла не станеше негова съпруга.

— Разберете, Лейла, само от вас зависи да избегнете страданието, с което ви заплашва Роджър Жерве. Не можем да се оженим без вашето съгласие, законът го забранява. Ако дадете съгласието си, ще потърся Роджър и ще му покажа чаршафа от онази гостилница.

Лейла го погледна с такъв ужас, че Ги побърза да обясни:

— Така трябва, повярвайте. Пропастта между двама ни е толкова дълбока, че той никога няма да ви предаде доброволно в ръцете ми. Затова трябва да знае какво е станало във Франция. Така няма да има избор, освен да приеме предложението ми. Освен това има и друго. Може би носите под сърцето си дете, нашето дете.

Дете? Лейла изобщо не беше мислила за това. Почувства се объркана, разкъсвана между бурно нахлулите в тялото й чувства и повика на разума. Тя дори не забеляза, че дъждът пръска в лицето й и мокри роклята й. Ала не й убегна, че Ги пристъпи зад нея и меко сложи ръце на раменете й. Устните му нежно докоснаха тила й.

— Не! — изпищя тя и се отдръпна. Тъй като нямаше къде да избяга, опря гръб на стената, пленница на чувствата си, отчаяна. Затова се вкопчи в тази последна надежда за спасение, която хранеше след онази съдбоносна нощ във Франция.

— Вече ви казах, че няма да стана ваша съпруга, лорд Дьо Варен. Искам да се върна в Дамаск и разчитам, че брат ми ще ми помогне да го сторя. Не мога да повярвам, че ми желае злото, на мен, неговата сестра. Дори ако поиска да ме омъжи против волята ми, не би могъл да ме изправи пред олтара без мое съгласие. Нали и вие го казахте току-що?

— О, Лейла, не мислете, че е толкова просто. Един безсъвестен негодник разполага с много начини да се сдобие с устното ви съгласие и да го използва за собствените си цели.

Изведнъж Лейла бе обзета от тревога. Какво беше намислил Ги дьо Варен? Трябваше да му избяга, но не можеше.

— Вие бихте ли направили такова нещо? — попита предизвикателно тя.

— Аз не — отговори спокойно той, макар че лицето му потъмня като буреносен облак. — Никога не бих ви принудил насила да станете моя жена.

— Тогава не говорете повече, моля ви. Нали ви казах, че няма да се омъжа за вас! — Лейла изплака тихо, облегна се на стената и скри лице в ръцете си.

Гой помълча малко, после разтвори ръце и нежно я привлече в прегръдките си. Твърде слаба, за да окаже съпротива, Лейла затвори очи. Мъжът помилва буйната черна коса и нежно повдигна главата й.

— Погледнете ме, Лейла.

Лейла се изправи и остана поразена от пламенността, с която той се приведе към нея и я целуна. Устните му бяха горещи, нежни и настойчиви. Когато най-после я пусна, беше останала без дъх. Виеше й се свят, устата й гореше, в тялото й пламтеше желание.

— Това е отговорът ми, любов моя. Вървете при брат си и опитайте късмета си. Ако ви позволи да заминете обратно за Дамаск, така да бъде. Върнете се в Сирия и Бог да ви пази. Ако обаче ви застави да се омъжите за нелюбим човек, за да оправи положението си, знайте едно. Аз ще бъда близо до вас, за да ме повикате, когато имате нужда от помощ. И може би тогава ще погледнете на предложението ми с други очи.

Но предложението ви изобщо не е неприемливо за мен, едва не му изкрещя Лейла, когато Ги я пусна и бързо излезе от стаята. Вратата се затвори безшумно зад гърба му. Всяка жена щеше да се смята за щастлива, че е обичана така вярно и предано, и то от такъв мъж. Сърцето й престана да бие. Загледа се през прозореца, без да вижда нищо. Не, това не можеше да стане.

Бъдещето й беше отвъд Средиземно море, в една далечна страна с огромни дървета, шепнещи поточета, пресни плодове и пъстри птици. Там я чакаше голямата задача на живота й, чакаше я и един мъж с тъмни, страстни очи, който сега произнасяше с копнеж името й…

Без да забелязва какво прави, Лейла изтри дъжда от бузите си. Странно, каза си тя, без при това да изпита някакво вълнение. Опита се да извика в паметта си образа на Джамал Ал-Азис, но не можа да си припомни как изглежда лицето му. Един огромен мъж с черна коса и сияещи сини очи застана пред нея и закри целия останал свят.

— Нещо за пиене — заповяда мрачно Ги дьо Варен и огледа ядосано пренаселената кръчма, преди да седне редом с двамата си млади васали. След като беше излязъл с Лейла, настроението в кръчмата се беше повишило и грубите викове и ревове, които се носеха отвсякъде, подхождаха на настроението му.

— Благородната дама сигурно си е легнала? — осведоми се небрежно Хенри Лангтън и махна на една червендалеста слугиня.

Дьо Варен изгледа недоволно верния си приятел.

— Да. Тази вечер ще спя при вас.

— О!

— Какво означава това „о“? — Гръмкия му глас отекна в ниския таван. — Ако намеквате, че сте се оказали прав, радвайте се. Но само засега.

— Точно така, милорд, само засега. Още утре положението може да се промени. Нещата от живота се променят много бързо.

Слугинята постави на масата три стомни с пенлива бира. Сър Хенри изгледа господаря си с потръпваща уста и се постара да скрие усмивката си.

— Да се чукнем!

— Добре — промърмори в отговор Ги дьо Варен. — Позволявам ви да вдигнете тост за всичко друго, само не и за рицарската чест и дума. Винаги съм бил привърженик на правата в нашата „Магна Харта“, но законът, с който бе сложен край на брака по принуда, трябва да бъде премахнат. Дявол го взел, съжалявам, че съм се родил твърде късно.

— Глупости, благородни господарю — възрази развеселено Хенри Лангтън. — Така никога нямаше да се запознаете с красивата лейди Лейла. Пия за всички прекрасни дами, които не се поддават на принуда. Пия и за това, че колкото и да са упорити, любовта винаги ги кара да се предадат!

Ги дьо Варен изпразни каната на един дъх и изтри устата си с опакото на ръката. Настроението му се повиши. За кой ли път остроумието на Хенри Лангтън постигна целта си. През всичките тези години, откакто червенокосият великан с весели зелени очи се бе появил в дома на лорд Дьо Варен, той не се отказа от навика си да говори много и високо, но умееше и да мълчи, когато беше нужно, и да спасява положението с весела шега, когато лордът беше нападан от мрачните си настроения.

Лейла. Скоро тя щеше да се озове в истинско гнездо на стършели, където царяха неискреност, коварство и безсъвестност. И тогава той, Ги дьо Варен, щеше да се намеси и да я измъкне от него. Наистина му предстоеше тежка задача. Роджър беше хитър и подъл и в никакъв случай не биваше да го подценява като противник. Освен това двамата бяха смъртни врагове. Той познаваше коварните му игрички и престъпните му дела и знаеше как да се справи с него.

Роджър Жерве по-скоро щеше да затвори сестра си за вечни времена зад стените на някой манастир, отколкото да й разреши да се върне в Сирия. Но надали щеше да се стигне дотам. Ако я облечеше завинаги в сивото монашеско расо, Роджър нямаше да спечели нищо. По-скоро щеше собственоръчно да я пъхне в леглото на някой богат стар развратник, покрита само с великолепната черна коса. При тази отвратителна мисъл Ги изскърца със зъби.

Можеше само да се надява, че няма да се стигне дотам. Щом проумееше, че й е казал истината за Роджър Жерве, Лейла щеше да го повика на помощ. Към кого другиго би могла да се обърне в тази страна, която беше нейна родина, но й беше по-чужда от всяка друга? И когато настъпеше моментът, Ги дьо Варен щеше да бъде до нея и да й помогне.