Мириам Мингър
Кръстоносецът (20)

Деветнадесета глава

Трепереща, мокра до кости и изтощена, Лейла седеше на дървената пейка и гледаше с невиждащи очи локвата, която се беше образувала на пода.

Роджър Жерве измерваше помещението с дълги крачки и от време на време поглеждаше изумено към сестра си. Не й бе дал дори възможността да се преоблече, макар че дрехите й бяха мокри от проливния дъжд и опръскани с кал. Всъщност, това не беше чудно. Лейла едва бе стигнала до замъка, издигащ се заплашително на една скала над реката, когато двама мрачни на вид рицари я свалиха от коня и я завлякоха в стаята на лорда. Сега мъжете стояха на стража пред вратата.

Миризмите от приготвената вечеря я удариха право в носа и едва не й стана лошо. Беше толкова гладна и жадна… Роджър Жерве обаче нямаше намерение да й предложи нещо, нито пък изглеждаше склонен да играе ролята на любезен домакин, особено след това, което беше чул от устата й.

Сега той спря пред нея и я изгледа изпитателно със студените си сини очи.

— Още не съм сигурен дали съм чул правилно — проговори заплашително той. — Наистина ли напуснахте съпруга си?

— Да. — Тази единствена дума отекна в ушите й като звън на погребална камбана.

— И желаете да обявя за невалиден брака ви, защото е бил сключен против вашата воля? Прав ли съм?

— Да. — Отговорът й беше само тиха въздишка.

Роджър Жерве поклати невярващо глава и хвърли кос поглед към жена си, която стоеше в дъното на помещението и досега не беше казала нито дума. Плоското й лице беше като изсечено от камък. Погледът, който двамата си размениха, издаваше пълното им разбирателство. Сякаш вече брояха на ум парите, които щяха да получат. Във въздуха надвисна мъчително напрежение.

— Това може да се уреди — продължи най-после Роджър. — Но преди това искам да узная как успяхте да напуснете замъка на съпруга си, скъпа сестро. Много добре знам, че Дьо Варен го охранява добре.

Лейла разказа накратко как беше минало бягството й. Роджър Жерве отметна глава назад и избухна в смях. В този смях обаче нямаше веселие, само злоба, и по гърба на Лейла пролазиха студени тръпки.

— Отлично — обърна се Роджър към жена си. — Наистина отлично. Докато Ги дьо Варен си почива след раняването си, жена му избягва от него, скрита под платнището на селска каруца. Толкова ми се иска да видя лицето на любимия ни зет, когато е открил, че съпругата му го е напуснала! А като чуе, че е дошла при нас и иска да обявим брака й за невалиден… — Тялото му се разтърси от луд смях.

Лейла сведе глава. Знаеше, че Ги дьо Варен ще я намрази завинаги след това позорно бягство, и беше отчаяна до дъното на душата си. Никога не се беше чувствала толкова зле. Но от днес нататък трябваше да живее с тази болка. Трябваше да плати високата цена, за да запази живота на любимия мъж.

Ги трябваше да я мрази, да проклина името й и да си пожелава никога да не я е срещал, да, дори тя никога да не се е раждала. Само това щеше да го възпре от необмислени действия. Не биваше двамата с Роджър Жерве да се бият заради нея. Жертвата й имаше смисъл. Когато бракът им се разтрогнеше, Роджър нямаше да има повече причини да отмъщава на стария си враг. Тя беше готова на всичко, за да предотврати безсмисления двубой между двамата.

Когато Роджър грубо улови брадичката й и я повдигна към лицето си, Лейла се стресна.

— Има нещо, което още не мога да разбера, скъпа сестро, и ви съветвам да ми го кажете веднага. Защо дойдохте тук? Защо не препуснахте към Дувър, за да се отървете от всички ни наведнъж? Много добре знаете какви планове имам за вас и ви уверявам, че още не съм се отказал от тях. А вие постоянно ми повтаряхте как не се интересувате от нищо друго, освен да се върнете в Дамаск. — Той стисна немилостиво брадичката й. — Какво ви доведе тук? Говорете!

Лейла не беше в състояние да каже и дума. Гърлото й беше пресъхнало. Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да сведе поглед.

— Дойдох, за да ви… предложа сделка. Ако се откажете от предстоящия двубой с Ги дьо Варен, ако престанете да се стремите към отмъщение, аз ви обещавам, че безропотно ще се омъжа за човека, когото ми изберете.

— Господи, не мога да повярвам! — Роджър изхъмка презрително и поклати глава. После я пусна толкова рязко, че тя се олюля. — Невероятно. Благородната ми сестра се е влюбила в онова куче. Готова е на всичко за него.

— Лорд Дьо Варен знае ли това? — изкрещя пронизително Мод, втурна се към мъжа си и стисна ръката му. — В такъв случай скоро ще се появи пред замъка, за да…

— Разбира се, че не знае! — изкрещя ядосано Лейла. — Той вярва, че аз го презирам и мразя, и ще смята, че съм го напуснала, за да се отърва от брака ни. Не знае дори, че нося детето му под сърцето си.

Едва бяха казани тези думи, когато Лейла проумя, че е допуснала непростима грешка. Лицето на Роджър Жерве се оцвети в тъмночервено от нахлулата кръв. В погледа му имаше дива ярост.

— Наистина ли носите детето му? — попита ледено той.

— Да, но какво променя това? — Лейла беше близо до истерията. — Когато бяхме в Уестминстър, вие казахте, че това е без значение. Който и да се ожени за мен… — Тя млъкна и преглътна с мъка, защото думата й причиняваше непоносима болка. — Който и да ме вземе, ще отгледа детето ми като свое.

— Идиотка! — изрева Роджър. — Тогава да, но не и сега! Тогава беше въпрос само на дни и спокойно можехме да излъжем бъдещия щастлив съпруг, че взема девственица. Сега обаче сме пропилели скъпоценно време, а докато църквата разтрогне брака ви, ще минат още няколко месеца. Освен това не съм забравил как уверихте краля, че доброволно сте застанали пред олтара.

Мод я изгледа враждебно. Роджър вече не беше на себе си.

— Така всеки ще знае какво е действителното положение и няма почти никаква вероятност да ви намерим изгодна партия. Кой ще плати висока цена за жена, която носи копелето на друг мъж?

— Какво говорите? — Лейла трепереше от страх.

— Трябва да се отървем от този нежелан плод, на всяка цена.

— Не! — изплака Лейла и скочи от мястото си. — Не, никога.

Тя се хвърли към вратата, но Роджър Жерве я сграбчи грубо за рамото и я обърна към себе си.

— А сега ме изслушайте, скъпа сестро. Вашата затрогваща любовна жертва ще спаси кожата на онзи негодник Дьо Варен само ако без съпротива извършите онова, което искам от вас. Иначе нещастията отново ще завалят над главата му, дори ако по чудо се отърве жив от „Божието правосъдие“. Само от вас зависи ще има ли двубой или не. Освободете се от този нежелан товар, иначе ще ви принудя да гледате как забивам копието си в черното му сърце. Веднъж вече го победих. Този път ще го убия. Решавайте, бързо!

Обезумяла от ужас, Лейла не беше в състояние да каже нито дума. Само клатеше глава. Мълчанието й още повече разгневи и без това бесния мъж.

— Вероятно искате време, за да размислите — процеди през здраво стиснати зъби той. — Ще го имате. Ще ви бутна в най-тъмната килия на затвора, за да ви дойде умът в главата. — Той я повлече към една странична врата и извика през рамо на Мод: — Изпратете да доведат старата билкарка от селото. Поръчайте й да приготви някоя от проклетите си отвари, защото искам всичко да бъде готово, когато милата ми сестра се вразуми. А вие — махна той към двамата рицари, — вие слезте в селото и доведете свещеника. Измъкнете го от параклиса, или от масата за вечеря, или пък от ръцете на уелската му уличница и веднага го изпратете в замъка. Искам да подготви документите, за да мога още утре да ги изпратя на архиепископа.

— Да, господарю. — Двамата се поклониха и излязоха след лейди Мод.

Сълзи пареха в очите на Лейла и я заслепяваха. Роджър я блъсна грубо към вратата, извади една факла от поставката в стената и й махна да върви пред него. Стръмна стълба ги отведе в приземието на замъка. Изтърканите каменни стъпала правеха пътя труден и опасен.

Излязоха в малък вътрешен двор, мръсен и разкалян от дъжда. Две обковани с желязо врати водеха към приземните килии. Роджър вдигна резето на едната и блъсна сестра си вътре. Лейла политна напред и падна по очи върху мръсния сламеник.

— Не ми се вярва, че ще пожелаете да останете дълго тук — проговори подигравателно Роджър. — Щом склоните да изпълните волята ми, ще дойда да ви изведа. А сега си помислете на спокойствие. И без това нямате друга работа.

Когато вратата се затвори с трясък и желязното резе падна, Лейла се сгърчи като от удар. Беше сам-сама в мрачния затвор. От гърлото й се изтръгна задавено ридание. Беше скована от ужас, не смееше дори да диша.

Едва когато чу край себе си пронизително цвъртене, тя се събуди от неестественото си вцепенение. Плъхове! Лейла опипа като безумна около себе си, намери един мокър ъгъл и се сви на кълбо, скрила лице в ръцете си. Захапа юмруците си, докато потече кръв, и се вслуша в шумоленето на сламата. Затворът й се оказа населен с плъхове! Нещо се стрелна покрай краката й. Тогава Лейла започна да пищи, високо и пронизително, и пищя, пищя…

 

 

Бесен от гняв, Ги дьо Варен се втурна в кабинета на брат си. Свещеникът скочи от писалището си, обърна се и се стресна до смърт от вида на лорда.

— Какво сте й казали?

— На кого? — попита смаяно Д’Арси. — За кого говорите?

— За Лейла. Тя си е отишла. Избягала е от замъка. Сигурен съм, че вие сте в дъното на всичко.

Филип го погледна невярващо.

— Лейди Лейла си е отишла?

Болката в бедрото беше непоносима. Ги изкриви лице и се опря на един стол. Шините, поставени от Лейла, притискаха раната, превръзката го стягаше.

— Да не сте глух? Не чувате ли каква бъркотия е в двора? Повече от сто мъже оседлават конете си, за да тръгнат да я търсят.

— Сигурен ли сте, че си е отишла? Проверихте ли в болницата? Не съм чул нищо. Бях се задълбочил в работата си. — Гласът му трепереше.

— Започнахме търсенето именно с болницата. Преди известно време изпратих Инид да доведе господарката си и тя намерила залата празна, огънят угаснал. Болницата изглеждала така, сякаш е била празна часове наред. Никълъс беше този, който ни наведе на следата.

— Никълъс? — Филип Д’Арси побледня като платно и закърши ръце.

Ги дьо Варен трепереше от гняв и тревога. Едва се държеше на краката си от болка, но гласът му прозвуча твърдо:

— Да, той я е видял последен. Разхождала се около селските коли близо до главната порта. Сигурно се е скрила под платнището на някоя каруца и така е напуснала замъка. Оттогава никой не я е виждал и не я намерихме никъде, макар че претърсихме стая по стая. — Той закуцука към несъщия си брат и продължи заплашително: — Какво, по дяволите, сте й наговорили, преди Хенри да ви изхвърли от болницата? Проклет да сте, Филип! Как се осмелихте да вдигнете ръка срещу жена ми? Говорете! — Гласът му отекваше като гръм под ниския таван.

Уплашен до смърт, свещеникът се отпусна на едно трикрако столче.

— Казах й, че тя е проклятие за вас и ще донесе нещастие на Варен Касъл. Обвиних я за отчуждението между вас и мен и за нападението, което едва не ви струва живота. Заявих й, че само тя е причината Роджър Жерве да се стреми към живота ви. Направих й едно предложение, но тя го отблъсна. И тогава загубих самообладание и я ударих в лицето. — Той замлъкна и въздъхна безпомощно.

— Какво предложение? — изкрещя вбесено Ги дьо Варен. — Говорете, чувате ли!

— Предложих й пари, за да напусне замъка още същата нощ. Предложих й свита, която да я придружи до Марсилия, и място на кораба, който ще отплува за Светите земи.

— Ето какво сте искали да ми причините! — отрони глухо Ги дьо Варен. Гневът го стискаше за гърлото. — Знаете, че Лейла ми е по-скъпа от живота.

— Бях сигурен, че дяволското й изкуство ще ви убие. — Гласът на свещеника се давеше, очите му бяха пълни с разкаяние. — Исках да ви запазя жив, разбирате ли? Не можех да зная, че лековете й ще помогнат. — Главата му висеше безсилно. — Простете ми, братко. Толкова съжалявам за стореното. Съзнавам, че бях несправедлив с лейди Лейла. От два дни не мисля за нищо друго. Тази вечер смятах да се хвърля в краката й и да измоля прошка за деянието си. Тя е велика лечителка и възхитителна жена.

— Разкаянието ви идва твърде късно — отговори горчиво рицарят. — Лейла очевидно се е вслушала в думите ви.

— Не мога да повярвам. — Филип Д’Арси разтърси глава, за да се съвземе. — Когато отхвърли предложението ми, тя изкрещя в лицето ми, че никога няма да се върне в Дамаск. Погледнах в очите й, Ги, и се кълна, че беше искрена!

Ги беше толкова отчаян, че едва чуваше думите на брат си. Чувството за безпомощност беше особено мъчително. Не можеше да повярва, че Лейла го е напуснала от омраза, не и след онова, което бяха преживели следобеда в спалнята му. Никога преди това тя не му се бе отдавала толкова пламенно и без задръжки. Нещо не беше наред. Или все пак? Какво ли ставаше в сърцето й, докато той я любеше, обезумял от радост, че е останал жив? Дали беше спасила живота му, защото се беше заклела да служи на хората, както тогава в Дамаск? И сега, когато опасността беше отстранена, побърза да избяга и го остави сам. Как да си помогне? Къде да я намери?

Ръцете му се свиха в юмруци. На прага се беше появил сър Хенри Лангтън, приведен, за да не се блъсне в арката на вратата. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Конят ви е оседлан, милорд, хората са готови за тръгване.

— Не можете да яздите във вашето състояние, Ги — намеси се уплашено свещеникът и скочи от мястото си. — Раната…

— По дяволите раната! Да не мислите, че ще седя бездеен тук, докато жена ми се лута някъде в мрака. Сама е и ако й се случи нещо… — Той потисна режещата болка в бедрото и закуцука към вратата. — Достатъчно сме говорили. Вече е нощ. Мисля, че знам достатъчно.

Хенри Лангтън побърза да го подкрепи и двамата тръгнаха нагоре по стълбата. Филип се втурна след тях.

— Вземете и мен, Ги! Искам да се включа в търсенето. Чувствам се толкова виновен.

Дъждът отново беше започнал да вали и размиваше очертанията на параклиса.

Ги дьо Варен спря и удостои брат си с мрачен поглед.

— Вие ще останете тук, Филип. И се молете, молете се да я намерим. Защото ако й се е случило нещо, и вие ще платите с живота си.

— Лорд Дьо Варен!

Ги се обърна ядосано. Сър Робърт Бърнъл тичаше към него. Зад гърба му се виждаше нисък, дебел селянин, който пъшкаше мъчително. Ги го познаваше. Беше един от крепостните.

— Какво има? — попита нетърпеливо лордът и заекващият мъж се сви уплашено. Никой нямаше право да го бави. Трябваше веднага да тръгне да търси жена си.

— Милорд, този човек е един от селяните, които днес докараха в замъка реколтата си. Има важна новина за вас.

— Да, милорд. — Селянинът закима с глава, но не посмя да вдигне очи. — Много е важно. Преди час отидох в обора да нахраня кобилата си и тя беше изчезнала, милорд! Сякаш земята я беше погълнала. На един пирон в каруцата висеше това парче плат. Не вярвам някой крадец на коне да носи толкова фино кадифе, милорд. Дойдох да ви съобщя за кражбата и чух от този благороден рицар, че търсите лейди Лейла. — Последните думи бяха произнесени значително по-тихо, гласът му трепереше.

Ги дьо Варен грабна от ръката му парчето кадифе и сърцето му заби като безумно.

— Това е от наметката на Лейла — проговори мрачно той. — Как ще я намеря в тази бурна нощ, когато дъждът отдавна е заличил всички следи?

— Има още нещо, милорд — призна предпазливо крепостният. — Преди да дойда в замъка и да разговарям с благородния рицар, претърсих около къщата си за следи, за да намеря изчезналия кон. Открих ги на запад и ги проследих в продължение на половин миля. Изведнъж обаче завиха на юг и се изгубиха по течението на реката.

Запад? Юг? Ги размисляше трескаво. За да отиде в Лондон, Лейла трябваше да тръгне право на изток. Изведнъж прозря какво се беше случило.

— Отишла е при брат си, готов съм да се закълна в това — проговори дрезгаво той.

Сър Хенри поклати глава.

— Защо смятате така, милорд? — после и той проумя как стоят нещата и в погледа му блесна гняв. — Лейди Лейла знаеше ли нещо за предстоящия двубой?

— За съжаление да. Беше при мен, когато Бърнъл ми донесе отговора на Роджър Жерве.

— Знаете ли, милорд, спомних си няколко думи на вашата съпруга, казани през нощта, когато ви донесохме ранен…

— Говорете най-после, Хенри — настоя възбудено Ги.

— Отец Д’Арси тъкмо беше излязъл и господарката изрази съчувствие към него, макар че я беше ударил. Каза, че той просто е искал да ви предпази от нещо, което не разбира. Каза още, че ако някой от хората, които тя обича, се озове в опасно положение, тя ще постъпи по същия начин, за да го спаси.

Някой, когото обича… ще стори всичко, за да го запази… Думите на верния му васал ечаха в ушите му и го изпълваха с болезнено щастие. Значи Лейла го беше напуснала от любов? Наистина се беше държала странно след излизането на Робърт Бърнъл, но то е било заради предстоящия двубой. Сигурно е отишла при брат си с надеждата да предотврати смъртоносната схватка. Но какво би могла да предложи на негодника Роджър? Трябваше да знае, че той няма да се задоволи с празни обещания. Какво…

— На конете! — заповяда рязко той, защото отговорът на зададения от самия него въпрос го порази като светкавица. — Дори ако е отишла по своя воля в дома на Роджър Жерве, лейди Лейла сега е пленница. Нямам намерение да обсаждам замъка, защото нощта е бурна и мракът ще ни помогне. Ще хвърлим стълби на стените и ще изненадаме Жерве и шайката му.

— Ами ако вече ни очаква, милорд? — попита загрижено сър Хенри. Челото му беше тревожно смръщено. Погледът му издаваше съмнение.

Дьо Варен махна нетърпеливо с ръка.

— Не вярвам. След начина, по който се отнесе със сестра си в Уестминстър, той не би могъл да предположи, че ще я потърся при него. Освен това е убеден, че все още не съм в състояние да напусна постелята си и да изляза срещу него. Сигурно двамата с проклетата му жена вече вдигат чаши за печалбата, която ще извлекат от неочакваната си гостенка.

Тази мисъл го прободе като с нож и той побърза да се метне на седлото. Могъщият боен кон потропваше нетърпеливо с копита. Ги грабна щита си от ръцете на пажа и се обърна към верните си воини:

— Дори ако замъкът е строго охраняван, ние ще влезем и ще се бием.

Рицарите кимнаха мълчаливо. Ги дьо Варен обърна коня си и с мъка потисна парещата болка в бедрото си. Мъжете, които го очакваха във външния двор, изглеждаха решени да умрат до един за господаря си.

— Потегляме! — извика гръмко Ги дьо Варен! — Напред, към Жерве Касъл!

 

 

Ги спря коня си под дърветата и проследи как предният отряд, състоящ се от трийсетина наемници, се промъкна към стената на крепостта със стълби в ръце. По знак, даден от господаря, те щяха да се прекачат през външната стена и да отворят портата отвътре.

Слава Богу, нощта беше непрогледна. Луната и звездите бяха скрити зад дебели черни облаци. Дъждът не преставаше да се лее, от реката се надигаше мъгла. Тя щеше да улесни още повече придвижването им.

— Милорд, някой препуска насам по пътя за селото — пошепна сър Хенри Лангтън и рицарят промърмори нещо не особено прилично под носа си. Даде знак и малкият отряд се скри в гората. Конете бяха вързани на безопасно разстояние, за да не издадат присъствието им. В замъка щяха да се бият човек срещу човек.

Ги дьо Варен разпозна трима ездачи, които препускаха към замъка, и побърза да се възползва от благоприятната възможност. С тяхна помощ щеше да проникне в Жерве Касъл. Ако успееха да ги обезвредят безшумно, щяха да вземат конете им и да се преоблекат в техните дрехи. Стражата щеше да ги пропусне необезпокоявано в двора и тогава можеше да започне боят.

Той махна на петима рицари да го последват и остави жребеца си под грижите на един паж. Мъжете извадиха мечовете си и се свиха в крайпътния ров. Когато пристигащите се изравниха с тях, всичко стана много бързо.

Рицарите бяха свалени от седлата, преди да са осъзнали какво става. Подплашените коне скоро се успокоиха. Двамата рицари загинаха от бърза смърт, остана пощаден само дребният човечец в монашески одежди. Ги го притисна до едно дърво и опря острието на меча в тлъстата му брадичка.

— Кой сте вие?

— Отец Анселм, каплан на благородния лорд Жерве, който ме очаква в дома си, милорд.

— В този късен час? Много странно. И ви придружават двама въоръжени до зъби рицари?

— Те дойдоха да ме вземат от селото — обясни с треперещ глас монахът. — Трябва да съставя някои важни документи за господаря и той желае пратеникът до нашия многоуважаван архиепископ да потегли още утре сутринта. В документите се посочва, че бракът на благородната му сестра трябва да бъде обявен за невалиден. Младата дама е напуснала съпруга си, лорд Дьо Варен. — Думите се лееха като поток от устата му, вероятно с надеждата, че това ще му помогне да спаси врата си от примката и да отърве кожата.

Ги дьо Варен се усмихна гневно. Ако сър Хенри Лангтън не беше запомнил думите на Лейла, сега той щеше да повярва, че жена му го е напуснала с омраза в сърцето. Разкритието на свещеника обаче му помогна да разбере още по-ясно плана й, съставен с единствената цел да отклони Роджър Жерве от смъртоносния двубой с него. Разтрогването на брака беше стръвта, на която онзи негодник щеше да се улови, защото тя му предлагаше възможност да продаде сестра си скъпо и прескъпо.

При мисълта, че жена му се е пожертвала, за да запази живота му, в сърцето на Ги дьо Варен нахлу остра болка. Той повдигна с върха на меча тлъстото лице на монаха и го погледна заплашително.

— Аз съм лорд Ги дьо Варен, отче Анселм, и съм дошъл да си прибера жена си. Няма да има разтрогване на брака. Не са необходими никакви документи. Искам от вас помощ, за да вляза в замъка.

Божият служител се прекръсти ужасено и измънка:

— Какво трябва да направя, милорд?

— Един от рицарите ми и аз ще ви придружим до главната порта. Ще се държите така, сякаш нищо не се е случило, и ще поискате да ни пуснат вътре. Щом портата се отвори, ще избягате по-далеч, разбира се, ако ви е мил животът. — Гласът му се понижи в дрезгав шепот: — Искам да знаете едно, отче Анселм: за жена си съм готов да рискувам и безсмъртната си душа. Ако ни издадете, мечът ми ще почервенее от кръвта ви.

Монахът преглътна мъчително.

— Не се тревожете, милорд, няма да ви издам.

— Много умно от ваша страна. Искам да ми кажете още нещо. Къде ще намеря лейди Дьо Варен? В главната сграда или в голямата зала?

— В… подземието, милорд — заекна отец Анселм.

— В затвора? — промълви ужасено Ги.

— Така ми казаха благородните рицари, които дойдоха да ме отведат в замъка. О, милорд! — Монахът въздъхна угрижено. — Казаха ми още, че дамата ще остане там. Много е лошо, знам, но аз нямам влияние върху господаря. Разбрах, че лорд Жерве иска да я принуди да махне плода, който расте в утробата й.

Буйно пламналата радост, че Лейла е заченала детето му, отстъпи място на бесен гняв. Алчността и жестокостта на Роджър Жерве не се спираха дори пред живота на едно невинно дете.

— Бърнъл, вие ще дойдете с нас — нареди глухо той и повлече треперещия свещеник към конете. — Увийте се в наметката на единия убит, другата дайте на мен. — Обърна се към сър Хенри Лангтън и заповяда: — Бъдете готов за влизане в крепостта. Повикайте войниците със стълбите и влезте в крепостта веднага щом портата се отвори.

Приглушено „Да, милорд“ прозвуча от мрака. Ги дьо Варен вдигна дебелия монах на седлото, уви се в наметката със знаците на Жерве и проговори предупредително:

— Само една погрешна дума, отче Анселм, и сте мъртъв. — После пришпори коня си. Свещеникът и Робърт Бърнъл го последваха.

Свели глави, тримата се отделиха от защитата на дърветата и се запътиха към подвижния мост. Копитата на конете тропаха глухо. Ги дьо Варен стискаше здраво юздите. При мисълта за онова, което Роджър се канеше да причини на сестра си, гневът му ставаше неудържим.

— Кои сте вие? Какво искате? — провикна се постът през осветената решетка на прозореца.

— Нали виждате — отговори с треперещ глас монахът. — Отец Анселм. Отворете по-бързо. Господарят ме чака. Спешно е — прибави по-високо той.

Двамата рицари, които го бяха обградили, размениха бърз поглед и въздъхнаха облекчено, когато дебелата дървена порта се разтвори по цялата си ширина. В следващия миг дивият боен вик на Ги дьо Варен разкъса мирната тишина. Откъм края на гората долетя многогласен отговор. Двамата рицари изтеглиха мечовете си от ножниците и се втурнаха в обширния двор на замъка. Смаяните стражи не оказаха съпротива.

Скоро по земята се търкаляха няколко трупа, а наемникът, който се опита да спусне желязната решетка, падна с пронизано гърло. Монахът нададе отчаян писък, скочи от седлото и се втурна към господарския дом.

— На помощ, нападение, измама! — изрева той. Напразно. Никой не му обръщаше внимание. Дори Ги дьо Варен не помисли да изпълни заплашителното си обещание. Рицарите и наемните конници вече бяха нахлули в двора на замъка през отворената порта. Ако се съдеше по немногочислената стража на стените, Роджър Жерве наистина не бе очаквал нападение от страна на зетя си.

Всеки, който направи опит да се отбранява, плати с живота си. Ги и рицарите му се хвърлиха смело срещу васалите на Жерве, които изскочиха от голямата зала. Наемните конници заеха стените и бързо се разпределиха по бойниците и тесните каменни стъпала.

Едва сега от зъберите на замъка заваляха стрели. Нападателите ги посрещнаха с вдигнати щитове. Ги дьо Варен избра друг път, за да стигне по-бързо до затвора. Мислите му бяха заети единствено с Лейла. Когато скочи от седлото, болката се заби като нож в бедрото му. Въпреки това не спря нито за миг. Отвори с трясък вратата към главната кула и скоро откри витата стълба, осветена от една-единствена запалена факла. В този миг се отвори малка странична врата и в залата нахлу Роджър Жерве, стиснал в ръка окървавен меч.

— Значи моят каплан беше така любезен да ви въведе в замъка ми — проговори подигравателно той. — Е, няма да има случай да ме предаде още веднъж. Преди да го пратя в ада, призна, че сте дошли да вземете жена си. Откъде разбрахте…?

— Познавам сърцето й, това е достатъчно.

— Няма да я измъкнете оттук, заклевам се!

Ги дьо Варен опря гръб на стената и протегна меча си, за да държи противника си на разстояние.

— Най-добре се предайте веднага, Роджър Жерве, защото вече сте изгубили битката. Изненадващото ни нападение обезвреди повечето ви хора. Хвърлете оръжието!

— Никога не се предавам, Дьо Варен, и вие го знаете.

— Дошъл съм да взема жена си, Жерве.

— Тогава вървете по дяволите! И двамата ще умрете! Стоманените острия се сблъскаха и от метала изскочиха искри. Бесните проклятия на Роджър Жерве се смесиха с оглушителното дрънчене на мечовете. Роджър се биеше като луд и безмилостно изтласкваше противника си стъпало по стъпало нагоре. Ги дьо Варен беше престанал да усеща болката в раненото бедро и твърде неохотно отстъпваше пред ударите на врага си. Най-после нанесе удар, който Роджър не успя да парира.

Лордът на Жерве Касъл изрева и се улови за раненото си рамо, но само след миг отново размаха меча си.

— Е, добре, тогава няма да ви нанижа на меча си — изкрещя той. — Изкачването по стълбата ще ви изтощи бързо. Виждам, че раната още не е зараснала, а и отровата в тялото ви продължава да подкопава силите ви. Дълго, много дълго трябваше да чакам този ден. Ще ви отмъстя за всичко, Дьо Варен. Сега ще умрете.

— За какво си отмъщавате? Защото Ранулф предпочете мен, нали? Вече знам, че не сте обичали Кристин, а богатото наследство. Но не забравяйте, че и аз имам причина да си отмъстя, Роджър — отговори остро рицарят. По челото му изби студена пот. Раната пареше непоносимо.

Той избегна поредния убийствен удар и усети в гърба си дървения парапет на площадката. По дяволите, Роджър го бе принудил да се изкачи на върха на главната кула. Двубоят щеше да продължи на открито. От небето все още се лееше дъжд, мъглата се стелеше на гъсти вълни покрай стените. Човек не виждаше дори на две крачки от себе си. И двамата бяха изтощени от боя по тесните стълби. Влажният нощен въздух им пречеше да дишат, гърдите им се повдигаха и спускаха с мъчителни тласъци.

Ги дьо Варен едва различаваше противника си. Вцепенението обхващаше крайниците му, слабостта заплашваше да го надвие. Усети как под металната шина се стича топла кръв и разбра, че раната на бедрото отново се е отворила.

— Хайде, елате по-близо, Дьо Варен — проговори злобно Роджър Жерве. Острието на меча му проряза въздуха с остро изсвистяване. — Оставете най-после тази игра на котка и мишка и се бийте като мъж.

Нямаше нужда от това предизвикателство. Сега, когато разполагаха с повече място, стоманата зазвънтя в бърз ритъм. Удар след удар, нападение след нападение… В полумрака се чуваха само пъшкането и тихите проклятия на биещите се. Откъм двора на замъка долиташе шумът на продължаващата битка. Васалите на Жерве изглеждаха решени да умрат, но да не се предадат. След известно време везните се наклониха в полза на Роджър Жерве. Страшните му удари изтласкаха противника към ръба на зъбера.

— Помолете се за душата си, Дьо Варен — изсъска ядно Роджър. — Защото ей сега ще умрете.

Когато посрещна поредния убийствен удар, Ги усети как мечът изхвръкна от ръката му и падна със звънтене на каменния под. Все пак той успя да запази присъствие на духа, претърколи се встрани, улови оръжието на противника си и го изтръгна от ръката му. Пред очите му се разсипаха милиони червени искри, той престана да мисли и се остави изцяло на болката и жаждата за отмъщение. Сграбчи за кръста яростно отбраняващия се Роджър Жерве и го вдигна високо във въздуха. Чу се пронизителен вик и господарят на замъка полетя към бездната.

Внезапната тишина, която последва глухия удар, прокънтя оглушително в ушите на Ги дьо Варен. Той се облегна тежко на дървения парапет и се наведе да види безжизнената фигура на смъртния си враг. В душата му нямаше триумф. Знаеше много добре, че и той можеше да лежи там долу с разбит череп. Междувременно битката беше решена. Робърт Бърнъл и Хенри Лангтън бяха събрали пленниците и ги водеха към голямата зала. Наемните конници заемаха позиции в двора.

Изведнъж Ги забеляза една жена, която тичаше като безумна по разкаляния калдъръм. Русата коса се развяваше на гърба й. Лейди Мод Жерве се хвърли върху падналия си съпруг и изпищя пронизително. Опипа го трескаво и когато се увери, че е мъртъв, скочи на крака и заплашително размаха юмруци нагоре към зъбера. Красивото й лице беше разкривено от болка и дива омраза.

— Убиец! Проклинам ви, Дьо Варен, проклинам и подлата ви жена! Лейди Дьо Варен ще плати с живота си за мръсното ви дело!

Лейла. Когато лейди Мод грабна една запалена факла от желязната кука в стената и се затича към главната кула, сърцето му спря да бие.

Само след миг Ги дьо Варен вече тичаше с най-голямата възможна бързина надолу по каменната стълба. Кръвта бучеше в ушите му, сърцето му всеки миг щеше да се пръсне. С всяка крачка в бедрото му се забиваха остри игли, но той не им обръщаше внимание. Тичаше надолу, обзет от една-единствена мисъл. Лейла. Жена му беше в смъртна опасност.

Не беше минал и половината път, когато чу викове. Пронизителни и страшни. Кръвта замръзна в жилите му. Когато слезе в залата, от подземието се надигна гъст, хапещ дим и скри стъпалата, които водеха към затвора.

Правейки огромни скокове, сляп и останал без дъх, Ги дьо Варен продължи пътя си през дима. Закашля се, от очите му потекоха сълзи. Виковете се чуваха все по-близо, пронизителни, нечовешки. От една килия струяха ярки пламъци. Уплашени плъхове се стрелкаха насам-натам, вкопчваха се в краката му. Ги успя да отвори вратата, но лумналата насреща му горещина го отхвърли назад. Страшната гледка, която се разкри пред очите му, смрази кръвта във вените му.

Обгърната в огнен пръстен, лейди Мод се въртеше в кръг в тясната килия и пищеше ли пищеше… Велики Боже, дали и Лейла беше сред огнената стихия? Ги се сети, че наметката му е подгизнала от дъжда, свали я и набързо я уви около главата си. Направи крачка напред и спря. Невъзможно. Цялата стая беше в пламъци. По бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж Мод изчезна от погледа му, виковете й също замлъкнаха.

— Лейла! — извика дрезгаво мъжът, втренчил поглед в бушуващото огнено море. — Защо? — Знаеше, че трябва веднага да излезе оттук, но краката не му се подчиняваха. Без Лейла животът му губеше смисъла си.

Някъде зад гърба му се разнесе задавено хълцане и рицарят се обърна като ужилен. Какво беше това? Господи, там имаше още една врата и тя беше полуотворена. Той се хвърли вътре като обезумял и не повярва на очите си. Лейла се беше свила в най-далечния ъгъл и трепереше с цялото си тяло. Лицето й беше обляно в сълзи. Като видя мъжа си, тя се разрида неудържимо и протегна ръце към него.

— Огънят — шепнеше задавено тя. — Господи, огънят! Опитах се да го угася. Пламъците плъзнаха по роклята й… по косата… и така пищеше… Аз исках да й помогна, аз…

Неспособен да произнесе нито дума, Ги дьо Варен я грабна в обятията си. Облекчението му беше безкрайно. Притисна я до могъщите си гърди и я пренесе през задушаващия, хапещ пушек. Изкачи с мъка стълбите, блъсна голямата входна врата и изнесе товара си навън. Лейла, която тихо хленчеше на гърдите му, загуби съзнание. И това беше добре, защото щеше да й спести кървавата гледка в двора. Най-после опасността беше отстранена.

— Всичко свърши — прошепна нежно той и целуна обгорените й ръце. — Всичко е наред, любима, отново сме заедно.

 

 

Когато се събуди, Лейла усети болката в дланите си. Трябваше да положи големи усилия, за да вдигне десницата си. Тя беше увита с дебела превръзка, също както и лявата. Някой помилва нежно бузата й. Тя се огледа и видя до себе си Ги дьо Варен. Завит с мека кожа, той се бе облегнал на лакът и се усмихваше с любов. Лейла направи опит да се изправи, но той я притисна обратно във възглавниците.

— Спокойно, мила, не бързайте толкова. Надявам се, че сте си отпочинали.

— О, Ги…

— Огледайте се. Ние сме си у дома. Във Варен Касъл.

Лейла пое дълбоко въздух и разбра, че се намираха в спалнята. Ги беше казал истината. Тя си беше у дома. Лека-полека мислите й се избистриха.

— Но как…?

— Това е дълга история. Сега не питайте нищо. По-късно ще ви разкажа.

Слънцето изпълваше помещението с ярка светлина. Лейла се вгледа в дълбоките сини очи на мъжа си, в които светеше непобедима любов и пропъждаше мрачните спомени. Зададе само още един въпрос:

— Роджър?

Ги дьо Варен се поколеба, после поклати глава и тихо въздъхна.

— Мъртъв е. Хвърлих го от зъбера на кулата.

Лейла не каза нищо. Изпитваше огромно облекчение, че брат й вече няма да застрашава нито нейния живот, нито този на мъжа й, но и я болеше. Не желаеше този ужасен край нито на него, нито на лейди Мод. Макар да съзнаваше, че и двамата го заслужаваха.

— Значи сте се били — прошепна най-после тя.

— Така беше.

Лейла го погледна стреснато. Ами ако съпругът й беше ранен? Огледа внимателно мускулестото му тяло, протегна ръка да го попипа. На бедрото имаше нова превръзка.

Ги дьо Варен се засмя тихо.

— Не се тревожете за нищо. Аз съм добре. Няколко дни обаче няма да пипате нищо, скъпа моя, защото трябва да щадите ръцете си. Филип се погрижи и за двама ни. След малко ще дойде, за да ви помоли за съвет какво лечение да приложи, за да оздравеем колкото се може по-бързо.

Лейла го изгледа невярващо.

— Филип ще дойде да ме помоли за съвет?

— Точно така. Брат ми се е преобразил напълно. Още преди да се събудите обиколи всички съседни села и стопанства и призна пред хората, че е бил несправедлив към вас и не е искал да признае колко истина има в лекарските ви методи. Щом се възстановите напълно, пред болницата ще се наредят дълги опашки от желаещи да потърсят помощта ви.

— Сигурно сънувам… — проговори замаяно Лейла и се опита да възприеме чутото.

— Не, мила моя, това не е сън. Това е действителност.

— Още не мога да повярвам, че тръгнахте да ме търсите. Бях уверена, че ще ме намразите. — Гласът й пресекна.

— Никога не бих могъл да ви намразя, Лейла — отговори страстно мъжът й. — Аз ви обичам, вие сте всичко за мен. Как бих могъл да мисля лошо за вас? Вие сте моята любима съпруга. Вие носите детето ми в благословената си утроба.

— Откъде знаете…?

— Това е без значение. Вече го знам и съм неизказано щастлив, че ще си имаме наследник. — Той помилва нежно бузата й, плъзна ръка по устните й и продължи сериозно: — Когато обаче узнах, че сте избягали, съвсем не бях сигурен във вас. Уплаших се, че сте ме напуснали от омраза.

— Никога. — Пламенният му поглед, възбудата в тялото му спряха дъха й. Вече беше дошъл моментът да му каже всичко. — Аз ви обичам, Ги дьо Варен. Сърцето ми ви принадлежи завинаги. Никога няма да ви напусна.

От гърлото му се изтръгна ликуващ вик. Лейла разтвори ръце, хвърли се на гърдите му и отговори на целувката му с цялата си страст: Това беше щастливо потвърждение, че този час не е сън, а действителност. Действителност беше и парещото й желание да се слее с него, желание, което само той можеше да утоли. От днес нататък тя му принадлежеше, защото го обичаше.

— Скъпи ми господарю — рече шеговито Лейла, когато много по-късно се отдели от него, и се зарадва на веселата усмивка в очите му, — как ще прекараме тези дълги часове в постелята, докато се възстановим от раните си?

Двамата със сигурност изпитваха едно и също и Лейла потръпна сладостно, когато Ги дьо Варен зарови лице в косата й и отговори тихо:

— Бих могъл веднага да ви покажа какво смятам да направя, любов моя.