Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (23)

5.

Денят преваляше. В гората беше хладно. Птици прелитаха сред оголелите клони на дърветата. Полъхът от крилете им неволно разпиляваше листата все още останали тук там по снагата на горските жители. Миризмата на опадалите борови иглички и просмуканите с влага земя и шума, изпълваше въздуха. Времето не беше особено приветливо, но беше свежо за есенен ден — сякаш един от последните бодри синове на отиващата си година се бе промъкнал сред умиращата в есен природа. Беше красиво. Беше приятно. Но старецът приклекнал /или може би седнал/ до огромното дърво бе глух, бе сляп, бе мъртъв за тази красота.

Чичо Хенри се бе приютил отново в скута на стария си приятел и на пръв поглед спеше с отворени очи. Големият черен котарак се бе сгушил в него сякаш разбираше. Сякаш да го стопли. Мъглата, едва забележима тук там между съседните дървета, като току-що изтъкана паяжина, бе гъста в ирисите на стария човек. Погледът му — помръкнал и заедно с него цялата свежест на стареца бе останала минало. Без следа.

Неестествено приведен и сякаш не тук, Чичо Хенри наистина не спеше. Говореше с бора. Бавно, с големи почивки, запълвани от дълбоката кашлица, която караше цялото му тяло да се гърчи конвулсивно, след което пак събираше сили и продължаваше.

— Така е стари приятелю, това е истината. Отдавна знам, че почти никой нямаше нужда от мен, но аз пък имах своята… нашата гора… а сега да видиш… Ужас! И кипарисчетата… знаеш, като дечица ми бяха… и изведнъж — край! Унищожени! Ако знаеш само как боли да изгубиш дете… Няма нищо по — страшно от детската смърт! Нищо! Как само боли… ооох, бях забравил, а знаех… — старецът бавно плъзна поглед по протежението на могъщата снага на приятеля си и вяло подръпна увисналия си мустак — Знаеш, знам, че знаеш и помниш… Ех, ех, приятелю и това ако е вечното колело на живота — здраве му кажи. Ние с теб при това положение, братко, сме се нагърбили с непосилна задача. — Раздиращ пристъп на кашлица го разтърси. — Поне аз де… — допълни и замълча с наведена глава вкусващ и изпиващ до дъно горчивата чаша на безсилието си.

— Не, не мога да разбера, старий друже, защо трябваше да се случи всичко това, нима не страдах, нима не отдадох годините си в служба на доброто… знам, знам наивник съм, попревехнал романтик, но общо взето това е истината — чий грях изкупвам, след като животът ми беше едно десетилетно изкупление…?!

— Ех, ех, хитрецо, пак мълчиш, пак си някъде с мислите си…

— Дядка, нещо си се размекнал, а? — въпрос без отговор.

— На тези коренища ли говориш? Нали ви предписват разни хапчета против изперкване — стария у нас има купища — що не ги пиеш? — Ейб, явно постоял доста време до говорещия старец, бе усетил ранимостта му и думите звучаха грубо и нахакано.

Чичо Хенри не реагира веднага на прекъсналия мислите и словата му дребен, мазен дървосекач. Обърна главата си към него бавно и премести леко тялото си още по-бавно, но не отговори, гледайки тежко и безизразно през сивкавата пелена, покрила лицето и очите му.

— Какво си ме зяпнал така — да си пиеш хапчетата, викам, ама май нещо не се разбираме — продължи вече не толкова сигурно Ейбрахам под все така тежкия поглед на стареца. — Всъщност май си губя времето…

Чичо Хенри продължаваше да го гледа, без да проличи, че въобще го вижда.

— Деде, май наистина си куку — дошъл съм по работа, така че направо на въпроса — ти си сам, ние сме петима; ти си тук за цяла вечност — за или от, не ми пука — ние сме за малко; ти имаш дърва ние нямаме — схващаш ли? /Ако въобще ме чуваш?!/ Така че — взимам от дървата ти, а ти си ги набавяш по-късно — когато решиш — Ейб превъртя очи тъпо — правиш ни услуга, тъй да се каже. А?

Старецът не отговори. Внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи, премести дланта си по грапавите прорези в кората на бора. Напипа стабилна издатина и мобилизирал волята си започна да се надига. Движенията му бяха нереални и сковани. Отънелите му крайници се разгъваха мъчително, оставяйки впечатлението за отваряне на ръждясало джобно ножче. Усилието му беше върховно, но лицето му остана каменно, очите впити в секача. Единствено дясната му страна потрепваше с неравни дълбоки спазми. Ейбрахам отстъпи леко. Старецът мълчеше. Котаракът все още се опитваше да се задържи с нокти в уютния скут на Чичо Хенри, който почти се бе изправил срещу топчестата фигурка. С последни усилия животното увисна с двете си лапи на панталона на стареца, след което с рязък отскок и мяукане се хвърли несъзнателно към Ейбрахам. Последният също така рязко се отдръпна и изпсува пискливо. Още стреснат погледна към стария човек.

Изправен в лоното на могъщия бор, Чичо Хенри бе въплъщение на величието на старостта и мъдростта си. Дори и да беше последното възвисяване на този древен дух, достолепието му сякаш сплеска към земята Ейбрахам Сейтън. Старецът бавно протегна ръка и впери пръст зад гърба му. Дървосекачът дори не се обърна да погледне — жестът беше ясен и безмилостен. С препъване и няколко подскока се отдалечи като улично куче с подвита опашка и след като реши, че разстоянието е безопасно обърна окончателно гръб на стареца, псувайки и него, и котката, и колегите си, които го бяха оставили да поддържа домакинството им като пълен некадърник.

Чичо Хенри постоя още малко загледан някъде над къщичката отсреща, след което се обърна към своята и се затътри бавно като едва забележимо провлачваше единия си крак. Мигът на величие бе отминал — могъщ и величествен. На близкия ъгъл на барачката си старецът поспря. Залитна. Опря се на нея и се задави в хриплива кашлица. Приседна. Почти се свлече. Върховното напрежение го бе изтощило. Събрал сили най-после влезе вътре и с мъка полегна на леглото си. Придърпа одеялото наполовина върху тялото си и се унесе в неспокоен сън.