Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (2)

2.

— Какъв е тоя дрисльо, дето са ни пратили? — попита едър мъж, облечен в мръсна ватенка и с грубо изражение на лицето.

— Ха, аз пък откъде да знам — някое учено дете, вероятно.

— Все една и съща песен — докарат ги отнякъде, дадат им власт и те почват да вадят голямото самочувствие.

— А, бе, така е, ама — няма начин, пращат ги — ще ги търпим.

— Хм, ще търпим, ние, а, бе, аз много добре им знам цаката, ама…

Двамата говорещи гледаха недалеч от себе си, където млад мъж преглеждаше някакви листове и обясняваше нещо на нисък трътлест човек с вълнена риза на големи червено-бели квадрати, като от време на време ръкомахаше.

— Гледай го, гледай го, същински Наполеон преди битка, ти говорил ли си с него до сега? — продължи неприветливо — Джеймс — първият от работниците, гледайки с присвити очи сред кълбата цигарен дим, среден на ръст, набит, червендалест, с неприлично изражение на лицето, когото колегите му наричаха Джими.

— Веднъж, още в града, докато обясняваше указанията си за „стратегията на сечта“. — Последните думи бяха изпълнени с неприкрит сарказъм — и аз не ги обичам тия предвзети работи, но шефче е, трябва да го приемем. Искаш ли? — попита Колин — така се казваше другият работник, като едновременно с това подаде на колегата си шишенце.

Джеймс го пое, отпи жадно и изпсува, след което двамата продължиха да наблюдават „шефчето“ си с неодобрение. Те бяха част от малка група дървосекачи, четирима — петима човека, която беше получила за задача изсичането на неголям периметър гора. Проблемът им не беше в това, обаче — с тази работа се занимаваха от години. Притесняваше ги, не, обиждаше ги факта, че на мястото на стария им отговорник бяха назначили скоро завършил учението си специалист. Какво ли разбираше той — вчерашният пикльо, според компетентното им мнение — в сравнение с тях, хората, които знаеха А — то и В — то на горите. Този начин на мислене беше типичен, нещо нормално, но на инженер Уилкинсън нямаше да му бъде лесно да се пребори с него, още повече, че му предстоеше и да поживее с тези благи хорица известно време, докато изпълнеха задачата си.

Джеймс отпи още една порядъчна глътка от шишенцето, което определено не беше пълно със сироп за бебета и с хитровато изражение се запъти към Уилкинсън.

— Добър ден, господине, с какво сме заслужили вниманието на Грийнпийс? — попита Джеймс, като се изсмя дебелашки — Нещо не правим както трябва ли или к’во? — продължи с нескопосаната си шега, като придружи смеха с просташко намигане към Колин.

— Не, господин…

— Харди, Джеймс Харди!

— Не, господин Харди, аз съм новият отговорник на групата, към която, ако не се лъжа, принадлежите и вие — отговори учтиво младежът.

— А! Ама как така, на мен сутринта ми звъни министъра и вика, идват при вас от Грийнпийс и аз си викам т’ва момче ще е — нали ги знаеш, те са такива едни по-натруфени, различни… — продължи секача като си мислеше, че шегата му става все по-умела.

Уилкинсън го измери внимателно с поглед — времето, когато щеше да може да преценява хората на момента, предстоеше — и не отговори. Опасявайки се, че шегата му пропада, Харди продължи:

— Аз, такова, ако наистина си наш човек, извинявайте, веднага ще Ви предложа да седнеш — тромаво придърпа един пън и с комичен /както си мислеше/ жест каза — Цигарка?

— Хайде стига, Джими — дръпна го за ръката трътлестия му колега, който все още чакаше Уилкинсън да довърши указанията си, прекъснати от Харди.

Джеймс го изгледа унищожително и в очите му блеснаха заплашителни огънчета.

— Благодаря, не пуша, а и имам работа, както и Вие, ако не ме лъже паметта, а Вие, Сейтън, елате да Ви покажа района точно, за да няма отново отклонения — каза младият човек и пое към края на новообразуващото се сечище.

— А, бе Джими, ти яко прекали, остави го детето, да не вземе да си покаже рогата, да го изчакаме малко пък после — пак нашата — Колин укорително гледаше идващия към него, но говореше внимателно, защото виждаше, че той не бе особено доволен от случката.

— Я, дай! — пресегна се Джеймс с рязко движение, като свиваше и разтваряше изразително ръката си, свъсил вежди.

Очите на Колин светнаха и всичките му угризения бяха умити от парливата течност, спускаща се по гърлото му. След него колегата му изгълта бутилката до края, хвърли я ядно на земята и троснато дръпна резачката си.

Инженер Уилкинсън, на няколко метра встрани, видя всичко това, но не реагира. Дали беше преценка от негова страна или просто предпазливост, но безмълвно свърна по пътеката, която водеше към къщичките. Определено му щеше да му бъде по-приятно да се запознае с чудатия старец, за който му бяха разказвали, вместо още от сега да влиза в пререкания с колектива, към който така или иначе все още не принадлежеше. Освен това предстоеше да съседствуват за няколко дни и трябваше да огледа бараката, която им бяха препоръчали за подслон. Както му бяха обяснили тя бе недалеч срещу тази на стареца. Вървеше и оглеждаше красивата гора наоколо. Представяше си колко приказна е тази местност напролет. Дядото сигурно щеше да знае. Уилкинсън някак чувстваше, че отива да се види с хазяина, при който те бяха само временни наематели. Някакво неудобство, примесено с нетърпение, примамваше сетивата му.