Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (13)

13.

Бучене предизвести прибирането на работниците от обекта. Ейб се стресна и ослуша. Уилкинсън се бе запилял някъде из съседните бараки и той от доста време дремеше отпуснат на стол до печката. Действително минута по-късно ръмженето от двата джипа наближи бараката и не след дълго спря. Ейб се изправи, предстоеше му изпитание. Отвън вече се чуваха гласове и той се стараеше да улови какво е настроението на останалите. Метна шубата си и излезе.

Джеймс подаде резачка на Колин. Измъкна от задната част на колата своята, взе някаква мръсна торба и се запъти след него, като му говореше нещо, на което и двамата се засмяха гръмко. Срещнаха Ейб на верандичката. Джеймс го подмина, удостоявайки го само с поглед, а Колин го заговори:

— О-хо, я го виж ти нашия приятел. Ние се скапахме, а той се е подул от сън. Тежка длъжност, а Ейб?

— Хе, Колин, недей така, че току виж някой ти се вързал. — Ейб стрелна с поглед Джеймс — Ти мислиш, че ми е било лесно. Тука нашето момче пита за какво ли не.

— И ти надрънка куп глупости, нали? — провикна се отвътре Джеймс.

— Кой, аз ли? Моля ти се Джими, не ме ли познаваш? — театрално се тупна в гърдите Ейб и погледна с раболепие излизащия.

— Именно защото те познава — отговори вместо Харди Хансен, без да влага излишни емоции.

— Ейби, май си се осрал, а? — подкачи го в допълнение Колин, който се наслаждаваше на затруднението на приятеля си.

— Стига, бе, мама му стара, не само, че не казах нищо, ами и разбрах доста работи, все важни.

— Ти иди заключи колите, пък после ще видим дали са толкова важни — избоботи нетърпящ възражение Хансен и се прибра в бараката без да чака отговор, сигурен, че ще стане именно, както поръча.

Ейбрахам послушно се втурна да изпълни задачата си. Джеймс Харди метна на рамо сака с багажа си и затръшна вратата на единия от джиповете. Двамата се срещнаха пътьом. Ейб забави крачка. Пристъпваше несигурно, поглеждайки скришом. Страх го беше. Понечи да заговори, но в същия момент, когато бяха най-близо един до друг, Харди рязко се наведе към него и се оригна гръмко и зловонно в лицето му. Ейб приклекна като ударен, още преценяващ ситуацията под гръмкия смях на Харди.

Донеси и дърва бе, тъпак! — провлече през смях той.

Идвайки на себе си Ейб кимна послушно. Беше докачлив само на фамилия, пък и ситуацията си имаше и положителна страна /от негова гледна точка/ — Джеймс го удостои с внимание. Това бе важното, така че „тъпак“ сякаш погали ухото на подплашения шишко.

— Веднага, Джими, ама нека ти кажа нещо, не че е важно, ама да видиш, че съм агент. За Уилкинсън… и друго — Харди се спря и изчаквателно заслуша — тоя пикльо бачка няма и две години, преди това е бил няк’къв нагаждач на бюро, щом са го пратили тука, си викам, в немилост ще е изпаднал нещо, а? И е смотаняк, обяснява ми се като ученичка, но старата лисица такива ги знае. Има и един дъртак, ей там отсреща, нещо е превъртял говори на няк’во дърво, ей онова голямото там и все няк’ви тъпотии, нищо не разбрах и го гали нещо, абе — куку, ама аз…

Харди беше чул достатъчно и махна с ръка, като се качи на верандата. На „дъртака“ и „старата лисица“ въобще не обърна внимание, но казаното за Уилкинсън го заинтригува. Нещо повече — беше като мехлем върху рана — Харди още помнеше сутрешната конфузия, а и много му се понрави, че „шефчето“ може би е в немилост. Сега нека му се прави на велик, нека си придава важности. На Джеймс Харди такива не минават. Такива Джеймс Харди ги ядеше на следобедна закуска. Лицето му грейна от щастие. „Кеф!“, както си мислеше той в момента.

— Айде момчета, сипвайте, че се разсъхнах! — извика, отваряйки вратата с ритник.

— Е, това е приказка! — избоботи Хансен — Колинс, вади уискито!

— Още, още, още, а така — продължи Харди, докато Колинс му наливаше.

Ейб от своя страна, като видя усмивката на Харди, се успокои. Разбърза се да свърши работата, за да се включи към веселбата вътре, вече като равноправен събеседник, реабилитиран, така да се каже. Изобщо хармонията се беше завърнала в това странно „семейство“. Поне засега.