Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (7)

7.

Трескавата мисъл на влюбения прехвърляше какви ли не странни и страшни предположения, докато той отчаян, се носеше из тесните улички на градчето, увесил нос. Светът сякаш бе свършил. Не беше честно — колко безсънни нощи, каква битка със себе си трябваше да спечели, за да се престраши. И накрая — нищо.

Каква съдба бе това? С какво го беше заслужил?

Искаше само да й каже какво чувства, да застане на подсъдимата скамейка, чакащ нейната присъда.

Младежът неусетно излезе от града и пое по поляните над него. Инстинктивно, може би, търсеше закрила в природата.

Парлива мисъл го жегна — дали тя не беше усетила нещо, дали не го бе наблюдавала и сега разбрала, да се крие нарочно от него.

Колкото повече обмисляше подобна възможност, толкова по-вероятна му се струваше тя. Не си правеше илюзии, че е способен на кой знае каква дискретност в чувствата си. Така, както десетки пъти бе тичал из гората, безсилен да ги овладее, напълно възможно бе и да е разкрил съкровената си тайна по някакъв начин. Неволно. Несъзнавано. Тази мисъл натежа във влюбеното сърце на момъка и той тръсна глава.

Свъси вежди, ядосан на съдбата, на света, изобщо на всичко, за което се сещаше, защото, колкото и добър да беше, чувството му за справедливост негодуваше от незаслуженото страдание.

Унесен в мислите си младежът заизкачва хълма над градчето и навлезе в брезова горичка, осеяна на места с гъсти пасажи трънливи храсти.

Не беше явно за този свят, мислеше си той. По-добре да си бе останал там, горе, в гората — обичаше всички и всички го обичаха. Нямаше неясни чувства, променливи настроения, нямаше терзания, нямаше болка — всичко бе просто и красиво. Не! Никога вече нямаше да прави подобна глупава грешка, знаеше мястото си и нямаше да се забърква в неща, които не разбира.

Гъст храсталак сякаш замахна с тръните си и се вкопчи в ризата на момъка. Той се отдръпна, залитна и пропадна в храста. Дръпна се рязко отново и изскочи поривисто от другата страна.

— О! — младо момиче скочи с вик и изпусна книгата си.

— А!

— Аз…

— Ми… — младежът започна да се изчервява, като преминаваше през всички нюанси на този цвят, думите му замряха безпомощни — Ми… — името й отлетя нанякъде — аз… — не исках…

Девойката вдигна книгата от земята, като го гледаше особено и все още изненадана.

— Въобще не исках, не предполагах, че си тук, аз бях тръгнал…, аз се разхождах из гората, нали ме знаеш и — „откъде ще знае“ прелетя през ума на притеснения младеж и той млъкна отново, объркан и засрамен.

Момичето бе невисоко, но стройно. Чарът й цъфтеше като алена роза. Гледаше с широко отворените очи, сякаш искаше да му помогне.

— Не се извинявай, аз и без това… какво съм се свила тук в този листак, откъде да знае човек, че мога да съм там. Ти въобще не се притеснявай… всъщност… как си… — изглежда тя също не можеше да събере своите мисли.

— Как съм, как съм — добре съм, но как можах да… — момичето сложи малката си, изящна ръка върху устните на младежа.

В несъзнаван порив той я целуна. Девойката вдигна ясния си поглед, изненадана, но не оскърбена. Това насърчи порасналото момче.

— Всъщност, търсех теб, из града, из целия град. Исках, исках да ти кажа…, да поговорим. Да се видим, защото исках нещо да ти кажа, защото вече така не можех, направо щях да полудея и реших, разбрах, че трябва да се видим, да ти призная, пък после да става каквото ще и затова тръгнах да те търся, и теб като те нямаше в градчето…

— Кажи! — момичето го прекъсна с най-прекрасната усмивка на този свят.

Младежът се сепна, но с жест, който бе сякаш роден за този миг, пое ръката и в своите, докосна я с устни и прошепна думите на обич.

Меката целувка на момичето понесе това безвремие във вечността.