Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

II.

1.

Чарли внимателно затвори вратата на купето. Сутрешното отиване до тоалетната, както винаги бе изпреварило доспиването му, но момчето не беше уморено, затова седна и загледа пурпурния плащ на зората, който обгръщаше заспалата планина.

Въпреки старанието му, госпожа Дохърти се бе събудила.

— Постарах се да не вдигам шум, но май не успях?

— Нищо и без това ставам горе — долу по това време. Ние старите хора се възстановяваме по-бързо, затова не ни трябва много сън — усмихна се на горчивата си шега госпожа Дохърти.

— Не говорете така, всяка възраст си има своя привлекателност.

Старата жена се усмихна отново.

— Така поне ми е казвал дядо, а той всичко знае! — полу на шега, полу-сериозно допълни момчето.

— Добър човек ще да е дядо ти.

— Най-добрият! — вметна ентусиазирано Чарли.

— Добре е човек да вярва, това поддържа духа млад, каквито и трудности да го сполетят.

— И дядо така казва. „Вярвай Чарли и ще победиш!“ Голяма работа е. Тук — кимна към планинските масиви, сякаш посочи предмет на хвърлей камък — в Маунтсвил много го уважават. Като кажат „на Чичо Хенри /така му казват/ момчето“, някак все едно, че съм с титла.

Госпожа Дохърти слушаше разсеяно, но при последните думи наостри уши.

— Казвали са ми, че дядо помагал на всички — с детска гордост говореше младежът. — Много го уважават!

Сякаш усетил, че е прекалил с ентусиазма, продължи, вече малко по-спокойно:

— Веднъж бяхме направили голяма беля с едни местни момчета. Ако не беше той — бяхме загубени. В… — А! — точно в къщата, за която ме питахте — нали има един голям балкон отпред — жената кимна — и на нас… ни се струваше много величествен. Винаги го гледахме със страхопочитание, представяхме си как някакъв наперен генерал е стоял горе, оглеждал е местността и с гръмлив глас е раздавал заповедите си. Детска работа — погледна госпожата — тук, в Маунтсвил — величествен генерал, че и заповеди да раздава — на дърветата сигурно — засмя се Чарли — но както Ви казах, бяхме доста по-малки.

— Чувала съм, че и в градчета като Маунтсвил понякога се раждат и велики личности. Не го съди толкова строго.

— Не, не го подценявам, но такова впечатление ми прави — дребен, повехнал градец…

— Хайде разказвай, ще го видим…

— Ха, ама Вие най-сетне…

— Младеж — строго каза жената — слушам те, разказвай!

— О, кей, — Чарли вдигна ръце с жеста на Пилат Понтийски — та, една вечер с тези момчета, решихме да се качим на балкона и да погледнем „бойното поле“ отгоре. План дори бяхме направили за „превземането“ му. Помолих дядо си да ми позволи да преспя в града у едно от момчетата и всичко беше готово за „атака“ — усмивка плъзна по устните на сладкодумния младеж. — Естествено, до един бяхме чели „Том Сойер“ и логично „нападнахме“ в полунощ. Луната светеше ярко и не ни трябваше друга светлина, всичко вървеше по план, почти превзехме „противника“ — момчето се засмя. — Докато в един момент той не се срути. Красивият балкон, заедно с нас, увисна, като единия му край почти опря в земята. — Чарли погледна госпожа Дохърти за реакция — слушаше го внимателно — Голяма беля стана, шерифът ни прибра и сигурно щеше да има последствия, ако дядо ми не се намеси — пое ангажимента да поправи къщата.

Старата госпожа го слушаше с явен интерес. Мина му през ума, че може пак да я засегне с нещо и допълни:

— Дядо оправи балкона, не остави нещата така.

Госпожа Дохърти погледна през прозореца, като продължаваше да мълчи.

— Госпожо, да не би да обърках пак нещо?

— Не, момче… просто… и аз имам спомени от Маунтсвил — хубави, не чак толкова хубави… Връщаш ме далеч назад, в миналото ми. Така се стече живота, изтече може да се каже — горчивина се прокрадна в думите й — че аз останах единствената собственица на тази къща с огромния балкон. Аз съм родена в Маунтсвил, корените ми са тук… миналото ми е тук. Едно време живеех в градчето и обичах да стоя на този същия балкон, да гледам наоколо, е — не точно като генерал — погледна за миг лукаво — но, да кажем — като щастливо момиче… Какво време беше само…

— А ти къде живееше с дядо си, момче, някъде извън града ли? — сякаш внезапно сетила се попита госпожа Дохърти. Въпросът беше логичен и зададен, като че ли между другото, но всъщност в погледа на жената имаше някакво напрегнато очакване.

— Недалеч, навътре в гората, на няколко километра. И сега дядо си живее там. Той навремето, аз не си спомням, но е бил горски работник, лесничей, цял живот е живял с гората. Докато баба ми е била жива по-често са слизали до градчето, но оттогава насам дядо наминава само когато нещо му потрябва. И по-добре. Там горе е супер! Имаме си една малка барачка. Ходим за дърва, за гъби, чай събираме, зависи от сезона. И просто така да се разхождаме — пак ми е приятно! — погледна жената отсреща, която замислено го гледаше — Да не би да ви отегчавам, госпожо?

Старата жена бавно сведе клепачите си в отрицание и вяло му махна с ръка да продължи. Изражението й си остана същото.

— Не, че още има нещо особено да Ви кажа, но с една дума — обичам да съм там — дядо винаги ми разказва историите си, обяснява ми за гората, за животните, а пък и аз съм негов човек — усмихна се Чарли с гордост. — Другите ни близки са разхвърляни накъде ли не и май аз най-често идвам да го виждам. Свои тук, в Маунтсвил, дядо няма, останали са му някои стари приятели, с които от време на време се вижда. Всъщност, без да се обиждате за възрастта, щом сте от тук възможно е и да го познавате? Нищо чудно?!

Младежът гледаше настоятелно и с очакване, запленен от неочакваното хрумване и от възможността щастливото стечение на обстоятелствата да ги е събрало тук — с общ познат — дядо му.

— Наблюдателен и съобразителен си, момко — госпожа Дохърти се засмя с неохота — и ако знаеш само как точно стрелят младежките ти стрели…

Чарли понечи пак да се извини, вече му ставаше навик, но жената не беше свършила:

— Наистина… познавах един Хенри… ах, колко назад ме връщаш… — говореше повече на себе си — Години минаха, а като те гледам сякаш виждам него и… не е случайна тази среща — старата жена убедено клатеше глава, гледайки надолу, усмихна се — … съдбата си знае работата!

— Дали ли си достатъчно голям, за да ти разкажа? — въпросът определено беше зададен и към двамата — Какво пък и аз, като Хенри, ще опитам да ти разкажа нещо… — жената сякаш разсъждаваше на глас — Нали все пак е приказка — е, не толкова красива, но все пак приказка… За живота… — госпожа Дохърти му се засмя и за миг Чарли видя в нея младото момиче — Май ще се наложи накрая и ти да поносиш…

Чарли мълчеше неразбиращ.

— Товарът ми, искам да кажа, носих го дълго сама и силите вече не стигат. — Беше й олекнало и му смигна закачливо отново.

— Няма проблем, госпожо, само изчакайте малко да загрея — пое тона момчето и заразтрива мускулите си, прикляквайки с непохватен комизъм.

— Спокойно — да не прегориш. Сега да хапнем, пък после — ще видим — погледна часовника си — Време има! Ще видиш какъв кейк съм направила, собственоръчно — с ей, тия две ръце — няма ги вече тези работи — сега просто взимаш от стелажа и ядеш, то ти мирише на опаковката, но не — ядеш кейк — ето вземи, опитай!

Старата жена наистина сякаш беше друга, ободрена. Сякаш дишаше по-леко. Бе решила да сподели с това момче, този пратеник на съдбата, с началото на чийто житейски път невидими и неведоми нишки непреодолимо здраво бяха свързали края на нейния.

Не искаше да се пита дали е редно, дали е справедливо, да разкаже всичко на едно момче и то не просто някакво момче, а неговия внук. Но чувстваше, че това е моментът и че не тя го е избрала, затова не се колеба нито за миг — просто изведнъж разбра, че ще го направи. Че трябва да го направи.