Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

4.

Чичо Хенри беше приключил с обяда и се припичаше на слънце на верандичката, като посръбваше от любимия си чай. Беше прочел отново писмото и се наслаждаваше, като че ли току сега беше разбрал новината. Всичко наоколо беше някак по-друго, пожълтялата трева сякаш не беше толкова повехнала, ветрецът не бръснеше, а сякаш галеше.

— Е-е-е-е-е-е-еййй! — скочи и се извика старецът. Котаракът, свил се около крака му се стрелна като ужилен и уплашено измяука — Какво, бе, Робърт, не се ли радваш, чакай малко, сега ще те зарадвам — каза Чичо Хенри и влезе в къщичката си.

Робърт определено не изглеждаше щастлив, защото нямаше и от какво — не можеше да чете, нито да разбира четеното, но когато чу, че паничката му изтрополи, се втурна с весели подскоци, готов да бъде съпричастен към всичко, което вълнуваше господаря му.

— Чакай аз да отида да дам празнична премия и на другите непрокопсаници, че току виж разбрали и после сума време ще се сърдят. — Чичо Хенри свърна към „задния си двор“ като се подхилкваше ситно и весело.

В това време от гората край отсрещните постройки излезе инженер Уилкинсън и се запъти към барачката на стария човек. Видя котката отвън и подвикна невисоко като пристъпваше на място. Уютът, който излъчваше схлупената, но кокетна къщурка, наредената неголяма купчина дърва за огрев, полузаровеното в трици „магаренце“, на което вероятно бяха нарязани, както и огромния бор, на който сякаш се бе облегнала цялата тази картина, го караха да се чувства неудобно. Не беше направил нищо нередно, не смяташе и да го прави. Качеството обаче, в което беше дошъл в този район, начинът, по който беше облечен — служебен костюм с ватена връхна дреха върху му — го караше да се чувства като дигитален часовник на ръката на Червената Шапчица. Глупаво беше, но сякаш стъпваше с кална обувка в девствен сняг — Уилкинсън беше интелигентен млад човек и въображението му работеше. Може би онези недодялани човеци оставиха у него внушение, което сега го караше да се чувства неестествено на това място. Прочисти гърлото си и извика пак, вече по-уверено. Не получи отговор. Чичо Хенри бе зает. Не пропускаше да поговори с всяка от „гадинките“ си, чувствайки се длъжен да ги осведоми за добрата новина.

Уилкинсън не направи нов опит, а се отправи към съседните постройки. Това, че нямаше никой, бе добре дошло за него, защото искаше да се избави от неприятното чувство преди да говори с „хазяина“. От друга страна на пръв поглед останалите бараки на полянката изглеждаха в плачевно състояние и той бе нетърпелив да ги разгледа, за да избере подходящата за престоя им. Беше млад специалист, нов в групата, за която отговаряше и несъзнателно се притесняваше за решенията си, по-точно как щяха да се приемат от по-опитните, стари работници. Началото със сигурност не бе особено сполучливо. Не би си признал подобна слабост, но тя прозираше зад уверените му иначе движения и усърдието, с което се зае да рови из плесенясалите постройки.

Чичо Хенри се върна на верандата, отпи от почти изстиналия чай и преди да седне се огледа за котарака.

— Робърт, Робърт! — старецът се наведе и го видя сгушен уплашено под пейката в другия край на верандата — Къде си се сврял там, бе, калпазанино, — Чичо Хенри посегна към него, но котаракът избяга с настръхнала козина нанякъде. Старият човек се озадачи. Изправи се и се огледа. Нещо го беше уплашило. Не беше чул нищо. Движение не усещаше. Нямаше нищо конкретно наоколо, което да подсказва нечие присъствие.

Старецът се върна при масата и седна замислен като оглеждаше околността. Внезапно забеляза, че вратата на отсрещната барака зееше отворена. Сега вече долови движение вътре. Погледът му просветна. Внимателно, като се стремеше да не причини шум, взе брадвата облегната на стълбата отпред и пое крадешком към отворената барака. Чичо Хенри беше добър човек, но не обичаше злосторниците. На вандалщината, пред каквато сметна, че е изправен, погледна сериозно. Приближаваше предпазливо. На няколко метра пред сградата забеляза и човека вътре.

— Хей! — чу рязко подвикване Уилкинсън — Кой си и какво правиш вътре?!! — отривисто продължи гласът.

Инженерът сепнато подскочи. Подаде се плахо навън и видя добродушния старец, който не особено добродушно бе свъсил вежди, стиснал брадва с проблясващо на късните следобедни слънчеви лъчи острие.