Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (24)

6.

— Живяхме кратко и щастливо — без предисловие продължи разказа си госпожа Дохърти, но пък и Чарли нямаше нужда от въвеждане. — Заедно имам пред вид. Често ходехме на нашата полянка и с часове лежахме под дървото, кроейки планове за бъдещето си — тогава още имахме бъдеще — мечтаехме — имахме право и на това. Постепенно заживяхме заедно — след като се оженихме разбира се — тогава нямаше друг начин. Сигурно сме били странна двойка. Най-странната може би. За него хората знаеха, че е чудак, но да намери и такава спътница в живота си — на местните им идваше в повече. Подиграваха ни се зад гърба, но и ни завиждаха, сигурна съм. Прочитах го в очите им, но ние не обръщахме внимание. Те не ни бяха нужни. Сами си бяхме достатъчни, стигаше ни и разбирането на гората… нашата гора. Тогава наистина вярвах в това, вярвах, че гората е жива, че ни обича, както и ние нея, вярвах в Хенри, вярвах дори и в себе си. Ех, ех… Така или иначе ние продължихме да си ходим сред природата почти да живеем там, тя беше нашият истински дом, а полянката беше като олтар на щастието ни.

Госпожа Дохърти замълча гледайки Чарли, който цял бе в треската на любопитството, бе в разказа й. Увлечен той все пак усещаше, че нещо важно предстои и прекъсването на старата жена го изнерви.

— Госпожо, защо спряхте, наистина ме измъчвате. Това да не е похват на разказвача? — смекчи тона си момчето.

— По-полека, по-полека, не препирай стария състезателен кон, дете, ще чуеш всичко. Спокойно. Само нека посъбера сили… смелост, все пак разравям с нокът гнила рана…

Чарли прехапа устни. Разбра, че е прекалил. Понечи да се извини, но в последния момент разбра колко жалко щеше да бъде и стисна зъби, сякаш да задържи думите си.

Без да забележи /или не искаше/ борбата на момчето, госпожа Дохърти продължи:

— Когато се появи дъщеричката ни продължихме този живот, но сега той вече беше прекрасен. Не мога да ти опиша, надявам се някой ден изживееш подобно щастие. Както и да е, дядо ти стана работник — нещо там по горите, не помня точно какво — и ние заживяхме през по-топлите месеци изцяло в гората. Понякога ми омръзваше, все пак бях млада, но като ги видех колко са щастливи, сърцето ми ме спираше да говоря с Хенри.

И двамата мълчаха. Чарли не посмя да се обади.

— Накрая дойде деня, когато всичко това свърши — старата жена преглътна трудно, продължи рязко, с ожесточение, сякаш дялаше думите от прясна стомана — Бяхме на полянката. Нашата. Под нашето дърво…