Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (22)

4.

Чарли се бе нахранил отдавна. Дълго време стоя в очакване госпожа Дохърти да започне разказа си, но това не стана. Тя бе обърнала глава към прозореца, загледана някъде навътре в себе си. Накрая той реши, че е забравила и се замисли. Казаното от нея го бе заинтригувало, от една страна, защото явно беше свързано с дядо му, а от друга — предисловието на старата жена криеше някаква тайнственост, нещо непознато, свят, за който не бе предполагал, че съществува. Позанимава се още малко с тази енигма, но после му омръзна и мислите му отлетяха безгрижни нанякъде.

— Та така, моето момче — каза внезапно госпожа Дохърти, след доста дълго време.

Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и тя придърпа перденцето, скривайки го, за да не й пречи да гледа Чарли, докато говори.

— Нали не възразяваш срещу това обръщение. Някои не го харесват — напълно в стила си, не дочака отговор. — Та, така, дойде време и аз да заговоря за нещо, за което, през целия си живот, досегашен — натърти на думата — сама бих изтръгнала езика си, ако проговоря. Малко официално, а? И грубо? — усмихна се бегло жената.

— Не, не…

Госпожа Дохърти го спря с махване на ръка.

— Спокойно!… Каквото и да правиш, каквото и да се мислиш, че правиш, дори и да си мислиш, че го правиш правилно, идва време в този живот, моето момче — старата жена говореше бързо и уверено — когато, искаш или не, просто трябва да спреш и да направиш равносметка. Да се изправиш лице в лице с всичко, което си бил, което си и което ще бъдеш… ако имаш достатъчно време — додаде с горчивина. — Това е раздаване, при което не можеш да минеш пас — предполагам, играл си някога карти. Правилото в случая е едно — играй — и ти играеш, колкото и да не ти се иска.

Паузата, която направи бе почти недоловима.

— С течение на живота, знам, че израза е „на времето“ — поясни бързо старата госпожа. — С течение на живота, както казах, Чарли, така или иначе идва момента, когато ставаме история на самите себе си. Не знам, не съм мислила, дали при всички това става по едно и също време, но за едно съм сигурна — този момент идва неусетно. Като пролет… като есен. Вървиш си нанякъде и в миг осъзнаваш, че това, което си в момента е просто една история. Историята на твоя живот, която ако имаш късмет да имаш внуци — разказваш, ако не — просто прехвърляш спомените и това е… Някои сядат и пишат мемоари, когато мига на откровението ги споходи или… за пари — госпожа Дохърти му намигна. — Аз, моето момче, досега не съм писала мемоари, по всичко изглежда, че няма и да напиша. При мен нещата взеха неочакван обрат — съдбата ми избра много странен изповедник, не мислиш ли?

— Кой аз ли? — момчето изглеждаше притеснено.

— Ами да — успокой се, нищо лошо няма да ти сторя, не съм вещицата от омагьосаната гора. — Жената се загледа във върха на обувките си, сякаш там си бе записала нещо много важно, което не биваше да пропусне. — Ние „скалните орли“ — старицата се усмихна бегло, все още загледана — носим в себе си много мъдрост. Мъдростта на собствените си истории, на която така или иначе животът те учи — искаш или не. Но… носим и много тайни — пак от тази история, в която се превръщаме… и предпочитаме те да си останат там, където са. Както сам може би се досещаш — това почти никога не става. Поне при мен не стана.

Старата жена въздъхна тихо.

— Целия си живот се надявах, че нямам такива тайни, че съм надживяла тайнствените и тъмни кътчета на далечната младост, но се оказа, че просто така ми е било по-лесно да живея. В тази игра е без значение добър ли си или лош — не можеш да избягаш, да се скриеш. Няма къде. Няма за кога… и сега, когато болезнено усещам — вече не ми остава много, открих, че имам сметка за плащане в този ресторант. — Госпожа Дохърти започна да се смее на глас. — Аз май в края на краищата ще се окажа и духовита, човек никога не знае, кога един или друг негов талант ще се прояви.

Смеха на старата жена секна внезапно, така както бе започнал. Тя се загледа в събеседника си продължително, изпитателно, от което на момчето му стана неловко.

— Чарли, Чарли… не можеш да си представиш колко много приличаш на дядо си. Много, страшно много. И ако знаеш само какво предизвикваш в похабената душа на една старица… — момчето се озадачи — Ох, не, не ме гледай така! В теб аз виждам него — такъв какъвто го помня, какъвто искам да го помня. Ех, напет момък беше той! Само да го погледнеше човек — веднага разбираше, че е различен. Друг. Напоследък все по-често се сещах за него… Да! Хенри, когото познавах в Маунтсвил, наистина беше твоя Хенри… Нашия Хенри!…

Момчето се облещи. Тръпка мина по тялото му. Усмихна се и несъзнателно се приведе към госпожа Дохърти, сякаш да не пропусне нищо от историята, която ставаше все по-странна.

— Постепенно останах сама. Имах деца, имах внуци, щастлива бях… — Чарли реши, че старата жена типично за възрастта си отскочи на друга тема, но не се намеси — В началото се разпиляха из цялата страна, едната ми дъщеря дори заживя в Европа — в Англия, а след това постепенно, бавно и сигурно, един след друг изгубих всички. Останах напълно сама. Ден след ден животът ми се превърна в еднообразно доживяване, протоколно доиграване на мача, както казвате днес вие, младите…

Жената отново замълча, загледана нанякъде. Чарли вече не можеше да определи накъде. Не се и опитваше. Той наблюдаваше госпожа Дохърти и се мъчеше да свърже казаното от нея с дядо му и с това, което сякаш долавяше без да му е казано. Имаше наистина нещо загадъчно, но му убягваше. Гласът на старата жена прекъсна мислите му:

— Дядо ти беше най-личния момък в градчето, но беше малко странен за околните — говореше бързо, като че ли по време на мълчанието си, бе подреждала своето „изложение“. — Все бягаше по горите. Старците, тогава, говореха, че бил дивак, непрокопсаник, цял ден да се мотае по горите, но аз знаех, че не е така. Наблюдавах го. Аз самата също бях доста различна от хората в Маунтсвил и може би затова той увлече вниманието ми. Рядко го виждах, но мислех за него. Привличаше ме. Няколко пъти дори говорихме, но той, като всяко дете на природата, беше стеснителен и разговорите ни не бяха нищо особено. Тъкмо го видя да се задържи в градчето и той изчезне за седмици по горите. То, това му беше и работата, но между него и гората, сякаш имаше нещо друго, някакво друго общуване, защото със същото се занимаваха и хората, които подмятаха дребнави, с тромав сарказъм, забележки по негов адрес. Мина се време, дълго не го бях виждала, дори от време на време забравях за него, когато изведнъж започнах да го мяркам много често и все уж случайно — така мислех тогава. Днес в книжарницата, утре в магазинчето и после изведнъж пак отлиташе на някъде, след което отново се появяваше. Започнах да се замислям за него по-дълго… по-често, нали знаеш — младост — усещах нещо, но не исках да си го призная. Нали бях силна, млада, нали не бях като другите — не бе възможно и аз като „простолюдието“ — г-жа Дохърти погледна за реакция — да се влюбвам — това бяха глупости. Да, наистина, така мислех. Тогава. По удобно ми беше да наблюдавам и анализирам дядо ти и да се правя, че нищо особено не се случва.

Чарли слушаше и не вярваше на ушите си. Пред него се вдигаше булото, стаило под себе си история наистина важна, наистина загадъчна, но и плашеща го. С десетките въпроси, въпросчета, които пораждаше, на някои, от които не бе сигурен, че иска да знае отговора.

— Веднъж — защото настроенията ми тогава се меняха спонтанно, неконтролирано като мартенско време — взех една книга и излязох извън града, като че ли избягах. Тогава в горичките по възвишението над Мемориал парк имаше беседки, пейки — нещо като продължение на самия парк. Седнах на една от тях и се зачетох сякаш от това зависеше живота ми. Беше някъде ранния следобед, когато Хенри, дядо ти, едва не ме прегази. Спъна се в мен, като че ли бях купчина пръст или един от неговите горски пънове. — Жената се смееше звънливо като младо момиче, сякаш изживяваше спомена отново. — Много забавен беше с неговите тромави извинения и непохватни движения… както и да е, най-накрая се разбрахме и прекарахме един прекрасен ден. После друг. После трети. Още не знам как се престраши да ми каже това, което аз вече знаех. Беше хубаво, беше красиво и най-важното — бяхме млади и целият живот бе в ръцете ни. Целият свят — в краката ни.

— С дядо ти се оженихме, момче — изстреля госпожа Дохърти съдбовните думи към нищо неподозиращия Чарли, след като бе помълчала за кратко. — Само как ми предложи — беше като в приказка. Грабна ме на ръце, /бяхме вдън горите, тогава не знаех точно къде/ и полетя сякаш нанякъде. Романтично беше, но — жената се разсмя, кратко и стегнато — в устрема си не подбираше много пътя и доста клони се оказаха не особено ласкави към мен.

— Истина ли е това, което казвате, госпожо? — Чарли се бе опомнил и успя да се вмъкне в потока от думи — Вие… и дядо… никога не съм предполагал, не ми е разказвал…

— Такъв си бе той и тогава… Намерил е сили да го остави зад себе си…-старата жена тръсна глава — Но, Чарли, искаш ли да продължа или ще ме прекъсваш за глупости?! Ако е така — да говорим за нещо друго…

— Естествено, че искам да продължите, просто малко изненадващо ми идват тези новини…

— Затова се двоумях дали да ти разказвам, но вече започнах, а и май аз имам повече нужда от това — жената замълча.

— Говорете, госпожо, в крайна сметка трябва да знам… обичам дядо си!

Последните думи изглеждаха нелогични, но всъщност много вярно отразяваха ставащото в душата на момчето. Чарли беше объркан и инстинктивно се стремеше да стъпи на твърда почва.

— Добре. Ще простиш ако старата жена прегрешава. Ти си млад, можеш да си позволиш да си великодушен.

Чарли се усмихна смутено.

— И така, понесе ме Хенри и в един момент ме накара да затворя очите си. Когато ги отворих видях полянка с огромно разклонено дърво. Беше като нарисувано в книга с приказки. Клоните му — също така огромни, разкривени и разпрострени едва ли не над цялата полянка. Не знам и досега какъв вид беше това дърво, но кората му беше тънка, сива и с големи подутини на места, наистина беше приказно, но и някак плашещо. Така или иначе, в онази минута бях на върха на щастието, а следващата се чувствах богиня. Дълбоко се съмнявам, че някое предложение за женитба е било толкова романтично и… дори нереално. Още тогава мислех подобни неща за безвъзвратно изчезнали, невъзможни, но Хенри, дядо ти, както знаеш, не е като другите, различен…

Загледа се замислено през прозореца. Слънцето бе обляло с живата си светлина есенната земя. На светлината му жълтите поля и дървета изглеждаха златни.

— Чарли, това са неща, за които, не знам дали личи, но е доста изтощително за мен да говоря и трябва да си взема, как се казваше — „тайм аут“. — Старата жена се засмя. — Така, че ще продължа, но ми трябва малко време. Дори ще се поразходя из вагона.

С лека усмивка и усета на умела актриса, госпожа Дохърти подхвърли през рамо, докато излизаше от купето:

— А предложението приех!

Чарли чу последните думи, но те не му бяха нужни. Бе усетил полъха на старата история, която, колкото повече се разкриваше пред него, сякаш ставаше още по-загадъчна. Бе заинтригуван, но не искаше да препира жената. Искаше му се кълбото на миналото да се разплита със своите темпове и постепенно да стигне до края си. Или краят да стигне до него.

Но имаше и друго. Този край, съпоставен с настоящето, изглеждаше на младежа не особено привлекателен, въпреки че можеше да е всякакъв. Не му се искаше да разсъждава и да търси логични варианти за развръзка, защото това само би му отнело удоволствието, с което слушаше старата жена.

Най-вече — сякаш тънък далечен повей на вечния вятър от надвисващите с всяка минута над влака планински склонове му нашепваше, че истинският край на историята тепърва предстои. Дядо му и тази жена се запреплитаха странно в мислите му, които пробягваха по летящите край влака гори.