Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (32)

15.

— … и тая мадама, разбирате ли — тя беше луднала по мен! — Ейбрахам се огледа за въздействието на думите си — Да, бе! — без някой да е изказал недоверие /поне гласно/, допълни той.

— Хайде, хайде, продължавай. Добре, че ти е обърнала въобще внимание — подкани го Колин, докато другите двама просто мълчаха и го гледаха. Ейбрахам погледна към колегата си с престорена обида, но продължи, защото по важно за него беше, че другите му обръщаха внимание.

— Мноого, яка жена, неповторима — продължи като се подсмихваше — от дума на дума, нали си ме знаете — скептично поклащане на глави в отговор — и стигнахме до най-важното — вкарах я в леглото. Не бе лесна работа, обхождах, захождах — най-после се вкопчих в нея като пиявица, че като се почнахме… Свалям й аз бикините с мощно движение — Хансен се засмя — и ги мятам на нощното шкафче — в един момент, гледам — а! — шкафчето изчезнало, а те се прострели и наполовина върху масата… — сланинките по гушата на дребничкия секач се затресоха в смях, общ кикот го последва, подплатен активно от изпития алкохол.

— Т’ва бикини ли са били, бе, Ейб, ясно защо ти е пуснала — тая е била с памперс, бе… за слонове… — дружен рев придружи тези думи на Колин, Хансен тупна Ейбрахам по гърба, от което той се задави в смеха си.

Уилкинсън привлечен от шума се подаде от задната стаичка, въпреки решението си да не общува с тях.

Джеймс също се поддаде на общото веселие в първия момент, но все още бе ядосан на дребния секач и това, че той стана център на внимание, явно не му се нравеше. Затова надвиквайки глъчката, попита с нескрито пренебрежение към досегашния разговор:

— Ти, Сейтън /наблегна на името/, какво ми говореше, нещо за оня дядка — приказвал с дървото казваш, а?

— Да, точно така — включи се веднага Ейбрахам, в стремежа си да не губи благоразположението на околните. — Тоя деди е пълно куку, въобще не е в ред — стои си там до онзи дръвник…

В същия момент вратата се отвори с трясък и Чичо Хенри връхлетя върху „идиличната картинка“. Стол отхвръкна. От очите на стария човек струеше някаква нечовешка енергия и изпепеляваща омраза.

Силен удар отхвърли Ейбрахам назад и той с цялата си тежест се метна върху печката. Лицето му залепна за нея като стикер. Зверски крясък огласи настъпилата тишина. Старият човек вече сееше удари наляво и надясно около себе си. Сопата на Ейбрахам, която бе грабнал пътьом, зловещо се люлееше в ръката му. Множеството високо отрязани части от клонки стърчаха заплашително, от което ствола на борчето изглеждаше като боздуган, вещаещ Страшния съд. Едно от тях звучно се заби в бузата на ставащия от мястото си Джеймс, като го върна обратно, но вече долу на пода. Ейбрахам продължаваше да крещи ту жално, ту в панически ужас. Дългото тяло на печката лежеше до него и тънки змийчета огън пролазваха по пода от разсипаните наоколо дърва. Нов удар — Чичо Хенри уцели Хансен в плътната му шия, извърна се и замахна към Колин. Той отскочи. Старецът залитна, катурна масата и тя се стовари върху опитващия се да стане Джеймс, който ахна от изненада и болка. Чичо Хенри се завъртя около оста си от инерцията на ненанесения удар, но я използва, за да стовари следващ върху гърчещия се Ейб. Огънят крепнеше и нагнетяваше въздуха с нездрава горещина. Окопитилия се Колин използва момента и удари развилнелия се старец в гърба с един от столовете. Чичо Хенри изхриптя и стъпи несъзнателно в страни. Кракът му срещна лицето на Джеймс /по-точно кървавата му страна/. Онзи изрева и бясно се заизвива изпод отломките от мебели, с призрачен поглед, решен да се изправи. Хансен нанесе в същия миг тежък удар по приведения старец, някъде в областта на рамото и шията, който сякаш развали някакво заклинание и сломи енергията движеща магически старческото тяло.

Това обаче не бе напълно вярно, защото политналия Чичо Хенри съумя да смуши със сопата огромния скандинавец в учудващо мекия му корем. Хансен се преви, но замахна за нов удар, който сигурно щеше да убие стареца, ако Уилкинсън /събудилия се сякаш Уилкинсън/ не го беше блъснал с тялото си към вратата, поемащ удара с бедрото си, ритайки силно Хансен в лицето с коляното на другия си крак. Не губи време да осмисля или оглежда обстановката, а подхвана свличащия се Чичо Хенри и го избута навън. При отварянето на вратата огнените езици лумнаха по стената на барачката, оставяйки тънки струйки жив пламък да се полюшват по нея.

Уилкинсън проследи с бегъл поглед стария човек, който залитащ по полянката се изгуби в мрака, извън осветяваното от оскъдната светлина на външната лампа пространство. Решителност блесна в очите на младежа, кръвта му заигра. Обърна се рязко и скочи в бараката през още незатворилата се врата.

Мощен удар на Хансен го просна на земята.

„С Хансен шега не бива.“ — основно правило, което той неразумно бе забравил.

Огромния човек се приведе и методично и безмилостно заналага свилия се на земята инженер, като при всеки удар се чуваше глухо тупкане, съпровождано отначало от опити за защита и викове, а по-късно само от викове, все повече приличащи на скимтене. Джеймс се отърси от отломките от мебели по себе си и зарита с тежката си обувка беззащитния Уилкинсън. Ейбрахам пищеше. Колинс се суетеше около тях, опитващ се да удари и той. Огънят неусетно обгръщаше стаята, задушлив пушек се къдреше по тавана.

Хансен удряше безмълвен, дори безпристрастен, докато Джеймс риташе с настървение и злоба. Алкохолът струеше по вените му. Лицето му, наполовина в кръв, беше разкривено в гримаса, която много приличаше на усмивка. Лявата му буза бе разкъсана и краищата на устата му висяха като подскачащо желе навътре в устната му кухина, което натрапчиво засилваше впечатлението за сатанинска усмивка.

Уилкинсън беше притихнал, но Хансен не спираше — бавно и методично. Джеймс обаче бе достигнал върха на опиянението си и пасивната жертва го вбеси още повече.

Огледа се.

Колин, сякаш една мисъл с него, му подаде резачка. Джеймс я пое. Сега вече се усмихна. Изрита Уилкинсън за последен път и се втурна навън. Колин го последва.

Очите му настървено затърсиха стареца из поляната. Шум на счупени стъкла и дърво възвести полета на Уилкинсън през прозореца. Джеймс не отмести поглед встрани.

Хансен, явно загубил интерес към жертвата си, се промъкваше през отломките и гъстия /вече/ дим натам, откъдето чуваше хленча на Ейбрахам. Скандинавецът се наведе, за да може да го види през мъглата на задушливия дим. Лицето на топчестия секач, наполовина обезобразено, като че още гореше без пламък, но не натам гледаше Хансен. Със зловещ звук огънят напредваше по стените и тавана и тук именно беше по голямата опасност, той го знаеше. Ейбрахам забеляза колегата си и замлъкна с надежда. Хансен го прескочи и замахна с дюшека на леглото /което преди беше/ зад печката, стараейки се да загаси пълзящия огън. При удара по стената вдиша огромно количество дим и се преви в кашлица. Ейбрахам запищя отново.

Отвън Джеймс и Колин „душеха“ из поляната като хищници дебнещи жертва. Колин нададе слаб вик и посочи встрани от бараката на Чичо Хенри. Там старецът, несъзнателно уловил се за върха на подрастваща елхичка, търсещ в нея опора, се олюляваше подобно на безпаметно пиян човек, сякаш за него времето и пространството бяха свършили, не съществуваха.

Джеймс реагира на повика на приятеля си и се извърна рязко. Пътьом обаче погледът му срещна огромния бор на Чичо Хенри. Усмивката му вече бе сатанинска. Той се затича към величественото дърво, като запали резачката, извил цялото си тяло, готов за удар. От гърлото му се изтръгна нечленоразделен вой, който човек трудно би могъл да определи дали е смях или крясък.

Уилкинсън още се търкаляше из поляната от силата, с която Хансен го бе изхвърлил навън от бараката. Блъсна се в тичащия след Джеймс Колин и това изненадващо му помогна да се изправи с почти балетен пирует. Погледът му трескаво фиксира секачите, отскочи към дима и огъня откъм барачката. Ирисите му диво се свиха в искра, лишена от съзнание и той побягна главоломно през мастиленочерната гора. Падаше, ставаше трескаво и продължаваше да тича. Клони и дървета го удряха безмилостно, но той не усещаше нищо, обсебен от първичната страст на самосъхранението.