Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

14.

Госпожа Дохърти не спеше. Тъмнината в купето й даваше възможност да наблюдава препускащите край влака картини. Нощта се бе разстлала величествено. Планините — черни, обширните поля назад — сиви, небето — наситеносиньо. Пейзажът впечатляваше със среднощната си красота и загадъчност, но старата жена бе зареяла поглед в тъмносивата пелена, която го обгръщаше и бе надалеч в мислите си.

Пътуваше из своето минало, връщаше се в настоящето. Това момче, без да предполага, бе докоснало най-дълбоките й чувства, десетилетия крити и потискани, отскоро — нейно ежедневие, вина, наказание. Младежкият ентусиазъм ги бе извикал отново — ясни, осезателни, болезнени.

Това градче, тези спомени, това минало. Всичко това, от което години наред бе бягала неистово, сега я притегляше с нечовешката си мощ. На нея тя нямаше сили да се противопостави. А и не искаше.

Краят наближаваше. Старата госпожа го усещаше и не желаеше да си тръгва с неизплатени сметки към живота. Дълго време не смяташе, че въобще нещо дължи на някого. Всъщност — така искаше да смята. Искаше да смята, че е платила достатъчно. Ден след ден тя се бе борила да втвърди душата си, да втвърди вярата си, че миналото за това е минало, за да си стои там — в миналото. С всичко. С всички. С болката, с радостта. С насладата, с наказанието, които носеше в себе си.

Изгради нов живот, бори се с предизвикателствата. Успя. Създаде потомство… Всичко това постепенно получи своето естествено и логично развитие във времето, но преди година, когато последният й внук загина в автомобилна катастрофа, наред с болката от загубата, тя осъзна две неща.

Осъзна, че потенциала на създаденото от нея просто е бил с такива граници — стигнал е до тук и независимо от резултата, всичко, зависещо от нея е направено. Просто… явно понякога така се случва — не всеки успява да бъде победител.

Осъзна също и факта, че онова минало, забравеното, всъщност винаги е било живо, съществуващо паралелно с новия й избор. В дългите самотни нощи Мириам Дохърти усещаше, че то е живо, че ако се опита да го докосне то ще я прегърне в топлите си обятия — тъй познати и желани. Заедно ще извървят последните крачки, така, както бяха направили първите. Чувстваше, че трябва да го направи, за да получи благословията, която бе нужна на самотната душа за последното й пътуване. Тогава тя, би завършила битката си с живота, ако не като победител, то поне с равен резултат. Би постигнала душевния мир, би била готова за вечния покой.

Всичко това ден след ден тежеше на старата жена и накрая тя пое на далечното пътуване, понесла спомените си. Към спомените си.

И сега това момче!

Върна я далеч, далеч назад, неволно, без дори самата тя да разбира как и защо.

А и не беше само това! Колчем го погледнеше, нещо познато, нещо старо, нещо приятно и същевременно парливо й се усмихваше от тези живи сини очи от тази буйна къдрава коса. Сърцето на старата жена се свиваше. Тя искаше да отдаде всичко на внушение, на мислите си, на целта на пътуването си, но все пак от време на време се заглеждаше в спящото момче и търсеше отговори, задаваше въпроси, след което пак потъваше в пелената зад прозореца, в пелената на мислите си.