Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (30)

12.

Тъмнината загръщаше малката полянка и разхвърляните по нея постройки. Обитателите на една от тях насищаха атмосферата с глъч и силни крясъци, а другата, в която също трябваше да има живот, тънеше в мрак и тишина.

Чичо Хенри полузавит, спеше неспокойно. Често потръпваше и простенваше от болка, но нито това, нито тежката кашлица го пробуждаха напълно. В стаята беше студено. Като че цялото й пространство беше потънало в някакъв вледеняващ вакуум. Уютната печка сякаш гладна и сърдита гледаше хладно през полуотвореното си прозорче.

Нов пристъп на кашлица. Старият човек се възви и поизправи на левия си лакът, посегна с дясната си ръка към лицето, но тя сковано само се премести върху гърдите му. Старецът изстена с болезнена гримаса и като че се пробуди. Жален звук доловиха ушите му. Той все още повече спеше, отколкото да беше буден. Предпазливо размърда крайниците си, отвори очи и се заслуша. Жалният звук се повтори този път по-отчетливо — тих, но някъде отблизо. Чичо Хенри настръхна, познал гласа на Робърт. Усетил болката в него старецът се надигна рязко, пренебрегвайки парливите пробождания в ставите и мускулите си.

Робърт продължаваше своята тъжна песен.

Едната ръка на старият човек поддаде и той почти станал, рухна отново на леглото. Мяукането сякаш приближи. Чичо Хенри не виждаше нищо в тъмнината, но страданието в гласа на котарака проблесна в съзнанието му. Той енергично, забравил /или оставил за по-късно/ всичко друго, се изправи. Панически се засуети из тъмната стая, неориентирано търсещ светлина.

Стъпи на нещо меко. Робърт изпищя пронизително. Механично старецът се наведе и опипвайки пода го взе в ръцете си. Котаракът мяучеше с всичка сила. Тоновете на плача му се забиваха като игли в мозъка на Чичо Хенри. Той се разтрепери и започна да гали верния си приятел.

Нещо лепкаво пролази по ръцете му. Старецът се сепна и изпусна животинчето на земята. Досетил се за истината, трескаво затърси ключа на лампата, която накрая просветна с тъжната си светлина. Човекът се обърна рязко и потърси Робърт с очи. Два жълти огъня пламтяха сред черната козина и гледаха към него с неизречима молба. Котаракът, вече едва издаващ звук, с конвулсивни движения на предните си лапи се влачеше към своя стопанин, търсейки закрила в агонията си. Задницата му представляваше отблъскваща смес от сплъстена козина, кръв и вътрешности, които създаваха призрачен ореол на достойното животно.

В първия момент Чичо Хенри отстъпи крачка назад, след което се хвърли към умиращия котарак. Пое го на ръце и му заговори галено и успокоително. С несъзнателни /и безсмислени вече/ движения старият човек заопипва задницата на питомеца си, сякаш с надеждата да му помогне. Старецът още говореше, когато забеляза, че котешките очи са изгаснали. И деветия живот на верния Робърт бе отлетял невъзвратимо.

Въпреки това Чичо Хенри го положи внимателно, покривайки го с одеялото. Изправи се и безмълвен се загледа в малката купчинка пред себе си. Само висша сила би могла да разбере какво става в този момент в душата на стария човек, какъв ураган от страдание и ярост бушува в нея в тази минута.

Старецът извърна глава и втренчено се загледа през прозореца към отсрещната постройка, откъдето продължаваше да струи необуздана глъч. Очите му заблестяха със странни искри, лицето му бе станало неузнаваемо. Гърлен стон се изтръгна иззад стиснатите му зъби. Хвърли последен поглед към леглото и се втурна навън.

Старият човек се придвижваше с големи скокове, сякаш неземна сила вилнееше в старческото тяло и дух.

Добродушния Чичо Хенри в тази минута бе страшна гледка. Никога през живота си не бе изглеждал, не бе действал така. Освен веднъж.

Болката от нанесените удари бе простряла плаща си над съзнанието му. Гората потръпна.

Мигове бяха нужни на стария човек да достигне бараката на секачите. Мимоходом се наведе и грабна нещо облегнато до вратата, преди да нахлуе вътре.