Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (34)

16.

Двамата спътници възприемаха движението на гората, всеки по свой начин, но и Чарли и госпожа Дохърти бяха неспокойни, като това определение, само в нищожна степен илюстрираше ставащото в душите им. Напрежението в кабината на пикапа се усещаше осезателно, сякаш можеше да бъде докоснато с ръка.

— Момче, не ми харесва тая работа — дърветата се мятат, а вятър няма. Нещо бушува в гората — със скърцащ от вълнение глас изрече старата жена, след като бе спуснала прозореца, за да надникне навън — имам чувството, че тази скапана таратайка нарочно се бави!

— Още малко, госпожо, още не повече от километър — Чарли успокояваше себе си.

— Знам къде се намира — избухна жената.

— И аз знам, затова карайте! — озъби й се момчето.

Двамата като по даден сигнал се спогледаха с извинение в очите, но никой не проговори. Госпожа Дохърти стисна здраво волана и почти се изправи на педала на газта. Моторът прокашля глухо, после проръмжа с нова сила. Пикапът напрегна силите си до крайност. Муцуната му излизаше от полегат завой, когато помете нещо тежко и плътно, което сякаш от небитието се стовари върху капака на „Форд“-а. Госпожа Дохърти отново почти се изправи, този път на педала на спирачката. Тялото, защото беше именно такова, се претърколи през ъгъла на предното стъкло и тупна на земята. Старата жена се люшна рязко от инерцията върху кормилото. Не се нарани, само защото го бе стиснала здраво, но за сметка на това Чарли се удари солидно в стъклото. Едва не се размаза върху него. Колата изгасна.

Тялото отпред се отметна рязко и пред все още светещите фарове блеснаха две немислещи очи, два блуждаещи снопа мрак. Лицето зад тях бе на човек, сякаш видял смъртта жива.

Беше Уилкинсън, но в такъв момент може би само майка му би се обзаложила за верността на това твърдение. Двамата спътници го гледаха втрещено. Със свитите си сърца и напрегнати мисли им се стори, че демонът на нощта ги връхлита.

Уилкинсън също гледаше втренчено, но стържещ и ритащ земята с крака скочи и с огромни подскоци потъна в гората, хвърляйки последен поглед през рамо, без да гледа наникъде.

Чарли и старата жена постояха още миг-два неподвижни, докато осъзнаят, че всъщност бяха ударили /или той тях/ човек с подуто и окървавено до неузнаваемост лице, чийто дрехи висяха раздрани.

Призрачната фигура се изгуби в тъмнината, остана само усещането за бедствие, чиято диря разстилаше като воал след себе си.

Госпожа Дохърти се опомни първа.

Завъртя ключа на стартера. Допотопната машина потегли стройно, сякаш бе изкарала курсове по оцеляване в критични ситуации.

Никой не продума. Чарли задруса крака си несъзнателно, като с всяка изминала минута увеличаваше темпото и почти целия се тресеше.

Гората се движеше и бучеше около стария „Форд“ като бурно море, което пътят прорязваше, сякаш като в библейските предания — прокаран някога много отдавна от някой горски Моисей.