Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (21)

3.

— Докторе, кога ще идват камионите и другите машини?

— Що му викаш доктор, бе, Джими? — попита Колин.

— А, бе, к’во ти пука, нали нещо, такъв, учен се води — вмъкна Джеймс и извика отново. — Ало, мистър, кога ще идват камионите?

— Когато им се обадя, това е моя работа, не се притеснявай и върши своята.

— Аз моята я работя и винаги съм я работил, ти си гледай твоята — потърси веднага конфликт секачът.

Уилкинсън се направи, че не го чу и тръгна бавно към възвишението. Натам, където предполагаше, че трябва да са кипарисите на Чичо Хенри /или по-точно където бяха — мина му мисъл, която прогони с тръсване на главата/. Оглеждаше местността с новата й топография. Ясно различаваше погазените граници на законната сеч и като че ли усещаше необузданата, унищожителна енергия, която бе бушувала тук. Струваше му се, че ако в телата на дърветата течеше кръв, сега щеше да гази в нея до колене.

Видя полянката с кипарисите. По-точно позна кипарисовите насаждения. Полянка нямаше. Стори му се, че бремето на шеметните събития, лавинообразно затрупали го за толкова кратко време, става непосилно за неукрепналото му его. Призля му.

Защо точно на него? Защо, при положение, че дойде тук с увлечение и ентусиазъм и… — легенди, събития, грубият, непознат живот — сякаш го задушиха, задушаваха. Идеше му с един замах да разсее облаците, надвиснали над душата му. Да сложи всичко и всички на мястото им, но ясно помнеше, усещаше, предишната вечер. Стисна зъби и отвърна глава нагоре, сякаш търсещ помощ от небесата /или пък, за да сдържи напиращите сълзи/.

Постоя така доста време, кристалният горски въздух го замая. С отметната назад глава младият човек загуби за миг равновесие и се препъна. Това го върна в реалността. Обърна се безсилен, загубил и тази борба, и пое към работниците с намерението да опита поне от тук нататък нещата да са в рамките на нормалното.

Секачите го бяха следили с поглед. Джеймс дори се бе приближил да го наблюдава. Машините бяха замлъкнали, единствено Хансен „твореше“ нещо със своята в близката долчинка. Щом инженерът приближи, Колин се направи на зает с нещо. Харди, напротив, стрелна го косо с поглед:

— Какво? — недвусмислено го попита той, заплашителна искра блесна в очите му.

— Нищо. — Уилкинсън безучастно продължи покрай него.

Простичкият отговор обърка работника, а колегата му се подсмихна зад него.

— Кога все пак ще дойдат колите?

Джеймс не можа да се сети друго и повтори въпроса си, за да спре и заговори Уилкинсън, който бе отминал на десетина метра /или просто, за да каже нещо/.

— Одеве се обадиха и за една друга работа през уикенда… та да свършим тука. Викаме — завърши вече с по-твърд тон опомнилия се дървосекач.

— Колко остава още от терена? — Уилкинсън се поспря.

— Тии, терена не го…

— Става дума за терена, а не колко сте наваксали. Свършваме маркираното, каквито бяха указанията и тогава тръгваме.

— Независимо от количеството изсечено до сега — допълни инженерът, явно решил да се придържа към /или да се скрие зад/ заданието от централата. — Белязаният терен трябва да се изчисти. Така казаха от „горе“. — Вдигна рамене, сякаш се застраховаше с тези думи. — Ако свършите до утре — тръгваме си — това е.

— О кей, това е наша работа, не твоя!

Уилкинсън отново повдигна рамене и неопределено махна с ръка. Харди очакваше реакция на грубата си забележка, но остана излъган. С глупава гримаса гледаше към отдалечаващия се младеж.

— Оставихме Ейб в бараката, … да готви… — провикна се след него, без сам да знае защо.

Почувства се адски тъпо.

Уилкинсън пак сви рамене и продължи по пътя си пъхнал ръце в джобовете на шубата, леко прегърбен, със замислено сведена глава. Резачките писнаха зад него.