Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

10.

Дърварите почиваха. Бяха изсекли доста голям участък и денят беше към края си, но отговорникът им — Уилкинсън — по никакъв начин не показваше, че го интересува, нито правеше опити да се намесва с указания. От предобедния разговор до сега не бе отронил дума, нито бе показал, внимание към подчинените си. Те от своя страна отговаряха със същото, дори донякъде бяха доволни, че не им се налага да общуват с него. На няколко пъти Джеймс направи забележки в смисъл „копеленцето се научи от къде духа вятъра“, но разговора в тази насока не потръгна, не бе интересен след вчерашната безславна капитулация на Уилкинсън. В крайна сметка четиримата седяха на повалени трупи, недалеч един от друг — работниците — пушейки мълчаливо, а инженерът — просто мълчаливо.

Колин се размърда.

— Господин инженер. — Джеймс го измери недоволно с поглед, но не каза нищо — Господин инженер, искаш ли цигара? — Джеймс отново го изгледа косо, а Хансен се засмя беззвучно всмуквайки от своята.

Уилкинсън изненада и себе си като прие. Запали от цигарата на Колин и пое дима. Никога не бе пушил сериозно, поради което се задави в кашлица. Чертите на Джеймс се отпуснаха в насмешка, а Хансен само кимна на себе си.

— Ти, май, не пушиш, а? — младежът кимна кашляйки — Аз, за работата да ти кажа. — Колин завърши встъплението си и заговори по-уверено — Ние тука, такова, ще привършваме, още три-четири дървета и край. — Беше се наел с дипломатическата мисия на общуване с Уилкинсън.

— Край за днес или въобще.

— Нацяло! — отсече Харди иззад гърба на колегата си и зачака отговор допушвайки цигарата си.

— Добре, Тентън — Уилкинсън продължи да говори на Колин — Ще проверя количеството и като свършите — тръгваме. Нещо друго.

— Не, няма какво — каза работникът — аз ще ви извикам на тръгване.

— Наистина няма, освен да ми подържиш оная работа — каза Джеймс високо, като хвърли фаса от цигарата си през рамо — Хайде Колин, да свършваме! — Хансен поклати глава доволен и започна директно да се подготвя за тръгване, като остави другарите си да довършат.

Уилкинсън, без да дава вид, че е чул последната вулгарна забележка, извади от джоба си бележник и се заразхожда сред повалените дървета, отбелязвайки нещо от време на време. Неусетно стигна до кипарисовата полянка /все още бе такава, макар и по различен начин/. Тук резачките се чуваха глухо и той седна заслушан в горския шум. Дръпна от цигарата и я загаси недопушена в пръстта. Стори му се, че гората сякаш му заговори. Огледа се — нямаше кой друг да бъде. Наведе се, като че ли да чуе по-добре. Вятърът тънко свистеше в иглестата трева. Тъжен напев му пригласяше. Уилкинсън усети нечие присъствие — създания, долавяни само от вторичните му сетива. Гората сякаш беше жива. И страдаше… Небето чернееше и страхът го докосна. Стана бързо и се затича към шума от работещите зад възвишението — каквито и да бяха — хора бяха. Превали височината, но тях ги нямаше. Резачките бяха замлъкнали, чуваше се човешки говор, но хора не се виждаха. В падащата нощ Уилкинсън забеляза светлата лента на пътеката към постройките и инстинктивно се затича натам, удвоявайки усилията си.

Колин потърси началника си, докато другите двама се качваха в джипа. Взря се в сумрака без надежда да види нещо.

— Хайде идвай, тоя си е тръгнал — извика Джеймс.

— Ами ако не е?

— Ами ако не е — ще си тръгне. — Джеймс и Хансен се заляха от смях.

Колин прие забележката освен за смешна и за съвсем основателна, а и не се чувстваше комфортно в тъмната притихнала гора. Огледа се протоколно за последен път и се затича след тръгващия джип.

— Чакайте бе, ей, идиоти! — извика затръшвайки вратата. — Да не смятахте да ме оставите тук, а?

— Ами! — толкова ценен кадър като теб — В никакъв случай, само, че — педала на газта ми залепна за подметката. — Джеймс се хилеше доволно.

— Залепнал той, залепнал друг път, прошка за вас само ако почерпите нещо в хижата! — Колин с лекота прочете мислите на събеседниците си.

— То една хижа, ами, хайде…, но виж за почерпката — смятай, че чашата вече ти е налята — Джеймс увеличи скоростта.

— Така, по-бързо. Дано оня дребосък да е запалил печката, че го убивам — додаде лаконично Хансен боботейки, след което всеки се унесе в мислите си, сред бръмченето на мотора и полюшванията на неравния горски път.