Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

11.

— Хайде, момче, побързай! — подвикна дребната стара жена със бежов шлифер и кафяви обувки на следващия я младеж.

— Идвам, идвам, госпожо — отвърна Чарли, докато се бореше със стъпалата на вагона — какво носите в този куфар, нещо за контрабанда или пък труп? — продължи момчето с усмивка, теглейки с усилие огромен четвъртит куфар по влажния перон.

— Трупа на живота си нося, хайде, хайде! — без никакъв сантимент изстреля госпожа Дохърти и махна нетърпеливо с ръка без да се обръща.

— Идвам, спокойно. — Между двамата неусетно се бе зародило, ако не приятелство, то поне взаимна симпатия. — Но защо бързаме толкова и без това пристигнахме по-рано. Аз поне не мога да стигна днес до дядо си, вие сте по-лесна — къщата няма да Ви избяга.

Госпожа Дохърти се обърна рязко и го изгледа косо и насмешливо.

— Ти си тръгнал при дядо си, нали — момчето кимна — чакай това чудо да се разкара — влакът подаде остър сигнал и потегли, като остави двамата сами на нощната гара — А, мен като ме гледаш къде съм тръгнала, за гъби ли? — скастри го бойката старица — От тук отиваме направо при Хенри — допълни, врътна се енергично и запрепуска по перона със ситните си крачки.

— Супер, но… с какво?

— Ха! — госпожа Дохърти се спря така рязко, както бе тръгнала — Виж за това не бях помислила, ех, мисълта вече ми изневерява. Ами сега? — момчето не отговори веднага и двамата продължиха бавно.

— Сетих се. Тук нямам много познати, но има едно момче, не много по-голям от мен, правили сме лудории заедно преди, като малки. Може да се каже, че сме близки. Той носи пощата на дядо ми и се виждаме понякога.

— Добре, виждате се и какво! Карай малко по-живо! — духът на жената сякаш пламтеше.

— Та, той има едно малко моторче, разнася с него пощата, можем да му го поискаме…

— А, не можем ли да поискаме направо една кола. Под наем. Старите ми кости, а и багажът — посочи с палец внушителния куфар — определено ще се чувстват малко дискомфортно върху това… моторче — думите бяха казани като въпрос, но бяха всъщност едноличното решение на старата госпожа — нетърпящо възражение.

— Но… кола аз не мога да…

— Аз мога, хайде!

Градчето Маунтсвил бе типично планинско градче — стръмни улици, квартали, накацали по възвишенията, нещо като централна част и най-вече основната му характеристика — беше мъничко. Поради тази причина, двамата пътешественици напредваха бързо из заспиващия град. След кратко време вече приближаваха целта си. Старата жена все така подканяше нетърпеливо мъкнещия огромния куфар младок да побърза.

Стигнали до къщата на пощальона, те се спряха и Чарли натисна звънеца на входната врата веднъж.

— По-смело, момче, по-смело! — госпожа Дохърти се повдигна леко на пръсти и зазвъня настоятелно.

Отвътре се чу движение и вратата се отвори.

— Кой е? — действително на вратата стоеше същия младеж, който донесе на Чичо Хенри вестта за идването на Чарли.

— Здрасти, Дейви! Аз съм Чарли.

— О, Чарли ти ли си бе, човек, много рано пристигаш, по никое време! — погледна бегло часовника си.

— Именно, по-рано пристигнах и сега се чудя как да се добера…

— Здравей, младеж, всъщност става дума, че ни трябва превоз — намеси се госпожа Дохърти, избутвайки Чарли встрани. — Колата ти под наем — поясни тя. — Защото иначе ще ни изядат вълците в тази тъмнина, там из горите.

Двамата младежи се сепнаха при тази атака. Старицата обаче бе взела нещата в ръцете си и не след дълго госпожа Дохърти и Чарли отново бяха спътници. Този път в поостарелия пикап, чиито цвят се губеше някъде в необятните нюанси размити по границите между жълтото, бялото и сивото, който бащата на Дейви им бе отстъпил под непрекъснатия словесен напор на старата жена.

Фаровете на машината бележеха неясно пътя, по който се движеха. Контурите му се губеха някъде встрани. Големият автомобил сякаш си проправяше път в наситената материя на тъмнината наоколо. Светлините повече засилваха това впечатление, отколкото помагаха на седящата зад волана госпожа Дохърти. Тя се бе наместила върху две възглавници, сложени върху притиснатата плътно напред седалка. Мълчеше, вперила поглед в тунела проправян от фаровете. Мълчеше и Чарли. Пътят се виеше нагоре, завой след завой, като че нямаше намерение да свърши никога и монотонно повеждаше мислите на двамата из дебрите на историята, която ги свързваше… Която ги бе свързала завинаги.

Старата жена се размърда неспокойно.

— Момче, какво си се умълчал?

— Мисля за дядо си. Нещо съм нервен. Не знам, може би от тъмнината, пък и съм май вече доста поуморен…

Госпожа Дохърти кимна.

— И с мен е така, мислите ми все се отклоняват към него, сякаш ги вика. Като се замисля — нещата се натрупват едно след друго, задълбават все по-надълбоко и ми става страшно. Краят наближава, вече нямам сили да се противопоставям и тези болезнени стрелички, като че ли го усещат и са безпощадни… — старата жена не уточни за кой край говори, но въпреки умората, която отчетливо бе белязала лицето й, се усещаше осезателно, нетърпението да стигнат и напрежението, което то пораждаше в душата й.

Думите й го потвърдиха:

— Тези завои сякаш нямат край, като че ли пътуваме в бездънния Космос. Момче, да не би да сме объркали пътя?

— Не, но имам същото чувство, дано стигнем скоро, защото вече ми писна. — Чарли премълча неясните си предчувствия и забарабани по таблото на стария „Форд“.

Старата жена не каза нищо, но настъпи педала на газта с несвойствен за годините й ентусиазъм, сякаш споделила мислено тревогата на момчето. Тъмнината покрай пикапа запрепуска стремглаво, като от време на време, при завой, нощните дървета покрай пътя изскачаха пред очите им от прегръдката на мрака. Движението на колата създаваше илюзията, че в мрачно погребално шествие се бяха запътили нанякъде.