Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (36)

18.

Насълзените от взиране очи на Чарли първи забелязаха заревото на огъня.

Момчето се ококори и изненадано ахна.

Старата жена, следяща пътя пред себе си, го изгледа странно. Той не реагира, а остана загледан. Тя също погледна над отсрещните дървета. С всеки метър, изминат от гумите на пикапа, сиянието от огъня ставаше по-силно. Усещането за нещастие натежа във въздуха.

„Форд“-ът изскочи на полянката. Спирачките пискливо изскърцаха. Чарли би сметнал, че са объркали пътя, ако имаше такава възможност. Но нямаше. Пътят беше само един и от гледката, до която ги бе отвел, душата на момчето се сви. То изхвръкна като тапа и се затича към постройките. Погледна бегло дядовата си — тъмна. Нещо липсваше в контурите на периферното му зрение, но не се замисли — нямаше време — пламтящия огън отсреща го привличаше с гибелна сила. Момчето тръсна глава — не, не можеше там да е дядо му, вероятно е видял пожара и е тръгнал да търси помощ. Това, за определен период от време, беше последната му свързана мисъл. Напрежението му надделя над разума и мислите му се застрелкаха като къси несвързани идеи, каращи го да тича безцелно из руините.

Същата тази гледката върна тежестта на годините върху плещите на старата жена. Отминали бяха времената на добрите пожелания и благородното самозалъгване. Реалността я погълна и тя почти вкуси гибелта стелеща се наоколо.

Инстинктивно госпожа Дохърти игнорира двете постройки и погледна към трупа на стария бор. Забеляза човешко тяло. Забърза. Наближи — забеляза още едно. Затича се.

Старата жена изхлипа. Ситните й стъпки, сякаш я задържаха на едно място. Най-после стигна и се стъписа — хората бяха мъртви. Нея обаче я вълнуваше друго — хората бяха чужди. Струйка надежда се промъкна в сърцето й.

Необяснимо с нормалните сетива госпожа Дохърти усети Чичо Хенри, преди да го види. Затича се по протежението на голямото дърво. Все още не го виждаше. Крачка. Втора. Старата жена падна на колене до безжизненото тяло.

Чичо Хенри бе успял да се добере до своето място в лоното на бора.

Мириам Дохърти бе стигнала до финала на своето надбягване с времето — закъсняла с мигове. Би дала целия си живот, за да върне назад тези мигове и… поне онзи човек можеше да не ги принуждава да спират…

Старата жена се наведе и взе в скута си главата на своя любим. Нежно го прегърна като зашепна тихо, забравила за времето, забравила всичко.

— Нашето време свърши… Мириам… без следа… — гласът на Чичо Хенри бе слаб, топящ се, бе по-скоро дихание — … ние… — восъчно бледата ръка, посегна сякаш да погали, но меко и плавно се отпусна на гърдите му — аз отивам… — жената гледаше склопените очи невярваща, погледна Чарли, взрян като хипнотизиран в тях.

— Хенри, Хенри, аз съм, Хенри…

— … някъде… — последното дихание на стареца прелетя сред побелелите коси на жената.

— Не, Хенри, не, аз съм тук, при теб, дойдох… — гласът на старата жена заглъхна в ридания и тя заплака, прегърнала своя Хенри. Заплака така, както само смъртно ранена душа може да плаче. С цялата горест на своя отминал живот.

Чарли отстъпи, все още вперил блуждаещ поглед в двамата старци. Сълзи се стичаха по начерненото му от сажди лице.

Отнякъде долетя вятърът, пое душата на Чичо Хенри и я понесе на крилете си по вечния й път, където старецът най-после срещна своя приятел.