Исабел Алиенде
Градът на зверовете (20)

20
Пътищата се разделят

Пътуването на връщане към Санта Мария де ла Ювия беше кошмарно, защото Сесар Сантос загуби повече от час, докато овладее контролите и стабилизаторите на машината. През този ужасен час никой не вярваше, че ще се върнат живи в цивилизацията, дори и Кейт Колд, чиято кръв беше студена като на дълбоководна риба, се прости с внука си, стискайки здраво ръката му.

— Сбогом, Ягуар. Опасявам се, че оттук по-далеч няма да стигнем. Съжалявам, че животът ти беше толкова кратък — каза.

Войниците се молеха на висок глас и пиеха ликьор, за да успокоят нервите си, докато Тимоти Брус демонстрираше дълбоката си неудовлетвореност, повдигайки лявата си вежда — нещо, което правеше, когато беше на ръба да избухне. Единствените, които запазиха спокойствие, бяха Надя, която вече не се страхуваше от височината и вярваше в здравите ръце на баща си, и професор Людовик Льоблан — толкова замаян, че не осъзнаваше опасността.

Часове по-късно, след едно толкова разклатено приземяване, колкото и отлепването от земята, членовете на експедицията най-накрая можаха да се настанят в мизерния хотел на Санта Мария де ла Ювия. На следващия ден трябваше да заминат обратно за Манаос, откъдето щяха да вземат самолети за своите страни. Прехода трябваше да направят с лодка по реката Негро, както бяха дошли, защото малкият самолет на Сесар Сантос отказа да се издигне в небето, въпреки сменения мотор. Жоел Гонсалес, помощникът на Тимоти Брус, който се беше възстановил достатъчно, щеше да дойде с тях. Монахините му бяха направили импровизиран корсет от гипс, който го обездвижваше от врата до бедрата, и прогнозираха, че ребрата му ще оздравеят без последици, макар че бе възможно нещастникът никога да не се излекува от своите кошмари. Всяка нощ сънуваше, че го прегръща анаконда.

Монахините ги увериха също, че тримата ранени войници ще се оправят, защото за техен късмет стрелите не били намазани с отрова; бъдещето на Мауро Кариас обаче се очертаваше извънредно лошо. Ударът на Таама, който се беше стоварил върху главата му, бе жегнал мозъка и в най-добрия случай Кариас щеше да остане до края на живота си в инвалидна количка, безполезен, без мисловна дейност, на изкуствено хранене. Вече го бяха откарали със собствения му самолет в Каракас заедно с Омайра Торес, която не се отделяла нито за миг от него. Жената не знаеше, че Ариосто беше умрял и вече не можеше да я защитава; не подозираше също, че веднага след като чужденците разкажат за случилото се с фалшивите ваксини, щеше да се наложи да се изправи пред съда. Беше с разстроени нерви, повтаряше непрекъснато, че тя била виновна за всичко, че Господ ги бил наказал, Мауро и нея, заради вируса на морбили. Никой не разбирал странните й изявления, но отец Валдомеро, който отишъл да даде духовна утеха на умиращия, им обърнал внимание и си записал нейните думи. Свещеникът, както и Каракауе, отдавна подозирал, че Мауро Кариас има план за експлоатация на земите на индианците, но не бил успял да разкрие какъв е той. Брътвежите на лекарката му дали ключа към него.

Докато капитан Ариосто командвал гарнизона, предприемачът правел каквото си поиска по тези земи. Мисионерът нямал власт, за да изобличи двамата, въпреки че години наред съобщавал на Църквата за подозренията си. Неговите предупреждения били пренебрегвани, защото липсваха доказателства и освен това го смятали за полулуд; Мауро Кариас се бил постарал да разпространи слуха, че кюрето говори глупости, след като било отвлечено от индианците. Отец Валдомеро успял да стигне дори до Ватикана, за да извести за злоупотребите срещу индианците, но неговите висшестоящи еклесиасти му напомнили, че мисията му е да занесе Божието слово по Амазонка, а не да се занимава с политика. Човекът се върнал отчаян, питайки се как може да спасява душите в името на небето, без преди това да спаси живота на индианците на земята. От друга страна, не беше сигурен, че е удачно да покръства индианците, които имаха собствена форма на духовност. Бяха живели хиляди години в хармония с природата, като Адам и Ева в рая. Защо е необходимо да им се внушава идеята за греха? — мислеше си отец Валдомеро.

Когато научи, че групата от Интернешънъл Джеографик се е върнала в Санта Мария де ла Ювия и че капитан Ариосто е умрял при неизяснени обстоятелства, мисионерът отиде в хотела. Версиите на войниците за това, което се бе случило на високото плато, бяха противоречиви: едни обвиняваха индианците, други — Звяра, но нито един не хвърли вината върху членовете на експедицията. Във всеки случай, при отсъствието на Ариосто, най-накрая имаше някаква малка вероятност да бъде раздадено правосъдие. Скоро щеше да се яви друг военен, натоварен с командването на войската, и нямаше никаква гаранция, че ще е по-почтен от Ариосто; и той може би също щеше да се огъне пред подкупите и престъпността, както често се случваше по Амазонка.

Отец Валдомеро предостави информацията, която беше събрал, на професор Людовик Льоблан и на Кейт Колд. Твърдението, че Мауро Кариас е разпространявал епидемии със съдействието на доктор Омайра Торес и командира на войската беше обвинен в такова чудовищно престъпление, че никой нямаше да му повярва без доказателства.

— Новината, че индианците са избивани по този начин, ще разтърси света. Жалко, че не можем да го докажем — каза писателката.

— Мисля, че можем — отвърна Сесар Сантос, като извади от джоба на елека си една от ампулите с предполагаемата ваксина.

Обясни, че Каракауе успял да я измъкне от багажа на лекарката малко преди да бъде убит от Ариосто.

— Александър и Надя го изненадали като ровел в кутиите с ваксините и въпреки че той ги заплашил да не го издават, децата ми го разказаха. Смятахме, че Каракауе е изпратен от Кариас, никога не сме допускали, че е държавен служител — каза Кейт Колд.

— Аз знаех, че Каракауе работи за Департамента за защита на индианците и затова препоръчах на професор Льоблан да го наеме като личен асистент. Така той можеше да придружава експедицията, без да предизвика подозрения — обясни Сесар Сантос.

— Излиза, че съм бил употребен, Сантос — уточни професорът.

— Вие искахте някой да ви вее с бананово листо, а Каракауе искаше да тръгне с експедицията. Никой нямаше да загуби, професоре — усмихна се водачът и добави, че от много месеци насам Каракауе разследвал Мауро Кариас и бил събрал дебело досие, съдържащо тъмните сделки на този човек, по-специално начина, по който експлоатирал земите на индианците. Сигурно е подозирал за връзката между Мауро Кариас и доктор Омайра Торес, затова е решил да проследи жената.

— Каракауе ми беше приятел, но бе затворен човек и не говореше повече от необходимото. Никога не ми е разказвал, че е подозирал Омайра — каза Сантос. — Мисля че е напредвал, търсейки обяснението за масовото измиране на индианците, затова е взел една от ампулите с ваксината и ми я даде да я пазя на сигурно място.

— С това бихме могли да докажем зловещия начин, по който са се разпространявали епидемиите — каза Кейт Колд, гледайки на светлината малката стъкленица.

— И аз имам нещо за теб, Кейт — усмихна се Тимоти Брус, показвайки няколко филмови ролки в дланта си.

— Какво е това? — попита заинтригувана писателката.

— Тук са заснети Ариосто, който убива Каракауе с изстрел в упор, Мауро Кариас, който разбива ампулите, и разстрелът на индианците. Благодарение на професор Льоблан, който отвличаше вниманието на капитана в продължение на половин час, имах време да разменя филмите, преди той да ги освети. Сложих там лентите от първата част на пътуването и спасих тези — обясни Тимоти Брус.

Кейт Колд реагира по неочакван за нея начин: скочи на врата на Сантос и на Брус и целуна и двамата по бузите.

— Благословени да сте, момчета! — възкликна щастлива.

— Ако ампулата съдържа вируса, както смятаме, това означава, че Мауро Кариас и тази жена са подложили индианците на геноцид и ще трябва да платят за това… — промълви отец Валдомеро, като държеше малката ампула с два пръста в протегнатата си ръка, сякаш се страхуваше отровата да не плисне в лицето му.

Той беше човекът, който предложи да се създаде фондация, предназначена за защита на Окото на Света и по-специално на хората от мъглата. С красноречивото перо на Кейт Колд и международния престиж на Людовик Льоблан беше сигурен, че ще успеят, обясни ентусиазирано. Вярно, липсваше им финансиране, но всички заедно щяха да обмислят как да намерят пари: щяха да се обърнат към църквите, политическите партии, международните организации, правителствата, нямаше да престанат да чукат на различни врати, докато не осигурят необходимите фондове. Трябва да спасят племената — обобщи мисионерът, а останалите се съгласиха с него.

— Вие ще бъдете председател на фондацията, професоре — предложи Кейт Колд.

— Аз? — попита Льоблан истински изненадан и очарован.

— Кой може да го направи по-добре от вас? Когато Людовик Льоблан говори, светът слуша… — каза Кейт Колд, имитирайки надутата интонация на антрополога, а всички, с изключение на Льоблан, разбира се, избухнаха в смях.

Александър Колд и Надя Сантос бяха седнали на пристанището в Санта Мария де ла Ювия — там, където разговаряха за първи път преди няколко седмици и където започна тяхното приятелство. Както и тогава, вече беше настъпила нощта с вечерното квакане на жабите и крясъците на маймуните, но този път луната не ги осветяваше. Небосводът беше тъмен и изпъстрен със звезди. Александър никога не беше виждал такова небе, не можеше да си представи, че има толкова много звезди. Децата усещаха, че много живот се беше изтърколил, откакто се запознаха; за тези няколко седмици и двамата бяха пораснали и се бяха променили. Дълго седяха мълчаливи, загледани в небето, с мисълта, че много скоро трябва да се разделят, докато Надя си спомни за кошничката, която носеше за своя приятел — същата, която й бе дал алимаи на раздяла. Алекс я взе с благоговение и я отвори: вътре блестяха трите яйца от свещената планина.

— Пази ги, Ягуар. Много са ценни, това са най-големите диаманти в света — каза му Надя шепнешком.

— Това диаманти ли са? — попита Алекс уплашен, без да смее да ги докосне.

— Да. Принадлежат на хората от мъглата. Според видението, което имах, тези яйца могат да спасят онези индианци и гората, в която винаги са живели.

— Защо ми ги даваш?

— Защото ти беше посочен за вожд, който да преговаря с нааб-ите. Диамантите ще ти послужат за размяна — обясни тя.

— Ех, Надя! Аз съм само един сополанко на петнайсет години, нямам никаква власт в света, не мога да преговарям с никого и още по-малко да поема отговорността за такова съкровище.

— Когато пристигнеш в твоята страна, ще ги дадеш на баба ти. Сигурно тя ще знае какво да направи с тях. Твоята баба изглежда много силна жена, тя може да помогне на индианците — увери го момичето.

— Приличат на парчета стъкло. Откъде знаеш, че са диаманти? — попита той.

— Показах ги на баща ми, той ги разпозна от пръв поглед. Но никой друг не трябва да знае за това, докато не бъдат на сигурно място, иначе ще ги откраднат, разбираш ли, Ягуар?

— Разбирам. Виждал ли ги е професор Льоблан?

— Не, само ти, баща ми и аз. Ако професорът научи, ще хукне да разказва за това на половината свят — каза убедено тя.

— Баща ти е много честен човек, всеки друг би си запазил диамантите.

— Ти би ли го направил?

— Не!

— Нито пък баща ми. Не пожела да ги докосне, каза, че носят лош късмет, че хората се убиват един друг заради тези камъни — отговори Надя.

— И как ще ги прекарам през митницата в Съединените щати? — попита момчето, премервайки теглото на великолепните яйца.

— В една торбичка. Ако някой ги види, ще помисли, че са сувенири от Амазонка. Никой не подозира, че съществуват диаманти с такъв размер и още по-малко — в ръцете на едно момче с наполовина обръсната глава — засмя се Надя, прекарвайки пръстите си по голото му теме.

Стояха дълго смълчани, гледайки водата в краката си и растителността в заобикалящия ги мрак, тъжни, защото след много малко часове трябваше да си кажат сбогом. Мислеха си, че никога вече в техния живот няма да се случи нещо толкова невероятно като приключението, — което бяха споделили. Какво може да се сравни със Зверовете, златния град, пътуването в дъното на земята на Александър и изкачването до гнездото с великолепните яйца на Надя?

— Възложили са на баба ми да напише друг репортаж за Интернешънъл Джеографик. Трябва да отиде в Царството на дракона на златото — каза Алекс.

— Звучи толкова интересно, колкото и Окото на Света. Къде се намира?

— В Хималаите. Бих искал да отида с нея, но…

Момчето разбираше, че това е почти невъзможно. Трябваше да се върне към нормалното си съществуване. Беше отсъствал няколко седмици, време беше да се върне на училище, или щеше да си провали учебната година. Искаше също да види семейството си и да прегърне кучето си Пончо. И преди всичко трябваше да достави лечебната вода и растението на Уалимаи на майка си; беше сигурен, че с тяхна помощ, в добавка към химиотерапията, тя ще оздравее. Въпреки това повече от всичко го болеше, че ще се раздели с Надя, искаше му се да не съмва никога, да остане завинаги под звездите заедно със своята приятелка. Никой в света не го познаваше толкова, никой не беше така близък до сърцето му като това момиче с цвят на мед, което бе срещнал като по чудо на края на света. Какво щеше да стане с нея? Щеше да расте мъдра и дива в джунглата, много далеч от него.

— Ще те видя ли отново? — въздъхна Алекс.

— Разбира се! — каза тя, прегръщайки Бороба с престорена радост, за да не види сълзите й.

— Ще си пишем, нам?

— Пощите по тези краища не са много добри, да кажем…

— Няма значение, дори ако писмата се бавят, ще ти пиша. Никога, никога няма да те забравя, винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка — обеща Александър Колд със сломен глас.

— И ти — моят най-добър приятел, докато можем да се виждаме със сърцата — отвърна Надя Сантос.

— Довиждане, Орлице…

— Довиждане, Ягуар…