Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Градът на зверовете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La ciudad de las bestias, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
gers91kt

Издание:

Исабел Алиенде. Градът на зверовете

ИК „Колибри“

История

  1. — Добавяне

4
Река Амазонка

Кейт и Александър Колд пътуваха в търговски самолет, прелитайки над Северна Бразилия. Часове наред бяха наблюдавали от въздуха една безкрайна горска шир, цялата в един и същ наситен яркозелен цвят, пресечена от реки, които се плъзгаха като блестящи змии. Най-грамадната от всички беше с цвят на кафе с мляко.

„Река Амазонка е най-широката и най-дългата на Земята, пет пъти по-голяма от всяка друга. Само астронавтите, на път към Луната, са успели да я видят цялата от разстояние“ — прочете Александър в туристическия пътеводител, който баба му купи в Рио де Жанейро. Не пишеше, че тази необятна област, последният рай на планетата, се унищожава систематично поради алчността на предприемачи и авантюристи, както беше учил в училище. Строяха път — прорез през тропическата гора, откъдето масово прииждаха заселници и изнасяха тонове дървен материал и минерали.

Кейт уведоми внука си, че ще се изкачат по река Негро до Горно Ориноко — един почти неизследван триъгълник, където беше концентрирана по-голямата част от индианските племена. Предполагаше се, че оттам произхождаше Звярът.

— Тук в книгата пише, че тези индианци живеят като през каменната ера. Още не са измислили колелото — изкоментира Алекс.

— Не им е необходимо. Не върши работа на такъв терен, нямат какво да пренасят и за никъде не бързат — отговори Кейт Колд, която не обичаше да я прекъсват, докато пишеше. През по-голяма част от пътя тя си водеше записки в своите бележници със ситен и нечетлив, подобен на следи от мухи почерк.

— Не познават писмеността — добави Алекс.

— Сигурно е, че имат добра памет — каза Кейт.

— Няма прояви на изкуство, само си боядисват телата и се украсяват с пера — обясни Алекс.

— Малко ги интересува бъдещето, нито това да са различни сред останалите. По-голямата част от нашите така наречени „артисти“ би трябвало да последват примера им — отвърна баба му.

Отиваха в Манаос — най-населения град в областта на Амазонка, който е бил в разцвета си, когато се разраснал добивът на каучук в края на деветнадесети век.

— Ще се запознаеш с най-мистериозната тропическа гора в света, Александър. Там има места, където духовете се появяват посред бял ден — обясни Кейт.

— Да бе, както и „противния човек от джунглата“, когото отиваме да търсим — усмихна се саркастично внукът й.

— Наричат го „Звяра“. Може да не е само един екземпляр, а няколко, цяло семейство или племе от зверове.

— Много си доверчива за твоята възраст, Кейт — произнесе се момчето, без да успее да скрие ироничната си интонация, виждайки, че баба му вярва в тези истории.

— С възрастта се придобива известна скромност, Александър. Колкото повече години трупам, толкова по-невежа се чувствам. Само младите имат обяснение за всичко. На твоята възраст можеш да се държиш арогантно и не е толкова важно дали се правиш на глупак — отвърна сухо тя.

Като слязоха от самолета в Манаос, усетиха климата по кожата си — като пешкир, напоен с гореща вода. Там щяха да се съберат с останалите членове от експедицията на Интернешънъл Джеографик. Освен Кейт Колд и внука й Александър, в нея участваха Тимоти Брус — английски фотограф с дълго конско лице и жълти от никотина зъби, заедно с мексиканския си помощник Жоел Гонсалес и прочутият антрополог Людовик Льоблан. Алекс си представяше Льоблан като мъдрец с бяла брада и внушителна фигура, а се оказа, че е едно човече около петдесетте — ниско, кльощаво, нервно, с непроменящо се изражение на презрение или на жестокост върху устните и с хлътнали като на плъх очи. Ходеше облечен като ловец на зверове от филмите — от оръжията, които висяха на колана му до тежките ботуши и австралийската шапка, украсена с цветни перца. Кейт изкоментира под носа си, че му липсва само един мъртъв тигър, върху който да си опре победоносно крака. През младежките си години Льоблан прекарал известно време по Амазонка и написал обемист трактат за индианците, който предизвикал сензация в академичните среди. Бразилският водач Сесар Сантос, който трябваше да ги вземе от Манаос, не успя да пристигне, защото малкият му самолет бил разглобен, така че щял да ги чака в Санта Мария де ла Ювия, докъдето групата трябваше да стигне с лодка.

Алекс се увери, че Манаос, разположен там, където се сливат реките Амазонка и Негро, е голям и модерен град с високи здания и убийствени задръствания, но баба му обясни, че природата там била неподвластна на хората и по време на наводнения във вътрешните дворове на къщите и в шахтите на асансьорите се появявали каймани и змии. Това бил също така град на трафиканти, законът бил слаб и лесно се нарушавал: дрога, диаманти, злато, скъпоценна дървесина, оръжия… Преди по-малко от две седмици открили една лодка, натоварена с риба… и всяка рибка била пълна с кокаин.

За американското момче, което беше излизало от страната си само за да се запознае с Италия — земята на прадедите на майка му, беше изненадващо да види цялата смесица от контрасти между богатството на едни и крайната бедност на други. Селяните без земя и работниците без работа пристигаха масово да търсят нови хоризонти, но мнозина оставаха подслонени в колиби, без средства и без надежда. Този ден се честваше някакъв празник и беше весело, като на карнавал: по улицата минаваха групи музиканти, хората танцуваха и пиеха, мнозина се бяха маскирали. Настаниха се в един модерен хотел, но не успяха да заспят поради силната музика, трясъка на фишеците и ракетите. На следващия ден професор Льоблан се събуди в много мрачно настроение след тежката нощ и настоя да потеглят възможно най-рано, защото не желаел да прекара нито минута повече от необходимото в този безсрамен град, както го окачестви.

Групата на Нешънъл Джеографик се изкачи срещу течението на река Негро[1], наречена така поради цвета си, получен от наносите, които влачеха водите й, и се насочи към Санта Мария де ла Ювия — едно селище изцяло на индианска територия. Лодката беше достатъчно голяма, със стар, шумен и пушещ мотор и импровизиран покрив от пластмаса за защита от слънцето и дъжда, който се изливаше като горещ душ по няколко пъти на ден. Плавателният съд се движеше претъпкан с хора, дисаги, сакове, гроздове банани и няколко домашни животни в клетки или само с вързани крака. Разполагаха с тезгяси, широки пейки за сядане и поредица хамаци, закачени едни върху друг по мачтите.

Екипажът и повечето от пътниците бяха кабоклос[2], както се наричаха хората от Амазонка, смесица от различни раси: бяла, индианска и негърска. Пътуваха и няколко войници, двойка млади американци — мормони мисионери, и една лекарка от Венецуела, Омайра Торес, чиято цел бе ваксинирането на индианците. Беше красива мулатка на около тридесет и пет години, с черна коса, кожа с кехлибарен цвят и зелени бадемови очи на котка. Движеше се грациозно, сякаш танцуваше под звуците на таен ритъм. Мъжете я следваха с очи, но тя сякаш не си даваше сметка за впечатлението, предизвикано от хубостта й.

— Трябва да отидем добре подготвени — каза Льоблан — сочейки оръжията си. Говореше по принцип, но беше очевидно, че се обръща само към доктор Торес. — Да срещнем Звяра не е страшно. Най-лошото ще са индианците. Те са брутални, жестоки и коварни войни. Както пиша в моята книга, те убиват, за да докажат своята значимост, и колкото повече убийства извършват, толкова по-високо се нареждат в йерархията на племето си.

— Може ли да обясните това, професоре? — попита Кейт Колд, без да скрива ироничния си тон.

— Много е просто, госпожо… Как казахте, че е името ви?

— Кейт Колд — поясни тя за трети или четвърти път. Очевидно професор Льоблан имаше лоша памет за женските имена.

— Повтарям: много просто. Става дума за пагубното състезание, което съществува в природата. Най-свирепите мъже управляват примитивните общества. Предполагам, че сте чували термина „мачо алфа“. Между вълците например, най-агресивният мъжкар контролира всички останали и запазва за себе си най-добрите женски. Сред хората е същото: най-свирепите мъже командват, получават повече жени и предават своите гени на повече деца. Другите трябва да се задоволят с онова, което е останало, разбирате ли? Това е правото на по-силния — обясни Льоблан.

— Искате да кажете, че жестокостта е нещо естествено?

— Точно така. Състраданието е модерна измислица. Нашата цивилизация се грижи за слабите, бедните, болните. От гледна точка на генетиката, това е ужасна грешка. Затова човешката раса дегенерира.

— Какво бихте направили със слабите в обществото, професоре? — попита тя.

— Това, което прави природата: оставя ги да изчезнат. В това отношение индианците са по-мъдри от нас — отговори Льоблан.

Лекарката Омайра Торес, която беше слушала внимателно разговора, не можеше да не каже своето мнение.

— При цялото ми уважение, професоре, ми се струва, че индианците не са толкова жестоки, колкото ги описвате. Напротив, за тях войната е по-скоро церемония: това е ритуал за доказване на мъжеството. Боядисват си телата, приготвят оръжията си, пеят, танцуват и предприемат нашествие в шабоното на друго племе. Заплашват се взаимно и си нанасят по няколко удара с тояги, но рядко има повече от един или двама мъртви. В нашата цивилизация е обратното: няма церемония, само сеч.

— Ще ви подаря един екземпляр от моята книга, госпожице. Всеки сериозен учен ще ви каже, че Людовик Льоблан е авторитет в тази област… — прекъсна я професорът.

— Не съм толкова учена като вас — усмихна се доктор Торес. — Аз съм само една селска лекарка, която е работила повече от десет години по тези места.

— Повярвайте ми, уважаема докторке, тези индианци са живо доказателство, че човекът не е нищо повече от маймуна убиец — отвърна Льоблан.

— А жената? — намеси се Кейт Колд.

— Съжалявам, че го казвам, но жените в примитивните общества не се броят за нищо. Те са само военна плячка.

Доктор Торес и Кейт Колд се спогледаха и развеселени се усмихнаха.

Първата част от пътуването по река Негро се оказа преди всичко изпитание по търпеливост. Напредваха със скоростта на костенурка и щом слънцето залезеше, трябваше да спират, за да избегнат сблъсъците с дънерите, които течението влачеше. Горещината беше силна, но по здрач захлаждаше и за да заспиш, трябваше да се покриеш с някаква завивка. На места, където реката течеше чиста и спокойна, ловяха риба или плуваха. Първите два дни се разминаваха с различни видове плавателни съдове — от моторни лодки и плаващи къщи до обикновени канута, издълбани от ствола на дърво, но след това останаха сами сред необятността на този пейзаж. Това беше една планета от вода: животът течеше, движейки се бавно, в унисон с ритъма на реката, с приливите и отливите, с дъждовете, с наводненията. Вода, отвсякъде вода. Съществуваха стотици семейства, които се раждаха и умираха в нейните плаващи къщи, без да са прекарали и една нощ на твърда земя; други живееха в наколни жилища по бреговете на реката. Транспортът се извършваше по реката, а единствената възможност да изпратиш или да получиш съобщение беше радиото. На американското момче му се стори невероятно, че може да се живее без телефон. Една радиостанция от Манаос излъчваше непрекъснато лични съобщения — така хората се осведомяваха за новините, за търговията, за семействата си. Нагоре по реката парите не бяха много в обръщение, съществуваше обменна търговия — разменяха риба за захар или бензин за кокошки, или услуги за каса бира.

Тропическата гора се издигаше заплашително по Двата бряга на реката. Нарежданията на капитана бяха ясни: да не се отдалечават по никакъв повод, защото в Джунглата се губи чувството за ориентация. Известни бяха случаи с чужденци, които бяха загинали в отчаяние на няколко метра от реката, без да успеят да я намерят. На разсъмване виждаха розови делфини, които скачаха във водите, и стотици птици, стрелкащи се из въздуха. Видяха също и ламантини — големи водни бозайници, чиито женски са в основата на легендата за сирените. Нощем в гъсталаците се появяваха цветни точки — това бяха очите на кайманите, дебнещи в мрака. Един кабокло научи Алекс да определя големината на животното по разстоянието между двете му очи. Когато попадаха на малък екземпляр, този кабокло го заслепяваше с фенер, след това скачаше във водата и го хващаше, държейки челюстите му с едната си ръка, а опашката — с другата. Ако разстоянието между очите беше значително, бягаше от него като от чума.

Времето минаваше бавно, часовете се влачеха безкрайни, но независимо от това Алекс не се отегчаваше. Сядаше в предната част на кораба да наблюдава природата, да чете и да свири на флейтата на дядо си. Джунглата сякаш оживяваше и отвръщаше на звуците на инструмента; дори шумният екипаж и пасажерите замлъкваха, за да го слушат. Това бяха единствените случаи, когато Кейт Колд му обръщаше внимание. Писателката беше пестелива на думи, прекарваше деня, четейки или пишейки в своите бележници и, общо взето, се правеше, че не го забелязва, или се държеше с него както с всеки друг член на експедицията. Беше безполезно да се обръща към нея с въпроси, свързани чисто и просто с оцеляването, като яденето, здравето или сигурността например. Гледаше го отдолу нагоре, с явно пренебрежение, и му отговаряше, че има два вида проблеми — едни, които се решават от само себе си, и други, които нямат решение, така че да не я занимава с глупости. Добре че ръката му беше оздравяла бързо, в противен случай тя би била в състояние да разреши въпроса, предлагайки му да я ампутира. Беше жена на крайните мерки. Даде му книги и карти на Амазонка, за да може сам да търси информацията, която го интересува. Ако Алекс коментираше четивата си за индианците или развиваше теориите си за Звяра, тя отговаряше, без да вдигне поглед от страницата пред себе си. „Никога не трябва да изпускаш подходящия случай да си държиш устата затворена, Александър.“

Всичко в това пътуване се оказа толкова различно от света, в който момчето бе израсло, че се чувстваше като пришълец от друга галактика. Вече не разчиташе на удобствата, които ползваше дотогава, без да се замисля, като легло, баня, течаща вода, електричество. Посвети са на снимане с фотоапарата на баба си, за да отнесе доказателства като се завърне в Калифорния. Приятелите никога не биха му повярвам, че е държал в ръцете си кайман, дълъг почти метър!

Най-сериозният му проблем беше с какво да се храни. Винаги е бил капризен по отношение на яденето, а сега му сервираха неща, които дори не знаеше какво представляват. Единственото, което можеше да идентифицира на борда, бяха боб в консерва, сушено осолено месо и кафе, но нищо от това не му беше вкусно. Екипажът беше свалил с изстрели двойка маймуни и през нощта, когато корабът акостира на брега, ги опекоха. Толкова напомняха на хора, че се поболя само при вида им: приличаха на две обгорели деца. Следващата сутрин уловиха една пираруку — огромна риба, чието месо се оказа великолепно за всички, с изключение на него, защото отказа да го опита. На тригодишна възраст беше решил, че рибите не са му вкусни. Майка му, уморена да воюва, за да го накара да яде, се беше примирила и оттогава му сервираше само храните, които обичаше. Не бяха много. Тези ограничения го държаха гладен по време на пътуването; разполагаше само с банани, една консерва кондензирано мляко и няколко пакета бисквити. На баба му, както и на останалите, не им правеше впечатление, че гладува. Никой не му обръщаше внимание.

Многократно през деня падаше кратък и проливен дъжд; трябваше да свикне с постоянната влага, с факта, че дрехите му никога не изсъхваха напълно. При появата на слънцето ги нападаха облаци комари. Чужденците се предпазваха, мажейки се с лосион против насекоми, особено Людовик Льоблан, който не пропускаше случая да издекламира списъка на болестите, пренасяни от насекоми — от тифуса до маларията. Беше завързал плътен воал около австралийската си шапка, за да предпази лицето си, и прекарваше голяма част от деня под прикритието на мрежа срещу комари, която накара да провесят в задната част на кораба. Кабоклосите в замяна на това бяха сякаш имунизирани срещу ухапванията.

На третия ден, посред една лазурна утрин, корабът спря, защото възникна проблем с двигателя. Докато капитанът се опитваше да отстрани повредата, останалите отидоха да си починат под навеса. Беше прекалено топло, за да се движиш, но Алекс реши, че това е идеалното място, където може да се освежи. Скочи във водата, която изглеждаше равна и гладка като чиния със супа, и потъна като камък.

— Само един глупак пробва дълбочината с два крака — забеляза баба му, когато той си подаде главата на повърхността, изхвърляйки вода и от ушите си.

Момчето се отдалечи с плуване от кораба — бяха му казали, че кайманите предпочитали бреговете — и дълго се носи, легнал по гръб в хладката вода, с разперени ръце и крака, загледан в небето и замислен за астронавтите, които познаваха неговата безбрежност. Чувстваше се така сигурен, че когато нещо мина, докосвайки леко ръката му, реагира с един миг закъснение. Без да има представа каква опасност го дебне — може пък кайманите да не се задържат само по бреговете, в края на краищата, — заплува с всички сили обратно към кораба, но го спря гласът на баба му, която му изкрещя да не мърда. Подчини се по навик, въпреки че инстинктът му диктуваше обратното. Задържа се на повърхността възможно най-тихо и тогава видя до себе си огромна риба. Помисли, че е акула, и сърцето му за миг спря, но рибата описа малък кръг и се върна, любопитна, като се доближи толкова, че можеше да види усмивката й. Този път сърцето му подскочи и едва се въздържа, за да не извика от радост. Плуваше с един делфин!

Следващите двадесет минути, през които игра с него както правеше с кучето си Пончо, бяха най-щастливите в живота му. Великолепното животно кръжеше около него с голяма скорост, прескачаше го, спираше на няколко сантиметра от лицето му, наблюдавайки го със симпатия. Понякога минаваше съвсем близо и Алекс можеше да докосне кожата му, която не беше мека, както очакваше, а грапава. На момчето му се искаше този миг никога да не свършва, беше готов завинаги да остане в реката, но изведнъж делфинът махна с опашка за сбогом и изчезна.

— Видя ли, бабо? Никой няма да ми повярва за това! — викна, като се върна на кораба така възбуден, че едва успяваше да говори.

— Тук са доказателствата — усмихна се тя, показвайки му фотоапарата. Фотографите на експедицията — Брус и Гонсалес — също бяха уловили сцената.

 

 

Колкото по-навътре навлизаха по река Негро, толкова растителността ставаше по-пищна, въздухът — по-гъст и ароматен, времето — по-бавно, а разстоянията — по-неизмерими. Напредваха като насън през изумителни места. От време на време корабът се изпразваше, пътниците слизаха със своите дисаги и своите животни и се насочваха към колибите и малките чифлици по брега. Радиоприемниците на борда вече не получаваха личните послания от Манаос, нито дънеха популярни мелодии; хората замлъкнаха, докато природата вибрираше с оркестър от птици и маймуни. Само шумът на мотора издаваше присъствието на човека в безкрайната самота на джунглата. Най-накрая, когато пристигнаха в Санта Мария де ла Ювия, на борда бяха останали само екипажът, групата на Интернешънъл Джеографик, доктор Омайра Торес и двама войници. Там бяха също и двамата млади мормони, нападнати от някаква чревна бактерия. Въпреки антибиотиците, предписани от лекарката, те бяха толкова зле, че едва успяваха да си отворят очите и на моменти объркваха горещата джунгла със снежните планини в Юта.

— Санта Мария де ла Ювия е последният анклав на цивилизацията — каза капитанът на кораба, когато по един завой на реката се появи чифликът.

— Оттук нататък е магическа територия, Александър — съобщи Кейт Колд на своя внук.

— Останали ли са индианци, които не са имали никакъв контакт с цивилизацията? — попита той.

— Смята се, че съществуват някъде около две или три хиляди, но в действителност никой не го знае със сигурност — отговори доктор Омайра Торес.

Санта Мария де ла Ювия изглеждаше като човешка грешка сред една изумителна природа, която заплашваше всеки миг да я погълне. Състоеше се от около двадесетина къщи, склад, който понякога се превръщаше с хотел, друг, по-малък, където имаше болница, обслужвана от две монахини, две малки бакалници, една католическа църква и казарма за войската. Войниците контролираха границата и трафика между Венецуела и Бразилия. Съгласно закона трябваше също да защитават индианците от злоупотребите на заселниците и авантюристите, но на практика те не го правеха. Чужденците постепенно завладяваха региона, без някой да им се противопостави, като изтласкваха индианците все повече и повече към непревзимаемите зони или като ги убиваха безнаказано. На пристанището в Санта Мария де ла Ювия ги чакаше един висок човек с остър като на птица профил, с мъжествени черти и открито лице, с обрулена от ветровете кожа и тъмна грива, хваната на опашка на темето.

— Добре дошли. Аз съм Сесар Сантос, а това е дъщеря ми Надя — представи се той.

Алекс изчисли, че момичето беше на възрастта на сестра му Андреа, дванадесет или тринадесетгодишна. Имаше буйна къдрава коса, изсветляла от слънцето, очите и кожата й бяха медни на цвят; беше с шорти, фланелка и пластмасови джапанки. Носеше различни цветни лентички, завързани на китките, жълто цвете на едното ухо и дълго зелено перо, преминаващо през месестата част на другото. Алекс си помисли, че ако Андреа видеше тези украшения, веднага щеше да ги изкопира и че ако Никол, по-малката му сестра, видеше черната маймунка, която момичето носеше на рамото си, би умряла от завист.

 

 

Докато доктор Торес, подпомогната от двете монахини, които бяха там, за да я посрещнат, отвеждаше мисионерите мормони в малката болница, Сесар Сантос ръководеше разтоварването на многобройните вързопи на експедицията. Извини се, че не ги е чакал в Манаос, както се бяха уговорили. Обясни, че малкият му самолет, прелетял над цяла Амазонка, бил вече много стар и през последните седмици започнали да се разпадат части от двигателя. И понеже този двигател бил пред разкапване, решил да поръча друг, който трябвало да пристигне тези дни, и добави с усмивка, че не можел да си позволи да остави дъщеря си Надя сираче. След това ги отведе в хотела, който представляваше дървена конструкция, изградена върху пилони на брега на реката, наподобяваща другите разнебитени колиби в селото. Навсякъде бяха струпани каси от бира, а върху тезгяха бяха подредени бутилки с ликьор. Докато пътуваха, Алекс забеляза, че независимо от горещината, мъжете пиеха по всяко време литри алкохол. Тази примитивна сграда трябваше да служи за военен щаб, убежище, ресторант и бар за посетителите. На Кейт Колд и Людовик Льоблан отредиха стаи, отделени от останалата част с чаршафи, закачени на въжета. Другите щяха да спят в хамаци, защитени с комарници.

Санта Мария де ла Ювия беше задрямало и толкова отдалечено селище, че едва се виждаше на картата.

Няколко заселници отглеждаха крави с много дълги рога; други извличаха злато от дъното на реката или дървен материал и каучук от горите; малцина се осмеляваха да се отправят сами в джунглата в търсене на диаманти; по-голямата част обаче вегетираха с надеждата, че някаква възможност ще им падне като по чудо от небето. Това бяха видимите дейности. Тайните се състояха в трафик на екзотични птици, наркотици и оръжие. Групи войници със своите пушки на рамо и напоени с пот ризи играеха карти и пушеха, седнали на сянка. Оскъдното население изнемогваше, полузамаяно от горещината и скуката. Алекс видя различни индивиди без коса, без зъби, полуслепи, с обриви по кожата, които жестикулираха и си говореха сами; бяха миньори, умствено разстроени от живака, които постепенно гаснеха. Далдисваха на дъното на реката, за да всмукват с мощни тръби наситения със златен прах пясък. Някои умираха удавени; други умираха, защото конкурентите прерязваха шланговете им с кислород; останалите умираха бавно, отровени от живака, който използваха, за да отделят пясъка от златото.

Децата на селото, за сметка на това, играеха щастливи в калта, съпроводени от няколко домашни маймуни и дръгливи кучета. Имаше неколцина индианци, по фланелки или къси панталони, и други, съвършено голи, като децата. Отначало Алекс, смутен, не се осмеляваше да поглежда към гърдите на жените, но бързо свикна и след пет минути те престанаха да му правят впечатление. Тези индианци бяха изкарали няколко години в досег с цивилизацията и бяха загубили много от традициите и навиците си, както обясни Сесар Сантос. Дъщерята на водача, Надя, говореше с тях на техния език и в отговор те се държаха с нея, сякаш беше от същото племе.

Ако това бяха жестоките индианци, описани от Льоблан, те не се оказаха толкова впечатляващи: бяха ниски, мъжете не превишаваха метър и петдесет на ръст, а децата имаха вид на човешки миниатюри. За първи път в живота си Алекс се почувства висок. Кожата им беше бронзова на цвят, имаха високи скули; мъжете носеха косата си подстригана на кръг, като чиния, на височината на ушите, което подчертаваше азиатския им вид. Произхождаха от населението на Северен Китай, което бе дошло от Аляска между десет и двадесет хиляди години по-рано. Спасили се от поробване по време на Конкистата през XVI век, защото останали встрани от пътя й. Испанските и португалските войници не успели да победят блатата, комарите, растителността, огромните реки и водопади в района на Амазонка.

Щом се настаниха в хотела, Сесар Сантос се зае с подготовката на багажа за експедицията и с планирането на останалата част от пътуването с писателката Кейт Колд и фотографите, защото професор Льоблан реши да си почине, докато времето малко се захлади. Не му понасяше горещината. Междувременно Надя, дъщерята на водача, покани Алекс да обиколят околностите.

— След залез-слънце не се отдалечавайте извън селото, опасно е — предупреди ги Сесар Сантос.

 

 

Следвайки съветите на Льоблан, който говореше като експерт по опасностите в джунглата, Алекс си напъха панталоните в чорапите и ботушите, за да не могат кръвожадните пиявици да му изсмучат кръвта. Надя, която вървеше кажи-речи боса, се разсмя.

— Ще свикнеш с насекомите и горещината — му каза. Говореше много добре английски, защото майка й беше канадка. — Мама си тръгна преди три години — обясни момичето.

— Защо си отиде?

— Не можа да свикне тук, имаше крехко здраве и то се влоши, когато Звярът започна да ни наобикаля. Усещаше миризмата му, искаше да отиде някъде далеч, не можеше да стои сама, викаше… Най-накрая доктор Торес я отведе с един хеликоптер. Сега е в Канада — каза Надя.

— Баща ти не отиде ли с нея?

— Какво би правил баща ми в Канада?

— Защо не те взе със себе си? — настоя Алекс, който никога не бе чувал за майка, която да изостави децата си.

— Защото е в един санаториум. Освен това не искам да се разделям с баща ми.

— Не те ли е страх от Звяра?

— Всички ги е страх. Но ако дойде, Бороба ще ме предупреди навреме — отвърна момичето, милвайки черната маймунка, която никога не се отделяше от нея.

Надя разведе новия си приятел из селото; това им отне само половин час, защото нямаше много за гледане. Ненадейно се разрази буря — светкавици разсичаха небето във всички посоки и започна да вали като из ведро. Беше топъл като супа дъжд, който превърна тесните улички в димящо тресавище. Хората, общо взето, търсеха убежище под някой покрив, но децата и индианците продължаваха своите дейности, напълно безразлични към потопа. Алекс разбра, че баба му имаше право, като го посъветва да замени дънките си с леки памучни дрехи, по-тънки и по-лесни за сушене. За да избягат от дъжда, двете деца влязоха в църквата, където ги посрещна един висок и як мъж с огромни рамене на дървосекач и бяла коса, когото Надя представи като отец Валдомеро. Той бе лишен напълно от достолепието, което би могло да се очаква от един свещеник: беше по долни гащи, гол до кръста и боядисваше стените с вар, покатерен на една стълба. Държеше бутилка ром на пода.

— Отец Валдомеро е живял тук още преди нашествието на мравките — представи го Надя.

— Пристигнах, когато се основа това селище, преди почти четиридесет години, и бях тук, когато дойдоха мравките. Трябваше да изоставим всичко и да се спасяваме, бягайки надолу по реката. Пристигнаха като огромно тъмно петно, напредваха неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си — разказа свещеникът.

— Какво се случи след това? — попита Алекс, който не можеше да си представи едно селище да стане жертва на насекоми.

— Подпалихме къщите, преди да побегнем. Пожарът отклони мравките и няколко месеца по-късно можехме да се върнем. Нито една от къщите, които виждаш тук, не е на повече от петнадесет години — обясни той.

Свещеникът имаше странно животно — куче — амфибия, което, както каза, произхождало от Амазонка, но видът му бил почти на изчезване. Прекарвало голяма част от живота си в реката и можело да издържи няколко минути с глава, потопена в кофа с вода. Посрещна посетителите от благоразумно разстояние, недоверчиво. Лаят му беше като птичи трели и наподобяваше песен.

— Отец Валдомеро го отвлякоха индианците. Какво ли не бих дала да имам такъв късмет! — възкликна Надя.

— Не ме отвлякоха, дъще. Загубих се в джунглата и те ми спасиха живота. Живях с тях няколко месеца. Добри и свободни хора са, за тях свободата е по-важна от самия живот, не могат да живеят без нея. Плененият индианец е мъртъв индианец: затваря се в себе си, престава да яде и да диша и умира — разказа отец Валдомеро.

— Според някои версии те са кротки, а според други са напълно диви и свирепи — каза Алекс.

— Най-опасните хора, които съм виждал по тези краища, не са индианците, а трафикантите на оръжие, дрога и диаманти, търсачите на каучук, на злато, войниците, дърварите, които замърсяват и експлоатират този район — отвърна свещеникът и добави, че индианците са примитивни, що се отнася до материалното, но много напреднали в умствено отношение, че са свързани с природата, както синът с майка си.

— Разкажете ни за Звяра. Истина ли е, че сте го видели със собствените си очи, отче? — попита Надя.

— Мисля, че го видях, но беше през нощта и очите ми вече не са така добри, като преди — отвърна отец Валдомеро, изсипвайки голяма глътка ром в гърлото си.

— Кога беше това? — попита Алекс, мислейки, че баба му ще е благодарна за тази информация.

— Преди няколко години…

— Какво точно видяхте?

— Разказвал съм го много пъти: един гигант, висок повече от три метра, който се движеше бавно и около него се носеше ужасна миризма. Останах парализиран от страх.

— Не ви ли нападна, отче?

— Не. Каза нещо, след това се обърна и изчезна в гората.

— Каза нещо? Предполагам, искате да кажете, че е издал звуци, подобни на ръмжене, така ли? — настоя Алекс.

— Не, сине. Съществото проговори ясно. Не различих нито една дума, но без съмнение беше членоразделна реч. Загубих съзнание… Когато се събудих, не бях сигурен в това, което се бе случило, но беше останала онази просмукваща миризма, пропита в дрехите, в косата, в кожата ми. Така разбрах, че не съм сънувал.

Бележки

[1] Негро означава черен — Б.пр.

[2] Кабоклос — В Бразилия така наричат метисите — много разпространена сред местното население смесица между индианец и негърка; хора, чийто цвят на кожата напомня мръсен бакър — Б.пр.