Исабел Алиенде
Градът на зверовете (9)

9
Хората от мъглата

Същата нощ закачиха хамаците между дърветата и Сесар Сантос определи реда на дежурствата, по два часа всяко, за стоене на пост и за поддържане на огъня. След смъртта на мъжа, станал жертва на стрелата, и нещастния случай с Жоел Гонсалес, останаха десет възрастни и двете деца, тъй като Льоблан не се броеше, за да покрият осемте часа тъмнина. Людовик Льоблан се изживяваше като ръководител на експедицията и като такъв трябваше „да бъде свеж“; без пълноценен сън през нощта, не би се чувствал с бистър ум, за да взима решения, обоснова се той. Останалите се зарадваха, защото всъщност никой не искаше да стои на пост с човек, който ставаше неспокоен при вида на една катеричка. Първата смяна, която обикновено бе най-лесна, защото хората все още бяха нащрек и все още не беше много студено, бе определена за доктор Омайра Торес, един кабокло и Тимоти Брус, който не можеше да се успокои след случилото се с колегата му. Брус и Гонсалес бяха работиш заедно в продължение на много години и се чувстваха като братя. Втората смяна се падна на друг войник, на Алекс и Кейт Колд; третата — на Матууе, Сесар Сантос и дъщеря му Надя. Смяната на зазоряване бе поверена на двама войници и Каракауе.

На всички бе трудно да заспят, защото към стенанията на нещастния Жоел Гонсалес се прибавяше една странна и натрапчива миризма, която сякаш бе просмукала гората. Бяха чували да се говори за зловонието, което, както се твърдеше, било характерно за Звяра. Сесар Сантос обясни, че вероятно са разположили лагера си до някое семейство ирарас — вид невестулка с много симпатична муцунка, но с миризма, подобна на сорилите. Тази интерпретация не успокои никого.

— Вие ми се свят и ми се повръща — каза Алекс пребледнял.

— Ако миризмата не те убие, ще те направи силен — каза Кейт, която единствена беше безразлична към смрадта.

— Ужасно е!

— Да кажем, че е различно. Сетивата са субективни, Александър. Това, което отвращава теб, за друг може да е привлекателно. Току виж Звярът излъчва тази миризма като любовна песен, за да повика своя партньор — каза усмихвайки се баба му.

— Пфу! Мирише на разложен плъх, урина на слон, изгнила храна и…

— С други думи, мирише като чорапите ти — прекъсна го баба му.

Членовете на експедицията продължаваха да имат чувството, че от гъсталака ги наблюдават стотици очи. Така, осветени от потрепващата светлина на огъня и от две петромаксови лампи, се усещаха като изложени на показ. Първата част на нощта, до смяната на Алекс, Кейт и единия от войниците, мина без големи произшествия. Момчето прекара първия час загледано в мрака и отраженията във водата, бдейки над съня на останалите. Мислеше си за това, колко се беше променил за няколко дни. Сега можеше да прекара много време неподвижен и мълчалив, зает със собствените си мисли, без да се нуждае както по-рано от своите видеоигри, велосипеда си или телевизията. Откри, че е способен да се приближи до онова интимно състояние на спокойствие и тишина, което трябваше да постига, когато се катереше по планините. Първият урок по планинарство на неговия баща гласеше, че когато си напрегнат, неспокоен или притеснен, половината от силите ти се разпиляват. За да се победи планината, се изисква спокойствие. Можеше да прилага на практика този урок, когато се катереше, но до този момент той не му бе послужил много в други аспекти от живота му. Даде си сметка, че има много неща, за които може да размишлява, но картината, която най-често се повтаряше, бе все така образът на майка му. Ако тя умре… Винаги спираше дотук. Беше решил да не допуска тази мисъл в главата си, защото бе равносилно сам да повикаш нещастието. Обратно, съсредоточаваше се за да й изпрати позитивна енергия; това беше неговият начин да й помогне.

Изведнъж някакъв шум прекъсна мислите му. Чу го абсолютно ясно, сякаш стъпки на гигант мачкаха близките дървета. Усети спазъм в гърдите си, все едно се задушаваше. За първи път, откакто загуби очилата си в имението на Мауро Кариас, почувства липсата им, •защото зрението му ставаше много по-слабо нощем. Държейки пистолета с двете си ръце, за да преодолее треперенето си, както беше виждал по филмите, почака, без да знае какво да прави. Когато усети, че растителността се движи съвсем наблизо, сякаш там имаше армия от скрити неприятели, нададе протяжен, стряскащ вик, който прозвуча като корабна сирена и събуди всички. Миг след това баба му беше до него, хващайки пушката. Двамата се озоваха лице в лице с грамадната глава на едно животно, което в началото не успяха да разпознаят. Беше дива свиня, един голям глиган. Не мърдаха, парализирани от изненада, и това ги спаси, защото и животното, също като Алекс, не виждаше добре в тъмнината. За късмет вятърът духаше в обратна посока, така че то не можа да ги подуши. Сесар Сантос бе първият, който се измъкна предпазливо от хамака и прецени ситуацията, въпреки лошата видимост.

— Никой да не мърда… — заповяда почти шепнешком, за да не привлече вниманието на глигана.

Месото му беше много вкусно и би им стигнало да пируват дни наред, но нямаше видимост за стрелба и никой не посмя да сграбчи някое мачете и да се нахвърли срещу толкова опасно животно. Свинята се разходи спокойно между хамаците, подуши провизиите, които висяха на въженца, за да ги запазят от плъхове и мравки, и най-накрая навря зурлата си в палатката на професор Людовик Льоблан, който за малко не получи инфаркт от страх. Нямаше друг вариант, освен да изчакат огромният посетител да се отегчи да обикаля лагера и да си тръгне, минавайки толкова близо до Алекс, че той можеше да протегне ръка и да докосне настръхналата му козина. След като напрежението спадна и вече можеха да се пошегуват, момчето се почувства като някакъв истерик, че беше изкрещяло по този начин, но Сесар Сантос го увери, че е постъпил правилно. Водачът повтори своите инструкции в случай на тревога: първо, да се наведеш и да извикаш, а после да стреляш. Не беше приключил с обясненията, когато прозвуча изстрел: беше Людовик Льоблан, който стреляше във въздуха десет минути след като опасността бе преминала. На професора определено му пламваше лесно фитилът, както се изрази Кейт Колд.

Дежурството през третата смяна, когато нощта беше най-студена и тъмна, се падаше на Сесар Сантос, Надя и един от войниците. Водачът се поколеба дали да събуди дъщеря си, която спеше дълбоко, прегърнала Бороба, но се сети, че тя няма да му прости, ако не го стори. Момичето се измъкна от съня с помощта на две глътки черно, силно подсладено кафе и се загърна възможно най-добре с чифт фланелки, жилетката си и сакото на баща си. Алекс бе успял да поспи само два часа и беше много уморен, но когато забеляза на слабата светлина на огъня, че Надя се готви да заеме поста си, също се надигна с намерението да я придружи.

— Спокойна съм, не се притеснявай. Талисманът ме пази — прошепна тя, за да го успокои.

— Върни се в хамака си — заповяда му Сесар Сантос. — Всички имаме нужда от сън, затова се правят смените.

Алекс се подчини с неохота, решен да стои буден, но след няколко минути сънят го победи. Не можа да прецени колко време бе спал, но трябва да беше повече от два часа, защото когато се събуди, стреснат от шума наоколо, смяната на Надя току-що беше свършила. Едва започваше да се развиделява, мъглата беше като мляко и студът — остър, но всички вече бяха на крак. Във въздуха се носеше толкова гъста миризма, че можеше да се реже с нож.

— Какво става? — попита, изтъркулвайки се от хамака си, все още замаян от съня.

— Никой да не напуска лагера по никаква причина! Хвърлете повече дърва в огъня! — заповяда Сесар Сантос, който беше вързал кърпа на главата си и стоеше с пушка в едната си ръка и фенер в другата, оглеждайки трептящата сива мъгла, която нахлуваше в гората на разсъмване.

 

 

Кейт, Надя и Алекс се втурнаха да разпалват огъня с повече цепеници и светлината малко се увеличи. Каракауе беше подал сигнал за тревога: един от кабоклосите, който дежуреше с него, бе изчезнал. Сесар Сантос стреля два пъти във въздуха, призовавайки го, но понеже не получи отговор, реши да отиде с Тимоти Брус и двама войници на обиколка из околностите, оставяйки останалите, въоръжени с пистолети, около огъня. Всички бяха принудени да последват примера на водача и да закрият устите си с кърпи, за да могат да дишат.

Минаха няколко минути, които изглеждаха като цяла вечност, без някой да пророни дума. В този час обикновено започваха да се събуждат маймуните в короните на дърветата и виковете им, които прозвучаваха като лай на кучета, възвестяваха началото на деня; тази сутрин обаче цареше поразително мълчание. Животните и дори птиците сякаш бяха избягали. Изведнъж отекна изстрел, последван от гласа на Сесар Сантос, а после и от възклицанията на другите мъже. Минута по-късно дотича Тимоти Брус, който не можеше да си поеме дъх: бяха намерили изчезналия кабокло.

Мъжът беше паднал по корем сред стръкове папрат. Независимо от това, главата му беше с лицето нагоре, сякаш някаква властна ръка я бе завъртяла на деветдесет градуса към гърба строшавайки костите на врата. Очите му бяха изцъклени и изражение на абсолютен ужас деформираше лицето му. Като го обърнаха видяха, че гръдният кош и коремът му са набраздени от дълбоки прорези. По тялото пъплеха стотици странни насекоми, кърлежи и малки бръмбари. Доктор Омайра Торес потвърди очевидното: беше мъртъв. Тимоти Брус изтича да си вземе фотоапарата, за да документира случилото се, докато Сесар Сантос събра някои от насекомите и ги сложи в найлоново пликче, за да ги занесе в Санта Мария де ла Ювия на отец Валдомеро, който разбираше от ентомология и колекционираше видове от района. На това място смрадта беше много по-зловонна и им бе необходимо голямо усилие на волята, за да не побегнат.

Сесар Сантос нареди единият от войниците да се върне да охранява Жоел Гонсалес, който бе останал сам в лагера, а Каракауе и друг войник да проверят околностите. Матууе, индианският водач, гледаше трупа дълбоко разстроен; беше посивял, сякаш бе видял призрак. Надя се сгуши в баща си и скри главата си в гърдите му, за да не вижда зловещата гледка.

— Звярът! — възкликна Матууе.

— Никакъв звяр, човече, това са извършили индианците — отрече професор Льоблан, побледнял, с кърпа, напоена с одеколон в треперещата си ръка и пистолет в другата.

В същия момент Льоблан отстъпи, спъна се и пльосна по задник в калта. Избълва едно проклятие и се опита да стане, но с всяко движение, което правеше, се хлъзгаше все повече и повече, затъвайки в някаква тъмна, мека и лепкава смес. По ужасяващата миризма разбраха, че не бе тиня, а огромна локва екскременти: прочутият антрополог се оказа буквално покрит с лайна от главата до краката. Сесар Сантос и Тимоти Брус му подадоха един клон, за да го изтеглят и да му помогнат да излезе, след това го придружиха до реката на почтително разстояние, за да не го докоснат. Льоблан нямаше друг изход, освен да кисне известно време във водата, треперещ от унижение, от студ, от страх и от гняв. Каракауе, неговият личен адютант, категорично отказа да го насапуниса или да му изпере дрехите и независимо от трагичните обстоятелства, останалите трудно се сдържаха да не избухнат в нервен смях. В съзнанието на всички се въртеше една и съща мисъл: съществото, което беше произвело това, трябва да е с размерите на слон.

— Почти съм сигурна, че създанието, свършило тази работа, е на смесена диета: зеленчуци, плодове и някакво сурово месо — каза лекарката, която беше завързала една кърпа около носа и устата си, докато наблюдаваше малко от въпросната материя под лупа.

Междувременно Кейт Колд лазеше на четири крака, изучавайки земята и растителността, следвана от своя внук.

— Виж, бабо, има счупени клони и някои храсти са смачкани като от огромни лапи. Намерих няколко черни и твърди косъма… — съобщи момчето.

— Може да е бил глиганът — каза Кейт.

— Има и много насекоми — същите, като онези върху трупа. Не съм ги виждал по-рано.

 

 

Щом съмна, Сесар Сантос и Каракауе се заеха да закачат на едно дърво, възможно най-високо, докъдето стигаха, тялото на нещастния войник, увито в хамак. Професорът, който бе толкова нервен, че беше получил тик на дясното око и му трепереха колената, се приготви да вземе решение. Каза, че са изложени на големия риск да умрат всички и той, Людовик Льоблан, като отговорник на групата, трябвало да даде нареждания. Убийството на първия войник потвърждавало неговата теория, че индианците по природа са убийци, лицемери и предатели. Смъртта на втория при такива странни обстоятелства, можела също да се припише на индианците, но призна, че и Звярът не трябва да се отхвърля. Най-добре щяло да бъде да поставят неговите капани, да видят дам, ако имат късмет, съществото, което търсят, ще се хване, преди отново да убие някого, и веднага да се върнат в Санта Мария де ла Ювия, където могат да получат хеликоптери. Останалите стигнаха до заключението, че човечецът е понаучил нещичко след пльосването в локвата с екскременти.

— Капитан Ариосто няма да посмее да откаже помощ на Людовик Льоблан — каза професорът.

Колкото повече навлизаха в непозната територия и Звярът даваше признаци на живот, се засилваше тенденцията антропологът да говори за себе си в трето лице. Неколцина от членове на групата бяха съгласни с него. Кейт Колд обаче бе твърдо решена да продължи напред и настоя Тимоти Брус да остане с нея, защото нямаше да има никаква полза да открият съществото, ако нямаха снимки, с които да докажат това. Професорът предложи да се разделят и онези, които желаят, да се върнат в селото с една от лодките. Войниците и Матууе — индианският водач, искаха да си отидат възможно най-бързо; те бяха ужасени. За разлика от тях, доктор Омайра Торес, каза, че е стигнала дотук с намерението да ваксинира индианците, че може и да няма друга възможност да го направи в близко бъдеще и не смята, че трябва да се отстъпва при първата несполука.

— Ти си много смела жена, Омайра — каза Сесар Сантос възхитен. — Аз оставам. Аз съм водачът и не мога да ви изоставя тук — добави.

Алекс и Надя се спогледаха съучастнически: бяха забелязали как Сесар Сантос следеше с поглед лекарката и не пропускаше възможност да бъде близо до нея. И двамата се бяха досетили, преди той да го каже, че ако тя остане, и той ще направи същото.

— А как ние, останалите, ще се върнем без вас? — заинтересува се Льоблан, доста неспокоен.

— Каракауе може да ви придружи — каза Сесар Сантос.

— Оставам — отказа той, лаконичен както винаги.

— Аз също не смятам да изоставя баба ми сама — каза Алекс.

— Нямам нужда от тебе и не искам да се движа със сополанковци, Александър — изсумтя тя, ала в очите й на граблива птица всички забелязаха блясък на гордост от решението на нейния внук.

— Аз ще отида да докарам подкрепления — каза Льоблан.

— Не се ли чувствате отговорен за тази експедиция, професоре? — запита студено Кейт Колд.

— По-полезен съм там, отколкото тук… — измърмори антропологът.

— Правете каквото намерите за добре, но ако си тръгнете, аз ще имам грижата да го оповестя в Интернешънъл Джеографик, така че целият свят да научи колко смел е професор Льоблан — заплаши го тя.

Най-накрая се съгласиха един от войниците и Матууе да закарат Жоел Гонсалес обратно в Санта Мария де ла Ювия. Пътуването трябваше да е по-кратко, защото щяха да се движат по течението. Останалите, включително Людовик Льоблан, който не се осмели да предизвиква Кейт Колд, щяха да останат където бяха, докато пристигнат подкрепления. Още на сутринта всичко беше приготвено, членовете на експедицията се сбогуваха и лодката с ранения потегли обратно.

Прекараха остатъка от деня и голяма част от следващия в инсталиране на капан за Звяра според инструкциите на професор Льоблан. Беше по детски примитивен: един голям изкоп в земята, покрит с мрежа, замаскирана с листа и клони. Предполагаше се, че като я настъпи, Звярът ще падне в дупката, разкъсвайки мрежата. В дъното на ямата имаше аларма с батерии, която щеше да се задейства веднага, за да предупреди експедицията. Планът се състоеше в това, да се приближат преди съществото да е успяло да се освободи от мрежата и да излезе от рова и да изстрелят няколко капсули с много силно приспивателно, което може да укроти и носорог.

Най-трудното беше да се издълбае толкова дълбока дупка, която да побере същество, високо като Звяра. Всички се редуваха да копаят, с изключение на Надя и Льоблан: първата, защото не искаше да навреди на никое животно, а вторият, защото го болеше гърбът. Почвата се оказа много по-различна от това, което предвиждаше професорът, когато рисуваше своя капан, удобно настанен пред писалището в дома си, на хиляди мили разстояние. Имаше тънък слой хумус, по-надолу — твърда плетеница от корени, после — глина, хлъзгава като сапун; колкото повече копаеха, толкова ровът се пълнеше с червеникавокафява вода, в която плуваха всевъзможни животинки. Най-накрая се отказаха, победени от трудностите. Алекс предложи да използват мрежите и да ги закачат на дърветата с помощта на система от въжета, а отдолу да сложат някаква примамка; когато плячката се приближи, за да я вземе, алармата ще се включи и мрежата ще падне върху нея. Всички, с изключение на Льоблан, смятаха че по принцип такъв капан би могъл да се направи, но бяха прекалено уморени, за да го изпробват и решиха да отложат осъществяването на проекта за следващата сутрин.

— Надявам се идеята ти да не се осъществи, Ягуар — каза Надя.

— Звярът е опасен — отвърна момчето.

— Какво ще направят с него, ако го хванат? Ще го убият? Ще го нарежат на парчета, за да го изследват? Ще го затворят в клетка до края на живота му?

— Ти какво предлагаш, Надя?

— Да се говори с него и да го попитат какво иска.

— Колко гениална идея! Бихме могли да го поканим на чай… — иронизира той.

— Всички животни общуват помежду си — увери го Надя.

— Така казва и сестра ми Никол, но тя е на девет години.

— Виждам, че на девет знае повече от теб на петнадесет — отвърна Надя.

Намираха се на много красиво място. Гъстата и непроходима растителност по брега се разреждаше към вътрешността, където гората придобиваше особено величествен вид. Стволовете на дърветата, високи и прави, бяха като колони на един великолепен зелен храм. По клоните висяха орхидеи и различни други цветя, а земята бе покрита с блестяща папрат. Животинският свят беше толкова разнообразен, че никога не настъпваше тишина: от разсъмване до късно през нощта се чуваше пеенето на туканите и на папагалите; нощем започваше глъчката на краставите жаби и пискливите маймуни. Независимо от това, тази райска градина криеше много опасности: разстоянията бяха огромни, самотата — абсолютна, и ако не познаваш терена, бе невъзможно да се ориентираш. Според Льоблан — и Сесар Сантос беше съгласен с това — единствената възможност да се придвижваш в този район беше с помощта на индианците. Трябваше да ги привлекат по някакъв начин. Доктор Омайра Торес беше най-заинтересована да го направи, защото искаше да изпълни мисията си да ги ваксинира и да установи система за контрол на здравето, както обясни.

— Не мисля, че индианците ще си подадат доброволно ръцете, за да ги бодеш, Омайра. В живота си не са виждали игла — усмихна се Сесар Сантос. Между двамата съществуваше споделена симпатия и поради това те се шегуваха свойски един с друг.

— Ще им кажем, че става дума за много мощна магия на белите — каза тя, намигайки му.

— Което е самата истина — съгласи се Сесар Сантос.

Според водача в околностите имаше много племена, които сигурно бяха установявали някакъв, макар и кратък контакт с външния свят. От самолета си беше забелязвал едни шабонос, но тъй като по тези краища нямаше как да се приземи, се бе задоволил с това, да го отбележи на картата. Колибите на общността, които бе видял, бяха по-скоро малки, което означаваше, че всяко племе е съставено от доста ограничен брой семейства. Както твърдеше професор Льоблан, който се смяташе за експерт по въпроса, минималният брой жители на едно шабоно бил около петдесет души — по-малко не биха могли да се защитават от неприятелските нападения — и рядко превишавал двеста и петдесет. Сесар Сантос допускаше също, че има и изолирани племена, които все още никой не беше виждал, както се надяваше доктор Торес, и единственият начин да се стигне до тях би бил по въздуха. Трябваше да се изкачат във високата част на джунглата, в района, завладян от водопадите, докъдето чужденците никога не биха могли да достигнат преди откриването на самолетите и хеликоптерите.

С идеята да привлекат индианците, водачът опъна едно въже между две дървета и закачи на него някои подаръци: колиета от висулки, разноцветни парчета плат, огледала и дрънкулки от пластмаса. Запази мачететата, ножовете и стоманените инструменти за по-късно, когато щяха да започнат истинските преговори и размяната на подаръци.

Тази нощ Сесар Сантос се опита да се свърже по радиото с капитан Ариосто и с Мауро Кариас в Санта Мария де ла Ювия, но апаратът не работеше. Професор Льоблан крачеше из лагера, ядосан на това ново препятствие, докато останалите напразно се опитваха да изпратят или да получат съобщение. Надя отведе Алекс настрана, за да му разкаже, че предишната нощ, преди войникът да бъде убит по време на смяната на Каракауе, видяла, че индианецът бърника в радиото. Каза, че си легнала, когато свършило нейното дежурство, но не заспала веднага и от хамака си можела да види Каракауе край апарата.

— Добре ли го видя, Надя?

— Не, защото беше тъмно, но единствените, които бяха на крак по време на тази смяна, бяха двамата войници и Каракауе. Почти съм сигурна, че не беше нито един от войниците — отговори тя. — Смятам, че Каракауе е човекът, за когото спомена Мауро Кариас. Вероятно част от плана е да не можем да потърсим помощ в случай на нужда.

— Трябва да предупредим баща ти — реши Алекс.

Сесар Сантос не прие новината с интерес, ограничи се с предупреждението, че преди да обвиняват някого, трябва да бъдат съвсем сигурни. Имало много причини, поради които един толкова стар радиоапарат можел да не заработи. Освен това какви мотиви би имал Каракауе, за да го развали? На него също не му изнасяло да се окаже откъснат от света. Успокои ги, като каза, че след три или четири дни ще дойдат подкрепления.

— Не сме изгубени, а само изолирани — каза в заключение.

— А Звярът, татко? — попита разтревожена Надя.

— Не знаем дали съществува, дъще. За индианците обаче можем да бъдем сигурни. Рано или късно те ще се появят и се надяваме, че ще го направят с мир. При всички случаи сме добре въоръжени.

— Войникът, който умря, имаше пушка, но тя за нищо не му послужи — отбеляза Алекс.

— Разсеял се е. Отсега нататък трябва да сме много по-внимателни. За нещастие разполагаме само с шест възрастни, които да стоят на пост.

— Аз се броя за възрастен — увери Алекс.

— Добре, но Надя не. Тя може само да ме придружава по време на моята смяна — заяви Сесар Сантос.

 

 

Този ден Надя откри близо до лагера едно дърво туруку, откъсна няколко от неговите плодове, които приличаха на белени бадеми, отвори ги и извади отвътре едни червени семенца. Като ги стри между пръстите си и ги размеси с малко слюнка, се образува червена паста с консистенцията на сапун — същата, която индианците използваха заедно с други растителни бои, за да разкрасяват телата си. Надя и Алекс нарисуваха черти, кръгове и точки по лицата си, след това закачиха пера и семена по ръцете си. Като ги видяха, Тимоти Брус и Кейт Колд настояха да ги снимат, а Омайра Торес — да среше къдравата коса на момичето и да я украси с мънички орхидеи. Сесар Сантос обаче не беше във възторг: видът на неговата дъщеря, накичена като индианска девойка, сякаш го изпълни с тъга.

Когато започна да се стъмва, изчислиха мястото, където слънцето се готвеше да се скрие зад хоризонта, отстъпвайки ред на нощта; то рядко се виждаше под купола от дървета, сиянието му бе разсеяно и филтрирано от зелената одежда на природата. Само понякога, където имаше паднало дърво, се виждаше ясно синьото око на небето. В този час сенките на растителността започваха да ги обвиват като обръч, след по-малко от час гората щеше да стане черна и натежала. Надя помоли Алекс да посвири на флейтата, за да се поразсеят и за известно време музиката, деликатна и кристална, завладя джунглата. Бороба, маймунката, следеше мелодията, мърдайки глава в такт със звуците. Сесар Сантос и доктор Омайра Торес, приклекнали един до друг край огъня, печаха риба за вечерята. Кейт Колд, Тимоти Брус и един от войниците се занимаваха с опазването на шараните и защитата на провизиите от маймуните и мравките. Каракауе и другият войник охраняваха въоръжени и нащрек. Професор Льоблан диктуваше идеите, които минаваха през главата му, на джобна записвачка, която винаги му беше под ръка, за моментите, когато му хрумваха непреходни мисли, които човечеството не биваше да загуби; а това се случваше толкова често, че децата, раздразнени, чакаха сгоден случай, за да му отмъкнат батериите. Около петнадесет минути след началото на концерта с флейтата вниманието на Бороба внезапно се насочи някъде другаде; маймунката започна да подскача, дърпайки тревожно дрехата на своята стопанка. Отначало Надя се правеше, че не я забелязва, но маймунката не я остави на мира, докато не се изправи. След като се вгледа в гъсталака, тя повика с жест Алекс, водейки го далече от осветения кръг на огнището, без да привлече вниманието на другите.

— Ш-ш-т! — каза, слагайки пръст на устните си.

Все още имаше остатъци от дневна светлина, но цветове почти не се различаваха, светът изглеждаше в сиви и черни тонове. Откакто излязоха от Санта Мария де ла Ювия, Алекс се чувстваше постоянно наблюдаван, но точно тази вечер впечатлението, че го шпионират, бе изчезнало. Завладяло го бе усещане за спокойствие и сигурност, каквото не бе чувствал от много дни. Като че ли се беше изпарила и просмукващата миризма, която съпровождаше убийството на войника предишната нощ. Двете деца и Бороба навлязоха на няколко метра сред растителността и там се спряха и зачакаха по-скоро с любопитство, отколкото с безпокойство. Без да го казват, предполагаха, че ако наоколо има индианци, възнамеряващи да им навредят, вече щяха да са го направили, защото членовете на експедицията, добре осветени от огъня в лагера, бяха добра мишена за техните стрели и отровни копия.

Чакаха притихнали, усещайки, че потъват в някаква пухкава мъгла, сякаш с падането на нощта се губеха обичайните реални измерения. Тогава, малко по малко, Алекс започна да вижда едно по едно съществата, които ги заобикаляха. Бяха голи, нашарени с линии и петна, с пера и кожени каиши, завързани на ръцете, мълчаливи, безтегловни, неподвижни. Независимо че си до тях, бе трудно да ги видиш; така съвършено се сливаха с природата, че ставаха невидими като ефирни фантоми. Когато успя да ги различи, Алекс пресметна, че бяха най-малко двадесет — всичките мъже, с техните примитивни оръжия в ръце.

— Аиа — прошепна Надя много внимателно.

Никой не отговори, но едно едва доловимо движение между листата подсказа, че индианците се приближават. В мрака и без очила Алекс не беше сигурен в това, което виждаше, но сърцето му започна бясно да препуска и почувства, че кръвта му блъска в слепоочията. Обзе го същото изумително усещане, че живее в някакъв сън; същото почувства в присъствието на черния ягуар в двора на Мауро Кариас. Съществуваше странно напрежение, сякаш събитията се случваха в някаква стъклена топка, която всеки момент можеше да стане на парченца. Опасността витаеше във въздуха, също както при случката с ягуара, но момчето не се страхуваше. Не се почувства заплашен от тези прозрачни същества, които плуваха между дърветата. Не му мина мисълта да извади ножчето си или да извика за помощ. За сметка на това в съзнанието му мина като проблясък сцената, която бе видял преди години в някакъв филм: срещата на дете с извънземен. Ситуацията, която изживяваше в момента, беше подобна на онази от филма. Помисли си, очарован, че не би сменил за нищо на света това преживяване.

— Аиа — повтори Надя.

— Аиа — прошепна и той. Не последва отговор.

Децата почакаха, без да вдигат ръце, притихнали като статуи; даже Бороба стоеше неподвижно, в очакване, сякаш знаеше, че участва в един възхитителен момент. Минаха безкрайни минути и нощта се спусна с голяма бързина, обгръщайки ги напълно. Най-накрая си дадоха сметка, че са сами, индианците се бяха изпарили със същата ефирност, с която сякаш се появиха от нищото.

— Кои бяха тези хора? — попита Алекс, когато се върнаха в лагера.

— Трябва да бяха „хората от мъглата“ — невидимите, най-отдалечените и тайнствени обитатели на Амазонка. Знае се, че съществуват, но никой всъщност не е говорил с тях.

— Какво искат от нас? — попита Алекс.

— Може би да видят какви сме… — предположи тя.

— Същото искам и аз — каза той.

— Няма да казваме на никого, че сме ги видели, Ягуар.

— Странно е, че не ни нападнаха, а също и че не се доближиха, примамени от подаръците, които закачи баща ти — коментира момчето.

— Смяташ ли, че те са убили войника в лодката? — попита Надя.

— Не знам, но ако са те, защо не ни нападнаха днес?

Тази нощ Алекс отиде да дежури заедно с баба си без страх, защото не усещаше миризмата на Звяра и не се притесняваше от индианците. След странната среща с тях беше убеден, че ако те бяха поискали да ги нападнат, пистолетите нямаше да им бъдат от голяма полза. Как да се прицелиш в тези почти невидими същества? Индианците се разтваряха като сенки в нощта, бяха неми фантоми, които можеха да се нахвърлят върху им и да ги убият в един миг, без те да успеят да си дадат сметка за това. Дълбоко в себе си обаче той беше убеден, че намеренията на хората от мъглата не са такива.