Робин Хоб
Кралска поръчка (1)

Пролог
Сънища и събуждания

Защо е забранено да се записват точните знания за магията? Може би защото всички ние се боим тия знания да не попаднат в ръцете на недостойни за тях люде. Несъмнено открай време е имало обичай за чиракуване, което да гарантира, че точните магически познания ще бъдат предадени на онези, които са обучени и сметнати за достойни да ги получат. Макар това да изглежда като похвален стремеж да предпазим тайните науки от недостойни ръце, то пренебрегва факта, че магията не произтича от тия конкретни знания. Склонността към определен вид магия или е вродена, или не съществува. Така например магическата способност, известна като Умението, силно зависи от кръвната връзка с Пророческата кралска династия, макар че може и да се появи изневиделица при хора, в чиито жили тече кръв както от Вътрешните земи, така и от Външните острови. Човек, обучен в Умението, може да прониква в чуждия ум, независимо от разстоянието и да разчита скритите в него мисли. Най-надарените могат дори да влияят върху тези мисли или да водят разговор отдалече. Това е изключително ценна дарба при водене на сражение или събиране на сведения.

Преданията разказват за една още по-древна, ала ненавистна днес магия, наричана Осезанието. Малцина биха си признали, че я владеят, и поради туй винаги я приписват на хората от съседната долина или отвъд отсрещния хребет. Подозирам, че някога тя е била природната магия на онези, които са се издържали от земята като бродещи ловци, а не като улегнал народ; магия за люде, съхраняващи родството си с дивите горски твари. Разправят, че Осезанието им давало способност да говорят езика на зверовете. Ала преданията предупреждават, че който се отдаде на тази магия твърде задълго или прекалено усърдно, постепенно сам се превръща в звяр. Това обаче може и да е само легенда.

Съществуват и тъй наречените Синорни магии, макар че така и не успях да установя откъде иде названието им. Те са стари и проверени, ала и подозрителни — сред тях са гледането на ръка, водното гадаене, тълкуването на отраженията в кристал и редица други опити да се предскаже бъдещето. Към съвсем отделна, безименна категория спадат магиите, предизвикващи реални ефекти като невидимост, левитация, раздвижване или съживяване на неодухотворени предмети — все чародейства от древните легенди, като се почне от Летящия стол на Вдовишкия син, та до Вълшебната покривка на Северния вятър. Не познавам хора, които да твърдят, че владеят тези магии. Те сякаш се срещат единствено в легендите; приписват ги на люде от древни времена и далечни земи, или на същества, надарени с митична слава: дракони, великани, на Праотците, на Другите.

Спирам, за да изчистя перото си. Върху калпавата хартия изпод него излизат ту размазани петна, ту драскулки. Но не ще използвам хубав пергамент за тия слова; все още не. Не съм сигурен дали трябва да бъдат записани. Питам се: защо изобщо да ги излагам върху хартия? Нима тия знания няма да бъдат предадени устно на онези, които ги заслужават? Може би. А може би не. Онуй, що днес смятаме за напълно естествено, тоест познанията за тези неща, може един ден да изглежда за потомците чудодейна загадка.

В библиотеките твърде рядко се срещат съчинения за магията. Аз усърдно се мъча да проследя нишката на знанието през лабиринта от информация. Тук-там срещам разпръснати справки, неясни намеци и нищо повече. През последните години ги сбрах на сигурно място в главата си с твърдото намерение да прехвърля тия познания на хартия. Ще изложа каквото знам от собствен опит, както и натрупаната премъдрост.

Може би, за да осигуря отговори на някой друг клет безумец от бъдните времена, изтормозен досущ като мен от вътрешната война на магиите.

Но когато сядам да се заема с работа, обземат ме колебания. Кой съм аз, та да възправям волята си срещу миналите вече по този път? Бива ли да изложа с ясни и прости слова методите, чрез които надареният с Осезанието може да разшири своя обхват или да привърже към себе си друга жива твар? Бива ли да опиша подробно какво обучение е потребно, преди у човека да се изяви Умението? Никога не съм се увличал по Синорните вълшебства и магията от легендите. Имам ли правото да разравям техните тайни и да ги забождам върху хартия като сбрани за изучаване пеперуди или листа?

Опитвам да си представя що може да стори някой с тия неправедно придобити познания. А оттам се замислям какво ми донесоха те. Власт, богатство, любов? Смешно! Нито Умението, нито Осезанието са ми предлагали някога нещо подобно. А и да са предлагали, не притежавах нито усета, нито амбицията да сграбча техния дар.

Власт. Не вярвам някога да съм я желал заради самата нея. Мечтаех да я притежавам само в редките мигове на униние или когато виждах как близки до мене люде страдат от злонамерени господари. Власт. Всъщност не съм и мислил да посегна към нея. От мига, когато аз, незаконороденият внук на крал Умен, положих клетва за вярност към него, той винаги имаше грижа потребностите ми да бъдат задоволени. Хранех се до насита, от образование понякога дори ми е втръсвало, дрехи имах както обикновени, тъй и досадно елегантни, а сегиз-тогиз из кесията ми подрънкваше някоя и друга монета. Израснах в двореца, а туй само по себе си е богатство, за каквото повечето хлапета от Бъкип не смеят и да мечтаят. Любов. Кой знае. Моята кобила Сажда ми дава кротката си обич. Някога едно куче на име Носльо ме дари с безпределна вярност и я заплати с живота си. Друго малко кученце ме обикна безумно и също загина. Болка свива сърцето ми, като си спомня колко скъпа цена платиха те без колебание заради тази обич.

Винаги съм имал за спътник самотата на израсналия сред интриги и тайни кроежи, уединението на момче, което не смее да довери никому цялото си сърце. Дворцовият писар Федрен ме хвалеше за четливия почерк и умело направените рисунки, ала не можех да ида при него и да споделя, че вече съм чирак на кралския убиец и поради туй няма как да продължа с писарския занаят. Нито пък можех да разкрия пред Сенч, моя учител по Дипломация на кинжала, каква непоносима жестокост трябваше да търпя, докато се мъчех да усвоя от майстор Гален тайните на Умението. И пред никого не смеех да говоря открито за избуяващата си склонност към Осезанието — древната зверска магия, за която казваха, че била порочна и опетнявала всеки, посегнал към нея.

Дори и пред Моли.

Моли бе за мен най-скъпото на света — истинско убежище. Тя нямаше абсолютно нищо общо с моя всекидневен живот. Не само защото бе жена, макар че и това представляваше дълбока тайна за мен. Бях израснал почти изцяло сред мъже, лишен не само от майка и баща, но и от други роднини, готови да признаят кръвната връзка с мен. Като дете ме повериха на грубоватия старши коняр Бърич, който някога бил дясна ръка на баща ми. Конярите и ратниците станаха мои всекидневни другари. По онова време в ратните отряди също имаше жени, макар и не толкова много, колкото днес. Ала и те като мъжете имаха служебни задължения, имаха си свой собствен живот и семейства, когато не бяха на стража. Не можех да им отнемам от времето. Нямах нито майка, нито сестри или лели. Нямаше от кого да получа онази особена нежност, за която казват, че е присъща на жените.

Освен от Моли.

Тя бе само с година-две по-голяма от мен и растеше като млада фиданка, напираща през пукнатина в калдъръма. Не можеха да я смажат нито безпробудното пиянство и нередките побоища на баща й, нито неимоверните й детски усилия да поддържа що-годе някакъв ред в дома и дюкяна. Когато се срещнахме за пръв път, тя бе дива и плаха като малко лисиче. Уличните дечурлига я наричаха Моли Кървавото носле. Често носеше белези от колана на баща си, но въпреки неговата жестокост го обичаше. Така и не разбрах защо. Той я ругаеше и гълчеше дори когато Моли го мъкнеше към леглото след поредния запой. А събудеше ли се, не изпитваше угризения за пиянството и лошите думи. Само ръсеше нови упреци: защо подът в свещарницата не е изметен и поръсен със свежи билки; защо не се е погрижила за кошерите, не вижда ли, че почти няма мед за продан; защо е оставила да изгасне огънят под казана с восък? Не искам и да си спомням колко пъти съм стоял там в ролята на безмълвен свидетел.

Но Моли израсна и преодоля всичко това. И в едно ненадейно лято тя разцъфтя, превърна се в млада жена, която ме караше да благоговея пред нейната самоуверена сръчност и женския й чар. Сякаш изобщо не усещаше как щом кръстосаме погледи, езикът ми залепва за небцето. Нито една моя магия, била тя от Осезанието или Умението, не можеше да ме защити от мимолетното докосване на ръката и или пък от пристъпите на тромава недодяланост, колчем я зърнех да се усмихва.

Да запиша ли как очите й ставаха ту кехлибарени, ту тъмнокафяви в зависимост от настроението и цвета на роклята? Зърнех ли сред пазарната блъсканица нейната пурпурна пола и червения шал, аз изведнъж ослепявах за всичко останало. С очите си съм видял тези магии и наистина мога да ги опиша, ала едва ли някоя друга ще съумее да ги претвори тъй умело.

Как я ухажвах? Ръсех недодялани хлапашки комплименти и зяпах по нея като селски малоумник, загледан в пътуващ жонгльор. Тя знаеше, че я обичам, още преди сам да го осъзная. И ме оставяше да я ухажвам, макар че не спадах към градските момци, бях по-малък от нея и поне доколкото й бе известно, не ме чакаше светло бъдеще. Тя смяташе, че съм момче за всичко от замъка — чирак на писаря и помощник в конюшните. Изобщо не подозираше в мен Копелдака, незаконния син, заради когото принц Рицарин загуби надеждите си за престола. Само по себе си това бе голяма тайна. А за другата тайна — магията и истинския ми занаят — не би могла и да сънува.

Навярно затова можех да я обичам.

И със сигурност заради това я загубих.

Оставих се да ме завладеят тайните, провалите и болките на другия ми живот. Имах да уча магии, да разгадавам тайни, да убивам и да оцелявам в интригите. Затънал във всичко това, аз дори не си помислих да подиря от Моли мъничко разбиране и надежда, след като не ги откривах другаде. Тя бе настрани, чиста и неопетнена. Грижливо я пазех от всяко докосване до тайния ми свят. Нито веднъж не се опитах да я въвлека в него. Вместо това сам ходех при нея в малкото рибарско градче, където тя продаваше в дюкянчето си свещи и мед, отскачаше до пазара и понякога идваше да се разходим по плажа. Стигаше ми, че тя съществува, за да я обичам. Не смеех дори да се надявам на ответно чувство.

Настана ден, когато опитът да изуча Умението ме тласна в тъй бездънно страдание, че не вярвах да оцелея. Не можех да си простя провала в учението; не можех да си представя, че за другите този провал няма значение. Отчаян, аз се отдадох на мрачно уединение. Минаха дълги седмици, без да я навестя или поне да й пратя вест, че мисля за нея. Накрая, когато вече нямаше към кого да се обърна, я потърсих. Твърде късно. Един ден пристигнах с наръч подаръци пред свещарница „Пчелен балсам“ тъкмо навреме, за да я видя как си отива. Но не сама. Беше с Джейд — хубав широкоплещест моряк с предизвикателна обеца на едното ухо и самоуверена мъжка походка. Незабелязан и смазан, аз се отдръпнах и продължих да гледам как се отдалечават, хванати за ръце. Гледах и я оставих да си отиде, а през следващите месеци опитвах да си повярвам, че е излязла и от сърцето ми. Питам се какво ли би станало, ако през онзи ден бях изтичал след тях да изпрося една прощална дума. Странно, колко много събития се промениха заради глупавата горделивост на едно момче и умението му да търпи поражения. Прогоних я от мислите си и никому не споменах за нея. После продължих да живея.

Крал Умен ме прати като свой убиец с кервана от гости, отиващи да посетят задочната венчавка на планинската принцеса Кетрикен с принц Искрен. Задачата ми бе незабелязано и дискретно да причиня смъртта на нейния по-голям брат, принц Руриск, за да остане тя единствена наследница на Планинския трон. Но когато пристигнах там, открих мрежа от коварни лъжи, изплетена от моя по-млад чичо, принц Славен, който се надяваше да отстрани Искрен от пътя към престола и да вземе принцесата за своя жена. Аз бях пионката, която щеше да пожертва за тази цел; и пак аз се оказах пионката, която повали фигурите около него, навлече си гняв и мъст, но спаси престола и принцесата за принц Искрен. Не смятам, че е било героизъм. Нито пък че е било сторено от дребнава злоба към онзи, който вечно ме нагрубяваше и унижаваше. Просто бе дело на едно възмъжаващо момче — изпълнение на клетвата, която бях дал преди години, без да разбирам истинската й стойност.

След като осуетих заговора на Славен, дълго лежах болен в Планинското кралство. Ала накрая дойде утро, когато се събудих и повярвах, че мъчителната немощ най-сетне ме е напуснала. Бърич реши, че съм достатъчно здрав, за да започнем дългото пътуване назад към Шестте херцогства. Принцеса Кетрикен и нейната свита бяха потеглили към Бъкип преди няколко седмици, докато времето още беше добро. Сега зимните виелици вече брулеха върховете на Планинското кралство. Ако не напуснехме Джаампе в най-скоро време, щеше да се наложи да презимуваме там. През онова утро бях станал рано и тъкмо привършвах събирането на багажа, когато ме разтърсиха първите леки тръпки. Твърдо реших да не им обръщам внимание. Дреболия, казах си, просто още не съм закусил и се вълнувам преди завръщането у дома. Навлякох дрехите, които Джоунки ни бе осигурила за пътешествието през Планините и отвъдната равнина. За мен имаше дълга червена риза с вълнена подплата и зелени плетени панталони с червена бродерия около кръста и долу на крачолите. Ботушите бяха меки, почти безформени, докато не ги запълних с краката си. Приличаха на торбички от добре обработена кожа с подплата от животинска козина. Пристягаха се към краката с дълги ремъци. Едва успях да ги закрепя с треперещите си пръсти. Джоунки ни бе казала, че са великолепни за сухия планински сняг, но че в никакъв случай не бива да ги мокрим.

В стаята имаше огледало. Отначало се усмихнах на отражението си. Дори и шутът на крал Умен не се обличаше толкова пъстро. Но над шарените одежди лицето ми бе изпито и бледо, тъмните очи върху него изглеждаха прекомерно големи, а твърдата черна коса стърчеше като козина на настръхнало куче. Болестта ме беше съсипала. „Нищо — казах си, — най-сетне ще се прибера.“ И обърнах гръб на огледалото. Докато събирах дребните подаръци, които исках да занеса на приятели у дома, ръцете ми ставаха все по-неуверени.

Заедно с Бърич и Хендс седнахме за последен път да закусим с Джоунки. Отново й благодарих за положените усилия да ме изцери. Посегнах да гребна от кашата и ръката ми трепна. Изпуснах лъжицата. Зърнах я как пада и рухнах подир нея.

Следващото, което си спомням, са сенчестите ъгли на спалнята. Дълго лежах безмълвен и неподвижен. От пустотата постепенно изплува разбирането, че съм преживял нов пристъп. Той бе отминал; отново владеех тялото и разсъдъка си. Ала вече не ги желаех. На петнайсетгодишна възраст, когато повечето момчета едва навлизат в разцвета на силите си, аз вече не се доверявах на своето тяло дори за най-прости задачи. То бе увредено и аз яростно го отхвърлях. Изпитвах дива злоба към този затвор от плът и кости и ми се искаше някак да изразя кипналото си огорчение. Защо не можех да оздравея? Защо не се възстановявах?

— Просто ти трябва още време, това е. Изчакай да мине половин година. Тогава се преценявай.

Гласът бе на лечителката Джоунки. Тя седеше в сенчестия ъгъл откъм огнището. Не я бях забелязал, преди да проговори. Тя се изправи бавно, сякаш костите я боляха от зимния студ, сетне пристъпи до леглото ми.

— Не искам да живея като старец.

Тя сви устни.

— Рано или късно ще ти се наложи. Или поне ти желая да го доживееш. Аз съм стара, стар е и моят брат, крал Ейод. Не ни се струва чак толкова обременително.

— Не би ме дразнило старческо тяло, ако съм го заслужил с годините. Но не мога да продължавам така.

Тя озадачено поклати глава.

— Можеш, разбира се. Изцелението понякога е досадна работа, но да кажеш, че не можеш да продължиш… Не разбирам. Да не е от разликата в езиците?

Поех си дъх да отговоря, но в този момент нахълта Бърич.

— Буден ли си? По-добре ли се чувстваш?

— Буден съм — изсумтях аз. — И не се чувствам добре.

Дори сам усетих, че гласът ми звучи като на капризно дете. Бърич и Джоунки се спогледаха над леглото. Тя пристъпи до мен, потупа ме по рамото и мълчаливо излезе от стаята. Очевидното им снизхождение ме вбесяваше и в гърдите ми кипна вълна от безсилна ярост.

— Защо не можеш да ме излекуваш? — попитах аз.

Бърич се сепна от обвинението в гласа ми.

— Не е толкова просто — започна той.

С усилие се надигнах и седнах в леглото.

— Защо да не е? Виждал съм те как лекуваш животните от всякакви болежки. Треска, счупени кости, глисти, краста… ти си старши коняр и знам какво умееш. Защо не можеш да ме излекуваш?

— Ти не си куче, Фиц — тихо отвърна Бърич. — С болните животни е по-лесно. Понякога взимам драстични мерки, но си казвам: е, ако умре, поне няма да страда вече, а това може и да го излекува. С теб не мога да постъпя така. Ти не си животно.

— Това не е отговор! Половината ратници идват при теб вместо при целителя. Ти извади стрела от Ден. Цялата му ръка разцепи, за да измъкнеш острието. Когато целителят каза, че кракът на Грейдин е възпален и ще трябва да се отреже, тя дойде при теб и ти я спаси. А целителят все повтаряше, че заразата ще се разнесе и Грейдин ще умре по твоя вина.

Бърич прехапа устни, за да удържи гнева си. Ако бях здрав, щях да внимавам повече. Но откакто боледувах, той бе станал по-кротък и това ми придаваше дързост. Накрая той каза тихо и сдържано:

— Да, има и рисковани изцеления. Но хората, които ги искаха, знаеха с какво се заемат. И — повиши той глас, за да предотврати възражението ми — с тях нещата стояха по-просто. Знаех каква е причината. Трябваше само да извадя острието и да почистя раната. С мазила и компреси изтеглих заразата от крака на Грейдин. Но твоята болест не е толкова проста. Всъщност и двамата с Джоунки нямаме представа какво ти е. Дали е последствие от онази отрова, която ти даде Кетрикен, когато реши, че си дошъл да убиеш брат й? Или от отровното вино, с което те напои Славен? А може би от жестокия побой след това? Или от удавянето? Дали пък не са ти го причинили всички тия неща, взети заедно? Не знаем, затова не сме наясно и как да те излекуваме. Просто не знаем.

Последните думи прозвучаха задавено и аз изведнъж разбрах, че с гнева се опитва да прикрие обичта си към мен. Той направи няколко крачки из стаята, после спря и се загледа в огъня.

— Обсъждахме го надълго и нашироко. Планинските премъдрости на Джоунки крият тайни, каквито не бях чувал. Аз пък й разказах за моите лекарства. Но и двамата решихме, че ще е най-добре да ти дадем време да оздравееш. Не виждаме да те дебне смъртна заплаха. Може би след време тялото ти само ще отхвърли последните остатъци от отровата или ще отстрани вътрешните увреждания.

— Или — тихо добавих аз — може да остана така до края на живота си. Може да имам постоянни увреждания от побоя или отровата. Проклет да е Славен, задето ме риташе така жестоко, докато лежах вързан.

Бърич стоеше като вкаменен. После се свлече на стола в сенките. В гласа му прозвуча отчаяние.

— Да. Възможно е и едното, и другото. Но не виждаш ли, че нямаш друг избор? Бих могъл да ти пусна кръв, за да изцедя отровата от тялото ти. Ала вече няма отрова, тя отдавна е свършила работата си и само ще те изтощя, така че ще оздравееш още по-бавно.

Той пак се загледа в пламъците и вдигна ръка да докосне белега на слепоочието си. Не само аз бях пострадал от измяната на Славен. Самият Бърич още се възстановяваше от удар по черепа, който непременно би пратил в гроба някой не толкова твърдоглав като него. Знаех, че дълги дни е страдал от световъртеж и замъглено зрение. Не помнех да се е оплакал поне веднъж. Стана ми срамно.

— Какво да правя тогава?

Бърич трепна като събуден от дрямка.

— Каквото правиш и сега. Чакай. Храни се. Почивай. Не се претоварвай. А сетне ще видим. Толкова ли е страшно?

— Ами ако не оздравея? Ако остана все така, без да знам кога точно ще налетят гърчовете?

Той не отговори веднага.

— Ще се примириш. Много хора живеят и с по-тежки недъзи. През повечето време се чувстваш добре. Не си сляп. Нито пък парализиран. И умът ти си е на място, поне засега. Престани да се взираш само в лошото. Защо не погледнеш какво не си загубил?

— Какво не съм загубил? Какво? — Гневът ми се надигна като ято подплашени птици. — Безпомощен съм, Бърич. Не мога да се върна такъв в Бъкип. Безполезен съм. Дори по-лошо — сега съм жива мишена. Би си струвало да се върна, ако можех да смажа Славен от бой. Но вместо това ще трябва да сядам с него на масата, да се държа почтително към човека, който искаше да свали Искрен, а за по-весело да убие и мен. Не бих понесъл да ме гледа как треперя от слабост или изведнъж се свличам на пода; не искам да виждам победоносната му усмивка. Той пак ще се опита да ме убие. Знаем го и двамата. Може би е разбрал, че няма сила да се пребори с Искрен, може би ще почита своя по-голям брат и неговата съпруга. Но това едва ли се отнася до мен. Аз ще съм просто поредният начин да нанесе удар по Искрен. А когато дойде, какво ще направя аз? Ще седя край огнището като грохнал старец и няма да мога да направя нищо. Нищо! Цялото ми обучение, всички бойни уроци на Ход, усърдните наставления на писаря Федрен, дори твоите съвети как да се грижа за животните — всичко отива нахалост! Вече не ме бива за нищо. Отново ставам ненужно копеле, Бърич. А веднъж някой ми каза, че кралският копелдак живее само докато може да бъде полезен.

Последните думи изкрещях с всичка сила. Но макар и разтърсван от ярост и отчаяние, не споменах нито дума за Сенч и обучението ми като убиец. То също ставаше безполезно. Цялата ми потайност, всички изтънчени начини за убийство с едно докосване, усърдното смесване на отрови — тия неща вече не бяха по силите на моето изнурено тяло.

Бърич седеше тихо и чакаше да се накрещя. Когато гневът ми отмина и останах да седя задъхан, вкопчил треперещите си ръце една в друга, той спокойно каза:

— Тъй… Значи искаш да кажеш, че ние оставаме тук?

— „Ние“ ли? — сепнах се аз.

— Обрекъл съм живота си на човека, който носи тази обеца. Историята е дълга, някой ден може и да ти я разправя. Лейди Търпение не биваше да ти дава обецата. Мислех си, че принц Рицарин я е отнесъл в гроба. Тя вероятно е смятала, че ти дава някаква безполезна дрънкулка, останала от мъжа й. Но така или иначе, днес е твоя. Където и да отидеш, ще те последвам.

Вдигнах ръка към обецата, която представляваше сребърен филигран с малък син камък. Понечих да я сваля.

— Не го прави — каза Бърич.

Думите прозвучаха плътно и глухо, като едва доловимо кучешко ръмжене. Но в гласа му имаше едновременно заповед и заплаха. Отпуснах ръка. Този път не посмях да разпитвам. Беше ми някак странно, че човекът, който преди години ме бе взел под закрила, сега полага бъдещето си в мои ръце. И все пак ето че седеше край огъня и чакаше да чуе какво ще реша. Някога той ми приличаше на суров великан, мрачен и заплашителен, ала в същото време верен защитник. Днес може би за пръв път го виждах като обикновен човек. Двамата си приличахме по черната коса и тъмните очи, характерни за хора с островитянска кръв. Но вместо черни, неговите очи бяха кафяви, а вятърът зачервяваше скулите му над къдравата брада, подсказваща, че в рода му е имало и по-светлокожи предци. В студените дни накуцваше — спомен за онзи отдавнашен лов, когато бе спасил Искрен от разярен глиган. Всъщност не беше толкова едър, колкото ми се струваше някога. Ако продължавах да раста, след година сигурно щях да съм по-висок от него. Не беше и прекомерно мускулест, но в снагата му се усещаше стегнатост, издаваща както телесна, така и духовна пъргавина. Не с ръст бе внушавал страх и почит в Бъкип, а с упорството и буйния си нрав. Когато бях съвсем малък, веднъж го попитах дали някога е губил схватка. Той току-що бе обяздил един буен млад жребец и го успокояваше. Щом чу въпроса, Бърич се усмихна широко, разкривайки два реда зъби, бели като на вълк. Капчици пот се стичаха от челото и бузите към брадата му.

— Да съм загубил схватка? — повтори той, все още задъхан. — Схватката не е свършила, додето не победиш, Фиц. Запомни го веднъж завинаги. Няма значение какво мисли човекът отсреща. Или конят.

Питах се дали не смята и мен за схватка, която трябва да бъде спечелена. Той често повтаряше, че съм последната задача, възложена му от принц Рицарин. Опозорен от моето съществуване, баща ми се бе отказал от правото си върху трона. Ала същевременно ме бе поверил на този човек със заръка да получа добро възпитание. Може би Бърич смяташе, че все още не е изпълнил задачата.

— А според теб какво да направя? — попитах смирено. За да го изрека, трябваше да положа усилие, защото не съм от най-смирените.

— Да оздравееш — отвърна Бърич след кратко колебание. — Изчакай колкото трябва. Насила хубост не става.

Той се вгледа в краката си, протегнати към огнището. Устните му трепнаха, но не от усмивка.

— Смяташ ли, че трябва да се върнем? — настоях аз.

Той се облегна назад, кръстоса краката си в глезените и се взря в огъня. Този път колебанието му трая по-дълго. Накрая неохотно каза:

— Ако не го направим, Славен ще реши, че е победил. И ще се опита да убие Искрен. Или поне ще направи всичко възможно, за да грабне короната от брат си. Аз съм се клел пред краля, Фиц. Ти също. Сега на престола седи крал Умен. Но Искрен е престолонаследник. Според мен не е честно да го лишат от наследството.

— Той има и други войници, по-умели от мен.

— Това освобождава ли те от клетвата?

— Усукваш го като свещеник.

— Нищо подобно. Само ти зададох въпрос. А има и още един. Какво губиш, ако се откажеш от Бъкип?

Сега бе мой ред да замълча. Мислех за краля и своята клетва пред него. Мислех за принц Искрен и неговата грубовата, открита сърдечност. Спомних си как се усмихваше старият Сенч, когато най-сетне успявах да усвоя някоя сложна премъдрост. Спомних си лейди Търпение и нейната прислужница Лейси, Федрен и Ход, дори готвача и шивачката госпожа Чевръстка. Малцина бяха проявявали обич и грижа към мен, ала тъкмо това ги правеше още по-важни. Всички те щяха да ми липсват, ако не се върнех в Бъкип. Но най-силно припламна в мен споменът за Моли. И без сам да зная как, аз изведнъж заговорих за нея, а Бърич само кимаше мълчаливо, докато приключих с разказа.

Накрая само ми каза какво е чул — че свещарницата „Пчелен балсам“ била затворена, след като нейният собственик умрял и оставил купища дългове. Дъщеря му се принудила да отиде при роднини в друг град. Не знаеше точно за кой град става дума, но беше сигурен, че ако реша, ще го открия.

— Ала преди да го направиш, опознай сърцето си, Фиц — добави той. — Ако нямаш какво да й дадеш, остави я на мира. Сакат ли си? Само ако решиш, че е тъй. Но решиш ли, че си сакат, едва ли би имал право да я потърсиш. Не вярвам да ти трябва нейната жалост. Жалостта е твърде слаб заместител на любовта.

После стана, излезе и ме остави да се взирам замислено в огъня.

Бях ли сакат? Бях ли се провалил? Вярно, тялото ми трепереше като струна на зле настроена арфа. Но моята воля бе победила тази на Славен. Принц Искрен си оставаше престолонаследник на Шестте херцогства, а Планинската принцеса вече бе негова съпруга. Нима се боях, че Славен ще се присмива на треперещите ми ръце? Нима не можех да му отвърна със злорада усмивка, че никога няма да стане крал? Обзе ме дива радост. Бърич имаше право. Не бях победен. И исках Славен на всяка цена да узнае, че съм надделял.

Щом бях победил Славен, не можех ли да спечеля и Моли? Какво ме делеше от нея? Джейд? Но според Бърич тя не беше омъжена, само бе напуснала Бъкип. Без пукнат грош, изоставена на милостта на роднините. Срам за Джейд — да я зареже в подобен момент! Аз щях да я потърся. Щях да я намеря и да спечеля нейната обич. Моли с буйно развяната коса, Моли с яркочервена рокля и наметало, дръзка като пурпурен ястреб и със също тъй блеснали очи. При мисълта за нея по гръбнака ми пробягаха тръпки. Усмихнах се лекичко, сетне усетих как устните ми се вцепеняват и тръпката прераства в спазъм. Тялото ми се сгърчи и тилът ми изкънтя върху таблата на леглото. Неволно нададох грачещ, задавен вик.

След миг Джоунки дотича, викна Бърич и двамата сграбчиха размятаните ми крайници. Бърич ме притискаше с цялата си тежест, опитвайки да удържи спазмите. После всичко изчезна.

Изплувах от мрака като гмуркач, достигнал най-сетне топлата водна повърхност. Лежах на пухения дюшек, завивките бяха топли и меки. Чувствах се в безопасност. За момент ме обзе покой. Лежах неподвижно и ми беше почти добре.

— Фиц? — Бърич се приведе над мен.

Светът се завърна. Отново знаех, че съм смазана, жалка твар, марионетка с преплетени конци или кон със скъсано сухожилие. Никога нямаше да бъда такъв, както преди; за мен вече нямаше място в света, който някога обитавах. Бърич бе казал, че жалостта е твърде слаб заместител на обичта. Не исках никой да ме съжалява.

— Бърич.

Бърич се наведе по-близо.

— Не беше чак толкова зле — излъга той. — А сега си почивай. Утре…

— Утре потегляш за Бъкип — казах аз.

Той се навъси.

— Не бързай. Дай си няколко дни почивка, а после двамата…

— Не. — Мъчително се надигнах да седна и вложих в думите цялата, си останала сила. — Взех решение. Утре потегляш за Бъкип. Там те чакат животни и хора. Ти си им нужен. Там е твоят дом, твоят свят. Но не и моят. Вече не.

Той дълго мълча.

— Ами ти?

Поклатих глава.

— Това вече не те засяга. Не засяга никого, освен мен.

— И момичето ли?

Тръснах глава по-рязко.

— Тя вече похаби младостта си да гледа един сакат и за награда получи единствено дългове. Трябва ли да се върна при нея такъв? Трябва ли да я моля за обич, само за да стана непосилен товар като баща й? Не. Сама или омъжена, тя ще е по-добре без мен.

Настана тежко мълчание. В ъгъла Джоунки деловито бъркаше някаква билкова смес, която с нищо нямаше да ми помогне. Бърич висеше над мен, помрачнял като буреносен облак. Знаех как му се иска да ми се скара, как копнее да ми избие тия глупости от главата. Но не го направи. Бърич не посягаше на инвалиди.

— Тъй — каза накрая той. — Остава единствено кралят. Или вече забрави клетвата си пред него?

— Не съм — тихо отвърнах аз. — И ако вярвах, че все още съм човек, щях да се върна. Но не съм, Бърич. Сега нося само риск. Превърнах се в една от онези фигури върху дъската, които трябва да бъдат защитавани. Заложник, безпомощен да защити себе си или когото и да било. Не. Последното, което мога да направя като кралски служител, е да се отстраня, преди някой друг да го стори и тъй да застраши моя крал.

Бърич се извърна настрани. Виждах го само като неясен силует в сумрачната стая и не можех да разгадая лицето му в неясната светлина на огъня.

— Утре ще поговорим — каза той.

— Само за да си кажем сбогом — отсякох. — Решил съм твърдо, Бърич.

И вдигнах ръка да докосна обецата на ухото си.

В глухия глас на Бърич прозвуча ярост.

— Останеш ли, значи оставам и аз.

— Не става така — отвърнах аз. — Някога моят баща ти е казал да останеш и да отгледаш едно незаконно дете вместо него. Сега аз ти казвам да отидеш при своя крал, който все още има нужда от теб.

— Фицрицарин, аз не мога…

— Моля те. — Не знам какво чу в гласа ми, но изведнъж млъкна. — Толкова съм уморен. Адски уморен. Само едно знам: че не мога да изпълня всичко, което очакват от мен. Просто не мога. — Гласът ми трепереше като на старец. — Каквото и да е то. В каквото и да съм се клел. Вече не ми остана с какво да изпълня клетвата. Може и да не е редно, но така стоят нещата. Все чужди планове. Чужди цели. Никога моите. Опитах, но… — Стаята се люшна около мен, сякаш говореше някой друг, а аз бях потресен от думите му. Но не можех да отрека, че има право. — Сега трябва да бъда сам. Да почивам.

Двамата само ме гледаха мълчаливо. После бавно излязоха от стаята, сякаш се надяваха да размисля и да ги повикам да се върнат. Не ги повиках.

Но след като излязоха и останах сам, си позволих да въздъхна от облекчение. Чувствах се замаян от взетото решение. Нямаше да се върна в Бъкип. Сам не знаех какво ще правя. Бях помел разбития си живот от игралната маса. Сега имаше място да разположа наново оцелелите фигури и да замисля нова житейска стратегия. Постепенно осъзнах, че не изпитвам съмнения. В гърдите ми облекчението се бореше с чувството за вина, но нямаше и капка съмнение. Ставаше ми някак по-поносимо, като знаех, че тръгвам към нов живот, където никой няма да подозира какъв съм бил. Живот без покорство пред чужда воля, та била тя и кралска. Вече бе сторено. Легнах и за пръв път от седмици се отпуснах напълно. „Сбогом“ — помислих уморено. Хубаво би било да се сбогувам с всички, да застана за сетен път пред своя крал и да го видя как кимва леко в знак, че съм се справил добре. Може би щяха да разберат защо не желая да се завърна. Но вече нямаше да ги видя. Решението бе взето.

— Съжалявам, кралю — прошепнах аз.

Гледах танца на пламъците в огнището, докато потънах в сън.