Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paula, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)
Сканиране и разпознаване
Ti6anko (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

ИК „Колибри“, 2007

ISBN: 978–954–529–495–2


Първа част
Декември 1991—май 1992

Чуй ме, Паула, ще ти разкажа една история, та когато се събудиш, да не се почувстваш изгубена.

Семейната легенда започва в началото на миналия век, когато един як баски моряк хвърля котва край бреговете на Чили с глава, замаяна от величави проекти, и закрилян от майчиния си медальон на шията; ала защо да се връщаме толкова назад, достатъчно е да кажем, че той се превърнал в родоначалник на непокорни жени и мъже със здрави за труд мишци и чувствителни сърца. Някои, с гневлив характер, починали с пяна на уста, но може би причината не била бяс, както разправяли злите езици, а някоя местна чума. Купили плодородни земи в близост до столицата, които с течение на времето покачили цената си; придобили известен финес, вдигнали богаташки къщи с паркове и обточени с дървета алеи, взели да омъжват дъщерите си за богати креолци, а синовете си пращали да учат в строги религиозни колежи, и така с годините станали част от една горда аристокрация на земевладелци, която господствала повече от век, докато веянията на модернизма и появата на технократи и търговци не я изместили от власт. Един от тези потомци бил моят дядо. Родил се с добро потекло, ала баща му издъхнал рано, покосен от необясним изстрел с пушка; никога не се разкрили подробности около случката през онази зловеща нощ — дали е било дуел, отмъщение или любовна злополука, във всеки случай семейството му останало без средства и понеже бил най-големият син, дядо ми трябвало да напусне училище и да търси работа, за да издържа майка си и да се грижи за възпитанието на по-малките си братя. Много по-късно, когато се превърнал в заможен господин, пред когото хората сваляли шапка, той ми довери, че най-лошата бедност е тази с якичка и вратовръзка, защото човек трябва да я прикрива. Той винаги бил безупречно облечен с дрехите на баща си, преправени по негова мярка, с колосана яка и съвършено изгладени костюми, за да не личи овехтелият плат. Тези години на теглила закалили характера му, той повярвал, че животът не е нищо друго освен безкрайно усилие и труд и че почтеният човек не може да ходи по белия свят, без да помага на ближния. Още оттогава придобил съсредоточения израз и принципността, характерни за него; бил изкован от същия твърд като камък материал на дедите си и подобно на мнозина от тях стъпвал здраво по земята, при все че частица от душата му се реела из бездните на мечтите. Затова се влюбил в баба ми, най-малка рожба измежду дванайсет деца, кое от кое по-ексцентрично и обаятелно като Тереса например, на която в края на живота й взели да никнат криле на светица, а когато починала, за една нощ изсъхнали всички розови храсти в Японския парк; или като Амбросио — голям дявол и ненадминат любовник, който в моменти на великодушие се събличал на улицата и дарявал дрехите си на бедните. Като дете непрекъснато слушах разкази за дарбата на баба ми да предсказва бъдещето, да чете чужди мисли, да разговаря с животните и да мести предмети с поглед. Разправят, че веднъж преместила маса за билярд в салона, но всъщност единственото нещо, което съм видяла да се движи в нейно присъствие, бе една незначителна по размери захарница, която при следобедния чай се плъзгаше без посока по масата. Тези нейни качества будели страх и въпреки че била чаровна девойка, претендентите за ръката й ги обземала уплаха в нейно присъствие, ала за дядо ми телепатията и телекинезията били невинни развлечения и по никакъв начин не представлявали сериозна пречка за брака му с нея; безпокояла го единствено разликата във възрастта — тя била много по-млада от него и когато се запознал с нея, още играела на кукли и не се отделяла от една захабена възглавничка. Толкова много я бил гледал като малко момиченце, че открил своята страст едва в деня, когато я видял с дълга рокля и прибрани коси; в този миг любовта, разгаряща се от години, му се разкрила, потапяйки го в такава криза на стеснителност, че той престанал да я посещава. Тя отгатнала душевното му състояние още преди самият той да разплете кълбото на собствените си чувства и му написала писмо — първото от многобройните писма, които щяла да му изпраща в решителните моменти на техния живот. Това не било парфюмирано послание с цел опипване на терена, а кратка бележка, написана с молив върху лист от тетрадка, в която го питала без увъртания дали иска да стане неин мъж и в случай, че да, кога. Няколко месеца по-късно отпразнували сватбата. Булката се явила пред олтара като видение от отминали времена, пременена в дантела с цвят на слонова кост и с безразборно затъкнати в кока й восъчни портокалови цветчета; щом я видял, дядо ми решил, че ще я обича безотказно до края на дните си.

За мен те двамата завинаги си останаха Тата и Меме. От децата им в тази история ни интересува само моята майка, защото ако се впусна да разказвам за останалите представители на това племе, няма да има край, а и тези, които още са живи, са много далече; това е то изгнанието — запраща хората по всички краища на земята и веднъж разпръснали се, е много трудно отново да се съберат. Майка ми се родила между две световни войни в един пролетен ден на двайсетте години; била много чувствително дете и не й понасяло да тича с братята и сестрите си из таванските помещения на къщата на лов за плъхове, които после поставяли в буркани с формалдехид. Израснала, закриляна между стените на дома и на колежа, заета с романтични четива и с благотворителни дела; славела се като най-красива в този род на загадъчни жени. Още щом влязла в пубертета, около нея взели да се навъртат като мухи ревностни почитатели, които баща й държал на разстояние, а майка й изучавала с помощта на картите Таро, докато невинните ухажвания не завършили с нахълтването в живота й на един талантлив и съмнителен мъж, който без усилие изместил своите съперници и всял смут в душата й. Това бил твоят дядо Томас, който изчезнал в мъглата, и ако го споменавам, то е само защото в жилите ти тече и негова кръв, Паула, а не поради каквато и да било друга причина. Този мъж с бърз ум и безмилостен език бил прекалено интелигентен и освободен от предразсъдъци за онова провинциално общество; рядка птица в тогавашното Сантяго. Свързвали го с тъмно минало, носели се слухове, че бил член на масонската ложа и следователно враг на църквата, че укривал съществуването на незаконороден син, ала Тата не можел да развее нито един от тези аргументи, за да разубеди дъщеря си, понеже нямал доказателства, а не бил човек, способен неоснователно да опетни нечие име. По онова време Чили представлявало нещо като торта от хилядолистно тесто — и в известен смисъл все още е — имало повече касти, отколкото в Индия, и съществували пренебрежителни епитети, които поставяли всяка една от тях на мястото й — дрипльо, превземко, кариерист, конте, и още много други, докато се стигнело до заможната зона на порядъчните хора. Рождението предопределяло хората, лесно било да се спуснеш надолу в обществената йерархия, ала за да се изкачиш, не били достатъчни пари, слава или талант, а било необходимо продължителното усилие на няколко поколения. На страната на Томас натежавало почтеното му родословие, при все че в очите на Тата политическото му минало било подозрително. Още тогава се чувало името на някой си Салвадор Алиенде, основател на социалистическата партия, който проповядвал срещу частната собственост, консервативния морал и властта на господарите. Томас бил братовчед на този млад депутат.

Погледни, Паула, това е снимката на Тата. Този мъж със строги черти, светли зеници, пенсне и черен каскет е твоят прадядо. На снимката се е подпрял на бастуна си, а до него, облегнато на дясното му коляно, има едно тригодишно пременено като за празник момиченце, грациозно като миниатюрна балеринка, вперило меланхолични очи във фотоапарата. Това си ти, зад теб сме моята майка и аз, а столът крие издутия ми корем — бременна съм с брат ти Николас. Като гледа възрастния мъж, човек се възхищава на гордата му осанка, на непретенциозното достойнство на човек, борил се с живота, изминал праволинейно своя път и неочакващ повече нищо от този свят. В спомените ми той е винаги стар, при все че почти няма бръчки, с изключение на двете дълбоки бразди в ъгълчетата на устата, с бяла коса като лъвска грива и с рязка усмивка, иззад която надничат пожълтели зъби. В края на живота си той трудно се движеше, но макар и с усилие, изправяше се, за да посрещне или изпрати някоя дама, и подпрян на бастуна си, придружаваше гостите до вратата на градината. Харесваха ми ръцете му — извити дъбови клони, силни и възлести; неизменната копринена кърпа на врата му и неговият аромат на английски, лавандулов дезинфекционен сапун. С непресторен хумор той се мъчеше да внуши У потомството стоическата си философия — възприемаше неудобствата за здравословни, а отоплението за вредно, изискваше проста храна — никакви сосове и бърканици — и смяташе, че развлеченията са за простаците. Сутрин изтърпяваше студен душ — навик, който никой в семейството не наследи и който той до края на живота си, когато заприлича на стар скакалец, безстрашно спазваше, седнал на стол под ледената водна струя. Изпъстряше речта си с категорични поговорки и разпитваха ли го, отговаряше на свой ред с въпроси, така че не знам много за идеите му, но можах напълно да опозная характера му. Погледни сега моята майка, която на тази снимка е наскоро прехвърлила четирийсетте и е в разцвета на своята хубост, облечена по модата с къса пола и коса като кошер. Усмихнала се е и големите й зелени очи са като две черти, обрамчени от извитата дъга на черни вежди. Това е най-щастливият период от живота й, когато вече е отгледала малките си деца, влюбена е и светът все още й се струва сигурен.

Бих искала да ти покажа снимка на баща ми, но всичките бяха изгорени преди повече от четирийсет години.

 

 

Къде си, Паула? Каква ще бъдеш, когато се събудиш? Ще бъдеш ли отново ти, или ще трябва да се опознаваме като две непознати? Ще имаш ли спомени, или аз ще трябва търпеливо да ти разказвам за твоите двайсет и осем години живот и за моите четирийсет и девет?

„Бог да закриля дъщеря ви“, ми пошепва с усилие дон Мануел, болният, който лежи на леглото до теб. Той е възрастен селянин, правени са му няколко операции на стомаха и продължава да се бори срещу разнебитеното си здраве и смъртта. „Бог да закриля дъщеря ви“, ми каза вчера и една млада жена с бебе на ръце, която чула за твоя случай и дошла в болницата да ми вдъхне надежда. Преди две години имала пристъп на порфирия и прекарала в кома повече от месец, цяла година се борила, за да се възстанови, и трябва да се пази до края на живота си, но вече работи, омъжила се и има дете. Каза ми, че да си в кома, е като да спиш, без да сънуваш, като някаква тайнствено отворена скоба. „Спрете да плачете, госпожо, ми каза, дъщеря ви нищо не усеща, ще излезе на крак оттук и сетне няма да помни какво й се е случило.“ Всяка сутрин бродя из коридорите на шестия етаж и търся лекуващия лекар за повече подробности. Този мъж държи живота ти в ръцете си, а аз му нямам доверие, преминава като въздушно течение, разсеян и забързан, давайки ми високопарни обяснения за ензими и фотокопирани статии за твоята болест, които се опитвам да прочета, ала не разбирам. Изглежда по-заинтересован от наниза от статистики и лабораторни формули на компютъра му, отколкото от твоето тяло, разпънато на кръст на това легло. „Такава е тази болест — някои се възстановяват бързо от кризата, а други прекарват цели седмици на интензивна терапия; преди пациентите чисто и просто умирали, но днес можем да ги поддържаме живи, докато обмяната на веществата не заработи отново“, ми говори, без да ме гледа в очите. Добре, ако е така, не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Щом ти се държиш, Паула, аз ще сторя същото.

Когато се събудиш, ще имаме месеци, а може и години, за да слепим късчетата на раздробеното ти минало или за нещо още по-добро — бихме могли постепенно да измисляме твоите спомени според фантазиите ти; засега ще ти разказвам за себе си и за други членове на семейството, към което принадлежим и двете, не искай от мен да съм точна, защото се прокрадват грешки, забравям да спомена много неща, а други изопачавам, не помня места, дати и имена, но в замяна на това никога не пропускам хубава история. Седнала до теб и вперила поглед в екран, където светлинни линии отмерват ударите на сърцето ти, се опитвам да общувам с теб посредством магическите методи на моята баба. Ако тя беше тук, можеше да ти предава моите послания и да ми помага да те задържам на този свят. Дали си предприела пътешествие из лъкатушещите пътеки на безпаметността? За какво са всички тези думи, щом не можеш да ме чуеш? За какво са тези страници, ако никога няма да ги четеш? Животът ми добива смисъл, когато разказвам за него, а паметта ми запечатва събитията с писането; това, което не изливам с думи върху хартиения лист, времето го заличава.

Днес е 8 януари 1992 г. В един ден като този, преди единайсет години, захванах да пиша в Каракас писмо, за да се простя с дядо си, който агонизираше, загърбил цял век житейска борба. Здравите му кокали продължаваха да се съпротивляват, при все че от доста отдавна той се канеше да последва Меме, която му правеше знаци от прага. Не можех да се върна в Чили, и дума не ставаше да го безпокоя по телефона, който той истински ненавиждаше, за да му кажа да си отиде спокоен, понеже нищо от съкровищницата от случки, които ми беше разказвал през нашето приятелство, нямаше да се изгуби: аз помнех всичко. Не след дълго старецът издъхна, но разказът ме държеше в плен и аз не можех да спра, други гласове говореха чрез мен, пишех като в транс с усещането, че размотавам кълбо прежда и със същото чувство на неотложност, както пиша сега. В края на годината се бяха събрали петстотин страници в една брезентова торба и аз осъзнах, че това вече не е писмо, и срамежливо съобщих на близките си, че съм написала книга. „Какво е заглавието?“, попита майка ми. Направихме списък от имена, ала не успяхме да се разберем за нито едно, и накрая ти, Паула, хвърли монета във въздуха, за да се решим. Така бе роден и кръстен моят първи роман „Къщата на духовете“ и аз направих своя прощъпулник в неизлечимия порок на разказвач на истории. Тази книга спаси живота ми. Писането е едно продължително вглеждане в себе си, пътуване в най-тъмните гънки на съзнанието, бавна медитация. Пиша опипом в тишината и по пътя откривам частици истина, малки кристалчета, които стискам в шепа и които оправдават пребиваването ми на този свят. На един друг 8 януари започнах и втория си роман и сетне вече не се осмелих да променям тази щастлива дата отчасти от суеверие, но и от дисциплина — захващала съм всичките си романи на 8 януари.

Преди няколко месеца завърших „Безкрайният план“ — моят най-нов роман, и оттогава се готвя за днешния ден. Имах вече всичко готово — темата, заглавието, първото изречение, и все пак още няма да пиша за това, защото откакто се разболя, имам сили единствено да съм край теб, Паула. От един месец спиш, не зная как да стигна до теб, зова те отново и отново, ала името ти се изгубва в чупките на тази болница. Душата ми се задушава в пясък — мъката е безплодна пустиня. Не смогвам да се моля, нито да редя мисли, а още по-малко бих могла да се потопя в създаването на друга книга. Изливам себе си на тези страници в безразсъден опит да победя ужаса; струва ми се, че ако дам форма на това опустошение, ще съумея да помогна на теб и на себе си; педантичното занимание да пишем може да бъде наше спасение. Преди единайсет години написах писмо до дядо си, за да го изпроводя към смъртта, на днешния 8 януари ти пиша, Паула, за да те върна към живота.

Майка ми била прелестна осемнайсетгодишна девойка, когато Тата отвел семейството в Европа на тежко пътешествие, което в онези времена се предприемало само веднъж в живота, та нали Чили се намира в подножието на света. Имал намерение да запише дъщеря си в някой колеж в Англия, за да се сдобие с култура и същевременно да забрави за любовта си към Томас, ала Хитлер разбил плановете му и Втората световна война избухнала с катаклизмен тътен, изненадвайки ги на Лазурния бряг. С невероятни трудности, придвижвайки се срещу течението по пътища, задръстени от хора, които бягали пеш, на кон или с каквото и да е превозно средство, те стигнали до Антверпен и успели да се качат на последния чилийски кораб, който отплавал от брега. Палубите и спасителните лодки били заети от десетки еврейски семейства, които бягали, зарязвайки цялото си имущество, а в някои случаи и истинско състояние, в ръцете на безскрупулни консули, които им продавали визи на цената на злато. Поради липса на каюти пътували като добитък, спели под открито небе и гладували, защото храната им се давала на дажби. През това мъчително плаване Меме утешавала жените, които плачели за домовете си и заради несигурното бъдеще, а Тата преговарял за храна с кухнята и за одеяла с моряците и ги раздавал на бежанците. Един от тях, кожар по занятие, подарил на Меме великолепно палто от сив астраган. Плавали няколко седмици във води, гъмжащи от коварни подводни врагове, с угасени светлини нощем, отдадени на молитви денем, и най-сетне оставили зад гърба си Атлантическия океан и пристигнали живи и здрави в Чили. Щом хвърлили котва в пристанището във Валпараисо, първото нещо, което съзрели, била невъзможната да бъде сбъркана с друг фигура на Томас в бял ленен костюм и панамена шапка; тогава дядо разбрал колко напразни са усилията му да върви срещу загадъчните повели на съдбата и изключително неохотно дал благословията си за сватбата. Церемонията се състояла в неговия дом с участието на папския нунций и някои други официални лица. Булката носела строга атлазена рокля и изразът й бил предизвикателен; не зная как е изглеждал младоженецът, защото снимката е отрязана и от него е останала само една ръка. Отвеждайки дъщеря си до салона, където били издигнали олтар, украсен с водопад от рози, Тата се спрял пред стъпалата.

— Все още имаш време да се откажеш. Не се омъжвай, дъще, умолявам те, обмисли по-добре. Само дай знак и аз обещавам да разгоня цялото това множество и да пратя гощавката в сиропиталището… — Тя отвърнала с леден поглед.

Точно както баба ми била предупредена в един спиритически сеанс, бракът на родителите ми се оказал истински провал от самото начало. Майка ми се натоварила отново на кораб, този път за Перу, където Томас бил назначен секретар в посолството на Чили. С нея пътували внушителен брой тежки сандъци със зестрата й и товар от подаръци — неизброими предмети от порцелан, кристал и сребро, в които половин век по-късно продължаваме да се спъваме из най-неочаквани ъгълчета. Петдесетте години дипломатически назначения в различни географски ширини, разводите и продължителното изгнание не са успели да освободят семейството от този баласт; страхувам се, Паула, че и ти ще наследиш, редом с множество други кошмарни предмети, онази лампа с хаотични нимфи и пухкави херувимчета, която майка ми още пази. В твоя дом цари монашеска строгост и в оскъдния ти гардероб висят само четири блузи и два панталона, питам се какво ли правиш с нещата, които ти давам, може би си като Меме, която едва слязла от кораба и стъпила на твърда земя, се освободила от астраганеното палто, за да наметне една просякиня. Майка ми прекарала първите два дни от медения си месец толкова изтормозена от вълнението в Тихия океан, че не могла да напусне каютата, а едва почувствала се по-добре, мъжът й легнал повален от зъбобол. Докато тя се разхождала из палубата, безразлична към жадните погледи на офицери и моряци, той стенел на койката си. Слънчевият залез багрел в оранжево безбрежния хоризонт, а нощем неимоверно ярките звезди приканвали към любов, но зъбоболът бил по-силен от романтиката. Трябвало да изминат три безкрайни дни, докато пациентът не позволил на корабния лекар да прекрати с едни тънки клещи неговото изтезание; чак тогава отокът се разнесъл и младоженците успели да встъпят в семейния си живот. На следната вечер двамата се явили в трапезарията, поканени на капитанската маса. След тържествена наздравица за младоженците, пристигнал ордьовърът — раци, сервирани в издялани от лед чаши. С жест на кокетна интимност майка ми протегнала вилица и взела едно мекотело от чинията на мъжа си, но за лош късмет една миниатюрна капчица американски сос окапала вратовръзката му. Томас грабнал нож, за да заличи обидата, но петното се уголемило. Тогава, за изненада на сътрапезниците и за ужас на жена си, дипломатът заровил пръсти в чинията, сграбчил черупчестите екземпляри и ги размазал по гърдите си, като сплескал ризата, костюма и цялата вратовръзка; сетне прокарал ръка през намазаната си с брилянтин коса, скочил на крака, поклонил се рязко и се запътил към каютата, където прекарал остатъка от плаването, потънал в мрачно мълчание. Въпреки тези премеждия, съм била зачената в открито море.

Майка ми не била подготвена за майчинството, в онези времена тези въпроси се обсъждали шепнешком пред неомъжените девици, а на Меме изобщо не й хрумнало да я посвети в неприличните копнежи на пчеличките и цветята, защото душата й витаела в други селения и тя била по-силно заинтригувана от надрационалното явяване на духове, отколкото от грубата действителност на този свят; при все това, едва предугадила, че е бременна, майка ми разбрала, че ще има дъщеря, нарекла я Исабел и установила с нея непрекъснат диалог, който не престава и до днес. Вкопчена в малкото създание, което растяло в утробата й, тя се опитвала да компенсира самотата си на нещастно омъжена жена, говорела ми на висок глас и плашела околните, в чиито очи поведението й било като на безумна; предполагам, че аз съм я слушала и съм й отговаряла, но нямам спомени от този вътреутробен период.

Баща ми имал великолепен вкус. На показността в Чили винаги се е гледало като на лош порок, защото там умереността се счита за признак на изисканост; ала в Лима — столица на вицекрале — перченето определяло добрия тон. Настанил се в къща, несъответстваща по разкоша си на положението му на втори секретар в посолството, обградил се с прислужници индианци, поръчал от Детройт луксозен автомобил и взел да пръска пари по празненства, казина и разходки с яхта, и никой не можел да си обясни как финансирал толкова екстравагантност. За кратко време успял да се свърже с най-отбраното общество в политиката и социалните дела, открил слабостите на всеки и благодарение на контактите си успял да се добере до недискретна информация, че дори и до някои държавни тайни. Превърнал се в задължителен гост на всички гуляи в Лима; в разгара на войната се снабдявал с най-хубавото уиски, най-чистия кокаин и най-отзивчивите куртизанки; всички врати се отваряли пред него. Докато той изкачвал стъпалата на кариерата, съпругата му се чувствала като затворник в безизходно положение, обвързана на двайсетгодишна възраст с мъж, който й се изплъзвал и от когото зависела изцяло. Тя креела във влажната лятна горещина и пишела безкрайни страници на майка си, които кръстосвали морето и потъвали в пощенските чували като разговор между глухи. Тези меланхолични писма, натрупани на купчина върху бюрото, убедили Меме в разочарованието на дъщеря й; тя прекъснала спиритическите си сеанси със своите три езотерични приятелки от Бялото братство, взела тестетата гадателски карти в куфарче и потеглила към Лима на крехък двумоторен самолет — един от малкото, които превозвали пътници, защото в този период на война самолетите се пазели за военни цели. Пристигнала точно навреме за моето раждане. Самата тя била довела на бял свят трите си деца в собствения си дом, подпомагана от своя съпруг и една акушерка, и затова се почувствала объркана пред модерните методи в клиниката. Приспали родилката с едно бодване и я лишили от възможността да участва в събитията, а едва родило се, бебето било отнесено в една асептична зала при други подобни създания. Много по-късно, когато се разнесла мъглата от упойката, осведомили майката, че е родила момиченце, но че съгласно правилника, щели да й го дават само в часовете за кърмене.

— Сигурно е някакъв изрод и затова не ми дават да я видя!

— Прекрасно момиченце е — отвърнала баба ми, опитвайки се да звучи убедително, при все че още нямала възможност да ме види добре. През някакво стъкло й показали вързопче, увито в одеялце, което в очите й нямало съвсем човешки вид.

Докато аз съм се деряла от глад на друг етаж, майка ми гневно се съпротивлявала, твърдо решена да отвоюва дъщеря си с насилие, ако се наложело. Дотичал някакъв лекар, диагностицирал истерична криза, бил й отново някаква инжекция и я потопил в сън за още дванайсет часа. По това време баба ми вече била убедена, че се намират в преддверието на ада и щом дъщеря й се поразсънила, й помогнала да наплиска лицето си със студена вода и да се облече.

— Трябва да избягаме оттук. Облечи се и ще излезем, хванати под ръка като две дами, дошли на свиждане.

— Но, за Бога, мамо, не можем да оставим бебето!

— Вярно — отвърнала баба ми, която вероятно не се била сетила за тази подробност.

Влезли решително в залата, където държали отвлечените от своите майки бебета, взели едно бебе и набързо го отнесли, без да будят никакви подозрения. Успели идентифицират пола, защото малкото създание имало розова панделка на китката си, ала нямали време да проверят дали по някаква случайност то било тяхното бебе, но в крайна сметка този въпрос не бил от жизнено значение — всички деца са повече или по-малко еднакви на тази възраст. Възможно е в бързината да са сгрешили и сега някъде, заемайки моето място, да живее жена с ясновидска дарба и очи с цвят на спанак. Вкъщи, вече в безопасност, ме съблекли, за да видят дали всичко си ми е на мястото, и открили едно слънце в основата на гърба. „Това петно е добра поличба, уверила Меме, не трябва да се безпокоим за нея, ще расте здрава и с късмет.“ Родена съм през август, зодия лъв от женски пол и ако не са ме разменили в клиниката, в жилите ми тече кастилско-баска кръв, четвърт френска и известна доза арауканска, по-точно от племето мапуче, подобно на всички мои земляци. Въпреки че съм дошла на бял свят в Лима, аз съм чилийка, идвам от „издължено цвете, сътворено от море, и вино, и сняг“, според определението на Пабло Неруда; и ти също си от Чили, Паула, въпреки че носиш незаличимия отпечатък на Карибския район, където отрасна. Трудно ти е да разбереш нашия южняшки манталитет. В Чили сме белязани от непрестанното присъствие на планини, които ни отделят от останалата част на континента и от усещането за мимолетност, неизбежно в район на геологически и политически катастрофи. Всичко трепери под нозете ни, не познаваме сигурност, попитат ли ни как сме, отговорът е „без нищо ново“, или „горе-долу“; люшкаме се от една несигурност в друга, придвижваме се предпазливо в район от светлосенки, нищо няма ясни очертания, не обичаме сблъсъците и предпочитаме да преговаряме. Когато обстоятелствата ни тласнат към крайности, се събуждат най-лошите ни инстинкти, а историята поема трагичен обрат, защото същите онези хора, които в обикновеното ежедневие изглеждат кротки, в условията на безнаказаност и добър претекст, се превръщат в кръвожадни зверове. Ала при нормални обстоятелства чилийците са премерени, внимателни, почтителни и изпитват паника при мисълта, че могат да предизвикат вниманието, понеже за тях това е все едно да станат за посмешище. Точно поради тази причина аз винаги съм била позор за семейството.

А къде беше Томас, докато жена му раждаше, а тъща му осъществяваше дискретното отвличане на първородната му дъщеря? Не зная, баща ми е едно голямо отсъствие в моя живот, тръгна си толкова рано и по толкова категоричен начин, че не пазя спомени за него. Майка ми съжителствала с него четири години, през които на два пъти задълго се разделяли, но все пак намерила време да роди три деца. Била толкова плодовита, че било достатъчно да се изтръскат мъжки долни гащета в радиус от половин километър от нея, за да зачене; аз наследих тази нейна черта, но имах щастието да се появя навреме в епохата на противозачатъчните таблетки. Мъжът й изчезвал при всяко раждане, както и при всеки по-значителен проблем, и се завръщал весел вкъщи с екстравагантен подарък за жена си, след като извънредното положение преминело. Тя виждала картините по стените и китайския порцелан по полиците да се умножават и недоумявала относно източника на това разточителство; невъзможно било да се обясни такъв разкош със заплата, която на други служители едва стигала; но на всеки неин опит да си обясни това противоречие, той отвръщал уклончиво, както и когато тя понечвала да се осведоми за нощните му отсъствия, тайнствени пътешествия и съмнителни приятели. Вече имала две деца и очаквала скоро да роди трето, когато замъкът от карти на нейната невинност рухнал. Една сутрин Лима осъмнала, разтърсена от скандален слух, който, без да бъде публикуван по вестниците, се прокраднал във всички салони. Ставало дума за възрастен милионер, който предоставял апартамента си на приятели за тайни любовни срещи. В спалнята, сред старинни мебели и персийски килими, висяло фалшиво огледало с барокова рамка, което всъщност било прозорец. От другата страна се разполагал господарят на дома с отбрани гости, доволно снабдени с алкохол и наркотици, и се наслаждавали на игрите на поредната двойка, която обикновено нищичко не подозирала. През онази нощ между зяпачите бил и високопоставен политик, член на правителството. Щом дръпнал завесата, за да шпионира непредпазливите любовници, първата изненада била, че те били двама мъже, а втората — че единият, пременен с корсет и дантелени жартиери, бил големият син на въпросния политик, млад адвокат, комуто предричали бляскава кариера. Унижението извадило бащата от контрол, той с ритници счупил стъклото, нахвърлил се върху сина си, за да му изтръгне женските висулки, и ако не го били удържали, сигурно щял да го убие. След броени часове книжарите в Лима обсъждали случката в най-малки подробности, като добавяли все по-пикантни детайли. Съществувало подозрение, че инцидентът не станал случайно, че някой планирал сцената, воден от чисто зложелателство. Изплашен, Томас изчезнал без никакви обяснения. Майка ми научила за скандала чак няколко дни по-късно; живеела изолирана заради неудобствата от честите бременности и за да избягва кредиторите, които си търсели неплатените сметки. Изморена да чака напразно заплати, прислугата била дезертирала, останала само Маргара, прислужничка чилийка с непроницаемо лице и каменно сърце, която служела на семейството от незапомнени времена. В тези условия се проявили първите симптоми на предстоящото раждане, майка ми стиснала зъби и се приготвила да роди по най-примитивен начин. Аз съм била на почти три годинки, а брат ми Панчо едва бил проходил. През тази нощ, сгушени в един коридор, ние слушахме стенанията на мама и наблюдавахме суетенето на Маргара с чайници с топла вода и кърпи. Хуан се появи на бял свят в полунощ, мъничък и сбръчкан, измъчено пиле, което едва дишаше. Скоро се установи, че не може да гълта, имаше някакъв възел в гърлото и храната не можеше да мине; беше осъден да умре от глад, докато гърдите на майка ми пращяха от мляко, ала упорството на Маргара го спаси — тя се заинати да го поддържа жив първо с памук, напоен с мляко, което изцеждаше капка по капка, а сетне насила, давайки му гъста каша с дървена лъжица.

В продължение на години в главата ми се въртяха нездрави причини, за да оправдая изчезването на баща ми; изморих се да разпитвам цял свят — неизменно се натъквах на конспиративно мълчание. Живите, които са го познавали, го описват като много интелигентен мъж и не казват нищо друго. Като дете си го представях престъпник, а по-късно, когато научих за съществуването на сексуални перверзни, му приписах всичките, но се оказва, че нищо толкова вълнуващо не краси миналото му — бил е просто страхливец, един ден се усетил хванат в капана на собствените си лъжи, изгубил контрол над положението и избягал. Зарязал посолството, не видял повече майка ми, роднините и приятелите си, изнизал се буквално като дим. Виждам го — разбира се, на шега — как бяга към Мачу Пикчу, предрешен като перуанска индианка с изкуствени плитки и няколко нахлузени една върху друга пъстроцветни поли. „Никога повече не казвай това! Откъде ти хрумват такива глупости?“, ме сряза майка ми, когато й споменах за тази възможност. Както и да е, тръгнал си без следа, но не се заселил в прозрачните висини на Андите и не потънал в село на индианци аюмари, както предполагах, а чисто и просто слязъл едно стъпало надолу в безмилостната класова стълбица на чилийското общество и станал невидим. Върнал се в Сантяго и продължил да се скита из централните улици, но понеже не се движел в същата социална среда, като че ли бил умрял. Повече не видях баба си по бащина линия, нито когото и да било друг от семейството му, с изключение на Салвадор Алиенде, който остана до нас, воден от непоклатимо чувство за почтеност. Никога повече не видях баща си, не чух да произнасят името му и не знам как изглежда, и затова е ирония на съдбата фактът, че един ден ме извикаха, за да идентифицирам трупа му в моргата, но това се случи много по-късно. Съжалявам, Паула, че тук се разделяме с този персонаж, защото в приказките лошите герои съставляват най-колоритната част.

Майка ми, израснала в привилегирована среда, където жените не вземали участие в икономическите въпроси, се окопала в залостената си къща, изтрила сълзите на изоставена съпруга и пресметнала, че поне известно време нямало да умре от глад, защото разполагала със съкровището от сребърни подноси, които един по един можела да продава, за да плаща сметките. Била сама с три невръстни деца в чужда страна, заобиколена от необясним разкош и без петак в портмонето, ала била прекалено горда, за да моли за помощ. Така или иначе, посолството било нащрек и веднага се разбрало, че Томас е изчезнал и е оставил семейството си в банкрут. Доброто име на държавата било в опасност и не можело да допуснат репутацията на чилийски дипломат да бъде окаляна, а още по-малко жена му и Децата му да бъдат изхвърлени на улицата от кредиторите. Консулът се явил пред семейството с указания да ги изпрати обратно в Чили с възможно най-голяма дискретност. Ти отгатна, Паула, става дума за чичо Рамон, твоят дядо принц и пряк потомък на Исус Христос. По негови собствени думи, той беше един от най-грозните мъже от своето поколение, но аз мисля, че преувеличава; не казвам, че е красив, но това, което му липсва като външност, го компенсира в излишък с интелект и чар, а освен това с годините придоби много достойнство. По времето, когато го изпратиха да ни помогне, беше мършав господин със зеленикав тен, с мустак като на морж и мефистофелски вежди, баща на четири деца и практикуващ католик — нито сянка от митичния герой, в който по-късно щеше да се превърне, когато смени кожата си подобно на смок. Маргара отворила вратата на посетителя и го отвела в стаята на госпожата, която го посрещнала в леглото, заобиколена от трите си деца, все още отпаднала от раждането, но с целия драматичен блясък и кипяща жизненост на своята младост. Господин консулът, който едва познавал съпругата на своя колега — виждал я бил все бременна и с отнесен вид, който не предразполагал към сближаване, — застинал на вратата, раздиран от противоречиви вълнения. Докато я разпитвал за подробности около положението й и излагал плана за репатрирането й, сърцето в гърдите му препускало като разярен бик. Като пресметнал, че не съществува по-покоряваща жена на света и недоумяващ как може мъжът й да я е изоставил, при положение че той самият би дал живота си за нея, въздъхнал, сломен от ужасната несправедливост, която отредила да я срещне толкова късно. Тя го изгледала продължително.

— Добре, ще се върна в бащиния си дом — съгласила се накрая.

— След няколко дни ще отплава кораб от Каляо за Валпараисо, ще се постарая да намеря билети — изломотил той.

— Ще пътувам с трите си деца, Маргара и кучето. Не зная дали това бебе, което се роди доста слабо, ще оцелее по време на плаването — и въпреки че очите й блестели от сълзи, тя не допуснала да се разплаче.

Като искра през съзнанието на Рамон блеснали образите на съпругата му, на децата, на баща му, който обвинително го сочел с показалец, и на вуйчо му свещеника как мятал осъдителни светкавици с разпятие в ръка; Рамон се видял отлъчен от църквата и обезчестен в посолството, ала не можел да се откъсне от съвършения лик на тази жена и се усетил като повдигнат от някакъв ураган. Пристъпил две крачки към леглото. С тези две крачки решил бъдещето си.

— Отсега нататък аз ще се грижа за теб и децата ти завинаги.

 

 

Завинаги… Какво е това, Паула? Изгубила съм мярка за времето в тази бяла сграда, където царува ехото и никога не идва нощ. Размиха се границите на действителността, животът е лабиринт от намерени огледала и изкривени образи. Преди месец, по същото това време, бях друга жена. Има моя снимка оттогава, намирам се на тържеството за представяне на наскоро излезлия ми роман в Испания, нося рокля с деколте в цвят патладжан, сребърно колие и гривна, имам маникюр и уверено се усмихвам, с един век по-млада съм, отколкото сега. Не мога да позная тази жена, за четири седмици болката ме е преобразила. Докато пред микрофона обяснявах обстоятелствата, подтикнали ме да напиша „Безкрайният план“, моята агентка си проправи път сред навалицата, за да прошепне в ухото ми, че ти си постъпила в болница. Прободе ме жестоко предчувствие, че фундаментално нещастие е променило посоката на живота ни. Когато два дни преди това бях пристигнала в Испания, ти се чувстваше много зле. Изненадах се, че не си дошла да ме посрещнеш на летището, както обикновено, оставих куфарите в хотела и изтощена от изморителното пътуване от Калифорния, дойдох у вас и те заварих да повръщаш, пламнала в треска. Току-що се беше върнала от духовно усамотение с монахините в училището, където работиш по четирийсет часа седмично като доброволка, помагайки на лишени от средства деца; разказа ми, че е било силно и тъжно преживяване, съмненията те разяждаха, вярата ти беше крехка…

— Непрекъснато търся Бог, а той ми убягва, мамо…

— Бог винаги ни очаква, сега е по-спешно да намерим лекар. Какво ти е, дъще?

— Порфирия — отвърна ти без колебание.

От няколко години, откакто разбра, че си наследила това заболяване, ти се пазеше много и ходеше на контролни прегледи при един от малкото специалисти в Испания. Като те видял толкова отпаднала, мъжът ти те завел в клиника за спешни случаи, там поставили диагноза грип и те изпратили отново вкъщи. Същата вечер Ернесто ми разказа, че от седмици, дори от месеци, си била напрегната и уморена. Докато ние обсъждахме вероятността да е депресия, ти се мъчеше зад затворената врата на стаята си; порфирията бързо те отравяше, ала никой от нас не беше достатъчно наблюдателен, за да съзре това. Не зная как свърших работата си, волята ми ме беше напуснала и между интервютата за пресата тичах да ти се обадя по телефона. Щом ми казаха, че си се влошила, отмених остатъка от турнето и дотичах в болницата, за да те видя, изкачих тичешком шестте етажа и открих стаята ти в тази чудовищна сграда. Заварих те легнала, бледа, с изгубен вид и с един поглед разбрах колко си зле.

— Защо плачеш? — ме попита с непознат глас.

— Защото ме е страх. Обичам те, Паула.

— И аз те обичам, мамо…

Това беше последното, което ми каза, дъще. Няколко мига по-късно започна да бълнуваш и да повтаряш числа с очи, втренчени в тавана. Ернесто и аз останахме до теб през цялата нощ съкрушени, редувайки се на единствения стол, който имахме на разположение, а през това време на друго легло в стаята агонизираше старица, крещеше безумна жена и се опитваше да заспи една недохранена циганка с белези от побой по тялото си. Призори успях да убедя мъжа ти да отиде да си почине — не беше спал няколко нощи и беше изтощен. Сбогува се с теб с целувка по устата. Един час по-късно се отприщи ужасът — ти повърна грозен гейзер от кръв и изпадна в гърч; вдървеното ти, огънато назад тяло, се тресеше в страшни спазми, които те вдигаха от леглото, ръцете ти трепереха с изкривени пръсти, сякаш търсещи да се вкопчат някъде, очите — изпълнени с уплаха; лицето — налято с кръв и оцапано в лиги. Хвърлих се върху теб, за да те задържа и завиках за помощ; залата се изпълни с хора в бели престилки и ме изкараха със сила. Спомням си, че се опомних коленичила на пода, след това някой ми удари шамар. „Успокойте се, госпожо, млъкнете или ще трябва да си вървите! Дъщеря ви е по-добре, може да влезете и да останете при нея“, разтърси ме някакъв фелдшер. Понечих да се изправя, ала краката ми се огъваха; помогнаха ми да се добера до леглото ти и сетне си тръгнаха, останах сама с теб и с пациентките от другите легла, които наблюдаваха мълком, всяка потънала в собственото си тегло. Цветът ти беше пепеляв като на призрак, очите — извърнати нагоре, струйка засъхнала кръв край устата ти беше студена. Зачаках, като те виках с имената, с които съм те наричала от дете, но ти се отдалечаваше в друг свят; поисках да ти дам да пийнеш вода, разтърсих те, ти втренчи в мен разширени и стъклени зеници, гледайки през мен към друг хоризонт, и изведнъж замря неподвижна, безжизнена, бездиханна. Успях да завикам и мигом се помъчих да ти направя изкуствено дишане, но страхът ме беше парализирал, направих всичко не както трябва, подадох ти въздух без всякакъв ритъм, някак си пет-шест пъти и после осъзнах, че сърцето ти също не бие и започнах да удрям гърдите ти с юмруци. Миг по-късно пристигна помощ и последното, което видях, бе леглото ти да се отдалечава бързешком по коридора към асансьора. От този момент насетне животът спря за теб, а също и за мен, и двете прекрачихме тайнствен праг и влязохме в най-тъмната зона.

 

 

— Състоянието й е критично — ме уведоми дежурният лекар в интензивното отделение.

— Трябва ли да извикам баща й от Чили? Ще му отнеме повече от двайсет часа да пристигне — попитах.

— Да.

Вестта се беше разпространила и започнаха да се стичат роднини на Ернесто, приятели и монахини от твоя колеж; някой съобщи по телефона на семейството, пръснато в Чили, Венецуела и Съединените щати. След малко се появи мъжът ти, спокоен и нежен, по-загрижен за чуждите чувства, отколкото за своите собствени, изглеждаше страшно изморен. Позволиха му да те види за няколко минути и като излезе, ни каза, че си включена към апарат за изкуствено дишане и че ти преливат кръв. „Не е толкова зле, колкото казват, усещам сърцето на Паула да бие силно до моето“, каза, и тази фраза ми се стори безсмислена в онзи момент, но сега, познавайки го повече, разбирам по-добре. Двамата прекарахме деня и следващата нощ, седнали в чакалнята, на моменти заспивах от изтощение и когато отварях очи, го виждах неподвижен, в едно и също положение, чакащ.

— Ужасно ме е страх, Ернесто — признах на зазоряване.

— Нищо не можем да сторим, Паула е в Божите ръце.

— За теб сигурно е по-лесно да го приемеш, защото поне имаш своята вяра.

— Боли ме колкото и теб, но се страхувам по-малко от смъртта и имам повече надежда в живота — отвърна, като ме прегърна. Зарових лице в сакото му, вдъхвайки неговия мирис на млад мъж, разтърсена от атавистичен страх.

Няколко часа по-късно от Чили пристигнаха майка ми и Майкъл, а също и Уили от Калифорния. Баща ти беше много блед, качил се на самолета в Сантяго, убеден, че ще те намери мъртва, пътуването сигурно му се е сторило вечно. Безутешна, прегърнах майка си и разбрах, че, въпреки че се беше смалила с възрастта, все още присъствието й излъчваше огромна закрила. До нея Уили прилича на гигант, но когато потърсих гръд, на която да облегна глава, нейната ми се стори по-широка и по-сигурна от тази на съпруга ми. Влязохме в интензивното отделение и те видяхме в съзнание и малко по-добре от предишния ден; лекарите отново ти бяха назначили натрий, който ти губеше в невероятни количества, а прясната кръв беше вляла малко живот в теб; ала илюзията продължи само няколко часа, малко след това те връхлетя нервна криза и лекарите предписаха силна доза успокоителни, които те потопиха в дълбока кома, от която не си се събудила и досега.

— Клетата ви дъщеря, не заслужава такава съдба. Защо вместо нея не умра аз, който съм вече стар — ми казва понякога дон Мануел, болният от съседното легло, с пресеклив глас на агонизиращ човек.

Много е трудно да пиша тези страници, Паула, да изминавам отново етапите на това болезнено пътешествие, да уточнявам детайлите, да си представям какво ли би било, ако беше попаднала в по-добри ръце, ако не те бяха упоили с лекарства, ако… Как да отърся вината от себе си? Когато ти спомена за порфирията, си помислих, че преувеличаваш, и вместо да потърся повече помощ, се доверих на тези хора в бели престилки, дадох им безрезервно дъщеря си. Невъзможно е да се върна във времето, не трябва да гледам назад, при все това, не мога да не го правя, то е като някаква натрапчива мисъл. За мен съществува неоспоримата сигурност на тази мадридска болница, всичко останало в моето съществуване се е изпарило в гъста мъгла.

Уили, който след няколко дни трябваше да се върне на работа в Калифорния, ми се обажда всяка сутрин и всяка вечер, за да ми вдъхне сили, да ми припомни, че се обичаме и че сме щастливи заедно отвъд океана. Гласът му достига до мен от много далеч и ми се струва, че го сънувам, че в действителност не съществува дървена къща, кацнала над залива на Сан Франсиско, нито пък онзи пламенен любовник, превърнат сега в далечен съпруг. Струва ми се също, че съм сънувала сина си Николас, снаха си Селия, малкия Алехандро с мигли като на жираф. Кармен Балселс, агентката ми, идва от време на време да ми предаде съчувствията на моите издатели или пък да донесе вести за моите книги, а аз не зная за какво ми говори — съществуваш само ти, дъще, и пространството без време, където двете с теб сме се пренесли.

В дългите часове на тишина ме връхлитат спомени, всичко сякаш се е случило в един миг, като че ли целият ми живот представлява една-единствена неразбираема картина. Момиченцето и девойката, които бях, жената, която съм, старицата, която ще бъда, всички етапи са вода от един и същи извор. Паметта ми е като мексикански стенопис, където всичко се случва по едно и също време: корабите на конквистадорите в един ъгъл, измъчвани от Инквизицията индианци — в друг; освободителите, галопиращи с окървавени знамена, и Пернатата змия срещу Христос, страдащ между бълващите пушек комини на индустриалната ера. Такъв е животът ми — многолика и променлива фреска, която само аз мога да дешифрирам и която ми принадлежи като тайна. Умът подбира, преувеличава, изменя, събитията се изнизват като струйка дим, хората се забравят и накрая остава само пътят на душата, оскъдните моменти на духовно откровение. Не е интересно какво се е случвало с мен, а белезите, които са ме белязали и ме отличават. Миналото ми няма голям смисъл, не виждам ред, яснота, цели, нито пътища, единствено пътуване слепешката, водена от инстинкта и от неконтролируемите събития, които измениха траекторията на моята съдба. Нямаше сметки, само добри цели и неясното подозрение, че съществува висш план, определящ моите стъпки. Досега не съм споделяла миналото си, то е последната ми градина, там, където дори най-напористият любовник не е прониквал. Вземи го, Паула, може да ти послужи, защото мисля, че твоето минало вече не съществува, изгуби се в този дълъг сън, а човек не може да живее без спомени.

Майка ми се върнала при родителите си в Сантяго; проваленият брак се считал по онова време за най-голямото злочестие на една жена, но тя още не знаела това и ходела с високо вдигната глава. Рамон, прелъстеният консул, я отвел на кораба с децата й, със страховитата Маргара, кучето, сандъците и кутиите със сребърни подноси. На сбогуване задържал ръцете й и повторил обещанието си да се грижи за нея завинаги, ала заета около настаняването в тясната каюта, тя едва го удостоила с неопределена усмивка. Свикнала била да бъде ухажвана и нямало причини да подозира, че този служител с невзрачен вид ще играе основна роля в нейното бъдеще; не забравяла, че той има съпруга и четири деца, а освен това я чакали по-неотложни въпроси: новороденото дишало с отворена уста като риба на сухо, другите две деца плачели изплашени, а Маргара била потънала в едно от своите враждебни и укорителни мълчания. Когато чула боботенето на моторите и дрезгавата сирена, оповестяваща отплаването на кораба, за пръв път осъзнала урагана, стоварил се върху нея. Можела да разчита на подслон в бащиния дом, ала вече не била млада и неомъжена девойка и трябвало да поеме грижите за децата си, като че ли била вдовица. Започнала да се пита как ли ще се справи, когато силното клатушкане на вълните й навяло спомени за скаридите от медения й месец, и тогава облекчено въздъхнала, понеже поне била надалеч от съпруга си. Наскоро навършила двайсет и четири години и не знаела как да си изкарва прехраната, ала не напразно във вените й течала авантюристичната кръв на онзи отдавнашен баски моряк.

Така на мен ми бе отредено да порасна в дома на баба и дядо. Е, тъй е думата, всъщност аз не пораснах кой знае колко, с неимоверни усилия стигнах до метър и половина и запазих този си ръст допреди един месец, когато установих, че огледалото в банята започва да се повдига нагоре. „Глупости, не се смаляваш, просто си отслабнала и си без токчета“, ме уверява майка ми, но забелязвам, че с крайчеца на окото си ме наблюдава с безпокойство. Като казвам, че пораснах с голямо усилие, не става дума за някаква метафора — бе направено всичко необходимо, за да се издължа, единственото, което не ми дадоха, бяха хормони, защото по онова време още се експериментираха и защото Бенхамин Виел, семейният лекар и неизменен платонически обожател на майка ми, се страхуваше да не ми поникнат мустаци. Нямаше да е толкова страшно — нали се бръснат. В продължение на години ходех в гимнастически салон, където посредством система от въжета и скрипци ме оставяха да вися, закачена за тавана, за да може гравитационната сила да разпъне скелета ми. Споходят ли ме кошмари, се виждам завързана за глезените с главата надолу, но майка ми е сигурна, че това е лъжа, че никога не съм трябвало да търпя такава жестокост, овесвали ме за врата с помощта на някакъв модерен апарат, който възпрепятствал мигновената смърт с обесване. Тази крайна мярка бе безполезна — единственото, което се удължи, бе вратът ми. Първо тръгнах на училище при немски монахини, но не се задържах задълго там — след шест месеца ме изключиха като порочна: организирах конкурс за най-красиви Долни гащи, при все че истинската причина вероятно бе, че майка ми скандализираше свенливото общество в Сантяго с това, че нямаше мъж. Оттам се озовах в английски колеж, където проявяваха по-голямо разбиране и където ревютата, които организирах, не пораждаха кой знае какви последствия, ако се провеждаха с нужната дискретност. Сигурна съм, че детството ми би било по-различно, ако Меме беше живяла повече. Баба ми ме възпитаваше като илюминатка, първите думи, на които ме научи, бяха на есперанто — невъзможно за произнасяне творение, което според нея щеше да стане универсален език на бъдещето; още ходех с пелени, но вече сядах на масата с духовете; ала тези великолепни възможности секнаха, когато тя си отиде. Старата семейна къща, така очарователна с вечеринките на интелектуалци, бохеми и лунатици, докато тя я управляваше, се превърна след смъртта й в тъжно пространство, където се гонеха въздушните течения. В паметта ми още е жива миризмата на къщата оттогава — газени печки зиме и горена захар лете, когато палеха огън в двора и варяха сладко от черници в огромна медна тенджера. След смъртта на баба кафезите с птички се опразниха, замлъкнаха сонатите на пианото, изсъхнаха растенията и цветята в големите саксии, котките избягаха по покривите и там се превърнаха в храбри зверове; малко по малко измряха останалите домашни животни, зайците и кокошките свършиха жизнения си път, сготвени от готвачката, а козата излезе един ден на улицата и загина, прегазена от количката на млекаря. Остана само кучката Пелвина Лопес-Пун да дреме до завесата, отделяща салона от трапезарията. Аз бродех и виках баба между тежките испански мебели, мраморни статуи, пасторални картини и купчини книги, които стояха, струпани по ъглите, и нощем се превръщаха в неконтролируема фауна от печатна хартия. Съществуваше мълчалива граница между частта, обитавана от семейството, и кухнята, дворовете и стаите на прислужничките, където преминаваше по-голямата част от живота ми. Това беше някакъв друг свят от тъмни, зле проветрявани стаи, с по един нар, стол и разбит скрин като единствена мебелировка и украсени с календар и щампа с изображението на светци. Това представляваше единственото убежище на тези жени, които работеха от изгрев до залез-слънце, ставаха първи в зори и си лягаха последни, след като сервираха вечерята на семейството и почистеха кухнята. Излизаха през неделя, не си спомням да са имали ваканции, или пък семейство; остаряваха като прислужнички и умираха у дома. Веднъж месечно се появяваше огромен мъж, леко чалнат, който идваше да лъска пода. Прикрепваше към стъпалата си стоманени стружки и танцуваше патетична самба, като стържеше паркета; след това, на четири крака, го намазваше с восък с помощта на един парцал и накрая го излъскваше на ръка с тежка четка. Веднъж седмично идваше и перачката — хърбава женица, само кожа и кости, неизменно придружавана от две-три дечица, вкопчени в полата й; тя отнасяше планини от мръсни дрехи, като балансираше товара на главата си. Дрехите й се даваха под брой, за да личи лесно дали не липсва нещо, когато ги връщаше чисти и изгладени. Всеки път, когато се случеше да присъствам на унизителния процес на броене на ризи, салфетки и чаршафи, тичах да се скрия в гънките на сукнената завеса, за да се сгуша в баба. Не знаех защо плача; сега знам: плачех от срам. В завесата живееше духът на Меме и предполагам, че затова кучето не се отделяше от това място. Прислужничките обаче смятаха, че духът обитава мазето, откъдето идваха шумове и слаби светлини, и те избягваха да ходят натам. Аз добре познавах причината за това явление, но нямах никакъв интерес да я разкривам. В достойните за театрална зала завеси в салона търсех ефирното, прозрачно лице на баба; пишех й послания върху късове хартия, грижливо ги прегъвах и прикрепвах с карфица към дебелия плат, за да ги намери тя и да разбере, че не съм я забравила.

Баба се прости с живота простичко, никой не разбра, че се подготвя за пътуване към отвъдното до последния момент, когато вече беше късно да се намесим. Осъзнаваща, че й е нужна голяма лекота, за да се отдели от земята, баба изхвърли всичко зад борда, разтовари се от земните притежания и премахна повърхностни чувства и желания, като задържа единствено най-същественото; написа няколко писма и накрая легна в леглото си и повече не стана. Агонията й продължи една седмица, през която мъжът й й помагаше, използвайки всички възможни лекове подръка, за да облекчи страданията й, а в това време животът я напускаше бавно и глух барабан бумтеше в гърдите й. Не стигна време да съобщим на никого, но приятелките й от Бялото братство научиха по телепатичен път и се появиха в последния момент, за да й дадат послания към отзивчивите духове, които години наред се бяха явявали на сеансите им всеки четвъртък около трикраката маса. Тази надарена с магическа сила жена не остави материална следа от престоя си на земята, ако не се брои едно сребърно огледало, молитвеник със седефени корици и шепа восъчни портокалови цветчета, запазени от булчинската й прическа. Не ми остави и много спомени, а тези, които пазя, вероятно са деформирани от тогавашните ми детски представи и отминалото време, ала това няма значение, защото тя винаги е присъствала до мен. Когато астмата или тревожността я оставяха без дъх, тя ме притискаше до себе си, за да може моята топлина да й донесе облекчение — това е най-ясната картина, запечатана с нея; кожата й, подобна на оризова хартия, леките й пръсти, въздухът, свирещ в гърдите й, стегнатата прегръдка, ароматът на одеколон, а понякога и едва осезаем дъх на бадемово масло, с което мажеше ръцете си. Слушала съм разкази за нея, в метална кутия пазя единствените оцелели след нея реликви, а останалото го измислих, защото всички имаме нужда от баба. Тя не само че изпълни великолепно тази роля, въпреки че си позволи да умре, но и ме вдъхнови да изградя образа на героинята, която обичам най-много в моите книги: Клара, пресветлата, ясновидката от „Къщата на духовете“.

Дядо ми не можа да приеме смъртта на жена си. Струва ми се, че живееха в два непримирими свята и се обичаха в мимолетни срещи с болезнена нежност и спотаена страст. Тата притежаваше жизнеността на практичен мъж, здрав, увлечен по спорта и предприемчив; тя беше чужда на тази земя, ефирно и недостижимо присъствие. Мъжът й навярно се бе примирил с това съжителство под един покрив, но в различни измерения, без никога да я притежава. Само при тържествени поводи, като раждането на децата, които той вземал в ръце, или когато я държеше в прегръдките си в часа на смъртта, той имаше усещането, че тя наистина съществува. Хиляди пъти се опитва да улови този лек дух, който минаваше край очите му като комета, оставяща трайна следа от звезден прах, но винаги имаше чувството, че тя му убягва. В края на дните му, когато му оставаше малко, за да се изпълни столетието на неговия живот на енергичен патриарх, и когато се бе превърнал в сянка, разядена от самотата и безмилостната ръжда на годините, той изостави желанието да я владее като абсолютен господар и едва тогава успя да я прегърне като равен. Сянката на Меме придоби ясни очертания и се превърна в осезаемо създание, което го придружаваше в детайлното пресътворяване на спомените и в болежките на старостта. Наскоро след като бе овдовял, се почувства предаден, обвини я, че го е изоставила насред пътя, облече се в строг траур, черен като гарван, боядиса в черно мебелите си и за да не страда повече, се постара да избие всяко чувство на привързаност в живота си, ала така и не успя да го стори — беше човек подвластен на любвеобилно сърце. Живееше в голяма стая на първия етаж на къщата, където на всеки кръгъл час отекваше погребалният звън на стенен часовник. Държеше вратата си затворена и аз много рядко си позволявах да почукам, но сутрин се отбивах, за да му кажа довиждане, преди да тръгна за училище, и понякога той ми позволяваше да претърся стаята за шоколад, който беше скрил за мен. Никога не го чух да се оплаква, имаше силата на герой, ала често очите му се навлажняваха и когато мислеше, че е сам, разговаряше със спомена за жена си. С натрупването на годините и на мъката, започна да не овладява плача, бършеше сълзите си с ръце, разгневен от собствената си слабост: „Остарявам, по дяволите“, ръмжеше. Когато остана вдовец, премахна цветята, сладките, музиката и всякакъв повод за радост — тишината завладя къщата и душата му.

Положението на родителите ми беше неясно, защото в Чили няма развод, но не се оказа много трудно да убедят Томас да признае брака за невалиден и така братята ми и аз се превърнахме в деца на самотна майка. Баща ми, който очевидно не проявяваше голямо желание да влиза в разходи по нашата издръжка, отстъпи опеката над децата си и след това се изниза без шум, докато общественият кръг около майка ми се затегна здраво, за да потуши скандала. Единственото имущество, което пожела при подписването на разтрогването на брака, бе семейният му герб — три изгладнели кучета на син фон — и го получи на мига, защото майка ми и всички в семейството се отнасяха с искрен присмех към гербовете. С отпътуването на този ироничен герб, изчезна всякакво потекло, за което да претендираме, и с един замах бяхме лишени от сой. Образът на Томас се разпадна в забравата. Дядо ми не желаеше да слуша повече за бившия си зет и не понасяше оплаквания в свое присъствие, не случайно бе предупреждавал дъщеря си да не се жени. Тя намери скромна длъжност в банка, чиято основна привлекателна страна беше възможността да се пенсионира с пълна заплата, след като положеше трийсет и пет годишен самоотвержен труд, а най-голямата неприятност беше похотливостта на директора, който я преследваше по ъглите.

В голямата семейна къща живееха също двама неженени вуйчовци, които се стараеха да населят детството ми със стряскания и внезапна уплаха. Аз предпочитах вуйчо Пабло — мрачен и самотен младеж, мургав, с изразителни очи, бели зъби, черна и права коса, сресана с брилянтин назад, който доста приличаше на Родолфо Валентино[1] и винаги ходеше облечен с палто с големи джобове, където криеше книгите, откраднати от публични библиотеки или от домовете на приятелите му. Колко ли не го молих да се ожени за мама, но той ме убеди, че при кръвосмешение се раждат сиамски близнаци, и тогава аз се насочих към друг обект и отправих същата молба към Бенхамин Виел, към когото питаех безусловно възхищение. Вуйчо Пабло беше верен съюзник на сестра си, незабелязано мушкаше банкноти в чантата й, помагаше й да издържа децата си и я защитаваше от клюки и други агресии. Противник на всякакви сантименталности, не позволяваше никому да го докосва, нито да диша в лицето му отблизо, смяташе телефона и пощата за вмешателство в личния му живот, сядаше на масата с отворена книга до чинията, за да пресече и най-малкия опит за разговор, и се опитваше да уплаши другите с дивашки обноски, но всички знаехме, че е състрадателна душа и че тайно, за да не заподозре никой порока му, подпомагаше цяла армия от нуждаещи се бедни хора. Беше дясната ръка на Тата, най-добрият му приятел и съдружник в отглеждането на овце и изнасяне на вълна за Шотландия. Прислужничките го обожаваха и въпреки недружелюбното му мълчание, неговите лоши навици и непохватни шеги, имаше приятели в излишък. Много години по-късно този ексцентричен, завладян от термита на страстта към четенето младеж, се влюби в една очарователна братовчедка, отраснала в провинцията, за която животът се свеждаше до труд и религия. Този клон от рода — консервативни и строго придържащи се към добрия тон люде — трябваше стоически да понася странностите на претендента. Един ден вуйчо ми купи телешка глава на пазара, два дни я стърга и чисти отвътре за наша погнуса, понеже не бяхме виждали отблизо нищо по-зловонно и чудовищно, и щом свърши обработката, се яви в неделя след служба в дома на избраницата в официално облекло, надянал главата като маска. „Влезте, дон Паблито“, поздравила го мигом и без ни най-малко да се смути прислужницата, която отворила вратата. В спалнята на вуйчо ми имаше лавици с книги от пода до тавана, а в средата — груб нар на отшелник, където той четеше през голяма част от нощта. Беше ме накарал да повярвам, че в тъмнината героите излизат от страниците и бродят из къщата; аз криех глава под чаршафите от страх пред дявола в огледалата и пред многобройните персонажи, които крачеха из стаите, преживявайки за кой ли път своите приключения и страсти — пирати, куртизанки, разбойници, вещици и девици. В осем и половина трябваше да гасим лампите и да спя, но вуйчо Пабло ми подари фенерче, за да чета под завивките, и оттогава ми е останало нездравото влечение към потайното четене.

Невъзможно беше човек да скучае в тази къща, пълна с книги и чудновати роднини, със забранено мазе, със следващи се едно след друго котила от новородени котенца, които Маргара давеше в кофа с вода, и с радиото в кухнята, което стоеше включено зад гърба на дядо ми и откъдето отекваха модни песни, вести за ужасни престъпления и сърцераздирателни романи. Вуйчовците ми измислиха така наречените груби игри — безсърдечно забавление, което се състоеше в това да се плашат децата до плач. Похватите всеки път бяха различни — като се започне от залепване върху тавана на месечната ни дажба от десет песос — виждахме банкнотата, ала не можехме да я достигнем, и се стигне до бонбоните, с които ни черпеха, като предварително със спринцовка им изваждаха шоколадовия пълнеж и го заменяха с лютив сос. Хвърляха ни в кашон от най-горното стъпало на стълбата, овесваха ни надолу с главата над тоалетната чиния и ни заплашваха, че ще пуснат водата; пълнеха мивката със спирт, подпалваха го да пламне и ни обещаваха награда, ако си пъхнем ръката; струпваха една върху друга стари гуми от дядовия автомобил и ни поставяха в средата, а ние пищяхме от страх в мрака, полузадушени от мириса на прогнил каучук. Когато смениха старата газена печка с електрическа, ни изправяха върху котлоните, включваха ги на ниска температура и започваха да ни разказват приказка, за да видят дали горещината в подметките на обувките ще надделее над интереса към историята, а в това време ние подскачахме от крак на крак. Майка ни ни бранеше с плам на лъвица, но не винаги беше наблизо да ни закриля, затова пък Тата изповядваше убеждението, че грубите игри каляват характера и са начин за възпитание. Теорията, че детството трябва да бъде период на непомрачена невинност, тогава още не съществуваше, тя бе изобретена по-късно от американците; по наше време очакванията бяха за тежък живот и затова тренираха нервите ни. Педагогическите методи се основаваха на издръжливостта — колкото по-нечовешки изпитания понесеше едно дете, толкова по-добре се подготвяше за неочакваните обрати в живота си на възрастен. Признавам, че в моя случай въпросното възпитание даде добри резултати. И ако бях последователна в зачитането на традицията, бих измъчвала децата си, а сега бих постъпвала по същия начин и с внучето си, но аз съм с меко сърце.

Понякога през лятото в неделни дни ходехме със семейството до Сан Кристобал — хълм насред столицата, който тогава беше необлагороден, а днес е превърнат в парк. Понякога с нас идваха Салвадор и Тенча Алиенде с трите си дъщери и кучетата. Алиенде вече беше политик с име, най-борбеният депутат от левицата и мишена за омразата на десните, ала за нас той беше просто още един вуйчо. Изкачвахме се с големи мъки по зле прокараните между буреняци и пасища пътеки, помъкнали кошници с храна и вълнени шалове. Горе търсехме открито място с изглед към града, проснат в краката ни, точно както двайсет години по-късно щях да диря гледката аз по време на военния преврат, но тогава по съвсем различни причини, и удостоявахме с внимание закуската, като всеки бранеше парчетата пиле, варените яйца и баниците от кучетата и от неудържимото настъпление на мравките. Възрастните си почиваха, докато ние, братовчедите, се криехме в храсталаците и играехме на лекари. Понякога се чуваше дрезгавият и далечен рев на лъв откъм другия край на хълма, където се намираше зоологическата градина. Веднъж седмично хранеха дивите зверове с живо месо, за да може възбудата от лова и изразходваният адреналин да държат животните здрави; тези едри представители на семейство Котки разкъсваха някое старо магаре, боата поглъщаше плъхове, хиените лакомо гълтаха зайци; казваха, че в плячка се превръщали уличните псета и котки, уловени от кучкарите, и че винаги имало списъци от хора, чакащи покана да присъстват на този ужасяващ спектакъл. Аз сънувах тези клети животни, заклещени в клетките на внушителните месоядни, и се гърчех от мъка, мислейки си за ранните християни в римския Колизеум, защото в дъното на душата си бях сигурна, че ако ме накараха да избера между възможността да се откажа от вярата си или да се превърна в закуска на някой бенгалски тигър, безсъмнено бих избрала първото. След като се нахранехме, тичахме надолу по склона като се блъскахме и търкаляхме в най-стръмния участък — Салвадор Алиенде най-отпред с кучетата, а дъщеря му Кармен Пас и аз — неизменно последни. Пристигахме долу с изподраскани и обелени колене и ръце, когато останалите вече се бяха изморили да ни чакат. Като се изключат подобни неделни излети и летните ваканции, съществуванието ни се състоеше от жертви и усилия. Тези години бяха много трудни за майка ми, тя се сблъскваше с мъки, с приказките и презрението на онези, които преди й бяха приятели; заплатата в банката едва стигаше за карфици и тя я допълваше, като шиеше шапки. Струва ми се, че и сега я виждам седнала на масата в трапезарията — същата маса от испански дъб, която сега ми служи за писалище в Калифорния, — избирайки кадифета, панделки и копринени цветя. Изпращаше шапките по кораб в кръгли кутии за Лима, където отиваха в ръцете на най-високопоставени дами от тамошното общество. При все това не можеше да оцелява без помощта на Тата и на вуйчо Пабло. В колежа ми отпуснаха стипендия за успех, не зная как майка ми успя да се пребори за нея, но си представям, че сигурно й е струвало доста унижения. Прекарваше часове, чакайки на опашки по болници с по-малкия ми брат Хуан, който с помощта на дървена лъжица се научи да гълта, ала страдаше от мъчителни стомашни разстройства и се превърна в обект за изследване от страна на лекарите, докато Маргара не откри, че си похапва паста за зъби и не го отучи от този порок с помощта на каиша. Мама се превърна в жена, затисната от отговорности, измъчваха я непоносими главоболия, които я поваляха на легло за два-три дни и я изцеждаха. Работеше много и почти нямаше контрол над живота и децата си. Маргара, която с времето ставаше все по-сурова и накрая се превърна в истински тиранин, се опитваше всячески да отдалечи мама от нас; когато тя вечер се връщаше от банката, ние вече бяхме изкъпани, нахранени и настанени по леглата. „Не разсънвайте децата“, сумтеше. „Не додявайте на майка си, че я боли главата“, ни заповядваше. Майка ми се вкопчваше в децата си със силата на самотата, като се опитваше да компенсира часовете на отсъствие и сивотата на ежедневието с поезия. Тримата спяхме в една стая с нея и нощем — единствените часове, които прекарвахме заедно — ни разказваше случки от живота на дядовците си и фантасмагорични приказки, подправени с черен хумор; говореше ни за въображаем свят, където всички живеехме щастливо и не царуваха човешките злини, нито пък безжалостните природни закони. Тези разговори, водени шепнешком, докато бяхме всички заедно в стаята, всеки в леглото си, но толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем, бяха най-прекрасното нещо по онова време. Оттогава се зароди моята страст към приказките, към тези спомени протягам ръка, когато сядам да пиша.

Панчо, най-издръжливият от трима ни на грубите игри, беше русо, набито и спокойно дете, което на моменти губеше търпение и се превръщаше в звяр, способен да те разкъса на парчета. Обожавай от Маргара, която го наричаше кралят, той се почувства загубен, когато тази жена си тръгна. Като юноша бе подмамен от чужда секта и замина да живее в някаква комуна в сърцето на пустинята на север. Слушахме разкази, че се пренасяли в други светове с помощта на халюциногенни гъби, че се отдавали на неописуеми оргии и че промивали мозъците на младежите, за да ги превърнат в роби на властниците; никога не узнах истината — миналите през подобно изпитание не говореха на тази тема, но оставаха белязани за цял живот. Брат ми се отказа от семейството, отърси се от чувството на привързаност и се скри в броня, която обаче не успя да го защити от теглила и несигурност. По-късно се ожени, разведе се, повторно се ожени и отново се разведе със същата жена, родиха му се деца, почти през цялото време живее извън Чили и се съмнявам, че някой ден ще се върне. Мога малко да говоря за него, защото не го познавам, за мен той е загадка като баща ми. Хуан се роди с редкия дар на обичливостта — дори и сега, като достолепен учител в зрелостта на жизнения си път, печели, без да си го поставя за цел, обичта на другите. Като дете приличаше на херувимче с трапчинки на бузите и безпомощен вид, способен да размекне и най-коравите сърца; беше предпазлив, хитър и дребен; многобройните болести забавиха неговия растеж и го обрекоха на крехко здраве. Считаме го за интелектуалеца в семейството, истински мъдрец. На пет годинки рецитираше дълги поеми и за миг можеше да пресметне рестото, ако с едно песо купеше три бонбона от по осем сентавос. Стана два пъти магистър и защити докторати в американски университети, а сега учи за теософ. Беше известно време учител по политология, агностик и марксист, но вследствие на духовна криза, реши да потърси у Бога отговор на проблемите пред човечеството, изостави професията си и се захвана с религиозни науки. Женен е и следователно не може да стане католически свещеник, както се полага по традиция, но той избра да стане методист, с което потресе първоначално майка ни, която не знаеше много за тази Църква и си представи гения на семейството принизен до такава степен, че да припява химни под акомпанимента на китара на някой площад. Подобни внезапни покръствания не са рядкост в майчиния ми род, имам доста роднини мистици. Не мога да си представя брат ми да проповядва от амвон, защото надали някой би разбрал ерудираните му проповеди и още по-малко на английски, но от него би излязъл забележителен преподавател по теология. Щом разбра, че си болна, остави всичко, хвана първия самолет и пристигна в Мадрид, за да ме подкрепи. „Не бива да губим надежда, че Паула ще оздравее“, ми повтаря до изнемога.

Ще оздравееш ли, дъще? Гледам те в това легло, опасана с половин дузина маркучи и сонди, неспособна дори да дишаш без помощ. Едва те разпознавам, тялото ти се е променило, а умът ти е в мрак. Какво ли има в ума ти? Разкажи ми за самотата и страховете ти, за разкривените видения, за болката в костите, тежки като камъни, за заплашителните силуети, които се надвесват над леглото ти; гласове, шепот, светлини — вероятно нищо няма смисъл за теб; зная, че чуваш, защото се стряскаш при звука на метални инструменти, но не зная дали разбираш. Искаш ли да живееш, Паула? Прекара живота в опити да достигнеш Бог. Искаш ли да умреш? Може би вече си започнала да умираш. Какъв е смисълът на твоите дни сега? Върнала си се в обитанията на вездесъщата невинност, върнала си се във водите на моята утроба, като рибата, която си била, преди да се родиш. Броя дните, а те вече са прекалено много. Събуди се, дъще, умолявам те, събуди се…

 

 

Поставям ръка на сърцето си, затварям очи и се концентрирам. Вътре има нещо тъмно. В началото е като нощен въздух, прозрачен мрак, но бързо се превръща в непроницаемо олово. Опитвам да се успокоя и да приема този мрак, който ме обсебва цялата отвътре, а в това време ме връхлитат образи от миналото. Виждам се пред голямо огледало, правя крачка назад, после още една и с всяка стъпка се смалявам, докато огледалото ми връща фигурата на седемгодишно момиченце — това съм аз.

От няколко дни не е престанало да вали и аз прескачам локвите, загърната в синьо палто, което ми е доста широко; на гърба си нося голяма кожена ученическа чанта, на главата ми е нахлупена до уши филцова шапка, а обувките ми са подгизнали от вода. Дървената порта, набъбнала от водата, е залостена и за да я отместя, трябва да натисна с тежестта на цялото си тяло. В градината на дядовата ми къща има гигантска топола с оголени корени — кокалест пазач, охраняващ имението, което поради провисналите щори и олющените стени има запуснат вид. Навън току-що е започнало да се здрачава, ала вътре вече цари пълен мрак, всички лампи са загасени с изключение на тези в кухнята. Отправям се натам, като минавам през гаража; кухнята е просторно помещение с опръскани с мазни петна стени, където, закачени на куки, висят почернели тенджери и черпаци. Две лампи, оплюти от мухите, осветяват сцената: къкри тенджера, а чайникът свири, мирише на лук и огромен хладилник неспирно ръмжи. Маргара — едра жена с ярко изразени индиански черти и тънка плитка увита около главата, слуша радио романа. Братята ми седят край масата с чаши горещо какао и филия с масло. Жената не повдига поглед. „Иди виж майка си, пак е на легло“, промърморва. Свалям си шапката и палтото. „Не хвърляй всичко наоколо, не съм ти слугиня и не ми е работа да ти подреждам“, ми заповядва, като увеличава радиото. Излизам от кухнята и се озовавам лице в лице с мрака в останалата част на къщата, търся опипом ключа и запалвам слаба светлина, която едва осветява просторно антре, водещо към няколко стаи. Върху мебел с лъвски крака се вижда мраморен бюст на замислено момиче; има също огледало с масивна дървена рамка, но аз не го поглеждам, защото дяволът, отразен в огледалото, може да ме изненада. Изкачвам стълбите и треперя от студ, вятърът прониква от някаква необяснима цепнатина в странната архитектура на къщата, стигам до втория етаж, вкопчена в парапета, изкачването ми се струва безкрайно, усещам тишината и сенките, приближавам се до затворената врата в дъното и влизам тихо, без да почукам, на пръсти. Единствената светлина идва от печката, таваните са покрити от тъжния прах на изгорял парафин, натрупван с години. Има две легла, една кушетка, диван, столове и маси, човек едва си проправя път между толкова мебели. Майка ми, със заспалата в краката й кучка Пелвина Лопес-Пун, лежи под планина от завивки; половината й лице се вижда на възглавницата — добре очертани вежди открояват затворените й очи, високите скули, бледата кожа.

— Ти ли си? — изважда малката си и студена ръка и търси моята.

— Много ли те боли, мамо?

— Главата ми ще се пръсне.

— Ще ти донеса чаша топло мляко и ще кажа на братята ми да не вдигат шум.

— Не си отивай, остани при мен, постави ръката си на челото ми, това ми помага.

Сядам на леглото и изпълнявам желанието й, като треперя от съчувствие и се питам как да я избавя от проклетата болка, Света Богородице, Божия майко, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни, амин. Умре ли тя, аз и братята ми сме загубени, ще ни изпратят при баща ни — тази мисъл ме изпълва с ужас. Маргара често ме заплашва, че ако не се държа добре, ще отида да живея при него. Наистина ли? Трябва да разбера, ала не се осмелявам да питам майка ми, това ще засили главоболието й, не трябва допълнително да я тревожа, защото болката ще расте и расте, докато главата й се пръсне; с Тата също не мога да разговарям по този въпрос, понеже името на баща ми не бива да се произнася в негово присъствие, татко е забранена дума и този, който я изрече, отприщва всички дяволи. Гладна съм, искам да отида в кухнята и да изпия какаото си, но не бива да оставям мама, а и нямам смелост да се изправя пред Маргара. Обувките ми са вир-вода и краката ми са ледени. Галя челото на болната и се съсредоточавам — сега всичко зависи от мен, ако не мърдам и се моля, без да се разсейвам, ще успея да победя болката.

На четирийсет и девет години съм, слагам ръка на сърцето си и с глас на малко момиченце изричам: не искам да бъда като майка си, ще бъда като дядо — силна, независима, здрава и могъща, няма да допусна никой да ме командва, нито пък ще бъда длъжна някому за нещо; желая да бъда като дядо и да закрилям мама.

Струва ми се, че Тата често съжаляваше, че не съм се родила момче, защото тогава би ме научил да играя на пелота[2], да майсторя с инструментите му и да ходя на лов; би ме водил със себе си на дългите пътешествия, които предприемаше всяка година до Патагония по време на стриженето на овцете. В онези времена на юг се пътуваше с влак или кола по криволичещи селски пътища, които често се превръщаха в локви кал, където колелата буксуваха и трябваше да се доведат чифт волове, за да изтеглят автомобила. Прекосяваха се езера в ладии, теглени с въжета, а планините се преминаваха на муле — това бяха мъчителни експедиции. Дядо ми спеше под открито небе, увит в дебело кастилско одеяло, къпеше се в бушуващите води на реки, захранвани от разтопения по върховете сняг, и ядеше нахут и сардини от консерва, докато най-сетне стигаше до аржентинската граница, където го очакваха група груби мъже с камионетка и с печащо се на бавен огън агне. Мълком се настаняваха край огъня, не бяха общителни, живееха сред необятна природа, в която човек нямаше къде да се приюти, а вятърът отвяваше думите без следа. С гаучовските си ножове режеха големи късове месо и ги изяждаха, вперили очи в жаравата, без да се гледат. Понякога някой запяваше тъжни песни под акомпанимента на китара, докато другите си подаваха от ръка на ръка запареното мате — ароматична напитка от зелена и горчива трева, която по тези места се пие като чай. Пазя незаличими спомени от единственото пътешествие на юг, което направих с дядо, въпреки че докато пътувахме с кола едва не умрях от повръщане, сетне мулето ме хвърли няколко пъти от гърба си, а после, като видях как стрижат овцете, загубих дар слово и не промълвих дума, докато отново не се върнахме в цивилизацията. Подстригвачите, на които се плащаше за подстригано добиче, бяха в състояние да обръснат овца за по-малко от минута, ала въпреки сръчността си, откъсваха и парчета кожа и бях свидетел как няколко злочести агнета бяха буквално разпорени, после вътрешностите бяха напъхани безразборно в корема им, накрая ги зашиха с губерка за дюшеци и ги пуснаха при останалото стадо, за да може, ако оцелеят, да продължат да дават вълна.

От това пътуване у мен трайно остана любовта към висините и връзката ми с дърветата. Неколкократно съм посещавала отново чилийския юг и всеки път чувствам онова необяснимо вълнение пред гледката; прекосяването на Андите е запечатано в душата ми като момент на просветление в моето съществуване. Сега и в други мигове на отчаяние, когато се мъча да си спомня молитви и не намирам думи, нито ритуали, единственото утешително видение, към което прибягвам, са онези прозрачни пътеки през студената гора сред гигантски папрати и стволове, издигащи се в небесата; стръмните планински проходи и заострения профил на заснежените вулкани, оглеждащи се в изумрудените води на езерата. Да бъдеш в Бог, сигурно е като да бъдеш сред тази необикновена природа. От паметта ми са се заличили образите на дядо, водача и мулетата, аз съм сама и пристъпвам в тържествената тишина на този храм от скали и растителност. Вдъхвам чистия, леден и напоен с влага въздух на дъжда, краката ми потъват в килим от кал и изгнили листа, мирисът на земя ме пронизва до костите като шпага. Усещам как вървя и вървя с лека стъпка по забулени в мъгла клисури, но като че ли не помръдвам в това непознато място, заобиколена от вековни дървета, паднали дънери, парчета ароматни дървесни кори и корени, протягащи се изпод земята като недъгави растителни ръце. Докосват лицето ми плътни паяжини, истински дантелени покривки, които пресичат пътя ми от край до край и в които като перли блестят капчици роса и комари с фосфоресциращи криле. Тук и там припламват в червено и бяло копиуе[3] и други цветя, които растат по тези места заплетени в дърветата като лъскави мъниста. Усеща се дъхът на божества — пулсиращо и вездесъщо присъствие в тези величави владения на бездни и високи стени от черни скали, издялани от снега с чувственото съвършенство на мрамор. Вода и отново вода. Плъзга се като тънички кристални змии по каменните цепнатини и потайната утроба на хълмовете, събира се в малки поточета, в шумни водопади. Ненадейно ме стряска викът на птица наблизо или ударът на камък, изтъркалял се отвисоко, но мигом абсолютният покой на тази необятна шир се възцарява наново и аз осъзнавам, че плача от щастие. Това пътуване, пълно с препятствия, със скрити опасности, с желана самота и неописуема хубост е като пътешествието на собствения ми живот. За мен този спомен е свят, този спомен е също моето отечество — когато казвам Чили, се сещам за всичко това. През целия си живот съм търсила пак и пак вълнението, което пораждат в мен горите и което е по-силно и по-съвършено от най-съвършения оргазъм и най-продължителните аплодисменти…

 

 

Всяка година, започнеше ли сезонът по свободна борба, дядо ме водеше в театър „Кауполикан“. Издокарваха ме в неделни дрехи с черни лачени обувки и бели ръкавици, които контрастираха с грубоватия вид на публиката. Пременена така и хваната здраво за ръката на стария мърморко, си проправях път през врявата на многобройните зрители. Сядахме неизменно на първия ред, за да видим кръвта, както казваше дядо, кръвожадно предвкусвайки зрелището. Веднъж един от гладиаторите се приземи върху нас — дива канара от запотена плът, която ни затисна като хлебарки. Дядо ми толкова се беше готвил за този миг, че когато той най-сетне настъпи, вместо здравата да натупа пришълеца с бастуна, както толкова пъти се беше заканвал, сърдечно му стисна ръката за поздрав, а мъжът, не по-малко объркан, отвърна със срамежлива усмивка. Това бе едно от големите вълнения на моето детство: Тата слезе от варварския Олимп, където до този момент бе седял на единствения трон, и бе сведен до човешки измерения; струва ми се, че от този ден започнах да се бунтувам. Фаворитът беше Ангела — як мъжкар с буйна руса коса, увит в син плащ на сребристи звезди, с бели ботуши и смешни гащета, които едва покриваха срамотиите му. Всяка събота залагаше великолепната си руса коса срещу страховития Курамото — индианец мапуче, който се представяше за японец и се обличаше в кимоно и дървени обувки. Сплитаха тела в зрелищна борба, хапеха се, извиваха вратовете си, ритаха се по гениталиите, бъркаха си с пръсти в очите, докато дядо ми, вдигнал каскет в едната ръка и размахал бастун в другата, крещеше: „Убий го! Убий го!“, без да вика определено за някого, тъй като му беше все едно кой кого щеше да смаже. При две трети от битките Курамото побеждаваше Ангела и тогава арбитърът изваждаше едни святкащи ножици и сред притихналата в страхопочитание публика предрешеният японски борец започваше да стриже къдрите на съперника си. Чудото, по силата на което на Ангела само след седмица му поникваше коса до раменете, представляваше неопровержимо доказателство за неговата божественост. Ала най-хубавото в този спектакъл беше Мумията, която в продължение на години ми вдъхваше ужас нощем. Светлините в залата угасваха, зазвучаваше погребален марш, изпълнен на изподраскана плоча, и се появяваха двама египтяни, които пристъпваха в профил със запалени факли, следвани от още четирима, понесли на ръце ярко изрисуван саркофаг. Шествието полагаше сандъка върху ринга и се отдръпваше няколко крачки назад, като броеше на някакъв мъртъв език. С вледенено сърце виждахме как капакът на ковчега се повдигаше и от него излизаше човекоподобно създание, увито в бинтове, но в цветущо здраве, ако се съди по ръмженето и по енергичното тупане по гърдите. Не притежаваше гъвкавостта на останалите борци и се задоволяваше да раздава наляво и надясно впечатляващи ритници и убийствени крошета с вдървените си ръце, забивайки противника във въжетата и сплесквайки съдията. Веднъж стовари юмрук в главата на Тарзан и така най-сетне дядо успя да се похвали с няколко капки кръв по ризата си у дома. „Това не е кръв, нито нещо подобно, а доматено пюре“, мърмореше Маргара, докато накисваше ризата в белина. Тези персонажи оставиха блед спомен в съзнанието ми и четирийсет години по-късно се опитах да ги възкреся в един разказ, ала единственият, врязал се незаличимо в паметта ми, беше Вдовеца. Той беше беден мъж, достигнал четирийсетте години от своето злочесто съществуване, и пълно противоречие на герой; изкачваше се на ринга в старомоден бански костюм, от онези, които господата са носели в началото на века — от черна материя, до коленете, с платка отпред на гърдите и с тиранти. Освен това носеше шапка за плуване, която му придаваше още по-отчаян и патетичен вид. Посрещаше го буря от подсвирквания, обидни подмятания, заплахи и запратени насреща му предмети, ала с помощта на гонга и свирката си, съдията в крайна сметка съумяваше да укроти този зверилник. Вдовеца обясняваше с гласец на нотариус, че това е последното му участие, защото страдал от болки в гърба и бил извънредно потиснат след смъртта на съпругата си, истинска светица, лека й пръст. Добрата жена се въздигнала на небето и го оставила да се грижи сам за две невръстни рожби. Когато рингът се превърнеше в истинско бойно поле, две посърнали дечица се покатерваха, промушваха се под въжетата и се вкопчваха в коленете на Вдовеца, умолявайки го да се оттегли, за да не умре пребит. Внезапно мълчание се възцаряваше сред множеството и докато аз шепнешком рецитирах любимото си стихотворение:

Две крехки сирачета към пантеона вървят

хванати за ръка в обща скръб

на гроб бащин те коленичат

и молитва жаловна към Бога изричат.

Тата, пребледнял, ме буташе с лакът: „Мълчи“. Със задавен от ридание глас Вдовеца обясняваше, че трябва да си изкарва прехраната и затова застава срещу Тексаския убиец. В огромния салон можеше да се чуе дори подскачането на бълха; в миг жаждата за млатене и кръв у освирепялата тълпа се превръщаше в сълзливо състрадание и милостив дъжд от монети и банкноти се изсипваше на ринга. Сирачетата прибираха светкавично плячката и хукваха яко дим, докато шкембестото тяло на Тексаския убиец, който непонятно защо се обличаше като римски гребец на галера, си проправяше път, разсичайки въздуха с камшик. Естествено, Вдовеца всеки път биваше буквално смлян, ала победителят трябваше да се оттегли, охраняван от карабинери, за да не го направи публиката на кайма, а в това време претрепаният Вдовец и дечицата му излизаха, понесени от великодушни ръце, които освен това ги отрупваха с лакомства, пари и благословии.

— Горкият човечец, лоша работа е да останеш вдовец — заключаваше дядо ми, дълбоко развълнуван.

В края на шейсетте години, когато работех като журналистка, ми се случи да пиша репортаж за „Тупалника“, както дядо наричаше този необикновен спорт. На двайсет и осем години аз още вярвах в обективността на журналистиката и реших, че нямам друг избор, освен да говоря за мизерния живот на бедните борци, разобличавайки кръвта от доматено пюре, стъклените очи, които се блещеха от извитите като куки пръсти на Курамото, докато неговият победен и „сляп“ противник си тръгваше с крясъци, препъвайки се, закрил очи с обагрени в червено ръце, и за проядената от молци перука на Ангела, вече толкова остарял, че с положителност бе послужил за вдъхновение на най-хубавия разказ на Гарсия Маркес „Един много стар господин с огромни криле“. Дядо ми прочете репортажа със стиснати зъби и цяла седмица възмутено не ми проговори.

 

 

През детството си прекарвах всяко лято на плажа, където семейството имаше голяма, стара къща на морето. Отивахме там през декември преди Коледа и се връщахме в края на февруари, загорели от слънцето и преситени от плодове и риба. Пътуването, което днес трае един час по магистралата, тогава представляваше истинска одисея, която отнемаше цял ден. Подготовката започваше седмица по-рано, пълнеха се сандъци с храна, чаршафи и кърпи, торби с дрехи, слагаше се кафезът с папагала — безсрамна птица, способна с едно клъвване да изтръгне пръста на този, който дръзнеше да я докосне, и, разбира се — Пелвина Лопес-Пун. В къщата в града оставаха само готвачката и котките — диви животни, които се хранеха с плъхове и гълъби. Дядо ми имаше английска кола, черна на цвят и тежка като танк, с багажник на покрива, където прикрепяхме планината от вързопи. В отворен кашон пътуваше Пелвина заедно с кошниците храна за из път, които тя не закачаше, защото видеше ли куфарите, потъваше в дълбока кучешка меланхолия. Маргара носеше съдове, кърпи, амоняк и шишенце с отвара от лайка — противно сладникаво питие домашна направа, на което се приписваше неопределено свойство да успокоява стомаха, ала нито една от предпазните мерки не успяваше да предотврати прилошаването. Майка ми, трите деца и кучето започвахме да страдаме още преди да излезем от Сантяго, стенехме в агония, щом се влеехме в шосето, а когато стигахме до участъка със завоите в планините, потъвахме в мрачна бездна. Тата, който често трябваше да спира, за да подишаме чист въздух полуприпаднали и да се поразтъпчем, караше таратайката и проклинаше хрумването да ни води на летуване. Спираше също и при земите на стопаните край пътя и купуваше козе сирене, пъпеши и буркани с мед. Веднъж купи жива пуйка за угояване от една селянка с огромен корем, която всеки момент чакаше да роди, а дядо ми, с обичайното си кавалерско чувство, й предложи да улови птицата. Въпреки че ни се гадеше, доста се позабавлявахме пред незабравимия спектакъл на куция старец, затичан в шумна гонитба. Накрая успя да хване пуйката за врата с дръжката на бастуна си и се хвърли отгоре й сред неописуема вихрушка от прах и пера. Видяхме го да се връща в колата, покрит с пуешки курешки и с трофея, със здраво завързани крака, под мишница. Никой не подозираше, че за няколко минути кучето щеше да се отърси от неразположението и да отхапе главата на пуйката, преди да е пристигнала на местоназначението си. По никакъв начин не успяхме да измием петната от кръв, които останаха запечатани върху автомобила като вечно възпоменание за онези изпълнени с премеждия пътувания.

Лете този курорт представляваше свят от жени и деца. Плая гранде[4] беше рай, докато там не се настани петролната рафинерия, не похаби завинаги прозрачното море и не прогони сирените, които повече никой не чу по тези брегове. В десет сутрин започваха да пристигат прислужничките в униформи, повели децата. Сядаха на неизменното си място и започваха да плетат, като с крайчеца на окото следяха малките деца. В средата на плажа, под шатри и чадъри, се настаняваха най-старите семейства, обитателите на големите къщи; вляво от тях сядаха новобогаташите, туристите и средната класа, които наемаха къщите по хълмята; в най-отдалечения край отдясно беше мястото на скромните посетители, които пристигаха за един ден от столицата в раздрънкани микробуси. По бански костюм всички изглеждат общо взето еднакво, но въпреки това всеки мигновено отгатваше своето място. В Чили високопоставените класи имат обикновено европейски вид, но слизайки надолу по обществената и икономическа стълбица, индианските черти стават все по-подчертани. Класовото съзнание е толкова силно, че нито веднъж не видях някой да прекрачи границите на отреденото му място. По обяд идваха майките с големи сламени шапки и сок от моркови, който в онези времена се използваше за получаване на бърз загар. Около два часа, когато слънцето беше в зенита си, всички си тръгваха за обяд и за следобедната сиеста и едва тогава се появяваха младите с отегчен вид — знойни момичета и неустрашими момчета, които лягаха на пясъка да пушат и се търкаха дълго един в друг, докато възбудата не ги принудеше да идат да потърсят облекчение в морето. В петък привечер пристигаха съпрузите от столицата и в събота и неделя плажът се преобразяваше. Майките изпращаха децата на разходка с детегледачките и сядаха на групички, пременени с най-хубавите си бански костюми и шапки, и се състезаваха, за да завоюват вниманието на чуждите мъже — безполезен стремеж, защото последните дори не ги поглеждаха, заети да бистрят политиката, която беше единствена тема за разговор в Чили, и брояха минутите до прибирането вкъщи, за да се наядат и напият като казаци. Майка ми, седнала като императрица в самия център на плажа, се печеше сутрин, а следобед отиваше в казиното, където беше открила някаква комбинация, която й позволяваше да печели, колкото да покрива разходите си. За да попречи на вълните на измамното море да ни завлекат и удавят, Маргара ни надяваше въжета, които завързваше за кръста си, докато плетеше безконечни жилетки за зимата; усетеше ли подръпване, мигновено повдигаше за кратко поглед, за да види кой от нас е в опасност, и като подръпваше въжето, го издърпваше на сушата. Всеки ден трябваше да понасяме това унижение, но щом се цамбурнехме във водата, мигом забравяхме подигравките на другите хлапета. Къпехме се до посиняване, събирахме черупки и раковини, ядяхме сладки с пясък и полуразтопен лимонов сладолед, продаван от един глухоням в количка с лед и сол. На свечеряване излизахме, хванати за ръка с мама, да съзерцаваме слънчевия залез от скалите. Изчаквахме появата на последния зеленикав лъч, който просветваше като пламъче точно в мига, когато слънцето се скриваше зад хоризонта, за да формулираме желание, което да се сбъдне. Аз винаги пожелавах мама да не си намери съпруг, но предполагам, че тя се молеше за обратното. Говореше ми за Рамон, когото аз, по описанията й, си представях като вълшебен принц, чиято главна добродетел бе, че е много далеч. Тата ни оставяше в курорта в началото на лятото и почти веднага се връщаше в Сантяго — това беше единственото време, през което се радваше на известно спокойствие, обичаше празната си къща, с удоволствие играеше голф и бриска[5] в Клуба на единството. Ако понякога в края на седмицата се отбиваше при нас, то не беше, за да се присъедини към ваканционната отмора, а за да изпробва сили, плувайки с часове в леденото море с високи вълни, да излезе за риба и да пооправи безбройните поражения, които търпеше къщата, атакувана от влагата. Водеше ни обикновено в близък обор за прясно мляко, което ни подаваха направо от кравата в тъмна и вмирисана барака, където селянин с набити с мръсотия нокти доеше течността направо в тенекиени чаши. Изпивахме гъстото, димящо мляко с мухи, плаващи по пенливата повърхност. Дядо ми, който не вярваше в хигиената и беше привърженик на имунизирането на децата посредством тесен контакт с източниците на инфекция, с оглушителен смях приветстваше поглъщането на живите мухи заедно с течността.

Обитателите на селото посрещаха нашествието на летовници със смес от неприязън и ентусиазъм. Това бяха скромни хорица, в по-голямата си част рибари и дребни търговци или пък собственици на малки парчета земя край реката, където отглеждаха малко домати и салата. Хвалеха се, че тук никога не се случваше нищо лошо, че селото е спокойно, ала една зимна сутрин намерихме един известен художник, разпънат на кръст на мачтата на една платноходка. Дочух приказките за инцидента, изречени шепнешком — не бяха подходящи за детски уши — но години по-късно уточних някои подробности. Цялото село се зае да заличи следите, да замъгли уликите и да погребе доказателствата, а и полицията не прояви особено старание за изясняване на зловещото престъпление, понеже на всички бе известно кой бе приковал тялото за двата кола. Художникът живееше целогодишно в къщата си на брега, отдаден на рисуване, на слушане на колекцията си от плочи с класическа музика и на разходки със своята хрътка — чистокръвна афганка, която беше толкова слаба и жилава, че хората я вземаха за кръстоска между куче и орел. Най-снажните рибари позираха за картините и скоро се превръщаха в другари на художника в шумните веселби. Нощем ехото от музиката достигаше до най-отдалечените селски къщи и понякога младите мъже не стъпваха у дома, нито се вясваха на работа с дни. Майки и годеници напразно се опитваха да си върнат синовете и мъжете, докато накрая не изгубиха търпение и не взеха тайно да кроят заговор. Представям си ги как си шушукат, докато кърпят мрежите, как си намигат насред глъчката на пазара и как си предават паролата за нощния сбор на вещици. Въпросната нощ се плъзнали като сенки по плажа, стигнали до голямата къща, влезли безшумно, без да обезпокоят мъжете си, които спели кьоркютук пияни, и осъществили това, за което били отишли, без чуковете да трепнат в ръцете им. Казват, че и стройната афганска хрътка споделила съдбата на господаря си. Случвало ми се е да посещавам бедните хижи на рибарите, потънали в миризма на жарава от въглени и рибарски сакове, и всеки път ме обземаше същото безпокойство, както когато влизах в стаята на прислугата. В къщата на дядо ми, дълга като влак, мукавените стени бяха толкова тънки, че нощем сънищата се смесваха, тръбите и металните предмети бързо биваха поразени от ръжда, соленият въздух разяждаше материалите като зловеща проказа. Веднъж годишно всичко трябваше да се боядисва и да се разпарят дюшеците, за да бъде изпрана и изсушена на слънце вълната, която загниваше от влагата. Къщата бе построена в съседство с хълм, който дядо ми наредил да отрежат като торта, без да помисли за ерозията; от него бликаше непрестанна струя вода, която подхранваше гигантски храсти от розови и сини вечно цъфтящи хортензии. На върха на хълма, докъдето се стигаше по безкрайна стълба, живееше семейство рибари. Един от синовете — мъж с ръце, покрити с мазоли от трудния занаят да откопчва морски черупчести от скалите, ме отведе веднъж в гората. Бях на осем години. Беше на Коледа.

Да се върнем към Рамон, единственият ухажор на майка ми, който ни интересува, защото на другите тя не обръщаше особено внимание и те преминаваха, без да оставят следа. Беше се разделил с жена си, тя се бе върнала в Сантяго с децата, а той работеше в посолството в Боливия и спестяваше и последната пара, за да получи анулиране на брака — обичайна процедура в Чили, където поради липса на закон за развода, се прибягва до хитрости, измама, фалшиви свидетели и клетвонарушения. Годините отлагана любов промениха личността му, той се отърси от чувството за вина, внушено от деспотичния му баща, и се освободи от религията, която го сковаваше като усмирителна риза. Посредством страстни писма и няколко телефонни обаждания бе успял да съкруши могъщи съперници като един зъболекар, който в свободните си часове се занимаваше с фокусничество и можеше да извади жив заек от тенджера с вряща мазнина; краля на тенджерите под налягане, който внедри това изобретение в страната и завинаги прогони пестеливостта в креолската кухня; и неколцина други обожатели, които биха могли да се превърнат в наш пастрок, между които моя любимец Бенхамин Виел — висок и строен като копие, със заразителен смях и чест гост в дома на дядо ми по онова време. Майка ми уверява, че единствената любов в живота й е Рамон, и понеже и двамата са още живи, не смятам да я опровергавам. Бяха минали няколко години от завръщането ни от Лима, когато те двамата скроиха бягство в чилийския север. За мама рисковете от подобна тайна среща бяха огромни — ставаше дума за окончателна стъпка в забранена посока, за отказ от предпазливия живот на банкова служителка и от добродетелите на вярна вдовица, живееща при баща си, ала поривът на отлаганото желание и силата на младостта победиха скрупулите й. Приготовленията за авантюрата отнеха няколко месеца и единственият съучастник бе вуйчо Пабло, който не пожела да се запознае със самоличността на любовника, нито с каквито и да било подробности за него, но купи на сестра си най-прекрасния тоалет за пътуване и пъхна пачка банкноти в джоба й — ако случайно се разкаеше насред път и пожелаеше да се върне, а сетне я закара мълчаливо до летището. Тя тръгна дръзко, без да даде обяснения на дядо, защото предположи, че той никога няма да разбере съкрушителните доводи на любовта. Седмица по-късно се завърна преобразена от удовлетворената страст, но щом слезе от самолета, видя Тата, облечен в черно и сериозен като на погребение, да пристъпва към нея с разтворени ръце — притисна я до гърдите си, прощавайки й мълком. Предполагам, че през онези мимолетни дни Рамон бе преизпълнил пламенните обещания от писмата си: вероятно това обяснява решителността на майка ми още години да чака и се надява, че той ще се освободи от брачната обвързаност. Въпросната среща и последиците й взеха да избледняват с времето. Дядо, който не вярваше в любовта от разстояние, дума не отваряше по въпроса и понеже мама също не го правеше, започна да мисли, че безмилостният ход на времето е потушил страстта, та затова бе ужасно изненадан, когато научи за внезапното пристигане на обожателя в Сантяго. А аз, в мига, в който разбрах, че прекрасният принц не е приказка, а мъж от плът и кръв, изпитах паника — мисълта, че, заслепена от него, мама ще ни изостави, ме караше да се гърча от страх. Рамон, узнал, че тайнствен претендент с по-големи шансове от него се появява на хоризонта — иска ми се да вярвам, че е бил Бенхамин Виел, ала не разполагам с доказателства, — незабавно зарязал поста си в Ла Пас и се натоварил на първия самолет за Чили. Докато беше в чужбина, раздялата със съпругата му не биеше толкова на очи, но когато се върна в Сантяго и не се прибра под семейната стряха, настъпи взрив — мобилизираха се роднини, приятели и познати в упорита кампания, насочена да го върне в законното семейно огнище. Един ден вървяхме с братята ми, хванати за ръка с Маргара, по улицата и някаква много богата госпожа ни изкрещя „копелета“ с пълно гърло. Предвид неотстъпчивостта на вироглавия съпруг, чичото епископ дойде при дядо ми и го помоли да се намеси. Пламнал от християнски гняв и обвит в ореол от святост — от петнайсет години не се беше къпал — осведоми дядо ми за грехопадението на дъщеря му, истинска Вирсавия[6], изпратена от Нечестивия, за да погубва смъртните. Дядо ми не беше човек, способен да понесе подобна реторика по адрес на член от семейството, нито можеше да бъде сплашен от свещеник, колкото и последният да се славеше като истински светец, но все пак осъзна, че трябваше да пресече скандала, преди да е станало късно. Уреди среща с Рамон в кабинета си, за да изтръгне проблема от корен, ала се сблъска с воля, непоклатима като неговата собствена.

— Ние се обичаме — обясни Рамон с уважение, но твърдо и в множествено число, въпреки че последните писма навявали съмнения относно споделеността на неговата любов. — Позволете ми да ви докажа, че съм човек на честта и че мога да направя дъщеря ви щастлива.

Дядо ми не отделил поглед от него, опитвайки се да отгатне и най-тайните му намерения, и вероятно му харесало това, което видял.

— Добре тогава — отсякъл накрая. — Щом е така, идвате да живеете в моя дом, защото не искам дъщеря ми да ходи разпасана неизвестно къде. Предупреждавам ви много да се грижите за нея. При първата грубост ще си имате работа с мен, ясно ли е?

— Напълно — отвърнал новоизлюпеният годеник леко разтреперан, но без да свежда поглед.

Това било началото на едно безусловно приятелство, продължило повече от трийсет години, между този невероятен свекър и неговия незаконен зет. Наскоро след това у дома пристигна камион и стовари насред двора огромен сандък, от който се изсипаха безброй вързопи и вързопчета. Когато за пръв път видях чичо Рамон, реших, че майка ми е скроила някаква шега. Това ли беше принцът, по когото толкова бе въздишала? Не бях виждала по-грозен тип от него. Дотогава братята ми и аз бяхме спали в нейната стая, но в онази нощ преместиха леглото ми в стаята за гладене, насред множество шкафове с дяволски огледала, а Панчо и Хуан бяха настанени в друга стая с Маргара. Не осъзнах, че нещо фундаментално се е променило в семейния ред, въпреки че когато леля ни кармелитката идваше на гости, чичо Рамон моментално изчезваше през един прозорец. Истината ми се разкри след известно време, когато се върнах от училище в необичаен час, нахълтах в спалнята на мама, без да почукам както обикновено, и я заварих, потънала в следобеден сън до този непознат, когото трябваше да наричаме чичо Рамон. Червеят на ревността не престана да ме гложди още десет години, когато най-сетне успях да го приема. Той пое грижите за нас така, както беше обещал в онзи паметен ден в Лима, възпита ни с твърда ръка и спокойствие, постави ни ограничения и ни даде ясни послания без сантиментални показности; нито веднъж не отстъпи — изтърпя цялата ми враждебност, без да се опита да купи уважението ми, нито да се отмести на педя от своите позиции и накрая ме спечели изцяло. Той е единственият баща, когото съм имала, а днес ми се струва направо красив.

Животът на майка ми е роман, който тя ми е забранила да пиша; нямам право да разкривам скритото и потайното в него петдесет години след нейната смърт, но дотогава рибите сигурно отдавна ще са ме изяли, ако потомците ми изпълнят моята воля и разпръснат пепелта ми в морето. При все че рядко постигаме съгласие, тя е най-продължителната любов в живота ми, започнала в деня на зачеването ми и неугаснала вече половин век; освен това тя е единствената, от която получавам наистина безусловна любов — нито децата, нито любовниците обичат по този начин. Сега е тук с мен в Мадрид. Косата й е посребрена и има седемдесетгодишни бръчки, но зелените й очи още блестят с предишната страст, въпреки горчивината през тези месеци, от която всичко помръква. Заемаме две хотелски стаи на няколко преки от болницата; имаме котлон и хладилник. Храним се с гъст, течен шоколад и чурос[7], купени по пътя, а понякога със силна супа от леща с наденици, способна да вдигне на крака покойния Лазар, която сами приготвяме на котлона. Събуждаме се сутрин още по тъмно и докато тя се разсънва, аз се обличам и приготвям кафе. Излизам първа и вървя из улици, осеяни с островчета мръсен сняг и лед, а няколко часа по-късно тя се присъединява към мен в болницата. Денят ни минава в коридора на изгубените следи, до вратата на интензивното отделение, сами, докато падне здрач; после Ернесто пристига след работа и започват да прииждат на посещение приятели и монахини. Според правилника можем да прекрачваме зловещата врата само два пъти на ден, облечени в зелени престилки, обути в найлонови калцуни, и да броим двайсет и една дълги крачки със сърце, заседнало в гърлото, докато стигнем до твоята стая, Паула. Леглото ти е първото вляво — общо дванайсет са в цялата стая — някои са празни, други — заети от сърдечноболни, от наскоро оперирани, от жертви на катастрофи, наркотици или опит за самоубийство, които прекарват тук няколко дни и сетне изчезват, като някои се връщат към живота, а други ги отнасят, покрити с чаршаф. В съседното до теб легло лежи дон Мануел, който бавно умира. Понякога се надига, за да те погледне със замъглени от болка очи: „Ама колко е красива дъщеря ви“, ми казва. Обикновено ме пита какво ти се е случило, но е потънал в злочестието на своята болест и едва свършвам да му обяснявам, той вече е забравил. Вчера му разказах приказка и за пръв път ме изслуша с внимание. Имало едно време една принцеса; когато я кръщавали, добрите феи я отрупали с дарове, ала зъл магьосник поставил бомба със закъснител в тялото й, преди майка й да успее да му попречи. Докато девойката навърши двайсет и осем щастливи години, всички били забравили за проклятието, ала часовникът броял неумолимо минутите и в един зловещ ден бомбата безшумно избухнала. Ензимите загубили пътя си в лабиринта от вени и девойката потънала в сън, дълбок като смъртта. „Дано Бог закриля вашата принцеса“, въздъхна дон Мануел.

На теб разказвам други приказки, дъще.

Детството ми беше време на стаени страхове: страх от Маргара, която ме мразеше, от възможността да се появи баща ни и да поиска да отидем да живеем при него, от притеснение да не би мама да умре или да се омъжи, от дявола, от грубите игри, от нещата, които мъжете могат да сторят на момиченцата. „Да не си посмяла да се качиш в колата на непознат; не спирай, ако някой те заговори на улицата; не давай да те докосват; не се приближавай до цигани.“ Винаги съм се чувствала различна, откак се помня, съм била изолирана; не принадлежах действително към семейство, нито към собствена среда, нито към някаква група. Предполагам, че това чувство за самота поражда въпросите, които тласкат човек да пише — в търсенето на отговори се раждат книгите. Утехата в моменти на паника идваше от бдящия дух на Меме, която излизаше от гънките на завесите и идваше при мен. Мазето представляваше черният търбух на къщата — заключено и забранено място, където се вмъквах през едно вентилационно прозорче. Чувствах се добре в тази пещера, ухаеща на влага, където си играех, преборвайки мрака със свещи или със същото фенерче, което използвах нощем, за да чета под завивката. Прекарвах часове в тихи игри, тайни четива и в онези сложни церемонии, които измислят самотните деца. Бях складирала внушителни запаси от свещи, които крадях от кухнята, и имах кутия с парчета хляб и бисквити, за да храня мишките. Никой не подозираше за моите екскурзии вдън земя, прислужничките отдаваха шумовете и светлините на призрака на баба ми и не ходеха там. Мазето се състоеше от две големи стаи с нисък таван и под от трамбована пръст, в които се виждаше открит скелетът на къщата, вътрешностите от тръби, перуката от електрически кабели; там имаше струпани счупени мебели, изтърбушени дюшеци, стари и тежки куфари за морски плавания, които вече никой не помнеше. В метален сандък, белязан с инициалите на баща ми, открих колекция от книги — приказно наследство, което внесе светлина в детските ми години: Съкровището на младостта: Салгари, Шоу, Верн, Твен, Уайлд, Лондон и други. Предположих, че са забранени, понеже бяха принадлежали на този Т. В., чието име не биваше да се произнася, затова не се осмелих да ги изнеса на светло и на пламъка на свещта ги изгълтах така, както години по-късно прочетох тайно „Хиляда и една нощ“, тоест с настървението, което предизвикват забранените неща, въпреки че всъщност в тази къща нямаше забранени книги, тъй като никой нямаше време да бди над децата и още по-малко над това, което четяха. На девет години потънах в пълните съчинения на Шекспир — първият ми подарък от чичо Рамон, прекрасно издание, което препрочетох многократно, без да се вглеждам в литературните му качества, а единствено заради насладата от интригата и трагедията, или поради същата причина, поради която преди бях слушала радио романи, а сега пиша книги. Изживявах всяко произведение, като че ли беше собственият ми живот; превъплъщавах се във всеки един от героите, особено в лошите, които са много по-привлекателни от добродетелните. Въображението ми неизменно се отприщваше при зверствата. Ако четях за червенокожи, дето режели скалповете на враговете, решавах, че жертвите продължават да живеят и да воюват, нахлузили прилепнали шапки от бизонска кожа, за да придържат мозъка, който се подаваше през цепнатините на одрания череп; оттук до убедеността, че и мислите им изтичат навън, липсваше една крачка. Рисувах персонажите върху картон, изрязвах ги и ги държах с помощта на пръчици — това бяха моите първи опити в театъра. Разказвах приказки на братята си, които ме слушаха със зяпнали уста — страховити истории, изпълващи дните им с ужас, а нощите им с кошмари, както по-късно правех с децата си и с някои мъже в интимността на леглото, където един добре разказан сюжет може да подейства като силен афродизиак.

Чичо Рамон оказа чувствително въздействие върху много черти от характера ми, при все че в някои отношения ми трябваха четирийсет години, за да свържа неговите поучения с моите постъпки. Имаше раздрънкан „Форд“ който делеше със свой приятел — използваше го в понеделник, сряда, петък и понякога в неделя, а другарят му — през останалото време. В една неделя, когато колата беше наша, ни заведе с мама и братята ми в Оупън Дор — чифлик край Сантяго, където затваряха безобидни душевноболни хора. Познаваше добре околността, защото като дете беше прекарвал там ваканциите си при роднини, които се грижели за земеделското стопанство на санаториума. Влязохме, лашкани по един селски път, обточен от двете страни с големи ориенталски бананови дървета, които образуваха зелен свод над главите ни. От едната страна се простираха заградените пасища за конете, а от другата — сградите, заобиколени от овощна градина, където се разхождаха неколцина миролюбиви луди, облечени в избелели дрехи, които веднага се завтекоха да ни посрещнат, взеха да тичат до колата, да надничат и подават ръце през прозорчетата за добре дошли. Свихме се изплашени на седалката, а чичо Рамон захвана да ги поздравява по име — някои бяха тук от много години и през младостта си лятно време той бе играл с тях. Договори се с управителя на стопанството срещу разумна цена да ни пусне в градината.

— Слизайте, деца — лудите са добри хора — ни подкани. — Можете да се катерите по дърветата, да ядете всичко, което ви се иска, и да напълните този чувал. Ние сме несметно богати.

Не знам как го постигна, но болните от санаториума взеха да ни помагат. Скоро престанахме да се страхуваме от тях и се озовахме всички по дърветата, захапали праскови, облени в сок, късайки ги с шепи направо от клоните и пълнейки чувала. Захапвахме и ако някоя не ни се стореше достатъчно сладка, я захвърляхме и изваждахме друга; замеряхме се с най-зрелите, които се разпльоскваха отгоре ни в истинска оргия от плодове и смях. Ядохме до насита и след като се разделихме с целувки с лудите, поехме обратно към къщи в стария „Форд“ с големия, препълнен чувал, от който продължихме лакомо да лапаме, докато стомасите ни не се разбунтуваха. В този ден за пръв път осъзнах, че животът може да бъде щедър. Никога не бих могла да стигна до подобно прозрение с дядо ми или с който и да е друг член от семейството, където оскъдицата се смяташе за благословия, а скъперничеството — за добродетел. От време на време дядо се появяваше с поднос със сладкиши, винаги точната бройка, по един за всекиго, без да липсва нито един, но и нито един в повече; парите бяха свещени и нас, децата, отрано ни учеха колко трудно се печелят. Дядо ми имаше цяло състояние, но узнах това много по-късно. Чичо Рамон беше беден като църковна мишка, ала и това не знаех тогава, защото той се постара да ни научи да се наслаждаваме и на малкото, което притежаваше. В най-трудните моменти на моя живот, когато ми се е струвало, че се затварят всички врати, вкусът на прасковите изпълва устата ми, за да ме утеши с мисълта, че изобилието е на една ръка разстояние от нас, стига да можем да го видим.

 

 

Спомените от детството ми са драматични, както, предполагам, на всеки човек, защото безинтересните неща потъват в забрава, ала това може да се дължи и на моята склонност към трагичното. Казват, че географската среда предопределя характера ни. Родена съм в прекрасна страна, но тя често става жертва на природни бедствия — суша лете и наводнения зиме, когато каналите се запушват и бедните умират от пневмония; прииждащи реки при топенето на снеговете в планините и морски вълнения, при които една-единствена вълна е достатъчна да запрати корабите навътре в сушата насред някой площад; пожари и изригващи вулкани; нашествия от сини мухи, охлюви и мравки; апокалиптични земетресения и безкрайна броеница от по-слаби трусове, на които вече всички са престанали да обръщат внимание; и ако към бедността на половината население прибавим изолацията, получаваме изобилен материал за мелодрама.

Пелвина Лопес-Пун — кучката, която настанили в стаята ми още от първия ден на моя живот с намерението да ме имунизират срещу болести и алергии, се оказа чувствено животно, което на всеки шест месеца забременяваше от някое улично куче, въпреки изобретателните предпазни мерки, които измисляше майка ми, като например да й изхлузва гумени гащички. Когато се разгонеше, тя залепваше задника си до желязната ограда на градината, а на улицата цяла глутница псета нетърпеливо чакаха ред, за да я любят през решетките. Понякога, на връщане от училище, заварвах заклещено куче, от другата страна Пелвина виеща и моите вуйчовци, примрели от смях, мъчещи се да ги разделят със силна струя студена вода. По-късно Маргара давеше новородените кутрета по същия начин, както постъпваше с котетата. Едно лято бяхме готови да тръгнем на летуване, ала се наложи да отложим пътуването, защото кучката беше разгонена и беше невъзможно да я отведем в това състояние, на плажа нямаше как да я затворим, а вече беше доказано, че гумените гащички са безсилни пред порива на истинската страст. Тата толкова протестираше, че мама реши да я продаде с обява във вестника: „Изискано женско куче булдог, донесено от чужбина, с мил характер, търси гальовни стопани, способни да го оценят.“ Обясни ни основанията си, ала на нас намеренията й ни се сториха позорни и заключихме, че щом може да търси да се отърве от Пелвина, в състояние е да стори същото с което и да е от децата си. Умолявахме я напразно — в събота се появи една двойка, заинтересована да осинови кучето. Скрити под стълбата, видяхме обнадеждената усмивка на Маргара, когато ги отведе в салона — тази жена мразеше кучето толкова, колкото и мен. Малко след това мама излезе да търси Пелвина, за да я представи на потенциалните купувачи. Преброди къщата от тавана до мазето и най-сетне я намери в банята, където ние, децата, я бяхме затворили, предварително избръсвайки я и боядисвайки участъци от гърба й с живак и хром. С напъване и закани успя да отвори вратата, животното се стрелна надолу по стълбите и с един скок се метна на дивана при клиентите, които при вида на раните, взеха да крещят и се втурнаха към вратата, бързайки да намерят избавление, преди да са пипнали заразата. Три месеца по-късно Маргара трябваше да премахне половин дузина незаконородени кутрета, а ние изгаряхме трескави от чувство за вина. Малко след това Пелвина умря по мистериозен начин и аз подозирам, че Маргара има пръст в цялата работа.

Същата година в колежа разбрах, че бебетата не ги носят щъркелите, а растат като дини в корема на майките, а също и че Дядо Коледа никога не е съществувал, а родителите купуват подаръците. Първото откритие не ми направи особено впечатление, тъй като не възнамерявах още да имам деца, ала второто бе направо опустошително. Разположих се да чакам будна на Бъдни вечер, за да разбера истината, но въпреки усилията ми, сънят ме победи. Измъчвана от съмнения, бях написала писмо капан, искайки невъзможното — друго куче, много приятели и няколко играчки. Като се събудих на сутринта, намерих кутия с темперни бои, четки и хитра бележчица от Дядо Коледа, чийто почерк подозрително много приличаше на този на майка ми, в която обясняваше, че не изпълнил желанието ми, за да ме научи да не съм толкова ненаситна, но в замяна на това предоставял стените в стаята ми, за да нарисувам кучето, приятелите и играчките. Огледах се и установих, че строгите старинни портрети и окаяното на вид Свято Христово сърце са махнати, а на голата стена срещу леглото ми има цветна репродукция от художествен албум. Разочарованието ме накара да онемея за няколко минути, но накрая се съвзех дотолкова, че да разгледам картината, която се оказа творба на Марк Шагал. В началото не видях нищо освен безразборно нахвърляни петна, но скоро върху малката изрезка съзрях удивителен свят от сини булки, понесени във въздуха с краката нагоре, блед музикант, плаващ в седморък свещник, червена коза и други фриволни персонажи. Имаше толкова различни цветове и предмети, че ми трябваше доста време, докато обхвана вълшебния хаос на композицията. В тази картина имаше музика: тиктакане на часовник, стенание на цигулки, врещене на коза, пърхане на криле, неспирен шепот на слова. Имаше също и миризми: аромат на запалена свещ, на горски цветя, на разгонено животно, на женски мазила. Всичко изглеждаше обвито в леката мъгла на щастлив сън, от една страна, атмосферата беше топла като в следобедна сиеста, а от друга, се усещаше свежестта на нощ в полето. Бях прекалено малка, за да анализирам картината, но си спомням изненадата и любопитството — тази картина беше покана за игра. Запитах се очарована как е възможно да се рисува така, без никакво зачитане на нормите на композицията и перспективата, която учителката по изкуство се мъчеше да ни внуши в училище. Ако този Шагал може да прави, каквото му скимне, аз също мога, заключих, и отворих първото бурканче с темперна боя. В продължение на години рисувах свободно и с наслада сложен стенопис, където останаха запечатани желанията, страховете, гневът, въпросите на детството и болката от израстването. На почетно място, насред невъзможна флора и невиждана фауна, нарисувах силуета на момче в гръб, което като че ли съзерцаваше стенописа. Това беше портретът на Марк Шагал, в когото се бях влюбила така, както само децата се влюбват. По времето, когато аз бясно покривах с рисунки стените на стаята ми в Сантяго, обектът на моята любов беше с шейсет години по-възрастен от мен, беше прочут в цял свят, наскоро бе сложил край на продължителното си вдовство, оженвайки се за втори път, и живееше в сърцето на Париж, но разстоянието и времето са крехки условности — аз смятах, че той е момче на моята възраст, и много години по-късно, през април 1985 г., когато Марк Шагал издъхна, навършил 93 години вечна младост, разбрах, че това наистина беше така. Когато си тръгвахме от къщи и аз трябваше да се разделя със стенописа, мама ми даде тетрадка, за да описвам това, което преди рисувах — тетрадка, където да записвам живота. „Вземи, изливай себе си, пишейки“, ми каза. Така и направих и продължавам да го правя сега в тези страници. Какво друго мога да сторя? Имам прекалено много време. Имам цялото бъдеще. Искам да ти го дам, дъще, защото ти си загубила своето.

 

 

Тук всички те наричат малката. Сигурно е заради лицето ти на ученичка и дългата коса, която сестрите връзват на плитка. Поискаха позволение на Ернесто да те подстрижат — трудно се поддържа такава коса чиста и сресана, но още не са го сторили, жал им е, защото я смятат за най-красивото нещо в теб, тъй като още не са виждали очите ти отворени. Струва ми се, че донякъде са влюбени в съпруга ти, трогнати са от толкова любов, гледат го надвесен над леглото ти, шепнейки ти нещо, сякаш го чуваш, и биха искали да са обичани така. Ернесто сваля сакото си и с него докосва безжизнените ти ръце — пипни го, Паула, това съм аз, — ти казва — любимото ти сако, не го ли познаваш? Записал е свои тайни послания и ти поставя слушалки, за да чуваш гласа му, когато си сама; носи памук, напоен с одеколона му, и го оставя под възглавницата ти, за да може да вдъхваш миризмата му. Нас, жените от нашия род, любовта ни връхлита като буря, така е било с майка ми и чичо Рамон, с теб и Ернесто, с мен и Уили и предполагам, че това ще продължи и с внучките и правнучките, които ще се родят. На една Нова година, когато вече живеех с Уили в Калифорния, ти се обадих по телефона, за да те прегърна от разстояние, за да обобщя старата година и да те попитам какво си си пожелала за 1988, която започваше. „Искам другар, любов като твоята“, ми отговори ти без колебание. Само четирийсет и осем часа след това ми се обади, силно развълнувана.

— Открих го, мамо! Снощи на едно събиране се запознах с мъжа, който ще стане мой съпруг! — и трескаво ми разказа, че от първия миг било като пламтяща клада — погледнали сте се, разпознали сте се и сте усетили без капка съмнение, че сте родени един за друг.

— Не се превземай, Паула. Как можеш да си толкова сигурна?

— Ами доповръща ми се и трябваше да си тръгна. За щастие той тръгна след мен…

Всяка нормална майка би те предупредила относно подобна страст, но аз нямам моралното право да давам уроци по сдържаност и затова продължихме разговора типично в наш стил.

— Това е прекрасно, Паула. Заедно ли ще живеете?

— Първо трябва да завърша.

— Значи възнамеряваш да продължиш следването?

— Не мога да го зарежа по средата!

— Е, щом става дума за мъжа на живота ти…

— По-спокойно, мамо, току-що сме се запознали…

— Аз също отскоро се познавам с Уили и виж ме къде съм… Животът е кратък, дъще.

— На твоята възраст изглежда по-кратък, отколкото на моята. Добре де, няма да правя докторат, но поне ще завърша магистратура.

Така и стана. Взе магистърска степен с отличие и замина при Ернесто в Мадрид, където и двамата намерихте работа — той като електронен инженер, а ти като психолог на доброволни начала в колеж; не след дълго се оженихте. На първата годишнина от сватбата ти беше в кома и мъжът ти ти подари любовна приказка, която ти разказа шепнешком на ухото, докато сестрите наблюдаваха развълнувани, а дон Мануел плачеше на съседното легло.

 

 

Ах, тази плътска любов! За пръв път изпитах изпепеляващата й мощ на единайсет години. Чичо Рамон отново бе изпратен на работа в Боливия, но този път взе със себе си мама и нас, трите деца. Не можаха да се оженят и правителството не поемаше разходите на неузаконеното семейство, но те не обръщаха внимание на злонамерените подмятания и упорито отстояваха трудната си връзка, независимо от препятствията, които се изпречваха на пътя им. Постигнаха пълен успех и днес, след повече от четирийсет години, те са легендарна двойка. Ла Пас е изключителен град, толкова е близко до небето и въздухът е така разреден, че призори могат да се съзрат ангелите, сърцето всеки момент е готово да се пръсне, а погледът потъва в смазващата бистрота на пейзажа. Планински вериги и теменужени хълмове, скали и очертани с едри четки на художник парчета земя, оцветени в шафранено, пурпурно и тъмночервено, заобикалят падината, където се простира този град на контрасти. Спомням си тесни, виещи се нагоре и надолу улички, бедни магазинчета, раздрънкани автобуси, индианци, облечени в пъстроцветни вълнени дрехи, вечно предъвкващи с позеленели зъби топка от листа на кока. Стотици църкви с камбанарии и с дворове, където индианките седяха на земята и продаваха сушена юка[8], лилава царевица и препарирани зародиши на лами, които се използваха за пластири за здраве, като същевременно гонеха мухите и кърмеха рожбите си. Миризмите и цветовете на Ла Пас са се врязали в съзнанието ми като част от бавното и болезнено събуждане през пубертета. Двойствеността на детството свърши едновременно с излизането ни от дома на дядо. Нощта преди да заминем станах тайно, внимателно слязох по стълбата, като гледах да не скърцат стъпалата, прекосих на тъмно първия етаж и стигнах до завесата на салона, където Меме ме очакваше, за да ми каже да престана да се вайкам, защото тя била готова да тръгне на път с мен, нямало какво повече да прави в тази къща и да съм вземела сребърното й огледало от писалището на Тата. „Отсега нататък ще бъда винаги до теб“, добави. За пръв път се осмелих да отворя затворената врата на стаята на дядо. Уличната светлина се процеждаше през цепките на щорите и очите ми вече бяха свикнали с тъмнината — видях неподвижния му силует и строгия профил; лежеше по гръб под завивката, скован и неподвижен като труп в тази стая с погребални мебели, в която стенният часовник отброи три часа през нощта. Точно такъв щях да го видя трийсет години по-късно, когато ми се яви насън, за да ми разкрие края на първия ми роман. Тихо изминах разстоянието до писалището и минах толкова близо до леглото му, че успях да доловя самотата му на вдовец; отворих едно след друго чекмеджетата, ужасена при мисълта, че може да ме изненада как крада. Открих огледалото с резбована дръжка до консервена кутия, която не се осмелих да докосна, взех го с две ръце и излязох на пръсти. Потънала в безопасност в леглото си, се взрях в блестящото стъкло, където толкова пъти ми бяха казвали, че нощем се оглеждат демони, и предполагам, че то отрази моето кръгло и бледо десетгодишно лице, но във въображението си аз видях нежния лик на Меме, която ми пожела лека нощ. Призори за последен път нарисувах върху стенописа ръка, изписваща думата „сбогом“. Този ден беше много объркан, изпълнен с противоречиви заповеди, припрени сбогувания и нечовешки усилия за нагласяване на куфарите върху покривите на колите, които щяха да ни откарат на пристанището, а оттам да вземем кораб на север. Остатъкът от пътя щяхме да изминем на теснолинейка, която се катереше бавно като хилядолетен охлюв към боливианските висини. Дядо ми, в траурните си дрехи, с бастун и баски каскет, прав до вратата на къщата, в която бях израснала, изпрати моето детство.

Залезите в Ла Пас са като звездни пожари, а в безлунните нощи се виждат всички звезди, дори и угасналите преди милиони години, и тези, които ще се родят утре. Понякога се излягах в градината и съзерцавах това великолепно небе и ме обземаше смъртен световъртеж, потъвах и потъвах към дъното на безкрайна пропаст. Нанесохме се в имение с три къщи и обща градина — срещу нас живееше известен очен лекар, а в дъното — уругвайски дипломат, за когото шепнешком се мълвеше, че бил хомосексуалист. Ние, децата, мислехме, че това е неизлечима болест, поздравявахме го, изпълнени със съжаление към него, и веднъж го попитахме дали от хомосексуалността много го болеше. След училище търсех самота и покой по алеите на тази голяма градина, където намирах скривалища за моята тетрадка, в която записвах живота, и потайни кътчета, където четях, необезпокоявана от врява и шум. Училището ни беше смесено, а дотогава единствените момчета, с които бях общувала, бяха братята ми, но те не се броят — дори и днес продължавам да мисля, че Панчо и Хуан са безполови, като бактерии. В първия час по история учителката ни говори за войните на Чили срещу Перу и Боливия в деветнайсети век. У нас бях учила, че чилийците са печелили битките с неустрашимата си храброст и родолюбието на военачалниците, но в тукашните часове ни разкриха зверствата, извършени от сънародниците ми срещу гражданското население. Чилийските войници, опиянени от смес от ракия и барут, нахлували в окупираните градове като обезумяла орда. С щикове и касапски ножове набучвали деца, изкормвали жени и изрязвали гениталиите на мъжете. Вдигнах ръка, готова да защитя честта на нашите въоръжени сили, защото тогава не подозирах на какво са способни, ала върху ми се изсипа порой от запратени по мен предмети. Учителката ме изпъди от стаята и сред жестоки подсвирквания излязох да изтърпя наказанието, застанала права с лице към стената в един ъгъл на коридора. Като сдържах сълзите си, за да не види никой моето унижение, преглъщах гнева си в продължение на три четвърти час. В тези решителни минути хормоните ми, за чието съществуване дотогава не бях подозирала, избухнаха със силата на вулканично изригване — не преувеличавам — същия ден дойде първата ми менструация. В отсрещния ъгъл на коридора, право до стената, стърчеше наказано и едно високо и слабо като тояга момче с дълъг врат, черна коса и огромни, щръкнали уши, които отзад му придаваха вид на гръцка амфора. Никога повече не видях толкова чувствени уши. Това беше любов от пръв поглед, влюбих се в ушите му, преди да съм видяла лицето, и то с такава сила, че през следващите месеци си изгубих апетита и от гладуване и въздишки се разболях от анемия. Този романтичен порив беше лишен от сексуални помисли, не свързах онази случка от детството ми в боровата гора край морето с онзи рибар с горещи ръце с възвишените чувства, вдъхновени от невероятните ушни израстъци. В продължение на няколко години станах жертва на целомъдрено влюбване, което точно по тази причина беше още по-опустошително. Спомням си този период в Ла Пас като безконечна поредица от фантазии в сенчестата градина на къщата, като пламенни страници, написани в дневника ми, и като превзети мечти, в които момъкът с внушителните уши ме спасяваше от горящата паст на змей. На всичко отгоре цялото училище разбра и заради тази моя любов и заради невъзможната за прикриване чилийска националност, се превърнах в жертва на досадни подигравки. Любовта ми беше обречена на провал. Обектът на моята обич през цялото време се отнасяше с такова безразличие към мен, че накрая реших, че в негово присъствие ставам невидима. Малко преди да отпътуваме от Боливия, стана сбиване през едно междучасие и без да разбера точно как, се озовах вкопчена в моя любим, с когото се затъркаляхме в прахта, като се скубехме и си разменяхме удари и ритници. Беше много по-висок от мен и въпреки че приведох в действие всичко научено с дядо на представленията по свободна борба в театър „Кауполикан“, той ме смаза от бой и ми разкървави носа; при все това, в един момент на сляпа ярост едно от ушите му се озова достатъчно близо до зъбите ми и аз страстно го захапах. Няколко седмици бях на седмото небе. Това беше най-еротичното изживяване в моя дълъг живот — смесица от разтърсващото удоволствие на прегръдката и от болката на боя. В резултат на подобно мазохистично пробуждане за сладострастието, друга жена с по-малко късмет лесно би се превърнала в отзивчива жертва за камшика на някой садист, но при мен нещата се стекоха така, че никога повече не ми се предостави повод да практикувам отново подобен вид прегръдка.

Малко след това се сбогувахме с Боливия и аз не видях повече онези уши. Чичо Рамон замина със самолет направо за Париж и оттам за Ливан, а майка ми и ние слязохме от влака в Северно Чили, където се натоварихме на италиански кораб за Генуа, после на автобус за Рим и оттам на самолет за Бейрут. Пътуването продължи близо два месеца и мисля, че майка ми оцеля по чудо. Пътувахме в последния вагон на влака с тайнствен индианец, който не продумваше дума и прекара цялото време, клекнал на земята до една печка, като дъвчеше кока и се чешеше заради въшките; беше въоръжен с архаична пушка. Ден и нощ издължените му очи ни наблюдаваха с непроницаемо изражение, никога не го видяхме заспал; майка ми се боеше да не би в момент на разсеяност да ни убие, въпреки че я бяха уверили, че е нает, за да ни охранява. Влакът напредваше толкова бавно през пустинята между дюните и солните мини, че братята ми скачаха и тичаха редом с него. За да плашат мама, изоставаха, като се преструваха на изтощени и викаха за помощ, понеже влакът се отдалечаваше. На кораба Панчо толкова често притискаше пръстите си в тежките железни врати, че накрая писъците му престанаха да трогват когото и да било, а един ден Хуан се изгуби за няколко часа. Както си играел на криеница, заспал в празна каюта и не можаха да го открият, докато не се събуди от сирените, когато капитанът се канеше да спре плавателния съд и да пусне лодки във водата, за да го търсят, а в това време двама яки боцмани държаха мама, за да не се хвърли в Атлантическия океан. Влюбих се във всички моряци с такава буйна страст, с каквато бях обичала младия боливиец, но предполагам, че те бяха влюбени в майка ми. Тези снажни италиански младежи разтърсваха въображението ми, но не успяваха да ме откъснат от скрития ми порок да играя на кукли. Затварях се в каютата и ги люлеех, къпех, давах им биберон, сменях им пелените и им пеех тихичко, за да не ме изненада някой, а лошите ми братя ме заплашваха, че ще ги занесат на показ на палубата. Когато най-сетне хвърлихме котва в Генуа, Панчо и Хуан носеха под мишница с желязна лоялност вързопи, увити в кърпа, а аз, въздишайки, се сбогувах с моряците, които бяха пленили сърцето ми.

 

 

Преживяхме три сюрреалистични години в Ливан, през които имах възможност да понауча френски и да се запозная с голяма част от съседните страни, включително с Божи гроб и Израел, който през петдесетте години, както и днес, живееше в постоянна война с арабите. Прекосяването на границата с кола, както ние на няколко пъти направихме, беше опасно приключение. Настанихме се в модерен, обширен и грозен апартамент. От балкона виждахме пазар, на който свободно излагаха стоката си селяни, и жандармерията — две места, които по-късно, когато започна насилието, щяха да играят важна роля. Чичо Рамон определи една стая за консулство и закачи на фасадата на сградата чилийския герб и чилийското знаме. Нито един от новите ми приятели никога през живота си не беше чувал за моята страна, смятаха, че съм по-скоро от Китай. Общо взето в онези времена и по тези земи момичетата си стояха затворени вкъщи и в колежа до деня на сватбата, ако имаха нещастието да се омъжат и да сменят бащиния затвор със съпружеския. Аз бях стеснителна и живеех изолирана, гледах първия филм с Елвис Пресли, когато той вече беше напълнял. Семейният ни живот се усложни, майка ми не можеше да свикне с арабската култура, с горещия климат, нито с властния характер на чичо Рамон, страдаше от главоболие, алергии и внезапни нервни кризи с халюцинации; веднъж се наложи да стегнем куфарите, за да се върнем при дядо в Сантяго, защото тя се кълнеше, че през прозорчето в банята я шпионирал някакъв православен свещеник, снабден с всичките си литургически аксесоари. Вторият ми баща тъгуваше по децата си и поддържаше нередовни контакти с тях, защото пощата от Чили се бавеше с месеци и това още повече допринасяше за усещането, че живеехме накрая на света. В парично отношение изпитвахме големи затруднения, парите биваха поглъщани от дълго и грижливо пресметнати седмични разходи, а ако останеше нещо, ходехме на кино или да се пързаляме на кънки на изкуствена пързалка и това беше единственият лукс, който можехме да си позволим. Живеехме прилично, но не като други представители на дипломатическия корпус и на средите, в които се движехме и където частните клубове, зимните спортове, театърът и ваканциите в Швейцария бяха нещо закономерно. Майка ми си измайстори дълга копринена рокля, която слагаше за приемите и по чудодеен начин преобразяваше с брокатен шлейф, дантелени ръкави или кадифена панделка на талията, но аз предполагам, че не роклята, а лицето й е приковавало погледите на всички. Тя стана експерт в поддържане на привидност за богатство без пари, приготвяше евтини ястия, прикриваше ги с изискани сосове, измислени от нея самата, и ги сервираше в прословутите си сребърни блюда; направи така, че салонът и трапезарията да имат елегантен вид с картините, донесени от дядовата къща, и килимите, купени на кредит от доковете на Бейрут, но всичко останало беше изключително скромно. Чичо Рамон поддържаше ненакърнен непобедимия си оптимизъм. С майка ми имаха прекалено много проблеми, често съм се питала какво ги задържаше заедно по онова време и единственият отговор, който винаги ми е хрумвал, е упоритостта на връзката им, родена на разстояние, подхранвана с романтични писма и заздравявана от истинска планина от трудности. Двамата са много различни и не е странно, че спорят до изнемога; някои от скарванията им придобиваха такива размери, че си спечелваха собствено име и биваха регистрирани в летописите на рода. Признавам, че междувременно аз с нищо не улеснявах тяхното съжителство; щом разбрах, че този втори баща е влязъл в живота ни трайно, му обявих безмилостна война. Сега ми е трудно да си спомня времената, когато планирах жестоки начини да го умъртвя. Задачата му не беше никак лесна и не проумявам как точно успя да отгледа трите деца Алиенде, които съдбата му изпрати. Никога не го нарекохме татко, защото тази дума ни навяваше лоши спомени, но той си извоюва прозвището чичо Рамон, което се превърна в символ на възхищение и доверие. Днес той е вече на седемдесет и пет години и стотици хора, пръснати из пет континента, включително правителствени служители и представители на Дипломатическата академия в Чили, го наричат чичо Рамон със същите чувства. За да има в известна степен приемственост в моето образование, ме изпратиха в английски девически колеж, чиято цел беше закаляване на характера посредством жестоки изпитания и твърда дисциплина, които не ме накараха дори да трепна, защото не напразно бях оцеляла невредима в страховитите груби игри. Друга цел на това обучение беше девойките да научат Библията наизуст: „пета книга, глава пета, стих трети“, нареждаше мис Сейнт Джон и ние трябваше да рецитираме, без да се запъваме. Така понаучих английски и шлифовах до комична крайност стоическото си схващане за живота, чието семе моят дядо бе посял у мен в онази къща, където теченията се кръстосваха. Английският език и издръжливостта пред изпитания ми бяха от голяма полза по-късно, а останалите умения, които притежавам, ги дължа на чичо Рамон, който ми ги предаде със своя пример и с възпитателни методи, които модерната психология би окачествила като груби. Той беше генерален консул в няколко арабски държави със седалище в Бейрут — великолепен град, който по онова време беше смятан за близкоизточния Париж и където камили и кадилаци със златна броня, собственост на шейхове, задръстваха движението, а жените мюсюлманки, покрити с черни фереджета с тясна цепка на височината на очите, правеха покупките си на пазара рамо до рамо с деколтирани чужденки. В събота някои жени домакини от американската колония миеха колите по къси панталонки и с изложени на показ части от корема. Арабските мъже, които рядко имаха случай да видят жена без фередже, предприемаха мъчителни пътешествия от затънтени села на магарета, за да присъстват на това зрелище от полуголи жени. Раздаваха се столове под наем и на зяпачите, които се разполагаха на отсрещната страна на улицата, се продаваха кафе и сиропирани сладки.

Лете трябваше да понасяме влажната горещина като в турска баня, ала моят колеж се ръководеше от нормите, предписани от кралица Виктория в мъглива Англия в края на XIX век. Униформата ни се състоеше от средновековен сукман от дебел плат, прикрепен с презрамки, защото копчетата се смятаха за признак на лекомисленост, от груби обувки, които човек би взел за ортопедични, и от шапка като на пътешественик изследовател, нахлупена до ушите и способна да усмири и най-дръзките. Храната представляваше възпитателно средство за каляване на характера ни — всеки ден ни сервираха бял ориз без сол, а два пъти седмично ни го поднасяха загорял; в понеделник, сряда и петък към него ни даваха зеленчуци, в сряда — кисело мляко, а в четвъртък — варен черен дроб. Нужни ми бяха месеци, за да се науча да сдържам позивите си за повръщане при вида на онези парчета сиво, плувнало във вода месо, но в крайна сметка реших, че са изключително вкусни, и започнах да очаквам обедите в четвъртък с нетърпение. Оттогава съм способна да погълна каквато и да е храна, включително и английска. Ученичките бяха от различни места и почти всички живееха на пансион. Шърли беше най-красивото момиче в колежа и хубостта й се виждаше дори и под шапката; беше от Индия и косата й бе черна със синкав оттенък; гримираше очите си със сребрист прах и се движеше като газела, оборвайки закона за гравитацията. Затваряхме се в тоалетната и тя ме учеше да танцувам с корема — умение, което до днес за нищо не ми е послужило, защото така и не събрах кураж да съблазня някой мъж с подобни кючеци. Един ден, наскоро след като бе навършила петнайсет години, я взеха от колежа и я отведоха в страната й, за да я омъжат за петдесетгодишен търговец, избран от родителите й, когото тя не беше виждала; запозна се с него посредством студийна снимка, ретуширана на ръка. Елизабет, най-добрата ми приятелка, беше истинска героиня от роман — сираче, отгледано от сестрите си, които й бяха отнели полагащата й се част от бащиното наследство; тя пееше като ангел и кроеше планове да избяга в Америка. Трийсет и пет години по-късно се срещнахме в Канада. Беше осъществила мечтата си за независимост, днес има собствен бизнес, притежава луксозна къща, кола с телефон, четири кожени палта и две охранени кучета, но все още плаче, когато си спомня за младостта в Бейрут. Докато Елизабет пестеше петачета, за да избяга в Новия свят, а красавицата Шърли изтърпяваше съдбата си на съпруга в брак по споразумение, останалите момичета изучавахме Библията и шепнешком обсъждахме някакъв си Елвис Пресли, когото никоя от нас не беше виждала, нито пък чувала да пее, но за когото се говореше, че правел фурор с електрическата си китара и с чупките в кръста. Возех се в училищния автобус — мен вземаше първа сутрин и последна оставяше следобед; прекарвах часове, обикаляйки града, но това ме устройваше, защото нямах особено желание да се прибирам вкъщи. Все пак, рано или късно, пристигах. Често заварвах чичо Рамон по потник, седнал под някой вентилатор, да си вее с вестника като с ветрило и да слуша болеро.

— На какво те научиха монахините днес? — ме питаше за поздрав.

— Не са монахини, а госпожици протестантки — говорихме за Йов — отговарях, обляна в пот, но невъзмутима и важна в ужасната си униформа.

— Йов, онзи глупак, дето Господ подложил на изпитание, засипвайки го със злочестини?

— Изобщо не е бил глупак, чичо Рамон, бил е свят мъж, който нито веднъж не се отрекъл от Бог, въпреки страданията си.

— Нима ми казваш, че е справедливо Бог да се обзалага със сатаната, да наказва клетия мъж без милост и за капак да иска от него да го обожава. Това е несправедлив, жесток и лекомислен Бог. Господар, отнасящ се по този начин със слугите си, не заслужава вярност, нито уважение и още по-малко обожание.

Възпитаник на йезуити, чичо Рамон използваше разтърсващ плам и неумолима логика — досущ като в кавгите с майка ми — за да разобличи глупостта на библейския герой; поведението му не само не представлявало пример за подражание, а било израз на слабохарактерност. За по-малко от десет минути реторика караше да рухнат благочестивите поучения на сестра Сейнт Джон.

— Сигурна ли си, че Йов е бил пъзльо?

— Да, чичо Рамон.

— Би ли могла да го потвърдиш писмено?

— Да.

Господин консулът прекосяваше няколкото метра, които ни деляха от кабинета му, написваше върху подпечатан лист хартия документ в три екземпляра, в който се посочваше, че аз, Исабел Алиенде Лона, на четиринайсет години, чилийска гражданка, удостоверявах, че Йов от Стария завет беше смотан глупак. Караше ме да подпиша, след като внимателно прочетях текста, понеже нищо не трябвало да се подписва слепешката, сгъваше документа и го прибираше в сейфа на консулството. После отново сядаше на мястото си при вентилатора и с дълбока въздишка на отегчение ми казваше:

— Добре, дъще, а сега ще ти докажа, че ти беше права, Йов е бил свят Божи човек. Ще ти изложа аргументите, които ти трябваше да изтъкнеш, ако умееше да мислиш. Забележи, че си правя труд само за да те науча да водиш спор, това винаги е от полза в живота.

И започваше да разбива собствените си доводи от преди малко, за да ме убеди в това, което в началото твърдо бях вярвала. Не след дълго отново ми нанасяше поражение, но този път аз едва се сдържах да не заплача.

— Съгласна ли си, че Йов е постъпил правилно, като е останал верен на своя Бог въпреки всички нещастия?

— Да, чичо Рамон.

— Напълно ли си сигурна?

— Да.

— Готова ли си да се подпишеш?

И той подготвяше втори унизителен документ в уверение на това, че аз, Исабел Алиенде Лона, четиринайсетгодишна, чилийска гражданка, се отричах от предишното си изявление и твърдях противното, тоест, че Йов е бил праведен мъж. Подаваше ми писалката и точно когато понечвах да поставя подписа си отдолу на листа, той ме прекъсваше с вик:

— Не! Колко пъти съм ти казвал да не се предаваш? Най-важното, за да не загубиш в спор, е да не се колебаеш дори когато си обзет от съмнения и още повече, когато грешиш.

Така се научих да се защитавам и няколко години по-късно в Чили участвах в междуучилищни състезания по реторика срещу колежа „Сан Игнасио“, представен от пет момчета, които се държаха като адвокати криминалисти, и двама братя от Ордена на йезуитите, които им подсказваха с указания. Мъжкият отбор се представи с товар книги, от които вадеше цитати в подкрепа на твърденията си или използваше за сплашване на противника. Моята единствена подкрепа беше споменът за онези следобеди с Йов и чичо Рамон в Ливан. Загубих, естествено, но съученичките ми ме понесоха на ръце, докато съперниците ми от силния пол се оттегляха високомерно с вагона си с аргументи. Не зная колко документа в три екземпляра съм подписала в юношеството си относно най-различни теми, като се започне от гризенето на ноктите ми и се стигне до китовете, които бяха на изчезване. Струва ми се, че чичо Рамон пазеше някои от тези удостоверения в продължение на години, като например едно, в което се заклевах, че по негова вина нямаше да се запозная с нито един мъж и щях да си остана стара мома. Това се случи в Боливия, когато на единайсет години ме доведе до бяс, защото не ме пусна да отида на събиране, където се надявах да срещна дългоухия левент на сърцето ми. Три години по-късно ме поканиха на друго тържество, този път в Бейрут, в дома на посланика на Съединените щати, и аз не пожелах да отида от предпазливост, тъй като по онова време ролята ни на момичета се свеждаше до тази на покорно стадо — бях сигурна, че нито един здравомислещ младеж не би ме поканил на танц, а надали можеше да се измисли по-голямо унижение от това за едно момиче да стои като истукан на някое празненство. В този случай вторият ми баща настоя да отида, защото, според него, ако не преодолеех комплексите си, никога нямаше да завоювам успех в живота. Следобеда преди тържеството затвори консулството и се зае да ме учи да танцувам. С несломимо упорство ме караше да кърша кокали в ритъма на музиката: първо — облегната на облегалката на стол, после — с метла и най-накрая — с него. През онези часове научих от чарлстон до самба, после той изтри сълзите ми и ме заведе да купим рокля. Когато ме отведе на празненството, преди да си тръгне, ми даде незабравим съвет, който съм прилагала в съдбовни моменти от своя живот: помни, че другите се страхуват повече от теб. Добави да не сядам нито за минутка, да стоя права до грамофона и да не ям нищо, защото се изисквала истинска храброст за едно момче да прекоси салона и да се доближи до момиче, което приличало на закотвена в стола фрегата и на всичко отгоре държало чиния с торта в ръка. Освен това малкото момчета, които умеели да танцуват, сменяли плочите и затова било разумно да стоя близо до грамофона. На входа на посолството — истинска крепост от цимент и образец на най-грозния архитектурен стил от петдесетте години — имаше кафез с едри черни птици, които говореха английски с явайски акцент. Посрещна ме жената на посланика, облечена като адмирал със свирка на шията, за да дава указания на гостите; отведе ни до монументален салон, където имаше тълпа от високи и грозновати младежи с пъпчиви лица, които дъвчеха дъвка, ядяха чипс и пиеха кока-кола. Момчетата носеха карирани сака и папионки, а момичетата бяха с разперени поли и жилетки от ангорска вълна, които изпълваха въздуха с влакънца и очертаваха завидни изпъкналости в областта на бюста. Аз нямаше какво да пъхна в сутиен. Всички бяха по чорапи. Почувствах се напълно чужда, роклята ми представляваше ужасяващо творение от тафта и кадифе и не познавах никого. Ужасена се заех да давам трохи от торта на черните птици, но в един момент се сетих за напътствията на чичо Рамон и разтреперена, си свалих обувките и се приближих до грамофона. Скоро съзрях мъжка ръка да се протяга към мен и, не вярвайки на такъв колосален късмет, започнах да танцувам под звуците на сладникава мелодия с едно момче с шина на зъбите и плоски стъпала, което не притежаваше дори и наполовина грациозността на втория ми баща. Танцуваше се с долепени бузи — мисля, че се наричаше cheek-to-cheek, — но това беше непосилен за мен подвиг, защото лицето ми обикновено стига до стернума на който и да било нормален човек, а на това празненство, когато бях на четиринайсет години и боса, едва стигах до пъпа на моя партньор. След споменатото парче последва цяла плоча с rock n roll, за който чичо Рамон дори не беше чувал, но за мен беше достатъчно няколко минути да наблюдавам другите и да приведа в действие наученото през предишния следобед. Поне веднъж дребният ми ръст и халтави стави послужиха за нещо добро — без никаква трудност партньорите ме подхвърляха до тавана, превъртаха ме като акробат във въздуха и ме поемаха досами пода точно когато бях на косъм да си строша гръбнака. Озовах се въвлечена в сложни скокове, издигана, влачена, брулена и разтърсвана от различни младежи, които в онзи час вече се бяха освободили от карираните сака и от папионките. Не мога да се оплача — през онази вечер не стоях като кибик, както толкова се страхувах, а танцувах, докато мехури не излязоха на краката ми, и така добих увереността, че все пак да се запознавам с мъже не беше толкова трудно и че нямаше да си остана стара мома, но не подписах друг документ в този смисъл. Бях се научила да не отстъпвам.

 

 

Чичо Рамон имаше разглобяем трикрил гардероб, който пренасяше при пътуванията си и където съхраняваше под ключ дрехите си и своите съкровища — колекция от еротични списания, кашони с цигари, кутии с шоколадови бонбони и алкохол. Брат ми Хуан изнамери начин да го отключва с парче закривена тел и така ние се превърнахме в експерти апаши. Ако вземехме няколко бонбона или цигари, щеше да се забележи, затова ние отмъквахме цял ред бонбони и отново запечатвахме кутията толкова изкусно, че изглеждаше непокътната; цигарите пък отмъквахме с кашони — никога само кутии или отделни късове. Чичо Рамон се усъмни за пръв път в Ла Пас. Привика ни поотделно, насаме, и се опита да изтръгне признания или пък да ни накара да назовем виновника, ала нито благите увещания, нито наказанията свършиха работа — да признаем прегрешението ни се струваше глупаво, а предателството между братя и сестри в нашия морален кодекс беше непростимо. Един петъчен следобед, когато се върнахме от училище, заварихме чичо Рамон и един непознат да ни чакат в салона.

— Омръзна ми непочтеността, която цари в това семейство, все пак имам право да изисквам поне да не ме ограбват в собствения ми дом. Господинът е полицейски следовател. Ще вземе отпечатъци от пръстите и на трима ви и ще ги сравни с оставените по гардероба, така ще разберем кой е крадецът. Давам ви последна възможност да разкриете истината…

Пребледнели от страх, братята ми и аз сведохме поглед и стиснахме зъби.

— Знаете ли каква е съдбата на престъпниците? Гният в затвора — добави чичо Рамон.

Следователят измъкна от джоба си тенекиена кутия. Отвори я и видяхме, че в нея има тампон, напоен с черно мастило. Бавно и тържествено се залови да маже един по един пръстите ни и да ни взема отпечатъци върху парче картон.

— Бъдете спокоен, господин консул, в понеделник ще имате резултатите от разследването ми — каза на сбогуване мъжът.

Събота и неделя бяха дни на истинско морално терзание; скрити в банята или в най-потайните кътчета на градината, шепнешком обсъждахме нашето мрачно бъдеще. Никой от нас не беше невинен, всички щяхме да бъдем хвърлени в тъмница, където щяха да ни хранят с мръсна вода и корички стар хляб, както граф Монте Кристо. В понеделник невероятният чичо Рамон ни извика в кабинета си.

— Вече знам кой точно е злосторникът — обяви, като накара буйните си сатанински вежди да затанцуват, — въпреки това, от уважение към майка му, която се застъпи за него, този път няма да го пратя в затвора. Престъпникът знае, че аз съм наясно кой е. Това си остава между нас двамата. Предупреждавам ви, че следващия път няма да съм толкова благосклонен, разбрахте ли?

Излязохме, препъвайки се, благодарни и невярващи на великодушието му. Дълго време не се престрашавахме да крадем, но няколко години по-късно, в Бейрут, аз размислих повече за случилото се и у мен се породиха съмнения, че въпросният детектив е бил шофьор на посолството — чичо Рамон беше напълно способен да ни скрои такава шега. Използвах отново закривена тел и отворих шкафа — този път освен познатите съкровища открих четири тома с червени кожени корици: „Хиляда и една нощ“. Заключих, че сигурно имаше много важна причина тези книги да са под ключ и точно затова ме заинтригуваха значително повече, отколкото бонбоните, цигарите или пък жените по жартиери от еротичните списания. През последвалите три години ги изчетох, скрита в гардероба, на светлината на старото ми фенерче, в часовете, когато майка ми и чичо Рамон ходеха на коктейли или вечери. Въпреки че дипломатите по задължение водят натоварен светски живот, времето никога не стигаше, за да изчета докрай тези приказни истории. Чуех ли ги да се връщат, трябваше светкавично да затворя гардероба, да се добера до леглото и в полет да се пъхна вътре, като се направя на заспала. Невъзможно беше да отбелязвам страницата, нито да запомням докъде бях стигнала, и понеже освен това прескачах цели откъси и търсех възбуждащите места, персонажите се смесваха, приключенията се объркваха и така създадох безброй версии на тези приказки в някаква несравнима оргия от екзотични слова, еротизъм и фантазия. Контрастът между пуританския дух в колежа, който възхваляваше труда и не допускаше основните потребности на тялото, нито блясъка на въображението, творческата леност и завладяващата чувственост на тези книги ме беляза завинаги. Десетки години се мятах между тези две тенденции, вътрешно раздвоена и изгубена в море от неясни желания и греховност, докато накрая, в горещия климат на Венецуела, малко преди да навърша четирийсет години, съумях да се отърся от строгите наставления на мис Сейнт Джон. Така както бях поглъщала най-прекрасните книги от моето детство, скрита в мазето на дядовата къща, прочетох тайно „Хиляда и една нощ“ в разцвета на пубертета точно когато тялото и умът ми се събуждаха за тайните на сексуалността. Скрита в гардероба, аз потъвах във вълшебните разкази за принцове, които се носеха на летящи килимчета; за духове, затворени в газени лампи; за симпатични разбойници, които се вмъкваха в харема на султана, предрешени като старици, и неуморно палуваха със забранени жени с коси, смугли като нощта, с пищни бедра и гърди като ябълки, обвеяни в аромат на мускус, нежни и неизменно готови за наслади. В тези страници любовта, животът и смъртта придобиваха някаква игривост, описанията на храни, природни гледки, палати, пазари, парфюми, вкусове и тъкани разкриваха такова богатство, че светът за мен изцяло се промени.

 

 

Сънувах, че си на дванайсет години, Паула. Беше облечена с карирано палто, част от косата ти беше прихваната с бяла панделка, а останалата падаше върху раменете ти. Стоеше права в средата на куха кула, подобна на силоз за съхраняване на зърно, край теб летяха стотици гълъби. Гласът на Меме ми мълвеше: Паула умря. Аз тичах да те задържа за колана на палтото, но ти започваше да се издигаш и ме повличаше след себе си, и двете се реехме леки, издигайки се спиралообразно: идвам с теб, вземи ме, дъще, те молех. Гласът на баба отново отекваше в кулата: Никой не може да иде с нея, пила е от отварата на смъртта. Продължавахме да се издигаме нагоре и нагоре — ти — окрилена, а аз — решена да те задържа: нищо не трябваше да ме отдели от теб. Горе имаше малък отвор, откъдето се виждаше синьо небе със съвършен бял облак, като картина на Магрит[9], и тогава разбирах ужасена, че ти можеше да излезеш, ала за мен прозорчето беше прекалено тясно. Опитвах се да те задържа за дрехата, виках те, но не ми достигаше глас. Ти се усмихваше разсеяно и излиташе, като ми махаше с ръка за сбогом. В продължение на няколко скъпоценни мига наблюдавах как се отдалечаваш все по-високо и по-високо, а аз започвах да се спускам надолу в кулата сред вихрушка от гълъби.

Събудих се, викайки името ти, и ми бяха нужни няколко минути, за да осъзная, че съм в хотелската стая в Мадрид. Облякох се набързо, без да дам време на мама да ме спре, и се затичах към болницата. По пътя успях да хвана такси и малко след това необуздано удрях по вратата на интензивното отделение. Една медицинска сестра ме увери, че нищо не ти се е случило, че всичко си е постарому, ала аз толкова я молих и изглеждах толкова съкрушена, че тя ме пусна да те видя за миг. Убедих се, че апаратът продължаваше да подава въздух на дробовете ти и че не беше студена, целунах те по челото и излязох да чакам утрото. Казват, че сънищата не лъжат. Едва започнало да се развиделява, дойда мама. Носеше термос с прясно приготвено кафе и още топли гевречета, които беше купила на път за към болницата.

— Успокой се, не е лош знак, това няма нищо общо с Паула. Ти самата си всички герои от съня едновременно. — Ти си дванайсетгодишното момиче, което свободно може да лети. На тази възраст детската ти невинност си отиде, умря момиченцето, което ти беше дотогава, погълна отварата на смъртта, която всички жени поемаме рано или късно. Забелязала ли си, че през пубертета угасва енергията на амазонки, с която сме заредени от люлката, и се превръщаме в осакатени и разяждани от съмнения същества? Жената, заклещена в силоза, си също ти, пленница на ограниченията на живота на възрастните. Женската участ е злочеста, дъще, то е като да имаш камъни на глезените, няма как да летиш.

— А какво означават гълъбите, мамо?

— Изтерзаната ти душа, предполагам…

Всяка нощ сънищата ме чакат, притаени под леглото с товар от ужасни видения, камбанарии, кръв, зловещи ридания, но също и с вечно свежа реколта от мимолетни щастливи образи. Имам два живота — един, докато съм будна, и друг, когато спя. В света на съня има места и герои, които вече познавам, там изследвам рая и ада, летя в черното космическо небе и се спускам на морското дъно, където цари зелена тишина, виждам десетки и най-различни деца, причудливи животни и също крехките духове на най-обичните ми покойници. С годините съм се научила да разгадавам кодовете и да вниквам в тайните на сънищата, сега посланията са по-ясни и ми служат, за да хвърлят светлина върху загадъчните области на ежедневното съществуване и върху писането.

Да се върнем на Йов, за когото мислих много през тези дни. Казвам си, че болестта ти е изпитание, като онези, които е трябвало да преодолее клетият нещастник. Прекалено самонадеяно е от моя страна да смятам, че ти лежиш в това легло, за да може ние, които чакаме в коридора на изгубените следи, да получим някакъв урок, но наистина го мисля понякога. На какво искаш да ни научиш, Паула? Много се промених през тези безкрайни седмици, всички, които изживяваме това изпитание, сме се променили, особено Ернесто, който сякаш е остарял с цял век. Как да го утеша, щом аз самата съм отчаяна? Питам се дали някога отново ще се разсмея от сърце, дали ще се отдам на някаква кауза, дали ще се храня с наслада, дали ще пиша романи. „Разбира се, скоро ще се радвате с дъщеря ти и дори няма да си спомняш за този кошмар“, уверява ме майка ми, подкрепяна от специалиста по порфирия, който твърди, че веднъж преодолели кризата, пациентите напълно се възстановяват, ала аз имам лошо предчувствие, дъще, не мога да крия, прекалено дълго време измина, а ти не се подобряваш, струва ми се даже, че се влошаваш. Баба ти не се предава, придържа се към рутината, има воля да чете вестник и даже излиза на пазар. „Единственото, за което съжалявам в живота, е за нещата, които не съм купила“, казва тази грешница. Много време вече сме тук, иска ми се да се приберем у дома. Мадрид ми навява лоши спомени, тук съм изживяла любовни мъки, които предпочитам да забравя, но заради твоето нещастие се помирих с града и жителите му, научих се да се движа по широките, достолепни булеварди и из старинните квартали с криволичещи улички, възприех испанския навик да се пуши, пие кафе и алкохол без ограничения, да се ляга в зори, да се поглъщат смъртоносни количества мазнини, да не се спортува и човек да се подиграва с холестерола. Въпреки това тук хората живеят толкова, колкото и в Калифорния, с тази разлика, че са много по-щастливи. Понякога вечеряме в малък семеен ресторант в квартала — все един и същ, защото мама се е влюбила в собственика, харесва грозните мъже, а той може да спечели конкурс: от кръста нагоре е набит, прегърбен, с дълги ръце като на орангутан, а надолу е като джудже с крачета на хилаво човече. Следва го със запленен поглед, често го съзерцава, застинала с отворена уста и лъжица във въздуха. В продължение на седемдесет години беше лежала на славата си на глезена жена, бяхме свикнали да й спестяваме силни вълнения, тъй като мислехме, че не е в състояние да ги понесе, но сега на бял свят излизаше характерът й, сравним с бик на корида.

В сравнение с мащабите на вселената и с хода на историята ние сме незначителни, след смъртта ни всичко си продължава както преди, все едно, че никога не сме съществували, ала според мерките на нашата човешка мимолетност ти, Паула, си по-важна от собствения ми живот и от сбора на живота на почти всички останали хора. Всяка година умират седемдесет милиона души и се раждат още повече, но въпреки това, като че ли само ти си родена, като че ли само ти можеш да умреш. Баба ти се моли за теб на своя християнски Бог, а аз се моля понякога на една усмихната езическа богиня, сипеща благини, богиня, която не познава наказанието, а само прошката; говоря и с надеждата, че ще ме чуе отвъд времето и ще ми помогне. Нито баба ти, нито аз получаваме отговор и се чувстваме изгубени в тази бездна от тишина. Мисля за прабаба ми, за баба ми ясновидката, за моята майка, за теб и за внучката ми, която ще се роди през май — здрава женска верига, която води началото си от първата жена — майката на вселената. Трябва да мобилизирам тези живителни сили за твоето спасение. Не зная как да те достигна, викам те, ала ти не чуваш и затова ти пиша. Идеята да изпълвам тези страници не беше моя, от няколко седмици не проявявам никаква инициатива. Едва научила за болестта ти, моята агентка дойде да ми изрази подкрепата си. Като първа стъпка заведе мен и мама в една кръчма, където ни изкуши с печено прасенце и бутилка вино от Ла Риоха[10], които натежаха като камък в стомаха ни, но все пак успяха да върнат смеха ни; след това ни изненада в хотела с десетки червени рози, халва от Аликанте и наденица с неприличен вид — същата, която използваме за супата от леща, — а сетне постави в скута ми сноп жълта, разчертана на редове хартия.

— Вземи, пиши за отдушник, ако не го сториш, ще умреш от мъка, горкичката ти.

— Не мога, Кармен, нещо в мен се разби на малки късчета, може би никога повече няма да пиша.

— Напиши писмо на Паула… Ще узнае какво се е случвало, докато е спяла.

Така намирам занимание в празните мигове на този кошмар.

Ще знаеш ли, че съм ти майка, когато се събудиш, Паула? Роднините и приятелите не ни изоставят; следобед идват толкова посетители, че заприличваме на индианско племе; някои идват от много далеч, остават няколко дни тук и после се връщат към нормалния си живот; дори баща ти, който е преполовил строежа на някаква сграда в Чили, трябваше да се върне там. През седмиците, когато споделяхме болката в коридора на изгубените следи, отново си спомних хубавите моменти от нашата младост, дребните сръдни постепенно се изтриха и се научих да ценя Майкъл като стар и верен приятел, изпитвам към него трайно уважение без изблици, трудно ми е да си представя, че някога сме се любили или че в края на връзката ни дори го бях намразила. Няколко приятелки и брат ми Хуан пристигнаха от Съединените щати, чичо Рамон — от Чили, а бащата на Ернесто — направо от амазонската джунгла. Николас не може да пътува — визата му не позволява после да се върне обратно в Съединените щати, а и не може да остави Селия и детето сами, но така е по-добре, предпочитам брат ти да не те вижда, както си сега. Също и Уили, който прекосява океана на всеки две-три седмици, за да прекара неделята с мен и да се любим като за последен път. Отивам да го посрещна на летището, за да не губя и минутка с него; виждам го да се задава с количката с куфари, извисява се една глава над останалите, сините му очи жадно ме търсят в тълпата, лицето му грейва в усмивка, щом ме зърне там долу, затичваме се един към друг и усещам как ме повдига в здравата си прегръдка, вдъхвам мириса на коженото му яке, усещам бодящото докосване на двайсетчасовата му брада и устните, впити в моите, а сетне пътуваме в таксито и аз съм сгушена под ръката му, ръцете му с дълги пръсти ме разпознават, а гласът му шепне в ухото ми на английски: „Боже Господи, колко ми липсваше, колко си отслабнала, какви са тези кокали“, и изведнъж си спомня защо сме разделени и с променен глас ме пита за теб, Паула. Вече повече от четири години сме заедно и продължавам да изпитвам към него същата необяснима алхимия от първия ден, могъщо привличане, което времето е обогатило с други чувства, но което продължава да бъде основната субстанция на нашата връзка. Не знам каква е тя и как да я определя, защото не е само сексуална, както мислех в началото; той твърди, че сме двама борци, движени от един и същи вид енергия, и че заедно сме силни, колкото летящ с шеметна скорост влак. „Можем да постигнем всичко, заедно сме непобедими“, казва. И двамата вярваме, че другият е зад нас и ни брани в тил, че не изменя, не лъже, опора е в моменти на слабост, поема кормилото, ако другият изгуби посоката. Мисля, че има и духовен елемент; ако вярвах в прераждането, бих казала, че кармата ни е да се срещаме и обичаме във всеки следващ живот, но и затова още няма да ти говоря, Паула, защото ще те объркам. В тези срещи набързо се смесват желание и тъга, вкопчвам се в тялото му, търсейки наслада и утеха — две неща, които този изстрадал мъж умее да дава, но твоят образ, дъще, потънала в смъртоносен сън, се врязва в нас и целувките ни се вледеняват.

— Паула няма да бъде с мъжа си дълго време, може би никога вече. Ернесто още не е навършил трийсет години, а жена му може да остане инвалид за цял живот… Защо болестта застигна нея, а не мен, която вече достатъчно съм живяла и обичала?

— Не мисли за това, има хиляди начини двама души да се обичат — ми отвръща У или.

Вярно е, любовта разполага с неочаквани ресурси. В оскъдните мигове, през които можете да бъдете заедно, Ернесто те прегръща, въпреки плетеницата от маркучи, които те опасват отвсякъде. „Събуди се, Паула, чакам те, липсваш ми, имам нужда да чуя гласа ти, изпълнен съм с толкова любов, че ще се пръсна, върни се, умолявам те“, моли те той. Представям си как вечер се връща в празния дом и ляга в леглото, където е спял до теб и което още пази очертанията на раменете и хълбоците ти. Сигурно те усеща до себе си, свежата ти усмивка, кожата, както когато те е галил, споделената в хармония тишина, тайните, тихо прошепнати между двама влюбени. Спомня си онези пъти, когато сте излизали да танцувате и сте се връщали пияни от песни, до такава степен свикнали със стъпките на другия, че сте изглеждали като едно-единствено тяло. Вижда как се полюшваш като тръстика, дългата ти пусната коса увива и двама ви в ритъма на музиката, слабите ти ръце са обвили врата му, устните ти шепнат в ухото му. Ах, твоята грация, Паула! Твоята изящност, непредсказуемата ти дълбочина, строгата интелектуална дисциплина, твоето великодушие, твоята влудяваща нежност. Копнее за шегите ти, за смеха ти, за смешните ти сълзи пред някой филм в киното и за искрения ти плач, когато чуждото страдание те натъжаваше. Спомня си как се беше скрила в Амстердам, а той тичаше като обезумял и те викаше с пълно гърло на пазара за сирене пред втрещените погледи на холандските търговци. Стряска се, плувнал в пот, сяда в мрака, опитва се да се моли, да се съсредоточи върху дишането си, както са го учили в айкидо. Може би излиза на балкона и съзерцава звездите в мадридското небе и си повтаря, че не може да губи надежда, че всичко ще се оправи, че скоро отново ще си до него. Усеща кръвта да се блъска в слепоочията му, вените да пулсират, гърдите му да изгарят, задушава се; тогава нахлузва някакъв панталон и излиза да тича по празните улици, ала нищо не смогва да успокои жаждата на неудовлетвореното желание. Вашата любов е едва напъпила, тя е първият лист от чиста тетрадка. „Ернесто е стара душа, мамо, ми каза ти веднъж, но не е загубил невинността, умее да играе, да се удивлява, да ме обича и да ме приема, без да ме съди, така, както обичат децата; откакто сме заедно, нещо разцъфна в мен, промених се, виждам света по друг начин и аз самата се обичам повече, защото се виждам с неговите очи.“ От своя страна Ернесто призна пред мен в момент на най-голям ужас, че не е предполагал, че ще изпита онзи първичен екстаз, когато те прегръща, ти си съвършено негово допълнение, обича те и те желае до болка, съжалява за всеки час, през който сте били разделени. „Как можех да знам, че ще разполагаме с толкова малко време?“, ми каза, разтреперен. „Мечтая за нея, Исабел, мечтая да бъда отново до нея и да я любя до безпаметност, не мога да ти опиша образите, които ме връхлитат, образи, които само тя и аз познаваме, нейното отсъствие е жарава, която ме изгаря, не преставам нито за миг да мисля за нея, споменът за нея не ми дава покой, Паула е единствената жена за мен, моя мечтана и намерена спътничка.“ Колко странен е животът, дъще! Доскоро бях за Ернесто далечна тъща, с която го свързваха донякъде официални отношения, днес си доверяваме най-съкровени неща и сме близки приятели.

 

 

Болницата представлява гигантско здание, пресечено от коридори, където никога не настъпва нощ, няма температурни промени, денят е застинал в лампите, а лятото — в радиаторите. Рутинните действия се повтарят отново и отново с досадна точност; това е царството на болката, тук се идва за страдание, такова е общоприетото разбиране. Мъките на болестта ни изравняват, няма бедни и богати, веднъж прекрачили прага, привилегиите се изпаряват и се изпълваме със смиреност.

Приятелят ми Илдемаро дойде с първия възможен самолет от Каракас по време на нескончаема стачка на летците и остана с мен една седмица. В продължение на повече от десет години този учен и деликатен мъж бе за мен брат, интелектуален настойник и спътник, когато живеех в изгнание. Щом го прегърнах, изпитах абсурдна увереност, помислих си, че присъствието му ще те накара да реагираш, че чуеш ли гласа му, ще се събудиш. Използва факта, че е лекар, за да разпита специалистите, да разгледа епикризите, изследванията и рентгеновите снимки, прегледа те от глава до пети с вниманието, което му е присъщо, и с необикновената обич, която изпитва към теб. На излизане ме хвана за ръка и ме изведе да походим край болницата. Беше много студено.

— Как виждаш Паула?

— Много зле.

— При порфирия е така. Уверяват ме, че ще се възстанови напълно.

— Обичам те прекалено много, за да те мамя, Исабел.

— Кажи ми какво мислиш, тогава. Смяташ ли, че може да умре?

— Да — отвърна след дълга пауза.

— Може ли да прекара дълго време в кома?

— Надявам се, че не, но не е невъзможно.

— А ако не се събуди повече, Илдемаро…?

Останахме смълчани под дъжда.

 

 

Опитвам се да не се поддавам на чувствата, дъще, защото това те ужасява, но трябва да ме извиниш, ако понякога не устоявам. Дали не полудявам? Не знам кой ден сме, не ме интересуват новините по света, часовете мъчително се влачат във вечно очакване. Мигът, през който те виждам, е много кратък, времето ми минава единствено в очакване. Два пъти дневно вратата на интензивното отделение се отваря и дежурната сестра извиква по името на пациента. Когато назове Паула, влизам разтреперена, невъзможно е, не мога да свикна да те гледам вечно заспала под бръмченето на респиратора, не мога да свикна със сондите и иглите, с бинтованите ти крака и със синините по ръцете. Докато вървя бързо към леглото ти по белия коридор, който се е проточил в безкрая, се моля за помощ на Меме, на Грани, на Тата и на толкова други обични духове, моля ги да си по-добре, да нямаш температура, нито ускорен пулс, да дишаш спокойно и кръвното ти налягане да е нормално. Поздравявам сестрите и дон Мануел, който се влошава с всеки изминат ден и вече почти не говори. Навеждам се над теб, понякога притискам кабел и се включва аларма, преглеждам те цялата, наблюдавам цифрите и линиите на екрана, бележките върху отворената на масата в долния край на леглото ти книга — безполезни действия, защото нищо не разбирам, — но посредством тези кратки ритуали на отчаяние ти отново ми принадлежиш, както когато беше бебе и изцяло зависеше от мен. Поставям ръце на главата ти и на гърдите ти и се опитвам да ти влея здраве и енергия, визуализирам те в кристална пирамида, отделена от злото, в магическо пространство, където можеш да оздравееш. Викам те с галените имена, които съм измисляла през живота ти, и хиляди пъти ти казвам „Обичам те, Паула, обичам те“ и ти го повтарям още и още, докато някой не докосне рамото ми и не съобщи, че посещението е свършило и трябва да тръгвам. Целувам те за последен път и бавно се отправям към изхода. Навън чака мама. Правя жест на надежда с палеца нагоре и двете престорено се усмихваме. Понякога неуспешно.

Тишина, търся тишината. Болничният и градският шум са проникнали в костите ми, копнея за покоя сред природата, за спокойствието в моя дом в Калифорния. Единственото тихо място в болницата е параклисът, там търся убежище, за да се отдам на мисли, да почета и да ти пиша. Придружавам мама до църквата за служба, където обикновено сме сами и свещеникът отслужва само за нас. Извисен над олтара и заобиколен от черен мрамор, Христос кърви с трънен венец на главата, не мога да гледам това клето, изтерзано тяло. Не знам много за значението на службата, но от толкова слушане на ритуалните слова, силата на мита започва да ме вълнува: хляб и вино — плодове на земята и на човешкия труд, превърнати в тялото и кръвта на Христос. Параклисът е разположен зад помещенията на интензивното отделение и за да стигнем до него, трябва да обиколим цялата сграда; изчислила съм, че леглото ти се намира точно от другата страна на стената и мога да насочвам мислите си към теб по права линия. Мама твърди, че няма да умреш, Паула. Договаря се направо с небесата, казва, че си живяла в услуга на ближния, че можеш да сториш още много добро на този свят, че смъртта ти би била абсурдна загуба. Вярата е дар, Бог поглежда в очите ти и те назовава, така те избира, ала мен ме посочи с пръст и ме изпълни със съмнения. Несигурността ми се появи на седемгодишна възраст в деня на първото причастие, когато пристъпвах в църквата, облечена в бяло, с воал на главата, броеница в едната ръка и голяма, украсена с панделка, свещ — в другата. Петдесет момичета вървяхме в редици под акордите на органа и пеенето на послушничките. Бяхме репетирали толкова пъти, че бях запомнила всеки жест, но изгубила разбирането за смисъла на святото тайнство. Знаех, че да сдъвчеш осветената нафора, означава да си спечелиш сигурна присъда за врящия казан в ада, но вече не помнех, че с нафората приемах Христос. Когато се приближих до олтара, свещта ми се пречупи по средата. Счупи се без външна намеса, горната част остана да виси от фитила подобно шия на мъртъв лебед, а аз усетих, че отгоре ме бяха посочили сред моите другарки, за да ме накажат за грешка, която бях пропуснала да изповядам предишния ден. Всъщност бях направила списък на тежки грехове, за да впечатля свещеника, не исках да го отегчавам с дреболии, освен това бях решила, че, изкупвайки смъртни грехове дори и без да съм ги извършила, в общия кюп щяха да ми бъдат опростени и по-леките. Изповядах се за всичко, за което можах да се сетя, въпреки че в някои случаи не знаех какво означава точно: убийство, прелюбодеяние, лъжа, кръвосмешение, деяния срещу родителите ми, нечисти мисли, ерес, завист… Свещеникът ме изслуша във вцепенено мълчание, сетне стана покрусен, направи знак на една монахиня, размениха шепнешком няколко думи и тя веднага ме хвана за ръка, отведе ме в ризницата и с дълбока въздишка изми устата ми със сапун и ми нареди три пъти да повторя молитвата Аве Мария.

Вечер параклисът в болницата едва се осветява от свещи, запалени за обет. Вчера заварих там Ернесто и баща му, хванали главите си в ръце, със съкрушени широкоплещести гърбове, и не посмях да се доближа. Много си приличат — и двамата са едри, мургави и твърди, с мавърски черти и походка, обединяваща мъжественост и благородство в рядко срещана смес. Бащата има изпечена от слънцето кожа, много къса посивяла коса и дълбоки бръчки като белези от нож, които говорят за приключенията му в джунглата и за четирийсет години живот сред природата. Изглежда непоклатим и точно затова толкова се трогнах, като го видях коленичил. Превърнал се е в сянка на сина си, не се отделя от него, така както мама е непрекъснато с мен; придружава го на тренировките по айкидо, извежда го сред полето в продължение на часове, докато и двамата не се почувстват изтощени. „Трябва да изразходваш енергия, в противен случай ще експлодираш“, му казва. Мен ме води в парка, когато е ясно, кара ме да сядам с лице към слънцето, казва ми да затворя очи, да усетя топлината му по кожата си и да се вслушам в звуците на птичата песен, водата, далечното улично движение, та дано се успокоя. Едва узнал за заболяването на снаха си, долетя от дебрите на амазонските джунгли, за да е до своя син; не обича градовете и оживените населени места, задушава се в болницата, хората го смущават, снове напред-назад из коридора на изгубените следи с тъжното нетърпение на звяр в клетка. „По-храбра си и от най-големия мъж сред мъжете, Исабел“, ми казва със сериозен вид и зная, че това е най-ласкавото мнение, което може да има за мен този мъж, свикнал да убива змии с мачетето си.

Лекари от други болници идват да те видят, никога не са се сблъсквали с толкова сложен случай на порфирия, ти се превръщаш в клиничен пример и се боя, че ще се прочуеш в медицинските книги; болестта те повали като гръм, нищо не пожали. Единствено мъжът ти се държи спокойно, всички останали сме изпълнени с ужас, но и той говори за смърт и за други, още по-страшни последици.

— Без Паула нищо няма смисъл, нищо не си струва труда, откакто тя затвори очи, светлината в този свят угасна — казва той. — Господ не може да ми я отнеме, защо тогава ни събра? Имаме още толкова живот да изживеем заедно! Това е жестоко изпитание, но ще го преодолеем. Добре се познавам, знам, че съм създаден за Паула и че тя е родена за мен, никога няма да я изоставя, никога няма да обичам друга, ще я закрилям и винаги ще се грижа за нея. Хиляди неща могат да се случат, болестта и смъртта могат физически да ни разделят, но нашата участ е да се съберем и да бъдем заедно във вечността. Мога да почакам.

— Ще се възстанови напълно, Ернесто, но оздравяването ще е бавно, подготви се. Ще си я отведеш у дома, сигурна съм. Представяш ли си този ден?

— Непрекъснато мисля за това. Ще изкача трите етажа, носейки я на ръце… Ще напълня апартамента с цветя…

Нищо не го плаши, смята, че е твой духовен другар, недосегаем за превратностите на живота и смъртта, не го тревожи неподвижното ти тяло, нито отсъстващият ти ум, казва ни, че е във връзка с душата ти, че го чуваш, че го чувстваш, че се вълнуваш и че не вегетираш, както показват апаратите, за които си свързана. Лекарите скептично свиват рамене, но сестрите се трогват от тази твърдоглава любов и понякога го пускат при теб в непозволени часове, защото са установили, че вземе ли ръката ти, знаците на монитора се променят. Вероятно силата на чувствата може да се измерва със същите апарати, които бдят за сърдечната дейност.

Още един ден в очакване и един ден по-малко надежда. Още един ден в мълчание и един ден по-малко живот. Смъртта свободно се движи из коридора и моята задача е да я отвличам, за да не намери твоята врата.

— Колко дълъг и объркан е животът, мамо!

— Ти поне можеш да го опишеш и да се помъчиш да го разбереш — отвръща тя.

 

 

През петдесетте години Ливан беше процъфтяваща държава, мост между Европа и богатите арабски емирства, естествено кръстовище на различни култури, Вавилонска кула, в която се говореха около дузина езици. Търговията и банковите операции в целия район плащаха дан на Бейрут, където пристигаха по суша кервани, отрупани със стоки; по въздух — самолети от Европа, носещи последните новости, и по вода — кораби, които трябваше да чакат на опашка, за да влязат в пристанището. Жени, обвити в черни фереджета, натоварени с вързопи, влачещи деца, ситняха бързешката по улиците с поглед неизменно забит в земята, а безделни мъже седяха на сладка приказка в кафенетата. Магарета, камили, препълнени с хора автобуси, мотоциклети и автомобили чакаха едни до други на светофарите; овчари, облечени досущ като библейските си предци, пресичаха булевардите, подкарали групички овце към кланицата. Няколко пъти на ден пронизителният глас на имама приканяше към молитва от минаретата на джамиите, а камбаните на християнските църкви им пригласяха. В магазините на тази столица се предлагаха най-отбрани стоки, но най-привлекателното за нас бе да бродим из суковете — лабиринти от тесни улички, а от двете им страни — неизброими дюкяни, където човек можеше да купи всичко: като се започне от пресни яйца и се стигне до фараонски реликви. А как само миришеха суковете! Всички ухания на планетата си даваха среща из тези криволичещи сокаци в букет от екзотични и често неугледни лакомства: ястия, пържени в агнешка лой; тестени изделия от точени кори, ядки и мед; миришеше също на открити отходни канали, плувнали в мръсотия и изпражнения; на животинска пот, багрила за кожи и натрапчиви парфюми с мирис на тамян и пачули, на току-що сварено кафе, ароматизирано със семена кардамон; на източни подправки, сред които канела, кимион, черен пипер, шафран… Отвън базарите изглеждаха малки, но всеки търговец се разпростираше навътре посредством поредица от затворени пространства, където блестяха лампи, подноси и амфори от скъпи метали с гравюри от калиграфски рисунки. Килимите бяха струпани на купчини по земята, висяха по стените или седяха изправени и навити на руло по ъглите; дърворезбовани мебели с инкрустации от седеф, слонова кост и бронз се губеха под камари бродирани покривки и чехли. Търговците пресрещаха клиентите и почти ги издърпваха навътре в истински претъпкани със съкровища пещери на Али Баба; предоставяха на тяхно разположение легени, в които да изплакнат ръцете си с розова вода, и им поднасяха гъсто и силно подсладено кафе — най-хубавото в света. Пазарлъкът беше съществен елемент от пазаруването — майка ми твърдо повярва в това от първия ден. На първоначално обявената цена тя реагираше с възклицание на ужас, вдигаше ръце към небесата и с решителна стъпка се насочваше към вратата. Продавачът я хващаше под ръка и я издърпваше навътре, обяснявайки, че тя е първата клиентка за деня, наричаше я „сестро“, казваше, че щяла да му е на късмет и затова бил готов да чуе нейното предложение, въпреки че въпросната вещ била единствена, а цената — повече от оправдана. Майка ми невъзмутимо предлагаше половината, докато останалите членове на семейството излизахме, препъвайки се, поруменели от срам. Собственикът на магазина биеше слепоочията си, призовавайки Аллах за свидетел. „Да ме разориш ли искаш, сестро? Челяд храня, почтен човек съм…“ След три кафета и почти едночасово пазарене, вещта сменяше собственика си. Търговецът доволно се усмихваше, а майка ми се присъединяваше към нас на улицата убедена, че е купила нещо на безценица. Понякога откриваше същата вещ в някой магазин по-нагоре по улицата на много по-ниска цена, отколкото бе заплатила, и това й разваляше настроението за цял ден, ала не можеше да я излекува от изкушението отново и отново да пазарува. Така при едно пътуване до Дамаск тя се спазари за плата за булчинската ми рокля. Наскоро бях навършила четиринайсет години и не поддържах отношения с представители на противоположния пол, като се изключат братята ми, вторият ми баща и синът на богат ливански търговец, който от време на време ме посещаваше под зоркото око на своите и моите родители. Беше толкова богат, че имаше мотопед с шофьор. В разгара на модата на италианските „Веспи“ не остави баща си на мира, докато не му купи мотор, ала понеже последният не желаеше първородният му син да се блъсне някъде с подобно самоубийствено превозно средство, нае шофьор, който караше, а момчето седеше отзад. Във всеки случай аз обмислях идеята да се покалугеря, за да прикрия срама от факта, че нямаше да си намеря съпруг, и обясних това на майка ми на пазара в Дамаск, но тя настоя на своето: „Пълни глупости, каза, това е уникална възможност.“ Тръгнахме си от базара с множество метри бяла органза[11], бродирана с коприна, и в добавка — няколко покривки за бъдещата ми зестра и един параван, които преживяха три десетилетия, безброй пътувания и дългогодишно изгнание.

Стимулиращото въздействие на успешния пазарлък не беше достатъчно, за да се чувства майка ми добре в Ливан, тя живееше с усещането, че е пленничка в собствената си кожа. Жените не можеха да излизат сами, в навалицата някоя непочтителна мъжка ръка често се протягаше оскърбително, а опитаха ли да се защитят, жените се сблъскваха с хор от агресивни подигравки. На десет минути от къщи имаше дълъг, докъдето поглед стигаше, бряг с бял пясък и хладко море, което приканваше да се освежим в следобедните августовски жеги. Трябваше да се къпем цялото семейство заедно, в затворен кръг, за да се предпазим от ръцете на други плувци; невъзможно беше да се излегнем на пясъка, защото със сигурност щяхме да си докараме беля, и затова едва показали глави извън водата, тичахме да се приютим в една колиба, наета специално за тази цел. Климатът, културните различия, усилието да говори на френски и да предъвква отделни думи на арабски, еквилибристиката по разпределяне на семейния бюджет, отсъствието на приятелки и на семейството й, потискаха майка ми.

Ливан успяваше да оцелява в мир и благоденствие, въпреки религиозните войни, които раздираха района от векове; при все това, след кризата за Суецкия канал растящият арабски национализъм бе отворил широка пропаст между политиците и съперничеството беше станало непримиримо. Започнаха бурни размирици, които през юни 1958 г. доведоха до дебаркирането на Шести американски флот. Настанени на третия етаж на сграда, намираща се в пресечната точка на християнския, мюсюлманския и друзкия квартал, се ползвахме с привилегирована наблюдателна позиция към схватките. Чичо Рамон ни накара да поставим дюшеците по прозорците, за да отклоняват заблудени куршуми, и ни забрани да надничаме от балкона, а майка ми в това време с неимоверни трудности уреждаше ваната ни винаги да е пълна с вода и да сме снабдени с пресни продукти. В най-жестоките седмици на кризата бе въведен полицейски час след залез-слънце и само военен персонал имаше разрешение да се движи из улиците, но всъщност това беше часът, когато хората се отпускаха, жените домакини се пазаряха на черния пазар, а мъжете уговаряха сделките. От терасата станахме свидетели на жестоки престрелки между противникови групировки, които заемаха голяма част от деня, но щом се мръкнеше, преставаха като по чудо и под прикритието на нощта потайни фигури се промъкваха и търгуваха с врага, а мистериозни пакети се предаваха от ръка на ръка. През онези дни видяхме да бият с камшик затворници, привързани голи до кръста за стълбове в двора на жандармерията; видяхме покрития с мухи труп на мъж с прерязано гърло, когото държаха два дни на показ на улицата за сплашване на друзите; присъствахме и на отмъщението, последвало оставянето насред улицата от две забулени жени на магаре, натоварено със сирене и маслини. Както се предполагаше, войниците конфискуваха добичето и малко след това чухме експлозия, която превърна в прах стъклата по прозорците и потопи двора на казармата в кръв и човешки остатъци. Въпреки жестокостите, струва ми се, че арабите не приеха много насериозно американското дебаркиране. Чичо Рамон успя да намери пропуск и ни заведе да видим катерите, когато влязоха в залива с готови за стрелба оръдия. По кейовете имаше множество любопитни, очакващи нашествениците, за да търгуват с тях и за да се сдобият с пропуски, та да се качат на самолетоносачите. Тези стоманени чудовища разтвориха своята паст и избълваха големи лодки, пълни с въоръжени до зъби маринци, които бяха посрещнати със салют от овации на брега; едва стъпили на твърда земя, тези калени войни бяха заобиколени от весела тълпа, която се опитваше да им продаде всякакви стоки, като се започне от слънчобрани и се стигне до хашиш и японски презервативи във формата на пъстри рибки. Вероятно не е било лесно на офицерите да поддържат бойния дух на войската и да пречат на войниците да се побратимяват с неприятеля. На другия ден на изкуствената ледена пързалка за кънки за пръв път влязох в контакт с най-могъщата военна сила на света. Цял следобед се пързалях в компанията на стотици униформени младежи с остригани глави и татуирани мускули, които пиеха бира и говореха на някакъв гърлен жаргон, доста различен от това, на което се мъчеше да ме научи мис Сейнт Джон в британския колеж. Можех слабо да общувам с тях, но дори и да говорехме на един и същи език, нямаше какво толкова да си кажем. В онзи паметен ден получих първата целувка в устата — усещането беше като да ухапеш жаба с мирис на дъвка, бира и тютюн. Не си спомням кой точно ме целуна, защото бях неспособна да го различа сред останалите, всички ми се струваха еднакви, но си спомням, че оттогава насетне взех решение по-обстойно да изследвам въпроса с целувките. За нещастие трябваше доста да почакам, докато обогатя познанията си, защото, щом разбра, че градът е залян от жадни за момичета маринци, чичо Рамон удвои надзора и аз бях заключена вкъщи като цвете в харем.

Имах късмет, че моят колеж единствен не затвори вратите си, когато кризата започна; затова пък братята ми престанаха да ходят на училище и прекараха месеци на смъртно отегчение, без да излизат от апартамента. Мис Сейнт Джон реши, че тази война, в която англичаните не участваха, не заслужаваше внимание и предпочете да я игнорира. Улицата пред колежа се подели между две враждуващи банди, разделени с купчини от торби с пясък, зад които дебнеха воюващите. На снимките по вестниците те имаха вид на обесници, а оръжията им всяваха истински ужас, но видени иззад барикадите им от горните етажи на жилищната ни сграда, приличаха на летовници, отишли на пикник. Насред торбите с пясък слушаха радио, готвеха и посрещаха жените и децата си, които идваха да ги видят; убиваха времето в игра на карти, на дама или като спяха следобед. Понякога се договаряха с врага да отскочат за вода и цигари. Невъзмутимата мис Сейнт Джон дълбоко нахлупи зелената си шапка за официални случаи и излезе да преговаря на потресаващия си арабски с тези субекти, които запречваха улицата, за да ги помоли да направят път на училищния автобус; в това време малкото останали ученички и изплашените учителки я наблюдавахме от покрива. Не зная какви доводи им изложи, но в крайна сметка автобусът продължи да се движи по разписание, докато не остана без ученички — използвах го само аз. Внимавах много да не разкажа вкъщи, че другите родители бяха спрели дъщерите си от училище, и нито веднъж не споменах за ежедневните преговори на шофьора с мъжете от барикадите, за да ни оставят да минем. Продължавах да присъствам в часовете, докато колежът се изпразни и мис Сейнт Джон любезно ме помоли да не ходя на училище няколко дни, докато не се реши този неприятен инцидент и хората не се опомнят и не възвърнат здравия си разум. По онова време положението много се беше изострило и говорител на ливанското правителство посъветва дипломатите да изведат семействата си от страната, тъй като безопасността им не можеше да бъде гарантирана. След тайно съзаклятничене чичо Рамон натовари мен и братята ми в един от последните търговски полети. Летището беше гъмжащ мравуняк от хора, които желаеха да отпътуват; някои искаха да натоварят жените и дъщерите си като багаж, нямаха ги за човешки същества и изобщо не разбираха защо трябва да им купуват билет. Едва отлепили се от пистата, една жена, обвита от глава до пети в тъмно фередже, захвана да готви на газов котлон, разположен на пътеката в самолета, и хвърли в паника френската стюардеса. Майка ми остана в Бейрут с чичо Рамон, където изчакаха няколко месеца, а след това ги прехвърлиха в Турция. Междувременно американските маринци се върнаха на самолетоносачите си и изчезнаха без следа, отнасяйки със себе си доказателството за първата ми целувка. Така започна нашето завръщане на другия край на земята, в дома на дядо ми в Чили. Бях на петнайсет години и за втори път щях да съм далеч от мама — първият път беше по време на онази тайна среща в Северно Чили, когато тя отиде при чичо Рамон и любовта им получи своето освещаване. Тогава не знаех, че през по-голямата част от живота ни ще сме разделени. Започнах да й пиша първото си писмо в самолета, продължих да й пиша почти всеки ден в течение на много години и тя ми отвръща със същото. Събираме кореспонденцията в панерче и в края на всяка година връзваме писмата на сноп с цветна панделка и ги прибираме високо в килера; по такъв начин сме събрали планина от страници. Никога не сме ги препрочитали, ала знаем, че регистърът на нашия живот е в безопасност от нетрайностите на паметта.

 

 

Образованието ми до този момент беше хаотично, бях понаучила малко френски и английски, бях наизустила значителна част от Библията и разполагах с уроците по самозащита на чичо Рамон, ала ми липсваха най-елементарни познания, за да се оправям в този живот. Когато пристигнах в Чили, дядо ми реши, че с малко помощ за една година мога да завърша училище и се зае лично да ми преподава история и география. После установи, че не мога и да смятам, и ме изпрати на частни уроци по математика. Учителката беше старица с боядисана в катраненочерно коса и няколко самотни зъба в устата и живееше много далеч в скромна къща, украсена с подаръците, които бе получавала от учениците си в продължение на петдесет години педагогическа отдаденост, където невъзмутимо се подвизаваше миризмата на варен карфиол. За да стигна до там, беше необходимо да се тъпча в два автобуса, но си струваше, защото тази жена успя да напъха в мозъка ми достатъчно числа, за да изкарам изпита, след което всичко се заличи от паметта ми завинаги. Пътуването с автобус в Сантяго представляваше опасно приключение, изискващо решителен характер и акробатически способности; разписанието изобщо не се спазваше, чакаше се с часове и накрая автобусът пристигаше толкова препълнен, че бавно напредваше, наклонен на една страна, с увиснали от вратите хора. Стоическото ми възпитание и хлабавите ми стави ми помогнаха да оцелея в тези ежедневни сражения. Заедно с мен на уроците присъстваха още петима ученика и един от тях всеки път сядаше до мен, предоставяше ми записките си и ме изпращаше до спирката на автобуса. Докато търпеливо чакахме на слънце или под дъжда, той мълчаливо слушаше моите преувеличени разкази за пътешествия из места, които не можех да посоча на картата, но чиито имена вземах от „Енциклопедия Британика“ на дядо ми. Дойдеше ли автобусът, моят придружител ми помагаше да се изкатеря по човешкия грозд, увиснал на стъпалото, като ме буташе с две ръце отзад. Един ден ме покани на кино. Казах на дядо, че ще остана по-дълго на урок при учителката и отидох с обожателя в един квартален киносалон, където попаднахме на филм на ужасите. Когато чудовището от Зелената лагуна показа страховитата си глава на хилядолетно влечуго на броени сантиметри от невинната девойка, дето разсеяно плуваше, аз извиках, а то се възползва от случая да ми хване ръката. Говоря за момчето, а не за чудовището, разбира се. Остатъкът от филма протече в някаква мъгла, престанах да се вълнувам от зъбите на гигантското влечуго и от участта на глупавата блондинка, която се къпеше във водите; вниманието ми бе погълнато от топлината и влагата на чуждата ръка, галеща моята, и то така чувствено, както когато захапах ухото на моя възлюбен в Ла Пас, и хилядократно повече, отколкото откраднатата от американския войник целувка на ледената пързалка в Бейрут. Върнах се у дядо с чувството, че летя, убедена, че съм срещнала мъжа на моя живот и че нашите преплетени ръце представляват официален годеж. Бях чувала от приятелката ми Елизабет в колежа в Ливан, че може да се забременее при къпане в един и същи басейн с момче, и предположих естествено, че цял час, прекаран в обмен на пот през ръцете ни може да има същия резултат. През нощта не мигнах и си представях бъдещия си живот, омъжена за него, и очаквах с копнеж следващия урок по математика, ала на другия Ден приятелят ми не дойде в дома на учителката. През целия урок не откъсвах тревожно поглед от вратата, но той не се появи в този ден, нито до края на седмицата, нито когато и да било, просто се изпари. С времето се съвзех от това, че така унизително бях изоставена. Стори ми се, че го видях отново дванайсет години по-късно в деня, когато ме повикаха от моргата, за да идентифицирам трупа на моя баща. Много пъти съм се питала защо изчезна така внезапно и от толкова прехвърляне в ума ми стигнах до жесток извод, но предпочитам да престана с предположенията, защото само в телевизионните сериали се случва двама влюбени да открият, че са брат и сестра. Едно от обстоятелствата, помогнали ми да забравя тази мимолетна любов, бе срещата с друго момче, и тук, Паула, на сцената се появява баща ти. Майкъл има английски корени, представител е на едно от онези имигрантски семейства, чиито членове са се раждали и живели в Чили, но все още говорят за Англия като за home, четат британски вестници, които пристигат със седмици закъснение и поддържат начин на живот и поведение, характерни за деветнайсети век, когато са били самоуверени поданици на велика империя, но чиито обноски не се срещат вече и в сърцето на самия Лондон. Дядо ти по бащина линия работеше в американска медодобивна фирма в северната част на Чили, в едно толкова незначително селище, че дори не е отбелязано на картата. Американският лагер се състоеше от двайсетина къщи, обградени с огради от бодлива тел, където обитателите се мъчеха да възпроизведат по най-добрия възможен начин живота в родните си градове с климатици, бутилирана питейна вода и множество каталози за поръчка на всичко — като се започне от кондензирано мляко и се стигне до плетена мебел от Съединените щати. Всяко семейство упорито се грижеше за градината си, въпреки безмилостното слънце и сушата; мъжете играеха на голф по песъчливите почви, а дамите се състезаваха в конкурси за рози и торти. От другата страна на телената ограда с мъка преживяваха чилийските работници в редици от колиби с общи тоалетни и без други забавления освен едно футболно игрище, разчертано със здрава пръчка върху твърдата пустинна земя, и кръчма в околностите на лагера, където всяка събота и неделя се напиваха. Казват, че имало също и публичен дом, но аз не го открих, когато излязох да го потърся, може би защото очаквах поне един червен фенер, но той сигурно е представлявал обикновена къща, както всички останали. Майкъл се родил и прекарал първите години от живота си на това място, защитен от всяко зло, в райска невинност, докато не го изпратили в британски колеж в Централно Чили. Струва ми се, че не е осъзнавал истински, че живее в Чили чак докато не започнал да носи дълги панталони. Майка му, която всички помним като Грани, имаше големи, сини очи и сърце, чуждо за всяка дребнавост. Животът й премина в кухнята и градината, тя ухаеше на прясно изпечен хляб, на масло и на сладко от сливи. Години по-късно, когато се отказа от мечтите си, започна да мирише на алкохол, но малцина узнаха това, защото тя стоеше на достатъчно разстояние и поставяше носна кърпичка пред устата си, докато говореше, и защото ти, Паула, която тогава беше на осем-девет години, криеше празните бутилки, за да не узнае никой нейната тайна. Бащата на Майкъл беше мургав красавец с външност на андалузец, но във вените му течеше немска кръв, с която той се гордееше; беше изградил в характера си добродетелите, които считаше за тевтонски, и беше образец на почтеност, чувство за отговорност и точност, въпреки че едновременно с това се проявяваше като тесногръд, властен и суховат. Никога не докосваше жена си на публични места, наричаше я young lady, а очите му блестяха, когато я гледаше. Живя трийсет години в американския лагер, като печелеше добри пари, пенсионира се на петдесет и осем години и се премести в столицата, където построи къща до игрището за голф на някакъв клуб. Майкъл е отраснал между стените на колеж за момчета, където животът му бил посветен на учение и мъжки спортове, далеч от майка си, която единствена е била способна да го научи да изразява чувствата си. С баща си разменял само заучени фрази на учтивост и играел на шах през ваканциите. Когато се запознахме, току-що беше навършил двайсет години, беше студент първи семестър по строително инженерство, караше мотор и живееше в апартамент с прислужница, която трепереше над него като над млад господар, и затова той никога не беше прал чорапите си и не можеше да си свари дори едно яйце. Беше висок, напет и много слаб младеж с големи очи с цвят на горена захар и се изчервяваше от смущение. Една приятелка ни запозна, той дойде веднъж да ме види под предлог, че ще ми обяснява нещо по химия, и моментално поиска официално разрешение от дядо, за да ме заведе на опера. Отидохме на „Мадам Бътерфлай“ и аз, която не притежавах и най-малка музикална култура, реших, че това е хумористичен спектакъл и се смях с глас, когато от тавана на сцената захвана да вали дъжд от пластмасови цветя върху една дебелана, дето си дереше гърлото и в същото време си разпаряше корема с нож пред очите на сина си — нещастно създание със завързани очи и две знаменца в ръце. Така започна нашата много бавна и сладка любов, на която бе съдено да продължи доста години, преди да бъде изконсумирана, тъй като на Майкъл му оставаха шест години следване, а аз още не бях завършила училище. Щяха да минат няколко месеца, докато сплетем ръце на един концерт и почти една година до първата ни целувка.

— Харесва ми този младеж, ще подобри семето ни — засмя се дядо, когато най-сетне признах, че се обичаме.

В понеделник смъртта те сграбчи, Паула, дойде и те беляза, ала се срещна с майка ти и баба ти и този път се оттегли. Не се признава за победена и се навърта край теб, шумолейки с вятъра на черните си дрипи и подрънквайки кости. Ти се озова в отвъдното за няколко минути и никой всъщност не може да си обясни как и защо се върна. Никога не те бяхме виждали толкова зле — изгаряше в треска, ужасяващо гъргорене излизаше от гърдите ти, провиждаше се бялото на очите ти иззад притворените клепачи, в един миг напрежението сведе жизнената ти енергия почти до нула, включиха се алармите на мониторите и залата се изпълни с хора, всички се засуетиха край теб и забравиха за нас; затуй присъствахме на мига, в който душата излиташе от тялото ти, а в това време ти инжектираха лекарства, подаваха ти кислород и се мъчеха да задвижат отново изчерпаното ти сърце. Донесоха някакъв апарат и започнаха да ти въздействат с електрически ток — колко ужасяващо пробягваше по тялото ти и те караше да подскачаш в леглото. Чувахме заповеди, пресипнали гласове и тичане. Дойдоха още лекари с нови апарати и спринцовки, колко ли безкрайни минути трябваше да изминат, на нас ни се сториха като нескончаеми часове. Не можехме Да те видим, закриваха те телата на тези, които се суетяха край теб, но съвсем ясно различихме твоята тревожност и тържествуващото дихание на смъртта. В един момент трескавата суматоха внезапно замръзна като на снимка и тогава долових приглушения шепот на мама, която те призоваваше да се бориш, дъще, заповядвайки на сърцето ти да продължава да бие заради Ернесто, заради ценните години живот, които чакаха да бъдат изживени, заради доброто, което тепърва можеше да посееш. Времето спря в часовниците, зелените криви и върхове по екраните на апаратите се превърнаха в прави линии и бръмчене на дълбоко отчаяние замести писъка на алармите. Някой каза „повече нищо не може да се направи…“ друг глас добави „отиде си“, хората се отдръпнаха, някои си тръгнаха и ние те видяхме безжизнена и бледа, като мраморно момиче. Тогава усетих ръката на мама в своята, тя ме побутваше напред и ние пристъпихме към ръба на леглото ти и без нито една сълза ти отдадохме целия запас от нашата сила, цялото здраве и крепкост на нашите най-потайни гени на баски мореплаватели и на непокорни индианци и мълком призовахме всички известни и непознати богове, добрите духове на нашите прадеди и чудодейните сили на живота да се притекат за твоето спасение. Призивът ни беше толкова силен, че от петдесет километра разстояние Ернесто го усети ясно като камбанен звън, узна, че се търкаляш към пропаст, и се втурна към болницата. Междувременно въздухът край леглото ти се вледеняваше, времето се объркваше и когато часовниците отново започнаха да отмерват секундите, за смъртта вече беше късно. Победените лекари се бяха оттеглили, а сестрите се готвеха да изключат системите и да те покрият с чаршаф, когато един от магическите екрани въздъхна и своенравната зелена линия започна да се къдри, оповестявайки завръщането ти към живота. „Паула!“, мама и аз те викахме в един глас, сестрите повтаряха нашия вик и залата се изпълни с твоето име.

Ернесто пристигна един час по-късно, беше погълнал автомагистралата и прекосил града като дихание. Дотогава не се беше съмнявал, че ще оздравееш, но сега, коленичил, покрусен в параклиса, той се помоли мъчението да свърши и ти най-сетне да си отдъхнеш в покой. Въпреки това, когато те прегърна при следващото си посещение, силата на любовта и желанието да те задържи бяха по-крепки от примирението. Усеща те в собственото си тяло, изпреварва клиничните диагнози, долавя знаци, незабележими за други очи, той сякаш е единственият, който общува с теб. „Живей, живей за мен, за нас, Паула, ние сме екип, момичето ми, те молеше, ще видиш, че всичко ще свърши добре, ще бъда твоя опора, твое убежище, твой приятел, ще те излекувам с любовта си, спомни си онзи благословен 3 януари, когато се запознахме и всичко се промени завинаги, не можеш да ме изоставиш сега, едва започваме, имаме половин век пред нас.“ Не зная какви други молби, тайни или обещания ти е шептял в онзи зловещ понеделник, нито как ти е вдъхнал желание за живот с всяка своя целувка, но съм сигурна, че днес дишаш благодарение на непреклонната му нежност. Твоят живот е тайнствена победа на любовта. Вече преодоля най-страшното от кризата, дават ти правилния антибиотик, овладяха кръвното налягане и треската постепенно отстъпва. Върна се в началната точка и аз не зная какво означава това своеобразно възкръсване. Вече повече от два месеца си в кома, не се заблуждавам, дъще, съзнавам колко е тежко състоянието ти, но може напълно да се възстановиш; специалистът по порфирия уверява, че мозъкът ти не е увреден и че болестта е поразила само периферните нерви. Думи, благословени да са тези думи, не преставам да си ги повтарям като някакво магическо заклинание, способно да ти донесе избавление. Днес те бяха поставили обърната на една страна в леглото и въпреки измъчения вид на клетото ти тяло, лицето ти беше непроменено и изглеждаше красива като заспала булка, със сини кръгове под дългите ти мигли. Сестрите те бяха освежили с одеколон и бяха прибрали косата ти в дебела плитка, която висеше от леглото като моряшко въже. Умът ти не дава признаци за живот, но ти си жива и душата ти още те обитава. Дишай, Паула, трябва да дишаш…

Мама продължава да преговаря с Господ, сега му предлага собствения си живот в замяна на твоя, казва, че така или иначе седемдесет години са много време, много умора и много мъка. Аз също бих искала да заема твоето място, но за жалост няма магия, способна да осъществи такава размяна — всяка една от нас — баба, майка и дъщеря — ще трябва да изживее съдбата си. Поне не сме сами, три сме. Баба ти е изморена, опитва се да го скрие, ала годините й тежат и през тези месеци на страдание в Мадрид зимата проникна в костите й, не може да се стопли, спи под планина от одеяла, а денем ходи увита в жилетки и шалове и пак не спира да трепери. Говорих дълго по телефона с чичо Рамон, за да ми помогне да я убедя, че вече е време да се връща в Чили. Няколко дни не можах да пиша, едва сега, когато излизаш от агонията, се връщам към тези страници.

 

 

Дискретните отношения, които ни свързваха с Майкъл, разцъфваха бавно и постепенно, по старовремски, в салона на дядо, на чаша чай зиме и купички сладолед лете. Откритието на любовта и щастието, че съм харесвана, ме преобразиха; стеснителността ми отстъпи място на един по-скоро експлозивен характер и настъпи краят на онези продължителни периоди на гневно мълчание от детството и юношеските ми години. Веднъж седмично отивахме с мотора му на концерт, в събота ме пускаха да ида на кино, но да се прибера рано, а понякога в неделя дядо го канеше на някой от семейните обеди, които бяха истински турнир по издръжливост. Самото угощение беше изпълнено с опасности изпитание: сандвичи с морски дарове, банички с лютива плънка, яхния от кокошка, царевичен сладкиш, ястие с месо, колбаси, сметана, салата и домати; вино с плодове и една грамадна кана с писко[12] — най-противната чилийска напитка. Гостите се състезаваха в героично усилие да преглътнат тази гощавка и понякога, като допълнително предизвикателство, преди десерта си поръчваха пържени яйца със сланина. Оцелелите си спечелваха по този начин привилегията да дадат изява на индивидуалната си лудост. На кафето изпадаха в гласовити спорове, а преди да бъдат сервирани чашките със сладък ликьор, се кълняха, че това е последната неделя на шумен семеен гуляй, в който участваха; въпреки това на следващата неделя се повтаряше почти без изменения същото изтезание, защото всяко отсъствие би представлявало невъобразимо безочие, което дядо ми не би простил. Аз се боях от тези сбирки почти толкова, колкото от обедите в дома на Салвадор Алиенде, където братовчедките ме гледаха с прикрито презрение, защото си нямах и идея за какво разговарят. Живееха в малка, приветлива къща, претъпкана с произведения на изкуството, ценни книги и снимки, които, ако все още съществуват, представляват исторически документи. Политиката беше единствена тема в това интелектуално и добре информирано семейство. Разговорът се въртеше из висините на световните събития и рядко се приземяваше около последните подробности по злободневни национални теми, но, така или иначе, аз през цялото време са чувствах като паднала от луната. По онова време четях само научнофантастични романи и докато семейство Алиенде със социалистически плам чертаеха преобразяването на страната, аз се носех от астероид на астероид, придружавана от извънземни, неуловими като ектоплазмата на баба.

При първия случай, в който родителите му дойдоха в Сантяго, Майкъл ме заведе да ме запознае с тях. Бъдещите ми свекър и свекърва ме очакваха на чай в пет часа с колосана покривка, изрисуван английски порцелан и домашни кифлички. Посрещнаха ме топло, почувствах, че, без да ме познават, ме приемат, благодарни за любовта, която давах на сина им. Бащата изми ръцете си десетина пъти по време на краткото ми гостуване и като сядаше на масата, издърпа стола с лакти, за да не ги изцапа преди храна. Към края ме попита дали съм роднина на Салвадор Алиенде и когато потвърдих, изражението му се промени, ала вродената му любезност му попречи да изкаже мнението си по този въпрос при първата ни среща, щеше да има повод да го стори по-късно. Майката на Майкъл ме плени от самото начало — беше чиста душа, неспособна на злонамереност, доброта струеше от прозрачните й очи с цвят на аквамарин. Посрещна ме непринудено, сякаш се познавахме от години, и в онзи следобед двете сключихме пакт за взаимопомощ, който щеше да ни е много полезен през болезнените изпитания в следващите години. За родителите на Майкъл, които вероятно са желаели за сина си кротко и тихо девойче от английската колония, не беше трудно още от самото начало да открият слабостите в моя характер и затова е удивително как толкова скоро ме приеха с отворени обятия.

Не бях навършила и седемнайсет години, когато започнах да работя, и оттогава никога не съм спирала. Завърших гимназията и не знаех какво да правя с бъдещето си, сигурно е трябвало да взема решение да се запиша в университета, ала бях объркана, мечтаех за независимост и, така или иначе, възнамерявах скоро да се омъжа и да имам деца — такава беше съдбата на девойките по онова време. „Би трябвало да учиш нещо, свързано с театър“, ми подсказа мама, която ме познаваше по-добре от когото и да било, но тази идея ми се стори лишена от всякакъв смисъл. Взех си дипломата и още на другия ден си потърсих работа като секретарка, тъй като нямах подготовка за нищо друго. Бях чувала, че в Обединените нации плащат добре и реших да се възползвам от познанията си по английски и френски. В телефонния указател открих на видно място странна дума — ФАО — и без да имам представа какво е това, похлопах на вратата, където ме посрещна младеж с безцветно лице.

— Кой е собственикът тук? — го попитах в упор.

— Не знам… Струва ми се, че няма собственик — промърмори объркано.

— Кой тогава заповядва на останалите?

— Дон Ернан Санта Крус — отвърна без колебание.

— Искам да разговарям с него.

— В Европа е.

— Кой назначава, когато него го няма?

Каза ми името на някакъв италиански граф, поисках среща и когато застанах пред внушителното писалище на този достолепен италианец, обявих, че господин Санта Крус ме изпраща при него за работа. Аристократичният служител дори не заподозря, че не бях виждала очите на шефа му и ме назначи пробно за един месец, въпреки че на изпита по машинопис поставих рекорд по лошо представяне в историята на тази организация. Поставиха ме пред една тежка машина „Ъндерууд“ и ме накараха да напиша писмо в три екземпляра, без да ми кажат, че трябва да е по някакъв бизнес въпрос. Написах писмо, в което се говореше за любовни мъки и което изобилстваше с грешки, понеже клавишите като че ли имаха собствен живот; освен това сложих индигото наопаки и текстът се отпечата на гърба на копията. Потърсиха място, където най-малко поразии можех да направя и така временно ме назначиха за секретарка на аржентински експерт по горите, чиято задача беше да води статистика на дърветата по земното кълбо. Разбрах, че късметът ми не можеше да трае още дълго и се настроих за четири седмици да се науча да пиша правилно на машина и да поднасям кафе като професионална секретарка; същевременно се молех страшния Санта Крус да го връхлети смъртоносна катастрофа и никога да не се върне. Въпреки това молбите ми не бяха чути и точно след месец си дойде собственикът на ФАО — огромен мъжага с вид на арабски шейх и гръмовержен глас, пред когото служителите изобщо и италианският благородник в частност се кланяха с почитание, за да не кажем ужас. Преди да научи за съществуването ми по други пътища, аз се явих в кабинета му, за да му разкажа, че съм използвала височайшето му име без позволение и че съм готова да изтърпя съответното наказание. Оглушителен кикот посрещна моята изповед.

— Алиенде… от кои Алиенде си? — изрева най-сетне, щом успя да изтрие сълзите си.

— Баща ми като че ли се казва Томас.

— Как така „като че ли“? Не знаеш ли името на баща си?

— Човек не може да е сигурен кой е баща му, може да е уверен само за майка си — отвърнах с достойнство.

— Томас Алиенде? Аха, знам го! Много интелигентен мъж… — и застина, загледан в празното пространство като човек, умиращ от желание да разкрие някаква тайна, ала не може.

Чили е колкото носна кърпичка. Оказа се, че този господин с обноски на султан беше един от най-добрите приятели от младежките години на Салвадор Алиенде; освен това добре познаваше майка ми и втория ми баща и поради тези причини не ме изхвърли на улицата, както се надяваше италианският граф, а ме премести в Отдела по информация, където човек с въображение като моето би бил повече на мястото си, отколкото преписвайки статистически данни за горите, ми обясни. Във ФАО ме търпяха няколко години, там завързах приятелства, научих основното от занаята на журналиста и ми се предостави първата възможност да работя за телевизията. През свободното си време превеждах долнопробни любовни романи от английски на испански. Това бяха романтични историйки, наситени с еротика и скроени по един и същи калъп: красива и добродетелна бедна девойка среща мъж зрял, силен, могъщ, мъжествен, претърпял разочарование в любовта и самотен, на някакво екзотично място, например полинезийски остров, където тя работи като детска учителка, а той притежава имение. Тя винаги е девствена, дори и да е вдовица, с нежна гръд, издути устни и премрежени от нега очи; неговите слепоочия сребреят, кожата му е със златист загар, а мускулите му са от стомана. Земевладелецът я превъзхожда във всичко, но учителката е с добро сърце и красива. В края на шейсет страници пламенна любов, ревност и непонятни интриги те, разбира се, се оженват и непорочната девица бива дефлорирана от стоманения мъжкар в дръзка финална сцена. Необходима бе твърдост на характера, за да остане човек верен на оригиналната версия, но въпреки старанието на мис Сейнт Джон в Ливан, моята не беше достатъчна. Почти без да се усетя, променях някои неща, за да подобря образа на героинята, започвах с изменения в диалозите, за да не изглежда тя съвсем малоумна и сетне се оставях на вдъхновението и въвеждах нов край, при което понякога девицата завършваше дните си, продавайки оръжие в Конго, а земевладелецът се отправяше за Калкута, за да цери прокажени. Не се застоях задълго в този занаят, след няколко месеца се отказаха от услугите ми. По онова време родителите ми се бяха върнали от Турция и живеех с тях в голяма къща в испански стил от кирпич с керемиден покрив в полите на планината, докъдето придвижването с автобус беше трудно, а прокарването на телефон — невъзможно. Имаше кула, двайсетдекарова плодна градина, една меланхолична крава, която не даваше мляко, прасе, което гонехме с метлата от спалните, кокошки, зайци и тиквен храст, виещ се до покрива, чиито огромни плодове се търкулваха отвисоко и поставяха в опасност живота на всеки, който се озовеше в този момент отдолу. Хващането на автобуса за отиване и връщане от работа се превърна в натрапчива мисъл, ставах в зори, за да пристигна навреме, а вечер превозното средство беше претъпкано, така че отивах при дядо и там чаках да стане късно, за да се кача в някой по-празен. Така се зароди навикът всеки ден да се отбивам да видя стареца и той стана толкова важен и за двама ни, че аз му измених само когато раждах децата си, през първите дни на военния преврат и веднъж, когато исках да се направя руса, но поради грешка на фризьора се сдобих със зелена коса. Осмелих се да се появя пред Тата чак когато намерих перука с моя истински цвят. Зиме нашата къща беше леден затвор, чиито тавани течаха, ала през пролетта и лятото беше прекрасна с глинените саксии, преливащи от петунии, бръмченето на пчелите и птичата песен, уханието на цветя и плодове, пречкащото се в краката на гостите прасе и чистия планински въздух. Неделните обеди се преместиха от дома на Тата в къщата на баща ми, там родът провеждаше ежеседмичните си съкрушителни сбирки. Майкъл, който идваше от кротко семейство, в което цареше абсолютна вежливост, и когото в училище бяха научили никога да не дава израз на чувствата си освен на игрището за спорт, където беше позволено човек да се държи като варварин, беше ням свидетел на необузданите страсти в моето семейство.

През онези години в странна самолетна катастрофа загина вуйчо Пабло. Летял в малък самолет над пустинята в Атакама и машината се взривила във въздуха. Неколцина видели експлозията и горяща топка да се спуска от небето, но не се намериха никакви следи и след като грижливо претърсиха района, спасителните отряди се върнаха с празни ръце. Нямаше какво да погребем и церемонията се извърши с празен ковчег. Толкова внезапна и брутална беше загубата на този човек, когото много обичах, че си въобразих, че не е бил превърнат в пепел над онези самотни дюни, че по някакво чудо се е спасил, но е преживял травма, от която не можеше да се възстанови, и сега бродеше из други географски ширини, превърнат в равнодушен и безпаметен старец, който не подозираше за съществуването на младата съпруга и четирите деца, останали без баща. Беше женен за едно от онези редки същества с кристалночиста душа, обречени на пречистване чрез усилие и страдание. Дядо ми посрещна горчивата новина без да трепне, стисна устни, изправи се, облегнат на бастуна си, и излезе, накуцвайки, на улицата, за да не може никой да види израза на очите му. Никога повече не спомена любимия си син, така както не говореше за Меме. За този храбър старец колкото по-дълбока беше раната, толкова повече се затваряше в болката.

 

 

Бяха минали три години от моята в известна степен платонична любов, когато дочух моите колежки да говорят за някакво вълшебно хапче, което предпазвало от забременяване и което беше предизвикало революция в Европа и в Съединените щати, а сега можеше да се намери и в някои местни аптеки. Осведомих се повече и узнах, че можеше да се купува само с рецепта от лекар, ала не се осмелих да се обърна към невероятния доктор Бенхамин Виел, който по онова време се беше превърнал в гуру на семейното планиране в Чили; не ми достигна смелост да се доверя на майка си и да говоря с нея по този въпрос. Освен това тя имаше прекалено много грижи със синовете си, които бяха в пубертета, за да мисли за вълшебните хапчета на неомъжената си дъщеря. Брат ми Панчо беше изчезнал от дома, подмамен от някакъв лъжесветец, който събираше последователи, обявявайки се за нов пророк. Всъщност въпросната особа притежавала ковачница в Аржентина и цялата работа се оказа сложна теологическа измама, но истината излезе на бял свят много по-късно, когато брат ми и други младежи бяха пропилели години в преследване на един мит. Какво ли не направи майка ми, за да изтръгне сина си от тайнствената секта, отиде няколко пъти да го дири, когато брат ми стигна до дъното на отчаянието и потърси помощ от семейството. Спасяваше го от мрачни, зловонни кочини, където го намираше изгладнял, болен и излъган; въпреки това едва посъвзел се, отново изчезваше и в продължение на месеци не знаехме къде е. От време на време чувахме, че се скитал из Бразилия, където усвоявал вудуистки знания, или пък в Куба, където се подготвял за революционер, ала нито един от тези слухове не почиваше на реална основа и всъщност нищо не знаехме за него. В това време брат ми Хуан прекара няколко нещастни години в Училището по авиация. Малко след като постъпи, разбра, че му липсват способности и издръжливост, за да понесе живота там, че мрази абсурдните военни принципи и церемонии, че родината въобще не го интересува и че ако не излезе оттам, скоро ще загине в ръцете на по-старите кадети или пък ще се самоубие. Един ден избяга от училището, ала отчаянието не го отведе много надалеч — появи се вкъщи с окъсана униформа, пелтечейки, че е дезертирал и че хванат ли го, ще го изправят пред военен съд, а в случай, че се спаси от разстрел заради предателство към родината, ще прекара остатъка от дните си в затворническа килия. Майка ми побърза да вземе мерки — скри го в килера, даде обет пред Богородицата на Кармен, покровителка на чилийските въоръжени сили, молейки я за подкрепа в начинанието, сетне отиде на фризьор, облече най-хубавата си рокля и поиска аудиенция при директора на училището. Щом влязла при него, не му дала възможност да отвори уста, веднага се нахвърлила върху него, хванала го за дрехата и се разкрещяла, че единствено той е отговорен за съдбата на сина й, че как можело да не си дава сметка за униженията и мъченията, на които били подлагани кадетите, че ако нещо се случело на Хуан, тя щяла да се погрижи да срине репутацията на училището в калта и така продължила да го обстрелва с доводи и да го разтърсва, докато генералът, сразен от тези очи на пантера и от развихрилия се майчински инстинкт, не приел отново брат ми в строя.

Но да се върнем на хапчето. С Майкъл не говорехме за такива груби подробности, пуританското ни възпитание доста ни тежеше. Разменените ласки в някое ъгълче в градината вечер ни докарваха до изтощение, а у мен отключваха истински бяс. Трябваше ми доста време, за да разбера механизма на секса, тъй като не бях виждала гол мъж, с изключение на мраморни статуи с член като на момченца, и не бях наясно с това какво представлява ерекцията, и при допира с онова твърдо нещо мислех, че са ключовете от мотора в джоба на панталона му. Тайното четене на „Хиляда и една нощ“ в Ливан бяха напълнили главата ми с метафори и поетични образи, но сега ми беше нужно обикновено практическо ръководство. По-късно, когато ми се изясниха разликите между мъжа и жената и начина на действие на нещо толкова просто като пениса, се почувствах измамена. Тогава не виждах и все още продължавам да не виждам разликата от морална гледна точка между онези жарки сеанси на неудовлетворяващо опипване и наемането на стая в хотел, където да направим това, което фантазията ни продиктуваше, ала нито един от двамата не се осмеляваше да предложи подобно нещо. Подозирам, че в околността не бяха останали много целомъдрени девици на моя възраст, но тази тема беше табу в онези времена на колективно лицемерие. Всяко момиче с разбунтувани хормони, нечиста съвест и ужас, уверяваше по най-убедителния възможен начин, че стигнат ли до край, момъкът не само можеше да се изпари яко дим, но и да се похвали със завоеванието си. Ролята на мъжете беше да нападат, а нашата — да се браним, преструвайки се, че сексът не ни интересува, защото не се гледаше като на проява на добър вкус да улесняваш собственото си прелъстяване. Колко различни бяха за теб нещата, Паула! Беше на шестнайсет години, когато една сутрин дойде да ми кажеш да те заведа на гинеколог, защото искаше да поговорите за противозачатъчни средства. Онемяла от силно вълнение, защото осъзнах, че детството ти е приключило и че започваш да убягваш от моята опека, те придружих. „По-добре да не го коментираме, дъртушо, никой няма да разбере това, че ми помагаш в подобно дело“, ме посъветва ти тогава. На твоята възраст аз плувах в мътни води, ужасена от апокалиптични предупреждения: „Отваряй си очите на четири, когато те черпят с напитка, може да е заразена с прах, дето дават на кравите, за да ги разгонят; не се качвай в колата му — ще те отведе на пусто място и прекрасно знаеш какво може да ти се случи.“ От самото начало се бунтувах срещу този двоен морал, който позволяваше на братята ми да прекарват нощта извън дома и да се прибират призори, вонейки на алкохол, без никой да се трогне от това. Чичо Рамон се затваряше насаме с тях, това бяха „мъжки работи“, в които майка ми и аз нямахме думата. Считаше се за нещо в реда на нещата да се промъкват нощем в стаята на прислужничката; шегуваха се с това и аз изпитвах двойна обида, защото към мъжкото всемогъщество се добавяше класовото надмощие. Представям си скандала, ако аз поканех градинаря в стаята си. Въпреки бунтарството ми, страхът от последиците ме парализираше, нищо не охлажда така силно страстите, както заплахата от ненавременна бременност. Никога не бях виждала презерватив, с изключение на едни, дето приличаха на тропически рибки, които ливанските търговци предлагаха на маринците в Бейрут, но тогава смятах, че са балончета за тържество по случай рожден ден. Първият кондом, попаднал в ръцете ми, ми го показа ти в Каракас, Паула, когато се движеше навсякъде с куфарче, пълно със спомагателни средства за твоя курс по сексуалност. „Направо е невероятно, че на твоята възраст не знаеш как се използва“, ми каза ти един ден, когато бях навършила четирийсет години, бях публикувала първия си роман и пишех втория. Сега ме изненадва такова невежество у човек, изчел толкова нещо, колкото мен. Освен това в детството ми се беше случило нещо, което можеше да ме просвети или поне да възбуди любопитството ми да науча нещо повече по въпроса, ала аз държах блокиран спомена в най-тъмните кътчета на паметта.

 

 

В онзи коледен ден на 1950 година вървях по крайбрежната алея — дълга и обточена със здравец. Бях на осем години, кожата ми бе изгоряла от слънцето, носът ми беше обелен, а лицето — обсипано с лунички; бях облечена с бяла престилка пике и носех огърлица от мидени черупки, нанизани на конец. Бях оцветила ноктите си с червен акварел, пръстите ми изглеждаха като натъртени, и бутах камъшитена количка с новата си кукла, която представляваше зловещо гумено бебе с отвор за устата и с друг отвор между краката, така че като и се даваше вода отгоре, тя да излиза отдолу. Плажът беше пуст, предната вечер жителите на селото бяха вечеряли късно, бяха ходили на службата в полунощ и бяха празнували до сутринта, затуй по това време още никой не беше станал. В края на алеята започваше скалиста местност, където океанът се разбиваше с грохот във вихрушка от пяна и водорасли; светлината беше толкова силна, че цветовете се губеха в ярката белота на утрото. Рядко отивах толкова надалеч, ала в онзи ден стигнах чак до тези места, търсейки място, където да дам вода на куклата и да й сменя пелените. Долу, измежду скалите, някакъв мъж излезе от морето, носеше очила за подводно гмуркане и гумен маркуч в устата, който махна с рязко движение и си пое дъх с пълни гърди. Беше облечен с черен, много износен панталон за плуване, а на кръста си имаше вързан шнур, от който висяха някакви железа с извити краища — инструментите му за лов на дребни морски дарове. Носеше три морски таралежа, които прибра в един сак и сетне се излегна по гръб да си почине върху една скала. Гладката му кожа без косми приличаше на обработена кожа, а косата му беше много черна и къдрава. Посегна към бутилка с вода и отпи на големи глътки, събирайки сили, за да се гмурне отново; с опакото на ръката си отметна косата от лицето и изтри очите си, после погледна нагоре и ме видя. Отначало може би не успя да се ориентира за моята възраст, забеляза фигура, залюляла някакъв вързоп в ръце, и в отблясъците на онзи час — към единайсет преди обед — сигурно ме взе за майка с детето си. Повика ме с изсвирване и вдигна ръка за поздрав. Изправих се недоверчива и любопитна. Очите му бяха свикнали със слънцето и ме позна, отново махна с ръка и ми каза да не се плаша, да не си тръгвам, че имал нещо за мен; извади два таралежа и половин лимон от сака и започна да се катери по скалите. „Колко си се променила, миналата година изглеждаше сополанка като братята си“, ми каза. Отстъпих няколко крачки, но после също го познах и му отвърнах с усмивка, като закривах с ръка устата си, защото все още сменях зъбите си. Обикновено следобед се отбиваше вкъщи и предлагаше стоката си, дядо държеше лично да избира рибата и морските дарове. „Ела, седни тук до мен, дай да видя куклата ти, щом е гумена, с положителност може да се къпе, ще я потопим в морето и аз ще имам грижа за нея, нищо лошо няма да й се случи; виж, там долу имам сак, пълен с морски таралежи, следобед ще занеса няколко на дядо ти, искаш ли да ги опиташ?“ Взе един с големите си мазолести ръце, като не обръщаше внимание на твърдите бодли, вкара върха на една кука при главата му, където черупката има формата на пресукана бисерна огърлица, и го отвори. Откри се оранжева кухина и вътрешности, които плаваха в тъмна течност. Поднесе мекотелото към носа ми и ми даде да помириша, това бил мирисът на морските дълбини и на жените, когато били възбудени. Вдъхнах, първо срамежливо, а сетне с наслада това ухание на йод и сол. Обясни ми, че таралежът трябва да се консумира само докато е жив, иначе се превръща в смъртоносна отрова, изстиска няколко капки лимон във вътрешността на черупката и ми показа как се движат езиците, опарени от киселината. Извади един с пръсти, отметна глава назад и го плъзна в устата си, струйка тъмен сок се стече по пълните му устни. Съгласих се да опитам — бях виждала дядо и вуйчовците ми да изпразват черупките в паничка и да поглъщат съдържанието с лук и кориандър — и рибарят извади друго парче и ми го даде в устата, беше крехко и меко, но и някак грапаво, като мокра кърпа. Вкусът и мирисът не могат да се сравнят с нищо друго, в началото ми се стори отвратително, но после усетих сочното месо да трепти и устата ми се изпълни с неделим букет от различни миризми. Мъжът извади от черупката едно по едно парчетата розово месо, изяде една част, а другите даде на мен, сетне разтвори и втория таралеж и бързо му видяхме сметката, смеейки се, пръскайки сок, облизвайки взаимно пръстите си. Накрая се зарови в окървавеното дъно на черупките и извади няколко дребни рачета, които се хранеха с мекотелото и затова имат чист и силно концентриран вкус. Постави едно от тях на върха на езика си и изчака с отворена уста то да пролази навътре в устата му, смачка го с небцето си и после ми показа разплесканото мекотело, преди да го глътне. Затворих очи. Усетих дебелите му пръсти да очертават контура на устните ми, върха на носа и брадичката ми, да ме гъделичкат — отворих уста и усетих крачетата на рачето да се движат, ала не успях да потисна позива за повръщане, който ме обзе, и го изплюх. „Каква си глупава“, ми каза и вдигна животинката измежду скалите и я изяде. „Не вярвам, че куклата ти пишка, дай да видя, покажи ми дупчицата. Мъж ли е, или жена твоята кукла? Как така не знаеш! Има ли пишка или не?“ И сетне ме загледа с неразгадаемо изражение и изведнъж взе ръката ми и я постави върху своя член. Почувствах подутина под влажния плат на панталона, нещо, което се движеше като голямо парче от маркуч, понечих да отдръпна ръка, но той я държеше здраво и шепнеше с променен глас да не се страхувам, че нямало да ми стори нищо лошо, само много приятни неща. Слънцето стана по-жарко, светлината — още по-бяла, а ревът на океана стана оглушителен, докато под ръката ми оживяваше онова твърдо нещо, водещо към падение. В този миг гласът на Маргара ме извика някъде отдалеч и прекъсна магията. Стреснат, мъжът се изправи и ме блъсна, за да ме отстрани, взе куката за риболов и заслиза, скачайки по скалите към морето. Насред пътя спря за малко, обърна се и посочи ниско към корема си. „Искаш ли да видиш какво имам тук? Искаш ли да разбереш какво правят мама и татко? Правят го точно както кучетата, но много по-добре, чакай ме тук следобед, по време на сиестата, някъде около четири, и ще идем в гората, където никой няма да ни види.“ Миг след това изчезна сред вълните. Сложих куклата в количката и се отправих обратно към дома. Цялата треперех.

Винаги обядвахме в двора с хортензиите под старата асма край голяма маса, застлана с бели покривки. В онзи ден семейството беше в пълен състав, за да отпразнува Коледа; висяха гирлянди, борови клонки и малки чинийки с ядки и захаросани сушени плодове красяха масата. Поднесоха останалото от пуйката от предишната вечер, салата от маруля с домати и крехка царевица и огромна тава с ориз, запечен на фурна с лук и масло. Сервираха рибата цяла, с опашката и с едра глава с умоляващи очи, и с непокътната кожа, подобна на сребърна ръкавица на точки, която майка ми свлече с едно движение, откривайки лъскавото месо. От ръка на ръка се предаваха каните с бяло вино и праскови и подносите с прясно изпечен, още топъл хляб. Както обикновено, разговаряха, надвиквайки се. Дядо ми, по риза и със сламена шапка, единствен правеше изключение от шумната врява, погълнат от задачата да изчисти семето на една люта чушка, за да я напълни със сол и да получи след няколко минути солена и лютива течност, способна да перфорира цимент, която той с наслада изпиваше. Децата седяхме в единия край на масата — бяхме петима палави братовчеди, оспорващи си най-златистите парчета от хляба. Аз още усещах вкуса на морските таралежи в устата си и от ума ми не излизаше мисълта, че в четири имам среща. Прислужничките бяха подготвили стаите добре проветрени и освежени и след като се наобядва, семейството се оттегли за почивка. Петимата братовчеди деляхме обща стая с пет кушетки, беше трудно да се избяга от сиестата, тъй като страховитото око на Маргара зорко бдеше, но след известно време дори тя отиде, изтощена, в стаята си. Изчаках другите деца да се унесат в сън и къщата да се успокои, станах безшумно, облякох си престилката и сандалите, скрих куклата под леглото и тръгнах. Дървеният под скърцаше при всяка моя стъпка, но в къщата всичко вдигаше шум — дъските на пода, водопроводните тръби, моторът на хладилника и на водната помпа, плъховете и папагалът на Тата, който лятно време прекарваше времето си, засипвайки ни с ругатни от мястото си.

Рибарят ме чакаше в края на крайбрежната алея, облечен в тъмен панталон, бяла риза и гумени чехли. Щом доближих, тръгна напред и аз го последвах безмълвна, като сомнамбул. Пресякохме улицата, хлътнахме в малка уличка и заизкачвахме хълма по посока към гората. Горе на високото нямаше къщи, а само борове, евкалиптови дървета и храсти; въздухът беше свеж, почти студен и слънцето едва проникваше през сенчестия зелен свод. Силният аромат на дърветата и диворастящите храсти от мащерка и мента се смесваха с уханието, издигащо се откъм морето. По покритата с изгнили листа и борови иглички пръст пробягваха зелени гущерчета; леките им крачета, някой птичи вик и шумът на клонките, залюлени от бриза, бяха единствените доловими шумове. Той ме хвана за ръка и ме поведе навътре в гората; напредвахме сред растителност от всички страни, аз не можех да се ориентирам, не чувах морето и се почувствах изгубена. Вече никой не можеше да ни види. Толкова ме беше страх, че не можех да говоря, нямах смелост да се изтръгна от ръката, която ме държеше, и да се втурна да бягам, знаех, че той е много по-силен и бърз от мен. „Не разговаряй с непознати, не давай да те докосват, допуснеш ли чужд допир между краката си, вършиш смъртен грях и освен това забременяваш и коремът ти започва да се издува като балон все повече и повече, докато накрая не се спука и не умреш“, гласът на Маргара отекваше в мен, набивайки в главата ми ужасни предупреждения. Съзнавах, че върша нещо забранено, ала не можех да се върна назад, нито да избягам, бях заклещена в капана на собственото си любопитство, на някакво вълнение, по-силно от ужаса. В други моменти от живота си също съм чувствала това смъртно замайване пред опасността и много пъти съм се поддавала, неспособна да устоя на настоятелния повик на приключението. В някои случаи изкушението е погубвало живота ми, както по времето на военната диктатура, в други го е обогатявало, както когато се запознах с Уили и склонността ми да рискувам ме тласна да го последвам. Най-сетне рибарят спря. „Тук е добре, каза и нагласи няколко клона така, че да се образува нещо като ложе, легни тук, сложи главата си на ръката ми, за да не се напълни косата ти с листа, точно така, стой спокойна, ще си поиграем на мама и татко“, каза пресекливо, задъхвайки се, а в това време грубата му ръка опипваше лицето и шията ми, спускаше се отпред по престилката ми, търсейки детинските ми зърна, които щръкнаха при допира му, галейки ме така, както никой никога дотогава не ме беше галил — в нашето семейство не се докосвахме. Усещах топла отмала да размеква костите и волята ми, някъде дълбоко в мен се надигна първичен страх и аз се разплаках. „Какво ти е, глупаво момиченце? Няма да ти сторя нищо лошо“ и ръката на мъжа изостави деколтето и се спусна към краката ми, изучавайки ги бавно, разтваряйки ги твърдо, но без насилие, изкачвайки се все повече и повече до самия център. „Не плачи, само ще те докосна много внимателно с пръст, в това няма нищо лошо, разтвори крака, отпусни се, не се страхувай, няма да ти го пъхна, не съм малоумен, нали ако ти сторя нещо, дядо ти ще ме убие, нямам намерение да те чукам, само малко ще си поиграем.“ Разкопча престилката ми и я свали, ала остави гащетата ми, предполагам, че усещаше заплашителния дъх на Тата във врата си. Гласът му беше станал дрезгав, шептеше безспир някаква смесица от мръсотии и нежни слова и целуваше лицето ми с плувнала в пот риза, полузадушен, дишайки бурно, притискайки се в мен. Помислих си, че ще умра премазана, сплескана от кокалестото тяло и от тежестта му, задушена от неговия мирис на пот и море, от дъха му на чесън и вино; в това време силните му и топли пръсти се движеха като лангусти между краката ми, натискайки и търкайки, а ръката му покриваше онази потайна част от тялото ми, която никой не биваше да докосва. Не можех повече да търпя, усетих, че нещо дълбоко в мен се отваря, разпуква се и се взривява на хиляди частици, през това време той започна да се търка в мен все по-бързо и по-бързо, в непонятен пароксизъм от степания и неописуеми предсмъртни хрипове и накрая се строполи до мен с глух вик, който не излезе от него, а от самата земна утроба. Не разбрах добре какво се беше случило, нито колко време бях прекарала до този мъж без дрехи, само с небесносините си и непокътнати памучни гащета. Потърсих престилката си и непохватно я облякох, ръцете ми трепереха. Рибарят закопча копчетата на гърба ми и ме погали по косата — „недей да плачеш, нищо лошо не ти се е случило“, каза и веднага се изправи, хвана ме за ръка и ме поведе тичешком надолу по склона към светлината. „Утре ще те чакам по същото време, и през ум да не ти минава да ме вържеш и не казвай нищичко за това на никого. Ако дядо ти узнае, ще ме убие“, ме предупреди на раздяла. Но на следващия ден той не дойде на срещата.

Предполагам, че това преживяване е оставило някъде рана в мен, защото във всичките ми книги има прелъстени деца или прелъстители, почти винаги те са незлобливи, с изключение на негърското момиче, което двама типове хващат с грубост в „Безкрайният план“. Възкресявайки спомена за рибаря, не изпитвам отвращение, нито ужас, напротив, усещам смътна нежност към момиченцето, което съм била, и към мъжа, който не ме изнасили. Дълги години бях пазила тайната дълбоко скрита в отделен участък от паметта си и затова не я свързах със събуждането на сексуалността ми, когато се влюбих в Майкъл.

 

 

Разбрахме се с невролога да те изключим от респиратора за една минута, Паула, но не съобщихме на другите от семейството, защото още не могат да се съвземат от онзи зловещ понеделник, когато замалко не прекрачи в отвъдното. Мама не може да го спомене, без да се разплаче, буди се нощем с видения за смъртта, надвесена над леглото ти. Мисля, че както и Ернесто, тя вече не се моли да оздравееш, а да престанеш да страдаш, ала аз не съм загубила желание да продължавам да се боря за теб. Лекарят е благ човек, с очила, закрепени на върха на носа му и измачкана престилка, които му придават уязвим вид, сякаш току-що е станал от следобеден сън. Той е единственият лекар тук, който не изглежда равнодушен към скръбта на всички нас, дето прекарваме дните в коридора на изгубените следи. Той обаче е специалист по порфирия и се интересува повече от тръбите в лабораторията си, където изследва кръвта ти, и идва рядко да те види. Днес сутринта те изключихме за първи път. Неврологът прегледа жизнените ти показатели и прочете рапорта от нощта, а в това време аз призовавах баба си и твоята баба, тази очарователна Грани, която си отиде преди четиринайсет години, да ни се притекат на помощ. „Готова ли сте?“, ме попита, поглеждайки ме над очилата си, а аз отвърнах с кимване, защото си изгубих гласа. Натисна някакъв прекъсвач и изведнъж престана течното бръмчене на въздуха в прозрачния маркуч на врата ти. Аз също престанах да дишам, докато с часовник в ръка броях секундите и те умолявах, призовавах те настоятелно да дишаш, Паула, моля те. Всеки миг се отпечата в мен като камшичен удар, трийсет, четирийсет секунди — нищо, още пет секунди и като че ли гръдта ти се повдигна, но толкова леко, че може да е било измама; петдесет секунди… и повече не биваше да се чака, ти беше безжизнена, а аз самата се задушавах. Апаратът отново заработи и скоро цветът се върна на лицето ти. Прибрах часовника разтреперена, кожата ми пареше, бях плувнала в пот. Лекарят ми подаде парче марля.

— Изтрийте се, имате кръв по устните — каза.

— Следобед отново ще опитаме и утре пак, и така малко по малко, докато започне да диша сама — отсякох, щом възвърнах способността си да говоря.

— Може би Паула няма да се справи…

— Разбира се, че ще се справи, докторе. Ще я измъкна оттук и по-добре тя сама да ми помогне.

— Допускам, че майките винаги знаят повече от останалите. Ще намаляваме постепенно интензитета на респиратора, за да упражняваме мускулите й. Не се безпокойте — кислород няма да й липсва — усмихна се той и гальовно ме потупа по рамото.

Излязох със замъглени очи при мама, предполагам, че Меме и Грани останаха при теб.

Веднага, щом разбра за последната криза, Уили пристигна и този път беше уредил да отсъства от офиса пет дни, цели пет дни с него… колко ми бяха нужни! Тези дълги раздели са опасни, любовта се хлъзга по подвижен пясък. „Страх ме е да не те загубя, казва ми той, чувствам, че се отдалечаваш все повече и повече и не знам как да те задържа, помни, че си моя жена, моята душа.“ Не съм го забравила, ала е истина, че се отдалечавам малко по малко, болката е път за самотници. Този мъж ми носи вихрушка от свеж въздух, превратностите са закалили характера му, нищо не го плаши, има неизчерпаема сила за всекидневните битки, неспокоен и припрян е, но го обзема будистко спокойствие, когато трябва да понася нещастия, и затова е добър другар в трудностите. Заема изцяло малкото пространство на нашия апартамент в хотела и нарушава крехката рутина, установена от мен и мама, като ни увлича като две балерини в някаква тясна хореография. Човек с размерите и характерните черти на Уили не може да мине незабелязан, дойде ли той, настъпва безпорядък и глъч и малкият котлон забравя що е почивка — цялата сграда се изпълва с аромата на вкусните му гозби. Наемаме още една стая и с мама се сменяме в болницата, така мога да остана за няколко часа насаме с него. Сутрин той приготвя закуската и вика тъща си, която се явява по нощница, с вълнени терлици, увита с шалове и с отпечатъци от възглавницата по бузите, досущ като прекрасна баба, излязла от приказките, сяда на нашето легло и започваме деня с препечени филийки и големи чаши с ароматно кафе, донесено от Сан Франсиско. До навършване на петдесет години Уили не е знаел що е семейство, но бързо свикна да дели личното си пространство с моето и не му се струва странно сутрин да сядаме трима в леглото ни. Вечер излизаме да вечеряме в един ресторант на „Пласа Майор“, където се оставяме на изкушението на шумни кръчмари, облечени като контрабандисти от оперетна постановка, които ни обслужват в каменни салони със сводести тавани. Всички пушат и нито един прозорец не е отворен, много сме далеч от американската мания за здравословен начин на живот. Ядохме до насита смъртоносни ястия: пържени калмари и гъби с чесън, изпечено в глинен съд хрупкаво агне със златиста кожичка, от което капеше мазнина и ухаеше на традиционни треви; кана със сангрия — прекрасно вино с плодове, което се пие като вода, но по-късно, когато човек се изправи, го удря като с чук в тила. От седмици не бях яла така. С мама често залъгваме глада си по цял ден с чаши течен шоколад. Прекарах злочеста нощ със страховити видения на одрани прасета, които оплакваха съдбата си, и живи калмари, пълзящи нагоре по краката ми, и днес сутринта се заклех да стана вегетарианка като брат ми Хуан. Край на греха, свързан с лакомията. Дните с Уили ме обновяват, отново започвам да усещам забравеното си от седмици тяло, докосвам гърдите и ребрата си, които сега се броят под кожата ми, талията, пълните бедра и разпознавам отново себе си. Това съм аз, жена съм, имам име, казвам се Исабел, не се превръщам в дим, не съм изчезнала. Оглеждам се в сребърното огледало на баба: това създание с отчаяни очи съм аз, живяла съм почти половин век, дъщеря ми бавно умира и въпреки това продължавам да изпитвам желание да се любя. Мисля за непоклатимото присъствие на Уили, усещам, че кожата ми настръхва, и не мога да не се усмихна пред главозамайващата мощ на желанието, което ме разтърсва въпреки мъката и е способно да накара смъртта да отстъпи. Затварям за миг очи и си спомням ясно първия път, когато спахме заедно, първата целувка, първата прегръдка, изненадващото откритие на една любов, изникнала тогава, когато най-малко я бяхме търсили, на нежността, която ни завладя из засада, когато смятахме, че сме в безопасността на приключение за една нощ, на дълбоката близост, създадена от началото, като че ли през целия си живот се бяхме подготвяли за тази среща; на лекотата, спокойствието и доверието, с което се обичахме, подобно на дълго съществувала двойка, споделила хиляда и една нощи. И всеки път, след като страстта е задоволена, а любовта — подновена, заспиваме плътно прилепени един До друг, без да се интересуваме къде започва и свършва всеки един от нас, нито чии са тези ръце или крака — в такова съвършено съучастничество, че се срещаме в сънищата и на другия ден не знаем кой кого е сънувал, а когато единият от нас се размести върху чаршафите, другият се нагласява по извивките и издатините му, и когато единият от нас въздиша, другият също въздиша, и когато единият се събужда, другият също престава да спи. „Ела“, вика ме Уили и аз се приближавам към този мъж, който ме очаква в леглото, и разтреперена от студа в болницата и на улицата, от сдържаните ридания, които се превръщат в слана във вените ми, свалям нощницата си и се сгушвам до неговото едро тяло, обгърната в прегръдката му, и се затоплям. Постепенно двамата осъзнаваме учестеното дишане на другия и милувките стават все по-настоятелни и бавни, колкото повече се отдаваме на удоволствието. Той ме целува и за кой ли път отново ме изненадва — както винаги през тези четири години — нежността и хладината на устата му; вкопчвам се в здравите му рамене и шия, галя гърба му, целувам ямичката на ушите му, ужасния череп, татуиран на дясната му ръка, линията, образувана от косъмчетата по корема му, и вдъхвам мириса му на здраве, този мирис, който винаги ме възбужда, отдадена на любовта и благодарна, а в това време по бузите ми се стича неизбежна река от сълзи, която пада на гърдите му. Плача от мъка по теб, дъще, но предполагам, че плача също от щастие заради тази късна любов, която дойде да промени живота ми.

Какъв бе животът ми преди Уили? Пак беше добър, изпълнен със силни чувства. Живяла съм в крайности, не съм била галена и малко неща са били лесни за мен; може би затова първият ми брак продължи години — той беше спокоен оазис, зона без конфликти насред битките. Всичко останало бе само усилие, завладяване на поредната крепост с размахан меч, без минутка примирие или скука, големи успехи и ужасни провали, страсти и любови, а също самота, труд, загуби и раздели. До деня на военния преврат смятах, че младостта ми ще трае вечно, светът ми се струваше прекрасно място, а хората — добри в по-голямата си част; мислех, че злото е вид катастрофа, грешка на природата. Всичко това внезапно свърши на 11 септември 1973 година, когато се събудих за жестокостите на човешкото съществуване, но все още не съм стигнала дотам в тези страници, защо да те обърквам със скокове на паметта, Паула. Не останах стара мома, както предвиждах в онези драматични документи, съхранени в сейфа на чичо Рамон, точно обратното — ожених се прекалено рано. Въпреки обещанието на Майкъл пред родителите му, решихме да се оженим преди да е завършил инженерство, защото другата алтернатива беше да замина с родителите си в Швейцария, където чичо Рамон беше назначен за представител на Чили в Обединените нации. Работата ми позволяваше да наема стая и да се издържам, макар и трудно, ала в Сантяго по онова време идеята деветнайсетгодишно момиче да се изнесе да живее самостоятелно с годеника си без надзор, беше недопустима. В продължение на няколко седмици се борех със съмнения, докато накрая майка ми взе инициативата и разговаря с Майкъл, като го притисна между стената и брака, така както може би двайсет и шест години по-късно стори същото с втория ми съпруг. Седнахме да смятаме с лист хартия и молив и стигнахме до извода, че с моята заплата двама души едва можеха да се изхранват, но че си струва да опитаме. Майка ми веднага се увлече по приготовленията; като първа мярка, продаде големия персийски килим от трапезарията и тутакси оповести, че сватбата е повод Да похарчим мило и драго и че моята щеше да бъде наистина бляскава. Тайно започна да складира провизии в скрита стаичка, за да ни предпази поне от глад; напълни сандъци с покривки, кърпи и кухненски уреди и провери как можехме да изтеглим заем за строеж на къща. Когато пъхна документите пред очите ни и видяхме размера на дълга, на Майкъл му призля. Той не работеше, а баща му, раздразнен от прибързаното решение, нямаше намерение да го подкрепи; ала способността на мама да убеждава е несломима и в крайна сметка положихме подписите си върху книжата. Подписването на гражданския брак се състоя в красивото колониално имение на родителите ми в един пролетен ден на празненство в тесен кръг, на което присъстваха само двете семейства, тоест почти сто души. Чичо Рамон подметка да сме поканели баща ми, струвало му се, че той не трябвало да отсъства в един така важен в живота ми момент, но аз се възпротивих и като представител на семейството от бащина страна се яви Салвадор Алиенде, комуто се падна честта да подпише в гражданския регистър в качеството си на свидетел на бракосъчетанието. Малко преди да се появи длъжностното лице, дядо ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и повтори същите думи, които двайсет години по-рано бе казал на мама: „Все още имаш време да се откажеш, моля те, не се омъжвай, помисли си отново. Само дай знак и аз ще разгоня цялото това стълпотворение от хора, какво ще кажеш?“ Считаше брака за много лоша сделка за жените, но затова пък го препоръчваше безрезервно на мъжкото си потомство. След една седмица се венчахме по правилата на католическия ритуал, въпреки че аз не практикувах тази религия, а Майкъл беше англиканец, но църквата в средите, в които съм родена, тежи като воденичен камък. Влязох гордо, хваната подръка с чичо Рамон, който повече не направи предложения относно баща ми чак до деня, в който го погребахме. На снимките от сватбения ден младоженците приличаме на преоблечени деца — той с фрак ушит по мярка, а аз — увита в нескончаеми метри от плат, закупен на сука в Дамаск. Според английската традиция, свекърва ми ми подари небесносин колан за жартиери за щастие. Под роклята си имах толкова много пластмаса на мястото на бюста, че при първата прегръдка за поздравление, още пред олтара, ме натиснаха отпред и гърдите ми се вдлъбнаха. Жартиерът се свлече по крака ми и го хвърлих в църквата като игрив свидетел на церемонията; освен това се спука гума на колата, която ни караше към банкета и Майкъл трябваше да си свали фрака и да помогне на шофьора да я сменят, ала не мисля, че всички тези предзнаменования вещаеха зла поличба.

Родителите ми заминаха за Женева и ние започнахме семейния си живот в огромната къща с предплатен за шест месеца от чичо Рамон наем и с килера, в който мама беше складирала, подобно на щедра сврака, чували със зърно, буркани с консервирани храни и дори бутилки с вино, сякаш ставаше дума за оцеляване от катаклизъм и края на света. Във всички случаи това решение не се оказа много практично, защото не разполагахме с мебели, за да обзаведем толкова много стаи, нито пък с пари за отопление, за прислужница, която да чисти, и за градинар, а като връх на всичко къщата оставаше без надзор, когато и двамата тръгвахме призори за офиса и за университета. Откраднаха ни кравата, прасето, кокошките и плодовете от дръвчетата; сетне изпочупиха прозорците и ни отмъкнаха сватбените подаръци и дрехите; накрая откриха входа за тайния килер и го опразниха до шушка, като оставиха бележка с благодарности на вратата му в знак на последна подигравка. Така започна броеницата от кражби, които са подправяли вкуса на нашия живот; по мои пресмятания крадците са нахълтвали в обитавани от нас домове над седемнайсет пъти и са ни лишавали от почти всичко, включително от три автомобила. По някакво чудо сребърното огледало от баба ми всеки път оставаше недокоснато. Покрай кражби, изгнание, развод и пътувания съм изгубила толкова много неща, че сега, едва закупила някаква вещ, започвам да се разделям с нея, тъй като зная колко кратко ще остане в ръцете ми. Когато изчезнаха сапуна в банята и хляба от кухнята, решихме да напуснем тази голяма, рушаща се и опразнена къща, където паяците плетяха дантели по тавана, а плъховете най-безочливо се гонеха. Междувременно дядо ми беше престанал да работи, сбогувал се бе завинаги с овцете си и се бе преместил в разнебитената къща край морето, за да прекара остатъка от старините си далеч от столичния шум и за да чака смъртта в мир със спомените си, без да подозира, че щеше да прекара още двайсет години на този свят. Отстъпи ни своята къща в Сантяго, където се настанихме сред тържествени мебели, картини от деветнайсети век, мраморната статуя на замисленото момиче и овалната маса в трапезарията, по която като омагьосана се плъзгаше захарницата на Меме. Не беше задълго, защото през следващите месеци построихме с много дързост и заеми малката къща, където се родиха децата ми.

Месец след сватбата ме свиха остри болки в долната част на корема и аз като пълна невежа и абсолютно неориентирана, ги отдадох на венерическо заболяване. Не знаех добре какво е точно това, но предполагах, че е нещо свързано със секса и следователно — с брака. Не се осмелих да говоря с Майкъл, защото в моето семейство и в английския колеж ме бяха учили, че обсъждането на теми, свързани с тялото, е проява на лош вкус; още по-изключено бе да отида за съвет при свекърва ми, а майка ми беше прекалено далеч, така че търпях, без да гъкна, докато нещата стигнаха дотам, че едва можех да ходя. Един ден, докато с мъка бутах количката с продукти от пазара, срещнах майката на бившата годеница на брат ми — блага и дискретна жена, която бегло познавах. Панчо все още следваше по петите новия Месия и любовната му връзка с момичето временно беше прекъсната, няколко години по-късно щеше два пъти да се жени за нея и също толкова пъти да се развежда. Добрата жена ме попита как съм и още преди да е довършила въпроса си, увиснах на врата й и изстрелях без увъртания, че умирам от сифилис. С възхитително спокойствие тя ме хвана подръка, заведе ме в близката сладкарница, поръча кафе с пасти и сетне ме разпита за повече подробности около експлозивната ми изповед. Видяхме сметката и на последното парченце торта и тя веднага ме заведе при свой познат лекар, който установи инфекция на уринарните пътища, предизвикана вероятно от леденото течение в старата колониална къща, предписа ми да лежа и да пия антибиотици и ме изпрати с шеговита усмивка: „Следващия път, когато хванете сифилис, не чакайте толкова, обадете ми се по-бързо“, ми препоръча. Това бе началото на едно безусловно приятелство с въпросната госпожа. Взаимно се осиновихме, защото на мен ми беше нужна втора майка, а тя пък имаше свободно място в сърцето си; започнах да я наричам баба Хилда и оттогава насам тя съвсем безкористно е изпълнявала своята мисия.

 

 

Децата обусловиха моето съществуване и от момента на тяхното раждане престанах да мисля за себе си като за нещо отделно, а като за част от едно неделимо трио. Преди години по определен повод се изкуших да дам предимство на един любовник, но не се получи и в крайна сметка се отказах от него, за да се „върна при семейството. Това е въпрос, за който ще говорим по-нататък, Паула, сега е по-добре да запазим мълчание. Никога не ми е хрумвало, че майчинството е въпрос на избор, винаги съм го смятала неизбежно като годишните времена. Установявах бременностите си преди това да стане по научен път — ти ми се яви насън, както и брат ти Николас, по-късно. Не съм загубила тази дарба и сега отгатвам децата на снаха си; сънувах внука си Алехандро преди още родителите му да предполагаха, че са го заченали, и зная, че детенцето, което ще се роди напролет, ще бъде момиченце и ще се казва Андреа, ала Николас и Селия не ми вярват, планират преглед с ултразвук и правят списъци с имена. В първия сън ти беше на две годинки и се наричаше Паула, беше слабичко момиченце с тъмни коси, големи черни очи и морен поглед, като на мъчениците от средновековните стенописи на някои църкви. Беше облечена с палтенце и шапка на карета, подобни на класическия костюм на Шерлок Холмс. През следващите месеци толкова напълнях, че една сутрин се наведох да се обуя и се преобърнах с краката във въздуха; динята в корема ми се беше търкулнала към гърлото, променяйки моя център на тежестта, който така и не се върна в старото си положение, тъй като продължавам да залитам, бродейки по този свят. Времето, през което ти беше в мен, беше време на съвършено щастие, никога не съм се чувствала в по-добра компания от тогава. Научихме се да общуваме на шифрован език, знаех как ще изглеждаш през живота си — виждах те на седем, петнайсет и двайсет години, виждах те с дълга коса и весел смях, облечена с джинси и в булчинска рокля, ала никога не съм те сънувала така, както си сега — дишаща през тръба в гърлото, безжизнена и безпаметна. Минаха повече от девет месеца и понеже ти нямаше намерение да напуснеш спокойната пещера, където беше добре настанена, лекарят реши да предприеме драстични мерки и сряза корема ми, за да се появиш ти на бял свят на 22 октомври 1963 година. Баба Хилда единствена беше до мен в този труден момент, защото Майкъл бе повален на легло от невротична треска, мама беше в Швейцария, а аз не пожелах да съобщя на свекър ми и свекърва ми, докато всичко не свърши. Беше космато бебе с вид на щитоносец, ала не бих те сменила за никое друго, а освен това мъхът скоро изчезна и направи път на нежно и красиво момиченце, нагиздено с две чисто нови перли в ушичките, които мама настоя веднага да ти подаря, за да изпълня стара семейна традиция. Скоро отново тръгнах на работа, но нищо вече не беше както преди — половината от времето ми, вниманието, енергията ми, бяха насочени към теб; развих своеобразни антени, за да предусещам потребностите ти дори от разстояние; краката ми едва ме довличаха до работата и там търсех поводи да избягам; закъснявах, тръгвах си по-рано и се правех на болна, за да си остана вкъщи. Да те гледам как растеш и откриваш света, ми изглеждаше много по-интересно, отколкото Обединените нации и амбициозните им програми за подобряване на съдбата на планетата; копнеех за часа, в който Майкъл щеше да се дипломира като инженер и щеше да издържа семейството си, а за мен щеше да е възможно да остана при теб. Междувременно свекър ми и свекърва ми се бяха преместили в обширна къща на една пряка от мястото, където строяхме нашата, и се готвеха да посветят остатъка от дните си да те глезят. Имаха наивна представа за живота, защото никога не бяха излизали от тесния кръг, в който бяха защитени от превратностите; за тях бъдещето изглеждаше благословено, както беше и за нас. Нищо лошо не можеше да ни се случи, щом нищо лошо не правехме. Аз бях готова да се превърна в примерна съпруга и майка, въпреки че не знаех точно как. Майкъл очакваше да намери добра работа с професията си, да живее в охолство, да пътува по малко и след много време да наследи голямата къща на родителите си, където щеше да живее на старини заобиколен от внуци, играейки бридж и голф с неизменните си открай време приятели.

 

 

Тата не можа да изтърпи дълго скуката и самотата край морето. Трябваше да се откаже от морските бани, защото ледовитите температури на Хумболтовото течение смразяваха костите му; заряза и риболова, защото петролната рафинерия унищожи както морските, така и сладководните риби. Накуцваше все по-силно и го спохождаха все по-многобройни болежки, но остана верен на теорията си, че болестите са естествени наказания за човечеството и че болката губи сила, ако не й се обръща внимание. Държеше се на крак благодарение на джина и на аспирина, които заместиха хомеопатичните му лекарства, когато те престанаха да му действат. Не беше странно, че се случи това, защото като деца братята ми и аз не устоявахме на изкушението на старата дървена домашна аптечка, препълнена с тайнствени флакончета, и не само че пиехме с шепи хомеопатичните лекарства, но и ги смесвахме в шишенцата. Старецът разполагаше с много месеци в мълчание, за да преговори спомените си и да заключи, че животът е истинска досада и човек не бива толкова да се страхува, че ще го напусне. «Забравяме, че, така или иначе, вървим към смъртта», казваше често. Призракът на Меме се губеше в ледените извивки на онази къща, построена за удоволствията на лятото, но не за гонещите се ветрове и зимните дъждове. На всичко отгоре папагалът настина лошо и хомеопатичните лекарства и аспирините, разтворени в джин, които стопанинът му изсипваше с капкомер в човката, бяха безсилни — един понеделник осъмна вкочанен под висилката, където беше прекарал толкова години, обсипвайки ни с ругатни. Тата го изпрати, увит в лед, на някакъв балсаматор в Сантяго, който му го върна след известно време препариран, с нова перушина и умно изражение, което никога не бе имал приживе. Когато дядо привърши с поправянето и на последните повреди в къщата и се измори да воюва срещу ерозията на хълма и нашествията от мравки, хлебарки и плъхове, вече беше изминала цяла година и самотата беше вкиселила характера му. Започна да гледа сериалите по телевизията като последна отчаяна мярка срещу отегчението, ала, без да разбере, се пристрасти към тях и не след дълго съдбата на онези комиксови герои стана по-важна от тази на близките му. Следеше няколко сериала едновременно, смесваше сюжетите и накрая се изгуби в лабиринт от чужди страсти; тогава разбра, че е дошъл мигът за завръщане в цивилизацията, преди старостта да му е приложила последната си хватка и да го е превърнала в полупобъркан дъртак. Върна се в столицата, когато ние бяхме в състояние да се пренесем в нашия нов дом — готова сглобяема колиба, сглобена с несръчните чукове на половин дузина работници и увенчана със сламена перука на покрива, която й придаваше африкански вид. Възобнових стария си навик да посещавам дядо привечер след работа. Бях се научила да шофирам и с Майкъл се редувахме за колата — примитивно превозно средство от пластмаса, с една-единствена врата отпред, така че при отварянето й, се разпадаха таблото и воланът; не съм добър шофьор и преправянето на път през оживения трафик в това механизирано яйце беше истинско самоубийство. Ежедневните посещения при Тата ми дадоха достатъчно материал за всички книги, които съм написала, и вероятно за тези, които ще напиша; той беше надарен разказвач, притежаваше зловещ хумор и беше способен, превивайки се от смях, да разказва истории, от които на човек му настръхваше косата. Подари ми безрезервно всички случки, натрупани през дългогодишното му съществуване, основните исторически събития на столетието, екстравагантностите на моето семейство и безкрайните познания, придобити с четенето. Единствените забранени в негово присъствие теми, бяха религията и болестите — смяташе, че Бог не е тема за разискване и че всичко, свързано с тялото и функционирането му, е нещо много лично; дори търсенето на собственото отражение в огледалото му изглеждаше смешна суета и той се бръснеше по памет. Въпреки властния си характер, не беше лишен от гъвкавост. Когато започнах да работя като журналист и най-сетне намерих език, на който да изразявам разочарованията си на жена в една мачистка култура, в началото той отказваше да чуе доводите ми, които му се струваха пълна глупост, посегателство над семейството и обществото, но щом долови мълчанието, застинало между нас по време на следобедните закуски с чай и кифли, започна заобиколно да ме разпитва. Един ден го изненадах да прелиства книга, чиито корици ми се сториха познати, и с времето той прие освобождението на жената като въпрос на елементарна справедливост, но не му достигна прозрение за обществени промени, в политиката беше индивидуалист и консерватор, по същия начин както в религията. Веднъж поиска от мен да му помогна да умре, защото смъртта обикновено била бавна и непохватна.

— Как точно ще го направим — запитах развеселена, защото реших, че се шегува.

— Ще видим, като му дойде времето. Засега искам да ми обещаеш.

— Това е незаконно, Тата.

— Не се притеснявай, аз поемам цялата отговорност.

— Ти ще си в ковчега, а мен директно ще пратят на бесилото. Освен това сигурно е грях. Ти християнин ли си, или не си?

— Как се осмеляваш да ме питаш нещо толкова лично?

— Много по-лично е да те убия по твоя молба, не мислиш ли?

— Ако не го сториш ти, най-голямата ми внучка, и единствената, която може да ми помогне, кой ще го стори? Човек има право да умре достойно.

Разбрах, че говори сериозно. Накрая му обещах, понеже го виждах толкова здрав и силен, въпреки че беше на осемдесет години, и бях сигурна, че никога няма да се наложи да изпълнявам обещанието си. Два месеца по-късно започна да кашля — суха кашлица като на болно куче. Разгневен, уви около гърдите си конска подпруга и когато кашлицата го задушаваше, силно затягаше ремъка, за да придържал дробовете му, както ми обясни. Отказа да лежи, убеден, че това е началото на края — «от леглото право в гроба», ми казваше и още по-малко позволи да се мяркат край него лекари: Бенхамин Виел беше някъде из Щатите, погълнат от въпроса за противозачатъчните, лекарите от поколението на дядо ми вече бяха или починали, или грохнали, а според него младите представляваха сбирщина от шарлатани, надъхани с модерни теории. Вярваше само на един възрастен слепец, който наместваше кокалите му с спъване, и на своята кутия с капризни хомеопатични таблетки, които си предписваше сам по-скоро воден от надежда, отколкото от познания. Скоро пламна в треска и се опита да се лекува с големи чаши джин и леденостудени душове, но след няколко нощи усети, че светкавици раздират черепа му и тътен като от земетресение го оглушава. Когато отново успя да си поеме дъх, не можеше да се движи — половината му тяло се беше превърнало в гранит. Никой не се осмели да извика линейка, защото с половината уста, която още функционираше, изсъска през зъби, че първият, който го помръдне от дома му, ще бъде лишен от наследство, но въпреки всичко не мина без лекар. Някой се обади в бърза помощ и за изненада на всички присъстващи, се появи госпожа, облечена в коприна с три реда перли на шията. «Съжалявам, тъкмо тръгвах за едно празненство», извини се тя и свали велурените си ръкавици, за да прегледа пациента. Дядо ми реши, че освен парализата го спохождат и халюцинации, и понечи да пресече тази дама, която с необяснима фамилиарност се мъчеше да го разкопчае и да го опипа там, където човек с всичкия си не би посмял; отбраняваше се с малкото останали му сили, като отчаяно ръмжеше, но след неколкоминутно боричкане тя го срази с усмивка на начервените си устни. При прегледа се установи, че освен мозъчния кръвоизлив този заинатен старец имаше и пневмония, и няколко счупени ребра — беше ги счупил, докато пристягал конската подпруга. «Прогнозата не е добра», прошепна лекарката на събралите се в долния край на леглото роднини, без да прецени, че болният чува. «Ще видим», възрази Тата с едва доловим гласец, готов да покаже на госпожата що за мъж беше. Благодарение на това, бях освободена от задължението да изпълня моето лекомислено дадено обещание. Прекарах критичните дни на болестта край леглото му. По гръб в белите чаршафи, без възглавница, пребледнял, неподвижен, с кости, очертаващи се като изсечени с длето, и с аскетичния си профил напомняше изображението на келтски цар, издълбано в мраморен саркофаг. Внимателно следях всяко негово движение и го умолявах мълком да продължава да се бори и да забрави за смъртта. През това дълго бодърстване се питах как ли ще му помогна, ако ме помоли, и стигнах до извода, че никога няма да мога да ускоря смъртта му. През тези седмици разбрах колко устойчиво е човешкото тяло и как е вкопчено в живота, въпреки болестите и старостта.

Не след дълго дядо ми можеше да говори доста добре, обличаше се без чужда помощ и се влачеше с неимоверно усилие до креслото си в салона, където сядаше с гумена топка в ръце, за да упражнява мускулите на ръцете си, едновременно с това препрочитайки енциклопедията, поставена на стойка, и бавно отпивайки вода. По-късно открих, че не беше вода, а джин, който лекарката изрично беше забранила, но понеже с него като че ли оздравяваше, аз самата започнах да му нося. Купувах го от един магазин за алкохолни напитки на ъгъла, чиято собственичка разстройваше съня на този сластолюбив патриарх; тя беше вдовица в зряла възраст с енергична сопранова гръд и героични задни части, която го обслужваше с вниманието, дължимо на привилегирован клиент, като сипваше напитката в бутилки от минерална вода, за да му спести проблеми с останалата част от семейството. Един следобед дядо ми заговори за смъртта на баба — тема, която дотогава никога не беше захващал.

— Тя още е жива — каза, — защото аз не съм я забравял нито за миг. Често ме навестява.

— Искаш да кажеш, че ти се явява като призрак?

— Говори ми, усещам дъха й в тила си, присъствието й — в стаята си. Докато бях болен, ме държеше за ръка.

— Това бях аз, Тата…

— Да не мислиш, че съм изкуфял, зная, че понякога беше ти, но друг път беше тя.

— Ти също няма да умреш, защото аз винаги ще те помня. Не съм забравила нищичко от това, което си ми казвал през всичките тези години.

— Как да ти имам вяра, като ти всичко променяш. Умра ли аз, няма кой да ти дърпа юздите и сигурно ще разправяш врели-некипели за мен — засмя се той, закривайки уста с носната кърпичка, защото все още не контролираше добре мимиките на лицето си.

През следващите месеци упорито тренираше и накрая започна отново да се движи, възстанови се напълно и живя още почти двайсет години, като отдели време да те опознае, Паула. Ти беше единствената, която той различаваше измежду рояка внуци и правнуци, не беше мъж на нежните излияния, ала очите му заблестяваха, щом те зърнеше, «това момиченце има особена съдба», казваше. Какво ли би направил, ако те видеше в сегашното ти състояние? Мисля, че с бастуна си би разгонил всички лекари и сестри и със собствените си ръце би изключил всякакви маркучи и сонди, за да ти помогне да умреш. Ако не бях сигурна, че ще се оправиш, може би и аз бих сторила същото.

 

 

Днес издъхна дон Мануел. Изнесоха тялото му на носилка през задната врата и семейството го взе, за да го погребе на село. Жена му и синът му бяха споделяли с нас в коридора на изгубените следи най-трудните моменти от живота си, мъката при всяко посещение в интензивното отделение, дългото търпение на часовете, дните и седмиците агония. В известен смисъл станахме нещо като роднини. Тя носи домашно сирене и хляб от село, които дели с мама и с мен; понякога заспива изтощена с глава на скута ми, излегната на редицата столове в чакалнята, а аз леко галя челото й. Тя е дребна, стегната и мургава жена с лице набраздено от празнични бръчки; облечена е винаги в черно. Щом влезе в болницата, си събува обувките и нахлузва чехли. Прехвърлил шейсетте, дон Мануел беше силен като кон, но след три стомашни операции се измори от унизителното си положение и престана да се бори. Присъствахме на бавното му угасване. В последните дни се обърна към стената и отказа да получи утеха от болничния свещеник, който често се отбива в отделението. Издъхна, държейки ръцете на близките си, дори аз успях да се сбогувам с него: «Нали ще се сетите да се молите за Паула там отвъд», го помолих мълком, преди да е напуснал тялото си. «Щом се оправи дъщеря ви, ще ни дойдете на гости на село, имаме много хубава земя; чистият въздух и здравата храна ще помогнат на Паула», ми каза вдовицата. Заминаха си с такси, което караше след катафалката. Тя сякаш се беше смалила, вървеше със сухи очи, понесла чехлите в ръка.

Няколко дни ти изключвахме кислородния апарат, всеки следващ път за по-дълго време от предишния и вече издържаш десет минути с малкото въздух, който успяваш да сместиш в тялото си. Дишането ти е бавно и повърхностно, гръдните ти мускули се борят срещу парализата и вече започват леко да се повдигат. След една седмица вероятно ще можем да те изведем от интензивното отделение и да те настаним в обикновена стая. Няма индивидуални стаи, с изключение на стая номер нула, където изпращат умиращите; бих искала да те отведа в слънчева и тиха стая с прозорец, през който да надничат птици и цветя, както би желала ти, ала се опасявам, че ще имаме на разположение само едно легло в общата стая. Надявам се мама да издържи дотогава, струва ми се, че всеки момент ще се прекърши.

Най-страшни предзнаменования ме връхлитат нощем, когато усещам часовете да се влачат един след друг и накрая долавям утринните шумове, дълго преди да са се появили първите признаци на развиделяването — чак тогава заспивам дълбоко като мъртвец, увита в сивата кашмирена жилетка на Уили. Донесе ми я при първото си идване, сякаш е знаел, че дълго ще сме разделени. Тази дреха, пропита със спомени, олицетворява за мен вълшебството на нашата среща. През първите седмици пиех някакви сини хапчета — един от многото тайнствени цярове, които майка ми предписва по собствено усмотрение и щедро измъква от някаква голяма торба, в която трупа лекарства от незапомнени времена. Веднъж ми инжектира двойна доза от едно укрепващо лекарство, предназначено за крайно отпаднали организми, с което се беше сдобила в Турция деветнайсет години по-рано, и едва не ме изпрати в гроба. Сините хапчета ме потапяха в тежък сън, събуждах се с разфокусиран поглед и ми трябваше половин сутрин, за да избистря донякъде съзнанието си. После открих в една близка уличка аптека, голяма колкото шкаф, където клиентите бяха обслужвани от висока и суха аптекарка, облечена цялата в черно и закопчана до брадичката — разказах й за моите тревоги. Даде ми валериан в шишенце от тъмно стъкло и сега, с незначителни отклонения, сънувам все едно и също. Сънувам, че аз съм ти, Паула, че имам твоята дълга коса и големи очи, ръцете ти с деликатни пръсти и твоята венчална халка, която нося, откакто ми я дадоха в болницата, когато ти се разболя. Поставих я на пръста си, за да не се загуби в суетнята от онова време, и по-късно не пожелах да я сваля от ръката си. Когато дойдеш в съзнание, ще я върна на Ернесто, за да ти я сложи така, както в деня на вашата сватба, преди малко повече от година. «Не смяташ ли, че църковният брак е излишно главоболие?», подметнах тогава. Ти ми отправи строг поглед и с онзи поучителен тон, който никога не използваш за твоите ученици, но прилагаш понякога към мен, отвърна, че Ернесто и ти сте вярващи и че искате да осветите връзката си пред хората, защото насаме вече сте се венчали пред Бога в деня, когато за пръв път сте спали заедно. На церемонията ти приличаше на горска фея. Пристигнаха роднини от много далеч, за да отпразнуват събитието в Каракас, а аз дойдох от Калифорния с булчинската ти рокля в ръце, полузадушена в истинска планина от бял плат. Ти се облече в дома на моя приятел Илдемаро, който се чувстваше горд, сякаш ти беше баща, и пожела да те закара до църквата в стария си автомобил, добре измит и лъснат за случая. «Като мисля за Паула, винаги я виждам в сватбена премяна с цветен венец на главата», ми каза Илдемаро развълнуван, когато дойде в Мадрид да те види през първите дни от твоето боледуване.

От пет дни има стачка на санитарите в болницата, сградата прилича на пазарски площад от Средновековието, всеки момент ще плъзнат хлебарки и плъхове и ще вземат да разнасят чума сред болните. На входа на сградата стачниците се събират, охранявани от пазачи по сигурността, и се усмихват пред телевизионните камери. Лекари, сестри, пациенти по пижами и чехли, и други, в колички, се възползват, за да се позабавляват, да побъбрят, да попушат и пийнат кафе от автомата, и никой не бърза да реши проблема, а боклукът набъбва като пяна. По земята се въргалят използвани гумени ръкавици, картонени чаши, планини от цигарени угарки, виждат се отвратителни петна. Близките на болните почистват стаите както могат, отпадъците се озовават в коридора, а оттам стъпките отново ги връщат по стаите. Кошчетата преливат от боклук, по ъглите са струпани големи найлонови чували, препълнени до пръсване, тоалетните са в невъобразимо състояние и са просто неизползваеми, затова повечето са заключени; въздухът е напоен с мирис на обор. Проверих дали не можем да те отведем в частна клиника, но казват, че рискът от преместването е много голям, ала на мен ми се струва, че опасността от друга инфекция многократно го надвишава.

— Успокойте се — невъзмутимо ме посъветва неврологът. — Паула е в единственото чисто помещение в сградата.

— Но хората пренасят заразата с обувките си! На влизане и излизане минават през потънали в мръсотия коридори!

Майка ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и ми припомни каква добродетел е търпението — «Това е държавна болница, държавата няма средства, за да реши проблема, предизвикал стачката, нищо не постигаме като се изнервяме; освен това Паула е израснала с чилийска вода и е достатъчно силна да понесе някакви си мадридски микроби», добави. В този момент сестрата отвори вратата, за да пусне посетителите, и както никога извика първо твоето име. Двайсет и една крачки — облечена съм с платнената престилка и с найлонови калцуни върху обувките, каквито персоналът не използва, а си се движи свободно сред отпадъците; но трябва да призная, че зад вратата всичко изглеждаше току-що измито със сапун. Приближих се до леглото ти разтревожена, със сърце готово да изхвръкне както всеки път, щом дойда до леглото ти, и още гневна заради стачката. Пресрещна ме сестрата от сутрешната смяна, същата, която плаче, когато Ернесто ти говори за любовта си.

— Добри новини! Паула диша сама! — ми каза за поздрав. — Вече няма температура и реагира повече. Говорете й, госпожо, струва ми се, че чува…

Прегърнах те, взех лицето ти в ръцете си и те целунах по челото, по бузите, по клепачите, разтърсих те за раменете и взех да те викам: «Паула, Паула.» И тогава, дъще моя… тогава ти отвори очи и ме погледна!

— Реагира добре на антибиотика. Вече не губи толкова натрий. С малко късмет след няколко дни ще можем да я изведем оттук! — накратко ме осведоми лекарят на смяна.

— Тя си отвори очите!

— Това още нищо не значи. Не си правете илюзии. Нивото на съзнание е нулево, може би чува по малко, но не разбира и не разпознава. Не мисля, че страда.

— Да идем да пийнем горещ шоколад с чурос, за да отпразнуваме тази прекрасна сутрин — предложи мама и ние весело излязохме, като гледахме да не стъпваме в боклуците.

Преместиха те от интензивното отделение в деня, когато стачката на санитарите в болницата приключи. Докато екип в гумени ботуши и ръкавици лъскаше с четки и дезинфекционни препарати пода, ти пътуваше на носилка, хваната за ръка от съпруга си, към болнична стая в неврологичното отделение. В нея има шест легла — всички заети, — една мивка и два големи прозореца, откъдето се вижда отиващата си зима — това ще бъде твоят дом, докато стане възможно да те отведем вкъщи. Сега мога да стоя при теб през цялото време, но след като прекарах четирийсет и осем часа неотлъчно до леглото ти, разбрах, че с това темпо силите ми нямаше да стигнат и по-разумно щеше да е да потърся помощ. Мама и монахините намериха болногледачки, които да се грижат за теб — денем идва младо момиче, закръглено и засмяно, което не спира да пее, а нощем — мълчалива и чевръста госпожа с колосана престилка. Умът ти още блуждае в несвяст, отваряш очи и гледаш уплашено, сякаш виждаш призраци. Неврологът е притеснен, след великденските празници ще ти направи изследвания, за да види състоянието на мозъка ти, съществуват приказни машини, способни да снимат дори най-далечните спомени. Мъча се да не мисля за утрешния ден; бъдещето не съществува, казват индианците, дето обитават платата, разполагаме само с миналото, от което извличаме опит и знания, и с настоящето, дето е като припламване на искра, защото мигновено се превръща във вчера. Не контролираш тялото, не можеш да се движиш, ужасни спазми те връхлитат подобно на електрошок; в известен смисъл съм благодарна за това, че си в безпаметност, много по-лошо би било, ако осъзнаваше колко си зле. В началото непрекъснато бърках, но се научих от грешките и сега мога да те обслужвам; преди време дупката в гърлото ти, маркучите и сондите ме изпълваха с ужас, но вече свикнах, мога да те мия и да сменям спалното бельо от леглото ти без помощ. Купих си бяла престилка и чехли, за да се сливам с персонала и да избягвам обясненията. Тук никой не е чувал за порфирия и не мислят, че можеш да оздравееш. «Колко е красива дъщеря ви, клетата, молете се на Господ бързо да си я отведете», ми казват пациентите, които все още могат да говорят. Обстановката в стаята е потискаща, прилича на приют за душевноболни; една жена седи свита като охлюв и вие в леглото си — започнала да се смалява и да се свива преди няколко години и метаморфозата й напредва неумолимо. Мъжът й идва вечер след работа, измива я с влажна кърпа, реши я, проверява препаските, които я държат за леглото, и сетне сяда до нея и я гледа, без да проговори с когото и да било. В другия край, до прозореца, рита Елвира — здрава селянка на моя възраст, напълно в съзнание, но в чийто ум значенията на думите се размесили, а движенията й станали хаотични. Мислите й са ясни, ала не може да ги изрази, иска да помоли за вода, а устните й изговарят думата влак, ръцете и краката също не се подчиняват, гърчи се като кукла с преплетени конци. Мъжът й разказва, че един ден, като се върнал вкъщи от работа, я намерил да мълви безсмислици, отпусната на стола. Помислил си, че се прави на пияна, за да забавлява внуците, ала часовете минавали, внучетата уплашени взели да плачат и той решил да я доведе в Мадрид. Оттогава никой не може да определи нейното заболяване. Сутрин идват преподаватели и студенти по медицина и я преглеждат като някакво животно — бодат я с игли, задават й въпроси, на които тя е безсилна да отговори, и сетне си тръгват, свивайки рамене. В събота и неделя дъщерите й и безброй приятели и съседи пристигат да я видят — била душата на селото. Мъжът й не се отделя от стола до леглото — на него прекарва деня и спи нощем, грижи се неуморно за нея, гълчи я: «Хайде, дявол да го вземе, глътни супата или ще ти я изсипя на главата, проклятие, тази жена ми ходи по нервите.» Тези слова са придружени от жестове на внимание и нежни погледи. Довери ми, изчервявайки се, че Елвира е слънцето на живота му и че без нея нищо няма смисъл за него. Долавяш ли всичко, което те заобикаля, Паула? Не знам дали виждаш, дали чуваш, дали разбираш нещо от това, което се случва в тази безумна стая, дали все пак ме познаваш. Гледаш единствено надясно с отворени очи и с разширени зеници, вперени в прозореца, където от време на време надничат гълъби. Неверието на лекарите и покрусата в тази обща стая дълбаят душата ми. Ернесто също е много изморен, но най-зле е мама.

 

Сто дни. Изминаха сто дни, откакто си в кома. Мама я напуснаха и сетните сили, вчера не можа да се надигне от леглото, изпаднала е в пълно изтощение и най-сетне отстъпи пред настояванията да се прибере в Чили; купих й билет и преди няколко часа я заведох на летището. «Да не си посмяла да умреш и да ме оставиш безнадеждно сиротна», й се заканих на изпроводяк. Като се върнах в хотела, заварих неоправеното си легло, тенджерка със супа леща и нейния молитвеник, който ми беше оставила за компания — така завърши нашият меден месец. Никога преди това не бяхме имали толкова време заедно; с никого, с изключение на новородените ми деца, не съм могла да се насладя на такава продължителна и дълбока интимност. С мъжете, с които съм живяла, съжителството винаги е включвало елементи на страст, кокетство и свян, или пък се е израждало в неприязън; не подозирах колко прекрасно е да споделяш пространство с друга жена. Ще ми липсва, но имам нужда да остана сама и да събера сили в тишина, шумът в болницата ме оглушава.

Бащата на Ернесто скоро ще си замине и той също ще ми липсва, прекарах много часове заедно с този здравеняк, който присяда до леглото ми и се грижи за мен с невероятна нежност, като ме развлича с приключения от живота си. По време на Гражданската война в Испания загубил баща си и чичовците си, в семейството му останали живи само жени и малки деца. Дядото на съпруга ти бил разстрелян до стената на някаква църква, а в онези смутни времена жена му, измъчвана от глад и неизброими теглила, бягала от село в село с трите си невръстни рожби, без да подозира, че е останала вдовица. Успяла да спаси децата си, които израснали във франкистка Испания, но нито за миг не се отказали от републиканските си идеи. На осемнайсет години, в разгара на диктатурата на генерал франко, когато репресиите достигнали своя апогей, бащата на Ернесто бил студент. Подобно на братята си, той също тайно членувал в комунистическата партия. Веднъж една другарка попаднала в ръцете на полицията, веднага го уведомили, той се сбогувал с майка си и с братята си и успял да избяга, преди девойката да издаде убежището му. Първоначално бродил из Северна Африка, ала стъпките му го отвели накрая в Новия свят и той се установил във Венецуела, където намерил работа, оженил се, родили му се деца и живял повече от трийсет години. След смъртта на Франко се завърнал в родното си село край Кордоба, за да търси миналото си. Успял да издири някои от предишните си другари и така, от един на друг, намерил адреса на девойката, за която не бил престанал да мисли през всичките три десетилетия. В бедно жилище със зацапани стени го очаквала жена, която бродирала на прозореца; той не я познал, ала тя не била го забравила и му протегнала ръце, благодарна за това закъсняло посещение. Тогава той научил, че въпреки изтезанията, тя нищо не разкрила, и разбрал, че бягството и дългото изгнание са били напразни; полицията изобщо не го преследвала, защото не бил издаден. Късно е вече за промени, съдбата на този мъж е начертана, не може да се върне в Испания, понеже душата му е закоравяла в амазонските джунгли. В безкрайните часове, които прекарваме заедно в болницата, ми разказва за скитанията си по реки, широки като морета; по върхове, непознали дотогава човешки крак; по долини, където от земята като семена извират диаманти, а змиите убиват само с мириса на отровата си; описва ми племена, които бродят голи под вековни дървета; индиански селяни, които продават като добитък жените и дъщерите си; войници на служба при наркотрафиканти; обесници, изнасилващи, убиващи и опожаряващи безнаказано. Веднъж вървял из джунглата с група работници и няколко мулета, изсичали с мачете буйната растителност, за да си проправят път, и не щеш ли, един от мъжете не улучил и мачетето се врязало в крака му, прерязвайки костта и отваряйки дълбока рана. Кръвта му изтичала като буен поток въпреки турникета и другите спешно предприети мерки. Тогава някой се сетил за индианеца, дето водел товарните добичета — стар мулетар, който се славел като магьосник, и отишли да го повикат от другия край на кервана. Мъжът спокойно се приближил, хвърлил поглед на ранения крак, накарал любопитните да се отдръпнат и се захванал да намества и да цери с безгрижието на човек, срещал често смъртта. Повял над раната с ветрилото си, за да пропъди комарите, посипал я с дъжд от слюнка и очертал няколко кръста във въздуха, като през цялото време припявал на някакъв горски език. «И кръвоизливът спря», завърши бащата на Ернесто с безразличен тон. Увили ужасната рана с парче плат, поставили ранения в импровизирана носилка и пътували с него в продължение на часове, без да капне и капчица кръв; стигнали до най-близкия медицински пункт и там го зашили и обездвижили крака. Окуцял, но запазил крака си. Разказах тази случка на монахините, които всеки ден те посещават, и те не се изненадаха, свикнали са с чудеса. Ако някакъв индианец от поречието на Амазонка е способен да спре струя кръв с плюнка, колко ли много може да стори науката за теб, дъще. Трябва да намеря помощ. Сега, като съм сама, дните ми се струват по-дълги, а нощите — по-тъмни. Имам много време за писане, защото след като приключа с ритуала по тоалета ти, нямам какво друго да правя, освен да си спомням.

 

В началото на шейсетте години бях отбелязала напредък в работата си и от горските статистики бях преминала към колеблив прощъпулник в журналистиката, който случайно ме отведе в телевизията. В останалия свят предаванията вече бяха цветни, ала в Чили — затънтено кътче от американския континент — едва правехме първите крачки с експериментални черно-бели програми. Привилегированите собственици на телевизионни апарати се превръщаха в най-влиятелните особи в своя квартал, съседите се трупаха край малобройните телевизори, втренчени сякаш под хипноза в неподвижната геометрична рисунка и заслушани в музиката, подобна на асансьорно бръмчене. Прекарваха вечерите със зейнала уста и с вперен поглед, очаквайки някакво просветление да промени жизнения им път, ала нищо не се случваше — единствено квадратът, кръгът и същата дяволска мелодия. Бавно преминахме от основните геометрични фигури към неколкочасови образователни програми, които обясняваха действието на двигателя, сръчността на мравките и излъчваха уроци по спешна медицинска помощ, в които се демонстрираше дишане уста в уста върху безжизнена кукла. Предлагаха ни също осведомителен бюлетин без картина, а в разказ, досущ като по радиото, и от време на време показваха по някой филм от нямото кино. Поради липса на по-интересни теми, предложиха на моя началник от ФАО петнайсет минути, за да изложи проблемите, свързани с глада в света. Бяха времена на апокалиптични предсказания: човечеството се множало безконтролно, храната не достигала, почвите се изчерпвали, планетата щяла да загине и след по-малко от петдесет години малкото оцелели индивиди щели взаимно да се разкъсват за коричка хляб. В деня на предаването началникът ми се разболя и аз трябваше да се явя в телевизията и да го извиня. «Съжалявам, сухо промълви продуцентът, в три следобед човек от вашата служба трябва да застане пред камерата, защото такава ни е уговорката и не разполагам с друг материал, за да запълня времето.» Помислих си, че щом на телевизионните зрители им понасяха добре по пет пъти седмично квадратът, кръгът и Чарли Чаплин в «Златната мечта», работата не беше толкова сериозна. Явих се въоръжена с кадри, доста непохватно изрязани с ножица от един филм, на които се виждаха дръгливи биволи да орат напукана от сушата земя в някакъв затънтен край на Азия. Тъй като материалът беше на португалски, съчиних драматичен текст, който да подхожда донякъде на мършавите добичета, и го изрецитирах с толкова чувство, че у никого не остана и капка съмнение относно близката кончина на говедата и свършека на ориза и на човечеството като цяло. След предаването продуцентът ме помоли с въздишка на примирение всяка сряда да проповядвам срещу глада. Горкичкият, чудеше се как да запълни програмата. Така станах водеща на предаване, в което трябваше да правя всичко — като се започне от сценария и се стигне до списъка на хората, осъществили програмата. Работата в телевизионния канал се състоеше в това да отивам точно навреме, да сядам пред една червена светлина и да говоря в празно пространство; изобщо не осъзнавах, че от другата страна на светлината един милион уши очакваха думите ми и още толкова очи преценяваха прическата ми и затова се изненадвах всеки път, когато непознати ме поздравяваха на улицата. Първия път, когато ти ме видя на екрана, Паула, беше на една годинка и половина и страхът при вида на образа на майка ти, обезглавена зад някакво стъкло, те потопи за известно време в състояние на кататония. Свекър ми и свекърва ми притежаваха единствения телевизионен апарат в радиус от един километър и всяка вечер холът им се изпълваше със зрители, които Грани посрещаше като гости. Сутрин печеше бисквити и въртеше ръчката на специална машина за сладолед, а вечер миеше чинии и метеше боклуците, сравними с тези след цирково представление, които се въргаляха по пода й, без никой да й благодари за това. Превърнах се в най-изтъкнатата личност на квартала, съседите почтително ме поздравяваха, а децата ме сочеха с пръст. Можеше да остана на тази длъжност до края на дните си, но в последна сметка на страната й дотегна от моите хилави крави и от маната по оризищата. По онова време аз бях сред малцината с телевизионен опит — доста елементарен, но все пак опит — и можех да кандидатствам за друго предаване, ала Майкъл се беше дипломирал като инженер и двамата страстно жадувахме за приключения, бяхме желали да пътуваме още преди да имаме деца. Спечелихме две стипендии, заминахме за Европа и пристигнахме в Швейцария заедно с теб — беше почти навършила две годинки и изглеждаше като миниатюрна дама. Чичо Рамон не е послужил за прототип на нито един от героите в моите книги — притежава прекалено много порядъчност и здрав разум. Романите се правят с безумци и подлеци, с личности, измъчвани от натрапчиви идеи, с жертви на безмилостните зъбчати колела на съдбата. От гледна точка на повествованието, умен и добронамерен човек като чичо Рамон за нищо не става, но затова пък като дядо е съвършен; разбрах това още щом му представих неговата първа внучка на летището в Женева; тогава той извади на бял свят огромна нежност, която до тогава беше таил. Дойде с голям медал, закачен на шията с трицветна лента, поднесе ти ключовете на града в кадифена кутия и те посрещна с добре дошла от името на четирите кантона, Швейцарската банка и Калвинистката църква. В този миг осъзнах колко много обичах втория си баща и в миг се изтриха ревността и яростта, които бях изпитвала в миналото. Ти беше облечена с палтото и шапката в стил Шерлок Холмс, дето бях сънувала преди раждането ти и които баба Хилда, следвайки точните ми указания, беше измайсторила за теб на шевната си машина. Говореше правилно и се държеше възпитано като истинска госпожица, точно както те беше учила Грани. Аз работех на пълен работен ден и нямах никаква представа как се гледат деца, затова се беше оказало много удобно да прехвърля тази задача другиму, и в онзи момент, пред великолепните резултати, разбрах, че свекърва ми се е справила с нея много по-добре, отколкото аз бих сторила това. Грани си беше наумила освен това да те отучи от пелените. Беше купила две гърнета — едно малко за теб — и друго, голямо, за нея самата: двете седяхте с часове в салона и си играехте на гости, докато ти не усвои това, което се изискваше от теб. Техният дом беше единствен с телефон в квартала и съседите, които се отбиваха за услуга, свикнаха да виждат тази блага английска дама да седи срещу внучката си с разголени задни части. Баба Хилда пък, от своя страна, намери начин да те храни, защото ти беше злояда като славейче. Приспособи седло и го прикрепи към гърба на кучето си — черен и едър звяр, упорит като магаре, което ти яздеше, докато тя те преследваше с лъжицата супа. В Европа тези две образцови баби бяха заместени от чичо Рамон, който те убеди, че е всемогъщият господар на Кока-кола и че никой в цялата вселена, и дори извън нея, не може да консумира тази напитка без изричното му разрешение. Ти се научи да му се обаждаш по телефона на френски, прекъсвайки сесиите на Съвета на Обединените нации, за да поискаш позволение да пийнеш нещо газирано. По същия начин те накара да повярваш, че е господарят на зоологическата градина, на детските предавания по телевизията и на прочутия воден стълб в Женевското езеро. Проучи графика на шадравана, нагласи часовника си и, сигурен в швейцарската точност, правеше се, че се разпорежда по телефона пред президента на републиката, сетне те вдигаше до прозореца и се наслаждаваше на възхитеното ти изражение, когато от езерото бликваше вода във формата на величествен стълб, устремил се към небесата. Играеше с теб такива сюрреалистични игри, че аз започнах да се плаша за умственото ти здраве. Имаше кутия с четири малки фигурки, наречени «Осъдените на смърт», които трябваше да бъдат екзекутирани на следващата сутрин. Всяка вечер ти заставаше пред неописуемия палач и молеше за милост, по този начин получаваше двайсет и четири часово отлагане на изпълнението на присъдата. Каза ти, че е пряк потомък на Исус Христос и за да ти докаже, че и двамата носят същото презиме, няколко години по-късно те заведе в католическото гробище в Сантяго и ти показа мавзолея на дон Хесус Уидобро[13]. Уверяваше те, че е принц, че в деня на раждането му хората се целували по улиците, а камбаните радостно биели, оповестявайки добрата новина. Роди се Рамон! Роди се Рамон! Обкичваше гърдите си с многобройните отличия, получени през дългогодишната му дипломатическа кариера, обяснявайки ти, че са ордени за проявен героизъм в битки срещу враговете на неговото царство. В продължение на много години ти вярваше на всичко това, дъще. През онази година поделихме времето между Швейцария и Белгия, където Майкъл учеше инженерство, а аз — телевизия. В Брюксел живеехме в малък апартамент над фризьорски салон. Останалите наематели бяха момичета с къси поли, дълбоки деколтета, перуки с невъзможни цветове и пухкави кученца с панделки на врата. По всяко време се чуваха музика, задъхано дишане и караници и във всеки час на деня влизаха и излизаха забързаните клиенти на въпросните госпожици. Асансьорът беше точно срещу единствената стая на нашия етаж и когато забравехме да пуснем резето, се стряскахме нощем от някой непознат, застанал до леглото и питащ за Пинки или Сузан. Моята стипендия беше по една програма за конгоанци, към които Белгия беше в дълг заради дългите години колониален гнет. Аз бях единственото изключение — белокожа жена между трийсет чернокожи мъжкари. След едноседмични унижения разбрах, че не съм готова за подобно изпитание и се отказах, въпреки че без парите от стипендията щяхме да понасяме несгоди. Директорът поиска от мен да обясня на класа внезапното си напускане и не ми остана друго, освен да застана пред компактната група студенти и да им кажа на жалкия си френски, че в моята страна мъжете не влизат в дамската тоалетна, разкопчавайки дюкяна си; не блъскат дамите, за да влязат първи някъде; не се бутат, за да седнат на масата или да се качат в автобуса; че се чувствам малтретирана и си тръгвам, понеже не съм свикнала на такива обноски. Ледено мълчание посрещна речта ми. След дълга пауза един от тях взе думата и каза, че в неговата страна нито една порядъчна жена не проявявала публична необходимост да посети тоалетната, че не се опитвала да минава през вратите преди мъжете, а вървяла няколко крачки отзад, и че майка му и сестрите му не сядали на масата с него, а след това изяждали огризките от вечерята. Добави, че се чувстват непрекъснато оскърбявани от мен, че никога не били виждали толкова невъзпитан човек и че понеже съм била малцинство в групата, трябвало да търпя, както намеря за добре. «Вярно е, че съм малцинство в курса, но вие сте малцинство в тази страна, възразих, склонна съм да се съобразя, но и вие ще трябва да го сторите, ако искате да си спестите проблеми в Европа.» Това беше Соломоново решение, уговорихме някои основни правила за съжителство и аз останах. Така и не пожелаха да седят с мен на масата или в автобуса, ала престанаха да нахълтват в тоалетната и да ме отместват с лакти. През онази година феминизмът ми отиде по дяволите: вървях смирено на два метра зад съкурсниците си, не повдигах поглед, нито глас и влизах и излизах последна. Веднъж двама от тях се отбиха в апартамента ни за някакви записки от клас и още същата вечер се появи управителката на сградата, за да ни предупреди, че «цветнокожите» не са добре дошли и че и без това са направили изключение за нас, защото, макар и латиноамериканци, не бяхме толкова мургави. Пазя като спомен от белгийско-африканската си авантюра снимка, където съм по средата между трийсет абаносови лица и моят лик, с цвят на неизпечен хляб, се губеше. Стипендиите ни бяха нищожни, но Майкъл и аз бяхме на възраст, когато бедността е проява на добър тон. Много години по-късно се завърнах в Белгия, за да получа литературна награда от самия крал Балдуин. Очаквах да видя великан с плащ и корона, както на кралските портрети, а се озовах очи в очи с дребен, кротък, изморен и понакуцващ господин, когото не успях да позная. Той любезно ме попита дали познавам страната му и аз разказах за студентските си години, когато бяхме живели доста скромно и се бяхме хранили само с пържени картофи и конско месо. Погледна ме смутен, а аз се изплаших да не би да съм го обидила. «Вие обичате ли конско месо?», попитах в опит да замажа положението.

Благодарение на споменатата диета и на други спестявания, ни останаха пари, за да обиколим Европа от Андалусия до Осло в един раздрънкан фолксваген, превърнат в нещо като циганска товарна каруца, който се друсаше по пътя, давейки се, с планина от багаж на покрива. Служи ни вярно като едногърба камила до края на пътешествието и когато дойде време да го зарежем, беше в толкова лошо състояние, че трябваше да платим, за да го отнесат в гробище за старо желязо. Месеци наред живяхме в палатка, ти мислеше, че това е единственият начин за съществуване, Паула, и когато влизахме в някоя солидна сграда, питаше учудена как се сгъват стените, за да се натовари в колата. Обходихме неизброими замъци, катедрали и музеи, носейки те в носилка на гърба и хранейки те с кока-кола и банани; нямаше си играчки, но се забавляваше, подражавайки на екскурзоводите по музеите; на три години правеше разлика между римски и ренесансови стенописи. В паметта ми се смесваха развалини, площади и дворци от всички тези градове, не си спомням добре дали съм била във Флоренция, или съм я виждала на пощенска картичка, дали съм присъствала на бой с бикове, или пък е било конно надбягване; не мога да направя разлика между Коста Асул и Коста Брава[14], а в паниката покрай изгнаничеството изгубих снимките, доказващи моето преминаване по тези места, така че това късче от миналото ми може и да е било само сън, както толкова други, които изкривяват действителността. Част от объркването се дължи на втората ми бременност, настъпила в неподходящ момент, защото друсането на таратайката и усилията по разпъването и прибирането на палатката, и готвенето на четири крака ме разболяха. Николас беше заченат в спален чувал през първите дни на студена пролет, вероятно в Булонския лес, на трийсет метра от хомосексуалисти, облечени като невръстни девойчета, които проституираха за десет долара, и на няколко крачки от палатка, откъдето идваше пушек от марихуана и оглушителен джаз. При подобни обстоятелства това дете трябваше да се пръкне необуздан авантюрист, но той излезе кротък човек, от тези, дето вдъхват доверие от пръв поглед; още от утробата се нагаждаше според обстоятелствата, без да роптае, беше част от тъканта на собственото ми тяло, какъвто в известен смисъл е и досега; така или иначе и най-добрата бременност си остава ужасна инвазия, амеба, нарастваща вътре в теб, преминавайки през различни еволюционни стадии — риба, хлебарка, динозавър, маймуна, — докато накрая приеме човешки вид. По време на това изнурително обикаляне из Европа, Николас остана сгушен вътре в мен, съвсем спокоен, ала при все това присъствието му терзаеше мислите ми. Изгубих интерес към останките от отминали цивилизации, отегчавах се в музеите, прилошаваше ми в колата каруца и почти не можех да се храня. Предполагам, че затова не си спомням подробности от пътешествието.

 

 

Завърнахме се в Чили в разгара на еуфорията покрай Християндемокрацията — партия, обещаваща реформи без драстични промени, избрана с подкрепата на десницата, за да се избегне възможната победа на Салвадор Алиенде, от когото мнозина се бояха като от самия сатана. Изборите бяха съпроводени още от самото начало от терористична кампания, каквато десницата разгръщаше от зората на десетилетието след тържеството на Кубинската революция, която бе отприщила порой от надежда в Латинска Америка. Големи плакати показваха бременни майки, бранещи децата си от лапите на съветски войници. Нищо ново под слънцето: същият страх бе внушаван и трийсет години по-рано, по времето на Народния фронт, и отново със същото щеше да се спекулира по отношение на Алиенде не след дълго, през изборите от 1970 година. Помирителната политика на християндемократите, подкрепяна от американците в медните мини, беше обречена на провал, понеже не задоволяваше нито левицата, нито десницата. Аграрният проект, който хората наричаха «реформа на поставките за саксии», разпредели неголям брой запуснати или зле обработвани земи, но латифундиите си останаха в ръцете на вечните господари. Недоволството нарастваше и две години по-късно значителна част от населението щеше да се ориентира наляво, многото политически партии, търсещи реални реформи, щяха да се обединят в коалиция и за изненада на целия свят, и на Съединените щати в частност, Салвадор Алиенде щеше да се превърне в първия марксистки президент в историята, избран по волята на народа. Но нека не избързваме: през 1966 година все още се празнуваше победата на християндемокрацията в парламентарните избори, проведени предишната година, и се тръбеше, че тази партия щяла да управлява страната през следващите петдесет години, че левицата била претърпяла поражение, от което нямало да може да се съвземе, и че Алиенде бил превърнат в политически труп. Това беше време, също така, на жени с вид на недохранени сирачета и толкова къси полички, че едва покриваха оскъдна част от бедрата им. В най-изисканите квартали на столицата се виждаха тук-таме хипари в индийски одежди, броеници, цветя и дълги коси, но на нас, които ги бяхме видели дрогирани в Лондон да танцуват полуголи на Трафалгарския площад, чилийските хипита ни се струваха смешни. Още оттогава животът ми бе подчинен на работата и отговорностите и за моя темперамент нямаше нищо по-далечно от пасторалното безделие на Децата на цветята; въпреки това аз веднага възприех външните белези на тази култура, защото ми стояха много по-добре дългите рокли и още повече в последните месеци от бременността, когато изглеждах като топка. Не възприех цветята само в облеклото си, изрисувах стените у дома в цветя, а също и колата — огромни жълти слънчогледи и разноцветни далии, които скандализираха свекъра, свекърва ми и съседите. За щастие Майкъл като че ли не забеляза това, вниманието му беше погълнато от работа по нов строеж и от дълги партии шах.

Николас дойде на бял свят след мъчително раждане, което продължи два дни и остави у мен повече спомени, отколкото цялото пътешествие из Европа. Имах чувството, че пропадам в бездна, че с всяка секунда добивам ускорение и летя надолу с все по-голяма скорост, докато накрая не отекна някакъв грохот, костите ми се отвориха и някаква неподвластна, изначална земна сила изтласка бебето навън. Нищо подобно не бях преживяла, когато се роди ти, Паула, защото беше с цезарово сечение. При брат ти нямаше нищо романтично, само усилие, страдание и самота. Не бях чувала, че бащите могат да участват по някакъв начин в раждането, а и Майкъл не беше идеалният мъж, от когото да очаквам помощ в такова изпитание — призлява му при вида на спринцовка или кръв. Тогава възприемах раждането като съвсем личен въпрос, както смъртта; не подозирах, че докато се мъчех сама в болничната стая, други жени от моето поколение раждаха в домовете си в компанията на акушерка, съпруг, приятели и фотограф, пушейки марихуана и в съпровод на музиката на Бийтълс.

Николас се роди без косъм на главата, с рогче на челото и лилава ръка; изплаших се, че от толкова четене на научнопопулярна литература съм довела на бял свят извънземно, но лекарят ме увери, че е човек. Рогчето беше резултат от клещите, които бяха използвали, за да го изтръгнат от мен в момента на раждането, а моравият цвят на ръката след кратко време изчезна. Спомням си го като плешиво дете, но в един момент клетките на косата му сигурно са се нормализирали, защото днес на главата си има буйна и вълниста черна грива, а веждите му са гъсти. Дори и да си ревнувала от брат си, никога не го показа, превърна се във втора майка за него. Споделяхте малка стая с изрисувани по стените приказни герои и прозорец, от който надничаше зловещата сянка на змей, който нощем размахваше страховитите си лапи. Ти идваше до леглото ми, повлякла бебето, не можеше да го повдигнеш на ръце, но и не можеше да го оставиш само на ужасния звяр от градината. По-късно, когато той научи що е страх, спеше с брадва под одеялото, за да брани сестра си. През деня змеят се превръщаше в здрава череша, в чиито клони връзвахте люлка, правехте си скривалища, а лете се разболявахте от зелените плодове, които си оспорвахте с птичките. Малката градина беше сигурен и вълшебен свят, там разпъвахте палатка вечер и играехте на индианци, заравяхте съкровища и отглеждахте червеи. В абсурден басейн в дъното на двора се къпехте заедно с децата и кучетата от съседните къщи; на покрива се виеше дива лоза и вие изстисквахте сока на гроздето и правехте ужасно вино. В дома на свекър ми, на една пряка разстояние, разполагахте с таван, препълнен с изненади, с овощни дървета, с прясно изпечен от образцовата ви баба хляб и с дупка в оградата, откъдето се промушвахте и се прехвърляхте на игрището за голф и на воля тичахте в чуждата собственост. Николас и ти израснахте с английските песни на Грани и с моите приказки. Всяка вечер, щом ви сложех в леглата, вие ми подсказвахте темата или първото изречение и за по-малко от три секунди аз произвеждах история по поръчка; оттогава не съм се радвала на подобно мигновено вдъхновение, ала се надявам то да не е угаснало завинаги и в бъдеще внуците ми да успеят да го възкресят.

Толкова пъти съм чувала да казват, че в Чили живеем в матриархат, че вече почти го вярвам; дори дядо и пастрокът ми — властни господа във феодален стил — твърдят това без свян. Нямам представа кой е измислил мита за матриархата, нито как е просъществувал над сто години; може би отдавнашен посетител, някой от онези датски географи или ливърпулски търговци са минали по нашите брегове, забелязали, че чилийките са по-силни и организирани от повечето чилийци и заключили лековато, че те командват; от толкова повтаряне, тази измама се превърнала в догма. Жените управляват единствено и само понякога между стените на дома си. Мъжете контролират политическата и икономическата власт, културата и обичаите, провъзгласяват законите и ги прилагат, както им е угодно, и когато общественият гнет и правният апарат се окажат недостатъчни, за да подчинят най-борбените жени, на помощ идва религията с неопровержимо патриархалния си знак. Непростимо е, че точно майките се отдават на мисията да увековечат и укрепят устоите на системата, възпитавайки дръзки синове и смирени дъщери; ако се наговорят и променят поведението си, биха могли да се справят с мачизма в рамките на едно поколение. В продължение на векове бедността е задължавала мъжете да преброждат издължената география на страната ни от край до край в търсене на прехрана; не е рядкост един и същи мъж зиме да копае в недрата на мините на север, а лете да е в централната част на Чили, берейки плодове, или пък на юг — в рибарска лодка. Мъжете идват и си отиват, ала жените не мърдат от местата си, те са дървета, здраво захванати в твърда земя. Около тях растат собствената им челяд и други близки деца, те се грижат за старите хора, за болните, за безпомощните, те са оста на общността. Във всички обществени класи, с изключение на облагодетелстваните с пари, себеотрицанието и трудолюбието се считат за най-висшите женски добродетели; духът на саможертва е въпрос на чест и колкото повече страдания понасят в името на семейството, толкова по-горди се чувстват жените. Отрано свикват да смятат другаря си за глуповат син, комуто прощават сериозни недостатъци, започвайки от пиянството и стигайки до домашното насилие, защото е мъж. През шейсетте години малка група млади жени, които имали щастливата участ да зърнат света отвъд планинската верига на Андите, дръзнаха да отправят предизвикателство. Докато всичко се свеждаше до мъгляви оплаквания, никой не им обръщаше внимание, ала през 1967 година се появи първото феминистко издание, стряскайки ни от тежкия провинциален сън, в който вегетирахме. То бе породено от поредния каприз на собственика на най-могъщото издателство в страната, своенравен блуждаещ милионер, чиято цел не бе да пробужда съвестта, нито нещо подобно, а да снима двуполови девойки с момчешки вид за модни списания. Запази си изключителни права при общуването с красивите манекенки, потърси в своите среди някой, който да свърши останалата работа, и изборът му падна на Делия Вергара, наскоро дипломирала се журналистка, зад чийто аристократичен вид се криеше желязна воля и подривен интелект. Тази жена създаде елегантно списание, което изглеждаше също толкова живописно и фриволно, колкото много други списания от онова време и отсега, но посвети част от него за разпространение на феминистките си идеи. Покани двама смели колеги. И изковаха стил и език, каквито дотогава не се бяха появявали в печатното слово в страната. От първия си брой списанието породи разгорещени спорове; младите го посрещнаха с ентусиазъм, най-консервативните кръгове се вдигнаха в защита на морала, родината и традицията, които безсъмнено темата за равенството между половете поставяше в опасност. Поради някакъв странен обрат на съдбата, Делия беше чела мое писмо, което майка ми й показала, и така се осведомила за съществуването ми. Вниманието й привлякъл тонът на някои пасажи и при завръщането ми в Чили ме потърси, за да участвам в проекта й. Когато се запознахме, аз бях без работа, очаквах всеки момент да родя и липсата на акредитиви в моя полза ужасно ми тежеше — не бях учила в университета, в главата ми гъмжеше от всякакви фантазии и в резултат на странстванията ми през ученическите години, пишех със сериозни граматически грешки, но тя все пак ми предостави да водя една страница с единственото условие да го правя с известна ирония, тъй като сред многото борбени статии имаше нужда от нещо по-лековато. Приех, без да подозирам колко е трудно да се пише шеговито по поръчка. В тесен кръг чилийците проявяваме духовитост и лесно се смеем, но пред широка публика се превръщаме в народ от глупаци, сковани от страх да не станат за смях, и точно това ми помогна, защото нямах сериозна конкуренция. В колоните на водената от мен страница изобразявах мъжете като пещерни хора и предполагам, че ако някой мъж се осмелеше да пише за противоположния пол с такова безочие като моето, би бил линчуван на някой площад от тълпа разярени жени, ала мен никой не ме приемаше насериозно. С излизането на първите броеве на списанието с репортажи за противозачатъчни средства, разводи, аборти, самоубийства и други невъзможни за изричане на висок глас теми, се вдигна страшна врява. Имената на работещите в списанието се предаваха от уста на уста, понякога с възхищение, но в повечето случаи с гримаса. Станахме обект на множество агресии и през следващите години всички, с изключение на мен, омъжена за английски хибрид, се разделиха с креолските си съпрузи, които не можеха да преглътнат борбената припряност на своите нежни половинки.

За пръв път долових неудобствата на моя пол, когато бях петгодишна сополанка и майка ми ме учеше да плета в коридора в дядовата къща, а в това време братята ми си играеха на тополата в градината. Непохватните ми пръсти се мъчеха да захванат бримките с иглите, изпусках ги, кълбото се заплиташе, пот се лееше от мен заради усилието да се концентрирам и тогава мама ми каза: «Седни с прибрани крака като госпожица.» Захвърлих надалеч плетивото и в същия момент реших, че ще бъда мъж; твърдо отстоявах тази позиция, докато станах на единайсет години и хормоните ме предадоха при вида на монументалните уши на първия ми любим, а тялото ми взе неумолимо да се променя. Щяха да минат четирийсет години, докато се примиря с положението си и разбера, че с двойно повече усилия и наполовина по-малко признание бях постигнала това, което понякога постигат някои мъже. Днес не бих се разменила с никого от тях, но на младини несправедливостите вгорчаваха живота ми. Не ставаше дума за фройдистка завист, нямам основание да желая онзи малък и капризен мъжки израстък, защото ако го имах, нямаше да знам какво да правя с него. Делия ми даде една камара книги от американски и европейски авторки и ми нареди да ги изчета в азбучен ред, та дано се разсее мъглата на романтизма в мозъка ми, отровен от прекалено много романи, и така бързо открих свързан начин за изразяване на глухия гняв, който непрестанно бях усещала. Превърнах се в отлична противничка на чичо Рамон, комуто се наложи да прибягва до най-ловките си реторически капани, за да може да ми се противопоставя; сега аз пишех документи в три екземпляра с печат, а той отказваше да ги подпише.

Една вечер бяхме канени с Майкъл на вечеря у известен политик социалист, който беше направил кариера с борбата си за справедливост и равенство за народа. В неговите очи народът се състоеше само от мъже, не му беше хрумвало, че и жените се числят към него. Жена му заемаше ръководна длъжност в голяма корпорация и се появяваше в пресата като един от малкото примери за еманципирана жена; не знам защо се беше омъжила за такъв прототип на мачист. Останалите гости също бяха видни личности от света на политиката и културата и ние, по-млади с десет години, с нищо не се вписвахме в тази изискана група. На масата някой похвали моите хумористични статии, попита ме дали не възнамерявам да напиша нещо сериозно и аз, в изблик на вдъхновение, отвърнах, че бих искала да интервюирам някоя невярна съпруга. Ледена тишина се спусна в трапезарията, смутените сътрапезници впиха погледи в приборите си и за дълго никой не продума. Накрая домакинята стана, запъти се към кухнята, за да направи кафе, и аз я последвах под предлог, че ще й помогна. Докато поставяхме чашите в поднос, тя ми каза, че ако обещая да пазя тайна и никога да не разкрия нейната самоличност, е готова да ми даде интервюто. На другия ден отидох с магнетофон в кабинета й — светло помещение в здание от стъкло и стомана в самия център на града, където тя царуваше без жени съпернички на управленски пост, сред множество технократи със сиви костюми и раирани вратовръзки. Посрещна ме видимо спокойна, слаба, елегантна, с къса пола и широка усмивка, облечена в костюм «Шанел» и с няколко реда златни верижки на шията, готова да разкаже историята си без угризения на съвестта. В ноемврийския си брой същата година списанието публикува десет реда за смъртта на Че Гевара, от която светът беше изтръпнал, и четири страници с моето интервю с една невярна съпруга, което разтърси свенливото чилийско общество. За една седмица продажбите се удвоиха и аз преминах към щатния персонал. В редакцията пристигнаха хиляди писма, много от тях от религиозни организации и от именити йерарси на политическата десница, уплашени от лошия пример за обществото, който даваше подобно безсрамие, но получихме и други писма от читателки, които споделяха авантюрите си. Днес е трудно да си представи човек как нещо толкова банално може да породи такава реакция — в крайна сметка изневярата е толкова древна, колкото и самата брачна институция. Никой не можеше да прости това, че главната героиня от репортажа беше движена от същите мотиви за изневяра като всеки мъж: удобен случай, скука, разочарование, кокетство, предизвикателство, любопитство. Жената от интервюто ми не беше омъжена за груб пияница, нито за недъгав в инвалидна количка, не беше в плен и на бурна, но невъзможна любов; в живота й нямаше трагедия, чисто и просто нямаше основателни причини, за да е вярна на съпруг, който вероятно я мамеше. Мнозина настръхнаха от ужас при съвършената организация — бяха наели дискретен апартамент с две приятелки, поддържаха го в безупречен вид и се редуваха през седмицата, водейки любовниците си; по този начин избягваха неудобствата от посещаването на хотели, където можеха да ги познаят. Никому и през ум не беше минавало, че жените могат да се ползват от подобно улеснение — апартамент на разположение за любовни срещи беше привилегия единствено на мъжете; съществуваше дори специална френска дума, с която той се обозначаваше: garconiere. В поколението на дядо ми подобни апартаменти са били широко разпространени сред богатите господа, но по мое време малцина можеха да си позволят такъв лукс и общо взето всеки чукаше както и където намереше за добре, в зависимост от материалното си състояние. Във всеки случай не липсваха стаи под наем за тайна любов и всички с точност знаеха цената им и къде се намираха.

Двайсет години по-късно, в пореден тур от дългото ми околосветско странстване, се озовах в друг край на света, много далеч от Чили, със съпруга на госпожата с костюма марка «Шанел». Мъжът беше изтърпял затвор и изтезания през първите години на военната диктатура и душата и тялото му носеха болезнени белези. Живееше в изгнание, разделен от семейството си, здравето му беше разклатено, понеже тъмничният студ беше проникнал вътре в него и разяждаше костите му; въпреки това не беше загубил чара си, нито страхотната си суетност. Спомняше си съвсем смътно за мен, в паметта му се свързвах единствено с интервюто, което той, потресен, беше чел.

— Винаги съм искал да узная коя е тази невярна съпруга — ми каза поверително. — Обсъждах описаното с всичките си приятели. Не се говореше за нищо друго в Сантяго през онези дни. Бих бил очарован да посетя въпросния апартамент в присъствието и на двете приятелки, по възможност. Простете ми за нескромността, Исабел, ала ми се струва, че тези три госпожи са заслужавали да се срещнат с надарен мъжкар.

— Искрено казано, не смятам, че такъв им е липсвал, когато и да било.

— Мина много време, няма ли да ми кажеш коя беше тя?

— Не.

— Кажи ми поне познавам ли я.

— Да… библейски.

Работата в списанието и по-късно в телевизията беше клапа, посредством която се освобождавах от маниите, наследени от предците ми; без нея натрупаното напрежение би избухнало, изпращайки ме направо в лудницата. Предпазливата и моралистка обстановка, провинциалният манталитет и суровостта на тогавашните обществени норми в Чили бяха потискащи. Дядо ми скоро свикна с факта, че съм публична личност и престана да изхвърля статиите ми в кошчето за боклук; не ги обсъждаше, но от време на време питаше за мнението на Майкъл и ми повтаряше, че трябва да съм много благодарна, задето имам толкова толерантен съпруг. На последния не му харесваше репутацията ми на феминистка, нито дългите ми рокли, нито старовремските ми шапки и още по-малко стария ситроен, изрисуван като завеса за баня, но ми прощаваше всички екстравагантности, защото в реалния живот изпълнявах добре задълженията си на майка, съпруга и домакиня. Заради удоволствието да скандализирам ближния, аз бях готова да манифестирам из улиците със сутиен, нанизан на дръжката на метла — сама, естествено, никой нямаше намерение да ме придружава, — ала в личния си живот добре бях заучила формулата за вечното семейно щастие. Сутрин поднасях закуската в леглото на съпруга си, вечер го посрещах издокарана, с маслина за мартинито му между зъбите, подреждах на стол костюма и ризата, които щеше да сложи на сутринта, лъсках му обувките, подстригвах косата и му режех ноктите, купувах му дрехи като на децата, спестявайки му неудобството да обикаля и пробва. Това се дължеше не само на глупост от моя страна, но и на излишък от енергия.

Подражавах на хипарите външно, но всъщност живеех като трудолюбива мравка, работеща по дванайсет часа на ден, за да мога да си плащам сметките. Единствения път, в който опитах марихуана, с която ме почерпи истински хипар, разбрах, че не е за мен. Изпуших шест цигари една след друга и не ме обзе онази халюцинираща еуфория, за която толкова бях слушала, а само ме заболя главата; моите прагматични баски гени са имунизирани срещу лесното щастие на наркотиците. Върнах се в телевизията, този път с хумористично феминистко предаване, и започнах да сътруднича в единственото детско списание в страната, което оглавих, когато основателят му почина от скоротечна болест. В продължение на години се забавлявах, интервюирайки убийци, ясновидци, проститутки, некрофили, акробати, лъжесветци с неясните им чудеса, безумни психиатри и просякини с лъжливи чукани, които вземаха назаем новородени, за да трогнат милостивите души. Пишех готварски рецепти, съчинени в момент на мигновено вдъхновение, и от време на време импровизирах хороскопи, като се водех от рождените дни на приятелите си. Астроложката живееше в Перу и пощата често закъсняваше или пък пратките й се губеха в лъкатушенията на съдбата. Веднъж й се обадих, за да й кажа, че имаме хороскопа за март, но че липсва февруарският, и тя ми отговори да публикуваме този, който имаме, какво толкова, редът не развалял резултата и оттогава започнах хороскопите да натъкмявам аз, при това със същата степен на точност в попаденията. Най-трудната задача бе любовната поща, която подписвах с псевдонима Франсиска Роман. По липса на личен опит прибягвах до интуицията, наследена от Меме, и до съветите на баба Хилда, която гледаше всички нашумели тогава телевизионни сериали и беше истински експерт по сърдечни дела. Архивът с писма на Франсиска Роман би могъл да ми послужи днес за Написването на няколко тома разкази, къде ли са сега кашоните, претъпкани с мелодраматични епистоларни творения? Не си обяснявам как ми е стигало времето за дома, за децата и за съпруга, но се справях по някакъв начин. В свободното време си шиех рокли, пишех приказки за деца и театрални пиеси и поддържах с мама неспирен поток от писма. Междувременно Майкъл винаги беше подръка, наслаждавайки се на това безконфликтно щастие, в което се бяхме окопали с наивното убеждение, че щом спазвахме нормите, всичко и завинаги щеше да е в ред. Изглеждаше влюбен, а колкото до мен — с положителност бях. Беше отстъпчив и малко отнесен като баща; във всички случаи наказанията и наградите се падаха на мен — предполага се, че децата се възпитават от майките. Феминизмът ми не достигна, за да разпределя домакинските задължения, честно казано, подобна мисъл изобщо не е минавала през главата ми; смятах, че освобождението се състои в това да изляза пред света и да се нагърбя с мъжките задачи, но дори не помислих, че става дума също да се освободя донякъде от собствения си товар. Резултатът беше голяма умора, характерна за милиони жени от моето поколение, които днес поставят под въпрос феминисткото движение. Мебелите от къщи често изчезваха и на тяхно място се появяваха старинни предмети от Персийския пазар, където сирийски търговец заменяше вехтории срещу мъжки костюми; с колкото по-малко дрехи оставаше Майкъл, толкова повече къщата се изпълваше с очукани грънци, шевни машини с педал, колела от каруца и газени фенери. Свекър ми и свекърва ми, ужасени от някои персонажи, които се отбиваха вкъщи, правеха всичко по силите си, за да защитят внуците от потенциални заплахи. Ликът ми по телевизията и името ми в списанието представляваха покана за чудновати същества, като например пощенски служител, който си кореспондираше с марсианци, или пък девойка, която заряза новородената си дъщеря на бюрото в службата ми. За известно време прибрахме детето вкъщи и дори мислехме да го осиновим, ала една вечер се върнахме от работа и разбрахме, че законните баба и дядо са си взели момиченцето с полицейска помощ. Миньор от севера, опитен ясновидец, който от толкова предречени катастрофи си беше загубил разсъдъка, спа две седмици на дивана в нашия хол, докато не се реши стачката на Националната служба по здравеопазване. Нещастникът беше дошъл в столицата, за да бъде прегледан в психиатричната болница точно в деня на обявяването на стачката. С много малко пари и непознаващ никого, но запазил невредими ясновидските си способности, той съумял да открие една от малкото личности, готови да го подслонят в този негостоприемен град. «На този човек му хлопа дъската, може да извади нож и да ви изколи всичките», ме предупреди Грани изключително притеснена. Взе двамата си внука и ги отведе да спят в нейния дом, докато трая посещението на ясновидеца, който впрочем се оказа напълно безобиден, нещо повече — много вероятно е да ни е спасил живота. Предсказа, че при силно земетресение ще рухнат няколко стени в къщата, Майкъл направи пълен преглед, укрепи някои точки и когато земята захвана да се люлее, падна само стената към двора и смаза далиите и зайците на съседа.

Грани и баба Хилда помогнаха при отглеждането на децата, Майкъл им даде сигурност и порядъчност, колежът ги възпита, а останалото научиха благодарение на вродената си будност и талант. Аз просто се опитвах да ги развличам. Ти беше мъдро момиченце, Паула. От малка имаше педагогическо призвание и брат ти, кучетата и куклите трябваше да играят ролята на ученици. Свободното ти от учителска дейност време се разпределяше между игри с Грани, посещения в старческия дом наблизо и уроци по шев с баба Хилда. Въпреки прелестните роклички от бродирана батиста, които майка ми ти купуваше от Швейцария, ти ходеше като сираче със зле ушити от теб самата дрешки. Докато свекър ми посвещаваше пенсионерските си години на опити да намери квадратурата на кръга и други безкрайни математически задачи, Грани се радваше на внуците си в истинска бабина вакханалия: вие се качвахте на тавана и играехте на разбойници, тайничко се промъквахте в клуба и се къпехте в басейна, устройвахте досадни театрални постановки, пременени с нощниците ми. С тази възхитителна жена ти прекарваше лятото в правене на сладки, а зимата — в плетене на раирани шалове за твоите приятелки от старческия приют; по-късно, когато напуснахме Чили, ти пишеше писма на всеки старец, докато и последният от тези чужди прадядовци не се спомина от самота. Тези години бяха най-честитите и най-сигурните в нашия живот. Николас и ти пазите щастливи спомени, които ви подкрепяха през трудните времена, когато с плач молехте да се върнем в Чили, ала по онова време връщането беше невъзможно: Грани почиваше под жасминов храст, съпругът й се луташе в лабиринтите на старческото безумие, приятелите бяха измрели или пък се бяха пръснали по света, и за нас нямаше място в тази страна. Беше останала единствено къщата. Още е там, непокътната. Неотдавна отидох да я видя и ме изненадаха размерите й, прилича на кукленска къщичка с полуоплешивяла перука на покрива.

Майкъл проявяваше похвално търпение с мен, не го изплашиха клюките, нито критиките, които предизвиквах, не се бъркаше в моите планове, колкото и лишени от здрав разум да бяха те, и вярно ме подкрепяше дори в грешките, но при все това нашите пътища започнаха да се разделят все повече и повече. Докато аз се движех между феминистки, бохеми, артисти и интелектуалци, той се отдаваше на своите проекти, изчисления, строящи се сгради, партии шах или бридж. Оставаше в работата до късно, защото сред служителите в Чили да работиш от изгрев до залез-слънце и да не ползваш отпуска се счита за проява на добър тон; противното се смята за признак на бюрократичен манталитет и води до сигурен провал в частната фирма. Той беше добър приятел и добър любовник, но не съм запазила много спомени за него, размил се е в съзнанието ми като зле фокусирана снимка. Бяха ни възпитали в традицията мъжът да осигурява материално семейството, а жената да се занимава с дома и децата, ала в нашия случай съвсем не беше така — започнах да работя преди него и покривах голяма част от разходите ни; заплатата му отиваше за изплащане на заема по къщата и за инвестиции, а моята се изпаряваше за ежедневни нужди. Така или иначе той остана верен на себе си, промени се малко през целия си живот, но аз му поднасях прекалено много изненади, горях от неспокойствие, навсякъде виждах несправедливости, исках да променя света и прегръщах толкова различни каузи, че самата аз им губех края, а децата ми живееха в постоянно състояние на смут. Десет години по-късно, когато се бяхме устроили във Венецуела и идеалите ми бяха доста накърнени от превратностите на изгнанието, запитах тези деца, израснали в ерата на хипитата и социалистическите мечти, как биха искали да живеят и двамата отвърнаха в хор, без да се наговарят: като заможни буржоа.

 

Чичо Рамон и мама се върнаха от Швейцария в годината на смъртта на баща ми. Пастрокът ми бавно беше изкачил стъпалата на дипломатическата кариера и беше достигнал висок пост в Министерството на външните работи. Водеше внуците в Министерския съвет и им казваше, че това е частното му жилище, настаняваше ги в огромната трапезария на посланиците, сред завеси от кадифе и портрети на най-достойните синове на родината, където момчета с бели ръкавици им поднасяха портокалов сок. На седем години трябваше да напишеш съчинение в училище на тема «Моето семейство» и ти написа, че единственият ти интересен роднина е чичо Рамон — принц и пряк потомък на Исус Христос, господар на дворец с униформена прислуга и въоръжена охрана. Учителката ми даде името на детски психиатър, но твоята репутация беше възстановена малко след това. Един ден, в който трябваше да те заведа на зъболекар, аз те забравих и ти с часове остана да чакаш пред вратата на училището. Учителката безуспешно се опитвала да се свърже с баща ти или с мен и накрая се обадила на чичо Рамон. «Кажете на Паула да не мърда, веднага идвам да я взема», отвърнал той и наистина след половин час се появила президентска лимузина със знаменце и с ескорт от двама моторизирани полицаи; слязъл шофьор с шапка в ръка, отворил задната врата и оттам слязъл дядо ти с обкичени с ордени гърди и с черната си наметка за официални случаи, която в изблик на поетично вдъхновение отскочил да вземе от къщи. Ти не си спомняш как не дойдох и те накарах да чакаш, дъще, а помниш единствено императорския кортеж и лицето на обърканата ти учителка, която се навела в дълбок поклон, за да поздрави чичо Рамон.

Баща ми починал от внезапен пристъп, неуспял да направи равносметка на величието нито на падението си, защото вълна от кръв заляла най-потайните кухини на сърцето му и той останал да лежи, проснат на улицата като бедняк. Бил откаран от обществените служби и отнесен в моргата, където с аутопсия определили причината за смъртта. Преровили джобовете на дрехите му и открили някакви документи, свързали презимето с мен и ме потърсиха, за да позная тялото. Когато чух името, не допуснах, че става дума за баща ми, защото не се бях сещала за него от много години насам и защото ако не се брои второто име на брат ми, което е Томас, и който по онова време все още се рееше, изгубен с онази тайнствена секта на аржентинския пророк, баща ми не беше оставил никакви следи в моя живот, нито дори омраза от това, че ни беше зарязал. От няколко месеца нямахме никакви новини от брат ми и заради присъщата на семейството ми склонност към трагизъм, си мислехме най-лошото. Майка ми беше изчерпала всичките си канали за информация без никакъв резултат и започваше да вярва в слуховете, че синът й се е прехвърлил при кубинските революционери, понеже мисълта, че той върви по стъпките на загиналия Че Гевара й се струваше по-поносима от представата, че е хипнотизиран от някакъв лъжесветец. Преди да тръгна за моргата, се обадих на чичо Рамон в работата, за да му съобщя, заеквайки, че брат ми е мъртъв. Пристигнах преди него в зловещото здание, представих се на някакъв безучастен служител, който ме заведе в студена зала, където имаше количка с нещо, покрито с чаршаф. Повдигнаха го и и отдолу се показа пълен, смъртноблед и гол мъж с груб шев от врата до члена му, с когото не се усетих ни най-малко свързана. След няколко мига пристигна чичо Рамон, хвърли бърз поглед и оповести, че това е баща ми. Приближих се повторно и внимателно се вгледах в чертите му, защото нямаше да имам възможност никога повече да го видя отново.

В онзи ден научих за съществуването на по-голям брат, син на баща ми от друга любов, забележително много приличащ на момчето, в което се бях влюбила на едни уроци по математика, когато бях на петнайсет години. Научих и за три по-малки деца, които имал с трета жена и които, по някаква ирония, бе нарекъл с нашите имена. Чичо Рамон се нагърби с организиране на погребението и с написването на документ, според който се отказвахме от всякакво наследство в полза на другото му семейство; Хуан и аз веднага се подписахме, сетне фалшифицирахме подписа на Панчо, за да избегнем досадни протакания. На другия ден вървяхме след ковчега на непознатия по една алея в централните гробища; никой друг не дойде на скромното погребение, баща ми остави много малко приятели на този свят. Оттогава не съм имала връзка с другите ми братя и сестри по баща. Когато помисля за баща си, си го представям единствено безжизнен в бездънната тишина на онази ледена зала в моргата.

 

Трупът на баща ми не беше първият труп, който виждах отблизо. Отдалече бях гледала прострени мъртви тела на улицата в Ливан в смутните времена на войната, а също и при опита за революция в Боливия, но те приличаха по-скоро на кукли, отколкото на хора; Меме си я спомням само жива, а вуйчо Пабло беше загинал, без да остави никаква следа. Единственият истински покойник, когото бях виждала, датираше от детството ми, когато бях на осем години, и обстоятелствата го запечатаха завинаги в паметта ми. През онази вечер срещу 25 декември 1950 г. стоях будна с часове, с широко отворени очи в мрака на къщата на плажа, населена с шумове. Братята и братовчедите ми лежаха на други легла в същата стая, а през тънките картонени стени долавях дишането на спящите в съседните стаи хора, дочувах непрестанното бръмчене на хладилника и тихите стъпки на мишките. На няколко пъти понечвах да стана и да изляза да се освежа на двора при соления бриз, веещ откъм от морето, но всеки път се отказвах заради неуморното шетане на слепи хлебарки. Между вечно влажните от крайбрежна роса чаршафи тялото ми потръпваше от неизвестност и ужас, а картините от тази нощ на прозрението се следваха като силни пориви на вятъра пред бледите отблясъци на луната в прозореца. Все още усещах влажните устни на рибаря да докосват шията ми и гласът му да шепне в ухото ми. Отдалеч дочувах глухото бучене на океана, а от време на време по улицата минаваше кола и за миг осветяваше процепите по щорите. В гърдите си усещах удари, подобни на камбанен звън, струваше ми се, че тежък камък ме затиска и страховити лапи пълзят нагоре към гърлото ми, задушавайки ме. Нощем дяволът се явява в огледалата… Нямаше нито едно огледало в тази стая, а единственото в къщата беше старото, ръждясало огледало в банята, пред което майка ми червеше устните си и което беше прекалено високо за мен; ала злото не обитава само огледалата, ми беше казвала Маргара, то пристъпва в мрака на лов за човешки грехове и се пъха в развратните момиченца, за да им изяде вътрешностите. Слагах ръката си там, където мъжът я беше поставял, и тутакси я отдръпвах изплашена, не разбирайки тази смесица от отвращение и мрачно удоволствие. Отново усещах по себе си грубите и здрави пръсти на рибаря, които ме изучаваха, допира на зле обръснатите му страни, миризмата и тежестта му, неприличния брътвеж в ушите ми. Със сигурност на челото ми се четеше белегът на греха. Как никой досега не беше разбрал? Когато се прибрах вкъщи, не се осмелих да погледна мама в очите, нито пък дядо, скрих се от Маргара и като се престорих, че ме боли коремът, избягах рано в леглото, като преди това дълго се търках под душа със синия сапун за пране, ала нищо не беше в състояние да измие петната от мен. Омърсена, бях омърсена завинаги… Въпреки това дори и през ум не ми минаваше да не се подчиня на заповедта на този мъж, на другия ден щях отново да се срещна с него на пътеката със здравеца и щях, покорна на съдбата си, да го последвам в гората дори и това да ми струваше животът. «Ако дядо ти разбере, мъртъв съм», ми беше казал. Мълчанието ми беше свято, от мен зависеше животът му. Близостта на втората среща ме изпълваше с ужас, но и с вълшебна неизвестност — какво ли имаше отвъд греха? Часовете се влачеха непоносимо бавно, аз броях ритмичното дишане на братята и братовчедите ми и пресмятах колко остава до разсъмване. С първите лъчи на слънцето можех да се измъкна от леглото и да стъпя на пода, защото със светлината хлебарките се изпокриват в дупките си. Бях гладна, мечтаех си за бялото сладко и бисквитите в кухнята, беше ми студено и се увивах в тежките одеяла, ала веднага започвах да се задушавам от треската на забранените спомени и бълнуването на предусещането.

На другата сутрин, много рано, докато семейството още спеше, станах без шум, облякох се и излязох на двора, заобиколих къщата и влязох в кухнята отзад. Медните и чугунени съдове висяха на куки по стените, върху сивата гранитна маса имаше ведро с морска вода, пълно с пресни миди и торба с вчерашен хляб. Не успях да отворя буркана с бяло сладко, но си отрязах парче сирене и резен пелте от дюли и слязох на пътя да погледна слънцето, което надничаше иззад хълма като пламтящ портокал. Запътих се, без да знам защо, към устието на реката, където беше малката рибарска махала и където в този час не се долавяше никакво движение. Задминах църквата, пощата, квартала с нови къщи, всичките еднакви с цинкови покриви и тераси, издадени към морето; минах покрай хотела, където младите отиваха вечер да танцуват на старомодна музика, тъй като модерните ритми не стигаха до тези места; извървях дългата търговска улица със сергии за плодове и зеленчуци, сетне задминах аптеката, магазинчето за платове на турчина, вестникарската будка, кафенето с билярда и през цялото това време не видях никого. Стигнах до дървените рибарски хижи и груби кръчми с морски дарове и риба, с мрежи, прострени да съхнат като великолепни паяжини, видях лодките, обърнати с дъната нагоре на пясъка, чакащи стопаните им да се съвземат от веселбата на Бъдни вечер и да излязат в открито море. Чух гласове и съзрях група хора край една от последните хижи, там, където реката се влива в морето. Слънцето вече се беше издигнало и ме пощипваше като шествие от горещи мравки по раменете. С последната хапка сирене и пелте от дюли стигнах до края на улицата, предпазливо пристъпих към малкия кръг от хора и се помъчих да си проправя път, ала ме избутаха назад. В този миг се появиха двама карабинери на велосипеди, единият изсвири със свирката си, а другият извика на хората да се отдръпнат, по дяволите, защото блюстителите на закона бяха тук. Кръгът се отвори светкавично и успях да различа рибаря на тъмния речен пясък, проснат възнак, с ръце, разтворени настрани, със същите черни панталони, бяла риза и гумени сандали от предния ден, когато ме беше отвел в гората. Един от полицаите каза, че мъжът е бил ударен по главата, и тогава видях петното засъхнала кръв по ухото и врата. Нещо в гърдите ми се пръсна и усетих в устата си вкус на кисели мандарини, превих се, разтърсена от неустоимо гадене, паднах по колене и изхвърлих на пясъка смес от сирене, сладко от дюли и вина. «Какво дири тук малката?», възкликна някой и нечия ръка се опита да ме подхване, ала аз станах и се затичах отчаяно. Не спрях да тичам, измъчвана от пробождаща болка в ребрата и от киселия вкус в устата; не спрях, докато не се появи червеният покрив на къщата ни и тогава се строполих край улицата, свита на кълбо в храстите. Кой ли ме беше видял в гората с рибаря? Как ли бе узнал дядо? Не можех да мисля, знаех единствено със сигурност, че този мъж нямаше никога повече да излезе в морето на лов за миди, той лежеше мъртъв на пясъка и заплащаше за греха на двама ни, аз бях свободна и нямаше да бързам за срещата, той нямаше пак да ме води в гората. Дълго след това чух шумовете в къщата от приготовленията за закуска, гласовете на братята и братовчедите. Мина магарето на млекаря с дрънчащи гюмове, а след него — продавачът на хляб на триколката си и Маргара с мърморене излезе да пазарува. Прокраднах се в двора с хортензиите, измих лицето и ръцете си на планинското поточе, попригладих косата си и влязох в трапезарията, където дядо ми вече беше заел мястото си на креслото с вестник в ръка и чаша димящо кафе с мляко до него. Защо ли ме гледа така? Поздрави ме с усмивка.

Два дни по-късно, когато съдебният лекар позволи, организираха бдение за рибаря в скромната му хижа. Цялото село, дори и летовниците, се стекоха да го видят — рядко се случваше нещо интересно и никой не искаше да изпусне такова изключително събитие като убийство, единственото, записано в аналите на този курорт от времето на разпънатия на кръст художник. Въпреки че майка ми смяташе зрелището за прекалено зловещо, Маргара ме заведе, тъй като Тата, който предложи да плати за погребението, заяви, че смъртта е нещо естествено и по-добре отрано да свикваме с нея. На здрачаване се изкачихме по хълма и стигнахме до дъсчена къщурка, украсена с книжни гирлянди, чилийското знаме и скромни букети цветя от крайбрежните градини. По това време нестройните песни под съпровод на китари вече замираха, а множеството, замаяно от наливното вино, дремеше на сламените столове, разположени в кръг край ковчега — проста дървена кутия от нерендосан бор, осветена от четири свещи. Майката, облечена в черно, нашепваше молитви с вметнати в тях ридания и проклятия и същевременно съживяваше с дърва пламъка в печката, където къкреше почернял от сажди чайник. Съседките събираха чаши и предлагаха чай, а по-малките братя, с брилянтин в косата и с неделните си обувки, се гонеха из двора сред кокошките и кучетата. На разнебитен скрин се виждаше украсена с черна лента снимка на рибаря с униформа от времето, когато е служел войник. През цялата нощ роднини и приятели щяха да се редуват, бдейки над трупа преди да го спуснат в земята, непохватно подрънквайки на китара, хапвайки поднесеното от жените и споменавайки покойника с полуизречените на езика на тъжните пияници слова. Маргара пристъпи, като изломоти нещо през зъби и ме повлече за ръката, защото аз се опъвах назад. Когато застанахме пред ковчега, ме накара да се приближа и да кажа един «Отче наш» на раздяла, тъй като според нея душите на убитите нивга не намират покой и нощем спохождат живите и ги тревожат. Върху бял чаршаф лежеше мъжът, който три дни преди това ме беше опипвал в гората. В първия момент го погледнах с някакъв изначален страх, а сетне с любопитство, търсейки прилика, но не можах да я открия. Това лице не беше лицето на моя грях, то беше мъртвешки бледа маска с начервени устни, с коса, разделена на път по средата и втвърдена от брилянтин, с два памука в двете ноздри и с кърпа, вързана на главата, за да поддържа челюстта.

Въпреки че следобед болницата се изпълва с хора, в събота и в неделя сутрин изглежда празна. Идвам още по тъмно, с натрупана от седмицата умора и с изненада забелязвам, че влача по пода краката и чантата си от изтощение. Преброждам вечните и самотни коридори, където дори ударите на сърцето ми отекват, и ми се струва, че вървя по транспортна лента, която се движи в обратна посока — не напредвам, стоя си все на същото място, все по-изморена. Вървя и изричам магически заклинания, измислени от мен самата, и колкото повече се приближавам до сградата, до дългия коридор на изгубените следи, до твоята стая и до леглото ти, гърдите ми се сковават от мъка. Превърнала си се в голямо бебе, Паула. Преди две седмици те изведоха от интензивното отделение и почти няма промяна. Дойде в общата стая много напрегната, сякаш ужасена, и постепенно се успокои, ала не даваш никакъв признак на разум, продължаваш да лежиш с поглед, втренчен в прозореца, неподвижна. Все още не се отчайвам, вярвам, че въпреки зловещите прогнози, ще се върнеш при нас и дори и да не си възхитителната и грациозна млада жена отпреди, може би ще смогнеш да заживееш почти нормално и да бъдеш щастлива, аз ще се погрижа за това. Разходите са огромни, отбивам се в банката, обменям пари, които се изпаряват от чантата ми толкова бързо, че дори не разбирам как изчезват, но предпочитам да не правя сметки, сега не е момент за ограничения. Трябва да намеря физиотерапевт, защото грижите в болницата са минимални — от време на време се появяват две разсеяни девойчета и започват да движат неохотно ръцете и краката ти в продължение на десет минути, изпълнявайки неясните указания на един мустакат и енергичен доктор, който като че ли им е шеф и те е виждал само веднъж. Пациентите са много, а средствата — малко, и затова аз сама правя упражненията с теб. Четири пъти на ден раздвижвам всички части на тялото ти — започвам с пръстите на краката — един по един, и напредвам нагоре, бавно и със сила, защото не е лесно да разтворя ръцете ти или да сгъна коленете и лактите ти; поставям те да седнеш на леглото и потупвам гърба ти, за да изчистя дробовете ти, освежавам с капчици вода пресъхналата кухина на гърлото ти, понеже отоплението изсушава въздуха; за да избегнем деформации, прикрепям книги на стъпалата ти, като ги привързвам с бинтове; разделям пръстите на ръцете ти с парчета найлон и се опитвам да държа главата ти изправена с импровизирана яка от пътна възглавница и лейкопласт, но тези подръчни средства са отчайващи, Паула, трябва бързо да те отведа на място, където да могат да ти помогнат, казват, че рехабилитацията върши чудеса. Неврологът ме моли за търпение, твърди, че засега е невъзможно да те местим, където и да било, и още по-малко да прекосим света със самолет. Прекарвам дните и голяма част от нощите в болницата, сприятелих се с болните от твоята стая и с техните близки. Правя масажи на Елвира и си измисляме език от жестове, за да си говорим, тъй като думите й изменят; на другите разказвам истории, а за отплата те ме черпят с кафе от термосите си и със сандвичи с шунка, които им носят от дома. Жената охлюв бе преместена в стая 0 — краят й наближава. Мъжът на Елвира само ми повтаря: «Дъщеря ви е по-събудена», но в очите му чета, че всъщност не си вярва. Показвам им снимки от сватбата ти и им разказвам живота ти, вече те познават и някои скришом плачат, когато Ернесто идва да те види, прегръща те и шепне в ухото ти. Мъжът ти е толкова изморен, колкото и аз, има лилави кръгове под очите, отслабна и дрехите му висят около тялото.

Уили пак дойде. Опитва се да идва често, за да облекчи тази дълга раздяла, която като че ли се превръща във вечност. Когато преди четири години се събрахме, си обещахме повече да не се разделяме, ала животът се погрижи да направи плановете ни на пух и прах; този мъж е олицетворение на силата, има колкото пороци, толкова и добродетели, поглъща всичкия въздух край себе си и ме оставя без дъх, но ми действа много благотворно, когато съм с него. До него спя без хапчета, упоена от сигурността и топлината на тялото му. Сутрин ми поднася кафето в леглото, заставя ме да си почина още един час, а той сам отива в болницата, за да вземе сведения от нощната смяна. Влиза в стаята с изтърканите си джинси, с дърварските си обувки, черното кожено яке и каскет от времето на дядо ми, който си купи на «Пласа Майор»; въпреки дрехите си, прилича на средновековен моряк от Генуа и се страхувам да не го спрат на улицата и да го питат за морския път До Новия свят. Поздравява болните на жаргон с мексикански акцент, настанява се до леглото ти и започва да гали ръцете ти и да ти говори за това какво ще правим, когато отидем в Калифорния, а в това време останалите пациенти смаяно го наблюдават. Уили не успява да прикрие тревогата си, в професията си на адвокат е виждал безброй катастрофи и не храни особени надежди, че ще се възстановиш, подготвя ме за най-лошото.

— Ще се грижим за нея, има толкова други семейства с подобна участ, няма да сме единствени, грижите и обичта към Паула ще осмислят поновому живота ни, ще познаем нов начин да бъдем щастливи. Ще продължим да живеем и ще я водим с нас навсякъде, какъв е проблемът? — утешава ме той с характерния си великодушен и малко наивен прагматизъм, с който ме плени, когато се запознахме.

— Не! — възразявам, без да усещам, че крещя. — Нямам намерение да слушам злокобните ти предсказания. Паула ще оздравее!

— Ти си в плен на натрапчиви мисли, говориш само за нея, не можеш да мислиш за нищо друго, търкаляш се надолу в пропаст с такава скорост, че не можеш да спреш. Не ми даваш да ти помогна, отказваш да ме чуеш… Трябва да поставиш някаква емоционална дистанция между вас двете или ще полудееш. Ако ти се разболееш, кой ще се грижи за дъщеря ти? Моля те, позволи ми да се погрижа за теб…

Лечителите се появяват вечер, не знам как дойдоха тук, упорстват да ти вливат енергия и здраве. В ежедневието си са служители, специалисти, чиновници, обикновени хора, но през свободното си време изучават езотерични науки и се мъчат да лекуват с убежденията си. Уверяват ме, че са в състояние да заредят изтощените батерии на болното ти тяло, че духът ти израства, обновява се, и че от твоята неподвижност ще разцъфне различна и по-добра жена. Казват, че не трябва да те гледам с очите на майка, а с третото, златното око, и тогава ще те видя в други измерения, носеща се необезпокоявана, чужда на ужасите и мъките на тази болнична стая; ала заедно с това ми казват да се подготвя, защото ако вече си изпълнила съдбата си на този свят и си готова да продължиш дългото пътуване на душата си, няма да се върнеш. Част са от световна организация и се съобщават с други лечители, за да ти изпратят сили, също както и монахините са в контакт с други братства и се молят за теб; казват, че възстановяването ти зависи от собствената ти воля за живот и окончателното решение е в твои ръце. Не се осмелявам да разкажа за това на семейството в Калифорния, положително не биха погледнали с добро око на тези духовни лечители. Ернесто също не одобрява тяхното нашествие, не иска жена му да се превръща в зрелище за публика, ала аз мисля, че те не ти вредят, ти дори не ги усещаш. Монахините също участват в ритуалите, подрънкват с тибетски камбанки, кадят с тамян и призовават своя християнски бог и всички небесни божества, докато останалите в стаята наблюдават целителните процедури с известни резерви. Не се плаши, Паула, не танцуват, окичени с пера, не колят кокошки, за да те напръскат с тяхната кръв, само веят като с ветрила над теб, за да пропъдят негативните енергии, сетне полагат ръцете си по тялото ти, затварят очи и се концентрират. Карат ме да им помагам, да си представя лъч светлина, проникващ в мен през главата, преминаващ през моето същество и излизащ от ръцете ми към теб; казват ми да си те представя здрава и да престана да плача, защото тъгата заразява въздуха и потиска душата. Не знам дали въздействието е положително за теб, но в едно съм сигурна: настроението на хората в стаята се промени, всички станахме по-весели. Решихме да контролираме тъгата, пускаме севилянас[15] по радиото, черпим се с бисквити и правим забележки на посетителите, когато влязат с умърлушен вид. Времето за приказки също се удължи и аз вече не съм единственият разказвач, всички се включват. Най-бъбрив е съпругът на Елвира, който ни засипва с порой от анекдоти; всеки по ред разказва живота си и когато личните преживявания се изчерпат, започваме да съчиняваме истории; украсявайки с толкова подробности и отприщвайки въображението, се усъвършенствахме до такава степен, че от други стаи идват да слушат разказите ни.

На леглото на жената охлюв сега има друга болна — тъмнокосо момиче, цялото издраскано и в синини, което четирима безсърдечни негодници изнасилили в парка. Вещите й са оградени с червен кръг, персоналът не я докосва без ръкавици, ала ние я приобщихме към необикновеното семейство в тази стая, мием я и я храним в устата. Първоначално тя реши, че се е събудила в клиника за душевноболни и само трепереше с глава под чаршафа, ала малко по малко, благодарение на тибетските камбанки, песните по радиото и изповедите на всеки един от нас, започна да се оживява и да се усмихва. Сприятели се с монахините и с лечителите, кара ме да й чета на глас светски клюки за европейските кралски семейства и за киноартисти, защото тя не може да повдигне главата си. Срещу Елвира има наскоро постъпила от психиатричното отделение пациентка на има Аурелия, ще й оперират тумор в мозъка, тъй като страда от периодични гърчове. Сутринта на определения за операцията ден, се облече и гримира старателно, сбогува се с всеки с развълнувана прегръдка и тръгна. «На добър час, ще си мислим за теб, кураж», говорехме, докато тя се отдалечаваше по коридора. Когато дойдоха с носилката, за да я отведат в крилото на мъченията, нея вече я нямаше, беше избягала навън и се върна чак два дни по-късно, когато полицията се беше отказала да я търси. Отново определиха дата за операцията, но и този път не можаха да я направят, защото Аурелия се бе налапала до насита с половинка пушен свински бут, донесен скришом в чантата й, и анестезиологът каза, че дори и луд няма да й даде упойка при тези обстоятелства. Сега хирургът е в отпуск заради Великден и кой знае колко време ще мине, докато се намери свободна операционна, така че за момента нашата приятелка е в безопасност. Отдава болестта си на импозантността на своя съпруг, ала аз по жестовете й отгатвам, че иска да каже импотентността. «На него оная му работа не е в ред, а на мен ще ми бъркат в мозъка», въздъхва примирено. «Ако само можеше да го прави като хората, щях да съм росна като майска роза и хич нямаше да мисля за болестта, че как иначе — пристъпите започнаха през медения месец, когато хубостникът го влечаха повече боксовите мачове по радиото, отколкото нощницата ми с лебедови пера по деколтето.» Аурелия пее и танцува фламенко, говори в стихове и само чака за миг да се разсея, за да те напръска с люляковия си парфюм и да те начерви с червилото си, Паула. Подиграва се еднакво на лекари, лечители и монахини, казва, че са банда касапи. «Щом досега момичето не се е изцерило от любовта на майка си и на мъжа си, значи няма лек», казва. Междувременно полицията се отбива, за да зададе някой и друг въпрос на изнасиленото девойче и от държанието им човек би останал с впечатление, че тя е престъпникът, а не жертвата: «Какво диреше сама в десет вечерта в онзи квартал? Защо не извика за помощ? Дрогирана ли беше? Така ти се пада, щом толкова много знаеш, хич не се оплаквай.» Аурелия единствена има кураж да им се опълчи: застава насреща им с ръце на кръста и почва да ги гълчи. «За това ли ви плащат, тъпаци недни, все жените са криви.» «Мълчете, госпожо. Вие нямате нищо общо с това», отвръщат възмутено, ала ние всички ръкопляскаме, защото когато Аурелия не е в криза, притежава удивителна проницателност. Под леглото си държи три куфара с дрехи на улична танцьорка и се преоблича по няколко пъти на ден, гримира се със замах и разбухва косата си като погача от изрусени къдрици; при най-малкото предизвикателство се съблича гола и излага на показ ренесансовата си плът, кара ни да отгатнем възрастта й и да се вгледаме в талията й — останала непроменена от девическите й години, наследила я от майка си, красавица също като нея. Сетне добавяше с известно озлобление, че тези прелести за нищо не служели, понеже мъжът й бил евнух. Когато мъжът й идва на посещение, сяда на стол и започва да дреме отегчен, а тя го обижда и всички ние полагаме огромни усилия да се правим че нищо не чуваме.

Уили проучва къде да те заведем, Паула, нужна ни е повече наука и по-малко заклинания, а аз се опитвам да убедя лекарите да те пуснат и Ернесто — да се примири с положението. Не иска да се разделя с теб, ала няма друга възможност. Днес сутринта дойдоха двете девойчета рехабилитаторки и за пръв път решиха да те смъкнат на партера във физкултурния салон. Аз бях готова с бялата престилка и тръгнах с тях, карайки количката, толкова хора има тук и от толкова отдавна ме гледат да се движа по коридорите, че вече никой не се съмнява, че съм медицинска сестра. На завеждащия му беше достатъчен бегъл поглед, за да установи, че нищо не може да стори за теб; «Равнището на съзнателност е нулево, каза, не изпълнява никакви команди и има отворена трахеотомия, не мога да поема отговорност за подобен пациент.» Това затвърди решението ми да те отведа колкото се може по-бързо от болницата и от Испания, въпреки че не мога да си представя пътуването — придвижването с асансьор няколко етажа е неимоверно трудна задача, изискваща военна стратегия, а какво да кажем за двайсет часа полет от Мадрид до Калифорния — направо е немислимо, но ще намеря начин да го осъществя. Намерих количка и с помощта на мъжа на Елвира те привързах към облегалката с усукан чаршаф, защото ти се свличаш, сякаш си без гръбнак, отведох те до параклиса за няколко минути и сетне на терасата. Аурелия ме придружи, загърната в синия си кадифен пеньоар, който й придава вид на райска птица, и по пътя гневно щипеше любопитните, които прекалено задълго се вторачваха в теб; всъщност видът ти е жалък, дъще. Настаних те с лице към парка, сред десетина гълъба, които долетяха да кълват хляб. «Ще поразвеселя малко Паула», каза Аурелия и започна да пее и да се поклаща с такова чувство, че мястото скоро се изпълни със зрители. Изведнъж ти отвори очи, първо мъчително, замаяна от слънчевата светлина и чистия въздух, които от толкова време ти бяха липсвали, и когато успя да фокусираш погледа си, пред теб се появи тази закръглена матрона, облечена в синьо, танцувайки страстно севиляна насред вихрушка изплашени гугутки. Ти повдигна вежди с изумление и не зная какво точно освети ума ти в този миг, Паула, но заплака с огромна тъга, избухна в безсилен и изпълнен с уплаха плач. Прегърнах те, обясних ти какво се беше случило; «засега не можеш да се движиш, но постепенно ще се оправиш, не можеш да говориш, защото имаш дупка в гърлото и въздухът не достига до устата ти, но когато затворят отвора, ще си разкажем всичко, сега-засега твоята задача е дълбоко да дишаш»; казах ти, че много те обичам, дъще, и че никога няма да те изоставя. Малко по малко ти се успокои, като не отделяше очи от мен, и ми се струва, че ме позна, но може и да си внушавам. В това време Аурелия изпадна в поредната си нервна криза и така завърши нашето първо приключение с инвалидната количка. По мнението на невролога, плачът не означава нищо, той недоумява как продължаваш да си все в същото състояние, страхува се от мозъчно увреждане и назначи поредица от изследвания през следващата седмица. Не искам повече изследвания, искам единствено да те увия в едно одеяло и да избягам тичешком навън, понесла те в ръце, до другия край на земята, където имаш семейство, което те очаква.

Това е необикновено усещане за неподвижност. Дните се нижат зрънце по зрънце в часовник от търпелив пясък; текат толкова бавно, че се губят из календара, струва ми се, че винаги съм живяла в този зимен град сред църкви, статуи и кралски булеварди. Средствата на магията остават безполезни; те са като послания, хвърлени в бутилка в морето с надеждата, че ще бъдат намерени на другия бряг и че някой ще дойде да ни спаси, но до момента отговор няма. Прекарах четирийсет и девет години в тичане, в действие и борба за постигане на цели, които вече не помня, преследвайки нещо безименно, което все беше далече напред. Сега съм принудена да замра в неподвижност и мълчание; колкото и да тичам, доникъде не стигам, а когато викам, никой не ме чува. Донесе ми тишина, за да обмисля вървежа си през този свят, Паула, за да се върна към истинското и към илюзорното си минало, за да възстановя спомените, които други са забравили, за да си спомня това, което никога не е било, и това, което може би ще бъде. Отсъстваща, онемяла и парализирана, ти си моят водач. Времето се ниже безконечно. А може би времето не тече, а ние преминаваме през него. Имам дни за размисъл в излишък, без нищо да правя, освен да чакам, докато ти вегетираш в това тайнствено състояние на какавида. Питам се каква ли пеперуда ще излети, когато се събудиш… Часовете ми минават, пишейки до теб. Съпругът на Елвира ми носи кафе и ме пита защо толкова се трудя над безкрайното писмо, което ти си неспособна да прочетеш. Ще го прочетеш някой ден, сигурна съм, и ще ми се подиграваш с онази присмехулност, която използваш, за да сразиш моите разнежвания. Поглеждам назад в съдбата си и с малко повече късмет може и да открия смисъл в личността си. С неимоверно усилие цял живот гребах срещу течението, изморена съм, искам да се обърна на деветдесет градуса, да отпусна греблата и да оставя течението леко да ме отнесе до морето. Баба ми е пишела в тетрадките дневници, за да съхрани мимолетните късчета на дните си и да излъже слабата памет. Аз се опитвам да надхитря смъртта. Мислите ми се въртят в неуморна вихрушка, докато ти си застинала в неподвижно настояще, напълно чужда на изгубеното минало и на предзнаменованията за бъдещето. Страх ме е. И преди ми се е случвало силно да съм изплашена, но винаги е имало изход, дори от ужаса на военния преврат съществуваше изход в изгнаничеството. Сега съм в задънена улица без врата към надеждата и не знам как да се преборя с толкова много страх.

Предполагам, че би искала да ти разкажа за най-щастливия период от твоето детство, когато Грани беше още жива, родителите ти се обичаха, Чили беше твоята страна, но тази тетрадка наближава седемдесетте години, когато нещата започнаха да се променят. Доста по-късно осъзнах, че историята бе направила завой. През септември 1970 г. Салвадор Алиенде бе избран за президент от коалиция от марксисти, социалисти, комунисти, разочаровани групи от средната класа, радикализирани християни и хиляди бедни мъже и жени, обединени под символа на Народното единство и решени да поемат пътя към програма за преход към социализма, ала без да се нарушава дългата буржоазна и демократична традиция в страната. Независимо от очевидните противоречия в този голям проект, вълна от безумна надежда мобилизира голяма част от обществото, която очакваше раждането в този процес на новия човек, вдъхновен от благородни идеали, по-щедър, състрадателен и справедлив. В мига, в който бе оповестена победата на Алиенде, противниците му започнаха да го саботират и колелото на съдбата се завъртя в трагична посока. В нощта на победата не излязох на улицата да празнувам с привържениците му, за да не наскърбя свекъра ми, свекърва ми и дядо ми, които се страхуваха от появата на нов Сталин в Чили. Алиенде четири пъти се беше кандидатирал и на четвъртия път извоюва победа, въпреки разпространеното схващане, че е проиграл шансовете си в предишните кампании. Дори Народното единство се съмняваше в победата му и беше на път да избере за свой кандидат Пабло Неруда. Поетът не изпитваше никакви политически амбиции, чувстваше се стар и изморен, интересуваше се единствено от своята годеница — поезията; при все това, като дисциплиниран член на Комунистическата партия, беше готов да се подчини на партийното поръчение. Когато в края на краищата Салвадор Алиенде бе официално определен за кандидат след множество вътрешни междупартийни дебати, Неруда пръв облекчено се усмихна и се завтече да го поздрави. Дълбоката рана, която раздели страната на непримирими фракции, се отвори по време на предизборната кампания, когато семейства се разцепиха, брачни двойки се разделиха и приятели се изпокараха. Свекър ми облепи стените на къщата си с пропагандни плакати за десницата; спорехме разгорещено, но не стигнахме до размяна на обиди, тъй като обичта на всички ни към Грани и децата беше по-силна от различията помежду ни. По онова време дядо ти още беше снажен и здрав мъж, но бавното деградиране, което щеше да го отведе в пропастта на безпаметието, вече беше започнало. Прекарваше предобедите в леглото, задълбочен в математически занимания, и следеше три телевизионни сериала, които заемаха голяма част от следобедите му; имаше дни, в които не се обличаше, обикаляше по пижама и пантофи, заобиколен от внимателните грижи на съпругата си, която му носеше храната на поднос. Натрапчивото миене на ръце излезе извън контрол — кожата му се разрани, а изящните му ръце заприличаха на лапи на кондор. Беше сигурен в победата на своя кандидат, ала на моменти започваха да го гризат съмнения. С приближаването на изборите, зимата отстъпваше и се усещаха първите признаци на пролетта. Заета в кухнята с приготвяне на първите консерви за сезона и в игри с внуците, Грани не вземаше участие в политическите спорове, ала много се тревожеше, когато чуеше разгорещените ни гласове. В онази година открих, че свекърва ми пие скришом, но го правеше толкова потайно, че никой друг не узна.

В деня на изборите най-изненадани от триумфа бяха победителите, защото дълбоко в себе си не го бяха очаквали. Иззад залостените врати и прозорци на богаташкия квартал победените трепереха, убедени, че тълпите ще се надигнат, обзети от трупана в продължение на векове класова омраза, но нищо такова не се случи, имаше само мирни прояви на народно веселие. Множество, пеещо Обединеният народ никога няма да бъде победен, се изсипа по улиците, развявайки знамена и флагчета, докато в посолството на Съединените американски щати се свикваше спешно заседание на персонала; американците бяха започнали конспирации преди една година, като финансираха десните екстремисти и се опитваха да привлекат някои превратаджийски настроени генерали. По казармите военните чакаха инструкции в бойна готовност. Чичо Рамон и майка ми бяха щастливи от победата на Салвадор Алиенде; Тата призна поражението си и благородно отиде да го поздрави, когато той неочаквано същата вечер се отби на гости в дома на родителите ми. На другия ден отидох на работа както обикновено и заварих сградата в плен на противоречиви слухове, а собственика на издателството — тайно да опакова камерите си и да подготвя частния си самолет, за да прекоси границата със семейството и значителна част от имуществото си, а в това време частен охранител наглеждаше италианската му състезателна кола да не би простолюдието да я одраска в еуфорията си. «Продължаваме да работим все едно, че нищо не е станало», оповести Делия Вергара, използвайки същия тон като мис Сейнт Джон преди години в Ливан, когато реши да игнорира войната. Така и направихме през следващите три години. На другия ден сутринта дядо ти беше един от първите на опашката пред банката, за да изтегли парите си; планираше да избяга в чужбина веднага щом кубинските орди дебаркираха, или пък съветската диктатура започнеше да разстрелва граждани. «Аз никъде не отивам, оставам с децата», увери ме Грани, разплакана зад гърба на мъжа си. Внуците се бяха превърнали в смисъл на живота й. Заминаването беше отложено, билетите си останаха готови на камината, ала не бяха използвани, защото най-страшните предсказания не се сбъднаха — никой не щурмува страната, границите останаха отворени, нямаше екзекуции до някоя стена, както се опасяваше свекър ми, а Грани с твърда решимост заяви, че не съществувал марксист, който да я отдели от внуците й и още по-малко някой си, дето носел същото презиме като снаха й.

Нямаше абсолютно мнозинство и целият Конгрес трябваше да реши изборите. Дотогава винаги се беше зачитало простото мнозинство, смяташе се, че печели този, който има с един глас повече, ала Народното единство будеше прекалено много страх. Така или иначе традицията натежа повече от страха на парламентаристите и властта на американското посолство, и след дълги дискусии и размисли Конгресът, управляван от християндемократите, изготви документ, в който изискваше от Алиенде да зачита конституционните гаранции; последният го подписа и два месеца по-късно на официална церемония бе закичен с президентската лента. За пръв път в историята марксист биваше избран с демократични избори, очите на света бяха вперени в Чили. Пабло Неруда замина посланик в Париж, където две години по-късно му бе съобщено, че е получил Нобелова награда за литература. Възрастният крал на Швеция му връчи златен медал, който поетът посвети на всички чилийци, защото моята поезия е собственост на отечеството ми“.

 

 

Президентът Салвадор Алиенде назначи чичо Рамон посланик в Аржентина и така майка ми се превърна в управител на монументално здание на единствения хълм в Буенос Айрес; сградата имаше няколко салона, трапезария за четирийсет и осем сътрапезници, две библиотеки, двайсет и три бани и неопределен брой килими и произведения на изкуството от предишни правителства — разточителност, труднообяснима за Народното единство, което се стремеше да създаде образ на строгост и простота. Обслужващият персонал — шофьори, готвачи, чистачи, камериерки и градинари — беше толкова многоброен, че се изискваше военна стратегия, за да се организира работата им и смените за храна. Кухнята действаше без почивка, приготвяйки коктейли, обеди, дамски сбирки на чай, официални банкети и диети за майка ми, която от толкова напрежение, страдаше от стомах. Въпреки че почти не слагаше залък в уста, тя измисляше рецепти, които прославиха трапезата на посолството. Беше в състояние да сервира цяла пуйка с пера на задника и с отворени очи, а като махнеха само четири карфици, кожата се отделяше като дреха и под нея се разкриваше сочно месо и вътрешност, напълнена с малки пиленца, които на свой ред съдържаха плънка от бадеми — тези ястия се различаваха със светлинни години от парчетата черен дроб, които плуваха в топла вода на обедите в училището в Ливан. На едно подобно угощение се запознах с една от най-прочутите гледачки в Буенос Айрес. Закова поглед в мен от отсрещната страна на масата и не престана да ме наблюдава през цялата вечер. Трябва да е била на шейсет години, имаше аристократична осанка, беше облечена в черно, със строгост и донякъде старомодно. На излизане от трапезарията се приближи и ми каза, че иска да говори насаме с мен; майка ми я представи като Мария Тереса Хуарес и ни заведе в една от библиотеките. Без да продума, жената се настани на един диван и ми посочи мястото до себе си, сетне взе ръцете ми, подържа ги в своите в продължение на няколко минути, които ми се сториха безкрайни, тъй като не знаех какво точно иска, и накрая ми предсказа четири неща, които аз записах на лист хартия и никога не забравих: „ще има кървава баня в страната ти, ще бъдеш неподвижна и парализирана задълго, единственият ти път е да пишеш и едно от децата ти ще се прочуе в различни краища на света“. „Кое от двете?“, поиска да разбере майка ми. Гледачката попита за снимки, остана загледана в тях няколко секунди и накрая посочи теб, Паула. Понеже първите три предсказания се сбъднаха, предполагам, че и последното ще се изпълни и това ми дава надежда, че няма да умреш, дъще, че по съдба имаш още работа тук. Веднага, щом излезем от тази болница, искам да се свържа с онази дама, ако е още жива, и да я попитам какво те очаква в бъдеще.

Въодушевен от мисията си в Аржентина, чичо Рамон отвори вратите на посолството за политици, интелектуалци, преса и всички онези, които сътрудничеха с начинанието на Салвадор Алиенде. Подпомаган от майка ми, която през въпросните три години прояви изключителна издръжливост, организаторски талант и кураж, той си постави за цел да нормализира трудните отношения между Чили и Аржентина — две съседни държави, които бяха имали доста търкания в миналото и сега трябваше да преодолеят резервите, породени от социалистическия експеримент в Чили. В часове, откраднати от съня му, направи ревизия на инвентара и на внушителните сметки на посолството, за да не позволи в изобилието и безпорядъка да бъдат отклонени фондове. Управлението на Народното единство се наблюдаваше под лупа от политическите врагове, които непрекъснато дебнеха за повод, та да го оклеветят. Първата изненада на чичо Рамон бяха разходите за сигурност. Разпита колегите си от дипломатическия корпус и разбра, че частните телохранители са се превърнали в истински проблем за Буенос Айрес. Започнали като охрана срещу отвличания и атентати, те скоро излезли извън контрол и по онова време вече наброявали към трийсет хиляди, като броят им продължавал да расте. Представлявали истинска въоръжена до зъби армия без етични норми, йерархия, закони и правила, която подклаждала терор, за да оправдае съществуването си. Подозирали, че е много лесно някой да бъде отвлечен или убит, достатъчно било да се договори сумата с телохранителите му и те собственоръчно се нагърбвали със задачата. Чичо Рамон реши да рискува и освободи своите охранители, защото му се струваше, че представител на народно правителство не може да се обгражда с наемни убийци. Наскоро след това избухна бомба в сградата, която превърна всички лампи и прозорци в купчина стъклен прах и разстрои завинаги нервите на швейцарското куче на майка ми, но поне нямаше нито един ранен. За да бъде потушен скандалът, в пресата излезе съобщение, че става дума за експлозия от газ в резултат на неизправен маркуч. Това бе първият терористичен атентат срещу родителите ми в аржентинската столица. Четири години по-късно трябваше да бягат посред нощ, за да спасят живота си. Когато приеха поста, не подозираха колко много работа ги чака в това посолство — най-важното за Чили след Вашингтон, но се заеха да изпълнят мисията си с опита, натрупан през дългите години дипломатическа служба. Сториха го така блестящо, че след това трябваше да заплатят с много години в изгнание.

През следващите три години правителството на Народното единство национализира природните ресурси на страната — мед, желязо, селитра, въглища — които от незапомнени времена бяха в чужди ръце, като отказа да изплати дори и долар за компенсация; бе мащабно разгърната аграрната реформа и между селяните бяха разпределени обширните земи на стари и могъщи родове, а това породи невиждана омраза; обезоръжи монополите, които десетилетия наред бяха възпрепятствали конкуренцията на пазара, и ги застави да продават на достъпни за мнозинството чилийци цени. На децата в училище започнаха да раздават мляко, бяха открити здравни служби в отдалечените селища и доходите на най-бедните се повишиха до разумни нива. Тези промени се посрещаха с весели народни демонстрации в подкрепа на правителството. При все това дори самите привърженици на Алиенде отказваха да приемат, че за реформите трябваше да се заплати и че решението не бе в отпечатването на банкноти. Скоро настъпи икономически хаос и политическо насилие. Извън страната процесите се следяха с любопитство — една малка латиноамериканска държава беше избрала пътя на мирната революция. В чужбина Алиенде се ползваше с името на прогресивен лидер, решен да подобри положението на трудещите се и да преодолее икономическата и социална несправедливост, ала в Чили половината население питаеше ненавист към него и страната беше разделена на непримирими лагери. Съединените щати трепереха да не би идеите на Алиенде да си проправят път и социализмът да се разпространи безвъзвратно в останалата част от континента, и затова прекратиха кредитите и наложиха икономическа блокада. Саботажите от страна на десницата и грешките на Народното единство породиха невиждана по мащабите си криза, инфлацията достигна такива невероятни равнища, че сутрин не можеше да се предвиди колко ще струва литър мляко следобед, банкноти имаше в излишък, ала с тях можеше да се купи много малко; образуваха се опашки за основните хранителни продукти — олио, захар, паста за зъби и автомобилни гуми. Черният пазар не можеше да бъде спрян. За рождения ми ден колегите ми подариха две ролки тоалетна хартия и кутия кондензирано мляко — най-ценните артикули в онзи момент. Подобно на всички останали, ние страдахме от лошото снабдяване и често се редяхме по опашки само и само да не изпуснем възможността да купим, па било то дори жълта боя за обувки. Навъдиха се опитни мошеници, които обсаждаха магазините или пък купуваха стоки на официални цени и ги препродаваха двойно по-скъпо. Николас се специализира в намирането на цигари за Грани. От Буенос Айрес мама ми изпращаше по тайнствени канали кашони с хранителни продукти, ала указанията й понякога се изпълняваха погрешно и ние получавахме цял галон соев сос или пък две дузини бурканчета с маринован лук. В отплата ние й изпращахме внуците на гости през два-три месеца: пътуваха сами с имената и данните, написани на табелка, която висеше на шията им. Чичо Рамон ги убеди, че прекрасната сграда на посолството е лятната им къща, така че ако децата таяха съмнения относно царското си потекло, тази несигурност мигом се разсея. За да не скучаят, им възлагаше работа в кабинета си, първата заплата в живота си те получиха от този невероятен дядо за труда си като секретари на секретарките в консулството. Там прекараха също заушка и скарлатина, като се криеха в двайсет и трите бани, за да не ги открият лекарите и да им вземат фекален секрет за изследване.

Ние чилийците изпитвахме гордост от факта, че държавните ни ръководители се движеха без телохранители и че дворът на Ла Монеда[16] е общодостъпна улица, но при Салвадор Алиенде на всичко това бе сложено край — омразата се изостряше и животът му беше в опасност. Неприятелите му трупаха материал, за да го атакуват. Социалистическият президент се движеше с двайсет въоръжени мъже в ескорт от сини коли, които не носеха отличителни знаци и бяха еднакви, за да не се знае в коя точно е той. Дотогава президентите бяха живели в собствените си домове, ала домът на Алиенде беше малък и неподходящ за ранга му. Сред врява от долнопробни критики, правителството купи малък палат за резиденция на президента в представителен квартал и семейството му се пренесе там с керамичните предмети от предколумбовата епоха, с картините, събирани в продължение на години, с произведения на изкуството, подарени от самите творци, с първи издания на книги с посвещения от авторите и със снимките, които бяха запечатали значими моменти от политическата кариера на Алиенде. В новата резиденция имах щастието да присъствам на различни събирания, където единствена тема за разговор неизменно беше политиката. Когато родителите ми си идваха от Аржентина, президентът ни канеше в къща извън града, кацнала на хълмовете край столицата, където обикновено прекарваше съботите и неделите. След обяда гледахме абсурдни каубойски филми, с които той релаксираше. В спални с изглед към двора бяха настанени телохранители доброволци, които Алиенде наричаше група близки приятели, а опозицията окачествяваше като партизани терористи и убийци. Те непрестанно обикаляха нащрек, въоръжени и готови да го защитят със собствените си тела. В един такъв ден сред полето Алиенде реши да ни учи да стреляме в цел с пушка, подарена му от Фидел Кастро, същата, която намериха до трупа му в деня на военния преврат. Аз, която никога не бях докосвала оръжие и бях възпитана с убеждението на Тата, че огнестрелните оръжия се зареждат от самия дявол, хванах пушката като чадър, непохватно я раздвижих и без да се целя, я насочих към главата му; в миг като по чудо изникна един от охранителите, хвърли се отгоре ми и се търкулнахме на земята. Това е един от малкото ми спомени за Алиенде от тригодишното управление на неговото правителство. Виждах го по-малко отпреди, не се намесвах в политиката и продължих да работя в издателството, което той считаше за свой най-голям враг, без да разбирам какво точно се случва в страната.

Кой беше Салвадор Алиенде? Не зная и би било пресилено от моя страна да правя опит да го описвам; необходими са томове, за да се даде представа за сложната му личност, за трудното управление и за историческата роля, която изпълняваше. В продължение на години го бях възприемала като един от многото чичовци в многолюдното семейство и единствен представител на баща ми; едва след смъртта му, когато трябваше да напусна Чили, аз осъзнах легендарния му ръст. В личния си живот беше добър приятел на своите приятели, лоялен до безразсъдство, не можеше да си представи измяната и му беше трудно да повярва, когато беше предаден. Спомням си бързината, с която отговаряше на въпросите, и неговото чувство за хумор. Беше претърпял поражение в няколко избори и беше още млад, когато една журналистка го попита какво би искал да види написано в епитаф за него и той мигновено отвърна: „Тук почива бъдещият президент на Чили.“ Струва ми се, че най-забележителните му черти бяха принципност, интуиция, храброст и магнетизъм; подчиняваше се на предчувствията си, които рядко го мамеха, не трепваше пред риска и беше способен да заплени както масите, така и отделни хора. Говореше се, че е в състояние да обърне каквато и да било ситуация в своя полза, и затова в деня на военния преврат генералите не се изправиха лице в лице с него и предпочетоха да разговарят по телефона или чрез вестители. Пое длъжността президент с такова достойнство, че изглеждаше самоуверен; жестикулираше показно като истински трибун и пристъпваше по особен начин — изправен, с изпъчени напред гърди и почти на пръсти — като петел за борба. Нощем спеше малко, само три-четири часа и обикновено посрещаше зората, четейки или играейки шах с най-верните си приятели; отпускаше се да поспи за няколко минути, най-вече в автомобила, и се събуждаше бодър. Беше човек с изискани вкусове, обичаше расовите породи кучета, произведенията на изкуството, елегантните дрехи и силните жени. Грижеше се много за здравето си и беше предпазлив с храната и алкохола. Враговете му го обвиняваха в разпуснатост и водеха грижливо сметка на буржоазните му вкусове, влюбванията, велурените сака и копринени вратовръзки. Половината население се страхуваше да не доведе страната до комунистическа диктатура и си постави за цел да му попречи на всяка цена, а другата половина поздравяваше социалистическия експеримент със стенописи с цветя и гълъби.

 

 

В това време аз витаех из луната, пишех лековати статии и вършех лудости по телевизията, без дори да подозирам за истинските мащаби на насилието, което се раждаше в мрака и което в крайна сметка щеше да ни връхлети. Когато страната изпадна в тотална криза, главната редакторка на списанието ме изпрати да взема интервю от Салвадор Алиенде, в което да го попитам какво мисли за Коледа. Подготвяхме декемврийския брой отрано и не беше лесно през октомври човек да си проправи път до президента, чийто ум беше зает с неотложни държавни дела, ала аз се възползвах от едно негово посещение в дома на родителите ми, за да го заговоря свенливо. „Не ме питай глупости, дъще“, сряза ме кратко. Така започна и завърши кариерата ми на политически журналист. Продължих да фабрикувам хороскопи в домашни условия, да драскам за обзавеждане, градинарство и отглеждане на деца и да интервюирам невероятни личности; водех любовната рубрика с писма на читатели, културната хроника, изкуство и пътешествия. Делия ми нямаше доверие, обвиняваше ме, че съчинявам репортажи, без да мърдам от къщи, и че излагам собственото си мнение, пъхайки го в устата на интервюираните, и затова рядко ми възлагаше значими теми.

Колкото по-трудно беше снабдяването, толкова по-непоносимо ставаше напрежението и Грани започна да пие повече. Следвайки указанията на съпруга си, често излизаше на улицата със съседките, за да протестират срещу недостига на храни по обичайния начин — удряйки по празни тенджери. Мъжете оставаха невидими, докато жените манифестираха с тигани и черпаци и вдигаха врява до бога. Шумът е незабравим: започваше като самотен гонг, прибавяха се удари с чук по дворовете, докато гюрултията обхванеше всичко и възпламенеше душите; не след дълго жените излизаха на улицата и оглушителна тупурдия превръщаше града в ад. Грани успяваше да оглави манифестацията и да я отклони, за да не мине пред нашия дом, където се знаеше, че живее роднина на Алиенде. За всеки случай обаче, под заплахата от нападение от страна на агресивните госпожи, държахме маркуча в градината винаги в готовност, за да отблъснем нападателите със струи студена вода. Идеологически различия не навредиха на приятелството ми с моята свекърва: поделяхме си грижите около децата, трудностите на ежедневието, споделяхме планове и надежди, с една дума и двете вярвахме, че нищо не може да ни раздели. За да й създам известна независимост, й открих сметка в банката, но след три месеца трябваше да я закрия, защото тя така и не схвана механизма и смяташе, че докато има чекове в книжката, има пари в сметката, не си записваше разходите и за по-малко от седмица изчерпа сумата, купувайки подаръци на внуците. Политиката не наруши и хармонията между Майкъл и мен, обичахме се и бяхме добри приятели.

По онова време се зароди страстта ми към театъра. Чичо Рамон беше назначен за посланик точно когато в Латинска Америка дойдоха на мода отвличанията на обществени фигури. Възможността подобна участ да го споходи ме вдъхнови за една театрална пиеса — група партизани отвличат дипломат, за да го разменят с политически затворници. Съчиних творбата светкавично, седнах на машината и не хапнах, и не мигнах, докато три дни по-късно не написах думата „край“. Известна театрална трупа се съгласи да я постави и така една вечер се озовах край масата на гола сцена, четейки текста на актьорите в полутъмно помещение, изложени на течението, с палта и добре запасени с термоси чай. Всеки актьор изчете и анализира своята част, като изтъкваше очевидните грешки в текста. С напредването на четенето аз се смалявах на стола и накрая изчезнах под масата; засрамена прибрах творбата си, отидох вкъщи и поправих всичко от първия ред, като се спирах на всеки персонаж, за да го изградя цялостно. Втората версия беше малко по-добра, ала липсваше напрежение и драматична развръзка. Присъствах на всички репетиции и включих почти всички поправки, които ми посочиха, така научих някои хитрини, които по-късно се оказаха полезни за романите ми. Десет години по-късно, докато пишех „Къщата на духовете“, си спомних за сбирките около масата в театъра и се постарах всеки герой да има пълна биография, определен характер и специфично звучене, въпреки че в тази книга небивалиците в сюжета и упоритата недисциплинираност на духовете провалиха моите намерения. Пиесата се казваше, както може да се очаква, „Посланикът“ и аз я посветих на чичо Рамон, който не можа да я гледа, понеже беше в Буенос Айрес. Премиерата беше посрещната с положителни отзиви на критиката, ала не мога да си приписвам заслугата, защото всъщност истинската работа я свършиха режисьорът и актьорите — от моята първоначална идея бяха останали само няколко вътъка в основата. Струва ми се, че тя спаси втория ми баща от отвличане, тъй като по законите на вероятността беше невъзможно в действителния живот да го сполети това, което аз бях поставила на сцена; при все това не успя да спаси друг дипломат, който бе отвлечен в Уругвай и бе подложен на изпитанията, които аз бях съчинила у дома в Сантяго. Сега внимавам повече за това какво пиша, защото съм се убедила, че дори да ни се струва несигурно днес, всяко нещо утре може да се случи. Друга трупа ме помоли за сценарий и така написах две музикални комедии, които нарекохме кафе-концерт поради липса на точно наименование за жанра им, и те пожънаха невероятен успех. Втората пиеса се оказа паметна, защото в нея имаше хор от възпълни дами, предназначен да разнообрази спектакъла с песни и танци. Не беше лесно да намерим привлекателни дебелани, готови да станат за посмешище на сцената; с режисьора застанахме на оживен ъгъл в центъра на града и взехме да спираме всяка червендалеста госпожа, дето минеше край нас, с въпроса дали желае да стане актриса. Мнозина приемаха с въодушевление, ала едва научили за изискванията на работата, обръщаха в бяг и затова ни бяха нужни цели шест седмици, докато намерим желаещи. Театърът беше ангажиран с друга постановка и репетициите се провеждаха в тесния салон у дома, който изпразнихме от мебели. Имахме на разположение едно раздрънкано пиано, което аз в изблик на фантазьорство бях боядисала в лимоненозелено и украсила с полегнала на диван куртизанка. Цялата къща отекваше и се тресеше из основи, когато въпросните монументални балерини танцуваха като гръцки весталки, подскачаха в ритъма на рокендрола, размятаха дантели във френетичен кан-кан и припкаха на пръсти под фееричните акорди на „Лебедово езеро“, което в тази си интерпретация би ликвидирало Чайковски с някой инфаркт. Наложи се Майкъл да укрепи пода на сцената и пода у дома, за да не пропаднат изпълнителките в хипопотамските си изстъпления. Тези жени, които никога не бяха спортували, започнаха тревожно да слабеят и за да не допуснем чувствената им плът да се стопи, Грани ги хранеше с големи тави с еклери и ябълков пай. За премиерата на пиесата поставихме надпис във фоайето с молба към публиката вместо да поднася букети с цветя на хористките, да им изпраща пица. Така те запазиха заоблените хълмове и дълбоки падини на пищните си територии от плът в продължение на двегодишен усилен труд, включително и турнета из страната. Въодушевен от тези артистични авантюри, Майкъл често се отбиваше в театъра и изгледа представлението толкова пъти, че го научи наизуст и по спешност би могъл да замести който и да е от изпълнителите, включително и обемистите весталки от хора. Николас и ти също научихте песните и две години по-късно, когато аз вече не помнех дори заглавията на тези пиеси, вие още можехте да ги представяте отначало докрай. Дядо ми също присъства няколко пъти — първо от чувство за семеен дълг, а сетне за удоволствие, и всеки път, щом паднеше завесата, ръкопляскаше и викаше на крака, размахал бастуна си. Влюби се в хористките и пред мен развиваше цели дисертации относно пълнотата като елемент на красотата и противоестествения ужас, който вдъхвали недохранените манекени от модните списания. Негов идеал за женска хубост беше собственичката на магазинчето за спиртни напитки с нейната валкириевска гръд, епичен задник и безотказната й готовност да му продава джин, маскиран в бутилки от минерална вода; мечтаеше за нея скришом, да не би бдящият призрак на Меме да го хване на местопрестъплението.

Танците на Аурелия, епилептичната поетеса от твоята стая, с нейните проскубани яки, увити подобно на змия около врата й, и роклите й на точки, ми напомнят за въпросните дебели балерини и за едно лично приключение. Пременена в оперетен костюм, Аурелия се поклаща с много повече грациозност, отколкото аз на младини. Един ден във вестника излезе обява, в която се търсеха млади, стройни и красиви момичета за работа в долнопробен театър. Главната редакторка на списанието ми нареди да спечеля длъжността, да се вмъкна зад кулисите и да напиша репортаж за живота на тези клети жени, както ги определи с феминистка строгост. Аз далеч не отговарях на условията от обявата, но се касаеше за репортаж, който никой друг не искаше да напише. Не се осмелих да отида сама и помолих една близка приятелка да ме придружи. Облякохме се в крещящи дрехи, каквито предположихме, че носят танцьорките от улицата, и поставихме брошка с фалшиви диаманти на главата на кучето ми, помияр със зъл нрав, когото кръстихме Фифи за случая. Истинското му име беше Дракула. Щом ни видя накипрени по този начин, Майкъл прецени, че не можем да излезем без закрила и тъй като нямаше на кого да оставим децата, тръгнахме всички заедно. Театърът беше в самия център на града, нямаше как да се паркира до него и трябваше да извървим няколко пресечки пеш. Отпред крачехме приятелката ми и аз с Дракула в ръце, а отзад — Майкъл, истински ариергард, повел по едно дете във всяка ръка. Пътят ни приличаше на корида — мъжете разгорещено ни подвикваха и насърчаваха с оле, и това ни изпълни с увереност. Дълга опашка за билети се виеше пред театъра — естествено само мъже, и то повечето възрастни, някои в свободен ден; имаше и един клас шумни юноши в ученически униформи, които онемяха, щом ни видяха. Портиерът, рухнал колкото и цялото това място, ни поведе по стара стълба към втория етаж. Като във филм, очаквахме да се озовем срещу някой набит главатар с рубинен пръстен и с пура в уста, ала в огромно, потопено в полумрак таванско помещение ни посрещна госпожа с вид на провинциална лелка, загърната в кафеникаво палто, с вълнена шапка и ръкавици с изрязани пръсти. Шиеше рокля с пайети на светлината на лампа, в краката й гореше мангал с въглища, който единствен отопляваше обширното пространство, а на друг стол си почиваше охранена котка, която при вида на Дракула се наежи като бодливец. В един край се виждаше тройно огледало с размери на човешки ръст и очукана рамка, а от тавана висяха в големи найлонови чували костюмите за спектакъла — неуместни за това зловещо място птици с фосфоресцентни криле.

— Идваме за обявата — каза приятелката ми с престорен акцент като на обитаваща квартала около пристанището.

Женицата ни изгледа недоверчиво от глава до пети: нещо не се вписвахме в представите й. Попита ни дали имаме опит в занаята и приятелката ми се впусна в автобиографичен разказ — казвала се Гладис, денем работела като фризьорка, а вечер — като нощна певица, имала хубав глас, ала не можела да танцува, но била готова да се научи, сигурно не било толкова трудно. Преди да съм обелила дума, ме посочи с пръст и добави, че другарката й се казва Саломе и е звезда в жанра, с дълга кариера в Бразилия, където жънела невероятен успех със своето шоу, в което излизала гола на сцената. Според версията й Фифи, дресираното куче, носело дрехите ми в уста и някакъв едър мулат ме обличал. Цветнокожият артист сега не бил с нас, защото се намирал в болница, където наскоро го оперирали от апандисит, добави. Когато приятелката ми завърши пледоарията си, жената беше престанала да шие и ни гледаше със зяпнала уста.

— Съблечете се — нареди ни тя. Струва ми се, че подозираше нещо.

Лишена от свян като всички слаби хора, приятелката ми си махна дрехите, обу златисти обувки на високи токчета и мина пред госпожата с палто с цвят на горски мъх. Беше леденостудено на онзи таван.

— Добре, нямате гърди, ала тук подпълваме всичко. — Сега е ред на Саломе — ме посочи жената с настойчив показалец.

Не бях предвидила тази подробност, ала не се осмелих да проявя неподчинение. Съблякох се, треперейки от студ, зъбите ми тракаха и аз с ужас открих, че нося вълнени гащи, плетени от баба Хилда. Като не изпусках кучето, което ръмжеше срещу котката, се покатерих на златистите обувки, които бяха прекалено големи за мен, и закрачих, провлачвайки крака като ранено пате. Внезапно очите ми попаднаха на огледалото и се видях в този вид в тройно изображение и от всички възможни ъгли. Още не мога да се съвзема от ужасното унижение.

— На вас ви липсва ръст, но не е зле. Ще ви сложим по-дълги пера на главата и ще танцувате отпред, за да не личи. Кучето и негърът не ни трябват, тук си имаме наш спектакъл. Елате утре за репетиция. Заплатата не е голяма, но ако сте мили с господата, падат добри бакшиши.

В плен на истинска еуфория, на улицата потърсихме Майкъл и децата и не можехме да повярваме на страхотната чест, която ни беше оказана — от раз ни бяха одобрили. Не знаехме, че има дълбока криза за хористки и че в отчаянието си работодателите в увеселителните зали и театри бяха готови да наемат и шимпанзе. Няколко дни по-късно ме премениха като истинска улична танцьорка, тоест с триъгълник от лъскави пайети на пубиса, изумруд в пъпа, блестящи пискюли на зърната на гърдите ми, а на главата — каска с щраусови пера, тежка като чувал с цимент. Отзад — нищо. Погледнах се в огледалото и осъзнах, че публиката ще ме посрещне с дъжд от домати — зрителите плащаха, за да видят стегната и професионална плът, а не майка на две деца, лишена от природни прелести за подобен занаят. На всичко отгоре екип на Националната телевизия бе пристигнал да заснеме днешния спектакъл — инсталираха камерите си, докато хореографът ме учеше да слизам по стълба между две редици мускулести младежи с тела, изрисувани в златисто и облечени като гладиатори със запалени факли.

— Повдигни глава, отпусни рамене, усмихни се, бе жена, какво си забила поглед в земята, пристъпвай, като бавно кръстосваш единия крак пред другия. Абе аз казах ли ти да се усмихнеш! Не размахвай ръце, защото с толкова пера приличаш на квачка носачка. Внимавай с факлите, да не подпалиш перата, само това липсва, толкова са скъпи! Поклащай бедра, прибери корема, дишай, ако не Дишаш, ще се гътнеш.

Опитах да изпълня нарежданията му, ала той само закриваше лениво очите си с ръка, факлите бавно изгаряха, а римляните с израз на досада зяпаха в тавана. Издебнах един миг и надникнах през завесата към публиката — шумна тълпа от нетърпеливи мъже, тъй като закъснявахме с половин час. Не ми стигна смелост да се изправя пред тях, казах си, че е по-добре да умра, и побягнах към изхода. Телевизионната камера ме беше заснела отпред по време на репетицията както слизах по стълбата, осветена от олимпийските факли на позлатените атлети, сетне беше заснела отзад образа на истинска танцьорка, слизаща по същата стълба сред виещото множество при вдигната завеса. Обработиха филма в телевизията и аз се появих в програмата с моето лице и рамене, но със съвършеното тяло на най-прочутата звезда от вариететния театър. Клюките прекосиха Андите и стигнаха до родителите ми в Буенос Айрес. Негово превъзходителство посланикът трябваше да обяснява пред жълтата преса как така племенничката на президента Алиенде танцува гола в порнографски спектакъл и че ставало дума за досадно съвпадение на имена. Свекър ми чакал започването на любимия си сериал, когато видял да се появявам без дрехи и дъхът му секнал в дробовете. Колежките ми от списанието приветстваха моя репортаж за света на евтините танцьорки, но директорът на издателството, практикуващ католик и баща на пет деца, го прие като сериозно оскърбление. Измежду многото други дейности аз ръководех единственото списание за деца на пазара и скандалът представляваше ужасен пример за подрастващите. Повика ме в кабинета си и ме попита как си позволявам да си показвам голия задник пред цялата страна и аз трябваше да призная, че за съжаление това не бе моят задник, понеже ставаше дума за телевизионен монтаж. Изгледа ме от глава до пети и моментално ми повярва. Въпросът приключи без някакви особени последствия. Николас и ти се държахте предизвикателно в училище и разказвахте на всеки, който проявяваше интерес да ви изслуша, че госпожата с перата била вашата майка, това пресече моментално подигравките и дори ми се наложи да дам няколко автографа. Майкъл развеселен вдигна рамене и не пожела да даде обяснения на приятелите си, които със завист обсъждаха божественото тяло на жена му. Мнозина се спираха да ме гледат объркано, не разбирайки как и защо крия под дългите си хипарски рокли несравнимите физически прелести, които така щедро бях изложила на показ от екрана. От предпазливост не се веснах при Тата цели два дни, докато накрая той не ми се обади и не ми каза, че предаването му харесало точно толкова, колкото свободната борба в театър „Кауполикан“, и какво чудо било как по телевизията всичко изглеждало по-красиво, отколкото в действителност. За разлика от съпруга си, който се затвори вкъщи цели две седмици, Грани се хвалеше с моя подвиг. Насаме ми призна, че като ме видяла да слизам между двете редици златисти гладиатори, се почувствала напълно реализирана, защото открай време това била най-съкровената й мечта. По онова време свекърва ми вече беше започнала да се променя, често беше възбудена, понякога започваше да целува децата със сълзи в очите, сякаш предусещайки ужасна сянка, надвиснала застрашително над крехкото им щастие. Напрежението в страната беше придобило внушителни мащаби и тя, с присъщата дълбока чувствителност на чистите по душа хора, предчувстваше нещо страшно. Пиеше най-обикновено писко и криеше бутилките на стратегически места. Ти, Паула, я обичаше с безкрайно състрадание, откриваше едно след друго скривалищата и безмълвно отнасяше празните бутилки и ги заравяше между далиите в градината.

Междувременно мама, изтощена от напрежението и работата в посолството, беше постъпила в клиника в Румъния, където прочутата доктор Аслан вършеше чудеса с гериатрични таблетки. Прекара един месец в монашеска килия, лекувайки се от действителни и въображаеми болести и възкресявайки в паметта си стари рани от миналото. Съседната стая била заета от очарователен венецуелец, когото нейните ридания дълбоко развълнували, и един ден той събрал смелост и потропал на вратата. „Какво ти е, сестро? Няма нещо, което да не може да бъде излекувано с малко музика и глътка ром“, казал, като се представил. През следващите седмици двамата се настанявали на шезлонгите за почивка под облачното небе на Букурещ, облечени в болнични халати и нахлузили чехли на стари оплаквачки, и разказвали живота си без свян, тъй като смятали, че повече няма да се срещнат. Майка ми споделила миналото си, а в отплата той й разкрил своите тайни; тя му показала мои писма, а той — снимките на жена си и дъщерите си — единствената истинска страст в живота му. В края на лечението се срещнали на вратата на болницата, за да се сбогуват: майка ми — в елегантния си пътен костюм със зелени, пречистени от плача очи и подмладена от чудодейния талант на доктор Аслан, а господинът от Венецуела — също с костюм за път и с широка усмивка, разкриваща безупречни зъби, — и не се познали. Развълнуван, той се опитал да целуне ръка на приятелката, която изслушала изповедите му, ала преди да довърши жеста си, тя го прегърнала. „Никога няма да те забравя“, му казала. „Ако някога ти потрябвам, на твое разположение съм“, отвърнал той. Казвал се Валентин Ернандес, бил могъщ политик в страната си и изигра основна роля в бъдещето на нашето семейство няколко години по-късно, когато вихрите на насилието ни разпиляха в различни краища на света.

 

 

Репортажите в списанието и телевизионните предавания ми донесоха известност: хората на улицата или ме поздравяваха, или обиждаха и аз накрая започнах да се възприемам като знаменитост. През зимата на 1973 година Пабло Неруда ме покани да го посетя на Исла Негра. Поетът беше болен, изостави поста си в посолството в Париж и се завърна в Чили, в дома си край морето, където диктуваше мемоарите си и пишеше последните си стихове, вперил поглед в морето. Много се готвих за тази среща: купих нов магнетофон, изготвих списък с въпроси, препрочетох някои от творбите му и няколко негови биографии, накарах да прегледат двигателя на стария ми ситроен, за да не ми погоди номер в тази важна мисия. Вятърът свиреше между боровете и евкалиптите, морето беше сиво и ръмеше в селото със затворени къщи и пусти улици. Поетът живееше в лабиринт от дърво и камък — претенциозно творение, образувано от добавяни впоследствие конструкции и кръпки. На двора имаше корабна камбана, скулптури, дървеса, извадени от претърпели корабокрушение съдове, а от скалистия, вдаден в морето бряг се виждаше плажът, където неуморно се разбиваше Тихият океан. Погледът се губеше в безбрежните пространства на тъмната вода на фона на оловно небе. Пейзажът, като от чиста стомана с насложени една до друга сиви окраски, трептеше. Наметнат с пончо и каскет на едрата му глава, подобна на онези, които красят някои водосточни тръби, Пабло Неруда ме посрещна без формалности и ми каза, че намира за забавни хумористичните ми статии, че някога ги фотокопирал и ги пращал на приятели. Беше отпаднал, но намери сили да ме преведе през лъкатушещите пътеки на своята пещера, претъпкана със скромни съкровища; показа ми сбирките си от раковини, бутилки, кукли и картини. Беше неуморен купувач на предмети: „Обичам всякакви неща, не само величествените, а и най-незабележимите — напръстник, шпори, чинии, саксии…“ Храната също му доставяше удоволствие. За обяд ни сервираха морска змиорка на фурна — бяла риба със стегнато месо, царица на чилийските морета, съпроводена с бяло сухо и добре изстудено вино. Разказа ми за спомените, които искаше да напише, преди смъртта да ги отнесе; говори за моите хумористични статии и ми подсказа да ги издам в книга; обясни ми как на различни места по света е откривал изображенията талисмани по палубите на кораби — внушителни дърворезбовани фигури с лица и гърди на сирени, които красели древните плавателни съдове. „Тези прекрасни девойки са родени, за да живеят сред вълните, ми каза, чувстват се нещастни на твърда земя, затова ги откупвам и ги нареждам обърнати към морето.“ Подробно обсъди политическата обстановка, която го изпълваше с безпокойство, и гласът му се прекърши, когато заговори за своята страна, разделена между две непримирими крайности. Десните издания публикуваха редакционни статии с по шест колони: „Чилийци, трупайте омраза!“ и насъскваха военните да вземат властта, а Алиенде приканваха да си подаде оставка или да се самоубие по примера на президента Балмаседа[17] през миналия век, за да се избегне гражданската война.

— Би трябвало да са по-внимателни в исканията си, все пак може и да ги осъществят — въздъхна поетът.

— В Чили никога няма да стане преврат, дон Пабло. Нашите въоръжени сили зачитат демокрацията — понечих да го успокоя с изтъркани клишета.

Следобеда заваля, стаята се изпълни със сенки и една внушителна женска фигура талисман оживя, отдели се от дървената част, за която беше закрепена, и ни поздрави, поклащайки голата си гръд. Осъзнах, че поетът е изморен, виното ме беше замаяло и трябваше да побързам.

— Ако не възразявате, да направим интервюто… — подметнах.

— Какво интервю?

— Ами… аз дойдох за това, нали?

— Аз и интервю? Никога не бих допуснал да ме подложите на такова изпитание! — разсмя се той. — Вие сигурно сте най-лошият журналист в тази страна, дъще. Не умеете да сте обективна, поставяте се в центъра на всичко и подозирам, че често послъгвате, а когато не разполагате с новина, си я измисляте. Защо по-добре не започнете да пишете романи? В литературата тези пороци се превръщат в добродетели.

Докато ти разказвам това, Аурелия се готви да рецитира стихотворение, написано специално за теб, Паула. Помолих я да не го прави, защото стихотворенията й ме обезкуражават, но тя настоява. Не вярва на лекарите, смята, че няма да се възстановиш.

— Нима мислиш, че всички са се наговорили да ме лъжат, Аурелия?

— Ама и вие, колко сте доверчива! Не виждате ли, че един другиго се защитават? Никога няма да признаят, че са изпуснали дъщеря ви, те са негодници с власт над живота и смъртта. Казвам ви, животът ми мина от болница в болница. Ако знаете какви неща съм видяла…

Странната й поема е за птица с вкаменени криле. В нея се казва, че вече си мъртва, че искаш да си тръгнеш, ала не можеш да го сториш, защото аз те задържам, тегна като котва в нозете ти.

— Не страдайте толкова много за нея, Исабел. Не проумявате ли, че всъщност се борите със самата нея? Паула вече не е тук, погледнете очите й, като черна вода са. Щом майка си вече не познава, значи си е отишла, приемете го веднъж завинаги.

— Замълчете, Аурелия…

— Оставете я да говори, лудите не лъжат — въздъхва мъжът на Елвира.

Какво има отвъд живота? Дали е само безмълвна нощ и самота? Какво остава, когато изчезнат желанията, спомените и надеждата? Какво има в смъртта? Ако можех да остана неподвижна, без слово и мисъл, без да моля, да плача, да си спомням и да се надявам, ако можех да се потопя в пълна тишина, може би тогава бих могла да те чуя, дъще.

В началото на 1973 година Чили приличаше на държава в състояние на война: омразата, спотайвана ден след ден, се изливаше в стачки, саботажи и терористични актове, в които взаимно се обвиняваха десни и леви екстремисти. Групи от Народното единство завладяваха частни парцели, в които определяха квартали, фабрики за национализация и банки, където да се намесят, създавайки атмосфера на такава несигурност, че на опозицията й трябваше съвсем малко, за да всее паника. Враговете на Алиенде усъвършенстваха методите си, превръщайки ги в цяла наука, и задълбочаваха икономическите проблеми: пускаха страховити слухове и подстрекаваха хората да теглят парите си от банките; опожаряваха реколтата и избиваха добитъка; изтегляха от пазара основни стоки, като се започне от гумите за камиони и се стигне до дребни детайли за последни модели електронни уреди. Без игли и памук, болниците се парализираха, липсваха резервни части за много машини, фабриките не можеха да работят. Достатъчно беше да се извади от строя една част и цяла индустрия замираше, хиляди работници се озоваваха на улицата. В отговор на всичко това работниците се организираха в комитети, прогонваха началниците, вземаха ръководството в свои ръце, разпъваха палатки на портала и денонощно бдяха да не би господарите да разрушат собствените си предприятия. Банкови и държавни чиновници също стояха на стража, за да не позволят техни колеги от противникови групировки да разбъркат книжата в архивите, да унищожат документи и да поставят бомби в тоалетните. Губеха се скъпоценни часове в безкрайни събрания, на които уж се достигаше до колективни решения, но всъщност всеки упорстваше да вземе думата само и само да изложи собственото си мнение по незначителни въпроси и рядко се постигаше съгласие; неща, които обикновено началникът решаваше за пет минути, отнемаха цяла седмица във византийски преговори и демократични работнически гласувания. В по-голям мащаб същото се случваше и в правителството — партиите от Народното единство си поделяха властта по квоти и решенията преминаваха през толкова много филтри, че когато най-сетне нещо бъдеше прието, то вече нямаше нищо общо с първоначалния проект. Алиенде нямаше мнозинство в Конгреса и проектите му се разбиваха в твърдата стена на опозицията. Хаосът нарасна, хората живееха ден за ден и в насилие, тежката машина на родината буксуваше. Нощем Сантяго приличаше на град, опустошен от бедствие, улиците бяха тъмни и почти пусти, защото малцина се осмеляваха да вървят пеш; общественият транспорт работеше само частично заради стачките, бензинът се разпределяше с купони. В центъра горяха огньовете на другарите, както наричаха привържениците на правителството, които нощем надзираваха сгради и улици. Бригади от млади комунисти рисуваха по стените поучителни сцени, а групи от крайната десница се движеха в автомобили с тъмни стъкла и стреляха наслуки. В провинцията, където аграрната реформа беше в ход, бившите собственици крояха реваншистки планове и се снабдяваха с оръжие, което влизаше контрабанда в страната през дългата граница на Андите. Хиляди глави добитък бяха отведени в Аржентина през южните проходи, а други бяха избити, за да не стигнат до пазара и да не бъдат разпределени между населението. Понякога реките се обагряха в кръв и течението влачеше трупове на млекодайни крави и на свине за угояване. Селяните, които от поколения се бяха подчинявали на заповеди, се обединиха, за да работят, ала им липсваха инициатива, познания и кредити. Не знаеха как да използват свободата и мнозина тайно си мечтаеха господарите да се върнат — тези властни и често омразни бащи, които поне даваха ясни нареждания и при необходимост ги защитаваха от капризите на природата, от напастите по посевите и от болестите по животните, имаха приятели и винаги набавяха необходимото, докато те самите не смееха да прекрачат прага на банките и не смогваха да разчетат ситните букви по книжата, които им подаваха за подпис. Още по-малко разбираха, дявол да го вземе, мрънканията на консултантите, изпратени от правителството, които говореха на объркан език и с трудни думи — гражданя с чисти нокти, дето не бяха подхващали рало и никогаж не бяха измъквали запънало се накриво теле от утробата на майка му. Не заделиха семе за нова сеитба, изядоха разплодните бикове и пропуснаха най-ценните летни месеци в бистрене на политика, докато презрелият плод сам капеше от дърветата, а зеленчуците изгаряха без вода край вадите. Накрая шофьорите на камиони обявиха стачка и се преустанови превозването на товари в страната — някои градове останаха без храна, докато в други зарзавати и морски продукти гниеха. Салвадор Алиенде остана без глас от разобличаване на саботажите, ала никой не му обръщаше внимание, а той не разполагаше с достатъчно хора и власт, за да тръгне срещу врага със сила. Обвини американците, че финансират стачката — всеки шофьор получаваше петдесет долара, за да не работи, и затова нямаше надежда конфликтът да бъде решен, а когато армията бе изпратена да въдвори ред, се установи, че липсват части от двигателите и тежко заседналите военни машини не можеха да помръднат; освен това земята беше осеяна с извити пирони, които правеха на решето гумите на военните камиони. Телевизията показа заснета от хеликоптер тази купчина старо желязо, която ръждясваше по асфалта на шосетата. Снабдяването се превърна в кошмар, ала никой не гладуваше, защото този, който можеше да си позволи, плащаше на черния пазар, а бедните се организираха по квартали и се сдобиваха с най-необходимото. Правителството призоваваше за търпение, а Министерството на земеделието разпространяваше просветителски брошури, в които обясняваше на населението как да отглежда зеленчуци по балконите и в коритата за пране. От страх да не останем без храна, започнах да трупам провизии, до които се докопвах с хитростта на контрабандист. Преди време се бях подигравала на свекърва си с думите, че щом няма пилета, ще се храним с макарони, и че останем ли без захар — още по-добре, тъкмо ще отслабнем, но в крайна сметка запратих всичките си скрупули по дяволите. Преди с часове се редях по опашки, за да купя един килограм пихтия със съмнителен произход, сега прекупвачите идваха и носеха у дома най-хубави меса, естествено на цена, десетократно по-висока от официалната. Това решение не изтрая дълго, защото се изискваше доста цинизъм, за да тъпча главите на децата си с проповеди за социалистическия морал и в същото време да им сервирам черноборсаджийски пържоли за вечеря.

Въпреки сериозните трудности от онова време, народът продължаваше да ликува с победата си и когато през март се проведоха парламентарни избори, Народното единство завоюва още по-висок процент гласове. Тогава десницата осъзна, че присъствието на купища закривени пирони по шосетата и отсъствието на пилета на пазара няма да успеят да свалят социалистическото правителство и реши да премине към последната фаза от заговора. Запълзяха слухове за военен преврат. Повечето хора нямахме никаква представа за какво става дума, бяхме чували, че в други страни на континента военните вземаха властта с досадна закономерност и се перчехме, че такова нещо никога не би се случило в Чили — та нали имахме силна демокрация, не бяхме като онези бананови републики в Централна Америка, нито пък като Аржентина, където от петдесет години всички граждански правителства бяха сваляни от военни метежи. Смятахме се за швейцарците на латиноамериканския континент. Главнокомандващият на въоръжените сили генерал Пратс беше привърженик на зачитането на конституцията и на идеята Алиенде да бъде оставен да довърши мандата си в мир, но една фракция от войската се разбунтува и през юли танковете излязоха на улицата. Пратс успя да възстанови дисциплина в редиците, ала неразборията се беше отприщила, парламентът обяви правителството на Народното единство за незаконно и генералите поискаха оставката на главнокомандващия, но не посмяха да го сторят лично, а накараха жените си да манифестират пред дома на Пратс в жалка публична демонстрация. Генералът бе принуден да се оттегли и президентът назначи на негово място Аугусто Пиночет — неизвестен военен, за когото никой не беше чувал дотогава, приятел и съратник на Пратс, който се закле да остане верен на демокрацията. Страната изглеждаше извън контрол и Салвадор Алиенде обяви референдум, за да реши народът дали той да продължи да управлява, или да подаде оставка и да бъдат свикани нови избори — като дата бе предложен 11 септември. Примерът на съпругите на генералите, които бяха действали вместо мъжете си, бързо бе последван. Свекър ми, като мнозина други, изпрати Грани във Военното училище да замеря с царевица кадетите, та дано престанат да се държат като глупави патки и тръгнат да бранят родината както подобава. Беше толкова въодушевен от мисълта, че може веднъж завинаги да свали от власт социализма, че самият той удряше с тенджерите в двора в подкрепа на съседките на улицата. Смяташе, че военните, зачитащи законите както по-голямата част чилийци, ще смъкнат Алиенде от президентското кресло, ще въдворят ред в безпорядъка, ще изчистят страната от леви сили и от метежници и веднага ще свикат нови избори, и тогава, ако всичко вървеше както трябва, махалото щеше да се залюлее в обратна посока и отново щяхме да имаме президент консерватор. „Не си прави илюзии, в най-добрия случай ще имаме християндемократ“, предупредих го аз, познавайки омразата, която питаеше към тази партия и която превъзхождаше ненавистта му към комунистите. Мисълта, че военните могат да се окопаят задълго във властта, не хрумваше на никого, нито дори на свекър ми, а единствено на участниците в заговора.

 

 

Селия и Николас ме молят да се върна в Калифорния през май за появата на бебето им на бял свят. Канят ме да участвам в раждането на моята внучка, казват, че след толкова месеци на общуване със смъртта и болката, след толкова раздели и сълзи, ще бъде истински празник да посрещна малкото създание, когато покаже главичката си за живот. Ако се сбъднат виденията, които, както при други случаи, ми се явиха насън, ще се роди смугло и мило момиченце с твърд характер. Трябва бързо да се оправиш, Паула, за да си дойдеш с мен вкъщи и да станеш кръстница на Андреа. Защо ти говоря тези неща, дъще? Дълго време няма да си способна да правиш каквото и да било, очакват ни години на търпение, усилия и дисциплина, на теб ще се падне най-трудната част, ала аз ще бъда до теб и ще ти помагам, нищо няма да ти липсва, ще бъдеш заобиколена от спокойствие и удобства, ще ти помогнем да оздравееш. Казаха ми, че възстановяването е много бавно, може да погълне остатъка от живота ти, но може да се случи и чудо. Специалистът по порфирия твърди, че ще се възстановиш напълно, но неврологът поиска куп изследвания, които започнаха вчера. Едно от тях беше много, много болезнено и имаше за цел да провери състоянието на периферната нервна система. Отведох те на количката по лабиринтите на болницата до друго крило на сградата, там ти набодоха ръцете и краката с игли и след това включиха електрически ток, за да измерят реакциите ти. Понесохме всичко това заедно — ти в селенията на безпаметността, а аз, мислейки за толкова мъже, жени и деца, които бяха изтезавани в Чили по подобен начин с електричество. При всяко протичане на ток през тялото ти, аз го усещах върху себе си, още по-страшен заради ужаса. Опитах се да се отпусна и да дишам с теб, с твоя ритъм, подражавайки на упражненията на Селия и Николас в подготвителните курсове за нормално раждане; болката е неизбежна в живота, но казват, че почти винаги е поносима, ако не й оказваме съпротивление и не добавяме към нея страх и мъка.

Селия роди първото си дете в Каракас, упоена от лекарства и сама, понеже не пуснали мъжа й да влезе в залата. Нито тя, нито бебето били главните действащи лица в събитието, а лекарят — върховен жрец в бяло с маска на лице, който решил как и кога да отслужи ритуала; предизвикал раждането в най-подходящия в календара си ден, защото искал да отскочи до плажа през почивните дни; по същия начин се родиха и моите деца преди повече от двайсет години, очевидно процедурата не се е променила. Преди няколко месеца заведох снаха си на разходка в гората и там сред гордите секвои и шепота на хълмята й изнесох проповед за древното изкуство на бабите акушерки, за естественото раждане и за правото това уникално преживяване, в което майката олицетворява женското могъщество във вселената, да бъде изживяно пълноценно. Тя изслуша разпаленото ми слово невъзмутимо, като от време на време ми хвърляше скришом красноречив поглед; съди за мен по дългите ми рокли и по възглавничката, която нося в колата, за да медитирам, смята, че съм някакъв проповедник от Новата ера. Преди да се запознае с Николас, членуваше в крайнодясна католическа организация, където й се забраняваше да пуши и да носи панталони, четивата и киното бяха цензурирани, контактът с противоположния пол — сведен до минимум и всеки миг от живота й — управляван. В тази секта мъжете трябва веднъж седмично да спят на дъска, за да избегнат плътските съблазни, а жените са длъжни да се подлагат на това изпитание всяка нощ, защото се смята, че по природа са по-разпуснати. Селия свикна да използва камшик и колан с железни бодли, изработени от монахините от ордена Канделария, за да се кали в самодисциплина в името на любовта към Бога и да изкупи свои и чужди грехове. Допреди три години имахме много малко общо помежду си; тя беше възпитана в дух на презрение към изповядващите леви идеи, към хомосексуалистите, артистите, към представителите на други раси и обществено положение, но взаимната симпатия, която изпитвахме една към друга, ни спаси и преодоля границите помежду ни. Свети Франциск се нагърби с останалото. Предразсъдъците започнаха да падат един след друг, коланът с железните бодли и камшикът преминаха в семейните архиви; тя започна да чете политика и история и идеите й претърпяха поврат; запозна се с няколко хомосексуалисти и разбра, че не са дяволски изчадия, както я бяха учили; в крайна сметка прие и моите приятели артисти, въпреки че някои от тях красят лицата си с халки в носа и носят гребен от зелена коса на върха на черепа. Расизмът й се изпари за една седмица, когато в Съединените щати установи, че там ние не сме бели, а испаноговорящи, и заемаме най-ниското стъпало на социалната стълбица. Никога не се опитвам да й наложа вижданията си, защото е дива лъвица, която не би понесла това — следва единствено пътищата на своя инстинкт и интелект, ала онзи ден в гората не успях да се сдържа и пуснах в действие най-безпогрешните реторически хитрини, усвоени от чичо Рамон, за да я убедя да потърсим други, не толкова клинични и по-човечни методи за раждане. Когато се върнахме у дома, заварихме Николас да ни чака на вратата. „Кажи на майка си да ти обясни онази щуротия с музиката на всемира“, изстреля към съпруга си тази непочтителна снаха и оттогава назоваваме раждането на Андреа музиката на всемира. Въпреки първоначалния скептицизъм, възприеха моите препоръки и сега планират раждането да стане по индиански. По-нататък ще трябва да убедя и теб в същото, Паула. Ти си действащото лице в тази болест, ти трябва да родиш собственото си здраве, без страх, със сила. Може би това е също толкова съзидателна възможност, колкото и раждането на Селия; ще можеш да се родиш за друг живот чрез болката, да прекрачиш някакъв праг, да израснеш.

 

 

Вчера пътувахме с Ернесто в болничния асансьор и в един момент се качи жена, трудна за описание, едно от онези създания, в които няма нищо особено, без възраст, без определена външност, просто сянка. След няколко секунди установих, че зет ми напълно изгуби цвета на лицето си, едва дишаше със затворени очи, облегнат на стената, за да не се свлече. Направих крачка към него, за да му помогна, и в този миг асансьорът спря и жената слезе. Ние също трябваше да слезем, ала Ернесто ме задържа, като ме дръпна за ръката; вратата се затвори и ние останахме вътре. Тогава усетих дъха на парфюма ти, Паула, ясно и изненадващо като вик и разбрах реакцията на мъжа ти. Натиснах някакво копче, за да спрем и увиснахме между два етажа, вдъхвайки последните следи от твоя мирис, който познаваме толкова добре, а неговото лице се обля в сълзи. Не знам колко време останахме така; накрая чухме удари и викове отвън, натиснах друго копче и започнахме да слизаме. Излязохме, като се препъвахме — той плетеше крака, а аз го придържах под втренчените погледи на хората в коридора. Заведох го до кафенето и седнахме на чаша горещ шоколад.

— Направо полудявам… — ми каза. — Не мога да се концентрирам в работата. Гледам цифрите на компютърния екран и ми приличат на китайско писмо, говорят ми, а аз не реагирам, толкова съм разсеян, че не знам как ме търпят още, правя тъпи грешки. Чувствам, че Паула е толкова далеч! Ако знаеш колко я обичам и каква нужда имам от нея… Без нея животът ми изгуби цвят, всичко стана сиво. Непрекъснато очаквам телефонът да звънне и ти весело да ми съобщиш, че Паула се е събудила и ме вика. Когато това се случи, ще съм толкова щастлив, колкото в деня, когато се запознахме и се влюбихме от пръв поглед.

— Трябва да намериш отдушник, Ернесто, това е непоносимо мъчение, трябва да изразходваш енергия.

— Тичам, вдигам тежести, занимавам се с айкидо — нищо не помага. Тази любов е като лед и огън.

— Извинявай за недискретността…, но не ти ли е идвало наум да излезеш с момиче…?

— Кой би казал, че си ми тъща, Исабел! Не, не мога да докосна друга жена, не желая никоя друга. Без Паула животът ми няма смисъл. Какво иска Господ от мен, защо ме мъчи по този начин? Правехме толкова планове… Говорехме си как ще остареем заедно и ще продължаваме да се любим на деветдесет години; мечтаехме за местата, които щяхме да посетим, за това да основем многолюдно семейство и домът ни винаги да е отворен за приятели. Знаеш ли, че Паула искаше да основе приют за бедни стари хора? Искаше да отдаде на други старци грижите, които не успя да посвети на Грани.

— Изправени сте пред най-трудното изпитание в живота си, но ще го преодолеете, Ернесто.

— Толкова съм изморен…

През стаята ти току-що мина един професор по медицина с група студенти. Не ме познава и благодарение на бялата престилка и болничните чехли можах да остана, докато те преглеждаха. Беше ми необходимо цялото хладнокръвие, придобито от колежа в Ливан, за да не променя изражението си, докато те опипваха безцеремонно, сякаш вече беше труп, и разговаряха за твоя случай, като че ли беше неспособна да ги чуеш. Казаха, че възстановяването става обикновено през първите шест месеца, а ти си вече четири в това състояние и няма кой знае колко да напреднеш, възможно е да изкараш години така, а не може да се задели болнично легло за неизлечимо болен; че ще те изпратят в някакво заведение, предполагам, че имаха предвид приют или нещо подобно. Не им вярвай, Паула. Ако разбираш това, което чуваш, моля те, забрави го, аз никога няма да те изоставя, оттук ще отидеш в клиника, където да се възстановяваш, а сетне ще се приберем вкъщи. Няма да позволя да те мъчат с електрически игли, нито със сбити, но експресивни прогнози. Стига. А и не е вярно, че няма промяна в състоянието ти; те не я забелязват, защото идват тук много рядко, но ние, които сме винаги с теб, виждаме напредъка ти. Ернесто ни уверява, че го познаваш — сяда до теб, търси очите ти, говори ти тихичко и аз виждам как изразът ти се променя: успокояваш се и понякога изглеждаш развълнувана, потичат ти сълзи от очите и раздвижваш устни, сякаш за да му кажеш нещо, или пък повдигаш леко ръка, като че ли да го погалиш. Лекарите не вярват и нямат време да те наблюдават; те виждат само една парализирана и еластична болна, която дори не мига, когато я викат по име. Въпреки ужасяващата мудност на този процес, знам, че стъпка по стъпка излизаш от бездната, в която беше изгубена няколко месеца, и че някой немного далечен ден ще се включиш в настоящето. Не спирам да си повтарям всичко това, ала понякога надеждата ми изневерява. Ернесто ме изненада, докато размишлявах на терасата.

— Помисли малко, кое е най-лошото, което може да се случи?

— Не е смъртта, Ернесто, а Паула да остане така.

— Нима смяташ, че заради това ще я обичаме по-малко?

Както винаги, мъжът ти е прав. Няма да те обичаме по-малко, а много повече, ще се организираме, ще обзаведем истинска болница у дома и когато мен ме няма, за теб ще се грижат мъжът ти, брат ти или внуците ми, ще се справим, не се тревожи, дъще.

Прибирам се вечер в хотела и се потапям в спокойна тишина, така необходима, за да възстановя изхабената в болничната врява енергия. Много посетители идват в твоята стая следобед, топло е, настава бъркотия и не липсват такива, дето дръзват да пушат, докато болните се задушават. Хотелската ми стая се е превърнала в свято убежище, където мога да подредя мислите си и да пиша. Уили и Селия всеки ден ми се обаждат от Калифорния, мама непрекъснато ми пише, не съм сама. Ако можех да си почина, щях да имам повече сили, ала заспивам и се стряскам и понякога мъчителните сънища са по-живи от действителността. Будя се хиляди пъти на нощ, обсадена от кошмари и спомени.

 

 

Призори на 11 септември 1973 година въстана Военноморският флот, почти веднага след него — войската, военновъздушните сили и накрая карабинерите, които представляват чилийската полиция. Салвадор Алиенде бе незабавно уведомен, облече се бързо, сбогува се с жена си и тръгна към кабинета си, решен да изпълни това, което винаги категорично бе твърдял: „От Ла Монеда жив няма да ме изведат.“ Дъщерите му Исабел и Тати, която по онова време беше бременна, изтичаха при баща си. Скоро злата вест се разпространи и в двореца се завтекоха министри, секретари, чиновници, доверени лекари, някои журналисти и приятели — малобройна група, която се суетеше из залите, незнаеща какво да прави, импровизирайки бойни тактики, залоствайки врати с мебели според обърканите указания на телохранителите на президента. Припрени гласове се надигнаха, настоявайки, че е настъпил часът народът да бъде призован на многолюдна демонстрация в защита на правителството, ала Алиенде прецени, че щяха да паднат хиляди жертви. Междувременно се опитваше да разубеди метежниците посредством емисари и телефонни обаждания, тъй като нито един от надигналите се генерали не се осмели да застане лице в лице с него. Постовите получиха заповеди от висшестоящите да се оттеглят, защото и карабинерите се бяха присъединили към преврата; президентът ги пусна да си вървят, но изиска да оставят оръжието си. Дворецът остана без защита и големите дървени врати, обковани с желязо, бяха затворени отвътре. Малко след девет часа сутринта Алиенде осъзна, че цялата му политическа ловкост няма да е достатъчна, за да промени трагичната насока на събитията през този ден; всъщност хората, затворени в старинната колониална сграда, бяха сами, никой нямаше да им се притече на помощ; народът беше обезоръжен и без водачи. Нареди жените да си тръгнат, а охраната му раздаде оръжие на мъжете, но малцина умееха да боравят с него. Новината беше стигнала до чичо Рамон в посолството в Буенос Айрес и той успя да разговаря по телефона с президента. Алиенде се сбогува с дългогодишния си приятел: „Няма да подам оставка, ще изляза от Ла Монеда само след като приключи президентският ми мандат, когато народът го изиска от мен, или мъртъв.“ В това време военните поделения нашир и надлъж в страната се предаваха в ръцете на превратаджиите и в казармите започваше чистка сред онези, които бяха останали верни на конституцията — първите разстреляни през този ден бяха униформени. Правителственият дворец беше обграден от войници и танкове, отекнаха единични гърмежи, а сетне последва непрекъснато обстрелване, в резултат на което вековните зидове бяха перфорирани, а мебелите и завесите на първия етаж се запалиха. Алиенде излезе на балкона с каска и пушка и изпразни оръжието си няколко пъти, но скоро го убедиха, че това е лудост и го склониха да се прибере. Договорено бе кратко примирие, за да изведат жените и президентът помоли всички да се предадат, но малцина го сториха; повечето се окопаха в салоните на втория етаж, докато той се сбогуваше с прегръдка с шестте жени, които бяха останали до него. Дъщерите му не искаха да го изоставят, ала вече се беше отприщило началото на края и по заповед на баща им насила ги отведоха. В бъркотията излязоха на улицата и тръгнаха без никой да ги спре, накрая една кола ги взе и ги отведе на сигурно място. Тати така и не съумя да се съвземе от болката на тази раздяла и от смъртта на баща си — мъжа, когото най-много бе обичала в живота си — и три години по-късно, изгнаничка в Куба, повери децата си на своя приятелка и без да се прости с никого, се застреля. Генералите, които не бяха очаквали такава съпротива, не знаеха какво да предприемат и не желаеха да превърнат Алиенде в герой; предложиха му самолет, за да замине със семейството си в изгнание. „Не сте познали, предатели“, бе отговорът му. Тогава му съобщиха, че ще започне въздушна бомбардировка. Оставаше много малко време. Президентът за последен път направи обръщение към народа по единствената радиостанция, която все още не беше в ръцете на разбунтувалите се военни. Гласът му беше толкова отмерен и твърд, думите му — така решителни, че това сбогуване не прилича на последен дъх на човек на прага на своята смърт, а достоен поздрав на мъж, който завинаги влиза в историята.

„Със сигурност ще накарат радиостанция «Магелан» да замлъкне и спокойният метален тембър на гласа ми няма да стигне до вас. Все едно. Ще продължавате да го чувате. Винаги ще бъда с вас. Поне споменът за мен ще бъде като за достоен човек, верен на верността на трудещите се… Силата е в тях, могат да ни подчинят, ала е невъзможно да бъдат спрени обществените процеси нито с престъпления, нито със сила. Историята е наша, народите я създават… Трудещи се в моята родина, вярвам в Чили и в съдбата му. Други мъже ще превъзмогнат този мрачен и горчив момент, в който предателството търси да се наложи. Знайте, че няма да мине много време и ще се отворят широките алеи, където ще крачи свободният човек — строител на по-добро общество. Да живее Чили! Да живеят трудещите се!“

Бомбардировачите се спуснаха като зловещи птици над двореца Ла Монеда, като хвърляха товара си с такава точност, че бомбите влизаха през прозорците, и за по-малко от десет минути цяло едно крило от сградата бе подпалено, а от улицата танковете разпръскваха сълзотворен газ. Едновременно с това други самолети и танкове атакуваха резиденцията на президента. Огън и дим обхванаха първия етаж на двореца и започнаха да нахлуват в салоните на втория етаж, където Салвадор Алиенде и неколцина от последователите му се бяха окопали. Навсякъде се виждаха прострени тела, кръвта на някои ранени бързо изтичаше. Виковете на живите, задушаващи се от пушек и газове, бяха заглушени от грохота на стрелбата, самолетите и бомбите. Щурмоваците влязоха през зейналите от пожара стени, заеха първия етаж, който бе в пламъци, и заповядаха по високоговорители на хората вътре да слязат по външната каменна стълба, извеждаща на улицата. Алиенде разбра, че всяка съпротива би завършила с безмилостно клане, и нареди на хората си да се предадат, защото щяха да бъдат по-полезни на народа живи, отколкото мъртви. Сбогува се с всеки поотделно със здраво ръкостискане, гледайки ги право в очите. Излязоха в индийска нишка с вдигнати ръце. Войниците ги посрещнаха с удари с приклад и ритници, бутнаха ги да се търкалят надолу по стълбите и сетне ги зашеметиха с още бой, след това ги завлякоха на улицата, където ги оставиха да лежат, проснати по корем на паважа, а гласът на някакъв обезумял офицер ги заплашваше, че ще мине през тях с танковете. Президентът остана с пушка в ръка до окървавеното чилийско знаме в опустошения Червен салон. Войниците нахлуха готови да стрелят. Според официалната версия, той опрял дулото на оръжието си в брадичката, стрелял и изстрелът пръснал главата му.

 

 

В онзи незабравим вторник излязох, както всяка сутрин, от къщи и се запътих към работата. Майкъл също тръгна и предполагам, че по-късно и децата са потеглили за училище с раници на гръб, без да знаят, че занятията са отменени. Бях изминала едва няколко преки и си дадох сметка, че улиците са почти пусти, виждаха се няколко объркани жени домакини пред затворените хлебарници и неколцина работници, които вървяха пеш, понесли пакети с обяда си в ръка, тъй като не се движеха автобуси, а единствено военни коли, сред които моят изрисуван с цветя и ангелчета автомобил изглеждаше като подигравка. Никой не ме спря. Нямах радио, за да чуя новините, но дори и да имах, цялата информация вече се цензурираше. Помислих да се отбия при Тата, може би той беше наясно какво, по дяволите, ставаше, но после реших да не го безпокоя толкова рано сутринта. Продължих към работата с усещането, че съм се изгубила на страниците на някоя от онези научнопопулярни книги, които толкова обичах в юношеските си години — градът приличаше на замразен в катаклизъм от някакъв друг свят. Заварих вратата на издателството заключена с катинар и верига; иззад стъклото портиерът ми направи знак да си вървя — беше неприятен човек, който шпионираше персонала, за да донася за най-малкия пропуск. „Това сигурно е военен преврат“, си помислих и се обърнах с намерението да отида да изпия чаша кафе при баба Хилда и да поговорим за събитията. В този момент чух хеликоптерите, а малко след тях — първите самолети, които с ръмжене прелитаха ниско в небето.

Баба Хилда стоеше на вратата на къщата си със скръбен вид и щом видя шарената кола, която така добре познаваше, се втурна да ме посрещне с лоши новини. Страхуваше се за съпруга си — съвестен преподавател по френски език, който много рано сутринта беше тръгнал за работа и оттогава нямаше никакви вести за него. Пихме кафе с препечени филийки и се опитвахме да се свържем с мъжа й по телефона, ала никой не отговаряше. Говорих с Грани, която нищо не подозираше, и с децата, които спокойно си играеха — положението не ми се стори тревожно и дори си помислих да прекарам сутринта с баба Хилда в шев, но тя беше притеснена. Училището, където преподаваше съпругът й, беше в самия център, на няколко преки от двореца Ла Монеда, и от единственото радио, което продължаваше да излъчва новини, тя се бе осведомила, че целият район е завзет от превратаджиите. „Има изстрели, убиват хора, казват, че не бива да се излиза на улицата заради опасността от заблудени куршуми, обади ми се приятелка, която живее в центъра, и ми каза, че се виждат мъртви, ранени и цели камиони пълни с арестувани; изглежда е въведен полицейски час, знаеш ли какво е това?“, не спираше брътвежа си баба Хилда. Не, не знаех. Все пак тревогата й ми се стори неоснователна — та нали бях пътувала в колата си, без никой да ме обезпокои, — предложих да отида да потърся съпруга й. Четирийсет минути по-късно спрях пред училището, влязох през открехнатата врата и там също не видях никого: дворът и стаите бяха тихи. Показа се стар портиер, който провлачваше крака, докато ходеше, и ми посочи къде беше приятелят ми. „Не може да бъде! Униформените да се вдигнат!“, повтаряше недоверчиво. В една класна стая заварих учителя, седнал пред черната дъска с разбъркани книжа на бюрото, с пуснато радио, с глава в ръцете си, ридаещ. „Чуй“, ми каза, и така всъщност можах да чуя последните думи на президента Алиенде. След това се качихме на най-високия етаж на сградата, откъдето се виждаха покривите на Ла Монеда, и зачакахме, без да знаем какво, защото вече нямаше новини, по всички радиостанции звучаха военни маршове. Когато видяхме самолетите да прелитат ниско, чухме грохота на бомбите и към небето се издигна дебел стълб дим, решихме, че сме се озовали в някакъв ужасен сън без изход. Не можехме да повярваме, че дръзват да атакуват Ла Монеда, сърцето на чилийската демокрация. „Какво ще стане с другаря Алиенде?“, попита учителят с треперещ глас. „Никога няма да се предаде“, отвърнах. Едва тогава осъзнахме размерите на трагедията и опасността, на която бяхме изложени; сбогувахме се с портиера, който отказа да изостави поста си, качихме се в моята кола и потеглихме към високия квартал по странични улици, избягвайки войниците. Не мога да си обясня как успяхме да стигнем без неприятности до неговия дом, нито пък как изминах целия път до моята къща, където Майкъл ме очакваше силно разтревожен, а децата се радваха на тази неочаквана ваканция.

Следобед от поверително обаждане по телефона научих, че Салвадор Алиенде е мъртъв.

 

 

Линиите бяха претоварени, а международните връзки — практически прекъснати, но въпреки това успях да се обадя на родителите си в Буенос Айрес и да им съобщя ужасната вест. Те вече знаеха, цензурата, която тегнеше над Чили, не съществуваше в останалата част от света. Чичо Рамон спусна знамето до половината на пилона в знак на траур и незабавно подаде категоричната си оставка пред Военната хунта. С майка ми направиха подробна инвентаризация на държавното имущество в резиденцията и два дни по-късно предадоха посолството. Така приключи за тях трийсет и девет годишната дипломатическа кариера; нямаха намерение да сътрудничат на Военната хунта и предпочетоха несигурността и анонимността. Чичо Рамон беше на петдесет и седем години, а майка ми беше с пет години по-млада от него; и двамата се чувстваха съкрушени, страната им беше изпаднала в плен на безумието и насилието; семейството им беше разпръснато, децата им бяха далече, приятелите им — мъртви или в изгнание, намираха се без работа и с малко средства в един чужд град, където също започваше да се усеща ужасът на диктатурата и началото на онова, което по-късно щеше да получи името Мръсна воина[18]. Сбогуваха се с персонала, който им засвидетелства обич и уважение до последния момент, и хванати за ръка, излязоха с високо вдигнати глави. По парковете имаше тълпи от хора, които скандираха лозунгите на Народното единство, хиляди млади и стари, мъже, жени и деца оплакваха смъртта на Салвадор Алиенде и неговите мечти за справедливост и свобода. Чили се беше превърнало в символ.

 

 

Терорът започна на разсъмване през споменатия вторник, но някои осъзнаха това едва няколко дни по-късно, на други им беше нужно още повече време, за да го приемат, а въпреки очевидното, шепа привилегировани можаха да го игнорират в продължение на седемнайсет години и да отричат съществуването му до ден-днешен. Четиримата генерали на трите рода войски и на карабинерите се появиха по телевизията и обясниха мотивите за военния бунт — така нарекоха преврата, — а в това време десетки трупове плаваха във водите на река Мапочо, която прекосява града, и хиляди затворници изпълваха казарми, затвори и новооткрити концентрационни лагери, организирани за броени дни из цялата страна. Най-жесток от всички генерали на Хунтата изглеждаше главнокомандващият на военновъздушните сили, най-незначителен вид имаше генералът на карабинерите, а най-сив беше някой си Аугусто Пиночет, за когото малцина бяха чували. Никой не подозираше при тази първа публична проява, че въпросният мъж с вид на добродушен дядо ще се превърне в онази зловеща фигура с черни очила, с гърди, отрупани с отличия, и с пелерина като на пруски император, чиито разобличителни снимки щяха да обиколят света. Военната хунта наложи полицейски час през голяма част от времето и само персонал на въоръжените сили можеше да се движи по улиците. Нахълтваха в правителствени и административни сгради, в банки, университети, промишлени предприятия, селски стопанства и цели квартали, търсейки привърженици на Народното единство. Политици, журналисти, интелектуалци и дейци на изкуството с леви убеждения бяха арестувани незабавно; работнически водачи бяха разстреляни без съд и присъда, затворите не стигаха за толкова задържани и училища и стадиони бяха превърнати в тъмници. Държаха ни без новини, по телевизията предаваха рисувани филмчета, по радиото свиреха военни маршове, час по час обявяваха нови възвания със заповедите за деня и на екраните за пореден път се появяваха четиримата генерали на фона на националния герб и знамето. Обясняваха на гражданството за плана „2“, според който сваленото правителство имало безкраен черен списък от хиляди представители на опозицията, която планирало да унищожи в близките дни в безпрецедентен геноцид и затова те, за да попречат на това, изпреварили събитията. Казваха, че родината ни е в ръцете на съветници от СССР и кубински партизани, че пиян, Алиенде се самоубил не само от срам заради проваленото си управление, а преди всичко защото достойните за уважение въоръжени сили били открили складовете му с руско оръжие, килерите му пълни с пилета; били разобличили неговата корумпираност, грабителство и оргии, за които свидетелствали множество порнографски снимки, които от благоприличие не можело да бъдат показани. Чрез пресата, радиото и телевизията подканиха стотици хора да се предадат в Министерството на отбраната и някои наивници откликнаха доверчиво, ала след това скъпо заплатиха. Брат ми Панчо беше сред призованите, но успя да се спаси, тъй като изпълняваше дипломатически мандат в Москва, която впоследствие не можа да напусне в продължение на години със семейството си. Домът на президента бе превзет с щурм, след като бе бомбардиран и дори дрехите на семейството бяха отмъкнати. Съседите и войниците си отнесоха за спомен лични вещи, скъпи документи и произведенията на изкуството, които фамилията Алиенде бе колекционирала поколения наред. В работническите квартали репресиите бяха безмилостни, из цялата страна се осъществяваха колективни екзекуции; затворниците, изтезаваните и изчезналите нямаха брой, беше невъзможно да се укрият толкова много преследвани и да се нахранят хилядите останали без работа семейства. Как така изведнъж се навъдиха толкова доносници, сътрудници, палачи и убийци? Може би винаги бяха съществували, но ние не ги бяхме видели. За нас беше необяснима също непримиримата омраза на войската, която произлизаше от най-ниските слоеве и сега изтезаваше класовите си братя.

Вдовицата, дъщерите и някои близки сътрудници на Салвадор Алиенде потърсиха подслон в посолството на Мексико. На другия ден след атентата Тенча излезе с пропуск ескортирана от военни, за да погребе съпруга си в безименен гроб. Не й позволиха да види трупа. Малко след това замина с дъщерите си в изгнание в Мексико, където бяха посрещнати с почести от президента и приети великодушно от целия народ. Уволненият генерал Пратс, който отказа да сътрудничи на превратаджиите, беше изведен от Чили в Аржентина посред нощ, тъй като се ползваше с голям авторитет сред армията и се страхуваха да не оглави отцепници от въоръжените сили, въпреки че такава мисъл изобщо не му мина през ум. В Буенос Айрес заживя в уединение и скромно, имаше много малко приятели, между които родителите ми, беше разделен от дъщерите си и се боеше за техния и за своя живот. Затворен в апартамента си, захвана мълчаливо да пише горчивите мемоари от последните години.

В деня след преврата с военна заповед бе наредено на всички покриви да бъдат поставени знамена в чест на победата на храбрите войници, които така героично защитаваха западната християнска цивилизация срещу комунистическия заговор. Пред нашата врата спря джип, за да провери защо не изпълняваме заповедта. С Майкъл обяснихме роднинската ни връзка с Алиенде и това, че бяхме в траур. „Ако желаете, ще издигнем знамето наполовина с черна лента“, предложихме. Войникът остана замислен за момент и понеже нямаше указания за подобни случаи, си тръгна без повече приказки. Бяха започнали доносите и всеки момент очаквахме да дойдат и да ни обвинят за незнайно какви престъпления, но това не се случи; може би обичта, с която Грани се ползваше в квартала, попречи подобно нещо да се случи. Майкъл узна, че на един от строежите му има работници, озовали се в плен — не бяха успели да се измъкнат сутринта, по-късно полицейският час им беше попречил да го сторят и сега бяха изолирани и без храна. Свързахме се с Грани, която успя някак да пресече улицата, криейки се, и да дойде да гледа внуците; взехме провизии от нашия килер и съгласно инструкциите по радиото за спешни случаи, тръгнахме с колата, като се движехме като костенурка с отворени прозорци и с бяла кърпа, вързана на пръчка. Спряха ни пет пъти и всеки път караха Майкъл да слезе, грубо преравяха раздрънкания Ситроен и сетне ни пускаха да продължим. Мен не попитаха за нищо, дори не ме видяха, и реших, че духът пазител на Меме ме е направил невидима, но после разбрах, че в психиката на военните жените не се броят, освен ако не става дума за военна плячка. Ако бяха проверили документите ми и бяха видели презимето ми, сигурно никога нямаше да предадем кошницата с храна. Не изпитвахме страх, защото все още не познавахме репресивния механизъм и вярвахме, че като обясним простичко, че не принадлежим към никоя политическа партия, щяхме да сме вън от опасност; истината скоро излезе на бял свят, след като бе отменен полицейският час и можехме отново да общуваме.

В издателството незабавно изгониха онези, които активно бяха свързани с Народното единство, аз останах на мушка. Бледа, но твърда, Делия Вергара повтори това, което беше казала три години по-рано: продължавахме да работим както обикновено. Този път обаче беше различно — доста от сътрудниците й бяха изчезнали, а най-добрата журналистка от екипа беше полудяла от тревога как да скрие брат си. Три месеца по-късно самата тя трябваше да потърси убежище и го намери във Франция, където живя повече от двайсет години. Властите събраха представители на пресата и оповестиха правилата за строгата цензура, която се въвеждаше — имаше не само забранени теми, имаше също опасни думи, като другарю, която беше заличена от речника, и други, които трябваше да се използват изключително предпазливо като например народ, синдикат, работнически квартал, справедливост, трудещ се и много други, принадлежащи към езика на левицата. Думата демокрация можеше да бъде използвана само в съчетание с прилагателно — условна демокрация, авторитарна и дори тоталитарна демокрация. Влязох в пряк контакт с цензурата една седмица по-късно, когато по вестникарските павилиони се появи детското списание, на което бях главен редактор и на чиято корица бяха изобразени четири кръвожадни горили, а вътре имаше дълъг репортаж, посветен на тези животни. Въоръжените сили възприеха това като пряк намек за четиримата генерали от Хунтата. Подготвяхме цветните страници два месеца предварително, така че по онова време идеята за военен преврат е била доста далечна и беше невероятно съвпадение това, че горилите цъфнаха на корицата на списанието точно в този момент. Собственикът на издателството, който се беше върнал в собствения си самолет, едва изчака да поутихне хаосът от първите дни и ме уволни, назначавайки друг главен редактор — същия, който не след дълго успя да убеди Военната хунта да промени географските карти, сменяйки местата на континентите, така че достопочтеното ни отечество да застане най-горе на страницата, а не унизително долу — с една дума юг се качи горе, а териториалните ни води се простряха чак до Азия. Изгубих работата си като главен редактор, а скоро щях да изгубя и длъжността си в женското списание заедно с целия екип, защото в очите на военните феминистките идеи бяха толкова подривни, колкото и самият марксизъм. Войниците орязваха безобразие с ножици панталоните на жените по улиците, защото в техните разбирания това бе дреха, предназначена единствено за мъже; дългите коси на мъжете се смятаха за признак на обратни наклонности, брадите бяха обръснати, защото зад тях виждаха комунисти. Върнахме се във времената на неоспоримо мъжко господство. Под заповедите на нов главен редактор списанието направи рязък завой и се превърна в точно ехо на десетки други лекомислени издания за жени. Собственикът на издателството отново започна да снима красиви девойки.

Военната хунта забрани с указ стачките и протестите, върна земите на предишните им собственици, а мините — на американците, отвори страната за сделки и за влизане на чужди капитали, продаде хилядолетните национални гори и морската фауна на японски компании и установи система на тлъсти комисиони, корупцията въздигна като форма на управление. Изникна нова каста от млади чиновници, възпитани в ученията на чистия капитализъм, които се движеха с хромирани мотоциклети и управляваха съдбините на родината с ледено безсърдечие. В името на икономическата ефективност генералите замразиха историята, обявиха демокрацията за „идеология, внесена отвън“ и я замениха с доктрина на „законност и ред“. Чили не беше изолиран случай — скоро дългата нощ на тоталитаризма щеше да се спусне над цяла Латинска Америка.

Бележки

[1] Холивудски филмов артист от италиански произход (1895–1926), секссимвол за времето си. — Б.пр.

[2] Игра на топка, разновидност на френската „jeu de paume“, възникнала в XII век и широко разпространена през Средновековието. Играе се от два екипа, които първоначално са удряли топката с ръка, но впоследствие са се появили бухалки и ракети. Играта еволюира в днешните тенис, бадминтон и други разновидности. Съществува Международна федерация по пелота. — Б.пр.

[3] Цвете от семейство Перуникови, цъфтящо в бели и червени цветове, характерно за Чили. — Б.пр.

[4] Големият плаж — Б.пр.

[5] Вид игра на карти — Б.пр.

[6] Библейският цар Давид се влюбва в нея и след като изпраща съпруга й — офицер от неговата армия — в неравностойна битка, където последният бива убит, я отвежда в двореца си и се оженва за нея. Ражда им се син, когото Бог прибира като изкупление за греха им, но после ги дарява с втора рожба — Соломон, велик цар и мъдрец. — Б.пр.

[7] Пържено тестено изделие, подобно на несиропирана тулумбичка, което в Испания се яде с течен шоколад. — Б.пр.

[8] Тропическо растение в Латинска Америка, от което се извлича брашно. — Б.пр.

[9] Рене Магрит (1898–1967) — белгийски художник, участвал през 1928 г. в първата колективна изложба на сюрреалисти в Париж заедно с Андре Бретон, Салвадор Дали и др.; основен представител на магическия реализъм в живописта, който се състои в изобразяване на обикновени предмети от ежедневието в необикновен контекст, изпълвайки ги по този начин с ново значение. — Б.пр.

[10] Област в Испания, прочута с вината си. — Б.пр.

[11] Лек копринен или памучен плат, прозрачен и по-фин от муселина, използван преди всичко за дамски облекла — Б.пр.

[12] Ракия, приготвяна в Перу и Чили. — Б.пр.

[13] Хесус е Исус на испански. — Б.пр.

[14] Средиземноморски курорти. — Б.пр.

[15] Песни, характерни за района на град Севиля, под чиято мелодия се танцува. — Б.пр.

[16] Правителственият дворец в Чили. — Б.пр.

[17] Хосе Мануел Балмаседа Фернандес (1840–1891) президент на Чили от 1886 г. до 1891 г., смятан за една от най-противоречивите фигури в историята на страната. Според някои автори той е прозорлив държавник, въплътил обществените и икономически преобразувания от края на XIX век и дал тласък на промишленото развитие; за други той е тиранин, диктатор, прехвърлил институционалните си права и предизвикал Гражданската война през 1891 г. Силната му личност, отговорността, с която изпълнява обществената си мисия и обстоятелствата около живота и смъртта му — той се самоубива, — го превръщат в митичен герой на националната чилийска историческа сцена. — Б.пр.

[18] С този термин обичайно се обозначава режимът на военната диктатура в Аржентина (1976–1983), характеризиращ се с насилие, преследвания, незаконни репресии, системни изтезания, изчезване на хора, манипулиране на информацията и държавен тероризъм. Според терминологията на самата диктатура този период представлява Процес на национална реорганизация. — Б.пр.