Исабел Алиенде
Градът на зверовете (11)

11
Невидимото селище

Мокарита, вождът с жълтите пера, разреши на групата да си почине малко, преди да започне изкачването на планината. Лицето му беше сякаш от дърво — с кожа, насечена като кора на ствол, спокойно и добродушно.

— Аз не мога да се кача — каза Надя при вида на черната скала, хлъзгава и мокра.

За първи път Алекс я виждаше сломена пред някакво препятствие и й съчувстваше, защото и той бе уплашен, макар че години наред бе катерил планини и скали с баща си. Джон Колд беше един от най-опитните и храбри катерачи на Съединените американски щати, бе участвал в известни експедиции в почти непристъпни места, бяха го викали няколко пъти да спасява пострадали хора по най-високите върхове в Австрия и Чили. Знаеше, че не притежава нито сръчността, нито смелостта на баща си, още по-малко неговия опит; също така не бе виждал толкова стръмна скала като тази, която се издигаше сега пред него. Да се катериш покрай водопада, без въжета и без помощ, беше практически невъзможно.

Надя се доближи до Мокарита и се опита да му обясни с помощта на жестове и с думите, които разменяха, че тя не маже да се изкачи. Вождът беше много ядосан, надаваше викове, размахваше оръжията си и жестикулираше. Другите индианци му подражаваха, заобикаляйки заплашително Надя. Алекс застана до своята приятелка и се опита да успокои войните с жестове, но единственото, което постигна, беше, че Таама хвана Надя за косата и започна да я дърпа, влачейки я към водопада, докато Бороба му нанасяше удари с ръце и пищеше. В порив на вдъхновение — или на отчаяние — момчето свали флейтата от колана си и започна да свири. В този миг индианците спряха като хипнотизирани; Таама пусна Надя и всички заобиколиха Алекс.

Щом духовете малко се поуспокоиха, Алекс започна да убеждава Надя, че с помощта на въже може да й помогне да се изкачи. Повтори й това, което толкова пъти беше чувал от баща си: „Преди да победиш планината, трябва да се научиш да използваш страха.“

— Ужасява ме височината, Ягуар, завива ми се свят. Всеки път, когато се качвам на самолета на баща ми, се поболявам… — охкаше Надя.

— Баща ми казва, че страхът е нещо добро, той е сигналната система на тялото, предупреждава ни за опасността; но понякога опасността е неизбежна и тогава трябва да се преодолее уплахата.

— Не мога!

— Чуй ме, Надя — каза Алекс, като хвана ръцете й и я принуди да го гледа в очите, — дишай дълбоко, успокой се. Ще те науча да използваш страха. Повярвай в себе си и в мен. Ще ти помогна да се качиш, ще го направим заедно, обещавам ти.

Наместо отговор, Надя започна да плаче, сложила глава на рамото на Алекс. Момчето не знаеше какво да прави — никога не беше се озовавал толкова близо до едно момиче. Във фантазиите си беше целувал хиляди пъти Сесилия Бърнс, неговата любов за цял живот, но на практика би хукнал да бяга, ако тя го докоснеше. Сесилия Бърнс беше толкова далеч, че сякаш не съществуваше: не можеше да си спомни лицето й. Ръцете му машинално обгърнаха Надя. Усети, че сърцето му блъска в гърдите като стадо препускащи бизони, но се окопити и си даде сметка за абсурдността на ситуацията. Намираше се насред джунглата, заобиколен от странни, боядисани в червено войни, с едно нещастно разстроено момиче в ръцете си, а той за какво си мислеше? За любов! Успя да реагира, отдалечавайки Надя, за да й каже решително:

— Спри да плачеш и им кажи на тези господа, че ни трябва въже — заповяда й, сочейки индианците. — И си спомни, че талисманът те защитава.

— Уалимаи каза, че ще ме пази от хора, животни и призраци, но не спомена за опасността да падна и да си счупя врата — отвърна Надя.

— Както казва баба ми, трябва да умреш от нещо — успокои я нейният приятел, опитвайки се да се усмихне. И добави: — не ми ли каза, че трябва да се гледа със сърцето? Сега имаш чудесна възможност да го направиш.

Надя се овладя и съобщи на индианците искането на момчето. Когато най-накрая я разбраха, неколцина от тях започнаха да действат и много бързо приготвиха едно въже от сплетени лиани. Като видяха, че Алекс завързва края на въжето за кръста на момичето и че увива останалата част около собствените си гърди, проявиха голямо любопитство. Не можеха да си представят защо чужденците вършат нещо толкова абсурдно: ако единият се подхлъзне, щеше да повлече и другия.

Групата се доближи до водопада, който падаше свободно от повече от петдесет метра височина и се устремяваше надолу във формата на впечатляващ облак от вода, коронована от великолепна многоцветна дъга. Стотици черни птици кръстосваха водопада във всички посоки. Индианците поздравиха реката, която падаше от небето, като размахваха оръжията си и надаваха викове: вече бяха много близо до своите земи. След като се изкачат на високото плато, щяха да се почувстват извън всякаква опасност. Трима от тях се отдалечиха за известно време в гората и се върнаха с някакви топки; когато децата ги разгледаха, се оказа че са от бяла смола — дебела и много лепкава. Като подражаваха на останалите, те натъркаха дланите и краката си с тази паста. При контакта със земята хумусът залепваше за смолата, създавайки неравна подметка. Първите стъпки бяха трудни, но щом стигнаха под пръските на водопада, разбраха ползата от нея: беше все едно че носиш ботуши и ръкавици от залепваща гума.

Заобиколиха езерото, което се образуваше отдолу, и скоро стигнаха, подгизнали, до водопада — една солидна водна завеса, отделена на няколко метра от склона. Грохотът на водата беше толкова силен, че правеше невъзможно общуването; не ставаше и с жестове, тъй като видимостта беше почти нулева — водната пара превръщаше въздуха в бяла пяна. Имаха усещането, че напредват слепешком посред някакъв облак. По заповед на Надя Бороба се беше залепила за тялото на Алекс като голяма топла окосмена кръпка, а тя се движеше отзад, защото беше вързана с въжето; иначе би се отказала. Войните познаваха добре терена и продължаваха бавно, но сигурно, пресмятайки точно къде да стъпят. Децата ги следваха от възможно най-близко разстояние, защото бе достатъчно да се отдалечат на две крачки, за да ги изгубят напълно от погледите си. Алекс предположи, че името на това племе — хора от мъглата — идваше от гъстата мъгла, която се образуваше от разпръскването на падащата вода.

Този и други водопади по Горно Ориноко винаги бяха обезсърчавали чужденците, но индианците ги бяха превърнали в свои съюзници. Знаеха точно къде да стъпят, имаше естествени или издълбани от тях стъпала, които те сигурно бяха ползвали стотици години. Тези врязвалия в планината образуваха една стълба зад водопада, която достигаше до върха. Без да се знае за нейното съществуване и точното й местонахождение, беше невъзможно изкачването по тези гладки, мокри и хлъзгави стени, извисени зад грохота на водопада. Едно подхлъзване — и падането би завършило със сигурна смърт сред трясъка на пяната.

Преди да бъдат заглушени от шума, Алекс успя да инструктира Надя да не гледа надолу, да й каже, че трябва да се съсредоточи и точно да повтаря неговите движения, залавяйки се там, където се хваща той, така както той самият ще подражава на катерещия се пред него Таама. Обясни й също, че първата част е по-трудна поради мъглата, която се образуваше при сблъсъка на водата със земята, и че колкото повече се качваха, сигурно щеше да става по-малко хлъзгаво и щяха виждат по-добре. Надя не се въодушеви от това, защото нейният най-голям проблем не беше видимостта, а това, че й се завиваше свят. Опита се да се абстрахира от височината и от омагьосващия тътен на водопада с мисълта, че смолата по ръцете и краката щеше да й помогне да се задържи върху мократа скала. Въжето, което я свързваше с Алекс, й създаваше някаква сигурност, макар че беше лесно да се досети, че една погрешна стъпка на който и да било от тях ще запрати и двамата в пропастта. Успяваше да следва напътствията на Алекс: да концентрира мисълта си в следващото движение, в точното място, където трябваше да постави крака или ръката си, един след друг, без да бърза и без да губи ритъма. Едва съумяваше да се закрепи и започваше да се премества внимателно, търсейки някоя цепнатина или по-голяма издатина, за да пробва с единия крак, докато намести другия, и така успяваше да изтласка тялото си няколко сантиметра по-нагоре. Цепнатините в планината бяха достатъчно дълбоки за опора, най-голямата опасност възникваше, когато отделяше тялото си — трябваше да се движи долепена за скалата. За миг в главата й проблесна мисълта за Бороба: щом тя беше толкова уплашена, как се чувстваше нещастната маймунка, залепена за Алекс?

Колкото повече се изкачваха, толкова видимостта се подобряваше, но разстоянието между водопада и планината намаляваше. Децата усещаха водата все по-близо до гърбовете си. Точно когато Алекс и Надя се питаха как ще продължат изкачването в горната част на водопада, вдлъбнатините в скалата се отклониха надясно. Момчето опипа с пръсти и почувства равна повърхност; след това усети, че го хващат за китката и го теглят нагоре. Набра се с всички сили и се озова в една пещера в скалата, където вече се бяха събрали войните. Дърпайки въжето, изтегли Надя, която падна по очи върху него, вцепенена от усилието и от уплаха. Нещастната Бороба не помръдна, стоеше залепена като плесен на гърба му, замръзнала от ужас. Пред отвора на пещерата падаше плътна водна завеса, която черните птици пресичаха, готови да защитават своите гнезда от нашествениците. Алекс се възхити на невероятното мъжество на първите индианци, които може би в праисторията са дръзнали да достигнат зад водопада, открили са някои вдлъбнатини, издялали са други, намерили са пещерата и са проправили пътя за своите потомци.

Пещерата, дълга и тясна, не даваше възможност да се изправиш, трябваше да се движиш силно наведен или да пълзиш. Слънчевата светлина се процеждаше бяла и млечна през водопада, но едва осветяваше входа; по-навътре беше тъмно. Алекс, който подкрепяше Надя и придържаше Бороба пред гърдите си, видя Таама да идва към него, жестикулирайки и сочейки падащата вода. Не можеше да го чуе, но разбра, че някой се беше подхлъзнал или беше изостанал. Таама му сочеше въжето и най-накрая Алекс разбра, че той искаше въжето, за да слезе и да потърси липсващия човек. Индианецът, колкото и по-гъвкав да бе, беше по-тежък от момчето и нямаше опит при спасяване по високите планини. И Алекс не беше експерт в това, но поне бе придружавал баща си няколко пъти при рисковани мисии, знаеше как да използва въжето и бе чел много по въпроса. Катеренето беше неговата страст, която можеше да се сравни само с любовта му към флейтата. Показа със знаци на индианците, че ще стигне дотам, докъдето позволяваха лианите. Развърза Надя и даде знак на Таама и на останалите да го спуснат в пропастта.

Слизането в бездната, увиснал на едно крехко въже с море от вода, ревяща около него, се стори на Алекс по-лошо от изкачването. Виждаше едва-едва и изобщо не знаеше кой се бе подхлъзнал, нито къде да го търси. Всичко това на практика изглеждаше толкова безразсъдно, колкото и безполезно, защото който и да бе направил грешна стъпка по време на катеренето, долу вече би се превърнал на прах. Какво ли щеше да направи баща му при тези обстоятелства? Джон Колд би помислил първо за жертвата, едва после — за себе си. Джон Колд не би се признал за победен, без да опита да направи всичко. Докато го спускаха, се постара да се взре малко по-далеч от носа си и да диша, но едва успяваше да отвори очи, а и усещаше дробовете си пълни с вода. Люлееше се в пространството, молейки се въжето от лиани да не го предаде.

Изведнъж единият му крак опря в нещо меко и миг след това напипа с пръстите си някакъв човек, който сякаш висеше в нищото. Слисан от бедата, разбра, че това бе вождът Мокарита. Позна го по короната от жълти пера, която все още стоеше здраво на главата му, независимо че нещастният старец се беше заклещил в един дебел корен, който стърчеше от скалата и като по чудо бе спрял падането му. Алекс нямаше за какво да се хване и се опасяваше, че ако се опре на корена, той ще се счупи и Мокарита ще полети в пропастта. Пресметна, че щеше да има една-единствена възможност да го хване и би било добре да го направи прецизно — в противен случай човекът, както беше подгизнал, щеше да му се изплъзне от ръцете като риба.

Александър се засили, залюлявайки се почти напосоки, и се вкопчи с крака и ръце около изтощеното тяло. В пещерата войните почувстваха изпъването и тежестта на въжето и започнаха да теглят внимателно, много бавно, за да избегнат скъсването на лианите от триенето и от ударите при люшкането на Алекс и Мокарита по скалите. Момчето не разбра колко време продължи тази операция — може би само няколко минути, но те му се сториха часове. Най-накрая се почувства уловен от няколко ръце, които го изтеглиха в пещерата. Индианците трябваше да употребят сила, за да го накарат да пусне Мокарита: държеше го прегърнат, с решимостта на пирания.

Вождът намести перата си и се усмихна едва-едва. Струйки кръв се стичаха от носа и устата му, но извън това, изглеждаше невредим. Индианците се показаха много впечатлени от спасяването и възхитени си подаваха от ръка на ръка въжето; никой не се сети да припише спасението на вожда на младия чужденец, по-скоро поздравяваха Таама, че му беше хрумнала тази идея. Изтощен, Алекс се натъжи, че никой не му благодари, дори Надя го пренебрегна. Сгушена с Бороба в един ъгъл, тя дори не си даде сметка за героизма на своя приятел, защото все още се опитваше да се съвземе от изкачването на планината.

Останалата част от пътуването беше по-лесна, защото тунелът излизаше на известно разстояние от водата, на едно място, където беше възможно да се изкачваш с по-малко риск. Служейки си с въжето, индианците изтеглиха Мокарита, тъй като краката му не го държаха, и Надя, защото беше паднала духом, но най-накрая всички се озоваха на върха.

— Не ти ли казах, че талисманът служи също и при опасности от височина? — пошегува се Алекс.

— Със сигурност! — съгласи се убедено Надя.

Пред тях се появи Окото на Света, както хората от мъглата наричаха своята страна. Беше рай от планини и великолепни водопади, безкрайна гора, населена с животни, птици и пеперуди, с благодатен климат и без облаци от комари, които вилнееха из по-ниските земи. В далечината се издигаха странни образувания, подобни на много високи цилиндри от черен гранит и червена пръст. Легнал на земята, без да може да се движи, Мокарита ги посочи с благоговение:

— Това е тепуис, резиденциите на боговете — каза с отслабнал глас.

Алекс веднага ги позна: тези впечатляващи плата бяха същите като великолепните купи, които бе видял, когато се срещна с черния ягуар в двора на Мауро Кариас.

— Това са най-старите и тайнствени планини на земята — каза той.

— Откъде знаеш? Виждал ли си ги друг път? — попита Надя.

— Видях ги в един сън — отвърна Алекс.

Индианският вожд не показваше каква болка изпитва, както прилягаше на един войн от неговия ранг, но му бяха останали много малко сили; на моменти затваряше очи и изглежда губеше съзнание. Алекс не знаеше дали има счупени кости или неизброими вътрешни контузии, но беше ясно, че не може да се изправи на крака. С помощта на Надя като преводач успя да обясни на индианците как да направят една импровизирана носилка от ред дълги пръчки, няколко кръстосани лиани и парче кора от дърво отгоре. Войните, объркани от немощта на стареца, който бе предвождал племето няколко десетилетия, изпълниха инструкциите на Алекс, без да спорят. Двама от тях хванаха краищата на носилката и така продължиха да се придвижват по брега на реката още половин час, водени от Таама, докато Мокарита даде знак да спрат за кратка почивка.

Катеренето по стръмнините на водопада бе продължило няколко часа и всички вече бяха изтощени и изгладнели. Таама и двама други мъже влязоха в гората и след малко се върнаха с няколко птици, един щитоносец и една маймуна, които бяха свалили със стрелите си. Маймуната, все още жива, но парализирана от курарето, беше изпратена на оня свят с един удар с камък по главата за ужас на Бороба, която изтича, за да се скрие под блузата на Надя. Запалиха огън, търкайки два камъка — нещо, което Алекс напразно се беше опитвал да направи, когато беше бойскаут, — и изпекоха улова, набучен на пръчки. Ловецът не вкусваше от место на своята жертва — това бе признак на лошо възпитание и лош късмет; трябваше да чака друг ловец да му предложи от своя улов. Таама беше уловил всички животни, с изключение на щитоносеца, така че вечерята се забави известно време, докато се изпълни строгият протокол за размяна на храната. Когато най-накрая получи своята порция, Алекс я погълна, без да забелязва перата и космите, които бяха полепнали по месото, и то му се стори прелестно.

Оставаха още два часа до залез-слънце, а на високото плато, където растителният свод не бе толкова гъст, дневната светлина се задържаше по-дълго отколкото в низината. След продължителни съветвания с Таама и Мокарита групата отново пое на път.

Тапирауа-тери, селището на хората от мъглата, се появи изведнъж посред гората, сякаш имаше същото свойство като обитателите си да става по желание видимо им невидимо. Беше защитено от група гигантски кестени — най-високите дървета в джунглата. Стволовете на някои от тях бяха с обиколка, по-голяма от десет метра. Куполите им покриваха селището като гигантски чадъри. Тапирауа-тери беше различна от типичното шабоно, което потвърди подозрението на Алекс, че хората от мъглата не бяха като останалите индианци и сигурно имаха много малко контакти с други племена по Амазонка. Селището не се състоеше само от една кръгла колиба с вътрешен двор в центъра, където да живее цялото племе, а от малки жилища, направени от кал, камъни, пръчки и слама, покрити с клони и храсти, така че да се сливат перфектно с природата. Можеше да си на няколко метра от тях, без да предположиш, че тук съществува постройка, създадена от човешка ръка. Алекс разбра, че щом е толкова трудно да се различи селцето, когато си вътре в него, то ще е невъзможно да го забележиш от въздуха, откъдето несъмнено биха се виждали големият кръгъл покрив и разчистеният от растителност двор на едно шабоно. Това вероятно беше обяснението защо хората от мъглата бяха успели да останат напълно изолирани. Надеждата му да бъдат спасени от хеликоптерите на войската или от самолета на Сезар Сантос се изпари.

Селото беше толкова нереално, колкото и индианците. Както не се виждаха колибите, така и всичко останало изглеждаше илюзорно и призрачно. Предметите тук, както и хората, губеха своите ясни очертания и съществуваха в сферата на илюзията. Изниквайки като фантоми сякаш от въздуха, дойдоха жените и децата, за да посрещнат войните. Бяха ниски на ръст, с кожа, по-светла от тази на индианците от долината, с очи с цвят на кехлибар; движеха се с невероятна лекота, плувайки, почти без материална плътност. Цялото им облекло се състоеше от боя по телата им и няколко пера и цветя, закачени на ръцете или забодени зад ушите. Уплашени от вида на двамата чужденци, малките деца започнаха да плачат, а жените се отдръпнаха на известно разстояние, боязливи, въпреки присъствието на техните въоръжени мъже.

— Свали си дрехите, Ягуар — посъветва го Надя, докато се освобождаваше от късите си панталони, фланелката си, включително и от бельото.

Алекс я последва дори без да помисли какво върши. Преди две седмици идеята да се разголи пред публика би го ужасила, но тук това беше съвсем естествено. Излизаше, че е непристойно да ходиш облечен, когато всички останали са голи. Не му се стори странно и това, че вижда тялото на своята приятелка, макар че по-рано би се изчервил, ако някоя от сестрите му се появеше пред него без дрехи. Жените и децата веднага преодоляха страха си и малко по малко започнаха да се приближават. Никога не бяха виждали хора с толкова различна външност, особено американското момче, така бяло на някои места. Алекс усети, че разглеждаха с особено любопитство цветовата разлика между онова, което обикновено прикриваше банският, и останалата част от тялото му, загоряло от слънцето. Търкаха го с пръсти, за да видят дали е боя, и се смееха гръмогласно.

Войните положиха на земята носилката на Мокарита, която веднага бе заобиколена от обитателите на селото. Общуваха шепнешком и с мелодична интонация, имитираща звуците на гората, дъжда и водата, ромоляща по речните камъни — така както говореше Уалимаи. Очарован, Алекс си даде сметка, че успява доста добре да ги разбира — винаги, когато не се напрягаше, като че ли „слушаше със сърцето си“. Според Надя, която притежаваше удивителен усет за езиците, думите не са толкова важни, когато намеренията са ясни.

Доближи се Ииоми, съпругата на Мокарита, която бе дори по-възрастна от него. Останалите й направиха път с уважение и тя коленичи до съпруга си, без да пророни сълза, шепнейки успокоителни думи на ухото му, докато другите жени образуваха полукръг около тях, сериозни и мълчаливи, подкрепящи двойката с близостта си, но без да се намесват.

Много скоро падна нощта и въздухът стана студен. Обикновено в едно шабоно, под големия общ покрив, винаги имаше низ от огнища, запалени за приготвяне на яденето и като източник на топлина, но в Тапирауа-тери огънят беше скрит, както и всичко останало. Малките огнища се палеха само нощем и вътре в колибите, върху каменен олтар, за да не привличат вниманието на евентуалните неприятели или на злите духове. Пушекът излизаше от процепите по покрива, разпръсквайки се във въздуха. В началото Алекс остана с впечатлението, че жилищата са разпилени безразборно между дърветата, но скоро разбра, че те бяха разположени във форма, напомняща окръжност, като едно шабоно, и бяха свързани с тунели или навеси от клони, даващи единен облик на селището. Неговите обитатели можеха да се придвижват, използвайки тази мрежа от скрити пътеки, защитени в случай на нападение и предпазени от дъжда и слънцето.

Индианците се групираха по семейства, но юношите и самотните мъже живееха отделно в едно общо помещение, където имаше хамаци, закачени на колове, и рогозки по пода. Там настаниха Алекс, докато Надя беше отведена в жилището на Мокарита. Индианският вожд се беше оженил по време на пубертета за Ииоми — неговата спътничка за цял живот, но освен нея имаше две млади съпруги и многобройни деца и внуци. Не правеше сметка за поколението, защото в действителност не беше важно кои са бащите: всички деца се отглеждаха заедно, пазени и защитавани от жителите на селото.

Надя се убеди, че сред хората от мъглата бе прието да имаш няколко съпруги или няколко съпрузи — никой не оставаше сам. Ако един мъж умре, неговите деца и съпруги веднага се приютяваха от друг, който можеше да ги защити и да им осигури прехраната. Такъв бе и случаят с Таама, който трябваше да е добър ловец, защото носеше отговорност за няколко съпруги и дузина подрастващи. На свой ред майка, чийто съпруг е лош ловец, можеше да се сдобие и с други съпрузи, за да й помогнат да изхрани децата си. Бащите имаха обичая да обещават за съпруги момичетата, още когато се раждаха, но никое момиче не беше задължено да се омъжи или да бъде заедно с някой мъж против волята си. Злоупотребата с жени и деца беше табу и който го нарушеше, загубваше семейството си и беше осъден да спи сам, защото не го приемаха и в колибата на ергените. Единственото наказание за хората от мъглата беше изолацията: от нищо не се страхуваха толкова, колкото от изключването от общността. По отношение на всичко останало идеята за награда и наказание не съществуваше за тях; децата се учеха, подражавайки на възрастните, защото ако не го правеха, бяха обречени да загинат. Трябваше да се научат да ловуват, да ловят риба, да сеят и да прибират реколтата, да уважават природата и другите хора, да помагат, да поддържат мястото, отредено им в селището. Всеки един се учеше според собствения си ритъм и в съответствие с възможностите си.

Понякога в едно поколение не се раждаха достатъчно момичета, тогава мъжете тръгваха на продължителни екскурзии в търсене на съпруги. Момичетата от селото на свой ред можеха да срещнат съпруг по време на редките случаи, когато посещаваха други райони. Също така се смесваха, приютявайки фамилии от друго племе, изоставени след някоя битка, защото малка група от хора не можеше да оцелее в джунглата. От време на време трябваше да обявяват война на друго шабоно, така войните се закаляваха и се разменяха двойки. Беше много тъжно, когато младите си взимаха сбогом, за да отидат да живеят при друго племе, защото рядко се връщаха да видят семейството си. Хората от мъглата ревностно пазеха тайната на своето село, за да се защитят от нападения и от обичаите на чужденците. Бяха живели така в продължение на хиляди години и не желаеха да се променят.

Вътрешността на колибите беше съвсем оскъдна: хамаци, кратуни, каменни брадви, ножове от зъби или от нокти, различни домашни животни, които принадлежаха на общността и влизаха и излизаха на воля. В спалнята на ергените се съхраняваха лъкове, стрели, тръби за духане и копия. Нямаше нищо излишно — нито предмети на изкуството, само най-необходимото за едното оцеляване — всичко останало осигуряваше природата. Александър Колд не видя нито един метален предмет, който да свидетелства за контакт с външния свят, и си спомни как хората от мъглата не бяха докоснали подаръците, които Сесар Сантос закачи, за да ги примами. И по това те се отличаваха от другите племена в района, които едно след друго отстъпваха пред страстта към стоманата и другото имущество на чужденците.

Когато застудя, Алекс се облече, но продължаваше да трепери. През нощта видя, че неговите другари по жилище спят по двама в хамаците, или скупчени на пода, за да се топлят взаимно, но той идваше от една култура, в която физическият контакт между мъжете не се толерираше; мъжете се докосваха само при сблъсъци на насилие или при най-грубите спортове. Легна сам в един ъгъл, чувствайки се нищожен, по-малък от бълха. Тази малка човешка група в едно незначително селище в джунглата бе невидима сред необятността на астралното пространство. Нейното време на живот беше по-малко от частица от секундата в безкрайността. А може би изобщо не съществуваха, може би човешките същества, планетите и останалата част от Сътворението бяха сънища, илюзии. Усмихна се примирено като си спомни, че няколко дни преди това той все още се смяташе за център на вселената. Беше му студено и бе гладен, предположи, че тази нощ ще е много дълга, но след по-малко от пет минути вече спеше, сякаш го бяха упоиш.

Събуди се сгушен на пода върху една сламена рогозка, притиснат между двама яки войни, които хъркаха и пухтяха в ухото му, както имаше навика да прави кучето му Пончо. Освободи се с усилие от ръцете на индианците и се надигна внимателно, но не стигна далеч, защото напряко на прага се беше проснала една дебела змия, дълга повече от два метра. Остана замръзнал на мястото си, без да смее да направи и крачка, независимо че влечугото не даваше признаци на живот — или беше умряло, или спеше. Скоро индианците се отърсиха от съня и се заеха с дейностите си с голямо спокойствие, прескачайки змията, без да й обръщат внимание. Беше една опитомена боа — свивач, чиято мисия се състоеше в това, да премахва плъхове, прилепи, скорпиони и да плаши отровните змии. Заедно с хората от мъглата живееха много домашни животни: маймуни, които растяха с децата, кученца, които жените кърмеха по същия начин, както и децата си, кълвачи, папагали, игуани и дори един немощен жълт ягуар, безобиден като детска играчка. Змиите боа, добре нахранени и общо взето летаргични, бяха оставени на децата, за да си играят с тях. Алекс си помисли колко щастлива би била сестра му Никол сред тази екзотична дресирана фауна.

Голяма част от деня беше посветена на подготовката на празника в чест на завръщането на войните и посещението на двете „бели души“, както нарекоха Надя и Алекс. Всички участваха, с изключение на един мъж, който стоеше седнал в единия край на селището, отделен от останалите. Индианецът извършваше ритуала на пречистването — унокаиму — задължителен, когато е бил убит друг човек. Алекс научи, че унокаиму се състоеше в пълен пост, мълчание и неподвижност в продължение на няколко дни; по този начин духът на мъртвия, който се е измъкнал от ноздрите на трупа, за да се залепи върху гръдната кост на убиеца, малко по малко ще се отдели. Ако убиецът изяде някаква храна, призракът на неговата жертва надебелява и с теглото си в крайна сметка смазва убиеца. Пред неподвижния войн, олицетворяващ унокаиму, имаше голяма бамбукова тръба за духане, изрисувана със странни символи — същите като тези от отровното копие, което прободе сърцето на един от войниците от експедицията по време на пътуването по реката.

Група мъже тръгна на лов и на риболов, водена от Таама, докато няколко жени отидоха да берат царевица и банани в малките градини, скрити в гората, а други се захванаха да мелят маниока. Най-малките деца носеха мравки и други насекоми, за да ги сготвят; големите събираха орехи и плодове, някои се изкачиха с невероятна сръчност на едно от дърветата, за да извадят мед от една пита — единствен източник на захар в джунглата. Още щом започваха да се държат на краката си, децата се учеха да се катерят и можеха да тичат по най-високите клони на дърветата, без да загубят равновесие. Само като ги гледаше увиснали на такава голяма височина, на Надя й се завиваше свят.

Връчиха на Алекс голяма кошница от лико, показаха му как да я закачи на главата си и му посочиха да следва другите младежи на неговата възраст. Дълго се движиха навътре в гората, преминаха реката, като се хващаха за пръчки и лиани, и стигнаха пред стройни палмови дървета, чиито стволове изглеждаха като наежени от остри бодли. Под куполите, на повече от петнадесет метра височина, блестяха гроздове от жълти плодове, подобни на праскови. Младежите усукаха прътове и направиха две здрави кръстачки, обгърнаха дървото с едната и сложиха другата по-нависоко. Един от тях се изкатери по първата кръстачка, избута другата нагоре, стъпи върху нея, протегна ръка, за да вдигне долната, и така, с пъргавината на акробат, стигна до върха. Алекс беше чувал да се говори за този героизъм, но докато не го видя, не можа да повярва, че е възможно да се качиш, без да се нараниш от тези бодли. Отгоре индианецът хвърли плодовете, които останалите прибраха в кошниците. По-късно жените от селото ги смляха, смесени с банани, за да сготвят една много харесвана сред хората от мъглата супа.

Независимо че всички бяха ангажирани с приготовленията, настроението беше спокойно и празнично. Никой не бързаше и остана време да поплуват няколко часа весело в реката. Докато се плискаше с другите младежи, Александър Колд си помисли, че никога светът не му се е струвал така прекрасен и че едва ли някога ще бъде толкова свободен. След дългата баня момичетата от Тапирауа-тери приготвиха растителни бои с различни цветове и украсиха всички членове на племето, включително и бебетата, със заплетени рисунки. Междувременно по-възрастните мъже мелеха и смесваха листа и кори от различни дървета, за да получат йопо — магическия прах за церемониите.