Исабел Алиенде
Градът на зверовете (16)

16
Лековитата вода

Докато Надя Сантос се изкачваше към върха на тепуи, Александър Колд слизаше по една тясна пътека към недрата на земята — един затворен, топъл, тъмен и пулсиращ свят, като в най-лошите му кошмари. Да имаше поне някакво фенерче… Трябваше да напредва опипом, понякога на четири крака, друг път пълзешком, в пълен мрак. Очите му не можеха да свикнат с мрака, защото беше абсолютно тъмно. С протегнатата си ръка опипваше скалата, за да предугади посоката и ширината на тунела, после, извивайки се, преместваше тялото си навътре, сантиметър по сантиметър. Колкото повече напредваше, толкова тунелът сякаш се стесняваше; помисли си, че няма да може да се обърне, за да излезе назад. Малкото въздух, който го обгръщаше, беше задушен и зловонен; чувстваше се като затворен в гроб. На такова място способностите на черния ягуар не можеха да му послужат за нищо; беше му необходимо друго тотемно животно — нещо като къртица, плъх или червей.

Спираше много пъти с намерението да се върне преди да е станало прекалено късно, но всеки път продължаваше напред, тласкан от спомена за майка си. С всяка изминала минута натискът върху гърдите му се увеличаваше и ужасът ставаше все по-бездънен. Отново чу глухото туптене на едно сърце, което бе доловил, когато се движеха в лабиринта с Уалимаи. В полудявалия му мозък се смесваха безкрайните заплахи, които го дебнеха, като най-лошата от всички бе да остане заровен жив в недрата на планината. Колко дълъг беше този проход? Дали ще стигне до края му, или ще падне, победен от пътя? Дали ще му стигне кислородът, или ще умре от задушаване?

В един момент Александър падна по очи изнемощял, стенещ. Мускулите му бяха напрегнати, кръвта пулсираше в слепоочията му, усещаше болка с всеки нерв на тялото си. Не можеше да мисли, имаше чувството, че главата му ще се пръсне от недостиг на въздух. Никога не беше изпитвал такъв страх — дори и по време на дългата нощ на своето посвещаваме сред индианците. Опита се да си припомни емоциите, които го бяха разтърсили, когато остана увиснал на едно въже от Ел Капитан, но нищо не можеше да се сравни с този момент. Тогава се намираше на върха на една планина, сега беше във вътрешността й. Там бе с баща си, тук — съвсем сам. Остави се на отчаянието — треперещ и изтощен. За един безкрайно дълъг миг тъмата завладя разсъдъка му и той загуби връзката, зовейки, объркан, без глас смъртта. И тогава, когато духът му се отдалечаваше в мрака, гласът на баща му си проправи път през замъгленото му съзнание и стигна до него — отначало като почти недоловим шепот, после с по-голяма яснота. Какво му казваше баща му много пъти, когато го учеше да се катери по скалите? „Спокойно, Александър, търси центъра вътре в себе си, където е силата ти. Дишай. Като вдишваш, се зареждаш с енергия, като издишваш, се освобождаваш от напрежението. Не разсъждавай, подчинявай се на инстинкта си.“ Беше същото, което самият той посъветва Надя, когато се катереха към Окото на Света. Как бе могъл да го забрави?

Съсредоточи се в дишането си: да вдишва енергия, без да мисли за липсата на кислород и да издишва ужаса си, да се отпусне, да отхвърли тревожните мисли, които го парализираха. „Мога да го направя, мога да го направя…“ — повтаряше. Малко по малко се върна в тялото си. Представи си пръстите на ходилата си и ги отпусна един по един, после краката, коленете, бедрата, гърба, ръцете до върха на пръстите, темето, челюстта, клепачите. Вече можеше да диша по-леко, престана да хълца. Откри своя вътрешен център — едно червено и трептящо място на височината на пъпа. Чу биенето на сърцето си. Усети гъделичкане по кожата, после топлина по вените, накрая силите се върнаха в тялото му, в сетивата и мозъка му.

Александър Колд нададе възглас на облекчение. Звукът се забави няколко мига, отразявайки се в нещо, и се върна до слуха му. Даде си сметка, че така действа зрението на прилепите, позволявайки им да се движат в мрака. Повтори възгласа, изчака той да се върне, сочейки му разстоянието и посоката, и така успя да чуе със сърцето си, както толкова пъти му бе казвала Надя. Беше открил начин да напредва в тъмнината.

Останалата част от пътешествието в тунела премина в някакво състояние на полусъзнание, в което тялото му се движеше само, сякаш познаваше пътя. От време на време Алекс се свързваше за кратко със своята логическа мисъл и в момент на просветление стигна до заключението, че този въздух, наситен с непознати газове, вероятно влияе на мозъка му. По-късно всичко това щеше да му се струва като преживян сън.

Когато изглеждаше, че тесният процеп никога няма да свърши, момчето чу шум от вода, като на река, и глътка топъл въздух достигна до изтощените му дробове. Това му даде нови сили. Оттласна се навътре и при един подземен завой долови, че очите му успяват да различат нещо в тъмнината. Една много слаба в началото светлина, започна малко по малко да се появява. Продължи да се влачи обнадежден и видя, че светлината и въздухът се увеличават. Скоро се озова в пещера, която вероятно беше свързана по някакъв начин с външния свят, защото изглеждаше леко осветена. Странна миризма го блъсна в ноздрите — натрапчива, леко зловонна, като дъх на оцет и гниещи цветя. В пещерата видя същите образувания от искрящи минерали, както в лабиринта. Гладките им стени бяха като огледала, отразяващи и умножаващи оскъдната светлина, която се промъкваше до тях. Намираше се на брега на малко езеро, захранвано от ручей бяла като обезмаслено мляко вода. След гробницата, от която едва беше успял да изпълзи, това езеро с бялото поточе му се стори най-красивото нещо, което бе виждал в живота си. Не беше ли това изворът на вечната младост? Миризмата го замайваше, помисли си, че вероятно беше някакво изпарение, отделящо се от дълбините — може би токсичен газ, който не му позволяваше да мисли трезво.

Един шепнещ и гальовен глас привлече вниманието му. Изненадан, забеляза нещо на другия бряг на малкото езеро, на няколко метра разстояние. Когато очите му свикнаха с оскъдната светлина в пещерата, различи човешка фигура. Не можеше да я види добре, но очертанията и гласът бяха на момиче. Невъзможно е, каза си, сирените не съществуват, полудявам, това е от газа, от миризмата. Но момичето изглеждаше истинско, дългата му коса се полюляваше, кожата му излъчваше светлина, жестовете му бяха човешки, гласът му — изкусителен. Поиска да се хвърли в бялата вода, да пие от нея, докато се насити, да измие пръстта, която го покриваше, както и кръвта от раните по лактите и коленете си. Желанието да се доближи до красивото създание, което го викаше, да се поддаде на изкушението, беше неудържимо. Щеше да го стори, когато забеляза, че видението беше досущ като Сесилия Бърнс — същата кестенява коса, същите сини очи, същите вяли жестове. Една все още будна част от съзнанието му го предупреди, че тази сирена е плод на въображението му, също като морските медузи, желатинени и прозрачни, които плуваха в бледия въздух на пещерата. Спомни си за митовете на индианците — историите, които бе разказвал Уалимаи за произхода на вселената, в които се споменаваше Реката от Мляко, която притежаваше всички сокове на живота, но също така и на загниването и на смъртта. „Не, това не е чудодейната вода, която ще върне здравето на майка ми“ — си каза; това е игра на сетивата, която го отдалечава от неговата мисия. Няма време за губене, всяка минута е скъпа. Запуши носа си с фланелката, борейки се с всепроникващото благоухание, което го объркваше. Видя, че от брега, на който се намираше, продължава тясна ивица, която се губеше по посока на течението на реката, и се отправи натам.

Александър Колд последва пътеката, оставяйки зад гърба си езерото и удивителното видение на момичето. Изненада се, че бледата светлина не изчезна, поне не се налагаше да продължава да върви пълзейки и пипнешком. Ароматът отслабваше, докато напълно изчезна. Напредваше колкото може по-бързо, приведен, като се стараеше да не удари главата си в тавана и да пази равновесие върху тясната ивица, понеже мислеше, че ако падне, реката долу може да го повлече. Съжали, че не намери време да провери каква беше онази бяла течност, приличаща на мляко, с миризма на подправка за салата. Дългата пътека беше покрита с хлъзгава плесен, която гъмжеше от хиляди миниатюрни същества — ларви, насекоми, червеи и големи синкави жаби с толкова прозрачна кожа, че можеше да се види как пулсират вътрешните им органи. Дългите им като на змии езици се опитваха да достигнат краката му. Алекс почувства липсата на ботуши, защото сега трябваше да ги отритва бос и от техните меки и студени като желатин тела му се повръщаше неудържимо. Двеста метра по-нататък слоят от плесен и жабите изчезнаха и пътеката стана по-широка. Успокоен, успя да хвърли поглед наоколо и тогава за първи път забеляза, че стените преливат в красиви цветове. Като ги погледна отблизо, видя, че това бяха скъпоценни камъни и жилки на благородни метали. Отвори швейцарското си войнишко ножче и драсна по скалата. Убеди се, че камъните се отделят лесно. Какви бяха? Разпозна наситено зеления цвят на изумрудите и истинското червено на рубините. Беше заобиколен от фантастично съкровище: това беше същинското Ел Дорадо, за което авантюристите ламтяха в продължение на столетия.

Беше достатъчно да дялка по стените с ножа си, за да събере цяло състояние. Ако напълнеше с тези скъпоценни камъни кратуната, която му беше дал Уалимаи, щеше да се завърне в Калифорния милионер, да осигури най-доброто лечение за майка си, да купи нова къща за родителите си, да изучи сестрите си. А за себе си? Щеше да си купи състезателна кола, за да се скъсат приятелите му от завист и Сесилия Бърнс да остане със зяпнала уста. Тези скъпоценности щяха да осигурят изцяло живота му: ще се посвети на музиката, ще се катери по планините или ще прави каквото си поиска, без да се грижи за изкарването на прехраната… Не! Какво му става? Тези скъпоценни камъни не са само негови, те трябва да послужат, за да се помогне на индианците. С това невероятно богатство можеше да придобие власт, за да изпълни мисията, която му бе възложила Ииоми: да преговаря с нааб. Щеше да стане защитникът на племето и на неговите планини и водопади; с перото на баба му и с неговите пари щяха да превърнат Окото на Света в най-големия естествен резерват. За няколко часа можеше да напълни кратуната и да промени съдбата на хората от мъглата и на собственото си семейство.

Момчето започна да чопли с върха на своя нож около един зелен камък, като откъртваше парченца от скалата. Няколко минути по-късно успя да го извади и когато го пое в ръка, можа да го разгледа добре. Нямаше блясъка на полирания изумруд, като тези на пръстените, но несъмнено беше със същия цвят. Тъкмо щеше да го постави в кратуната, и си спомни целта на мисията си в дън земята: да напълни кратуната с лечебна вода. Не. Не скъпоценностите щяха да купят здравето на майка му; нужно беше нещо чудодейно. С въздишка пъхна зеления камък в джоба на панталона си и продължи напред, загрижен, защото беше загубил ценни минути, а не знаеше колко още трябва да върви, докато стигне до вълшебния извор.

Изведнъж пътеката свърши пред купчина струпани камъни. Алекс беше сигурен, че трябва да има начин да продължи напред, не беше възможно пътешествието му да приключи така внезапно. Ако Уалимаи го беше изпратил на това кошмарно пътуване в дълбините на планината, то бе, защото изворът съществуваше — целият въпрос беше да го открие; но можеше и да е тръгнал в грешна посока, да се е отклонил по някой от коридорите в тунела. Може би е трябвало да пресече млечното езеро и момичето не е било някакво изкушение, което да го разсейва, а водач, който да му помогне да намери лековитата вода… Въпросите започнаха да се стоварват с всичка сила като крясъци в мозъка му. Вдигна ръце към слепоочията си и опита да се успокои като дишаше дълбоко, както бе направил в тунела, заслушан в далечния глас на баща си, който го напътстваше. „Трябва да се съсредоточа в собствения си център, където има сила и спокойствие“ — прошепна. Реши да не губи сили, взирайки се във възможните допуснати грешки, и да се съсредоточи в препятствието пред себе си. През зимата на предишната година майка му го беше помолила да премести голяма купчина дърва от двора в дъното на гаража. Когато той я убеждаваше, че и Херкулес не може да го направи, неговата майка му показа начина: пръчка по пръчка.

Момчето се залови да разчиства камъните — първо облите, след това продълговатите, които излизаха лесно, най-накрая — големите скални късове. Беше бавна и тежка работа, но след известно време успя да отвори един тесен проход. Дихание от горещ въздух го удари в лицето, сякаш беше отворил вратата на фурна, и го принуди да се дръпне назад. Почака докато струята въздух излизаше, без да знае каква трябва да бъде следващата стъпка. Не знаеше много за миньорството, но беше чел, че във вътрешността на рудниците се случва да има изтичане на газ и допусна, че ако случаят беше такъв, е обречен. Усети, че след няколко минути струята отслабна, сякаш беше под налягане, и най-накрая изчезна. Изчака малко и след това подаде главата си през дупката.

От другата страна имаше пещера с дълбок кладенец в центъра, от който излизаха изпарения и розовееща светлина. Чуваше се бълбукане, сякаш долу кипеше нещо гъсто, което се пукаше на мехури. Не беше необходимо да се доближава, за да отгатне, че вероятно това бе гореща лава, може би последните остатъци от активността на много древен вулкан. Намираше се в сърцето на кратера. Обмисли възможността изпаренията да са отровни, но тъй като не миришеха лошо, реши, че може да влезе в пещерата. Промуши останалата част от тялото си през отвора и се озова върху под от горещ камък. Осмели се да направи крачка, после втора, решен да проучи помещението. Беше по-горещо, отколкото в сауна, и скоро целият плувна в пот, но имаше достатъчно въздух, за да диша. Свали ризата си и я завърза около устата и носа си. Очите му сълзяха. Разбра, че трябва да напредва крайно внимателно, за да не се хлъзне в кладенеца.

Помещението беше просторно, с неправилна форма, осветено от розовите отблясъци на огъня, който пращеше долу. От дясната му страна се разкриваше друга зала, която изследва опипом, откривайки, че е по-тъмна, защото светлината, осветяваща първата, едва достигаше до нея. Тук температурата беше по-поносима, може би от някакъв процеп влизаше студен въздух. Момчето беше на границата на издръжливостта си, плувнало в пот и жадно, убедено, че силите му няма да стигнат, за да върне по дългия път, който вече бе извървял. Къде е изворът, който търсеше?

В този момент усети силен полъх и веднага след това — страховита вибрация, която отекна в нервите му, сякаш се намираше във вътрешността на голям метален барабан. Запуши инстинктивно ушите си, но това не бе шум, а някаква непоносима енергия, от която нямаше начин да се защитиш. Обърна се, търсейки причината. И тогава го видя. Беше гигантски прилеп, чиито разперени крила може би бяха дълги пет метра. Тялото му на плъх беше два пъти по-голямо от неговото куче Пончо, а на голямата му глава зееше една муцуна, снабдена с дълги зъби на хищник. Не беше черен, а напълно бял — прилеп албинос.

Ужасен, Алекс разбра, че това животно, както и Зверовете, беше последният оцелял екземпляр от една много древна епоха отпреди хиляди, хиляди години, когато първите човешки същества са вдигнали чело от земята, за да видят смаяно звездите. Слепотата на животното не беше предимство за момчето, защото мощните вибрации бяха неговата система за виждане: вампирът знаеше точно какво представлява и къде се намира натрапникът. Поривът на вятъра се повтори: беше от размърдването на крилете, готови за атака. Не беше ли това Рааканариуа на индианците — ужасната птица кръвопиец?

Мисълта му полетя. Знаеше, че възможностите да избяга са на практика нулеви, защото не можеше да се върне в другата зала и да хукне да бяга по този коварен терен, без риск да падне в кладенеца с лавата. Машинално протегна ръката си към швейцарското войнишко ножче, което висеше на колана му, макар да знаеше, че в сравнение с размерите на неговия неприятел то беше някакво смешно оръжие. Пръстите му напипаха закачената на колана флейта и без много мисли, я отвърза и я поднесе към устните си. Прошепна името на дядо си Джоузеф Колд, молейки го за помощ в този миг на смъртна опасности после започна да свири.

Първите звуци отекнаха кристални, свежи, чисти в Урочасано място. Огромният вампир, изключително чувствителен към звуците, прибра крилата си и сякаш се смали. Може би беше живял няколко столетия в самота и тишина в подземния свят и тези звуци отекнаха като експлозия в мозъка му, почувства се като пронизан от милиони островърхи стрели. Нададе друг крясък на своята вълна, неуловима, макар и открито болезнена за човешките уши, но вибрациите се смесиха с музиката и вампирът, объркан, не можа да ги разчете със своето зрение.

Докато Алекс свиреше на флейтата си, големият бял прилеп се движеше назад, отстъпвайки малко по малко, докато спря неподвижен в един ъгъл като крилата бяла мечка: зъбите и ноктите готови за нападение, но парализирана. Момчето още веднъж се очарова от мощта на флейтата, която му бе помагала във всички съдбоносни моменти от неговото приключение. Когато животното се отмести, той видя тънка струя вода, която шуртеше по стената на пещерата, и тогава разбра, че бе стигнал до края на своя път: намираше се пред източника на вечната младост. Не беше обилен извор посред градина, както описваше легендата. Бяха едва няколко скромни капки, сълзящи по живата скала.

Александър Колд напредваше внимателно, стъпка по стъпка, без да престава да свири, като се приближаваше до чудовището вампир и се стараеше да мисли със сърцето, а не с главата си. Това беше толкова невероятно преживяване, че не можеше да разчита само на разума или на логиката, беше дошъл моментът да използва същата сила, която му помагаше да се катери по планините и да създава музика: интуицията. Опита се да си представи как се чувства животното и реши, че то сигурно е толкова уплашено, колкото и той самият. Намираше се за първи път пред човешко същество, никога не беше чувало звуци като тези от флейтата и шумът трябва да е бил оглушителен за него и затова стоеше като хипнотизирано. Спомни си че трябва да налее вода в кратуната и да се върне преди да е паднала нощта. Оказа се невъзможно да прецени колко часове бе прекарал в подземния свят и единственото, което желаеше, беше да излезе оттам колкото може по-бързо.

Докато изтръгваше само отделни звуци от флейтата, служейки си с едната ръка, протегна другата към извора, почти докосвайки вампира, но едва първите капки паднаха в кратуната, и водата от струята намаля докато изчезна напълно. Разочарованието на Алекс беше толкова огромно, че беше на ръба да се нахвърли с юмруци срещу скалата. Единственото, което го спря, бе страховитото животно, издигащо се до него като часовой.

И когато се готвеше вече да си тръгне, си спомни думите на Уалимаи за неизменния закон на природата: да даваш толкова, колкото получаваш. Прегледа оскъдните си притежания: компаса, швейцарското войнишко ножче и флейтата. Можеше да остави първите две, които така или иначе не му служеха много, но не искаше да се раздели със своята вълшебна флейта, неговия всесилен инструмент — наследство от прочутия му дядо. Без нея беше загубен. Постави компаса и ножчето на земята и зачака. Нищо. Нито една капка повече не излезе от скалата.

Тогава разбра, че тази лековита вода беше за него най-ценното съкровище на този свят, единственото, което можеше да спаси живота на майка му. В замяна трябваше да даде това, което му беше най-скъпо. Положи флейтата на земята, докато последните звуци трептяха между стените на пещерата. В същия миг немощната струйка вода отново потече. Зачака безкрайни минути, докато кратуната се напълни, без да отмества поглед от вампира, който го дебнеше. Беше толкова близо, че можеше да усети гробовната му миризма и да преброи зъбите му и почувства безкрайно съчувствие към него за Дълбоката самота, която го обгръщаше, но не позволи това да го отклони от задачата му. Щом кратуната се препълни, отстъпи бавно, за да не предизвиква чудовището. Излезе от пещерата, премина в другата, където се чуваше бълбукането на горещата лава в недрата на земята, и после се измъкна през пролуката. Помисли да сложи обратно камъните, за да я запуши, но не разполагаше с време и допусна, че вампирът е прекалено голям, за да се измъкне през дупката и да го последва.

Измина обратния път по-бързо, защото вече го познаваше. Не се изкуши да събира скъпоценни камъни и когато мина покрай езерото от мляко, където го чакаше миражът на Сесилия Бърнс, си запуши носа, за да се предпази от ухаещите изпарения, които смущаваха разсъдъка, и да не се забави. Най-трудното беше да се пъхне обратно в тесния тунел, откъдето беше влязъл, държейки кратуната изправена, за да не изсипе водата. Имаше тапа: едно парче кожа, завързано с конец, но тя не бе херметическа, а момчето не искаше да загуби нито капка от вълшебната лековита течност. Този път проходът, макар че бе потискащ и тъмен, не му се стори толкова ужасен, защото знаеше, че накрая ще стигне до светлина и въздух.

Дюшекът от облаци в гърловината на тепуи, осветен от последните слънчеви лъчи, бе придобил червеникави оттенъци — от ръждиви до златисти. Шестте светлинни луни бяха започнали да изчезват от странния небосклон на тепуи, когато Надя Сантос и Александър Колд се завърнаха. Уалимаи чакаше в амфитеатъра на златния град, пред съвета на Зверовете, придружен от Бороба. Щом маймунката зърна своята стопанка, хукна към нея с облекчение и се хвърли на врата й. Младежите бяха изтощени, с тела, покрити с драскотини и рани, но всеки от тях носеше съкровището, което беше тръгнал да търси. Старият магьосник не прояви признаци на изненада, посрещна ги със същото спокойствие, с което изпълняваше всяко действие в своето съществуване, и им каза, че моментът да тръгват е настъпил. Нямаше време за почивка, през нощта трябваше да пресекат вътрешността на планината и да излязат навън, в Окото на Света.

— Наложи се да оставя талисмана си — разказа задъхано Надя на своя приятел.

— А аз — моята флейта — отвърна той.

— Можеш да си намериш друга. Ти създаваш музиката, не флейтата — каза Надя.

— И силите на талисмана са вътре в теб — успокои я той.

Уалимаи внимателно разгледа трите яйца и помириса водата в кратуната. С много сериозен вид кимна в знак на одобрение. След това развърза една от кожените кесийки, които висяха на неговата гега на лечител, и я връчи на Алекс с напътствието да стрие листата и да ги смеси с тази вода, за да излекува майка си. Момчето закачи торбичката на врата си със сълзи на очи. Уалимаи започна да клати кварцовия цилиндър над главата на Алекс, духна в гърдите, в слепоочията и в гърба му, докосна го по ръцете и краката с гегата си.

— Ако не беше нааб, щеше да бъдеш моят приемник, родил си се с душа на шаман. Притежаваш силата да лекуваш, използвай я добре — каза.

— Значи ли това, че мога да излекувам моята майка с тази вода и с тези листа?

— Може би да, а може би не…

Алекс си даваше сметка, че неговите мечти нямат логична основа, трябваше да се довери на модерните методи, които използваше болницата в Тексас, а не на една кратуна с вода и на някакви сухи листа, получени от един гол старец край бреговете на Амазонка, но в това пътуване се беше научил да допуска до мислите ри и тайнствата. Съществуваха свръхестествени сили и други измерения на действителността като този тепуи, населен със същества от доисторическата епоха. Разбира се, почти всичко можеше да се обясни рационално, включително и Зверовете, но Алекс предпочиташе да не го прави и просто заживя с надеждата, че може да стане някакво чудо. Съветът на боговете беше приел предупрежденията чуждите деца и на мъдрия Уалимаи. Нямаше да излизат да убиват нааб-ите, беше безполезно, тъй като те бяха толкова многобройни като мравките и винаги щяха да идват други. Зверовете щяха да си останат в своята свещена планина, където, поне за момента, бяха защитени.

Надя и Алекс се разделиха със съжаление с големите ленивци. В най-добрия случай, ако всичко минеше успешно, входът за лабиринта на тепуи нямаше да бъде открит, нито хеликоптерите щяха да се спуснат от въздуха. Ако имаха късмет, щеше да мине още едно столетие, преди човешкото любопитство да се добере до това последно убежище от доисторически времена. Ако не станеше така, поне се надяваха, че научната общност ще защити тези невероятни същества преди алчността на авантюристите да ги унищожи. Във всеки случай нямаше да видят Зверовете отново.

Нощта се спускаше, когато се изкачиха по стъпалата, водещи до лабиринта, осветявани от напоения със смола факел на Уалимаи. Преминаха без колебание заплетената верига от тунели, която шаманът познаваше до съвършенство. Нито веднъж не се озоваха в отклонение без изход, нито веднъж не се наложи да отстъпват или да се връщат от пътя, защото картата бе запечатана в паметта на магьосника. Алекс се отказа от идеята да запомня завоите, защото дори и да успееше да си ги спомни, включително и да ги нарисува на хартия, при всички случаи щяха да му липсват ориентири и щеше да е невъзможно да открие мястото.

Стигнаха до великолепната пещера, където видяха първия дракон, и се прехласнаха още веднъж пред цветовете на скъпоценните камъни, кристалите и металите, които блестяха във вътрешността й. Беше истинска пещера на Али Баба с всичките фантастични съкровища, които и най-алчният мозък не можеше да измисли. Алекс си спомни за зеления камък, който беше пъхнал в джоба си, и го извади, за да го сравни с другите камъни. В бледия блясък на пещерата камъкът вече не беше зелен, а жълтеникав и тогава разбра, че цветът на тези скъпоценни камъни се получава от светлината и може би те имаха толкова малка стойност, както и слюдата на Ел Дорадо. Добре беше направил, че устоя на изкушението да напълни своята кратуна с тях, вместо с лечебната вода. Запази фалшивия изумруд за спомен: щеше да го занесе като подарък на майка си.

Крилатият дракон беше в своя ъгъл, така както го видяха първия път, но заедно с друг, по-малък, с червеникав цвят — може би неговата спътница. Не помръднаха при появата на трите човешки същества, нито когато съпругата дух на Уалимаи литна, за да ги поздрави, обикаляйки около тях като вълшебница без крила.

И този път, също както по време на странстването в дън земята, на Алекс му се стори, че връщането е по-кратко и лесно, защото познаваше пътя и не очакваше изненади. След като изминаха последния проход, се озоваха в пещерата, на няколко метра от изхода. Тук Уалимаи им даде знак да седнат, отвори една от тайнствените си торбички и извади някакви листа, приличащи на тютюневи. Обясни им накратко, че трябва да бъдат „изчистени“, за да заличат спомена за всичко, което бяха видели. Алекс не искаше да забрави Зверовете, нито пътуването си в недрата на земята, а Надя не желаеше да се откаже от това, което бе научила, но Уалимаи ги увери, че ще запомнят всичко това, само ще изтрие от паметта им пътя, за да не могат да се върнат в свещената планина.

Магьосникът уви листата като пура, залепвайки ги със слюнка, запали ги и започна да пуши. Вдишваше и после духаше силно пушека в устата на децата: първо — на Алекс, а после — и на Надя. Не беше приятна процедура, пушекът, зловонен, топъл и щипещ, сякаш се събираше направо в челата им и имаха усещането, че вдишват пипер. Почувстваха остро смъдене, непреодолимо желание да кихат и скоро започна да им се вие свят. Алекс си спомни за първото си преживяване с тютюна, когато баба му Кейт го затвори в колата си и пушиха, докато не се разболя. Този път симптомите бяха подобни, а освен това всичко наоколо се въртеше.

Тогава Уалимаи загаси факлата. В пещерата не се виждаше и слабият лъч светлина, който я осветяваше преди няколко дни, когато влязоха в нея; беше тъмно като в рог. Алекс и Надя се хванаха за ръце, а Бороба скимтеше уплашено, без да се пуска от кръста на стопанката си. Двамата младежи, потънали в мрака, доловиха присъствието на дебнещи ги чудовища и чуха ужасяващи вопли, но не се уплашиха. С оскъдния разсъдък, който им беше останал, стигнаха до извода, че тези страховити видения са резултат от всмукания пушек и че докато приятелят им — магьосник беше с тях, са в безопасност… Настаниха се на пода прегърнати и след няколко минути загубиха съзнание.

Не можеха да пресметнат колко време бяха прекарали в сън. Събудиха се постепенно и скоро чуха гласа на Уалимаи, който ги викаше, и почувстваха ръцете му, които ги търсеха опипом. В пещерата вече не беше толкова тъмно, мекият полумрак даваше възможност да се различат контурите й. Шаманът им посочи тесния проход, през който трябваше да излязат навън, и те, все още малко замаяни, го последваха. Озоваха се отново на хълма с папратите. Над Окото на Света вече се развиделяваше.