Исабел Алиенде
Градът на зверовете (6)

6
Планът

Тази нощ Александър Колд спа на пресекулки. Имаше чувството, че е под открито небе, сякаш крехките стени, които го отделяха от джунглата, се бяха разтворили и той беше изложен на всички опасности в този непознат свят. Хотелът, построен от дъски върху колове, с цинков покрив и без стъкла на прозорците, едва успяваше да ги предпази от дъжда. Външните шумове от жаби и други животни се добавяха към хъркането на другарите му по стая. На два пъти пада от хамака, просвайки се по очи на пода, преди да си спомни как точно да го използва и че трябва да се настани по диагонал, за да пази равновесие. Не беше топло, но той се потеше. Дълго време остана да бодърства в тъмнината под комарника, напоен с течност срещу насекоми, като си мислеше за Звяра, за тарантулите, за скорпионите, за змиите и за другите опасности, дебнещи в мрака. Замисли се за странната сцена, която бе видял между индианеца и Надя. Шаманът бе предрекъл, че неколцина членове на експедицията ще умрат.

На Алекс му се стори невероятно, че за няколко дни животът му така рязко се беше променил, че изведнъж се бе озовал на едно фантастично място, където — както беше съобщила баба му — духовете се разхождат сред живите. Действителността изглеждаше нереална, вече не знаеше какво да мисли. Почувства силна носталгия по своята къща и семейството си, включително по кучето си Пончо. Беше много самотен и много далеч от всичко познато. Поне да можеше да разбере как е болната му майка! Но да се обади по телефона от това село до една болница в Тексас беше все едно да се опиташ да се свържеш с планетата Марс. Кейт не беше особено добра компания, нито утеха. Като баба, от нея имаше много какво да се желае; тя дори не си правеше труда да отговаря на въпросите му, защото смяташе, че единственото, което човек научава, е онова, в което сам се увери. Твърдеше, че опитът е това, с което се сдобиваме, само когато имаме нужда от него.

Въртеше се в хамака, без да може да заспи, когато му се стори, че чува шепот. Може би беше само брътвеж на джунглата, но реши да провери. Бос и по бельо се приближи тихичко до хамака в другия край на общото помещение, където Надя спеше до баща си. Сложи ръка върху устата на момичето и прошепна името й в ухото й, стараейки се да не събуди останалите. Тя отвори уплашена очи, но като го позна, се успокои и слезе от люлката лека като котка, правейки решителен жест към Бороба да стои мирно. Маймунката веднага й се подчини, изтъркулвайки се в хамака, и Алекс я сравни с кучето си Пончо, което никога не успяваше да разбере и най-простата му заповед. Излязоха предпазливо, промъквайки се покрай стената на хотела до терасата, където Алекс бе доловил гласовете. Скриха се в ъгъла до вратата, прилепени до стената, и оттам забелязаха капитан Ариосто и Мауро Кариас седнали до една масичка, да пушат, да пият и да говорят приглушено. Лицата им се виждаха добре на светлината от цигарите и от една горяща на масата спирала против насекоми. Алекс бе доволен, че е извикал Надя, защото мъжете говореха на испански.

— Вече знаеш какво трябва да правиш, Ариосто — каза Кариас.

— Няма да е лесно.

— Ако беше лесно, нямаше да ми трябваш, нито пък щях да ти плащам, човече — отбеляза Мауро Кариас.

— Не ми харесват фотографите, може да се забъркаме в каша. А що се отнася до писателката, нека ти кажа, че дъртата ми изглежда много коварна — рече капитанът.

— Антропологът, писателката и фотографите са необходими за нашия план. Ще си тръгнат оттук разказвайки точно историята, която ни устройва — това ще отклони всяко подозрение към нас. Така Конгресът няма да изпрати комисия, която да разследва фактите, както стана по-рано. Този път ще има група от Интернешънъл Джеографик за свидетел — отвърна Кариас.

— Не разбирам защо правителството закриля тази шепа диваци. Заемат хиляди квадратни километри, които би трябвало да се разпределят между заселниците, така прогресът ще дойде в този ад — коментира капитанът.

— Всяко нещо с времето си, Ариосто. Тук има изумруди и диаманти. Преди да дойдат заселниците, за да режат дървета и да отглеждат крави, ти и аз ще сме богати. Все още не искам авантюристи по тези краища.

— Няма и да има дотогава. Войската затова е тук, приятелю Кариас, за да се спазва законът. Не трябваше ли случайно да охраняваме индианците? — каза капитан Ариосто и двамата се разсмяха.

— Всичко съм планирал, едно мое доверено лице ще тръгне с експедицията.

— Кой?

— Засега предпочитам да не разкривам името му. Звярът е поводът, за да могат глупакът Льоблан и журналистите да отидат точно там, където искаме, и да отразят новината. Те неизбежно ще осъществят контакт с индианците. Не могат да проникнат в триъгълника на Горно Ориноко, за да търсят Звяра, без да се натъкнат на индианците — подчерта предприемачът.

— Твоят план ми се вижда много сложен. Разполагам с много дискретни хора, можем да свършим работата, без никой да узнае — увери го капитан Ариосто, вдигайки чашата към устните си.

— Не, човече! Не ти ли обясних, че трябва да имаме търпение — възрази Кариас.

— Обясни ми отново плана — настоя Ариосто.

— Не се притеснявай, с плана се заемам аз. За по-малко от три месеца ще сме освободили зоната.

В този миг Алекс усети нещо върху крака си и нададе сподавен вик: една змия се плъзгаше по голата му кожа. Надя сложи пръст на устните си, давайки му знак да не мърда. Кариас и Ариосто се изправиха стреснати и едновременно извадиха оръжията си. Капитанът запали фенера си и огледа околността. Снопът светлина премина на няколко сантиметра от мястото, където се криеха децата. Ужасът на Алекс беше толкова голям, че на драго сърце би се изправил пред пистолетите, стига да можеше да избяга от змията, която сега се увиваше около глезена му, но пръстите на Надя го дърпаха за ръката и той разбра, че не можеше да изложи на опасност и нейния живот.

— Кой е там? — прошепна капитанът, без да повишава глас, за да не привлече вниманието на онези, които спяха в хотела.

— Да тръгваме, Ариосто — заповяда Кариас.

Военният отново обходи мястото с фенера си, после двамата отстъпиха до стълбата, която водеше към улицата, все така с оръжията в ръце. Минаха една или две минути, преди децата да усетят, че вече могат да помръднат, без да привлекат вниманието им. В това време змията обгръщаше прасеца на Алекс, главата й беше на височината на коляното му и от тялото на момчето течеше обилна пот. Надя свали фланелката си, уви я около дясната си ръка и много внимателно хвана змията близо до главата. Алекс усети веднага, че влечугото стегна примката си, размахвайки яростно опашка, но момичето го стискаше здраво и после го отдели внимателно от крака на новия си приятел, като задържа змията да виси от дланта й. Раздвижи ръката си като вентилатор, набирайки скорост, и после запрати змията над перилата на терасата към тъмнината. След това най-спокойно облече блузата си.

— Отровна ли беше? — попита треперещото момче, щом гласът му се възвърна.

— Да, мисля, че беше суруку, но не много голяма. Имаше малка уста и не би могла да си отвори достатъчно челюстта, можеше да ти ухапе пръста, но не крака — отвърна Надя. След това се зае да му преведе разговора на Кариас и Ариосто.

— Какъв е планът на тези злодеи? Какво можем да направим? — попита Надя.

— Не знам. Единственото, което ми хрумва, е да разкажа всичко на баба ми, но не зная дали ще ми повярва; твърди, че съм параноик, че виждам врагове и опасности отвсякъде — отвърна момчето.

— Засега можем само да се надяваме и да бдим, Алекс… — предложи тя.

Децата се върнаха в хамаците си. Алекс заспа веднага, изтощен, и се събуди на разсъмване от оглушителния крясък на маймуните. Гладът му беше толкова неутолим, че би изял с охота две от бащините си палачинки, но нямаше нищо, което да пъхне в устата си, и трябваше да почака два часа, докато другарите му по пътуване се приготвят за закуска. Предложиха му черно кафе, хладка бира и студените остатъци от тапира от предишната нощ. Отказа всичко отвратен. Никога не беше виждал тапир, но си представяше, че ще е нещо като голям плъх; няколко дни по-късно щеше да остане изненадан, като разбра, че става дума за повече от стокилограмово животно, подобно на свиня, чието месо беше много ценено. Протегна ръка към един банан, ала той се оказа горчив, и го остави с изтръпнал език, после научи, че този сорт банани били за готвене. Надя, която беше излязла рано, за да се изкъпе в реката с другите момичета, се върна със свежо цвете, закичено на едното ухо и същото зелено перо на другото, като носеше Бороба, прегърнала врата й, и половин ананас в ръката. Алекс беше чел, че единственият безопасен плод в тропическите ширини е този, който сам си обелиш, но реши, че рискът да пипне тифус е за предпочитане пред недояждането. Погълна ананаса, който тя му подаде, с благодарност.

Сесар Сантос, водачът, се появи малко след това, също така добре изкъпан като дъщеря си, канейки останалата част от потните членове на експедицията да се гмурнат в реката. Всички го последваха, без професор Льоблан, който изпрати Каракауе да търси няколко бидона додау, за да се изкъпе на терасата, защото идеята да плува в компанията на опашата манта не го привличаше. Някои бяха с размерите на голям килим и силните им опашки не само режеха като триони, но и инжектираха отрова. Алекс сметна, че след изпитанието със змията от предишната нощ няма причина да отстъпва пред риска да се натъкне на някаква риба, колкото и да е лоша славата й. Скочи във водата с главата напред.

— Ако те нападне опашата манта, това означава, че тези води не са за теб — беше единственият коментар на баба му, която отиде с жените да се къпе на друго място.

— Опашатите манти са боязливи и живеят на дъното на реката. Общо взето, усетят ли движение във водата, бягат, но във всеки случай е благоразумно да ходиш влачейки крака, за да не ги настъпиш — инструктира го Сесар Сантос.

Къпането се оказа прелестно и той се почувства свеж и чист.