Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Градът на зверовете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La ciudad de las bestias, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
gers91kt

Издание:

Исабел Алиенде. Градът на зверовете

ИК „Колибри“

История

  1. — Добавяне

7
Черният ягуар

Преди да потеглят, членовете на експедицията бяха поканени в лагера на Мауро Кариас. Доктор Омайра Торес се извини — каза, че трябва да изпрати младите мормони обратно в Манаос с военен хеликоптер, защото състоянието им се е влошило. Лагерът се състоеше от няколко каравани, пренесени с хеликоптери и наредени в кръг на една поляна в гората, на няколко километра от Санта Мария де ла Ювия. Оборудването им беше луксозно в сравнение с колибите с цинкови покриви в селото. Разполагаше с електрически генератор, антена за радио и панели за слънчева енергия.

Кариас имаше подобни бази в различни стратегически пунктове на Амазонка, за да контролира разнообразния си бизнес — от извличането на дървен материал до златните мини, но живееше далеч оттук. Разправяха, че в Каракас, Рио де Жанейро и Маями притежавал имения достойни за принц, и във всяко от тях издържал по една съпруга. Движеше се със своя джет и спортния си самолет, използваше също и колите на армията, които някои негови приятели генерали му предоставяха. В Санта Мария де ла Ювия нямаше летище, където да може да кацне неговият джет, така че използваше двумоторния си самолет, който изглеждаше впечатляващ в сравнение с малкия самолет на Сесар Сантос — една грохнала птица с ръждясали ребра. На Кейт Колд й направи впечатление, че охраняваният от пазачи лагер е ограден с телени мрежи, по които течеше електрически ток.

— Какво ли трябва да държи този човек тук, което да изисква такава охрана? — каза тя на внука си.

Мауро Кариас беше между малцината авантюристи, успели да натрупат богатство в Амазонка. Хиляди и хиляди гаримпейрос проникваха пеша или с канута в джунглата и по реките, в търсене на златни мини и диамантени находища, пробивайки си път през тропическата растителност с мачете, изяждани от мравки, пиявици и комари. Мнозина умираха от малария, други — от куршуми, трети — от глад и самота; телата им гниеха в анонимни гробове или ставаха храна на животните.

Казваха, че Кариас започнал да трупа богатството си с кокошки: пускал ги в тропическата гора и после отварял гушите им с нож, за да прибере златните зрънца, които нещастниците поглъщали. Но това, както и хилядите други клюки за миналото на този човек, явно бе преувеличено, защото в действителност златото не беше посято като царевица в земята на Амазонка. Във всеки случай, на Кариас никога не му се бе налагало да рискува здравето си като нещастните гаримпейрос, защото имаше достатъчно връзки и нюх за бизнеса, умееше да командва и да внушава респект; това, което не получаваше с добро, взимаше със сила. Мнозина шушукаха зад гърба му, че бил престъпник, но никой не се осмеляваше да му го каже в лицето; не можеше да се докаже, че ръцете му са изцапани с кръв. На външен вид в него нямаше нищо заплашително или съмнително — беше симпатичен човек, спретнат, почернял, с ръце, за които се полагаха грижи, и с блестящо бели зъби, облечен с фини спортни дрехи. Говореше с мелодичен глас и гледаше право в очите, сякаш искаше да докаже с всяко изречение искреността си.

Предприемачът посрещна членовете на експедицията на Интернешънъл Джеографик в една от караваните, пригодена за салон с всички удобства, които не съществуваха в селото. Придружаваха го две млади и привлекателни жени, които сервираха питиетата и палеха пурите, но не казваха нито дума. Алекс реши, че не говорят английски. Сравни ги с Моргана — момичето, което му открадна раницата в Ню Йорк, защото се държаха също така нагло. Изчерви се при мисълта за Моргана и пак се запита, как можеше да прояви такава наивност и да се остави да бъде измамен по този начин. Те бяха единствените жени, които се виждаха в лагера, останалите бяха мъже, въоръжени до зъби. Домакинът им поднесе разкошна закуска от сирена, студени меса, морски деликатеси, плодове, сладоледи и други прелести, донесени от Каракас. За първи път, откакто бе излязло от страната си, американското момче яде с желание.

— Изглежда познаваш много добре този район, Сантос. Откога живееш тук? — попита Мауро Кариас водача.

— Открай време. Не бих могъл да живея на друго място — отвърна той.

— Казаха ми, че жена ти се е разболяла тук. Много съжалявам… Не се учудвам, твърде малко чужденци оцеляват в тази изолация и при този климат. А това момиче не ходи ли на училище? — и Кариас протегна ръка, за да докосне Надя, но Бороба му показа зъбите си.

— Няма за какво да ходя на училище. Знам да чета и да пиша — каза Надя надуто.

— Наистина нямаш нужда от нищо повече, хубавице — усмихна се Кариас.

— Надя познава също така природата, говори английски, испански, португалски и няколко индиански езика — добави бащата.

— Какво е това, което носиш на врата си, хубавице? — попита Кариас със своята мила интонация.

— Името ми е Надя — каза тя.

— Покажи ми огърлицата си, Надя — усмихна се предприемачът, блестейки с прекрасните си зъби.

— Чудодейна е, не мога да я сваля.

— Искаш ли да ми я продадеш? Купувам я — пошегува се Мауро Кариас.

— Не! — извика тя, отдръпвайки се.

Сесар Сантос се намеси, за да се извини за сприхавостта на дъщеря си. Беше изненадан, че този толкова важен човек си губи времето, закачайки се с едно дете. Преди никой не се заглеждаше в Надя, но през последните месеци дъщеря му беше започнала да привлича вниманието и това никак не му харесваше. Мауро Кариас каза, че след като момичето е живяло винаги около Амазонка, не е подготвено за обществото. Какво бъдеще я очаква? Изглеждала напълно зряла и с едно добро образование можела да стигне далеч, добави. Предложи да я вземе в града, където можел да я прати на училище и да я превърне в една госпожица, както се полага.

— Не мога да се отделям от дъщеря си, но във всеки случай съм ви благодарен — отвърна Сантос.

— Помисли за това, човече. Аз бих могъл да стана нещо като неин кръстник… — добави предприемачът.

— Освен това мога да говоря с животните — прекъсна го Надя.

Всеобщ смях посрещна думите на Надя. Единствените, които не се разсмяха, бяха баща й, Алекс и Кейт Колд.

— Ако можеш да говориш с животните, може би ще ми послужиш като преводач с един от моите питомци. Елате с мен — покани ги предприемачът любезно.

Последваха Мауро Кариас до един вътрешен двор, образуван от разположени в кръг каравани, в центъра на който имаше импровизирана клетка, направена от пръчки и оградена с телена мрежа и стълбове като курник. Вътре обикаляше голяма котка с дивото изражение на уловен звяр. Беше черен ягуар — един от най-красивите екземпляри, които бяха виждани по тези места, с лъскава козина и хипнотични очи с цвят на топаз. Бороба нададе остър писък, скочи от рамото на Надя и избяга с голяма скорост, следвана от момичето, което напразно я викаше. Алекс се изненада, тъй като не беше виждал дотогава маймунката да се отделя доброволно от стопанката си. Фотографите веднага насочиха обективите си към звяра, Кейт Колд също извади от чантата си своя малък автоматичен фотоапарат. Професор Льоблан се държеше на предпазливо разстояние.

— Черните ягуари са най-страховитите животни на Южна Америка. От нищо не се страхуват, смели са — каза Кариас.

— Щом толкова му се възхищавате, защо не го пуснете на свобода? Тази нещастна котка по-скоро ще умре, отколкото да живее като затворник — подчерта Сесар Сантос.

— Да го пусна?! В никакъв случай, човече! Имам малък зоопарк в къщата ми в Рио де Жанейро. Чакам да пристигне подходяща клетка, за да го изпратя там.

Алекс се беше приближил като в транс, запленен от вида на огромната котка. Баба му изкрещя някакво предупреждение, което той не чу, и продължи напред, докато не хвана с двете си ръце телената мрежа, която го отделяше от животното. Ягуарът спря, изръмжа страховито и след това впери жълтия си поглед в Алекс; беше неподвижен, с напрегнати мускули и пулсираща кожа с цвят на черен кехлибар. Момчето свали очилата си, които носеше от седемгодишен, и ги пусна на земята. Бяха толкова близо един до друг, че можеше да различи всяко златисто петънце по ирисите на котката, след което между очите на двамата започна мълчалив диалог. Всичко изчезна: озова се сам пред животното в една просторна златна равнина, заобиколена от високи черни кули, под бяло небе, където като медузи плуваха шест прозрачни луни. Видя, че котката разтвори устата си, в която блестяха големите й бисерни зъби, и с човешки глас, излизащ сякаш от дъното на пещера, произнесе името му: Александър. И той отговори със собствения си глас, който обаче също звучеше като от дън земя: Ягуар. Животното и момчето повториха три пъти тези думи: „Александър, Ягуар, Александър, Ягуар, Александър, Ягуар“, и тогава пясъкът на равнината зафосфоресцира, небето стана черно и шестте луни започнаха да се въртят около орбитите си и да се местят като бавни комети.

Междувременно Мауро Кариас се беше разпоредил и един от неговите служители донесе някаква маймуна, влачейки я завързана с въже. Като видя ягуара, маймуната реагира по същия начин като Бороба — започна да пищи, да скача и да жестикулира, но не успя да се освободи. Кариас я хвана за врата и преди някой да успее да отгатне неговите намерения, отвори клетката с едно-единствено точно движение и хвърли ужасеното животинче вътре.

Фотографите, слисани от изненада, трябваше да преодолеят стъписването си, за да си спомнят, че държат камери в ръцете си. Льоблан следеше като омагьосан всяко движение на нещастната маймуна, която се блъскаше в телената ограда, търсейки изход, и на звяра, който я следеше с поглед дебнешком, готвейки се за скок. Без да мисли какво върши, Алекс се втурна напред, като настъпи и разби на парчета очилата си, които останаха да лежат на земята. Хвърли се към вратата на клетката, готов да освободи и двете животни: маймуната — от сигурна смърт, и ягуара — от неговия затвор. Като видя внука си да отваря ключалката, Кейт също се затича, но преди да стигне до него, двама от служителите на Кариас бяха хванали момчето за ръцете и го дърпаха назад. Всичко стана за секунди и толкова бързо, че после Алекс не можеше да си спомни последователност на събитията. С един удар с лапа ягуарът повали маймуната и захапвайки я със страховитите си челюсти, я смаза. Кръвта плисна във всички посоки. В същия момент Сесар Сантос извади пистолета от колана си и уцели котката с точен удар в челото. Алекс почувства попадението, сякаш изстрелът бе улучил самия него между очите и щеше да падне по гръб, ако пазачите на Кариас не го държаха за ръцете, всъщност във въздуха.

— Какво направи, нещастнико! — извика предприемачът, който също извади оръжието си, извръщайки се към Сесар Сантос.

Пазачите му пуснаха Алекс, който загуби равновесие и падна на земята, и се обърнаха към водача на експедицията, но не посмяха да предприемат нищо, защото той все още държеше димящия пистолет.

— Върнах му свободата — отговори Сесар Сантос с ледено спокойствие.

Мауро Кариас положи усилие, за да се овладее. Усети, че не може да насочи оръжие срещу него пред журналистите и Льоблан.

— Спокойно! — заповяда Мауро Кариас на пазачите си.

— Уби го! Уби го! — повтаряше Льоблан, зачервен от възбуда. Беше като обезумял от смъртта на маймуната и на ягуара и се държеше като пиян.

— Не се притеснявайте, професор Льоблан, мога да имам толкова животни, колкото поискам. Извинете, опасявам се, че това не беше подходящ спектакъл за нежни сърца — каза Кариас.

Кейт Колд помогна на внука си да стане, след това хвана Сантос за ръка и го дръпна към изхода, за да не позволи положението да стане по-неудържимо. Гидът се остави да бъде отведен от писателката и те излязоха, последвани от Алекс. Вън срещнаха Надя с уплашената Бороба, усукана около колана й.

 

 

Алекс се опита да обясни на Надя какво се бе случило между ягуара и него, преди Мауро Сантос да вкара маймуната в клетката, но всичко в главата му се преплиташе. Преживяването беше толкова истинско, че момчето можеше да се закълне, че за няколко минути е било в друг свят, в света на светещите пясъци и шестте луни, въртящи се на небосвода — свят, в който ягуарът и той се бяха слели в един и същи образ. Въпреки че му липсваха думи, за да разкаже на своята приятелка какво бе почувствал, тя изглежда го разбираше и не беше необходимо да слуша подробности.

— Ягуарът те е познал, защото е твоето животно тотем — каза. — Всички имаме дух на животно, което ни съпровожда. То е все едно нашата душа. Не всички срещат своето животно, само големите воини и шаманите, но ти го откри, без да го търсиш. Твоето име е Ягуар — каза Надя.

— Ягуар?

— Александър е името, което са ти дали родителите ти. Ягуар е твоето истинско име, но за да го използваш, трябва да имаш характера на ягуара.

— И какъв е неговият характер? Жесток и кръвожаден? — попита Алекс, мислейки за челюстите на котката, смазващи маймуната в клетката на Кариас.

— Животните не са жестоки като хората; убиват само за да се защитят, или когато са гладни.

— И ти ли имаш животно тотем?

— Да, но още не ми се е разкрило. Да срещне своето животно не е толкова важно за една жена, защото ние получаваме силата си от земята. Ние сме природата — каза тя.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Алекс, който вече по-малко се съмняваше в думите на своята нова приятелка.

— Научих го от Уалимаи.

— Шаманът ти е приятел?

— Да, Ягуар, но не съм казвала на никого, че говоря с Уалимаи, дори и на баща ми.

— Защо?

— Защото Уалимаи предпочита самотата. Единствената компания, която понася, е тази на духа на съпругата му. Само понякога се появява в някое шабоно, за да излекува болест или да участва в церемония на мъртвите, но никога не се явява пред нааб.

— Нааб?

— Чужденци.

— Но ти самата си чужденка, Надя.

— Уалимаи казва, че не принадлежа на нито една страна, че не съм нито индианка, нито чужденка, нито жена, нито дух.

— Какво си тогава? — попита Ягуар.

— Аз съм си аз, нищо повече — отговори тя.

 

 

Сесар Сантос обясни на членовете на експедицията, че ще се изкачват по реката с моторни лодки, прониквайки в индианските земи до подножието на водопадите на Горно Ориноко. Там ще построят лагера и, ако е възможно, ще разчистят ивица от гората, за да се получи импровизирана малка писта за кацане. Той щял да се върне в Санта Мария де ла Ювия, за да вземе самолета си, който щял да се използва за бърза връзка със селото. Каза, че дотогава новият мотор трябвало да пристигне и оставало само да се монтира. Със самолета ще могат да достигнат до непристъпната част на планината, където според свидетелствата на някои индианци и авантюристи, би могъл да се укрива митологичният Звяр.

— Как се качва и слиза едно толкова голямо същество по този терен, по който се предполага, че ние не можем да се изкачим? — попита Кейт Колд.

— Ще проверим — отговори Сесар Сантос.

— Как се придвижват индианците там без самолет? — настоя тя.

— Познават терена. Индианците могат да се изкатерят по една много висока палма, чийто ствол е като настръхнал от бодли. Могат също да изпълзят по скалистите стени на водопадите, които са хлъзгави като огледала — каза водачът.

Прекараха голяма част от утрото в товарене на лодките. Професор Льоблан носеше повече багаж от фотографите, включително една пратка кашони с бутилирана вода, която употребяваше дори за бръснене, защото се страхуваше, че водата съдържа живак. Безполезно бе Сесар Сантос да му повтаря, че ще вземат вода отгоре, далеч от златните мини, при настаняването им в лагера. По съвет на водача, Льоблан беше наел като свой персонален асистент Каракауе — индианеца, който предишната вечер го разхлаждаше с ветрило, за да го обслужва по време на останалата част от прехода. Обясни, че страдал от болки в гърба и не можел да носи и най-малката тежест.

Още в началото на тази авантюра Александър трябваше да поеме отговорността да съхранява вещите на баба си. Това беше част от неговата работа, за която тя му даваше минимално възнаграждение; то щеше да бъде изплатено при връщането, стига да се справеше добре. Всеки ден Кейт Колд отбелязваше в бележника си работните часове на своя внук и го караше да подпише страницата — така водеха сметка. В момент на откровение той й беше разказал как бе разбил всичко в стаята си преди началото на пътешествието. Това не й се стори толкова страшно, защото смяташе, че на човек му трябва много малко на този свят, но му предложи заплата, ако възнамерява да възстанови щетите. Бабата пътуваше с три ката памучни дрехи, водка, тютюн, шампоан, сапун, мазило против насекоми, комарник, шал, хартия и кутия с моливи — всичко събрано в една брезентова торба. Носеше също един автоматичен фотоапарат — от най-обикновените, който бе предизвикал подигравателен смях у професионалните фотографи Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Кейт ги остави да се смеят, без да коментира. Алекс носеше дори по-малко дрехи от баба си, плюс една карта и няколко книги. На колана си беше закачил своето швейцарско войнишко ножче, флейтата и един компас. Като видя този уред, Сесар Сантос му обясни, че той изобщо няма да му послужи в джунглата, където не можеше да се напредва по права линия.

— Забрави за компаса, момче. Най-добре е да ме следваш, без да ме губиш нито за миг от погледа си — го посъветва.

Но на Алекс му харесваше идеята, че може да посочи север, където и да се намираше. Часовникът му, в замяна на това, не служеше за нищо, защото времето по Амазонка не беше като в останалата част на планетата — не се измерваше в часове, а в утрини, приливи и отливи, годишни времена, дъждове.

Петимата войници, подпомогнати от капитан Ариосто и Матууе — индианския водач, нает от Сесар Сантос, дойдоха добре въоръжени. Матууе и Каракауе бяха приели тези имена, за да се разбират с чужденците. Само роднините и близките им приятели можеха да ги наричат с истинските им имена. Двамата бяха напуснали своите племена много млади, за да се изучат в училищата на мисионерите, където бяха покръстени, но поддържаха връзки с индианците. Никой не можеше да се ориентира в района по-добре от Матууе, който никога не беше ползвал карта, за да знае къде се намира. Възприемаха Каракауе като „градски човек“, защото често пътуваше до Манаос и Каракас и защото беше, както мнозина градски люде, подозрителен.

Сесар Сантос носеше всичко необходимо, за издигането на бивак: палатки, храна, съдове за готвене, лампи и радио с батерии, инструменти, мрежи за капани, мачете, ножове и някакви дрънкулки от стъкло и пластмаса за размяна с индианците. В последния момент се появи дъщеря му със своята черна маймунка, вързана за единия крак, с амулета от Уалимаи на шията и без друг багаж, освен една памучна жилетка, метната на врата, съобщавайки, че е готова за тръгване. Беше предупредила баща си, че не смята да остане в Санта Мария де ла Ювия с монахините от болницата, както обикновено, защото Мауро Кариас се мотаеше там и не й харесваше начина, по който я гледаше и се опитваше да я докосне. Страхуваше се от човека „носещ сърцето си в кесия“. Професор Льоблан отново избухна. Преди това твърдо бе възразил срещу присъствието на внука на Кейт Колд, но понеже беше невъзможно да го изпрати обратно в Щатите, трябваше да го търпи; сега обаче не бе склонен да позволи и на дъщерята на водача също да тръгне с тях, независимо от претекста.

— Това не е детска градина, а много рискована научна експедиция; очите на света са насочени към Людовик Льоблан — добави, бесен.

Понеже никой не му обърна внимание, отказа да се качи на кораба. Без него не можеха да тръгнат, единствено огромният престиж на името му служел за гаранция пред Интернешънъл Джеографик — каза.

Сесар Сантос се постара да го убеди, че дъщеря му винаги е ходила с него и че изобщо не би попречила, напротив, може много да им помогне, понеже говори няколко индиански диалекта. Льоблан бе непреклонен. Половин час по-късно горещината достигна четиридесет градуса, вода се лееше от всички повърхности и настроенията на членовете на експедицията бяха толкова прегрели, колкото и климатът. Тогава се намеси Кейт Колд.

— И мен ме боли гърбът, професоре. Необходим ми е личен асистент. Наех Надя Сантос, за да носи моите бележници и да ми вее с бананово листо — каза.

Всички прихнаха да се смеят. Момичето се качи с достойнство на кораба и седна до писателката. Маймунката се настани в полата й и оттам започна да се плези и да гримасничи срещу професор Льоблан, който също се бе качил, зачервен от възмущение.