Петър Бобев
Опалите на Нефертити (18)

Мария се събуди, задавена от парещия дим. Разсъни се мигновено. Храсталакът гореше, по-право фучеше, беснееше. Огнените пипала плющяха край нея, смилаха в пламтящата си вътрешност всяко листенце, всяка вейка, всяко дърво по своя път. Тежки кълба пушек се търкаляха над шубрака, пронизвани от гейзери искри. Пожарите в Австралия са бедствия. Евкалиптовото масло пламва като бензин. Достатъчна е една искрица от запалката, достатъчен е фокусът на слънчевите лъчи, получен от една захвърлена бутилка. Огънят в тукашните гори не пълзи от дърво на дърво, той лети над тях. Другаде човек все има надежда да му избяга. Тук не. Дори с кон, дори с автомобил не може да се превари огненият взрив на евкалиптовите пари, които мигновено опърлят огромни площи като гигантски горелки. Има един начин да се спаси човек — ако се потопи във вода, в река или езеро. Но те да бъдат по-пълноводни. Защото потоците и плитките блата възвират. Веднъж пожар застигнал цистерна, която прекарвала вода за някаква ферма. Шофьорът се скрил в цистерната. После го намерили вътре сварен.

Такива са пожарите в живите гори. А какви ли ще бъдат в изсушената от бялата болест гора, просмукана с избухливото евкалиптово масло, подобно на напоен с бензин фитил. Тези мисли й минаха през ума само за секунда — от отварянето на очите до скачането й на крака.

Какво да стори? Нямаше ни река, ни езеро, нито най-малка локва. Да побегне нататък, където отидоха Гурмалулу и Крум? Там имало кладенец. Биха могли да се мушнат вътре. Ала пътят й беше преграден от разжарената стихия, която връхлиташе насреща като огнена лавина, като прилив от жарава. Тя усети, че се задушава. Косата й пламна. И роклята й почна да тлее.

Изглеждаше, че вече няма спасение.

Тогава от огнената стена изскочи едър щраус ему, самец, по-висок от два метра. Навярно бе седял досега върху яйцата си, опитвал геройски да ги мъти до последния миг. Повече не бе издържал. Родителският инстинкт бе отстъпил най-сетне пред инстинкта за самосъхранение.

Мария реши мигновено. Лудетината се събуди внезапно у нея. Някога във фермите бе укротявала на родео необяздени коне ведно с ковбоите. Знаеше, че да се възседне щраус е още по-трудно. Но нямаше избор. Оставаше й само това. С един скок тя се метна върху пробягалата досами нея ослепяла от пожара птица, яхна я и прегърна с две ръце жилавата дълга шия. Емуто замахна във въздуха с крак като боздуган, но напразно. Късно. Лудетината седеше на гърба му. Ако беше закъсняла само секунда, вече щеше да лежи на земята с пръснат череп или счупени нозе, което е все също.

Сега тя летеше през пламтящия скреб, обладана от една мисъл — да се държи, да стиска, да не пуска. Паднеше ли — това щеше да бъде краят.

Слисан от ненадейното нападение, уплашен от непривичния си ездач, самецът ему опитваше да я свали от гърба си, като подскачаше на място и се друсаше, както би изтърсвал перушината си след прашна баня. Напразно. Ездачката се държеше здраво, не падаше. Огнените камшици настигаха емуто и го подгонваха все по-бързо през пламналата стена, в която краката му изхвърляха взривове от искри.

Човек надали би могъл да се измъкне. Инстинктът на птицата й подсказа най-краткия път. Може би само след няколко секунди, които на девойката се сториха безкрайни, ему то изскочи от огненото езеро и притича по голата скала. След стотина крачки Мария скочи от него, търкулна се на земята, издра коленете и лактите си. Ала съобрази бързо. Търкулна се в близката долчинка и се зарови в пясъка. Угаси пламналите си дрехи. Имаше обгаряния, вече се бяха дигнали няколко мехура по краката й, ала тя не ги и погледна. Побягна нагоре към кладенеца.

Внезапно насреща й изскочи Бурамара, задъхан от бързане, облян в пот.

— Крум! — извика той, разтреперан от тревога. — Къде е?

Девойката отвърна, като тичаше:

— Там! Отидоха с Гурмалулу. Имало кладенец.

Тревата бе изгоряла по-бързо от скреба, избухнала бе, изпепелила се бе с бързината на запален барут. Двамата прехвърлиха скалистия хълм на един дъх. Спуснаха се надолу, надвесиха се над зиналата яма.

— Круме! — извика Мария, изгубила надежда, че ще чуе отговор.

Той изруга отдолу:

— Какъв съм глупак! Най-тъпата коала няма да се хване така в капана!

— Остави това! — прекъсна го Мария, премаляла от радост. — Ами кажи здрав ли си?

— Само с една бучка на главата. Лошото е, че не мога сам да се измъкна.

Бурамара скоро откри това, което търсеше — един самотен храст от пълзящ евкалипт. Отряза го до корен, окастри го и го спусна в ямата.

След малко Крум Димов излезе отвътре, хванал се за него с ръце, като се подпираше с крака в стената, овалян в тиня като крокодил в пресъхнало блато.

— Имал съм късмет — рече той. — Първо, че кладенецът не е дълбок. Второ, че има тиня…

Девойката го допълни:

— Трето, че мъжкият щраус с неговия майчин инстинкт не беше напуснал по-рано мъртвия скреб. Четвърто, че Бурамара дойде. Пето…

Папагалът Кенатон прелетя отнейде и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче! — изграка той, като потърка главица във врата й. — Сладко папагалче!

— Умирам от глад! — прекъсна бъбренето му Крум, след като се изчисти от тинята.

Без да каже нищо, добил отново предишния си безучастен и безстрастен вид, Бурамара каза кратко:

— Почакайте!

И припна към пепелището на изгорелия скреб, където намери яйцата на емуто, напълно опечени.

— Ще правим коробори! — пошегува се той, без да трепне нито мускулче по лицето му.

Тримата седнаха да се хранят. Разделиха едното яйце на тримата. Другите оставиха за из пътя. Наистина с такъв водач нямаше защо да се тревожат много. Ала все по-добре беше да се намират и запаси. Особено сега, когато не им беше известно докъде е стигнало бедствието и къде ще срещнат дивеч.

— Само за това мисля — проговори повече на себе си Мария. — За медните рудници на Ахмес, около които растенията оцелели. Това ще трябва да проучим едновременно с карантината. Каква е ролята на медта? Или на някой съпътствуващ я микроелемент, който създава устойчивост в пластидите, своеобразен имунитет. А може би променя молекулата на самия вирус, като измества в нея някой атом. Добре, че пред смъртта си фараонът ни разказа и това. То може да изкупи целия му грях, да смекчи вината на злочестия Ехнатон.

Дочул това име, папагалът изкрещя:

— Паднете в краката на божествения фараон! Пълзете по корем! Целунете праха, върху който е стъпвал…

Все още неопомнила се от затрогващата му изповед, потресена от жестокото изкупление на вината му, Мария въздъхна дълбоко:

— Колко мъка има по света! А ние, улисани в себе си, не я виждаме. Защо тя трябва да се изроди в злоба, за да я почувствуваме и разберем?… Когато добие мощ да пакости… Защо?…