Петър Бобев
Опалите на Нефертити (10)

Том Риджър и Гурмалулу наближиха лагера по тъмно. Още час път и щяха да влязат в „Сити“ тъкмо преди зазоряване, както бяха решили.

Изведнъж Гурмалулу го дръпна. Посочи му нещо в тъмнината. Накрай, след дълго взиране, и Том различи силует на човек, който бързаше насреща им. Двамата слязоха от камилите и се спотаиха зад един термитник, висок три човешки боя. Когато човекът наближи, Том извика:

— Кой си ти?

Вместо да отговори, оня изпразни към тях пистолета си. Том и следотърсачът едва свариха да залегнат в закритието си.

— Чакай бе! Аз съм инспекторът Том Риджър.

Но човекът сякаш беше побеснял от алчност и страх.

— Махайте се от пътя ми! — изкрещя той. — Не ми пречете! Искам да се отърва от тоя ад!

Том позна Пастора. В каква дива стихия бе превърнала алчността и тоя кротък човечец!

— Но какво има? Какво ти е?

— Всеки ме дебне! — не спираше Пастора. — Всеки иска да ми грабне опалите. А аз не ги давам! Не ги давам!

Том опита да се изправи.

— Че и от мен ли ще се плашиш, от полицая, който съм тук, за да има ред!

— Ами Скорпиончето! — изхриптя Пастора и стреля повторно.

Това преля чашата. Том пошепна на Гурмалулу:

— Я му метни бумеранга! Свали му пушкалото!

Само след секунда кривата палка изсвистя във въздуха и перна ръката, която мигновено изтърва оръжието си.

Том се изправи.

— Хайде сега да говорим човешки!

Недооценил бе властта на страха. Макар и с пребита дясна ръка, Пастора се наведе, грабна пистолета с лявата и стреля още веднъж. Куршумът изсвистя покрай ухото на Том. Тогава и неговите нерви не издържаха. Пистолетът му сам изтрещя. И той, който при учения беше един от най-слабите стрелци, тоя път пък улучи безпогрешно. Пастора се строполи възнак без стон.

Той се наведе над него потресен.

— Проклетия! — изръмжа той. — Как ме натопи в нова каша!

Но станалото — станало. Той въздъхна безпомощно, наведе се и претърси трупа. В пояса, в здрав възел, бяха скрити пет прекрасни опала. Том им се любува дълго, очарован от играта на тъмните им сияния, преди да ги мушне в джоба си.

После махна с ръка.

— Ти видя! — рече той. — В законна самоотбрана!

Гурмалулу нито знаеше какво е законна самоотбрана, нито се интересуваше от разправиите и самоизтреблението на белите. Той мислеше само за едно. В лагера имаше уиски, много уиски. Да стигнат по-скоро, да докопа бутилката и да гълта, да гълта…

Тоя път Том не опита да заличава следите. Сега вече битката щеше да бъде явна. С открити карти. Или щеше да спечели Крум на своя страна, или да го премахне.

Когато приближиха до лагера, те се притаиха в седловината между две обрасли с шумоляща бяла трева дюни. Точно срещу тях стояха двама часовои. Бояха се да остават сами. Но кои бяха тия: от неговите ли хора или от другите?

Небето просветля. Мракът се оттегли в падините. При едно обръщане на часовоите Том ги позна. Негови бяха: Джо Кенгуруто и Плешивия Хари. И двамата се намираха в ръцете му. И двамата бяха длъжни да слушат. Хари заради кражбата в църквата, а Джовани заради убийството пред кръчмата. И двете престъпления бяха останали неразкрити. И за двете виновниците трябваше да благодарят нему, на великодушния инспектор. Защото никой нямаше да пита колко пиян е бил тогава нито Джо, когато при кавгата извади ножа, нито Хари, когато обра църковната каса да плати почерпката по случай получаване на австралийското си гражданство.

Без да се крие повече, Том тръгна насреща им, като им правеше знаци да мълчат. Достигнал до тях, без да се здрависа, той запита шепнешком:

— Дойде ли Паничката?

— Дойде.

Том трепна.

— Къде е?

— Дявол го знае! — изруга Джо. — Вчера черните отвлякоха сестра му. Той тръгна с Бурамара подире им и не се върна. Оставихме го да си троши главата сам.

Гурмалулу се намъкна помежду им.

— Уиски! Дай уиски!

Джо Кенгуруто го изгледа с отвращение, готов да го блъсне, но Том му рече:

— Дай му!

Джовани извади от задния джоб едно преполовено шишенце и го тикна в ръцете му. Черният залепи алчно устни о него.

Най-сетне нещо като усмивка изглади сгърченото от страх и погнуса лице на инспектора. Бог му бе свидетел, че не искаше да убива. Нищо не мразеше повече от убийството. Първобитност, зверщина! Винаги предпочиташе разговора, споразумението, сделката. Вярно, много му се искаше да забогатее. Повече от другите. Да бъде петдесет и първият. Да живее в Кю, да се храни в най-луксозните ресторанти и да поръчва деликатес след деликатес: стриди, крака на октоподи, перки от акула, кенгурски опашки, пържени гъсеници, гарнирани със салата от папая, банани, ананас и пасифлора. Да печели честно. Че кой не иска това? Ама не всеки има тоя късмет. Да играе на борсата, а не с подправени египетски антики, не е фалшифицираните рисунки на Гурмалулу, които продаваше като шедьоври на Наматжира. И не с убийства. Никакви убийства! Стомахът му се свиваше в гадна тръпка, като си помислеше за Скорпиончето, за тоя глупак Пастора. Повдигаше му се. Идеше му да захвърли и пистолета, и опалите и да побегне, да се пръждоса, да се измъкне от това тресавище, в което затъваше все по-дълбоко. Представяше си как стои в кабинета си, а от прозореца на двореца се вижда целият Мелбърн. Ту един, ту друг телефон звъни. И той дава нареждания: „Акциите на златните мини? Падат ли? Тогава купувай!“ Грабва другия: „Урановите книжа се качват? Тогава продавай!“ Умният бизнесмен прави така. Знае, падналите акции ще се качат, скочилите нагоре ще паднат. Само глупците, дребосъците на борсата се поддават на паниката. Ех, веднъж да пипне пачка ценни книжа! Да заживее честно и почтено, в уважение, без страх.

Искаше. А разбираше, че това сега не бе възможно. Ако не беше Крум. Докато не спечелеше Крум или не го махнеше от пътя си, Том Риджър не щеше да има покой. Крум Димов трябваше да замълчи. Опалите бяха нужни, за да запушат устата на ония, които биха подочули после нещичко. Нямаше връщане. Трябваше да гази напред, през тресавището… Или пък, ако не толкова честно, то поне нещо по-безкръвно. В Щатите продават такива чудни машинки: магнитче в часовника, което нагласява заровете; огледалце в пръстен, с което гледаш незабелязан картите на противника; пружинка, която ти подава през ръкава нужния коз. Да стъкми такава фабричка! Или пък да се включи в търговията с наркотици, да има игрален дом. Само че така, не с вулгарни убийства като мексиканските бандити от филмите.

И най-сетне една добра вест — Крум изчезнал! Дали бог се бе смилил вече над него, дали го бе отървал той от най-опасния враг? Трябваше да тръгне след тях, уж на помощ. Да се яви като спасител на Мария, като благодетел. Това, за което бе мечтал…

Внезапно сред „Сити“ прокънтя гърмеж, вдигна се олелия. Втори гърмеж.

Том Риджър хукна нататък, сподирен от съучастниците си. Разбута навалицата и се спря втрещен. Господи, докога кръв! Проснат в краката му, лежеше убит човек, а над него все още с пистолета в ръка трепереше пребледнял Фред Рибката.

Преди нещастникът да се опомни, белезниците щракнаха на китките му.

— А сега разправяй! — заповяда инспекторът.

Някой опита да подхвърли:

— Че кой си ти, та го арестуваш?

Том се извърна рязко с пистолета:

— Какво рече?

— Убил си Скорпиончето! — отвърна оня, ама вече не тъй решително.

Инспекторът стисна зъби.

— Крум ли пусна тая лъжа? Нека първо да се оправим с Рибката. После ще търсим и Крум, тоя мародер. Заварих го, като претърсваше Скорпиончето. И когато му извиках да даде опала на Хари, той стреля. И ме рани.

Той показа превързаната си ръка.

Някой подметна:

— Паничката да стреля по човек!

Но смръщените погледи на Томовите хора го накараха да се измъкне гузно.

Том почувствува инстинктивно, че има надмощие. Неговите хора бяха сплотени около него, другите — разединени, подозрителни, невярващи един другиму, наплашени.

Той се обърна към арестанта си:

— Да чуя как стана това!

С пресъхнали устни търговецът заразправя:

— Снощи избяга единият. Бях ги наел уж да ме пазят. А те? Отмъкна ми няколко опала…

— Ще ти ги отмъкнат, я! — процеди през зъби Хари. — Като се нагълта с опали. Накрай се задави…

Друг додаде:

— Нали избяга дивечът. За да не измрем от глад, при него ходим за провизии. А той? Онзи ден — за торба ориз: опалче, сега — за торбичка: десет…

— Не съм ви ги измъквал насила — заоправдава се нещастникът. — Вие сами ме молихте, пък сега. Та само аз ли? Джон не докара ли едно кенгуру, не го ли продаде и той за опали? Ами емуто на Джим? Нали ако не бях аз да ви храня, вие всички щяхте да изпукате от глад, щяхте да зарежете опалите и щастието си. Както се пръснаха гладни половината от вас…

Том Риджър го пресече:

— Говори само за убийството! Ти ли го застреля?

— Аз? Бог ми е свидетел — нито съм помислял! Усещам насън, че някой бърка в пазвата ми, където е торбичката…

— Къде е сега тая торбичка? — запита Том.

Търговецът се дръпна уплашен.

— В мен си е. Не я давам!

— Не я ща. Ще я покажеш на следователя. А по-нататък?

— По-нататък… Викам: „Махай се, ще стрелям!“ А той замахна с ножа. Дръпнах се и само ме одра.

Наистина рамото му беше окървавено.

— Не знам кой гръмна: аз ли или пистолетът. Когато се изправих, гледам — убит другият ми помощник! Господи, господи! Тези, които трябваше да ме пазят… На които плащах да ме пазят.

Том премисляше трескаво. Цяла торбичка опали, и то отбрани, в пазвата му. И тоя човек е убиец, извън закона, в ръцете му. Изпуска ли се такъв случай?

Той изправи глава.

— Ще го откарам в Алиса. Сам аз. Другиму вяра нямам. С тия опали може да подкупи всекиго. В мое отсъствие ще ме замества Джовани Гато. Конфискувам склада. Ще го пази пак Джовани.

Тълпата зашумя. Ала заплашителните погледи на Томовите хора я накараха да замлъкне. Така е, когато пред едно несговорно мнозинство се изправи организираното малцинство.

Том приготви набързо камилата си, накара арестанта да се качи на първата, а той на втората и тръгнаха на път. Гурмалулу предпочете да ходи пеша.

Може би цял час пътуваха мълчаливо, затворени в себе си, отчуждени. Накрай Фред Рибката се обърна:

— Инспекторе, не ме затривай! Нали видя — в самоотбрана!

— Това ще доказваш пред съда.

— Защо пред съда? Нека ние с теб тук да се разберем! Като хора, като християни.

Том мълчеше.

— И ти не си богат, и аз не съм. И ти имащ нужди. Хайде да се спогодим! Половината за мен, половината за теб. Пък да се разделим с мир и любов.

Инспекторът продължаваше да се поклаща, върху камилата, без да отвърне, сякаш бе задрямал.

— Отговори, за бога!

Том се изправи рязко.

— Не мисля за трохи да провалям кариерата си.

— Моля те! Имай милост! Попадна ли в съда, може и нещо друго да ми намерят.

Том сви вежди.

— Бих те пуснал. Защо не? Но само срещу цялата торбичка.

— Това е грабеж! — изпъшка търговецът.

— Иначе ще те съдят за убийство.

Фред Рибката се сви съкрушен върху седлото.

— Остави ми поне една трета!

Том се поклащаше сънливо при всяка крачка на камилата.

— Поне една четвърт!

Тогава Том избухна:

— Стига пазарлъци! Или ще ми дадеш всичко и аз ще махна халките, или в Алиса. Или пък, ако бях някой нехранимайко, мога да кажа, че съм те застрелял при опит за бягство…

Рибката пребледня.

— Рекох и аз да опитам — изпъшка той. — Рекох да стана и аз голяма акула. А то — пак дребна рибка! Ех, сваляй белезниците!

Инспекторът се усмихна. Слава богу! Всичко свърши с мир. Без кръв. Кротко, по човешки. Той подкара камилата по-бързо, изравни се с арестанта и отключи железните гривни.

— Подарявам ти камилата! — подвикна му той, като пусна плячката в джоба си. — И да не съм те видял в Алиса! Къде да е, само не в Алиса!

Махна му с ръка за добър път и обърна назад. В този миг едновременно с гърмежа чу изсвирването на куршума. Подсъзнателно бе очаквал такава реакция. Така ограбен, търговецът бе опитал по бандитски. Но не умееше да си служи с оръжието. Том само се обърна и гръмна във въздуха. Фред стреля повторно, ей тъй само да излее озлоблението си, после шибна добичето си и запраши през бялата степ.

Том подметна след него насмешливо:

— Ако ще грабиш, граби, както си свикнал — по търговски…

Вторият куршум бе одрал гърба на камилата му. Насипвайки тютюн в кървавата рана, той измисли какво ще разправя.

Още пред „Сити“ го посрещнаха разтревожените от чутата стрелба търсачи. А Том, дотичал със задъханата от бързането камила, самият той едва поемащ дъх от уплаха, заразправя тревожно:

— Пак диваците! Раниха камилата. Отвлякоха Рибката. Аз свърших патроните и побягнах…

Хората го гледаха със свити вежди. Личеше си, че не му вярват. Досещаха се вече какво става тук. Не бяха слепи. Но се чувствуваха съвсем безпомощни сред пустинята, пред този безсрамник, който ги заплашваше с официалната си власт и с властта на разбойническата си шайка.

Един след друг, без да го доизслушат, търсачите се пръсваха: едни в колибите си да събират каквото им е останало, за да си ходят; други — в шахтите, повече по навик, като пчели, които не спират да пълнят пробитите си килийки, надявайки се, преди да се пръждосат от това проклето място, да опитат за последен път щастието.

Том се обърна към малцината, които бяха останали около него:

— Чаках да се върнат Крум и сестра му. Няма ги. Вече трябва да ги търсим. Нямаме право да изоставим другарите си.

— Какво си намислил? — изръмжа Джо.

— Ето какво! Ти, Гурмалулу и още четирима ще тръгнете по следите им. Ако ви окажат съпротива, ще се оттеглите. До това време ние ще се подготвим напълно и ще се притечем на помощ. Смятам, че петима стрелци могат да се справят с всякаква шайка диваци.

Недоволни, но послушни набелязаните взеха пушките и тръгнаха след Гурмалулу. Той единствен не възрази. Беше заситил жаждата си. Можеха вече да го пращат където щат. Заби поглед в земята и пое напред, без да види дали го следват. Дирите на Крум и Бурамара бяха толкова ясни, че не представляваха никаква трудност. Дето се казва, можеше да ги вижда със затворени очи. При потока се поколеба малко, ала и там се оправи бързо, изкачи се на скалата. Пред очите им лъсна дъното на пресъхналото езеро. Но чудно! Тоя път то беше пълно с вода, без да бе валяло, блестяща, набръчкана в безброй диплички, които пръскаха над себе си милиарди брилянтени искрици.

Следотърсачът заотстъпва уплашен.

— Страната на злите духове! — пошепна той с пресъхнали устни.

Джо му се сопна:

— Къде ти са духовете? Я върви напред!

— Няма! Това е омагьосана страна. Пустинните гущерчета правят миражи. А който гледа миражи, обезумява. Гурмалулу не ще да върви повече! Страх го е от злите духове!

Джо го блъсна с цевта.

— Твоите духове не са тъй страшни колкото мен!

Чернокожият се озърна смутен, после, преценил разумно, тръгна пак по следите. Достигнаха пропастта, после свърнаха към скреба под каменната грамада на червената скала.

Гурмалулу спря. Трепереше. Ръката му сочеше напред.

— Моят брат! Моят брат!

Насреща им тичаше, без да ги забележи, скално кенгуру, кой знае как оцеляло в царящата пустош. Джовани знаеше, че аборигените наричат така животното което е техен родов тотем.

— Не кенгуру, а магаре е твоят брат!

Гурмалулу не забеляза подигравката.

— Когато тича срещу теб — рече той, — тотемът ти те предупреждава. Има опасност.

И още недовършил, на десет метра пред тях се срина няколкотонна канара, сподирена от лавина откъртен по пътя й трошляк. Ако чернокожият не се бе спрял, сега всички щяха да лежат погребани под каменната могила.

Следотърсачът посочи с ръка нагоре.

— Ето ги!

Без да се премерва, Джовани гръмна. После всички се втурнаха след чернокожите, които бягаха нагоре по склона. Нямаше надежда да ги настигнат. Те бяха у дома си, познаваха всяко кътче на тоя планински лабиринт, имаха по-пъргави крака.

Когато преследвачите достигнаха мястото, където бяха видели враговете, Гурмалулу им посочи няколко кървави капки. Джо беше успял да рани някого. Това ги обнадежди. С още по-голямо настървение те се втурнаха по ясната диря.

Не след дълго видяха бегълците, които носеха на ръце ранения си другар. При посипалата се отгоре им градушка от куршуми черните мигновено изчезнаха сред скалните блокове. Опалотърсачите не ги оставиха да се измъкнат. Догонваха ги. Виждаха ги ту тук, ту там, като прибягват от закритие до закритие.

Внезапно единият от тях се изправи и преди някой от белите да го вземе на прицел, метна насреща им някакъв черен предмет. Инстинктивно преследвачите залегнаха. Така се мята ръчна бомба. Не помислиха, не съобразиха как е възможно да попадне в ръцете на абориген ръчна бомба.

Но взрив не последва. Когато вдигнаха глави, видяха Гурмалулу, който им показваше един огромен черен опал, бомбата на чернокожите. С алчно движение Джо Кенгуруто посегна да го грабне. В същото време още четири ръце опитаха да изблъскат ръката му. Сборичкаха се. Джо прасна с юмрук някого в носа. Той пък насочи пушката към него.

Джовани тръсна глава, сякаш изтрезня.

— Я чакай! — рече той. — Да се разберем!

Оня отпусна дулото.

— Как ще се разберем? Опалът е един. Кой ще го вземе?

— Да го разделим!

— Да го натрошим ли? Тогава губи цената си.

— Няма да го трошим! Ще го продадем, както си е цял. Само ще делим парите. И никому ни дума!

— И на Том ли?

— То се знае, и на него!

— А кой ще го държи? Джо посегна да го вземе от Гурмалулу.

— Кой друг, ако не аз? Том остави мене за заместник!

Спорът отново избухна. Хората като че забравиха за какво са тръгнали. Внезапно италианецът се сети:

— Ама че глупци! Защо губим време? Щом като хвърлиха един, диваците трябва да имат още. Защо се караме за един, а не ги догоним? Тогава ще има за всеки.

При тези думи всички хукнаха нагоре. Тоя път черните бяха навлезли в потока. А той извираше направо от скалата, през отвор, през който дори без водата не би могъл да се провре възрастен мъж. Къде бяха изчезнали? Оказа се, че бомбата на чернокожите беше изиграла ролята си, беше забавила преследвачите, докато бегълците заличат следите си.

Кавгата за единствения опал отново пламна. Никой нямаше вяра на другия. Всеки искаше, за да бъде спокоен за дела си, той да пази общото съкровище. Изглежда щяха да надделеят тези, които настояваха да го начупят на късчета.

Тогава съвсем ненадейно до тях се изправи Том Риджър с още трима от своите хора. Дочул стрелбата, той бе им се притекъл на помощ, както бе обещал.

— А това? — запита той, като погледна какво държи в ръка следотърсачът.

Гурмалулу, уплашен, още неопомнил се от яростното спречкване на белите, не спираше да мърмори:

— Страната на злите духове! Ето, миражът отне разума на белите!

Том взе опала, без някой да се възпротиви, вдигна го пред очи. В зениците му блесна пламъче на нямо възхищение. Такъв не бе виждал никъде. Навярно в целия свят няма подобен опал. Тези, които усещаше в торбичката до тялото си, в сравнение с него изглеждаха като мъниста пред бисер. Огромен. Сякаш жив. Като тайнствено черно същество, което пулсираше с безброй разноцветни блясъци. Като магия, пред която човек губи разсъдък…

Той почувствува, че наистина ще изгуби разсъдъка си. Някакъв нагон напираше в гърдите му, ръката му сама се надигаше да натисне спусъка, да простреля всички край него, които явно нямаше да му го оставят, докато са живи, и да го грабне, да го притисне към лицето си, да го целува и гали…

Но не. Не вдигна цевта. Все още имаше разум.

— Момчета! — рече той. — Тук някъде, в ръцете на тия въшливи диваци, лежат опали за милиони.

После тръгна към отвора, от който бликаше потокът. Забеляза нещо, едва видими, но странни пукнатини — праволинейни като слепени от човешка ръка каменни блокове. Том извади ножа, опита да вмъкне острието в тясната фуга.

Затуй значи не се връща и Крум. Подушил е опалите. Че кой ще се върне, щом види такова чудо?

И тогава…

Блокът се повдигна. Изригна цял водопад. Водата се хвърли като каменна скала и смете ужасените хора, запремята ги из речното легло, заблъска ги из натрупаните скални отломъци.