Петър Бобев
Опалите на Нефертити (2)

Крум Димов видя острата перка, която следваше серфинга^[1] на сестра му, и скочи във водата. Беше уверен, че ако станеше нужда, нямаше да помогне. Край австралийското крайбрежие се срещат най-кръвожадните акули. А Мария, без да подозира заплахата, възседнала пластмасовата дъска, се носеше с вълната към брега.

Дори да й извикаше, нямаше да го чуе. Ако ли пък го чуеше, беше още по-лошо. Можеше да се стресне и да изгуби равновесие. А паднеше ли във водата, нямаше спасение. Серфингът летеше към брега, а на ужасения брат му се струваше, че едва пъпле.

Тогава тя падна. Дъската се преметна и пяната я скри. Добре, че беше близо до брега. Ето я! Мария се показа, стъпила на пясъчното дъно. Но акулата не се бе отказала. Едва сега девойката я видя. Крум беше уверен, че няма да изгуби ума и дума. Познаваше сестра си. Мария вдигна дъската и я стовари върху приближилия враг. Черната перка сви назад, но пак се върна. В туй време девойката бе направила десетина крачки към брега. При втория си опит акулата получи още един удар. И се отказа.

Крум посрещна сестра си насред път. Не стана нужда да се намесва и той. Пое серфинга и тръгна след нея. Не каза ни дума. Чак когато достигнаха стария си „Холден“, оставен на поляната над плажа, процеди през зъби:

— Никога вече на море с мен!

— Без да му отвърне, Мария хвана волана. „Холденът“ сякаш хвръкна. Понесе се бясно по пътя, който криволеше покрай мангровите храсталаци. Крум я дръпна за ръката.

— Спри!

Тя закова колата.

— Стига лудории! Със самоубийца не ща да пътувам!

— Карай ти! — подвикна му Мария.

И той зае мястото й.

Пътят се вряза в джунглата. Палми, банани и бамбук се бяха оплели в неразличим зелен хаос, над който стърчаха огромни евкалипти и фикуси с дъсковидни корени, лаври, дървовидни папрати и млечки, обвити с пълзящи ротангови палми, див чер пипер и лиани с цветове на лютиче. Навред бяха полазили като мъхове тревисти папрати, които се катереха по стъбла и клони. Увивни папрати се оплитаха с безредната мрежа на другите лиани. По дърветата подскачаха торбести катерички. Подплашена от дървесна змия, от нависналото над главите им дърво се отдели една торбеста летяга^[2], подобна на литнало четириъгълно хвърчило, плъзна се плавно по въздуха с опънатата между краката й кожна гънка и след стотина метра кацна върху друг горски великан.

— Чувал ли си, че те опрашват евкалиптите? — запита Мария, сякаш нищо не бе станало.

Крум мълчеше. Все още не му бе минал гневът. Мария като че ли не забеляза нищо.

— Летягите се хранят с пъпки. Но не се отказват и от нектара на евкалиптовите цветове. Така ги опрашват. Същото правят торбестата мишка, торбестият съсел…

— Добре! — тъй Крум пресече разговорливостта й. — Знам…

Отвред крещяха качулати папагали какаду. Катереха се по клоните, премятаха се увиснали на клюновете си. На едно сухо дърво спяха надолу с главите гигантски прилепи, летящи кучета. Чакаха да дойде нощта, за да нападнат овощните градини. После през пътя пробягна подплашен казуар, подобен на щраус, с яркооцветена гола шия. А там, в далечината, изпърха между две гъсти корони райска птица, блеснала като златно облаче, и се стрелна в шумата.

Колата изтрополи по дървеното мостче над малка река. Подплашени патици, гъски, чапли, жерави и пеликани се разлетяха между двете стени на джунглата. Два черни лебеда отплуваха надолу по течението и се скриха зад първата извивка. От тинестия бряг се хлъзна във водата един оживял дънер — крокодил, изгледа ги изпод водата с жълтите си очи и потъна.

Хванал здраво кормилото, загледан — в извивките на пътя, Крум Димов сякаш не виждаше сестра си, която току се обръщаше наляво-надясно и сочеше с ръка, смаяна, от някое ново животно, от някоя нова красота, някой нов прелестен цвят.

Баща им, старият Стефан Димов, беше напуснал България преди тридесетина години, скитал дълго по света и най-сетне заседнал като градинар в тая страна, в град Вирджиния, до самата Аделаида, или както си я бяха нарекли „Столицата на българите в Австралия“. Във Вирджиния има и улица София. Макар и далеч от родината, емигрантите не можеха да я забравят. Все за нея мечтаеше и умореният вече от живота Стефан Димов. Поне веднъж да я види, пък сетне да склопи очи. Тъй и не успя. Ха тая работа да свърши, ха оная. Докато дойде ударът, който го повали. Преди да издъхне, успя да заръча на сина си: „Иди, сине, в Българията! Сложи ти вместо мен по един букет върху гроба на баба и дядо!“

Обеща тогава Крум, без да се замисля. А то, ето вече три години изтекоха, пък той все не намираше ни време, ни пари за бащината заръка. Неук беше Стефан Димов. Затова рече поне чадата си да изучи. Завършиха и двамата университет: Крум — психология, сестра му — агрономство. Може би трябваше обратно, ама де да знаеш. Особени бяха децата на Стефан Димов: момчето му беше кротичко, а момичето — сякаш сбъркано момче. Всеки отиде там, дето го влечеше. Тръгна Крум да дири работа с дипломата си. Лесно намери. Всяка по-солидна фирма имаше нужда от психолог — за рекламната служба. Ала още в първите дни се спречка с боса. Крум смяташе, че рекламата е информация, не лъжа. И понеже не умееше да лъже, напусна. Търсеха психолози и в полицията. Стана полицай, божем да се бори против лъжата и престъплението. Дали сполучи и тук? Дали всичко беше чисто около него? Само че вече не можеше да напусне както в рекламата. Шефът му Том Риджър го бе хванал яко. Не му даваше да мръдне. То се знае, виновен си беше сам Крум, виновна беше тая му слабост към конния тотализатор. Наистина цяла Австралия залага на коне, ама с мярка. Той прекрачи всяка мярка. Подписа чек без покритие. А чекът, кой знае по какви пътища, се озова у шефа. Обеща Том Риджър, че ще потули скандала, а на другия ден предложи на помощника си да си затвори очите при едно разследване. Услуга за услуга. Крум и не усети как се уплете. Уплете се тъй, че не знаеше по какъв начин ще се измъкне.

С радост и облекчение тръгна в отпуска. Да се махне, да позабрави. Дарвин беше прелестен град, с цялата романтика на тропика. Море с рифове, с акули и морски змии. Джунгла, пълна със зверове и птици. Плуване, разходки, лов. Само Мария да беше по-разсъдлива. А тя — ту с акула, ту с крокодил, ту с автомобила. Сякаш и без нея малко грижи имаше на главата си!

Ето наближиха града, разположен върху малкия полуостров, с прави улици, с много зеленина и едноетажни домове. Дневният пек още не бе преминал, затова по улиците се мяркаха редки минувачи: някой чиновник в бели къси панталони, намусен войник или клатушкащ се моряк. Премина една бяла госпожа, следвана от черната си слугиня, натоварена с покупки. Трима мършави китайци с черни чадъри разговаряха оживено на тротоара. Няколко уморени японци бисероловци се прибираха от морето. Тълпа туристи щракаха фотоапаратите си към изпъчения върху камилата полицай, които им се усмихваше важно от високото седло. Някои от тях стискаха под мишница по една препарирана коала. Никой чужденец няма да си тръгне, без такъв сувенир. Иначе как ще докаже, че е бил в Австралия? А и не искаха да знаят, че тези чучела са направени от кенгурови кожи. Защото бедните торбести мечета вече се намираха под закрилата на закона.

От всяка витрина им кимаха с глави белобради дядоколедовци, вдигнали на гръб пълни торби подаръци, нагазили в снега от брокатения памук. Наближаваше Рождество, най-веселият празник, който тук, в Южното полукълбо, се пада в разгара на лятото. Въздухът лъхаше като от пещ. Дрехите лепнеха от пот.

Още в хола на хотела портиерът му подаде телеграмата. Крум я прочете набързо. И се намръщи. Защо му прекъсваха отпуската тъй грубо? Но нямаше избор. Налагаше му се да тръгне незабавно. По-недоволна от него, Мария отиде да стегне багажа. Само след петнадесет минути двамата потеглиха към Алиса.

— Какво пък толкова си му дотрябвал на твоя Ему? — запита Мария с насмешка.

Крум знаеше отдавна. Сестра му не понасяше самонадеяността на Том Риджър, който се чудеше как да й се хареса. Кръстила го бе Ему, ей тъй, по някакво хрумване. Приличаше й на глупаво наперената птица.

Той отвърна неуверено:

— Нашата работа е пълна с изненади. Никой престъпник не ни уведомява за плановете си.

— Да не е пак за египетските находки? — подметна Мария.

Той вдигна рамене с отегчена гримаса. Тия находки му бяха отровили живота. Ту в Сидней, ту в Мелбърн се появяваше някоя египетска монета, някоя статуетка или скарабей, уж изкопани на австралийска земя. Много от тях при преглед на специалисти излизаха фалшиви, по-право истински антики, изкопани в Египет, но докарани и заровени в Австралия. Това не беше само сензация, празен шум. По света имаше много милионери сноби, готови да плащат луди пари. И което беше най-лошото — повечето от следите на мошеничествата водеха към Алиса. Шефовете настояваха, ругаеха, искаха от Том Риджър и Крум Димов да открият централата. Да я открият, но как?

— И все пак някои са истински — рече девойката.

— Та тъкмо те ни пречат най-много. Ако не бяха те, когото пипнеш с такива дрънкулки в ръка — хоп, зад решетките! А сега: експертизи, консултации, египтолози, геолози — та от Европа, та от Америка. А и техните заключения едни такива, че да си откъснеш главата: „Има основания“, „Ако приемем, че“… Опитай при такива усуквания да подведеш някого под следствие, без да си изгубиш службата… И все пак повечето са мистификации… От алчност за печалба… Понякога и за слава…

Мария сви рамене.

— Поне за няколко няма спор. Видях ги с очите си. На река Гленелг, на два дни от Перт. В пещерите са изсечени човешки фигури — с дрехи и орлови носове. А пък аборигените са голи, със сплеснати носове. Ами реалните изображения на нилски лотос край Кернс?

— Лотосът и сега се среща тук-там из Австралия.

— А знаем, че не е ендемично, местно растение.

— Някоя птица е пренесла семето му — възрази Крум. В него се бе събудил скептицизмът на полицая.

— Ами барелефът на носорог в пустинята? Ами загадъчните кладенци в скалите до езерото Маккай?

Тя най-сетне изрече това, което отдавна таеше в себе си:

— Защо ми се струва, че и Емуто е замесен в тая афера? Някакъв усет…

Крум трепна. Не отговори. Хвана по-яко кормилото. Неволно натисна педала за газ.

Джунглата постепенно проредя. Изчезнаха палмите и панданусите. Показаха се и поляни: горско сорго, биволска и кенгурска трева. Тук-там се мяркаха масивни термитници на височина два човешки боя. Телеграфните стълбове бяха метални. Ако бяха дървени, термитите досега щяха да са ги изгризали. Наблизо се виждаха няколко изоставени рудника. Предприятието изчерпало урана и ги зарязало. По скалите, които стърчаха тук-там над равнината, бягаха дребни кенгура валаби. Гората неусетно бе преминала в савана, с пръснати из нея безсенчести евкалипти, над които димяха като синкава мъгла изпаряващите се от листата етерични масла. Покрай холдена им прелитаха бясно леки коли. Добре, че караше Крум. Мария не би оставила да я изпреварват. Тя беше истинска австралийка. Примираше от радост при главоломното надпрепускване по шосетата. И сякаш не забелязваше изоставените край пътя разбити машини. Понякога насреща им профучаваха, сякаш се разминаваха с метеори, камиони с прикачени къщички на колела. Гурбетчиите катунари се придвижваха от едно място на друго за сезонна работа. Тук ще оберат ябълките, там ще осекат захарната тръст. След дълго мълчание Мария добави:

— Има нещо. Нещо още неразкрито. Как тъй ще попадне край Дарвин каменният скарабей или пък птоломеевската монета с рогатия Зевс Амонски? И не само това — откъде в древността е било известно, че на юг от Африка се намира Непознатата южна земя, Терра аустралия инкогнита, Богатият златен остров?

— Знам! — прекъсна я Крум. — Знам и за обичая на туземците по островите в Торесовия пролив да правят мумии. Знам, че из Малайския архипелаг се срещат египетски имена, че в долината на река Йордан в Палестина е намерена мумия, балсамирана с евкалиптово масло. А евкалиптът е чисто австралийско растение. Знам и това, че в египетските храмове има рисунки на фараонови поданици от неизвестна раса. Но и ти знаеш другото. Египтяните са били слаби мореплаватели. Как са се добрали до Австралия? Европейците успяха да сторят това едва през XVII век, когато се научиха да управляват платната на корабите си.

— И преди това са идвали европейци. В картата на Ротс през шестнадесети век е нанесена част от континент на юг от Ява. А наскоро водолази извадиха край брега на остров Габо испанска делва за вино от четиринадесетия век. Хейердал преплава океана с папирусна лодка.

Саваната се ширеше край тях безкрайна и пустинна. Тук-там стърчаха мъртви бели евкалипти като забодени в земята исполински кости. Фермерите ги бяха изсушили, изрязвайки пръстени от кората им, за да разчистят пасищата си. Понякога от шосето се отделяха утъпкани в червената пръст пътища, загладени като асфалт. И там, на всеки разклон, върху дървен стълб стоеше прикачена голяма пощенска кутия с името на фермата. Полето беше разсечено на безброй четириъгълници с бодлива тел, в които пасяха крави без гледачи. Само пасища, огради, крави и вятърни помпи, които пълнеха автоматичните поилки. От време на време някои крави се упътваха към водопоя, след като оставеха телетата си под надзора на другите крави. Тъй ги пазеха от дивите кучета динго.

— Умно! — рече Мария. — За беда кучетата са по-умни. При всички предпазни мерки повечето от телетата стават жертва на динго. Затова няма и овци. Един смелчаг опитал да използува тези хубави пасища и за овце. За една година хищниците издавили шестдесет хиляди глави. Смелчагата, то се знае, фалирал.

Мария не беше зоотехничка. Специалността й беше фитопатология, болести по растенията. Но познаваше овцевъдството. На всеки австралиец е ясно какво представлява то. Златното мериносово руно все още беше основата на икономиката в страната. Имаше фермери, получили благороднически титли заради успехи в овцевъдството.

Стадо ему опита да прекоси шосето, подплаши се от връхлетялата машина и се втурна през полето. Едно ему се блъсна в оградата, заплете се в теловете, разкърти ги. Другите се засилиха да я прескочат. Доразкъсаха я. Затова ги мразят фермерите.

На едно място беше спрял камион с ремаркета, автовлак. Няколко чернокожи ковбои гонеха нататък определените за клане крави. При изхода стояха двама работници с електрически батерии^[3] в ръце. Опънеше ли се някое животно, те го докосваха с електрическия ток и то припваше към ремаркето.

След около половин час моторът спря. Крум погледна бензиномера. Имаше достатъчно гориво. Къде ли беше повредата?

В суетнята си около мотора и двамата не видяха как ги наобиколи тълпа полуголи чернокожи, които взеха да пъхат главите си под капака. Крум опита да заговори с тях на езика аранда, с който си служеше донякъде. Те вдигнаха рамене. Че един ли език само говорят австралийските аборигени? Тогава той им показа с жестове как да бутат колата, докато запали, и седна зад волана. Но те стояха неподвижни и само клатеха упорито глави.

Той изскочи сърдит навън.

— Ама че диваци! Защо не бутате?

— Защото не сте включили на скорост — отвърна му единият дивак на английски. — Как ще запали?

На свой ред Крум погледна като дивак. Оказа се, че са ратаи и шофьори от близките ферми. Аборигените не издържат дълго извън племето. Понякога им домъчнява за степта и волния живот и те се връщат към него за месец-два. После, заситили скитническия си инстинкт, отново постъпват на работа.

Двамата черни шофьори скоро откриха пробития кондензатор. А Крум нямаше запасен. Тогава единият рече:

— Сега чакайте да мине кола!

И продължиха по пътя с гъвкавата си походка на неуморими пешеходци.

— Диваци, а! — изсмя се Мария, като гледаше брат си, който още не бе дошъл на себе си от изумление.

Слава богу, скоро се зададе един камион. По австралийския обичай той трябваше да им даде от своите запасни части. Но и той нямаше. Щеше да им изпрати части от най-близката работилница.

— В туй време стреляйте кенгуру! — препоръча им шофьорът на прощаване.

На петстотин метра от аварията се виждаше някаква самотна къща. Двамата почукаха. Без отговор. Натиснаха вратата. Отворена. В Австралия често се срещат такива домове, изоставени от собствениците им, когато вече не са могли да издържат на самотата. Влязоха. Приготвиха се за сън. Не мислеха да ловуват кенгуру. Мария беше добър стрелец, а брат й — шампион на стрелба по панички. Но по живи същества нито тя, агрономката, нито той, философът полицай, не бяха стреляли.

— Не мога да ги убивам! — рече Мария. — Такива кротки и безобидни!

— А пасищата? — закачи я брат й.

— И там вредата им не е голяма. Кенгуруто като другите диви животни не пасе наред като овцата, кравата или коня. Дивите животни избират храната си. Едни предпочитат една трева, други — съвсем различна. След кенгуруто могат да пасат овце. След овцете — никой. Стрижат като косачка, по-ниско от косачката.

— В Мелбърн открили училища за кенгура — досети се Крум. — Учат ги да косят тревата с машини и да играят с децата на футбол.

Мария добави:

— Хората лека-полека почват да се отказват от високомерието си, почват да признават някои качества и на животните. На кучето, на делфина. Но все още смятат кенгуруто тъпо и глуповато. Всъщност то е схватливо и спокойно, привързва се към хората даже повече, отколкото хората се привързват един към друг.

Навън се бе захладило. Затова запалиха дървата в камината, навечеряха се и си легнаха.

На заранта Крум насече два наръча от крайпътния храсталак и замести с тях изгорените снощи, за да бъдат готови за други автокрушенци, които биха се възползували от гостоприемството на дома. После остави в бюфета и няколко консерви.

Тогава чу гърмежа. Изскочи навън. Друг камион бе донесъл кондензатора. Крум се спусна тичешком нататък, плати на шофьора, после двамата се разделиха със сърдечно ръкостискане. Отново поеха на път.

Река Катерин често пресъхва, та хората нямат вода поизмият колите си, защото тя е единствената река сто и петдесет километра наоколо. Сега пък беше придошла и заляла дори шосето и моста. Австралийците знаят как да се справят с всякакви изненади. Крум Димов покри радиатора с брезент, надяна на ауспуха една гумена тръба като шнорхел и смело нагази. Дълбочината не надвишаваше половин метър, затова плаването завърши благополучно.

В градчето Катерин само наляха гориво. Това беше Катерин — един хотел, няколко бара, черква, поща, кино и магазини. Какво повече беше нужно на жителите му, които не достигаха и хиляда души? Ако бяха повече, щяха да си направят и хиподрум, та да не бъхтят път до другите градове за тотализатора.

Поеха отново. Околността неусетно се бе превърнала в дива пустиня, нагъната в редици червени хълмове. Само покрай шосето, в канавките, където при дъжд се събира малко вода, бяха оцелели ниски евкалиптови храсти като жив плет.

Взеха бензин и в Тенант Крийк, при фабриката за злато, и продължиха. Пейзажът пред очите им ставаше все по-пуст и безжизнен. Понякога спираха за гориво в някое градче. Пътуваха и през нощта, та да наваксат загубеното време, като се сменяха на волана през два-три часа.

В Алис Спрингс влетяха на разсъмване и заковаха холдена пред полицейския участък. Вътре завариха дежурния сержант, който играеше на карти със следотърсача Бурамара. На аборигените не се разрешава да нощуват в града. Но Бурамара беше метис, от бяла майка и чернокож баща. В Северната територия метисите имат граждански права. Преминат ли в друг щат, ги губят.

Полицаят рапортува:

— Инспекторът е в отпуска. Остави вас за свой заместник.

— Това добре! — махна с ръка Крум. — Но защо с телеграми, с гръм и трясък? Вече бях помислил, че Коза ностра е пренесла щаба си в Алиса.

— Отиде за черни опали — отвърна сержантът.

Крум Димов го изгледа втренчено.

— Какво казахте?

— Джо Кенгуруто намерил нечувано находище на черни опали. И всички полудяха.

— А Вие? Защо не полудяхте?

Полицаят се усмихна уморено.

— Пропилях живота си по нечувани находища. По диаманти, опали, злато. Вече никъде не ходя. Ти копаеш, друг богатее.

Крум се обърна разгневен към сестра си:

— Каква била работата! Той вади опали, а мен оставя да прибирам вечер пияниците и джебчиите. Лъже се Том Риджър. И аз тръгвам след него.

Видяла алчния блясък в очите му, Мария го хвана за ръка.

— Остави тези опали! Гледай си службата! Щом като всички са се юрнали нататък, това значи, че са разграбили периметрите.

— Ще грабна и аз! — дръпна се той. — Не ме задържай!

Тогава в разговора им се намеси и Бурамара, следотърсачът.

— Инспекторе, не ходи нататък! Лошо е това място, проклето. Зло ще слети всички.

— Че какво зло, Бурамара?

— Там е планината на Змията Дъга. Ти си чувал за Змията Дъга. Тя е толкова голяма, че може да глътне десет кенгура наведнъж. И грее като дъгата. Който я види, умира. До нейното светилище не може да припари бял човек, защото не знае заклинанията. Черните мъже ходят до извора й с песни, с дрънкане на магически хлопки, с вдигнати ръце като змийски езици.

— Ти виждал ли си я — запита поразвеселен Крум, — та ми я описваш тъй подробно?

— Който я види, не може нищо да описва! — обиди се следотърсачът.

— Да не е бабур, гигантската змия? — намеси се и Мария.

— Не е. Бабур е тайпан, змия. Само че по-голяма, по-отровна. Дори ако ухапе сянката на човека, той пак умира.

— Да не би пък да е бунип? — запита Мария. Всички естественици искат да научат нещо за това тайнствено чудовище, за което говорят легендите на аборигените.

Бурамара поклати глава.

— И бунип не е. Бунип не е змия, макар че има сила като Змията Дъга. Зърнат ли го във водата, чернокожите падат по лице, да не видят очите му.

— А какво може да ми направи Змията Дъга?

— Да те глътне, да ти вземе разума. И ти да тръгнеш за смях на хората. Змията Дъга не е сама. Пазят я ир-мунен — кучета с женски крака, и билау — хора с ястребови крака. Дебнат оскубани щрауси ему. Наоколо бродят зайци като слонове, кенгуру като черквата и огромни сухоземни крокодили.

— Чак пък толкова! — засмя се Крум.

Но Мария сега стана сериозна. Лудетината имаше дарбата да отскача от една крайност на друга.

— Не е толкова смешно! Някога, в креда, тук било дъно на море. И сега нивото на езерото Айр е дванадесет метра по-ниско от морското равнище. По крайбрежието му подскачали динозаври яйцеяди, които наистина приличали на оскубани щрауси. По-сетне техните места заели приличащите на зайци дипротодонти, големи като носорози, а така също гигантските кенгура и щрауси. Защо да не допуснем, че някои от тях са оцелели до историческо време, че са населили митовете на аборигените?

Крум я прекъсна:

— Тъкмо по твоя вкус. Можеш да лудуваш, да скиташ, да търсиш онова, което го няма.

Тя не каза нищо. Мълчеше. Полицаят се сети още нещо:

— Джо Кенгуруто разправя, че тревите и дърветата умирали. Побелявали и умирали. Всички до едно. Под тях оставала гола пръст и скали — нищо друго.

Бурамара прибави:

— Змията Дъга предупреждава. Белокожи! — казва тя. — Вървете си! Да не загинете като белите треви. Знаете ли приказката за опалотърсачите? Не я знаете. Двама братя намерили жила. Три месеца копали те, гладували, жадували. Накрай достигнали опалите. И единият брат убил другия. Опалите подлудяват белите.

Мария го прекъсна. В доскорошната лудетина изведнъж се бе събудил ученият, фитопатологът.

— Бурамара, как са изглеждали белите растения? Сгърчвали ли са се, изгнивали ли са, пречупвали ли са се стъблата им?

— Тъй разправи Джо. Изведнъж почват да пожълтяват, да изсветляват, да побеляват. И чак тогава клюмват. Бялото пълзи от планината надолу, залива здравите.

Тя се замисли. Сякаш забрави всичко друго: опалите, гигантските кенгура и зайци. Заговори си сама на глас:

— Зеленият цвят се дължи на хлорофила. При всички растения. За да се обезцветяват листата, значи изчезва хлорофилът. При пълна тъмнина той не се образува. Тук, обаче, нищо друго не е толкова много, колкото слънчевата светлина. Ако беше липса на магнезий или други микроелементи, пораженията нямаше да бъдат тъй светкавични. „Бялото пълзи“. Какво може да пълзи така? Бръмбари, червеи? И то в моя район…

Крум я прекъсна:

— Да си ходим! А ти после мисли за твоите растения!

Тя стисна ръката му.

— Тръгвам с теб! Трябва да разбера какво е това!

— Не! — опита да й се противопостави той. — Ти не знаеш какво представляват мъже, обхванати от алчност. Нямаш представа за подобно сборище от авантюристи.

Изглежда още не я бе опознал както трябва. Тя скочи и се изправи насреща му — дребна, крехка, но решителна.

— Тоя път лудетината ще лудува за нещо сериозно!