Петър Бобев
Опалите на Нефертити (7)

Родът на Гурмалулу се събуждаше. Надигаха се първо жените и натрупваха съчки да разпалят главното огнище. Мъжете и децата се изтягаха още дълго върху топлата пепел. Нощта беше студена. Затова снощи всички бяха налягали между два огъня да сгреят донякъде премръзналите си голи тела. Когато жаравата беше угаснала, те бяха пропълзели върху пепелта. А преди това бяха пели и танцували до късно. Бяха пели през нос своите провлачени песни в съпровод с ритмични плясъци на длани. Както винаги бяха възпявали свежите извори и животворящата влага. Така беше. Черните хора намират лесно храна навсякъде. Тъй е създаден светът, пълен с неща за ядене — като почнеш от коренищата, змиите, гущерите, личинките, бръмбарите, червеите, листните пъпки, меда, цветния нектар, та стигнеш до птиците, вомбата и кенгуруто. Само водата е оскъдна. Намира се рядко, добива се трудно. Затова в песните им се чуваше най-често думата „вода“. Тя означава едновременно с това „селище“, означава и „живот“.

Един след друг взеха да се надигат мъжете. Протягаха се и се изправяха. Всеки се залавяше за онова, което му хрумнеше най-първо — ту да закрепи острие на копие, ту да оправи лангуро, а пък някои, седнали по турски, изскубваха белите косми от брадите и косите си. Не можеха да ги понасят. Струваше им се, че така ще забавят старостта. Само Джубунджава беше престанал да ги скубе. Беше се примирил. И сега главата му изглеждаше омотана с побелялата трева, що растеше на запад от стана.

Скоро се събудиха и децата. Глъчката им огласи околността. Те припваха като кенгурчета с викове и крясъци. Никой не им се скара, никой не ги спря. Нека лудуват, нека падат, нека си одират коленете. Нека сами опознаят живота. Едно е да ти приказват за тръни, друго — сам да се убодеш. Децата се подгониха през степта. Но и в играта не забравяха задължението на всеки черен човек. Знаеха, че са малки черни хора. И в играта подражаваха на възрастните. Момиченцата изравяха корени и личинки, момченцата гонеха гущери и змии, не пропускаха да сложат в мрежата си намерен остър камък, който би послужил за острие на копие или за нож.

Джубунджава се завъртя покрай лумналия огън, закашля се от дима, а когато кашлицата му премина, рече:

— Жените да донесат женска храна. Преядохме месо.

Право беше. Трябваше да подирят нещо, да разнообразят яденето си. Не бяха свикнали с толкова месо.

— Искам повече женска храна — добави. — Да има за дълго. Лоши дни ни чакат. Злите духове са напуснали пещерите на Змията Дъга. Огненият им дъх е попарил листата. Не е на добро това изобилие. То показва, че тревата е изсъхнала навред. И само при нас още се държи. А знаете ли какво значи то?

— Значи, че ще вървим другаде! — подметка един млад мъж. Види се, мисълта за пътуване дори му доставяше радост. Омръзнала му беше тая стоянка.

— А знаете ли след колко дни ще намерим храна? Знаете ли дали и там тревата няма да е побеляла като брадата ми?

Докато мъжете приказваха, жените тръгнаха към полето. Малките деца седяха на раменете им и се държаха с пръсти в косите им. На гърбовете им висяха мрежести торби, изплетени от собствените им коси, в които щяха да слагат всичко, което съберат. В ръцете си носеха колчета за изравяне на корени. Знаеха, Джубунджава не хвърля думите си на вятъра. Трябваше да извадят много луковици и коренища, да съберат много плодове, повече, отколкото могат да изядат, за да останат запаси за из път. Тая нощ те щяха да ги притискат с тежки камъни, докато изцедят от тях всяка влага, щяха да ги сплескат, да ги слепят като бучки, които траят дълго и се носят леко.

След тях, в противна посока се източиха мъжете със своите плетени торбички, окачени за връвта около пояса, с по две-три копия в лявата ръка и „лангуро“ — копиехвъргачката — в дясната. Лангуро служи не само за удобно мятане на копие, то става и тесла, и нож, когато се наложи да се нареже убитото животно. В него се събира кръвта от жертвата и пухът от птиците, с който се украсяват за танците при коробори. А когато са далеч от селището, хората добиват огън, като ги търкат едно о друго.

Съвсем наблизо ловците видяха няколко подивели кози. Ала не ги закачиха. Отбягваха по навик всяко животно, което беше дошло в страната им с белите пришълци: коза, магаре, камила, бивол, говедо, овца. Помнеха как доскоро фермерите изтребваха с хайки цели чернокожи племена заради една отвлечена овца. Двете страни не можеха да се разберат. За белия скотовъдец това значеше грабеж, посегателство върху свещената собственост. За черния ловец всяко същество в неговия ловен район беше законна плячка. Надделяло бе правото на по-силния. Черните се научиха да не закачат добитъка на белите под заплахата на куршума, без да са проумели защо. И понеже не бяха прозрели в мъдростта на закона за собствеността, не можеха да се научат да правят разлика между козата във фермата и подивялата безстопанствена коза. За да има мир, се бяха ограничили с дивеча на прадедите: кенгуру, ему, вомбат, опосум, змии, гущери и птици. Добитъкът на белите беше станал табу.

В туй време жените се движеха във верига, приведени към земята. В селището беше останал само Джубунджава да поддържа огъня, с една болна старица, която ако не се надигнеше днес-утре, щеше да остане тук и когато племето отново тръгнеше на път. Такъв е краят на всеки, който доживее старостта.

И никой, ама съвсем никой не погледна към легналия извън стана Гурмалулу. Даже Руби. С нарязано до кръв лице, с пепел по главата като истинска вдовица тя бе минала край него с невиждащи очи. Не бяха го погледнали и децата му. Джубунджава не позволяваше, за да не събудят в осъдения желание за живот, да не удължат мъките в борбата му със смъртта.

Гурмалулу продължаваше да лежи на същото място, без да е ял и пил тия няколко дни, изтощен, отслабнал, същински скелет. Неподвижен. Дори очите под спуснатите му клепачи не се движеха. Чакаше безучастно смеха на кокабура, та да прекъсне и последната му нишка с живота. А безсмъртното момче Табала мълчеше. Гавреше ли се с него? Или пък вината му беше тъй голяма, че трябваше да изтърпи докрай и тая мъка?

Гурмалулу беше длъжен да умре. Над гроба му щяха да поставят копиехвъргачката му, както колчетата за ровене над женските гробове. Да бъдат край тях, когато пак се върнат на земята. До главата му щяха да пуснат въгленче, та да си запали огън, защото щеше да му бъде студено. А дотогава духът му щеше да скита като бял човек, преди да се засели в оня хубав камък като човешка глава. Всичко се променя. Някога, в далечни времена, животните са били хора, а хората можели да се преобразяват на животни и да ходят по небето. Луната е била мъж, а слънцето — жена. В какво ли щеше да се превърне Гурмалулу? В каквото и да е, камък, животно, само не чернокож!

И Руби! И тя не го виждаше. Дали пък вече не беше умрял. И вече беше станал дух, който си почива, преди да тръгне на път? Затова не го забелязват. Гурмалулу полуотвори очи. Не. Не беше мъртъв. Кожата му беше още черна. Духовете са бели. Ще познае, че е умрял, когато побелее.

Руби! Кога ли беше това? Преди да я вземе за жена, преди да я удари с копието по главата. Върху своята вчерашна стъпка веднъж той видя нейната. А когато жена настъпи следата на мъж, това значи, че го харесва. И той я харесваше. И той настъпи нейната диря. Сега и тя щеше да разбере чувствата му.

Всичко се бе объркало. Спомените прелитаха като прилепи в главата му. Идваха неусетно. И неусетно си отиваха. Ето коробори — пиршеството! Гурмалулу танцува. Танцува лудо, до замайване. Никой не може като него. Но и то беше по-рано, преди уискито… Или друго. Отряд отмъстители минава през степта. Чуждо племе е отвлякло девойка. Трябва да настигнат похитителите, да ги накажат. Гурмалулу е начело. Ето, догонват ги. Двете дружини се изправят една срещу друга. Враговете мятат копия, а Гурмалулу ги лови дръзко и ги чупи. И се шегува… Неприятелите са прогонени. Един е убит. Гурмалулу отрязва палеца на дясната му ръка, за да не може душата му да мята копие, да не отмъщава на убийците си… Но и това е било отдавна, много отдавна, преди да надигне първата бутилка… Сега нито му се люби, нито му се пее, нито му се танцува. Нито му се пие уиски. Нищо. Само му се умира.

Защо не се изсмее Табала?

Внезапно Гурмалулу трепна. Джубунджава извика нещо и се спусна към огъня. Натрупа отгоре му свежа шума и пръст. Огнището задимя. Старецът взе една рогозка от трева, покри с нея дима, след което бързо я отмести. Във въздуха се надигна кълбо пушек. Пак закри огнището. Пусна две кълбета. После остави димната струя да се източи нагоре непрекъсната.

Джубунджава говореше чрез дима. Но с кого? Без да се мръдне, Гурмалулу изви само очите си. На запад, зад далечната дюна, в тихия въздух се издигаха други подобни облачета.

Пушекът на Джубунджава казваше:

— Донесете белия човек!

— Идем! — отвръщаше другият.

Наистина дойдоха скоро. И върху носилка от клони докараха някакъв белокож. А след групата пристъпваха бавно три камили. Когато положиха товара си на земята, Гурмалулу за свое удивление откри, че това е мистър Том. Наистина отпаднал, трескав, но жив. Сърцето му, отдавна забавило пулса си, се разтуптя. Какво търсеше тук тоя, заради когото Гурмалулу трябваше да бъде погубен? Какво ново зло замисляше?

Даингумбо разправяше — с думи, с викове, с мимика, с цяло тяло — как са видели лешоядите в небето, как са тръгнали нататък и намерили трите камили до засипания с пясък човек. Как са го изровили. Как той поискал вода и как го донесли тук. А сега Джубунджава трябваше да реши какво да го правят.

Докато траеше тоя дълъг разказ, и то не толкова разказ, колкото цяло представление, своеобразна забава в скучния живот на туземците, Том Риджър дойде напълно на себе си. Друг път не би се докоснал до съдина на дивак. Сега изпи жадно и втората охлювена черупка с вода, която му поднесе Даингумбо. Усети как силата му се връща. А с нея — и гладът.

— Има ли нещо за ядене? — рече той. Отдавна живееше по тия места. Понаучил беше езика на тукашните племена.

Джубунджава даде знак с ръка да го нагостят. Мъжете хвърлиха донесеното кенгуру в огъня и когато го опекоха, всеки си отряза къс топло месо. Опашката предложиха на госта. Знаеха, че белите я предпочитат. Когато се нахраниха добре, Том Риджър каза:

— А сега, Джубунджава, ще ми дадеш ли няколко мъже да ме отведат в Селището на белите до планината на Змията Дъга?

Старецът поклати побеляла глава.

— Няма!

— Защо? — сопна се Том.

— Защото е на чужда земя. Никой няма право да навлиза в чужда земя. Там във всеки камък, във всяко дърво живее духът на някой прадядо от чуждото племе. И този дух ще намери случай да те накаже.

Това беше добре известно на Том Риджър. Диваците избягват да навлизат в чужда територия. Затова нямат войни за земя — за разлика от цивилизованите. Диваците се бият само за отвлечени жени. Те бяха за себе си прави. Но той не смееше да тръгне сам, без водач. Страхуваше се от нова буря. А и без буря не би могъл да се оправи в този пустинен лабиринт. Случайно зърна легналия Гурмалулу.

— Болен ли е? — запита той повече с цел да продължи разговора, да предразположи стареца към отстъпки. Знаеше, диваците нямат вождове. Но старците, мъжете с голям опит в живота, се ползуват с влияние, на което биха завидели много водачи, лидери, царе и президенти в цивилизования свят.

— Това е Гурмалулу! — отвърна Джубунджава. — Мъртъв!

Том се учуди.

— Как тъй мъртъв? Ето, гледа ме!

— За нас е мъртъв! Открадна чуринги. Уби Нгалбара. Затова ще умре. Магическата кост прати в него смъртта.

Изглежда някога някой се е одраскал с човешка кост и е умрял, заразен от трупна отрова. Оттогава може би е останала вярата в мощта на заострената кост.

Том премисляше бързо. Гурмалулу му трябваше. Сега вече не толкова за рисувани чуринги. Сега Том очакваше не хиляди фунта от богатите сноби, а — милиони. Гурмалулу можеше да му стане водач, да му стане следотърсач, да го противопостави срещу следотърсача на Крум Димов. Вече не ставаше дума и за милионите, а за спасяване на живота. Крум Димов трябваше да млъкне, Гурмалулу щеше да помогне за това. И още нещо; как тъй ще остави да го уморят пред очите му? Не само като цивилизован човек, но и като полицай беше длъжен да осуети такава дивашка саморазправа.

— Джубунджава! — рече той. — Щом като е мъртъв за племето, тогава ми го подари! Ще напусне селището, все едно труп.

— Той е осъден да умре. Не е прогонен.

— Изгонете го!

— Не може! Тогава всеки ще почне да краде чуринги, да убива съплеменниците си! Не! Гурмалулу ще умре тук!

— Джубунджава, аз съм силен. Ще та подаря много неща. Ще ти подаря една камила.

— Защо ми е? — отвърна старецът. — Джубунджава още може да ходи. От камилата не могат да се разчитат следите.

— Ще ти подаря ножове.

Джубунджава не отговори. Само поклати решително глава.

— Ще ти подаря много уиски. Да пие цялото племе.

— Племето на Джубунджава вече не пие уиски. Табу. Племето се връща към обичаите на дедите.

Том сбърчи чело. Може би и тук — пак сектата „курунгура“? Назад към природата! А членовете на тая секта понякога убиват белите. Той неволно посегна към пояса си. Пистолетът беше на мястото си. Но се сети. Празен, без никакъв патрон. Изстрелял ги бе по ония негодници вчера.

За щастие диваците не подозираха това. Те се плашат само от вида му. Сякаш да се поразходи, Том Риджър се изправи. Убеди се, че силите му са се върнали. Щяха да му стигнат и за това, което си бе наумил.

Когато се отстрани на десетина крачки от групата и се увери, че никой не е останал зад гърба му, той извади пистолета и без да го насочва, запита:

— Ще ми дадеш ли Гурмалулу?

Старецът тръсна упорито глава.

— Аз съм законът — рече заплашително инспекторът. — Ти знаеш, законът на белите забранява магията на насочената кост.

— Черните хора имат свои закони. Тук е земята на Джубунджава. Алиса е далеч.

— Ще стрелям!

— Стреляй! Джубунджава е много стар. Време му е да си ходи. Но Гурмалулу ще стои тук, докато умре!

Том Риджър почувствува безсилието си срещу фанатизма на дивака. Затова го остави. Отстъпи заднишком, за да следи настръхналата черна тълпа пред очите си, и се изправи над осъдения.

— Гурмалулу, ставай! Нещастникът едва успя да прошепне:

— Не може! Гурмалулу трябва да умре!

Том Риджър сви презрително устни.

— А защо трябва да умираш? Защото някакъв мръсен дъртак насочил един мръсен кокал насреща ти! Я скачай! Не ме ядосвай!

Осъденият опита да се надигне, но мигновено се отпусна надире като подкосен. Главата му дрънна в земята.

— Глупаво момче, си ти, Гурмалулу! — рече Том. — Да вярваш в някакъв кокал! Че ако Джубунджава е толкова могъщ, нека да убие мен!

И се обърна към слисаното от дързостта му множество:

— Хайде, старче, да ти видя силата!

Даингумбо отговори вместо него:

— Магическата кост не хваща белите дяволи.

— Тогава някоя птица! Нека застреля онова ему!

— Магическата кост не е за птици.

Том се разсмя.

— Не може птици, не може бели хора. Тогава какво може? А моят пистолет може и птици, и животни, и хора: бели и черни.

Той се приведе над Гурмалулу.

— Виждаш ли силата й? А ти ще мреш! Когато на света има толкова сладки неща. Ето на, в джоба ми се е запазило шишенце уиски! Ако дойдеш с мен, ще живееш в колиба, пълна с уиски.

И чудо! Убедил се сам в безсилието на магията, замаян от вида на ракиената бутилка, почувствувал се отново под нейната власт, Гурмалулу се понадигна, протегна ръка.

— Дай! — прошепнаха пресъхналите му устни.

Том му поднесе плоската бутилка и нещастникът впи в нея устни. Когато я свали, очите му вече светеха. Той се надигна с омекнали колене, олюля се, ала не падна. Тръгна подир спасителя си. Том го закрепи на едната камила, изчака я, докато стане, после възседна другата и пое на запад с победоносен вид, без да погледне слисаните чернокожи.

Тогава чу последните думи на Джубунджава:

— Гурмалулу, чуеш ли гласа на Табала, ще умреш!

— Ха, ха, ха! — изсмя се Том Риджър.

Селището скоро изчезна назад. Местността стана по-хълмиста, пресечена от плитки крийкове, обрасли с храсти и дървета, над които се виеха облаци мушици, явен признак за близка подпочвена вода. Над всички се извишаваха огромни евкалипти като дрипави старци, омотани в раздрани шалове от олющената кора. Разцъфтялата акациева гора приличаше на море от пламъци. Тук-там поклащаха ветрилата на листата си вретеновидни камедни дървета^[1].

На първия хълм Том спря, за да отстъпи място на спътника си, който отсега щеше да го води. И от височината видя далечната пустиня, където замалко щеше да остави костите си. Додето стигаше поглед, се гънеха пясъчните дюни, в редици, една зад друга, подобни на гигантска разорана нива, в която редките дървета изглеждаха като недоизскубани плевели.

Изведнъж Гурмалулу съзря на близкия клон една кокабура. Сякаш някой го стисна с нокти за гърлото. Дъхът му спря. Ако Табала се изкискаше, Гурмалулу щеше да умре. Тъй прокоби Джубунджава. Заслепен от ужас и омраза, той замахна с бумеранга си. Тотемът на племето беше кенгуруто. Ала Джубунджава като всички големи магьосници имаше свой личен тотем — безсмъртното момче Табала. Убиеш ли тотема на някого, причиняваш и нему страдание. Бумерангът бръмна, насочи се напред, после се издигна нагоре, наклони се, сви наляво, мина на педя от мерената птица, без да я докосне, и полетя обратно. Вцепенен от почуда и уплаха, ей тъй само но навик, Гурмалулу простря напред ръце, плесна с длани и улови в тях завърналото се оръжие. Това вече беше извън неговата възможност за разбиране. Той, най-добрият мерач с бумеранг, не бе улучил. Не допусна, че това може да се дължи на глад и изтощение, че може да се дължи на ракията. Прие единственото, което му бе втълпявано цял живот — магическата мощ на стария магьосник бе запазила тотема му. Смазан от безсилието си, той пое напред.

Чак привечер Том го спря.

— Гладен съм — рече той.

Чернокожият се озърна послушно.

— Гурмалулу ще потърси нещо!

Някаква сянка се мярна в близкия шубрак. Черният ловец скочи, но скоро се върна с празни ръце.

— Вомбат! — рече той. — Скри се. Черните хора го ловят така: пускат в дупката му дете; тя е тясна, не може да мине мъж; детето крещи отдолу къде да копаят…

И без да довърши описанието на лова, продължи нататък, като преобръщаше камъни и дънери, лапваше по навик някоя личинка, заглеждаше се в дупки и хралупи. По едно време се спря. Взе да духа по кората на стария евкалипт.

— Опосум! — рече той. — Останали са космици. Той удари по стъблото с каменната си брадва без дръжка, захапа я, закрепи палеца на крака си в засеката и като се държеше с една ръка за ствола, направи втори нарез. Тогава стъпи в него с другия крак. Така достигна хралупата, бръкна вътре, но я издърпа с вик.

— Змия!

И се свлече на земята, посивял от уплаха. Тогава видя една пчела, кацнала в близкия цвят.

— Ще ядем мед! — рече Гурмалулу и с ловко движение я хвана за крилцата. Залепи с малко смола една перушинка върху коремчето й и я пусна. Перушинката, която личеше ясно, се издигна нагоре-нагоре, докато се намъкна в една тясна дупка в дънера на акацията, там, където той се разклоняваше.

— Брадвата трябва да сече много — рече той. — Но няма що!

Вече се канеше да направи първата засека по стъблото, когато чу някакво къткане. Усмихна се. Забрави пчелите.

— Талегала!

И пристъпи дебнешком нататък. Том Риджър го последва. Храсталакът се сгъсти. Чудни храсти, доскоро свежозелени, напоявани от неотдавна пресъхнала речица, сега те изглеждаха мъртви и безжизнени. Върху тъмните вейки шумоляха бели листа като изрязани от хартия. Животните вече го бяха напуснали. Само талегалата беше останала, вярна на родителския си дълг.

Скоро я видяха, като дежуреше покрай инкубатора си. Беше хубава едра птица като пуйка, която побягна уплашена при идването им. Гурмалулу знаеше, че пак ще се върне. Знаеше го и Том Риджър. Торната кокошка е още едно от чудесата на Австралия. През зимата мъжката и женската бяха приготвили люпилнята си, натрупвайки шума в купа десет метра в диаметър и един човешки бой висока. Женската бе снесла яйцата си на върха й, а мъжката бе останала да ги наглежда. От гниенето купчината се бе затоплила, бе почнала да мъти яйцата вместо квачка. Мъжкият не се бе отделял от тях месеци наред. Щеше да остане тук, докато се излюпят, дори ако трябваше да умре от глад в загиващата гора. Непрекъснато бе проверявал с клюн температурата на постройката си. При прегряване беше разравял шумата да се охлади; при застудяване я беше затрупвал; при дъжд бе насипвал пясък върху яйцата, та водата да се оттича навън; бе ги пазил от лисиците, които белокожите бяха докарали за борба със зайците.

Гурмалулу грабна един клон и се залови да разравя купчината. Бъдещият баща изскочи от закритието си, застана редом с него и почна настървено да я засипва. Колкото изравяше човекът, толкова затрупваше птицата. Накрая той не се стърпя, цапароса я с клона по главата и я просна безжизнена. Скоро отдолу се показаха яйцата. Богатата вечеря беше осигурена.

Докато съберат дърва, докато разпалят огъня, за да опекат плячката си, нощта настъпи. Ярките съзвездия засияха върху тъмносиния небосвод. Месечината, преминала новолунието, бавно се въззе нагоре. Сиянието й замрежи света, поръси с диамантен прах дървета и скали, затъмни блясъка на звездите. Трябваше да бързат, за да пътуват и през нощта. Колкото по-рано пристигнеха в „Сити“, толкова по-добре.

Позаситил гладния стомах, отдалечил се от племето, от старейшината и прокобата му, Гурмалулу стана разговорлив.

— Месецът е силен мъж — рече той с пълна уста. — Голям ловец. Всяка вечер се катери по един висок-висок евкалипт на небето. Там лови опосуми. Яде много. И надебелява. После опосумите се свършват. И той почва да отслабва.

Унесен в своите грижи, Том не каза нищо. Знаеше тая легенда. А Гурмалулу продължи:

— Земята виси, вързана с връв. И небесните духове държат връвта. Какво ли ще стане, ако някой среже връвта?

Но Том, който отдавна не го слушаше, внезапно прекъсна размислите му за света и за космическите катастрофи, които го заплашват.

— Гурмалулу — рече той. — От теб искам само едно. Ако Крум Димов е в лагера, ти да влезеш и да го убиеш. Ти ще ми бъдеш бумерангът. Ще го удариш и ще се върнеш при мен.

Хрумването му беше и смислено, и остроумно. Крум, защитникът на диваците, убит от дивак. Това щеше да бъде последният подтик за разколебаните търсачи, то щеше да ги прати против скитащите в околността чернокожи шайки.

Достатъчно беше да се отърве от помощника си. После да измъкне Гурмалулу от притъпените нокти на закона. А от Бурамара не се боеше. Никой нямаше да даде ухо на бръщолевенията му. Тогава Том щеше да се яви като защитник на правдата, щеше да защити сестрата на Крум от злото в света. И тя тогава щеше да се окаже по-благосклонна. Защото щеше да бъде съвсем беззащитна сред сбирщината нехранимайковци. И богатството пак щеше да се окаже достижимо. В Австралия имаше петдесет семейства милионери. С него щяха да станат петдесет и едно. Щеше да застане редом с Бая, Дарлинг, Сайм, Майер, Ферфакс и Нокс. Нямаше да бъде той първият престъпник милионер. Джон Рей от главатар на банда стана почитан бизнесмен. Уилям Фрейзър беше избивал аборигените десетки години поред. И никой не споменаваше това повече. Имаш ли милиони, ставаш почтен.

Том Риджър и сега вече беше богат. Опалът на Скорпиончето можеше да му осигури двореца в Кю. Оставаше му да разкрие кой е пипнал камъчето на Бил Скитника и да му го отнеме. То се знае, не само това. Два камъка, колкото баснословно скъпи да са, не можеха да му предложат всичко, за което той мечтаеше. Не можеха да го направят петдесет и първия. Трябваха още много опали — всичко, което тия заслепени от глупава алчност търсачи изкопаеха. Всичко трябваше да бъде негово. Не беше той човекът, който се задоволява с трохи, не беше той човекът, който е склонен да дели. По-добре всичко на един (и то на него!), отколкото на всички по малко.

Освен в мелбърнския Кю щеше да си купи дворец и в Сидней. И все пак за него Мелбърн беше по-привлекателен, по-тих, романтичен. Там не се пуска автомобил с лош заглушител. Там дори трамваите са с гумени колела. Но в Канбера не би живял. Канбера не е град. Той е повече парк, предградие на един още неоснован град.

Чернокожият подхвърли:

— Гурмалулу иска да стане като Наматжира! Ако убие Крум, мистър Том ще го направи ли като Наматжира?

— Е? — запита Том. — Какво ще правиш, ако станеш втори Наматжира? Ще купиш автомобили и ще разхождаш Джубунджава, ще поиш всички с уиски? Тъй ли?

Гурмалулу се сепна.

— Не! Никакво племе! Гурмалулу няма племе. Ще си купува уиски и ще си го пие сам. Не довърши. Том се бе надигнал.

— Хайде! Бумерангът има работа!