Петър Бобев
Опалите на Нефертити (8)

Когато свалиха превръзката от очите й, Мария се закова на място слисана. Разтърси глава. Будна ли беше? Не сънуваше ли? Някакъв кошмар, натрапен й от недавнашния разговор с Крум за странните египетски находки в Австралия? Но не! Не беше сън. Помнеше всичко. Помнеше как няколко черни ръце я грабнаха, докато тя подреждаше пред колибата сбирката си от поразени растения, как й запушиха устата и я понесоха, омотана с въжета, към стръмните зъбери на Змията Дъга? В глъчката на беснеещите опалотърсачи никой не бе забелязал отвличането й. Едва горе, на тясното плато, обрасло с още незагинал храсталак, бяха махнали кърпата от устата й, за да й вържат очите. Това беше последното, което бе видяла — отвесна червена скала, увенчана с причудливи зъбери и остроръби върхове, разсечена от дълбок тесен каньон, който навлизаше право на запад в червената й гръд, за да се разклони в гигантски лабиринт от отвесни урви. Тя се бе възползувала от това и бе успяла да изпищи пронизително сигнала си. Но и сега никой не бе я чул. И „Мила родино“ не бе помогнала. После я бяха повели с вързани очи. Досетила се бе, че се движат по някаква тясна пътечка, оградена отдясно с отвесна стена, а отляво — с пропастта на каньона. После се бе чул приглушен скърцащ звук и стражите й я бяха въвели в някакво подземие. Познала го бе по мириса на спарения въздух, който я бе лъхнал. След това бяха продължили, изкачвали се бяха по стъпала нагоре, слизали бяха надолу, докато я бяха спрели тук и й бяха свалили превръзката. Мария никога не бе ходила в Египет, но бе чела много за древните му паметници, бе виждала снимки и илюстрации, гледала бе филми. Стори й се, че изведнъж, с вълшебно килимче, бе прелетяла хилядите километра, които ги деляха, и се бе озовала там, край брега на Нил, в каменните храмове на Луксор.

Сред огромната зала, издълбана в песъкливата скала и осветявана от няколко тесни комина в тавана, отстрани на пътеката лежаха две редици сфинксове с лъвски тела и човешки глави — олицетворение на човешкия разум и лъвската сила. Между тях се разхождаха десетина котки, които идваха да се галят в краката й с тихо мяукане.

В дъното, подпрян от два изписани с йероглифи пилона, зееше порталът на храма. Стените бяха запълнени от пода до тавана с яркоцветни фрески. Погледът й не можеше да се спре никъде сред това замайващо струпване на фараони — огромни, превишаващи десетократно по ръст поданиците си, царици, велможи, писари и роби, кораби и колесници. И всичко това — изпълнено с познатата й трогателна несръчност, с цялата наивност на древния художник, който дори е нямал и представа за законите на съвременната перспектива. Ето на първия ред е поставен фараонът в колесницата си. Военоначалниците му, които са зад него, според каноните на египетската живопис, са изрисувани на втори ред над главата му; войниците, които са най-далеч — на трети ред. И всички с глави, ръце и крака в профил, очи и рамене в анфас, тъй както е могъл тогавашният живописец и тъй както е повелявал канонът на жреците. А в междините между бойните и трудовите сцени се тълпят безброй животни: ибиси, лъвове, чакали, коне, бикове, овце, кози. И редом с тях: кенгуру, ему и папагал, лотоси, папируси и евкалипт — странно смесване на два различни свята, Австралия и Египет.

Черният й страж я побутна с копие да върви и тя прекрачи прага. Стори й се, че ще се загуби сред тая гора от колони, изпъстрени от горе до долу с йероглифи. Отстрани, върху ниски подставки, се възправяха безброй каменни фигури, обкръжаваше я многочисленият пантеон на египетските божества — хора с животински глави: крава, чакал, крокодил, лъвица, овен, ибис, сокол. В подножията им лежаха груби статуи на риби и торни бръмбари скарабеи. А отсреща, където водеше величествената колонада, върху пиедестал от полиран базалт я гледаше една прекрасна женска глава, сякаш изваяна от жива плът, оцветена с бои, които още не бяха изгубили свежестта си, с пълни, сочни устни, прав гръцки нос и големи топли очи от инкрустиран планински кристал, ограден с черната удължена рамка на миглите. На главата и тежеше, както тежи царска корона, висока права шапка, подобна на папска тиара, украсена със злато и скъпоценни камъни. Нещо в тоя образ трогна пленената девойка, нещо много човешко, топло и близко, сякаш съвсем не на място сред това свърталище на каменно студени богове — полуживотни. Сякаш очарователната млада глава мечтаеше за нещо възвишено и непостижимо или пък си припомняше с едва сдържани сълзи далечен спомен, обърнала поглед назад, към нещо прекрасно и незабравимо, но отминало безвъзвратно. И в сочните й устни се четеше едновременно и гордост, и горчивина, и много тъга. Такава човешка тъга!

Зад гърба й, опасала на длъж стената, искреше в безброй оттенъци на дъгата огромна змия от вградени черни опали. „Такива са може би нощните опали“ — помисли си неволно Мария. Навярно струват милиони. В същото време брат й, Емуто и всички ония окаляни в шахтите несретници се ровеха и трепеха заради някакви отломки, заради парченца, струващи стотина или хиляда фунта. А над змията, която я хипнотизираше с тъмната опалесценция на мрачните си спектри, грееше с меката топлота на златото огромен слънчев диск с множество лъчи, които завършваха с човешки ръце.

Всичко това беше тъй чудновато, тъй неочаквано тук, в Мъртвото сърце на Австралия, едновременно тъй познато и тъй неправдоподобно, че Мария нямаше сила да откъсне очарован поглед, задъхана от удивление.

Рязък глас като крясък я сепна, извади я от вцепенението й:

— Паднете в нозете на фараона! — викаше гласът с езика на аранда. — Пълзете по корем! Никой няма право да стои прав в присъствието на фараона. Най-знатните целуват праха, върху който е стъпвал синът на бога.

Тя се озърна. Стражите й наистина бяха паднали по очи, с допрени о каменния под чела. Слисана, незнаеща що да стори, тя дочу друг глас — тих, но плътен, човешки глас, който заговори на чист английски език:

— Девойко, не се плаши! Ела при мен!

Едва тогава тя видя и него, самия фараон, изпъчен върху златен трон пред прекрасната женска статуя, неподвижен като всички статуи в тая тържествена зала. Двама чернокожи воини, с бели набедрени превръзки и шарени египетски забрадки, с копия и щитове, стояха отстрани, изправени и те като каменни скулптури. Фараонът беше облечен в полупрозрачна материя с втъкани златни нишки, обшити със скъпоценни камъни, със златен скиптър в ръка. На главата си бе положил разкошна тиара, опасана от златната змия „урея“ — символ на величие и неограничена власт, изправила заплашително глава, с раздута шия и святкащи рубинени очички. А отдолу, от едно черно изпито лице с остри европейски черти и цвят на абориген, завършващо с дълга остра брадичка, без мустаци, я гледаха две големи черни очи с изпитателен израз. Две трескави очи.

Зловещият глас отново изкряска:

— Паднете по очи пред великия Ехнатон! Фараонът пошепна, без да се извърне:

— Замълчи, Кенатон! Сега аз говоря!

Мария, видяла най-сетне кому да излее гнева си, запита рязко:

— Кой сте вие? С какво право ме пленихте? И защо ме държите вързана?

Той изчака малко и отвърна безстрастно:

— Аз ще питам. Ти само ще отговаряш. После, когато му дойде редът, ще научиш всичко.

— Нямате право!

— Фараонът, синът на слънцето, има винаги право! И странният глас повтори като ехо:

— Божественият фараон има винаги право. Защото е син на слънцето.

Тя вирна глава.

— Пред вашите роби може, пред мене — не!

Все тъй безучастно той се обърна към чернокожите:

— Отвържете я веднага! После се обърна към нея:

— Аз питам сега. Какво търсите в моите владения?

Тя неволно отстъпи пред властния му тон.

— Нашите хора вадят черни опали. И никой не знае, нито е чувал кой сте вие и кои са владенията ви.

— А ти, девойко! Ти не поглеждаш опалите. Какво дириш ти?

— Проучвам една опасна болест, която погубва флората на района.

Той отпусна клепачи.

— Опасна, казваш! Какво знаете вие!

— А вие знаете ли нещо повече?

Направил се, че не я е чул, той продължи:

— Ще могат ли белите хора да я спрат?

Тя сви рамене.

— Ще се опитаме! Ако успеем да унищожим пустинната растителност и насекомите в един пояс от сто-двеста километра ширина, тогава вярвам… Иначе…

— Иначе?

— Не смея да го помисля. Това ще бъде катастрофа. Световна катастрофа, по-страшна от избухването на всички атомни бомби.

— Защо ще избивате насекомите?

— Защото пренасят болестта.

След кратко премисляне той запита:

— А ти можеш ли да развъждаш такива насекоми?

Тя го изгледа, слисана от тоя неочакван въпрос. Навремето, когато мексиканската опунция се бе разпространила в Австралия и заплашваше да заплеви с непроходимите си бодилаци пасищата и нивите, едно внесено от Мексико насекомо Кактобластис касторум спаси фермерите. Всеки ентомолог знае този факт. Още като студентка на упражнения Мария бе развъждала кактобластиса. Отглеждала бе и насекоми ентомофаги — насекоми, убийци на насекоми: и афелинуса, който настанява яйцата си в тялото на кръвната въшка, а личинките му изгризват вътрешностите й; и трихограмата, която снася своите яйца в яйцата на нощните пеперуди; и калинките Родолия и Криптолемус, които се хранят с цитрусовите червеи. Можеше, ала не каза това. Бегло подозрение, неоформено, недопустимо, блесна и угасна в съзнанието й.

— Защо ви е нужно това?

Той не отвърна. С леко кимване направи знак на стражите.

— Ехенуфер, отведи я да види богатството и мощта на фараона!

Същият дрезгав глас отново се провикна невидим:

— Паднете в краката на фараона!

Стражите я поведоха вляво. При тяхното приближаване един блок в стената се отдръпна да ги пропусне в зиналия отвор. Изминали стотина крачки, те спряха там, където коридорът се разклоняваше на две. И отново друга каменна плоча се отмести. Мария усети, че се замайва. В светлината на факлата заискриха купищата златни съдове, гривни, огърлици, шлемове, щитове, мечове, копия. Засияха с опалесциращи сияния черните опали. Дори тя, която се смяташе имунизирана срещу опаловата треска, прецени, че това струваше милиони: злато в количество, каквото тя не беше в състояние да си представи, опали от такова качество и карати, каквито не бе и сънувала.

Внезапно нещо изпърха и кацна на рамото й. Същият креслив глас изграка почти в ухото й:

— Паднете по очи!

Опомнила се от първата уплаха, девойката го погледна. Видя един хубав бял какаду с жълта качулка. Посегна да го погали.

— Сладко папагалче! — продума му тя.

— Кок, кок! — измърка той.

— Сладко папагалче! — повтори Мария.

Черният Ехенуфер я докосна по рамото, за да я подсети, че трябва да се връщат. Тя тръгна отново пред него. Масивната плоча се завъртя безшумно, сля се със стената. Все тъй безшумно се затвори и входът към коридора.

Тя отново застана пред трона.

— Е, видя ли моето богатство? Може ли друг да се мери с един фараон?

В гласа му Мария неволно долови нещо повече от обикновено самохвалство, някаква болезнена нотка, страст да чуе думи за възхита.

Доловил думата „фараон“, папагалът пак се провикна:

— Паднете по очи…

Фараонът го прекъсна:

— Стига, Кенатон!

И Кенатон млъкна. Кацнал върху пиедестала на женската статуя, той се залови да чисти перата си, като си мърмореше тихо:

— Сладко папагалче! Сладко папагалче!

Явно, харесала му бе тая ласка.

Мария сви пренебрежително устни.

— А защо ви е това богатство?

— Ако пожелаеш, то ще бъде твое!

Тя вдигна рязко глава. Какво подмяташе тоя странен човек?

Тогава той се изправи. Пристъпи крачка напред, изпъчи дребното си тяло, вирна острата си брадичка.

— Не само златото и опалите. Цялата страна ми принадлежи. Аз съм Ехнатон, последният от фараоните на Червената южна земя, която вие нарекохте Австралия.

Ако беше в града или в „Сити“, Мария би се изсмяла на това самовеличаене, би нарекла и него самия луд. Но тук, в недрата на планината, в сърцето на Змията Дъга, затисната от мрачната тържественост на тоя грандиозен храм, при вида на баснословните му богатства, тя забрави, че извън тези каменни чудесии имаше друга Австралия, с многомилионно население, с фабрики, с войска, с икономическа и военна сила, която нито бе чувала, нито пък би искала да чуе за съществуването на някакъв подземен фараон, кой знае как, по какви незнайни пътища на съдбата оцелял до наши дни.

— Слушай! — рече с тържествен глас Ехнатон. — И съди сама! Ако умееш да разчиташ йероглифи, погледни надписа върху пиедестала на Нефертити!

Нефертити! Мария изведнъж се досети откъде й бе тъй близко, тъй познато това изящно, одухотворено лице. Главата на Нефертити даваше живот и топлина в тая мъртва каменна зала с тоя физически жив, а като че ли душевно мъртъв фараон и покорните му воини роботи, с празни, сякаш невиждащи погледи, с бавни, сякаш чужди движения, подобни на сомнамбули или хипнотизирани.

Ехнатон видя, че девойката не бе мръднала от мястото си, не бе и погледнала древния надпис. Не бе египтоложка, та да го разчете. Той затвори очи и с равен, безчувствен глас заговори. Знаеше наизуст тоя чуден разказ — обяснение на безброй стари загадки и извор на много повече въпроси за отговор.

— „Говори Нефертити, единствена царица на Черната земя Хемит, единствена царица и на Червената южна земя.“

Той преглътна и продължи, без да я погледне:

— „Когато моят божествен съпруг, фараонът на Горния и Долния Египет, Ехнатон, отиде на небето и се сля със слънцето, аз напуснах царството и децата си, за да се спася от коварството на жреците, на тия същите, които бяха отровили моя съпруг, фараон и бог. Преди това, за да го предпазя от поругание, аз пренесох мумията му в гробницата на майка му Тейе. Ала жреците, да бъдат проклети навеки, я намериха и там и заличиха името му от свещените текстове, та така, лишена от име, душата му да стане скитник сред нищото.

Аз реших да тръгна на изток, за да се срещна с Атон — слънчевия бог, когато се възема над земята, и там, в него, да се слея с моя божествен фараон и съпруг. Затова се спуснах по морето на кораб, сто и петдесет лакти дълъг и четиридесет широк. На него взех сто и петдесет моряци от най-верните хора на Ехнатон. Те бяха повярвали в Единния Атон, отрекли се бяха от многобожието на жреците, видели бяха чужди небеса, чужди земи и сърцата им бяха по-смели от лъвовете. Те предсказваха бурята, преди да е връхлетяла, и дъжда, преди да са се появили облаците.

Аз преминах през Червено море, което отделя пустинята на Хемит от пустинята на шумерите, и излязох в Голямото южно море. Но владетелят на Пунт, уплашен от мощта на египетските жреци, отказа да приеме изгнаницата. Той каза с глас, който трепереше от срам пред това, що трябваше да изрече:

— Пресветла царице! Новият фараон ще стане мой враг, ако ти дам приют. А ако откажа, ти ще ми станеш враг. Научи ме що да сторя, ако си толкова мъдра, колкото си красива!

И без да му отговоря, аз отново тръгнах право на изток, защото знаех, че на изток има земя, а не знаех какво има на юг. Около кораба плуваха акули, прелитаха хвъркати риби, невиждани чудовища изхвърляха цели водоскоци от главите си. А моите моряци не се плашеха от никакви опасности, но моето сърце беше разбито от мъка. Затова не спирах и все плавах напред.

Тогава и Атон ни изостави. Моряците и робите заболяха. Всеки ден хвърляхме по няколко трупа в морето. И нямаше кой да управлява платното, и нямаше кой да гребе с веслата. Накрай, когато бяхме помислили, че ще загинем сред безкрая на чуждото море, видяхме бреговете на богат зелен остров. Ала и тук сърцата ни не намериха покой. Островът се наричаше Ланка и там царуваха много владетели. Атон ги бе дарил с несметни богатства: бисери, диаманти, злато, слонова кост, сандалово дърво, благовония, маймуни и роби, ала от алчност те воюваха безспир и никой не даде подслон на злочестите бежанци. Там слънцето изгряваше точно на изток и залязваше точно на запад, а по пладне телата нямаха сенки.

И рече ни царят Равана:

— Аз не знам дали утре ще бъда цар. Бягайте, защото и вас няма да пощадят враговете ми! Вземете роби, колкото ви трябват, и отплавайте от нашия остров!

Ние натоварихме много черни роби. А на Ланка живееха бели и черни хора. И белите бяха господари, а черните — роби. И тия черни роби бяха от разни племена, та не си разбираха говора. Те хванаха веслата, вятърът наду платното и ние отново тръгнахме на път, без да знаем накъде.

Пътувахме дълго. А един ден моряците казаха:

— Свърши се нашият свят. У нас слънцето изгрява отляво и залязва надясно. Тук слънцето изгрява отдясно и залязва наляво. Няма ги нашите съзвездия. Чуждо море под чуждо небе. Няма и Полярната звезда. Как ще се оправяме нощем?

И рече ни тогава един роб:

— Вижте тия звезди — като кръст. Когато кръстът се изправи на небосвода, значи е настанало полунощ и сочи право на юг.

Надеждата пак се върна в сърцата ни, защото имахме пътеводител и в нощта. А съзвездието нарекохме Южен кръст. Кръстът символизира безсмъртието. Той е знак на огъня, на слънцето и вечния живот. Това са кръстосаните пръчки, от чието триене жреците са добивали огъня.

И много още чудеса видяхме, които по-късно нямаше да ни се виждат чудеса. По вълните ни гониха морски разбойници от царството на Сина. По островите, където слизахме за вода и за нови роби на мястото на умрелите, се сражавахме с черни човекоядци. Морски чудовища протягаха пипала и отвличаха хора от палубата. Бушуваха бури, каквито друг човек не е виждал, а вълните бяха високи колкото пирамидите на Хеопс и на Хефрен.

Един ден на кръгозора се появи пространна суша, ниска, обрасла с гъсти гори. Привечер спряхме в устието на пълноводна река. А през нощта ми се яви божественият Ехнатон и рече:

— Нефертити, ти ще слезеш на тоя бряг и тук, далеч от Тамери, Любимата страна, ще построиш нов град. И твоите потомци ще изградят държава, по-мощна и по-велика от Черната земя Хемит.

И наистина, на другата заран, след като възнесох хвала на изгряващия Атон с псалома на възлюбления Ехнатон, аз слязох на брега. А тя беше благословена, тая земя, изобилна на гори и води, богата с дивеч. Чудни, невиждани дървета, още по-чудни твари, такива, каквито никой друг човек нито е виждал, нито е чувал. Може би това бяха Райските поля Иару. Земя без хора. Никъде ни следа от човек: ни враг, ни приятел. Страна без лъвове, без чакали, без хиени. Страна, в която можеш да бродиш без боязън, че ще те проследи неприятел, че ще те нападне звяр.

И аз, Нефертити, заселих тая земя, основах новия град Ахетатон — Небосвода на Атон, построих нов храм на единния бог. И строг завет оставих. Никога повече да не се почитат старите божества, защото на света има само един бог Атон — Слънчевия диск, не човек и не животно, а сила, сътворила целия свят, видим и невидим, чиято мощ се изявява в красотата на всичко, що ни окръжава. И завещах им нов закон: не с насилие и кръв да изграждат държава и мощ, а с любов и с помощта на Атон — бога на всечовешката любов — тъй както ни бе учил божественият Ехнатон. И забраних да има жреци, защото всеки трябва да общува направо, без посредник със своя сътворител. Защото жреците създават многобожието, за да има повече храмове, в които да служат повече жреци, за да расте и крепне тяхната сила.

Вече съм стара и мечтая да умра. Ще се преселя на небето и там, в блясъка на Атон, ще се слея с божествения Ехнатон, което значи Щит на Атон.

Прославям Вечния Творец с псалома на любимия ми съпруг:

О, колко е чаровен твоят изгрев,

Атоне, жив първоизточнико на живота!

На кръгозора щом се появиш,

не може никой жив на красотата ти да устои,

защото си лъчист, възвишен и далечен.

Земята, що си сътворил,

погалваш с дланите на своя блясък.

Туй каза Нефертити, царица на Горния и Долния Египет и на Червената южна земя, и заповяда да го издълбаят върху колона от гранит, за да се чете и помни, докато трае гранитът. И ти, който в бъдните дни видиш тоя надпис, нищо не разрушавай. Нека остане, за да се знае.“

Ехото от гласа на фараона, удесеторено от далечните каменни ъгли, беше заглъхнало отдавна, а Мария стоеше потресена от този невероятен разказ. Мълчеше, премисляше всичко, което бе чула. И съмнението й неволно отстъпваше пред неподправената искреност на древния разказвач, пред лъчистия открит поглед на каменната царица.

Тя вече си припомняше много неща, които бе забравила. Тъй беше. Археолозите бяха изровили мумията на Ехнатон — Единобожец, и на майка му от нецарски произход Тейе. Намерена беше и мумията на Ехнатоновия наследник Тутанкамон в единствената неограбена до наши дни гробница на фараон. Само от Нефертити не бе останала никаква следа, нищо: ни мумия, ни дума.

Толкова хиляди години оттогава, а градът съществуваше, същият или някой друг подобен на него. И народът съществуваше, наистина променен, добил нов облик, успял да доживее до наши дни, макар и с последната си издънка, скрита под земята, в Мъртвото сърце на Австралия, отстъпил пред непреодолимата сила на белия нашественик.

Истина или красива измислица? А на колко въпроса, оставали без отговор до днес, даваше някакво разумно обяснение този хладен камък, покрит с йероглифи! Само той, с тази негова тайна, струваше хилядократно повече от всички богатства на фараона, натрупани в подземните скривалища, повече от всички опали, които можеха да бъдат изровени от планината на Змията Дъга.

Имаше хипотеза, че човекът е заселил тоя континент преди десетина хиляди години, но имаше и друга, според която това е станало най-много преди три хиляди години. И ето че тази най-неприемлива до днес хипотеза добиваше потвърждение. Добиваше обяснение и предположението за някакво сродство между австралоидите и някои древни племена в Индия, Цейлон и Индонезия. Всички са почти единодушни, че са дошли от север. Но как? И до ден днешен те са останали слаби мореплаватели, различни от полинезийците. Смешно е да се допусне, че са прекосили бурните простори на Индийския океан върху своите лодки от кори. Някои предполагат, че са дошли по сушата, която някога е свързвала Азия с Австралия като мост. Но този мост е изчезнал преди петдесет милиона години, много преди появата на човека. Този камък даваше единствения отговор — пренесла ги е със своя кораб Нефертити, пренасяли са ги по-късно нейните наследници.

Само преди няколко дни Мария беше прегледала набързо една статия, в която се твърдеше, че днес аборигените в Австралия, които надали наброяват и петдесет хиляди души, говорят, на сто и седемдесет езика, докато в Европа съществуват четиридесет и осем, в Америка — четиридесет и четири, а в многомилионна Азия — сто тридесет и три езика. Някога, преди идването на европейците, когато туземците са достигали около триста хиляди души, са говорили на около петстотин езика, повечето от които са изчезнали в забравата заедно с племената, които са ги говорили. И тази загадка сега някак се изясняваше. Всяко пренесено от Нефертити племе е дошло с езика си. Едно племе е крало жени от другите, смесвали се, външно заприличвали едни на други, получавала се една изравнена раса. Но всяко племе запазило езика, с който е дошло на тая земя. В същото време това обясняваше и една друга загадка. При идването си на континента заселниците са срещали аборигени със светла кожа, което ги е смайвало.

Гласът на живия фараон я изтръгна от чудните й мисли.

— Хората не могли да живеят в единобожие. Всеки иска свой бог, който да бди над него, да се застъпва за него. Плашело ги безпристрастието на Единния. И неусетно се върнали към стария пантеон. В храма на Атон, до златния диск с лъчевите ръце, които галят света, те поставили статуите на древните си богове. И ето, наред с богинята на небето Нут и бога на земята Хеб застанали синовете им Озирис, Хор и Сет и сестрите им Изида и Нефтида. Този стенопис разказва за мъките на Озирис, който научил хората на земеделие и им забранил да се убиват, и за злия Сет, който го излъгал да влезе в ковчег, после заковал ковчега и го хвърлил в морето. Разказва за Изида, която намерила тялото на своя брат и съпруг и го съживила.

Той леко отметна назад глава.

— А под златния диск на Атон — Амон Ра, почитан в образа на свещения овен, се вие страшният дракон Апоп, изваян от взидани черни опали. Денем Амон Ра плава с ладията си по небесния Нил, нощем по подземния Нил и там се бие с Апоп. Всяка нощ се бие и всяка нощ го побеждава. А това е Апис, земното въплъщение на Птаха, покровителя на занаятите и изкуствата. Двадесет и осем свещени белега трябва да притежава бикът, който ще стане Апис. Погледни го, козината му е от кръстове. На челото му има бяло петно — символ на слънцето сред мрака на вселената. Ето ги! Край тебе са застанали всички! Това не са полухора-полуживогни, това са богове. Кравата не е просто добиче, а богиня Хатор, овенът — Хнум; соколът — Хор; чакалът — Анубис, бог на задгробното царство; ибисът — Тот Големоносия, изобретателят на писмеността, бащата на мъдростта; котката — Бастет, богиня на луната и плодовитостта; крокодилът — Собека; лъвицата — Сохмет, богиня на войната. Скарабеят не е обикновен торен бръмбар. Той е също символ, защото търкаля топчето си, както се търкаля слънцето по небето.

Слисана от всичко преживяно, видяно и чуто през тоя тревожен ден, Мария стоеше вцепенена и онемяла.

Ехнатон изведнъж промени гласа си, сякаш се завърна нейде отдалеч, от бездната на миналото, изпълнено с борби и величие, с велики истини и велики заблуди.

— Разправям ти всичко това — каза той, — за да знаеш, че имам право!

— Божественият фараон винаги има право! — изкряка Кенатон.

— Цялата тая земя ми принадлежи. Моите прадеди са я открили, те са я заселили. Тя е моя с хората, животните и всичките й богатства. Аз мога да ги оставя живи, мога да ги унищожа. Мога да я подаря. Златото е собственост единствено на фараона. Никой друг няма право да носи златни накити. Но фараонът може да награждава пълководците си със „Златото на доблестта“. И верните си хора. Аз мога да наградя и теб…

Най-сетне Мария свари да проговори:

— Награда не ща! Искам да ме пуснете да си ходя!

— Който е влязъл тук, жив не си отива! Ще пусна само теб. И то е цялото ми съкровище. При едно условие — да размножиш буболечките, които разнасят болестта.

— Защо ви е нужно това?

— Аз питам ли те какво ще правиш с богатството ми?

Беглото й подозрение вече се бе превърнало в убеждение, в някаква зловеща истина. Всъщност каква беше тая демонична стръв? В ръцете на побъркан ли бе попаднала или на примитивен, ограничен и затъпял в своето пещерно царство фанатик?

— Ще изпълниш ли волята ми, която е воля на бога? — изхриптя Ехнатон.

Мария поклати глава.

— Аз имам власт! — избухна безстрастният допреди миг глас. — Имам мощ! Ще те убия! И ще хвърля тялото ти на крокодилите, та когато се върне от странствуванията си, душата ти да не го намери. Мария пошепна упорито:

— Такова престъпление няма да извърша!

Пред нейната съпротива фараонът се сгърчи в трона си. После очите му светнаха злобно.

— Ще убия любимия ти!

— Какъв любим?

— Този, който дойде с теб.

— Той е брат ми.

— Нищо, ще убия него!

Тя стисна юмруци.

— Няма да го сторите! То е нечовешко! Нямате право!

Папагалът я прекъсна:

— Божественият фараон има винаги право.

Мария пристъпи напред.

— Моля ви, пуснете ме! Нищо не съм ви сторила.

Фараонът махна с ръка в досада.

— Отведете я!

И Кенатон пак се провикна:

— Оставете фараона насаме с божествените му мисли!