Петър Бобев
Опалите на Нефертити (3)

Гурмалулу трябваше да умре. Осъден беше от неписания закон на племето, от мъдрия Джубунджава, който спазваше закона. Джубунджава беше най-старият в рода, Джубунджава разказваше всички предания и митове, знаеше всичко за духовете и за чурингите, знаеше как се прави магия и как се обезврежда направена магия.

А Гурмалулу беше сгрешил. Сам той съзнаваше вината си. Затова покорно бе легнал върху постеля от оскубана трева по гръб и чакаше смъртта. По-рано, когато беше живият Гурмалулу, а не осъден мъртвец, той както всички черни хора спеше по очи. При спане на гръб душата може да изскочи от отворената уста и да не се върне вече. Сега душата му беше длъжна да го напусне.

Джубунджава бе насочил към него острието на магическата кост от счупен човешки пищял и бе изрекъл зловещото заклинание:

— Когато безсмъртното момче Табала се изкиска, Гурмалулу ще умре!

Безсмъртното момче Табала — тава беше кокабурата. Скрита в короната на отсрещното дърво, тя стискаше в нокти уловената змия. Злокобна птица. Дори змиите се боят от нея. От нея сега зависеше кота ще умре Гурмалулу. А тя не бързаше. Измъчваше го. Стоеше си на клона и оглеждаше с доволен израз околността.

Гурмалулу знаеше. Естествена смърт няма. Човек умира или от рана, или от магия. Магия може да прави всеки. Достатъчно е да насочи магическата кост към врага си или да я подхвърли в колибата му и оня да я види, за да умре. Но тогава близките на жертвата са длъжни да отмъстят. Когато душата излезе през устата, тя се вселява в някой камък, някое дърво или пещера. Живее дълго там, докато край нея мине жена, която чака дете. Тогава душата се вселява в детето. Гурмалулу огледа полето. Видя един голям камък като човешка глава. Би искал там да се посели неговата душа. Дано само е свободен камъкът! А после? В какво ли дете щеше да се прероди? Ех, ако имаше щастие да се роди дългонос бял човек, да не бяга от белите! Да не гледа все в земята, а да вири големия си нос нагоре, да се перчи с него!

Както лежеше, осъденият виждаше цялото си селище на двадесетина разкрача от него. Това бяха няколко заслона, колкото са пръстите на ръцете му, от сплетени вейки, покрити с шума, и вдлъбнатини в земята за всеки човек. Мъжете седяха отвън с кръстосани крака и приготвяха копията си, като им прикачаха нови остриета от камък, счупени бутилки или от фаянсовите изолатори на телеграфните стълбове. За да им придадат исканата форма, ги огризваха със зъби. Такива наконечници са крехки, чупят се при първото мятане. Всеки път трябва нов. Други оглаждаха каменните си брадви, които не се нанизват на дръжка, а се хващат направо в дланта. Трети дялкаха лангуро — едновременно нож, щит и копиехвъргачка. Четвърти приглаждаха с каменните си ножове триони бумерангите си. Наоколо се въртяха кучетата им, мършави и прегладнели като стопаните си. С тях ходеха на лов за кенгуру, те им донасяха убитите с бумеранга птици или пък самите бумеранги, ако не са се върнали сами. Жените плетяха от косите си торбички за събраните плодове, мелеха тревни семена, като ги чукаха между два камъка, други забъркваха храната си в дървени коритца, които нощем служат за люлки на бебетата им. Всички, мъже, жени и деца, бяха съвсем голи, без никакви дрехи освен изплетените от жилава трева поясчета за окачване плячката и превръзките от евкалиптова кора на главите, които вдигат косата от очите. Само на ходилата си имаха нещо като сандали, също от евкалиптова кора. На ръцете си бяха окачили гривни от папагалски пера. Жените бяха наболи в косите си цветя. Отсреща пък, отвъд селището, стоеше усамотена колибата на момчетата, които нямаха право да живеят сред семейните, понеже не бяха минали обреда на посвещението. Те стояха прави като жерави, с един подгънат крак, опрян в коляното на другия, и се разговаряха по мъжки.

Гурмалулу неволно се унесе в спомените си. Някога и той като всички мъже живееше в момчешката колиба. Бяха му казали, че е достатъчно пораснал и е срамота да се навърта все около майка си. А дотогава правеше каквото му хрумне. Черните родители не са като белите. Те позволяват на децата си всичко. Само ги учат какво да правят, без да ги наказват, без да ги бият. Ето и сега Нгалбара показваше на сина си как да се оправя по следите на животните, като му ги рисуваше върху пясъка. Добре беше Гурмалулу тогава. Всички братя на баща му му бяха бащи, всички сестри на майка му — майки. Той имаше един баща и две майки по-малки от него. Но те умряха рано от магарешка кашлица. Много гинеха децата на племето. Но той оцеля. Рано-рано му пробиха носа. Джубунджава му сложи парче лед и го държа, докато престана да го усеща. Тогава проби хрущяла му с костно шило. Направи му голяма дупка. Защото баща му искаше синът му да бъде красив. В дупката сложиха една дебела клечка да запушва ноздрите му. Най-голямата красота на мъжа е да диша през устата, а не през носа като жените.

Веднъж Гурмалулу се бе разболял тежко. Бяха срещнали група бели, които все кихаха и бършеха дългите си носове с бели парцалчета. Много дни Гурмалулу киха и кашля. Някакъв демон се бе заврял в гърдите му и то душеше. Не му стигаше въздух. Трепереше. Ту го хвърляше в огън, сякаш бе попаднал в горски пожар, ту замръзваше, като че ли бе легнал върху лед.

Тогава Джубунджава беше казал:

— Белите демони идват и носят смърт. След тях остава смъртта. Нейното лице е лицето на белите. Демоните на смъртта са бели.

И след като го бе гледал дълго, бе добавил:

— Няма да умре. Въшките си стоят на него. Ако го напуснат, значи няма спасение.

И Гурмалулу не бе умрял.

Там, в лагера на момчетата, той научи всичко, което трябва да знае и да умее истинският мъж: да мята копие и бумеранг, да си прави наконечници, да чете следите. Накрай дойде посвещението в мъж. Оттогава са ръбците на гърдите му. Показа се достоен. Издържа всички изпитания: и глад, и жажда, и раните от каменния нож, които му нанесе по гърдите Джубунджава.

Напразно! Защото сега трябваше да умре!

Наоколо се ширеше все същата степ, обрасла с рядка трева. Тук-там се извисяваха огромни евкалипти, едни бяха нацъфтели, грееха като розови облачета, закачени в дългите бели клони; други щяха да цъфнат по-късно. На изток степта преминаваше в обрасла със скреб пустиня. Мулгата — бодливата акация, растеше в просторни непроходими храсталаци, в които се крият гущери, змии и птици. От клоните й черните хора си правят копия и бумеранги. А още по на изток почваше истинската пустиня с накъдрените дюни. По пясъка растеше дяволската трева спинифекс, през която и кенгуруто не обича да минава. А още по-нататък, на изток, юг и север, почваше чакълестата пустиня, където пък нищо не вирее. На запад се издигаше планината, светилище на Змията Дъга. Но тя беше извън ловната област на Гурмалулувия род. Оттам бе тръгнало „бялото наводнение“. Тъй Джубунджава нарече побеляването на листата. Отначало хората се радваха, защото, останали без паша на запад, всички животни се бяха придвижили насам. Никой не помнеше такова ловуване. Никой никога преди това не бе преяждал така. Животните се трупаха, кажи-речи, до самото селище. Ето и сега. Накъдето отправеше поглед, Гурмалулу зърваше ту кенгуру, ту ему, ту мравояд или ехидна, ту някоя подивяла камила, коза или магаре. Те не бягаха от засушаването. Та кенгуруто издържа без вода до три луни. Дори когато е до ручея, то пие веднъж на пет дни. Подире им се примъкваха и дивите кучета динго, припълзяваха змиите, гущерите и скорпионите, долитаха бръмбарите. По дърветата нависваха огромни гроздове от птици: розови и бели какаду, зелени вълнисти папагалчета, пъстри нимфи, бухлати папагали.

— Хубав дивеч! — се бе израдвал някой.

А Джубунджава бе отвърнал:

— Толкова много дивеч не е на добро!

Макар че му вярваха, хората бяха доволни. Не винаги има толкова ядене. Пък после — какво ще му мислят отсега? Ето и днес мъжете тръгваха на лов. Пръсваха се във верига. Щяха да подплашат някое кенгуру към засадата, където най-сръчният ловец щеше да го прониже с копието си. Някога, преди да се разтреперят ръцете му от уискито, Гурмалулу също стоеше в засадата. Гурмалулу беше тоя, който подсвиркваше на емуто, за да го подмами, той хвърляше разпалени въглени в дупките на опосумите, да ги прогони навън. Той извличаше най-ловко, без да ги скъсва, триметровите дъждовни червеи. Жените вече не излизаха със своите колчета за ровене. Сега, когато имаше толкова месо, мъжко ядене, нямаше нужда от женска храна, от корени, треви и зърна.

До колибата му седеше неговата Руби. Седеше като вдовица, посипала главата си с пепел и навързала по тялото си зелени вейки. Тя тикаше в огъня смолисти евкалиптови клонки и се опушваше с тях. Беше надрала до кръв лицето и тялото си. За нея, както за цялото племе, той беше мъртъв. А Руби беше добра жена. Носеше много храна. Гурмалулу си я бе взел по стария обичай. Тогава, млад воин, хубав и силен, с нависнали черни вежди и сплеснат нос, с голяма хубава уста и дебели устни, с коса, събрана на кок, заплетена с клечки и треви и посипана с червен прах, нашарен с бяла и червена глина, Гурмалулу стоеше в редицата ведно с още шестима младежи. Чакаше пред колибите на съседното селище, където девойките от тяхната брачна група бяха излезли насреща им, всяка пред избраника си, нагиздени и желани. Срещу него стоеше тя, Руби. И го гледаше. И хем се усмихваше, хем пребледняваше. Брачният обред не е лек. Не всяка оживява. По знак на старейшината всеки младоженец стовари дръжката на копието си по главата на своята избраница и в безсъзнание я отнесе в сватбената колиба. И Гурмалулу удари Руби. Досега не бе съжалявал за това.

А сега трябваше да умре! По-право вече беше мъртъв. И неговата Руби — вдовица. Вече не той, а братята му, другите бащи щяха да рисуват по пясъка следите на дивеча, за да учат синовете му, които поглеждаха страхливо към него иззад колибата. Надзъртаха, ала не дръзваха да се приближат. Защото Джубунджава, седнал тържествено пред колибата си, с дълга бяла брада, груба като коренище на спинифекс, следеше никой да не престъпва закона.

— Белите носят зло! — тъй говореше Джубунджава. — Затова черните трябва да избягат от белите. Да не се заселват в резерватите, да се върнат в пустинята, по-далеч от белите!

А Гурмалулу бе подчинил душата си на белите. Не бе послушал стария Джубунджава. Затова трябваше да умре!

Недоволник беше Гурмалулу. Вечен скитник като всички черни хора, той реши да види как живеят белите. Затова отиде при белия магьосник със стоте жени. Наричаха го Ми-Си-Онер. Откупил бе от племената им сто девойки, а не живееше с тях и не чакаше да му носят те храната, а ги хранеше той и само ги учеше да пишат някакви знаци на книга и да пеят. Отиде Гурмалулу при него, а той му показа един кръст, който висеше на шията му, и му рече: „Това е Исус-тотем. Най-силният тотем!“ Накара го да облече голото си тяло в дочени дрехи и да се кръсти. Само за това му даваше храна и нищо друго не му искаше. Макар че беше хубаво, Гурмалулу не се задържа дълго при него. Скитническият му дух не го оставяше на едно място. Отиде си, стана пастир в една ферма. Избяга и оттам. Залови се да сече тръстика. Не го свъртя и в тая плантация. Пак се върна при магьосника със стоте жени. Той дори не му се разсърди. Даде му да прави бумеранги и дървени кенгура, които продаваше на чужденците, а с парите купуваше храна за всички. Тогава мина един „художник“. Тъй белите наричат хората, които рисуват не свещени чуринги върху дърво, а други картинки върху хартия. Изобразяват не духове и демони, не тотеми, а поля и дървета, планини и пустини. Гурмалулу тръгна с него да му носи кутиите и листовете. Беше много смешно. Веднъж и той опита да рисува. „Художникът“ му даде лист и бои. Нищо не излезе. Всичко се размаза. Но Гурмалулу не се отчая. Когато се прибраха в мисията, той поиска от Ми-Си-Онер други листове и бои. Старецът му купи и го остави да се маже с тях. Гурмалулу мацаше и късаше, мацаше и късаше. Понякога, в неделя, защото само тогава позволяват, ходеше на кино. Много обичаше да гледа ковбои, които се стреляха и избиваха със стотици.

И един ден (ех, ако можеше никога да не бе настъпвал този ден!) в мисията дойде мистър Том. Застана зад него, погледа-погледа, па запита:

— Имаш ли и други рисунки?

— Не! — отвърна Гурмалулу. — Късам ги!

Мистър Том рече:

— Няма да ги късаш! Ще ги даваш на мен. Ще напуснеш мисията. Ще станеш велик. Като Наматжира.

Гурмалулу беше чувал нещичко за световноизвестния черен живописец, станал академик. Властта направила само за него изключение, като му разрешила да живее в Алис Спрингс. Той не се съгласил. Поставил условие да пуснат цялото му племе, което хранел и поял. И понеже му отказали, обиден, купил лека кола и камион с ремарке, та да го превозва. Превърнал рода си в моторизирани чергари. Гурмалулу беше чувал и това, че Наматжира купувал на всичките си близки ракия, макар че белите не дават. Не знаеше само какво значи „велик“.

— Ще имаш много пари — поясни мистър Том.

— Че защо ми са? Ми-Си-Онер ме храни добре.

Ала мистър Том не се отказваше тъй лесно. Отведе го в колата си, почерпи го с уиски. Дотогава Гурмалулу не бе опитвал такова питие. Главата му се замая. Целият свят стана по-хубав. Дори белият мистър Том не му изглеждаше вече тъй противен с дългия си нос и недораслата си уста. Вече не му миришеше толкова лошо, колкото миришат всички бели. Напусна мисията. Върна се при рода си. Почна да рисува. Мистър Том идваше всяка неделя, донасяше му хартия и бои и отнасяше със себе си това, което Гурмалулу бе приготвил. За всяка рисунка му оставяше по шише уиски. Гурмалулу пиеше и черпеше наред мъже, жени и деца. И те пиеха, веселяха се. Само Джубунджава мърмореше недоволно:

— Това носят белите! Смърт и уиски. И ловци, които вече не могат да държат копие, които не могат да мятат бумеранг.

Спиртът беше по-силен от неговия гняв. Затова никой не го слушаше.

Един ден дойде Джо Кенгуруто. Тъй му викаха белите, макар че не беше от тотемната група на Гурмалулу. Дойде с празни ръце.

— Мистър Том не ще повече рисунките ти. Не ги купуват.

— Защо не носиш ракия?

— Няма рисунки, няма уиски!

— А какво, ще прави Гурмалулу без уиски?

Джо Кенгуруто пошепна в ухото му:

— Ето какво иска мистър Том — да му рисуваш чуринги!

— Не! — изхриптя Гурмалулу, разтреперан от ужас.

— Тогава няма и уиски!

Джо Кенгуруто си тръгна. Както рече, тъй направи. Не остави нито една бутилка.

Гурмалулу едва издържа два дни. Вече не можеше да гледа, не можеше да слуша. Стана зъл. Никога не бе вдигал ръка върху Руби и децата си, а сега удряше, щом му се мернеха. Не изтрая. Тръгна през пустинята. Намери мистър Том и му каза:

— Дай уиски! Ще рисувам всичко, каквото поискаш. Ще работя всичко, каквото поискаш. И чуринги. Само, че не знам как са нарисувани.

Мистър Том се ядоса.

— Ще идеш там, където ги криете, ще си вземеш две-три парчета. Ще ги гледаш и ще правиш други като тях.

— Законът не дава да се ходи в Свещеното скривалище. Законът не дава да се вземат чурингите. Племето наказва.

— Няма кой да те накаже. Защото ще го зарежеш. Ще се заселиш тук наблизо. В една колиба, пълна с бутилки уиски. Ще пиеш, колкото щеш. Само ще правиш каквото ти заръчам аз.

Гурмалулу протегна трепереща ръка.

— Дай да пия! Не мога повече!

— Не! — дръпна бутилката мистър Том. — По-напред обещай!

Гурмалулу изхриптя, задавен от непоносимата жажда:

— Добре! Дай!

Ей затова Гурмалулу трябваше да умре! Защото послуша белия човек, защото не го уби, а заради уиски му се продаде.

Тръгна той назад. Упъти се към Свещеното скривалище. Всички го знаеха — никой не смееше да го посещава сам. Отиват там само когато се събират всички мъже да правят заклинанията си за богат дивеч и много деца, когато нареждат пред Скривалището в магични знаци свещените пръчки нуртунджи и почват да припяват тайните митове на племето, които не бива да чуят нито жените, нито децата. Да пеят и да играят танца на тотема кенгуру.

Гурмалулу се провря в тясната дупка сред скалните плочи, очакващ всеки миг светът да се сгромоляса и да го затрупа. А не се случи нищо, съвсем нищо. Той взе три-четири дъсчици, изпъстрени с магически рисунки. Не го обгориха. Останаха да лежат кротко и безпомощно в ръцете му. Гурмалулу ги познаваше добре. Те бяха съвсем проста направа. Всяко дете може така. Ръцете бяха чертички, главите — колелца. Нарисувано беше всичко — и това, което се вижда, и онова, което не се вижда: и глътнатото от питона кенгуру, и скритият зад дървото ловец, и червеят в земята, и рибите във водата.

Гурмалулу беше казал на мистър Том, че не знае как се рисуват чуринги само да се отърве. А той знаеше. Знаеше и как се подготвя евкалиптовата кора, как се нагрява, а после се притиска с камъни да се изправи. Знаеше как се нанасят боите. Можеше да си направи камък с вдлъбнатинки за боите, имаше и охлювена черупка за водата. За бои щяха да му служат бучка охра, въглен и бяла глина, а за четки — разнищена евкалиптова кора.

Тогава той видя зад отсрещната скала някаква глава, която мигновено се скри. Досега все се надяваше, че никой няма да забележи кражбата. Вече изгуби тая надежда. Човекът зад скалата беше враг. Той щеше да обади на Джубунджава. Без да мисли много, Гурмалулу метна бумеранга си. Бумерангът не е бойно оръжие. Служи само за лов на птици и дребни дървесни животни. Той полетя с бръмчене напред, като се въртеше подобно на самолетна перка, изви се нагоре, после свърна наляво и надолу, скри се зад скалистата грамада. Това е предимството на бумеранга — да поразява скрити цели.

Гурмалулу притича нататък. Нгалбара лежеше проснат по гръб. Бумерангът го бе улучил в тила. Обезумял от уплаха, убиецът заличи следите си с метла от треви и побягна по-далеч от племето, притиснал до гърди скъпоценните чуринги, които щяха да му донесат ракията и насладата. Когато навлезе в пустинята, запали степта, та огънят да заличи престъплението и следите му. После заспа.

А когато отвори очи, се видя обграден от целия си род. Самият той, някогашен следотърсач, не се учуди, че го бяха намерили. Джубунджава държеше в ръце магическата кост.

Нещастникът знаеше. Може да се спасиш и от нож, и от копие, и от куршум, дори от ухапването на бабур — само не от магическа кост. Когато я видиш насочена към теб или върху постелката ти, лягай! Не се надявай на нищо!

И сега трябваше да умре! Защото бе послушал белия човек, вместо да го убие.

А безсмъртното момче Табала все още не искаше да се изсмее. Все бавеше края му…