Петър Бобев
Опалите на Нефертити (11)

Черният Ехенуфер отмести резето на каменната врата и влезе в стаята с поклон.

— Божественият фараон вика Нефертити! — рече той почтително.

Мария се извърна. Това пък какво беше?

— Аз съм Мария! Никаква Нефертити!

— Божественият фараон вика Нефертити! — натърти Ехенуфер, като и посочи изхода. Вън чакаха още двама египтяни. Нямаше смисъл да се противи. Тя вирна глава и ги последва.

След дълги криволици по коридори, стълбища и зали, през цялото време все под земята при светлината на факлите, тя видя в зиналия каменен отвор слънчевия блясък. Когато излезе навън, почувствува, че главата й се замайва. Очите й ослепяха. Беше се озовала в обширен кладенец, издълбан в планината на дълбочина десетина метра. На дъното, в центъра, зееше друг по-малък кладенец, над който висеше брат й, вързан за китките на ръцете с въже, преметнато през каменна макара на дървена опора.

— Круме!

— Мария!

Тя се спусна към него. Ала стражите я хванаха за ръцете и я издърпаха до стената.

— Какво искат от теб? — запита тревожно Крум.

Тя отвърна:

— Главатарят им, нарекъл се фараон, ме изнудва да му развъждам смучещи насекоми, да ги заразя с вируса на Бялата гибел и след това да ги пръсна в разни райони извън оазиса.

Тя още не бе свършила, когато Кенатон изкрещя над главите им:

— Влиза божественият фараон, синът на Атон, царят на Горния и Долния Египет и на Червената южна земя. Паднете в праха на нозете му!

Отсреща, от тъмния изход, излезе Ехнатон, суров и надменен, в златотканата си одежда, със скиптъра в ръка и златната урея на чело. По-право изнесоха го с трона му четирима роби, а пети държеше над главата му слънчобран от пера. Те положиха трона на земята и се отдръпнаха, а фараонът запита строго, без да поглежда никого:

— Какво приказвахте вие двамата?

Те бяха говорили на български, затова нищо не бе разбрал.

Мария отвърна язвително:

— Нали фараонът знае всичко?

Той се направи, че не я е чул. Махна с ръка.

— Девойко, слушай! Когато фараонът каже нещо, то ще стане. Брат ти е в моя власт. Искаш ли да го спасиш, да спасиш и себе си, да помогнеш и на мен във Великото ми благодеяние?

— Казах, не! — почти изкрещя Мария. — А брат ми не закачайте! Той няма нищо общо с това.

Ехнатон продължи с безучастния си глас:

— Ще те запитам още веднъж. Откажеш ли ми и тогава, ще го пусна в ямата. Изглежда, ти не си видяла какво го чака там.

Пазачите я отведоха до ръба на кладенеца и тя погледна надолу. Ледена тръпка полази по врата й. На дълбочина три-четири метра под нея се виеха, сплетени в чудовищен възел, десетина змии с блестящи люспи, като изковани от излъскан бакър. Змии тайпани, всяка по-дълга от три метра. Тайпанът е третата по големина отровна змия в света след кралската ная в Индия и черната мамба в Африка.

Мария усети как кръвта й кипва. Лудетината, която играеше на гоненица с акулите и се надпрепускваше с всяка кола по асфалта, отново се събуди. Забравила да се владее, тя изтръгна копието от ръцете на най-близкия воин и го хвърли срещу фараона. В колежа беше шампионка по мятане копие. Ала телохранителите излязоха по-бързи. Четири бронзови щита закриха повелителя си и копието отскочи настрана със звучно издрънчаване. Все тъй безчувствен, Ехнатон промълви глухо:

— Нефертити, смири гнева си! Повтарям. Ще помогнеш ли на Ехнатон да избави живота от мъки и страдания?

— Не! — извика Мария, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на пазачите си. — Не и не!

— Тогава гледай!

Палачът отпусна въжето. Тялото на Крум слезе метър надолу. Змиите се размърдаха, главите им се надигнаха, тънките им шии се заклатиха наляво-надясно, очите им засвяткаха зло и заплашително. Езичетата им се стрелкаха като пламъчета, а зад тях се белееха отровните зъби, годни да пробият и подметките му. На Мария се стори, че видя изцедените по тях капки отрова.

— Съгласна ли си, Нефертити? — запита глухо Ехнатон.

Тя мълчеше, скована от ужас, с ледена пот на челото. Тогава Крум и извика на български:

— Какво мислиш? Не виждаш ли, че е луд? После ще видим как да му наденем усмирителната риза.

Ехнатон извиси глас. Чуждият език, който не разбираше, го дразнеше.

— Отговаряй, Нефертити!

Тя пое дълбоко дъх:

— Добре! Но знайте, че е насила! Не ви обещавам да не избягам!

Насмешка мина по очите му.

— Опитай! Има един изход. Никой не го пази. Защото никой още не е излязъл оттам жив.

После направи знак с ръка и палачът издърпа с въжето жертвата си, войниците я поеха и поведоха към килията.

— Къде си? — успя само да запита Мария.

— На долния етаж.

— А Бурамара?

— Не знам.

Носачите поеха фараона си и го отнесоха през тъмния изход. Тогава папагалът прелетя и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче!

Трогната, срещнала само тази малка топлинка сред враговете, Мария го почеса с пръсти под клюна.

— Сладко папагалче! Сладко папагалче!

Тя погледна изумена. Четири роби поставиха пред нея друг позлатен трон. Ехенуфер се поклони.

— Нефертити, заеми мястото си! Божественият фараон те очаква за важен разговор.

— Оставете ме на мира с вашата Нефертити!

Но видяла решителния израз в очите му, отстъпи, седна в скъпоценния стол. Робите я понесоха по мрачния коридор, минаха с приклякване през каменната порта и я положиха в храма редом с очакващия я фараон. Той ги погледна бегло и те се оттеглиха по колене. Двамата останаха сами сред навалицата каменни богове полуживотни.

— Нефертити! — почна той. — Това, което ще ти прочета сега, е много важно. Изслушай го внимателно!

Тя се изправи гневно:

— Да се разберем! Не съм никаква Нефертити, а — Мария Димова! За вас — само мис Димова!

Той сякаш не усети нейната язвителност, защитен с бронята на своето самочувствие, упоен от собственото си величие.

— Виж обратната страна на пиедестала, от който те гледа някогашната Нефертити! Там са издълбани други йероглифи, вече не тържествени, други слова — на отчаяние, вопли пред гибел. Трябва да чуеш и тях!

Той отново затвори очи, зачете наизуст записания, в паметта му каменен текст:

— „Сърце мое, сърце на майка ми, мое пребъдване на земята! Недей се възправя срещу мен, защити ме пред лицето на Озирис! С тия слова, изписвани върху скъпоценния скарабей, що жреците полагат вместо сърце в мумията, та да свидетелствуват пред Владетеля на задгробния мир, когато ги постави върху везните на доброто и злото, се обръщам към онези, които няма да съществуват след мен. Обръщам се аз, Ахмес, петият фараон от коляното на божествената Нефертити, защото не знам дали когато умра, ще има кой да балсамира моето тяло и да подготви тройнствената ми същност «Рен-Ка-Ба» за пътя към обитаващите на запад, в страната на мъртвите. Рен — това е името на човека. Кой ще ме назове в молитвите си, когато и всички жреци ще преминат на запад? Ка — това е двойникът на човека, който го води в задгробния свят. Кой ще напише заклинанията за Ка, с които да ме предпази от жестоките изпитания в страната на мъртвите? Ба — това е същинската душа. Къде ли ще се скита безпътна тя, останала без име и без двойник?

Богът Ра, чието дясно око е слънцето, а лявото — луната, създаде хората от своите сълзи. Затова ли ги обрече оттогава на сълзи и страдания?“

Под краката й притича бодлив гущер. Молох — най-страшното на вид влечуго, обсипано с безброй шипове, куки и рога, а в същото време най-безвредно. Молохът е интересен не само с бодлите си. По шиповете му се осажда роса. И той поглъща тая роса направо с кожата си — едно от многочислените чудеса на живота. Туземна легенда разправя, че някога гущерът молох — тогава без бодли — и папагалът били приятели. Но гущерът случайно ударил папагала с бумеранга си. Ядосан, той повлякъл приятеля си из бодливия скреб, докато цялата му кожа се покрила с шипове.

Ехнатон, изчакал да отмине уродливата твар, продължи:

— „В година сто седемдесет и седма от слизането на Нефертити на Червената южна земя, на осмия ден от четвъртия месец на сезона шему на небосвода се появи опашата звезда, която се виждаше и посред бял ден. Жреците звездобройци предрекоха бедствие. Уви, много слаби, милостиви излязоха техните прокоби. Малцина им повярваха. Тъй свикнали бяха с изобилието на богатата земя, с безбройните й реки и езера, с неизмеримите й гори и поля. С поля, които раждаха плод, без да чакат влага от каналите, изравяни от човека с много кръв и сълзи. И всички смятаха, че благоденствието няма да има край. Намножили се бяха господарите, двойно повече се бяха наплодили робите. Пръснали се бяха по цялата Червена земя, по пълноводните реки и равните поля.

Когато робите извадиха на брега небесната ладия и жреците балсамираха като богоравни двата трупа, отвътре извадиха съд с непознати семена. И рече жрецът Кенамон (Проклето да бъде във вековете името му!):

— Озирис, който научи хората на земеделие и който заповядва на Нил да разлива благодатта си, ни праща своите небесни семена. Засей ги, за да роди твоята земя тройна родитба, за да се намножи народът ти, да нарасне мощта на царството ти!

И аз, а защо не бяха оглушали ушите ми, го послушах. Със запретнати в златното рало двама яки роби вместо божествения Апис заорах семената. С нетърпение зачаках да видя какво ще се роди. Ден след ден, при изгрев на Атон, фараон, жреци и народ се струпвахме край посева, очаквайки първия кълн.

Но семената не поникнаха. Така изгниха в пръстта. А край тях треви и ниви посърнаха, листа и вейки побеляха като остарели от времето папируси…“

Мария не можа да сподави вика си на удивление.

— Бялата гибел! Ахлорофилозата!

Тържествуващ, с плътен глас, сякаш внезапно израсъл над света, Ехнатон продължи:

— „И стана ясно на всички, на знатни, простолюдие и роби, че не Озирис ни бе пратил тия зърна, а Сет, омразният братоубиец. Че Кенамон беше жрец не на доброто, а на злото. И надигнаха се тълпите, та пребиха с камъни първожреца си и хвърлиха трупа му в реката за храна на крокодилите.“

Потресена, девойката вече не слушаше равния му разказ.

— Значи още оттогава? — пошепна тя като замаяна. — Преди три хиляди години! Къде се е спотайвал омразният вирус?

Ехнатон не спираше:

— „Навярно ни наказваше Атон, че се бяхме отказали от него, че се бяхме върнали към многобожието. Но Атон е милосърден. Значи отмъщаваха старите богове, отмъщаваше Сет за това, че отдавахме почит на омразния му брат. Проклятието на Сет се разливаше по цялата Червена страна като отровна мъгла, като неизмеримо наводнение. Изсъхваха посеви, треви, цветя. Изсъхваха едва забележимите мъхове, изсъхваха горски гиганти, високи сто човешки боя. Като разгарящо се огнище без огън и жар. Но след пожара попадналите в пукнатините зърна поникват, оголените клони се облистват. Сега, след тоя пожар, не никнеше нищо. Там, където до вчера се зеленееха поля и гори, течаха реки, бродеха стада животни, днес е пустиня. Само голи скали, които се рушат и засипват с пясъка си полята, само пресъхнали реки, в които се белеят костите на риби и крокодили. Ни змия, ни гущер, ни птица, ни пеперуда… Прегладнелите животни бягат към морето. И там умират на брега. Хората, обезумели от глад, се бият за зрънце жито. Робите въстават, сриват господарските дворци, избиват мъже, жени, деца. Господарите се залостват в палатите, в храмовете и изгарят с тях. Никой не признава ни власт, ни закон, ни бог. Брат забравя брата, син — бащата. Тълпите, изклали господарите си, се срещат и избиват взаимно. Малцината, които достигат морето, се качват на ладии и салове. Но Сет не прощава. Буря, каквато светът не помни, бушува седем дни. Никой не успява да се спаси. Светът загива. Сет тържествува.

И ето, аз, Ахмес Последни, последен фараон на Червената южна земя, заповядах…“

Гласът на Ехнатон внезапно секна.

— Това е! — пошепна той. — Каменоделецът не е успял да довърши това, що е заповядал фараонът Ахмес, летописецът на най-страшното бедствие, сполетяло земята.

Мария облиза пресъхналите си устни.

— Нима е истина всичко това?

— Тъй говори студеният камък! — натърти Ехнатон. — Аз прерових подземията, най-затулените тайници на моите прадеди. И намерих урната с небесните семена. Подобни на царевица. И аз ги засадих в земята сред тучна поляна…

— Е?

— Не покълнаха. Но на седмия ден най-близките треви побеляха…

Той млъкна. Затвори се във величавото си мълчание.

Мария седеше, стиснала до болка облегалката на трона, замаяна от всичко, що бяха чули ушите й. Какво ли значеше това „небесна ладия“? Дали ставаше дума за космическа ракета, долетяла от незнайни светове? Или за някакъв друг кораб с форма, наподобяваща ладията на Озирис, с която той плава по Небесния Нил? За някакви пришълци от Южна Америка, донесли със себе си заразени семена на царевица? Наивните хроникьори на древните летописи в своето невежество често смесват явления, които нямат никаква връзка помежду си. Може би и Ахмес Последни тъй бе смесил опашатата звезда с небесния кораб и Бялата гибел? А ако не от космоса, откъде бе дошло бедствието? От някакъв съседен остров, от Полинезия, от Андите? Възможно ли беше другото — разумни същества от друга планета да са достигнали до нас, но мъртви? Да са носели семена от своите култури като подарък, за да ни помогнат, да ни създадат благоденствие? А не са и подозирали, че в тях се е криел някакъв може би безобиден за тях вирус, който при нас е намерил по-благоприятни условия, простор…

Всичко беше тъй чудно, тъй неправдоподобно. И в същото време чудовищно убедително. То обясняваше толкова проблеми едновременно: и загиването на египетската цивилизация в този край, не могла отново да се възроди върху обезлюдения континент; и обширните пустини, заети по-голямата му част, превърнали го в континент пустиня; и изчезването на много древни животни… А как се бе запазил до днес ужасният вирус? Дали, както каза Ехнатон, в урната със семената? Или пък се бе таил в някое диво растение като невинна мозайка, изчаквал часа си, както бяха дочакали своето време колорадският бръмбар, зайците, кръвната въшка и чумните епидемии…

Ехнатон прекъсна грубо мисълта й:

— Нефертити, вече знаеш всичко! Ти обеща да ми помагаш в Голямата цел. Ние с теб сме свързани в името на Великото милосърдие. Свързани пред боговете и пред правдата. Нека скрепим нашия съюз! Стани царица на царството ми! Последна царица на Червената южна земя! Ехнатон Последни и Нефертити Последна!

Мария изглежда го беше стрелнала с такъв гордо обиден, смразяващ поглед, че той най-сетне изгуби самообладание.

— Виждам! — изхриптя фараонът с глас, задавен от злоба и болка. — Гнусиш се от черния фараон! А защо? Какво си ти? Само кожата ти е бяла. Пък аз съм всемогъщ. Син на Атон. Бог съм аз. По-могъщ и от бог. Аз съм Озирис и Сет едновременно. Аз съм Атон, бог на любовта. И на всичкото зло, що произтича от нея…

Изведнъж съвсем неочаквано той се свлече от трона и се разрида в краката й:

— Нефертити, аз страдам! Нефертити, страдаш и ти. Страда и брат ти. И Ехенуфер. Помогни ми да сложа край на страданието!

Тя се дръпна неволно.

— Така ли премахвате страданието, като ме принуждавате насила да произвеждам вредни насекоми, като заплашвате да хвърлите брат ми на змиите, като държите вързан Бурамара?

— А как, Нефертити? — изсъска фараонът презрително.

Тя се поколеба за миг. Никога не се бе замисляла сериозно за това. Може би не бе имала време, винаги улисана в действие, тя, наричана от майка си с галеното прозвище „сбъркано момче“. Затова заговори неуверено, заговори първото, което й хрумна сега, пред изблика на неговата злоба:

— Аз вярвам в доброто. Вярвам в мисията на човека. Струва ми се, че той не е дошъл току-тъй на земята. Той не е крайната цел. Той е само брънка към някакво по-висше същество, което ще го наследи. Вярвам, че това по-висше същество ще премахне мъката. Сега това може да звучи наивно, но аз го вярвам. Всяка вяра е наивна. Принципът на живата природа, така, както е създадена, е лош, направо порочен — принципът на взаимоизяждането. Човекът е създаден да коригира своята създателка — природата, да измени цялата й същност. Нов принцип, при който живите същества ще си набавят енергия; без да изядат други живи същества…

Внезапно тя самата млъкна. Представи си какво би казал Крум, ако я чуеше. Вместо да профучава по асфалта, вместо да обяздва жребци ведно с ковбоите на родео, Лудетината мъдрува, Лудетината решава проблемите за смисъла на битието.

— Това не е възможно, Нефертити!

— Това съществува и в нашия свят! — възрази живо тя. — Тридактната може да преживява само с храната, която й доставят водораслите, заселени в нея. Също и зелената хидра. Не улови ли плячка, прехранва се от своите квартиранти. Симбиозата между животни и водорасли е масово явление, макар че едва напоследък беше установена у морски гъби, корали, медузи, актинии, червеи…

Ехнатон въздъхва.

— Аз също знам, Нефертити! Човекът е призван да изправи грешките на своята създателка. Ала не както казваш ти. Обратно. Не е ли по-логично, вместо да отстраняваш многобройните причини на страданието, да отстраниш само този, който го изпитва? Докато има живот, ще има болка и страдание. За да изкорениш злото из корен, премахни живота. Както изгаряме предварително саваната, за да се предпазим от бъдещ пожар.

Мария неволно се дръпна от него, прехапала устни.

— Вие наистина сте луд!

— Ха, ха, ха! — изсмя се надменно Ехнатон, без да отговори.

— Вие сте чудовище!

Той се изпъчи още повече.

— Не! Аз съм бог! По-могъщ от него. Защото бог не е успял да изтреби човешкия род. А аз ще го изтребя ведно с целия живот, ще излича тая плесен, облепила земята. Аз съм Озирис и Сет едновременно — злото и доброто. Цял живот в мен са се борили Озирис и Сет. Накрая проумях, убедих се — прав е Сет. Озирис е наивник, по-право една мечта, в името на която се върши най-много зло. Всички се блъскат, съсипват се от труд и мъка, добиват повече жито, за да се раждат повече хора — да има повече страдащи. Лекарите се борят с болестите, побеждават ги — за да останат повече страдащи…

Той се изправи.

— Не! Те не заслужават да живеят: ни белите, ни черните. Мразя ги, мразя всички!

— Млъкнете! — извика Мария. — Ужасявате ме!

Той се сепна. Отпусна се върху трона, като че ли се строполи отгоре му. Разтърка чело с пръсти, опитвайки да отмахне от него някакво невидимо менгеме, което го стискаше.

— Не! — почти изплака той. — Не ги мразя! Обичам ги! Смятат Тот Дългоносия за благодетел на човечеството, защото му дал знанието. Но не е благодетел. Със знанието хората не станаха по-щастливи. Аз ще ги избавя въобще от страданието. От любов ще ги унищожа…

Мария усети, че трепере. Не беше страхлива. Но сега това беше непоносимо, извън възможностите на нейния разум. Душата й се бе вледенила, докоснала се до болното съзнание на тоя черен фараон. Тя искаше да му каже, че е луд, да вика, да крещи, да скочи и да побегне където й видят очите. Защото чувствуваше, че ако продължи да слуша безумните му бълнувания, тя самата ще загуби разсъдъка си. И ще почне да вие като звяр…

А от гърлото й не излизаше ни звук.

Опиянен от своето всесилие, невиждащ и нечуващ нищо друго, освен своите думи, Ехнатон приближаваше към нея лице като тайпан, който се готви за смъртния си удар, извисяваше глас:

— И ти ще ми помогнеш, Нефертити! Двама с теб ще станем най-великите благодетели на човечеството!

— Не! — изкрещя тя. — Това е сатанинско!

— Ти обеща, Нефертити! Залог за твоята дума е твоя брат. По зъбите на моите змии се е набрала достатъчно отрова. При това и без помощта ти съдбата е поела своя ход. Помогни всичко да се свърши по-скоро, агонията да бъде по-кратка! А когато се убедим, че Великото дело е завършено, тогава ще взривя барута в подземието на двореца…

— Вие имате и барут! — възкликна тя слисана.

— За нас той е „Магическият прах на фараоните“. Могъщи били владетелите на Древния Египет, на Черната земя Хемит. С проницателен ум и недостижима телесна сила. И вещи във всички магии. И когато пълчищата на критските царе нахлули в Благословената земя, фараонът заповядал да насипят товара е магическия прах на безброй кораби в бездънната пещера на провлака, който разделял Великото Западно море от Вътрешното море. И да го запалят. Грозен взрив разтърсил земята. Вълните на Великото западно море нахлули във Вътрешното море и залели царството на критяните.

Мария затихна удивена. Във всяка легенда има зрънце истина. А това не беше ли бълнуване за величие на трескавия му мозък? Не ставаше ли дума за хлътването на Гибралтарския пролив, за гибелта на критската цивилизация, когато водите на Атлантическия океан са нахлули в Средиземно море. А неговото ниво преди това е било със сто метра по-ниско от океана. Както е по-ниско езерото Ейр, както е по-ниско Каспийско море. Дали не са възникнали така и легендите за потопа и за потъналата Атлантида?

— Аз знам — продължи Ехнатон. — Защото един фараон, живият бог, знае всичко. Вашият древен владетел Александър, обсадил град в Индия. И тогава от стените му изригнали мълнии, които пръснали войската му. Друг пълководец — Анибал, победил римляните, като раздрусал земята подобно на земетресение. От йерихонските тръби на юдеите падали крепостите. А всичко това е вършел все той, прастарият, магическият прах на фараоните. И когато му дойде денят, храмът, статуите, складовете и съкровищниците ведно с нас ще полетят във въздуха. За да не остане ни помен…

Мария премисляше трескаво. По-право не мислеше. В съзнанието й се въртеше като в кошмар вихрушката на хрумвания и решения едно от друго по-безполезни и неосъществими. Знаеше само едно. Този човек, раздвижил със своята патологична енергия стихията на унищожението, трябваше да бъде обезвреден, както каза Крум, час по-скоро да му бъде надяната усмирителната риза.

Ех, защо нямаше силата на брат си? Тук беше нужно само това — съчетанието от дързостта на Лудетината и силата на кроткия Крум Димов.

И го реши.

— Аз не ви вярвам! — рече тя дръзко. — Ни дума от това, което ми наговорихте. Всичко е ваша измислица: и за семената, и за барута. Нямате нито семена, нито барут.

Цялото му тяло се изопна в несдържан яд.

— Фараонът да лъже! — почти изкрещя той. — Чуваш ли се какво говориш, нещастнице?

И изведнъж стана, забравил царственото си величие.

— Ела с мен!

Тя тръгна подире му, като едва успяваше да го догонва в гневния му ход.

Преминаха няколко мрачни зали, слязоха по една тясна стълба и поеха по един нисък коридор, задънен с каменна плоча.

Мария се озърна тревожно. Никой не ги следеше. Бяха сами.

Ехнатон натисна механизма в стената и каменният блок се отмести. Откри се пространна килия, вдълбана в скалата, запълнена с някаква сива маса. Може би наистина барут.

Девойката нямаше време да проверява, нито се интересуваше сега от това. В момента, когато фараонът се обърна да й покаже могъществото си с горда осанка, тя го блъсна в барута с внезапно движение, вложила в него целия си устрем и сила. Отскочи назад и натисна механизма. Блокът затвори вратата на погреба.

Лудият беше вътре! Лудият беше обезвреден!

Оставаше й едно — да намери в тоя лабиринт килията на брата си, да го освободи, да издирят и Бурамара. После…

В тоя миг няколко черни сенки, дебнали досега невидими в тъмните ниши на стените, се метнаха отгоре й.