Петър Бобев
Опалите на Нефертити (16)

След като пусна каменната преграда зад Том Риджър, Ехнатон се сети, че тъй няма да запази двореца си от разрушение. Строежът беше стар, издълбан преди хилядолетия в изветрялата, скала, напукан, прояден от времето, от студ и пек, от ветрове и земетръси. Ако избухнеше барутът, щеше да раздруса цялата планина. И никой не би могъл да каже кое ще се срути и кое ще оцелее.

А точно под съкровищницата се намираше стаята, в която беше заключена Нефертити! Нефертити щеше да загине първа!

Той реши мигновено. Реши, без да го обмисля, поддал се несъзнателно на първия си порив. Втурна се надолу през една тайна стълба, блъсна се, без дори да го забележи, в бягащия Гурмалулу и се закова задъхан пред заредената в желязното сандъче смърт. Беше намислил само да изтръгне фитила.

Очите му се окръглиха от ужас. Той видя, че фитилът беше изгорял. Видя как искрата се намъкна в сандъчето. Всеки миг смъртта можеше да изригне, да разтърси старата постройка, да затрупа с камъни и прах всичко.

А в долната зала се намираше Нефертити!

Нищо друго не бе останало в болното му съзнание — ни Бялата гибел, ни развъжданите насекоми, ни Великото му благодеяние, ни дворецът, ни робите му, нито собственият му живот.

Само Нефертити!

Несъзнателно, без да го премисли, защото вече нямаше време дори за мисълта, той грабна страшния заряд и изтича с него право към площадката над каньона. А имаше чувството, че всяка крачка е последната му крачка, че в следната секунда ведно с разкъсаното му тяло щеше да литне във въздуха целият му дворец.

Но ведно с това всяка негова крачка отдалечаваше гибелта от главата на Нефертити!

Ето изхода! Още десет крачки, не повече! Той излетя навън, надвеси се над пропастта и хвърли убийствения си товар.

Ала преди да си отдъхне от страшното напрежение, мината избухна. Взривът го отхвърли назад, в тунела, натисна го в каменната стена. Нещо изпращя във вътрешностите му, сякаш се скъса. Грозна болка го преряза. Още миг и щеше да загуби съзнание. Но се задържа, овладя се. Опита да се надигне, запълзя, после с помощта на ръцете си успя да се издигне, подпрян на стената.

А цялата сграда, чакала само тоя тласък, почваше да се руши. Тя скърцаше отвред, разместваните блокове се пукаха, трещяха, отделни отломъци се сриваха като каменна градушка край него, заприщваха му пътя, сякаш го търсеха да го смачкат.

Внезапно на пет крачки зад него подът се разцепи по някаква стара пукнатина, отдели се и потъна с грохот в бездната. Ехнатон напрегна последните си сили, запристъпва напред, като се подпираше в стените, които трепереха, пукаха се, бучаха. Зад него, пред него падаха каменни късове. Той ги прекрачваше, катереше се по тях. От устните му капеше кръв, дробовете му едва набавяха недостигащия въздух, пред очите му се въртяха огнени петна. А раненият все вървеше, не падаше, не губеше съзнание.

Защото Нефертити беше долу, затворена в своята стая!

Все така залитащ, обезсилен, Ехнатон слезе по стълбата, дотътра се до вратата й, с последно усилие на волята отметна резето. После ведно с отместената плоча се свлече в залата. Мария стоеше на средата, с още блуждаещ поглед, замаяна от погълнатия опиум.

— Нефертити! — промълви през кървави устни Ехнатон. — Бягай, Нефертити! Дворецът се руши. Бягай!

Девойката го изгледа смутена. Той беше враг, опасен луд, зловещ престъпник, заплашващ самото съществуване на човечеството, изверг, когото би трябвало да унищожи като бясно динго. Вместо това сега тя виждаше пред себе си един човек, само човек, измъчен, нещастен, умиращ човек, чийто поглед я обгръщаше с такава неподозирана нежност и свръхчовешка кротост!

— Нефертити, бягай!

Неволно, подчинила се на някаква необяснима жал, порив за всеопрощение, тя приклекна и вдигна главата му, положи я на коленете си.

— Къде сте ранен? Да ви превържа!

— Безсмислено, Нефертити! Аз си отивам. Няма време. Бягай!

На вратата се изправи Крум Димов, успял най-сетне да се промъкне през рушащото се здание до затвора на сестра си.

— Бързо с мен! — извика й той.

Девойката се обърна.

— Помогни ми да го изнесем!

Недоумяващ, без да запита защо, той се приведе и пое ранения под мишниците. Двамата го помъкнаха навън.

— Оставете ме! — изфъфли умиращият. — Няма смисъл!

Ала в очите му светеше някакво топло чувство, някогашната му величава непристъпност се бе стопила пред добротата на доскорошните му жертви.

— Сега накъде? — запита вместо отговор Мария. Ехнатон посочи с поглед.

— Вдясно! Бутнете плочата!

Крум блъсна с коляно четвъртития камък. И той леко отстъпи пред неговия натиск. Откри стръмна стълба. Тогава през изпълнения с прах тунел долетя папагалът Кенатон, кацна върху рамото на Мария и заповтаря развълнуван:

— Нефертити! Нефертити! Нефертити! Тя приведе глава и го погали с чело.

— Сладко папагалче! — извика Кенатон. — Сладко папагалче!

Но нямаха време да се занимават с разнежената от уплахата птица. Поеха отново нагоре, понесли стенещия фараон. А подир тях дворецът продължаваше да боботи и да се руши с грохот.

Стълбата свърши, задънена с каменен таван.

— Натисни издадения камък! — подсети ги Ехнатон. И Крум го послуша. Таванът се хлъзна встрани. Отгоре им плисна жарта на тропическото слънце.

Двамата измъкнаха товара си на повърхността. Огледаха се. Бяха попаднали върху пространно плато, разсечено като гигантска торта от разклонения каньон.

— Не тук! — подкани ги Ехнатон. — Още по на юг! Отдолу се руши. По на юг, на здрава скала!

Понесоха го отново. Най-сетне, усетили устойчива опора под нозете си, те го положиха на земята. Мария взе главата му в скута си. Крум раздра скъпоценните му одежди. По тялото му нямаше никаква рана. Само няколко плътни синини. Кръвоизливът беше вътрешен. Може би от удара в скалата, може би от взривната вълна. Братът и сестрата се спогледаха. Техните санитарни познания стигаха дотук. Без да промълвят ни дума, разбрали се само с очи, те се приготвиха да го вземат наново на ръце. Не се запитаха дали трябваше да му помогнат или да го зарежат тук, на голото плато, да понесе наказанието за чудовищното си престъпление. Нещо в очите му, с такъв израз, сякаш попили мъката на цялото човечество, нещо в цялото му смазано тяло беше убило омразата им. Останало беше само състраданието, съчувствието към един страдалец, към един безкрайно нещастен човек.

Тогава подире им, от отвора на стълбището, се измъкна и Гурмалулу. Той понечи да се върне, но трясъкът зад гърба му то изплаши и той предпочете по-малката заплаха.

— Къде е Бурамара? — запита Крум. Чернокожият показа с глава надолу.

— В килията. Мистър Том не го отвърза. Заключи ги с тъмничаря.

Крум се изправи.

— Чакай тук! — обърна се той към сестра си. — Ще се върна.

И се спусна по стълбата. А наоколо всичко скърцаше, пращеше, събаряше се. Въздухът беше изпълнен с грохот, с трясък, с гъст задушлив прах. Крум притисна кърпата си до носа и продължи тичешком надолу. По чудо успя да се оправи в разтърсвания от непрекъснати трусове лабиринт, блъсна каменната врата и влетя в килията. Тъмничарят и Бурамара бяха успели да си развържат взаимно въжетата със зъби и доскоро напразно бяха опитвали да отместят тежката плоча с копието на пазача.

Без да каже ни дума, задушен от праха, Крум им показа със знак изхода и тримата изтичаха по обратния път. Излязоха над скалата задъхани, с последни сили.

Гурмалулу гледаше втрещен. Не можеше да проумее това, що виждаше — бял човек да се жертвува заради чернокож.

В този миг силен подземен тътен разтърси скалистото плато. Беше избухнал барутният погреб. Каменната грамада се нацепи от безброй пукнатини, които полазиха като пъргави змийчета навред, намножиха се, задимиха, въдухът замириса на барут. И бавно, като насън, отделни гигантски отломъци взеха да се откъртват и да се сгромолясват в бездната.

Обезумели от ужас, чернокожите хукнаха да се спасяват. Крум и Бурамара, следвани от девойката, вдигнаха ранения да го пренесат на по-безопасно място.

Най-сетне тътенът престана, отшумя многократното му ехо от разклоните на страшната клисура. Задушливият облак от прах и барутен дим неусетно се разсея.

Тогава фараонът простена:

— Нефертити, къде си?

Явно, вече не ги виждаше.

— Нефертити, тук ли си?

Чул това име, папагалът се провикна:

— Ехнатон и Нефертити! Ехнатон и Нефертити!

Неволно Мария се обади на името, което той й бе приписал:

— Тук съм! Успокойте се! Ще ви спасим!

— Всичко е свършено, Нефертити! Аз съм пътник към запад. Искам само едно. Да ме изслушаш… И да ми простиш…

— Друг път ще говорим. Дълго ще си говорим. Сега не се вълнувайте!

— Не! Само сега! След малко ще бъде късно… Ще чуеш истината. Тогава можеш да ме заплюеш, можеш да ме прокълнеш…

Той пое дълбоко дъх.

— Аз не съм никакъв фараон, Нефертити!… Един злочест прост метис, който жадуваше за почит, за слава, за величие…

Крум се обади:

— А подземният град, а храмът, а скулптурите?

— Само те са истински… Но създателите им са ги изоставили отдавна, преди хиляди години, навярно още тогава, когато Бялата гибел опустошила континента… След това няма никакъв надпис, никакъв знак, който да подскаже, че тук отново са живели хора… Хилядолетия е било прокълнато място за аборигените — царството на Змията Дъга, на зловещите „ир-мунен“…

Той се задъха. Гърдите му се свиваха и издуваха с хрипове, измъчени като ковашки мях, който не може да набави потребния въздух. Двамата го слушаха смаяни, потресени от истината, която им бе разкрил.

И ето той отново заговори, зафъфли, като че ли простена през кървавите мехури, които се пукаха на устните му:

— Баща ми беше бял… Един от малкото бели, които не прогонват черните си жени… Мисионер… Пренебрегна обичаите на белите, остана при черната си жена, с черното си дете… Майка ми умря още преди аз да проходя… Отгледа ме баща ми — и баща, и майка, и учител… Обществото на белите го бе изхвърлило от своята среда. И той бе останал сам сред аборигените — ни бял, ни черен. Не обичаше лова, затова се отдаде на земеделие. Със земеделие се изхранвахме… Какъв е бил неговият живот, грижите му, мъките му, не знам… Помня, че само тогава, при него, аз бях щастлив. Учех, работех в градината и растях…

Той спря да си поеме отново дъх.

— Но белите дойдоха в нашата земя. Харесаха пасищата ни. Заедно с черните се изтеглихме към пустинята и ние. А белите пак настъпиха. И ние пак напуснахме земята си… Веднъж черни скитници му казаха, че тук, край планината на Змията Дъга, има хубав оазис край непресъхващ поток. И ние се заселихме там, където вие намерихте опалите… Ала тайната на загадъчната планина не даваше покой на баща ми. Той я кръстосваше навред. И веднъж, както бродехме по това плато, открихме кладенеца на змиите. Тогава нямаше змии. Аз ги завъдих после. Спуснахме се с въжета. Обходихме целия подземен град, от склада на опалите до главния храм със статуята на Нефертити. Когато я видях, се вцепених. Не можех да допусна, че има такава красота. Не бях виждал друг поглед, който да ме пронизва така със своето каменно безразличие и в същото време с такава топлота и всеотдайна нежност. И с такава горчивина в гънката на прекрасните устни… Само в една жива жена видях тоя поглед — у тебе, Нефертити!

Гласът му вече едва се чуваше, а той не спираше. Чудно беше как още живееше, как имаше сили още да говори.

— Изслушайте ме! Баща ми не беше обикновен мисионер. Преди да навлече расото, завършил египтология. За него подземният град беше несънувано щастие. Тук той ме научи да разчитам йероглифите, запозна ме с цялата история на Египет. Заедно разчетохме разказите на Нефертити и на Ахмес. Вие знаете, австралийците са родени художници. Баща ми пишеше своето проучване, аз преписвах древните надписи, рисувах фреските и статуите… Изглежда клетникът се надяваше да смае света със своето откритие. Може би мечтаеше да го покори, да си възвърне загубеното място в бялото общество, да завоюва там място и за черния си син. А аз още не знаех, не допусках какво проклятие е да бъдеш роден с черна кожа.

Ехнатон замълча. Главата му клюмна.

— Колко ли хубав би бил светът, ако никой не гледаше цвета на кожата ти!

Той пак опита да вдигне чело.

— Най-сетне баща ми завърши труда си. Тогава аз бях на осемнадесет години. Не знаех, че хората се делят по цвета на кожата, не допусках, че един бял негодник струва несравнено повече от кой да е „цветен“. Баща ми беше бял, аз — черен. Какво от това? То не ни пречеше да бъдем баща и син и да се обичаме. Но белите не мислеха така. Баща и син можете да бъдете, равни — не можете… Един ден тръгнахме на път. Пътувахме дълго. И пеша, и с камили, и с камион. Най-сетне пристигнахме в Мелбърн. Добре, че преди това баща ми скри ръкописа си в една хралупа. Не бе забравил напълно нравите на племето си. Още пред града ни спряха. Баща ми пускаха, а мене — не. Нещастникът викаше, ругаеше, заплашваше. Законът беше закон. Белият баща може да влезе в града на белите, черният му син не може. Полицаят подметна обидни думи за майка ми и за мен. Тогава баща ми му залепи плесница. Полицаите се хвърлиха отгоре му. Аз се спуснах да помагам. Ударих някого. И накрая двамата попаднахме в затвора.

Той пак спря.

— Дълго е, но трябва да го чуете! За да ме разберете. Да не съдите много строго… Там, в затвора, умря баща ми. От какво — не знам. Това бяха последните му думи: „Срамувам се, че и аз съм бял!“ Тогава казах на инспектора, че искам да видя професор Грифин. Бях запомнил, че баща ми щеше да търси него, директора на Австралийския музей. „Имам да му казвам нещо.“ „Кажи го на мен!“ — рече инспекторът. „Ти не разбираш от египтология — отвърнах аз. — Ще го кажа само на учен.“ След тия думи той ме удари с юмрук. Когато се свестих, пак ме би. Много е лесно да биеш човек, чиито ръце са с белезници. И все пак успях да го блъсна с глава в корема. Избягах. Видях в края на коридора голяма стая. Вътре маса и на нея — човек. Това беше началникът му. Влязох и му разправих, че са несправедливи към мен. Без да ме изслуша, той заповяда да ме откарат в затвора. Но аз съм метис — с мозък на бял, с пъргавина на черен. Блеснах полицая, който седеше в камионетката до мен, отворих вратата и скочих. После, макар и пребит, окървавен, успях да се шмугна в скреба…

Той се отпусна. Главата му клюмна безсилно в скута на Мария. Тя погледна брат си, сякаш искаше да каже: „Свърши!“

Но не беше свършил. Имаше още сили, още жизненост в черното мускулесто тяло.

— Подирих майчиното си племе. Поне то трябваше да ме приеме. И аз, и те бяхме черни. Не ме приеха. Баща ми беше бял, значи и аз бях чужд. Не познавах нито обичаите, нито вярванията им. И без да искам, ги нарушавах. Една вечер намерих в колибата си магическата кост. Племето ме обричаше на смърт. Аз съм черен, но имам разум на бял. Затова не умрях. Но напуснах. Напуснах с болка, с преляло от омраза сърце. И към белите, и към черните. Сам, преследван, отритнат като подгонено куче динго. Прибрах се в Ахетатон, в двореца, сред каменните чудовища, където имаше един образ, който ме гледаше ласкаво — Нефертити. И аз стоях, и я изпивах с очи. А сърцето ми плачеше. Кръв капеше от него. Тя сякаш ми казваше: „Какво ти липсва тук? Защо ти са и белите, и черните? Остани при мен! Стани господар на тоя дворец, на славния Ахетатон! Може би тъкмо ти си един от моите потомци, завърнал се след Бялата гибел от някой остров?“ И аз повярвах думите на гордия й поглед. Повярвах й, защото и тя беше гонена като мен, и тя беше изгубила щастието си. И въпреки всичко бе създала ново царство. Аз исках съвсем малко разбиране, малко топлота и уважение като към човек. А не го намерих. След страшното унижение аз вече зажадувах за повече, не само за просто признание. Тук намерих всичко, за което не бях и мечтал: богатство, слава, величие. Аз бях притежател на милиони, на милиарди, по-богат от всички. В стара делва намерих опиум. Опитах го и ми се услади. След всеки опит чувствувах все повече своето величие. Срещнах Баданга. Прекръстих го с египетското име Ехенуфер. Предложих и нему опиум. И той тръгна послушно подир мен. Събрахме и другите. Казах им: „Аз съм велик магьосник. Откраднах душите ви. Ще ви ги върна, ако сте послушни. Сега само понякога ще ви пращам в Страната на блаженството. Ако ме слушате, душите ви ще се преселят завинаги там.“ Заради опиума те станаха по-покорни и от египетски роби…

Умиращият пак спря. Тази дълга изповед го изтощаваше бързо. Но той отново заговори:

— Всеки ден откривах някой нов проход, някой нов надпис, нов папирус. Веднъж намерих урна с някакви зърна, върху която беше издълбан един-единствен йероглиф: „Проклятието“. Разбрах каква власт държа в ръцете си. Заслепен от омраза, от несдържана стръв да отмъстя, да покажа своето всемогъщество на всички, които ме отритнаха — бели и черни — аз посях семената. Те не покълнаха, както и преди хиляди години. Но заразата пропълзя по съседните треви, прехвърли се върху храстите и дърветата, пламна околността. Аз вече виждах своето тържество, виждах завършека на живота, който мразех — на хора и животни. Аз бях бог, наистина бог на смъртта, но бог, по-могъщ от всеки друг. И пред смъртта, в своето тържество, бях по своему щастлив. Щастлив, горд, величав… Докато не дойде ти. Тогава разбрах, че не съм бог. Че съм просто човек. Разбрах още от първия ти поглед, че не съм силен, че съм едно нищожество. Едно жалко човече… Нещастен, слаб, жалък човечец…

В очите му избликнаха сълзи.

— Страх ме е, Нефертити! Не мога да понеса — мисълта за това, което сторих. Дали съм луд? Или само озлобен? Или пък толкова злочест…

Като че ли беше престанал да диша. Крум сложи пръст на пулса му. Не усети нищо. Но животът все още не го напускаше.

— Нефертити, чуй! Най-важното… Намерих един папирус, може би последно известие от онова злокобно време. Само няколко реда: „Да се знае — пишеше в него, — ако някой някога чете тоя папирус, че край медните рудници на фараона не побеля никое дърво, никоя трева и никое цвете“. И аз опитах. Поръсих с патината от стар шлем цветето в една саксия. И то остана здраво…

Мария се приведе съвсем ниско, слисана до задъхване от думите му. Вече едва ги чуваше.

— Нефертити! Аз съм слаб човек. Не съм бог. Нямам тая сила. Моля те, спри Бялата гибел… Не съм бог… Слаб съм…

Ръката му полази по черната гръд, напипа окачения на верижка гигантски опал и й го подаде.

— Вземи! Опалът на Нефертити! Да си спомняш… За мен… За слабия човечец…

Мария не чу последните му думи. Повече се, досети какво искаше да й каже. Неволно погали косата му, от която бе паднала нейде по пътя златната урея. И изведнъж трепна. Усети хладината на смъртта. Той не дишаше. Не мръдваше ни устни, ни клепачи.

— Ехнатон! — пошепна тя потресена. — Отговори! Ехнатон, обади се!

Ехнатон мълчеше. Отишъл си бе вече, запътил се при обитаващите на запад, напуснал бе света, в който бе изстрадал толкова мъка… И толкова измамно величие…

Изведнъж, сякаш проумял станалото непоправимо, папагалът изкрещя:

— Паднете по очи в краката на божествения фараон…

Мария скри лицето си в длани и се разрида.