Петър Бобев
Опалите на Нефертити (6)

След два часа бурята отмина. Грохотът й заглъхна като боботене на далечни гръмотевици. Червената мъгла се утаи върху земята. Смазаните от въздушния напор треви и храсталаци се понадигнаха, изрониха навеяния пясък. Небосводът отново засия над главите им в огнения си блясък. Слънцето ги лъхна с цялата си жар.

Бурамара измъкна глава от купчината наскубана трева. После побутна Крум, който лежеше редом с него.

— Премина!

Раненият се надигна с мъка. Ръката го болеше нетърпимо. Кръвта вече бе спряла да тече, но се бе спекла, бе слепила раната с ризата. Всяко мръдване му докарваше рязка болка.

В опита си да стане той залитна и падна на колене. Отслабнал бе от загубената кръв.

— Да останем тук! — рече Бурамара. — Докато се съвземеш.

Крум се дръпна.

— Не! Нямам право да се излежавам! Трябва да го преварим. Стигне ли пред нас, събере ли шайката си, ще ни избият още на пътя. А там е Мария, сама…

— Поне да погребем Скорпиончето! — предложи Бурамара.

Крум не възрази. Това беше тъй естествено. Изчака, докато следотърсачът изрови в пясъка дълбока дупка, където положи клетника, после го засипа. Отгоре заби два кръстосани клона.

Тогава Крум отново понечи да се изправи. Бурамара го подкрепи. И така, опрян на рамото му, закрета по обратния път.

Метисът спря.

— Я чакай да превържа раната!

Положи го внимателно да седне на един камък и притича до близкия евкалиптов храст. Откъсна няколко листа, после почисти раната с вода. Скъса ръкава и наложи листата върху раната, като ги превърза с парчето плат.

— Сега може! — рече той.

И го поведе, по-право го понесе отново.

Доскоро замряла и безжизнена, степта отново оживяваше. Изпокрилите се от гнева на стихията животни излизаха от убежищата си и бързаха да наваксат пропуснатото време. Накъдето и да отправеше поглед, човек виждаше безброй живи същества: кенгура, емута, кози, папагали. Най-много папагали: черни, бели, жълти, червени, зелени, които се катереха по клоните, караха се, пощеха се, люлееха се на клюнове. И безброй змии, гущери, скорпиони. Гъмжило от насекоми.

През болката от раната, трескав, с напукани устни, Крум запита:

— Бурамара, сигурен ли си, че е Том?

— Когато не съм сигурен, мълча!

— Но как го позна, когато на това отгоре е бил и с чужди обувки?

— Видях го снощи. Помислих си: защо ли се е преобул? И днес разбрах защо. По целия път гледах от камилата следите му. Едните отиваха подир Скорпиончето, другите се връщаха.

— Отгде разбра, че Том е преследвал Скорпиончето, а не обратно?

— То е толкова просто! Всяко черно дете ще ти го каже. Следите на Том настъпваха следите на Скорпиончето.

Смазан от изтощение и от жегата, Крум опита да се усмихне:

— Чудна дарба имаш, Бурамара!

Следотърсачът не отвърна веднага. Тъмната сянка отново легна на лицето му. На Крум му се стори, че простена.

— Дарба! Като хрътка! Ловецът я пуска да гони дивеча. А пък аз цял живот съм мечтал да бъда човек, не хрътка.

— Не, приятелю! — опита да го успокои Крум. — Съвсем не е като хрътка. Тя само души. Не размисля. А твоето е друго. Логика. Съждения. Разумни догадки, на които търсиш обяснение. Ако беше в Европа, щеше да станеш…

— Не ако бях в Европа — прекъсна го Бурамара. — Ако бях европеец…

Крум млъкна. Нямаше какво да отговори. А душата му се бунтуваше. Не искаше да приеме, че цветът на кожата трябва да противопоставя хората. Защо не се делят по цвета на косата, по цвета на очите? Как могат да се смятат равностойни блондин и брюнет, а не могат чернокож, жълтокож и бял? Дори ако белите са по-развити интелектуално. Нима не беше срещал белокожи, ненадминаващи по умствено развитие най-простия туземец? А Крум беше изучавал и психологията на австралийските аборигени. Често на шега, когато някой опиянен от расовото си превъзходство горделивец му споменеше за диваците, той то помолваше учтиво да се оправи в устройството на брачните им групи, в примитивния им, но дяволски сложен мироглед. Досега не бе срещал толкова интелигентен европеец, а за дивака това са най-елементарни знания, чието неспазване може да му струва всичко.

Бурамара прекъсна мисълта му:

— Ти казваш — дарба! Аз пък мисля — мъка! Ти виждаш само това, което е пред очите ти в момента. Аз виждам всичко: и това, което е, и онова, което е било преди малко, вчера, онзи ден. Аз виждам и това, което ще стане. Ето, гледай! Съвсем наскоро е притичало младо кенгуру. След него две кучета. Те ще го настигнат, защото е слабо. Аз виждам как ще го разкъсат. Първа ще го сгризе кучката, защото кучето накуцва, изостава. Цялата степ гъмжи пред мен: с животни, които са пред очите ми, и с животни, които не са пред очите ми. Погледът ми се замрежва, главата ми се замайва.

Полупустинята постепенно обрастваше с дървета, наистина редки, както са обикновено евкалиптовите гори, повече паркове, отколкото гори. Сред червените евкалипти се срещаха пустинни дъбове, акации, единични бутилкови дървета и тревни дървета. По оголените гребени на хълмовете, където нямаше достатъчно влага, стояха настръхнали като запустели, неподкастрени живи плетове, обрастванията на мали-скреба.

Бурамара посочи с пръст.

— Дриандра!

Крум видя малкия храст. Едно кенгуру валаби беше пъхнало муцуна в цвета му и ближеше нектар. Той знаеше от сестра си, че така кенгуруто го опрашва. Чудна беше тая страна. Един нов поселник от Европа казваше: „Тук всичко е наопаки. Коледа е по жътва. Повечето цветя не миришат. Има млекопитаещи, които снасят яйца, и дървета, които не хвърлят сянка. Движението наляво. Зайците — бедствие, а лисиците — полезни. Бозайници опрашват цветовете като пчелите.“

Навярно и хората спомагат за опрашването на някои растения. Защото едно друго австралийско храстче — дорианте, съдържа в своите цветове по една ликьорна чашка нектар. Даже човек може да го опита. Както обитателите на Олимп пиели нектар, хранели се с амброзия и получавали от тях безсмъртие. Медът предпазва от тление даже мъртвото тяло. А защо не са безсмъртни аборигените, които често утоляват жаждата си с нектара на дорианте?

Крум сам се досети, че това вече не беше мисъл, това преминаваше в бълнуване. Разбра, че натежа върху рамото на другаря си и понечи да седне под сянката на един евкалипт.

Бурамара го дръпна.

— Не тук! Падат клони.

Имаше и такова дърво в Австралия. Другите хвърлят листата си. То хвърля цели клони. Може да убие човек, да смачка камион.

Отместиха се. Крум легна на земята. Унесе се. И в унеса му отново оживяха и Скорпиончето, и Бил Скитника. Ето ги! Тичат подире му. С ножове. С пистолети. Той бяга. Скача сред вълните. Опитва да се изправи върху серфинга. А насреща му акулата. Отваря уста. Но не. Не е акулата. Това е Том Риджър. Стреля. После набива в раната му туземно копие…

Събуди се привечер. На запад слънцето се скриваше зад нащърбената скална грамада на Змията Дъга. Към изток се бе разпростряла пустинята, върху чиито печални простори се надигаха червени каменни блокове, проточили дълги черновиолетови сенки. Пясъчната й гръд беше насечена от зловещите нарези на крийковете — пресъхналите речни легла, запълнени с настъпващия мрак, който се надигаше като при наводнение, готов да избликне оттам и да залее света. Огрени от последните слънчеви лъчи, пясъчните склонове искряха като нажежени, а в маранята над напечените им гребени грееха многоцветни сияния.

— Да вървим! — прошепна Крум.

Тръгнаха отново. Скоро слънцето залезе. Хладината на нощта тозчас ги облъхна. Освежен от нея, успял да преодолее треската си, Крум забърза, облегнат върху рамото на Бурамара. Вървеше. Не мислеше къде. Бурамара никога нямаше да се заблуди. Ако Крум беше сам, щеше да загине. Но със следотърсача щеше да стигне. Само дано стигнеше преди убиеца.

Прочел мисълта му, Бурамара го успокои:

— Камилите не са се връщали назад.

Вървяха с кратки почивки цяла нощ. Крум не даваше да се продума за по-дълъг престой. И колкото повече приближаваха до лагера, толкова по-рядко срещаха дивеч. Пред бялата напаст животните се изтегляха на изток, където все още се намираше зеленина и храна. Смътен трепет обхващаше сърцето му. Дали наистина Мария нямаше да излезе права? Само змиите и гущерите все още обикаляха ловните си райони, недоумяващи защо са празни дупките на мишките и плъховете.

На разсъмване, премръзнали, изтощени, достигнаха „Сити“. Пресрещнаха ги двама часовои — Джо Кенгуруто и Хари Плешивия.

Крум запита отдалеч:

— Къде е Том Риджър?

— Още не се е върнал — отговори Хари. — Не те ли настигна?

Крум приближи, без да отговори. Знаеше, Джо Кенгуруто се числеше към най-верните хора на Том. Донейде и Хари. Затова мина край тях с ръка върху пистолета.

Мария се хвърли на врата му, щом го видя. Беше прекарала ужасна нощ. Събудиха се и другите търсачи, наизскачаха сънени, наобиколиха ги любопитни и разтревожени. Превързаната му ръка усилваше още повече безпокойството им.

Крум легна пред колибата си.

— Елате! — рече той тогава. — И слушайте! Съдете вие!

Тълпата се събра около него.

— Не ни бави! Че работа ни чака.

Той заговори и тоя път с ръка върху револвера.

— С Бурамара разследвахме убийството. Трупът е на Скорпиончето.

Множеството зашумя.

— Убил го е Том Риджър!

Вик на удивление, уплаха и ненавист се изтръгна от десетки гърди.

Хари Плешивия изръмжа:

— Лесно е да се плеще тъй. Докажи!

— Ето първото доказателство — Крум показа раната си. — Когато Бурамара разчете следите, Том стреля в мен.

Джо Кенгуруто го прониза със злобен поглед.

— Ако наклеветиш и мен така, и аз ще ти пратя куршума.

— Без разправии! — провикна се някой. — Първо да чуем него.

Крум продължи:

— Скорпиончето е извадил добър опал от шахтата на Плешивия…

При тези думи Хари изсумтя:

— Знаех си аз.

— И побягнал. Том го подушил и тръгнал подире му. Преди това сменил обущата си с тези на Хари. Да заблуди следотърсача.

— Значи затуй ми ги поиска! — досети се Плешивия. — А ме излъга, че неговите му направили пришки.

— И да хвърли съмнението върху Хари. Убил Скорпиончето, взел опала, забил в гърба му копие, пак да ни заблуди, и се върнал незабелязан в „Сити“…

Хари се наведе отгоре му.

— А опалът! Къде ми е опалът?

— У него, то се знае.

Тогава той се разпсува направо:

— Негодник! Убива и граби! Граби приятели! Скот! Динго!

Джо Кенгуруто се изпъчи с вирната глава.

— Аз пък обвинявам Крум, че е убил Том Риджър!

— Я не дрънкай глупости! — сряза го Крум.

— Колкото ти имаш доказателства, толкова и аз! Докато не дойде сам той, няма да ти повярвам.

Крум се надигна на лакти.

— Ей това искам от вас. Когато дойде Том, да го арестувате! После двама ни с него, и двамата с белезници, да ни изпратите в Алиса, в съда…

— На теб отсега ще надяна халките! — изсумтя Джо и пристъпи с готовите белезници.

Крум насочи пистолета, Бурамара извади ножа, Мария също изскочи напред с пистолет в ръка. Тогава Плешивия изруга:

— Джо, я да се махаш! Не виждаш ли, че прекаляваш?

Кой знае как щеше да свърши тая разпра. Половината търсачи бяха на страната на Крум, останалите — на Джо. И там бяха най-опасните, най-сприхавите луди глави.

Внезапно някой изкрещя:

— Къде ми са опалите? Кой ми отмъкна кутийката?

При този вик сякаш ток премина през тълпата. Всички се втурнаха към скривалищата си, забравили предпазливостта си, забравили, че тъй ги издават на всички погледи.

Мария се наведе над брата си. Даде му вода и антибиотици. Нагласи го по-удобно върху постелята.

— Каква тревожна нощ! — промълви тя. — Няма ви! Ни теб, ни Бурамара… Ни Емуто!… После почна нашествието на змиите…

— И змии ли?

— Навярно всички колиби гъмжат от тях. Днес ще претърсваме цялата околност. Една ухапа Джек. Сложих му серум. Вече му минава. Часовоите вдигнаха тревога. Да можеше да ги видиш! Пълзят отвред. Нахлуват в колибите. А хората крещят, скачат, тъпчат ги, секат ги с ножове, бият ги с колове. Цяла нощ!

— Как си обясняваш това?

— Ако бяха динго, щях да допусна, че е последица на бялата гибел. Избягала е плячката им, тревопасните. Но змиите. Те не ядат хора. Не са почувствували още бедствието, изтрайват на глад. Не мога да се отърва от подозрението, че някой умишлено ги е пуснал срещу нас, че ги е изсипал край лагера…

Крум се обърна към помощника си:

— Какво ще речеш, Бурамара?

Без да каже ни дума, че е изморен, че и той има нужда от почивка, следотърсачът напусна селището, зашари между шубраците.

Мария хвана братовата си ръка умолително.

— Да си ходим, Круме! Не мога повече!

Той я изгледа безпомощно.

— Така ли? Ранен?

— Ще седнеш на камила. Тук става страшно. Не само бялата гибел. И нещо друго. Не знам какво. Но дебне… А и нашите хора. Озверени са. Огладнели са. Днес ще ядат печени змии. Но утре? В други ден? На километри оттук вече няма дивеч. С какво ще се хранят? С гнила трева ли? Вече и кокабура биха прояли. Фред Рибката не взема пари. За торбичка ориз иска опал. Пастора, като видя, че не му провървя в шахтата, снощи донесе едно кенгуру. Продаде го за един опал. Хората се заканват да пречукат търговеца, който, без да е копнал нито веднъж, вече е натрупал най-много опали. Добре, че слугите му дежурят нощем. Но някой ден ще се избият. От алчност. И от глад. Край нас вече е бяла пустош. Не остана зелен лист.

Откъм селището глъчката се усилваше. Ту оттук, ту оттам някой изпищяваше като заклан, открил, че липсва и неговото съкровище.

— Вече не се съмнявам, че е вирус — промълви тъжно Мария. — Унищожава хлоропластите. А хлоропласти, левкопласти и хромопласти всъщност са едно и също — наричаме ги пластиди. При покълването те са левкопласти. На слънчева светлина стават хлоропласти, като се насищат с хлорофил, а преди опадването на листата, при пожълтяването им, се превръщат в хромопласти. Хлорофилът им се замества от оранжевия каротин и жълтия кеантофил. Тукашните листа направо побеляват, защото са унищожени тези съставки, които би трябвало да произведат — жълтите багрила.

Без да слуша нарастващата човешка глъчка, унесена в своите разсъждения, Мария продължи:

— Болестта върлува като степен пожар. Скоро ще опустоши оазиса около планината на Змията Дъга. И няма да спре. Защото той е част от по-голям оазис, района на Алис Спрингс…

— Там трябва да спре — обади се Крум. — Наоколо са пустини: Симпсоновата на югоизток и Гипсовата на северозапад.

Девойката поклати глава неуверено:

— Съмнявам се. Листните въшки имат крилати поколения, а в цялата пустиня има растителност и живот. Ако не друго, то поне спинифекс. Това е дяволската трева за пътешествениците. Но за живота въобще тя е пионер, покорител на пустинята. Тя завладява пясъка, укрепва го, спира дюните, подготвя пътя на другите растения. Този път за беда спинифексът ще се окаже враг на човечеството. По него като по мост вирусът ще прекоси пустините. Нужно е час по-скоро да се върна в града, да кажа каквото знам. И тогава да почнем борбата. С инсектициди ще изтребим насекомите. С хербициди ще унищожим спинифекса. С жестока карантина ще ограничим износа на всеки растителен продукт от този район… Всеки час е заплаха за живота въобще… Трябва да се надбягваме с крилатите листни въшки, с цикадите и листните дървеници, с бръмбарите хоботници. Отвее ли ги вятърът в друга област, превари ли ни…

Крум поклати съчувствено глава.

— Вече почвам да разбирам. Виждам, трябва да си ходим!

Но се поправи бързо:

— Ще те отведа. Пък аз ще се върна.

Откъм центъра на „Сити“ отново долетя глъчка, чуха се и няколко изстрела. Мария притича натам.

— На мнозина опалите са откраднати — рече тя, като се върна. — Някои си ги намерили в съседните колиби. И сега са се хванали за гушите.

Крум се надигна.

— Трябва да видя аз! Да ги оправям!

Тогава се върна от разузнаването си Бурамара.

— Вярно е! — рече той. — Следите показват. Чернокожи. Същите, които бутнаха канарата. Те са пуснали змиите. Влизали са и в „Сити“… Когато търсачите избивали змиите, в суматохата.

Крум се замисли.

— Не съм слушал друг път да са постъпвали така. Те или нападат вкупом, в отреди на отмъстители, или бягат пред белите нашественици. Какво означава тази нова тактика? Дали няма да излезе прав Том Риджър, когато ни убеждаваше в съществуването на новата секта „курунгура“?

Той се надигна. Може би от евкалиптовите листа, може би от антибиотика, а може би от само себе си здравото му тяло бе надделяло пристъпа на треската. Чувствуваше се вече много по-добре. Силите му се възвръщаха бързо.

— Ще опитаме ли, Бурамара? — рече той. — Ще разкрием ли и тая мистерия?

Крум завари търсачите настръхнали, изправени едни срещу други с насочени пистолети. Само Пастора беше ранен в крака. Седнал настрана, пред колибата си, той се превързваше сам. Озверени, другите не се сещаха да му помогнат.

— Как стана това, Пасторе? — запита го Крум.

— Не съм виновен, инспекторе! — рече раненият. — Бог ми е свидетел! Някой откраднал камъчетата на Кенгуруто. Той побесня. Хвърли се да претърсва колибите. Намери ги под моята възглавница. Как можа в мен да се усъмни? Бог е казал чрез устата на Мойсей: „Не кради!“ Божите заповеди за мен са свещени. А той. Не изчака да му кажа. Стреля направо…

Намесиха се и други. Заговориха вкупом. Едните обвиняваха, другите се оправдаваха смутени. Не е малко то, да намерят у теб чуждите опали! По неписаните закони на търсачите „плъховете“ биват застрелвани на място. Озлобените хора биха си разчистили бързо сметките, но имаше нещо, което ги смущаваше. Нещо не съвсем ясно. И Крум го изрече:

— Крадецът не слага плячката под главата си.

Това беше истина. Всички я чувствуваха. Позеленял от гняв, Джо Кенгуруто се провикна:

— Ти ли ще раздаваш правосъдие при нас? Ти ли, който може да си убиец?

Крум се извърна, задъхан от обидата. Сред тая сган от оскотели хора почувствува, че и той оскотява. Посегна към дръжката на пистолета.

Тогава дочу тревожния вик на Бурамара:

— Отвлякоха Мария!

Крум забрави мигновено всичко. Остави настръхналата тълпа като рой разлютени оси, които бяха готови всеки миг да се избият от алчност. Хукна нататък. Бурамара го пресрещна пред съборената в борбата колиба.

— Чернокожите! — рече той задъхан. — Същите! Докато ние сме се разправяли…