Петър Бобев
Опалите на Нефертити (4)

Рано заранта изгоря колибата на Бил Скитника, а под още димящите останки намериха собственика й намушкан с нож в гърба. Или при борбата някоя главня бе подпалила колибката, или пък убиецът я бе запалил нарочно, за да заличи следите. Предния ден Бил бе изкопал огромен опал. Стругарят Фред го бе шлифовал два часа. И тогава всички се бяха извървели да цъкат с език. Такава скъпоценност никой не бе виждал. То сякаш не беше опал, по-особен вид кварц, ами слънце, някакво черно слънчице, грейнало в безброй дъгички през мъглата на водопад от смола. Бил Скитника се бе зарекъл да не копне ни една лопата повече. Още на другата заран щял да тръгне. И край на сиромашията! Отсега нататък само охолство и лек живот!

Вечерта, когато го бе извадил повторно от кутийката, всички отново бяха ахнали, замаяни от чудния камък, който продължаваше да грее и в мрака с неописуемите си черни сияния.

— Нощен опал! — бе отсякъл Фред с гласа на познавач. — Ако го сложим пред фотолента, ще остави следа. Това са те, най-скъпите опали! Ролс ройсът ти е вече в ръцете!

Всички знаеха, че има дневни и нощни опали. Знаеха също, че нощните са по-ценени. Знаеха, че с това камъче Бил Скитника щеше да скъса веднъж завинаги със скитничеството. Едни му бяха завиждали, други само го бяха облажавали. И когато той се бе прибрал да спи, всички се бяха втурнали в шахтите си да копаят до зори. Богатата находка бе разпалила алчността им.

Том Риджър разбута тълпата и почна да рови с прът в жарта. Заловиха се да му помагат и други. Напразно. Освен една опечена змия не намериха нищо. Навярно във всяка колиба под купчината суха трева се топлеха по няколко змии. А скъпоценният камък бе изчезнал, сякаш изгорял в огъня. Ясно, убиецът го бе задигнал.

От този момент сякаш стана чудо. Тези, които допреди малко се считаха другари, сътрудници в едно общо дело, почти братя, изведнъж се оказаха врагове, обкръжени с невидима стена от подозрителност и страх. Убиецът беше някой измежду тях — може би тоя, който седи до теб, може би тъкмо оня, който дели с теб колибата ти. Стои и дебне, ако и ти имаш щастието или нещастието като Бил да намериш камъче, което струва един човешки живот. И теб тогава ще намерят с надупчен гръб под изгорялата колиба.

Том Риджър все още представляваше властта тук. Но и без официалните си права той бе успял сам да се наложи над тая пъстра сбирщина. Инспекторската значка не беше достатъчна. Силата, авторитетът му се налагаха от група опалотърсачи, които не си поплюваха, начело с откривателя на находището Джо Кенгуруто, за когото тая чест беше най-малката отплата. Макар и без никакви облаги, всички го чувствуваха, кажи-речи, собственик на залежите. Тъй, неусетно, негласно призната от всички, тая група образува ядрото на някаква своеобразна вътрешна милиция. Тези мъжаги организираха охраната, нощем, те изследваха пущинаците, първи, преди да навлязат в тях търсачите. Към тях сега бяха обърнати очите на всички. Без да го пита някой, ей тъй, поради качеството си на бивш помощник-инспектор, в тая група се бе озовал и Крум Димов.

Той дори не бе взел отпуск, а бе изпратил телеграфически оставката си и без да дочака отговора, бе тръгнал с Мария насам. Слушал бе, птичката на щастието не каца два пъти на едно рамо. Или щеше да оправи наведнъж сметките си, или да пропадне. А Мария беше като замаяна от новината за безхлорофилните растения. Може би не беше го чула, когато й бе съобщил за подадената оставка. Тръгнали бяха насам със следотърсача Бурамара, който не бе пожелал да се дели от досегашния си шеф. Някаква мълчалива, неизявена привързаност се бе родила през последната година между добродушния полицай и мрачния, затворен в себе си метис. Никой не го знаеше кой е, откъде е. Разрешили му бяха да живее в града, защото нямаше съмнение, че е метис. И цветът на кожата му, и малката тънка уста, и челото — всичко издаваше примеса на бяла кръв. При това никой никога не бе чул нещо лошо за тоя четиридесетгодишен мълчаливец, който преди двадесетина години сам бе предложил на полицията умението си на следотърсач. Тогава грозно престъпление беше потресло цяла Австралия. Беше убита дъщерята на един фермер. Привидно без никакви причини, без никакви улики. Полицейските кучета не намериха никаква следа. Бурамара бе дошъл сам и бе казал на инспектора: „Аз ще хвана убиеца!“ След две седмици наистина го бе докарал с белезници на ръцете. Преследвал го по петите из пустинята, дебнал го и накрая го довел до припадък от умора, настигнал го, докато спял, и вързал ръцете му.

Понякога кръвта на черните му прадеди се събуждаше и у него. Той изчезваше за месец-два, после пак се връщаше, за да се отдаде на работата си с още по-голяма страст.

Сега Бурамара и Мария бяха излезли из околността да събират образци от странната болест. Само те двамата от целия лагер не се интересуваха от опалите, докато в същото време Крум Димов сякаш бе обезумял. Копаеше от тъмно до тъмно, както може да копае един българин. Прибираше се грохнал, нахранваше се набързо и заспиваше още докато Мария му разправяше за своите открития. И все напразно: нито един опал, нито едно опалче за цяр поне. Само глина и чакъл. И той беше от тия, които вчера бяха завидели на Бил Скитника. Едно такова камъче щеше да оправи проклетия чек.

Том Риджър запита:

— Е, какво мислите?

— Кажи ти! — сопна му се Скорпиончето. — Нали затова си градоначалник?

— Сега аз ще слушам. Накрая ще преценя.

— Няма какво да преценяваш! Щом си милиция, ще ни пазиш. Не ни ли опазиш, ще изберем друг.

— Разправиите не помагат! — намеси се Крум. — Ами казвайте, видял ли е някой нещо, чул ли е?

Всички се спогледаха. Вдигнаха рамене. По едно време се обади някакво съсухрено човече. Викаха му Пастора, защото твърдеше, че някога следвало богословие.

— Опалите променят цвета си — почти прошепна то. — Здрав ли е собственикът им — един цвят. Болен ли е — друг.

— Какво общо има това с убийството! — махна с ръка Том.

— Как какво? — докачи се Пастора. — Снощи, като видях опала, рекох на покойника, бог да го прости: „Бил, нещо ми се червенее в камъка. На кръв ми прилича“. И ето…

— Глупости! — сряза го Том.

Но няколко гласа възразиха шумно:

— Не са глупости!

— Всички знаят, че скъпоценните камъни познават.

— И лекуват!

— Имат магически свойства. Изумрудът например лекува от ипохондрия.

— Ти знаеш ли какво е „ипохондрия“? — подигра го друг.

— Не е важно! Важното е, че лекува. Аметистът предвардва от пиянство. Тюркоазът носи щастие в любовта.

— Ахатът пък пази от клюки и земетресения…

— Едно и също ли са клюките и земетресенията?

— Рубинът предизвиква страст, топазът — ревност, аквамаринът — нежност.

— Скъпоценните камъни се раждат от дъгата.

— Върху нефрита не пада мълния.

Том едва успя да надвика това безсмислено надприказване:

— А от нож кой пази?

Хората изведнъж се смълчаха, припомнили си за какво са се събрали. Джо Кенгуруто се обади:

— На това място аборигените надупчиха одеялото ми с копията.

— Те не убиват с ножове — възрази Крум.

— Всеки убива с туй, което му падне под ръка.

— Не винаги. Има проучвания. Установено е. Англичаните и белгийците предпочитат отрова. Индусите и тези, които са живеели в Индия — удушване, американците и белите австралийци — пистолет, американските негри и италианците — нож…

Неволно той долови погледа на Джо Кенгуруто, който го стрелна злобно. Бегло подозрение прониза съзнанието му: Джовани беше италианец. Но преди да обмисли основно това си хрумване, преди да каже нещо, дочу отдалеч сигнала, който Мария свиреше с уста тъй пронизително, както не умееше никой от ковбоите, които бе срещал. Петте тона на „Мила Родино“ вече бяха станали сигнал за повикване на всички български младежи в Аделаида и Вирджиния. Сега в този сигнал не се долавяше безгрижието на благополучното завръщане, а нещо друго — несдържана тревога.

Крум забърза насреща.

Задъхана от вълнение и умора, Мария заразправя:

— Мозайка! Като по овощните дървета. Вирусът й поразява хлоропластите, носителите на хлорофила. Сегашната мозайка не се задоволява с няколко петънца, а се разпростира върху целия лист.

— Виждала ли си другаде такава? — запита Крум.

— Не.

— От какво тогава си тъй сигурна?

— Може да е интуиция. Но съм убедена, че е вирус. Непозната, зловеща болест, която се разнася с невероятна бързина. Повечето вирусни болести се развиват само по определени растения. Другите видове между тях остават незасегнати. Тази поразява наред: от акацията върху соргото, от соргото върху кенгурската трева, а оттам върху евкалипта. От него пък върху спинифекса. Вчерашната зелена поляна днес изглежда облепена със слана.

Мъжете, които ги бяха наобиколили, мълчаха с недоволен израз. Стесняваха се да й кажат, че това не ги засяга никак. Само братът й се обади:

— Затова ли тази паника?

— Не затова! — обади се и Бурамара. — А за нападението!

— Какво?

Мария обясни вместо него:

— Един огромен камък се търкулна върху нас. Добре, че Бурамара беше до мен. Той ме блъсна в една дупка и скалата профуча отгоре ни, без да ни смачка.

Както изглежда, това премеждие не беше тъй важно за нея. Затова се върна пак към първия си разказ.

— Представяте ли си какво може да стане, ако болестта не бъде ограничена, ако продължи с такава бързина да залива страната?

— Какво пък толкоз?

Тя пое дъх и почти извика:

— Гибел!

Крум я побутна по рамото.

— Увличаш се, сестричке!

— Не се увличам! Без хлорофил няма растения, без растения няма живот!

Бурамара също не се тревожеше за земната флора. Тревожеше го повече нападението.

— Хора бутнаха скалата. Нарочно. Да ни убият.

При тази вест Крум настръхна.

— Какви хора?

Бурамара наведе глава.

— Чернокожи!

— Ти видя ли ги?

— Само отдалеч. А не познавам стъпките им. Когато чернокожите гледат стъпките, все едно че белите гледат лицето.

Мария разправи, че след като каменната грамада префучала, двамата видели как по скалата побягнали като сърни няколко голи аборигени. Бурамара я отвел в някаква пукнатина между камънаците и се изкатерил нагоре. Там, откъдето била бутната канарата, лежали два дървени лоста. Наоколо личели следите на шестима чернокожи. Нито един бял. Той не се опитал да ги преследва. Защото се боял от Змията Дъга. А и нямало смисъл — сам, невъоръжен. Върнал се долу, после двамата припнали към лагера.

Том Риджър поклати глава замислен.

— Значи пак диваците! Отново сектата „Курунгура“. Те искат всички аборигени да се съберат в пустинята, за да се преборят за последен път с белите. Изглежда, пророците им „джинигарби“ са сметнали, че вече е дошло времето за борба. Няма що, трябва да им дадем хубав урок! Види се също, не са били чак толкова жестоки бащите ни, когато са ходели на лов за диваци, трепели ги както дингото, тровели изворите им…

Тълпата зашумя. Запсуваха, заканиха се. Някои, най-нетърпеливите, взеха да се провикват:

— Веднага по следите им!

— Да ги изтребим до крак!

Том Риджър опита да ги успокои:

— Не така, приятели! Трябва да се подготвим добре. Не само да ги подплашим, а да ги изчистим като зайци!

Повече не стана дума за Бил Скитника. След вестта за нападението върху Мария всички, естествено, приеха, че и другото убийство беше дело на същите нападатели. Хората се пръснаха по шахтите да наваксат загубеното време. Само че тоя път всеки се отбиваше към колибата си, след което се показваше я с револвер на кръста, я с карабина в ръка. Том подсили постовете. Но всеки предпочиташе личното оръжие да му е подръка. Сякаш бяха приели обяснението за смъртта на Бил против волята си. Възникналото подозрение и недоверието бяха пуснали корените си в душите им.

Шахтите вече бяха удълбочени. Пък какви ли шахти бяха те? Всеки бе оградил периметърчето си с връв. В средата бе изкопал кладенеца си, върху чийто отвор бе сглобил грубо дървено магаре с макара за въжето на кофата, с която се изкарваше рудата. До всяка дупка се издигаше могила изкопана земя, по-голяма или по-малка в зависимост от трудолюбието и силата на копача.

Изведнъж Хари Плешивия изкрещя. Запсува, заруга и почна да зарива като полудял шахтата си, която бе дълбал упорито толкова време. Всички се втурнаха към него. Заразпитваха го. А той не спираше да хвърля пръст лопата подир лопата.

Тогава дочуха отдолу жален писък:

— Помощ! Ще ме погребе!

Едва успяха да отведат разярения собственик настрана, където той още продължаваше да крещи и да се заканва:

— Плъх такъв! Влязъл в чужда яма опали да краде! Що не си стоиш в своята дупка, проклетнико? Пуснете ме! Урок да му дам! Урок да дам на всички, ако някой помисли като него…

Най-сетне измъкнаха отдолу Скорпиончето, омацан с кал, покрит със синини, разтреперан.

— Какво да правя? — изхълца той. — Слаб съм! Тъй ме е създал бог. Виновен ли съм за това? И никой ме не ще за съдружник. Ей я дупката ми! Колко е? Пък опалите са надолу. На Хари дупката е дълбока. При това той вече намери няколко парчета. Затуй…

Никой не му отвърна. Само Том Риджър се закани:

— Сега те отървахме. Друг път няма! Помни!

Нямаше нужда да им напомня. Всички знаеха неписания закон на копачите. Хванат ли „плъх“ в шахтата си, засипват го жив вътре. По много краища на света гният такива „плъхски“ кости.

Засрамен, пребит, Скорпиончето се упъти залитащ към колибата си, свря се вътре и се захлупи по очи върху напластената трева, която тук служеше за постеля.

Крум, Мария и Бурамара тръгнаха към селището. Бяха го нарекли на шега „Сити“. Всъщност то представляваше струпани, кой как могъл, петдесетина колиби от парцали и трева, по-жалки от най-първобитния заслон на аборигените. Крум поведе сестра си по-надалеч, но тя случайно зърна изгорялата колиба.

— А това?

Нямаше смисъл да крие. Когато тя решеше, можеше да изкопчи от устата му всичко. По-добре от най-проклетия следовател.

— Убили Бил Скитника.

Очите й се разшириха от ужас.

— Кой?

— Може би същите чернокожи, които нападнаха и вас.

— Да достигнат сред „Сити“, покрай часовоите, покрай камилите?

— Те пълзят като гущери.

Бурамара пристъпи нататък, обходи отвред угасналото огнище, взира се, прикляква, опитва почвата с длан, подрежда и размества някакви камъчета. Накрая се върна замислен.

— Следи много — рече той. — Не мога да позная кои са на убиеца. Едно знам — не е „дивак“. Никакъв „дивак“ не е влизал в „Сити“.

Облаче на стара болка мина по лицето му, когато натърти думата „дивак“, изречена от Том Риджър.

Неговият извод потвърждаваше мисълта на Крум. Аборигените не крадат опали, аборигените не ползуват нож при убийство.

Изведнъж дъхът му спря. Той забеляза камата на Бурамара, окачена, на колана му. Наистина туземците не си служат с нож, но само докато влязат в допир с цивилизацията. А Бурамара и другите като него го ползуваха. Никой не умееше да го хвърля по-ловко от Бурамара. При това той не беше чист абориген, а метис. Статистиката не говореше нищо за метисите… Дали пък… И затуй още рано-рано бе излязъл с Мария… За алиби…

Мария го дръпна за ръката, повлече го към палатката им.

— Да си ходим! Взех пробите. Научих каквото ми трябва.

Крум отказа.

— Ти може да си свършила работата си. Аз не съм.

— Замириса на кръв. Да се махаме!

Братът поклати упорито глава.

— Мария, аз не съм като тебе лудетина! Аз не надувам напразно газта на автомобила, аз не се надбягвам само за удоволствие с акулите, аз не рискувам живота си напразно заради някакви бели растения. Когато реша нещо, то значи, че има смисъл.

— Смисъл! Е, какво намери досега?

— Ами Бил Скитника?

— И ти искаш като него? Круме, моля те, да се махаме!

Той тръгна с нея.

— Виж какво! Аз оставам. Докато забогатея. Та да уредя сметките си… Ще ти купя една хубава лаборатория, да не се мъчиш…

— Може да забогатееш, не споря, а може да си пропилееш силите и времето. И живота. Търсачеството е като тотализатора — спечели един, сто губят.

— Изглежда ми допада на вкуса! — усмихна се Крум. — Човек заиграва на лотария, когато не му остане друга надежда.

Внезапно той стана сериозен.

— Мария, това съвсем не е хазарт. Това е сигурно начинание. Под краката ни е заровена цяла съкровищница. Черен благороден опал! Кралят, бащата на скъпоценните камъни! — тъй го възпява Шекспир. Става дума само за време. Кой ще устои?

— И кой ще заварди гърба си от ножа.

— С мен е Бурамара. Мен няма да издебнат.

Мария вирна упорито глава.

— Аз пък ще си ходя! Трябва да бия тревога. Никой освен нас не знае каква заплаха се заражда в Мъртвото сърце на Австралия — ужас, който ще разнесе смърт и пустош по цялата планета.

— Не те ли избива малко на мелодрама, сестричке? Да не си попрекалила с научно-фантастичните романчета, та навсякъде ти се привиждат космични катастрофи?

Тя се усмихна тъжно.

— Космична катастрофа — не! Само земна! Не познавам твоята наука, не познавам психологията на клиента, на престъпника, на аборигена. Едно нещо знам донякъде — от какво боледуват растенията. Повтарям ти го пак без колебание. Такава болест не е позната до днес. В сравнение с нея всички заболявания на растенията изглеждат както зъбният кариес в сравнение с рака.

— Имаш склонност към хиперболи.

— Безспорно по-страшна от рака. Защото ракът унищожава отделния индивид. След година-две пък може да се окаже, че изпълнява някаква важна биологична функция в естествения отбор. Бялата гибел или както аз съм я кръстила за себе си „ахлорофилоза“, заплашва живота въобще.

Крум не я дочака да се изкаже:

— Я аз да вървя, че лопатата ме чака! А за твоята „ахлорофилоза“ да не се тревожим много. Светът е пълен с велики учени. Все ще намерят средство за борба.

— Ако имат време. Защото и досега не е намерено средство, което да унищожава направо вирусите в организма. Борим се главно с ваксини и серуми. При растенията този метод е неприложим. При това познатите ни вируси са специализирани, нападат определени видове растения или животни. Ахлорофилозният вирус не подбира, поразява наред. Не закача нищо друго. Само хлоропластите, зелените лещовидни зрънца с хлорофила. Унищожава ги.

Крум беше ловец на престъпници. Ставаше дума за нещо подобно на престъпление. Макар че и жертвата, и убиецът бяха микроскопично малки, логиката на престъплението беше една и съща.

— За мен като криминалист има само две решения. Или убиецът не е един, а много, замаскирани като един; или пък жертвите са едни и същи.

Мария трепна. Разбиране осени лицето й.

— Има подобна хипотеза! Според нея клетката на зеления лист е симбионт: свързани в едно безхлорофилното тяло — носител на другите жизнени функции, и хлоропластът — ловец на слънчевата енергия. Тази хипотеза допуска, че в процеса на еволюцията са се съюзили в симбионтни отношения някакви безхлорофилни същества, гъби или амеби, които вече не съществуват в свободно състояние, и особен вид зелени водорасли. Хлоропластите наистина изглеждат като самостоятелни съставки на клетката: движат се из протоплазмата съобразно осветлението, растат и се размножават чрез делене независимо от нея. Пък не само хлоропластите. Според някои, и митохондриите — центровете на дихателните клетъчни процеси. Най-дръзките хипотези предполагат, че клетката не е монолит, а нещо като федеративна държава.

— Като лишеите — показа, че е разбрал Крум. — Симбиоза на гъби и водорасли.

— Не само лишеите. Никой не може да каже кое начало е по-разпространено в природата: борбата или взаимопомощта. Безспорна е връзката на дърветата с живеещите по корените им микоризни гъби, на бобовите растения с грудковите бактерии, на гигантската мида тридакна с живеещите в нея водорасли. И нещо още по-интересно. Има един морски охлюв, който се храни с растения. В другите животни хлоропластите се смилат. При него те преминават в тъканите му и продължават да фотосинтезират…

Такива са специалистите, не само професорите, а и младите. Заговорят ли на любимата тема, забравят другото. Мария също като че ли забрави околните, потъна в мислите си, заговори си сама:

— Застрашен е хлорофилът, най-чудното вещество на земята, както го нарича Дарвин; фокусът, в който според Тимирязев слънчевият лъч става източник на целия живот. А той е незаменим. Няма друг, който да акумулира слънчевата енергия в организмите. За разлагане на въглеродния двуокис в лабораторията са нужни 3000 градуса, а хлорофилът върши същото при температура в границите на живота. От шест молекули въглероден двуокис и шест молекули вода той като магьосник създава сладката гликоза. Шест хиляди молекули гликоза образуват нишестето — най-икономичните слънчеви консерви, здраво вързани слънчеви лъчи. А кислородът чрез окисляването разкъсва тая гигантска молекула, сякаш разрязва въжетата й и освобождава пленената енергия.

Тя се сети сама.

— Увлякох се. Исках да кажа само това: някакъв страшен враг, вирус — материя на границата между минерала и съществото — протяга нокти да го унищожи. Не цялото растение, а само хлоропластите, както бактериофагът унищожава само бактериите. Какво е това: нов вирус или бактериофаг, по-древен от зеленото растение; враг, който е унищожавал хлоропластите още тогава, когато са плавали свободно в световния океан подобно на оцелелите до наши дни синьозелени водорасли…

Тревожен вик откъм „Сити“ прекъсна думите й:

— Няма го!

Крум притича нататък.

— Кой?

— Скорпиончето! — отвърна Пастора.

Мария притисна ръка към гърдите си. Нямаха ли най-сетне край тия тревоги? Или едва сега започваха?

Неколцината, които бяха напуснали рудниците си, огледаха колибата. Останалите предпочетоха да си копаят. Оказа се, че беглецът бе зарязал цялото си имущество — една торба с дрехи и друга с провизии. Отнесъл бе със себе си само пистолета и термоса с вода. Ясно, бързал бе да се измъкне незабелязано.

— Гадинка проклета! — изръмжа Плешивия. — Изчовъркал е някой хубав опал и офейкал.

Джо Кенгуруто поклати глава.

— Дали пък не за друго? Заради Бил Скитника…

Крум се замисли. И това не беше улика за пренебрегване. Скорпиончето беше годен заради един опал да забие нож в гърба на спящ човек. И все пак. Улика — да, но уликата още не е доказателство. Трябваше да обсъди. Беглецът нямаше накъде да избяга. Само към Алиса. А там нямаше къде да скрие следите си.

Хората опипаха за всеки случай пистолетите и пак се намъкнаха в шахтите. Забърза към своята дупка и Крум Димов, като остави сестра си да се рови из събраната шума и научните си хипотези. Както всички, и той работеше при свещ, закрепена върху свещник с шип, който се забожда в стената. Копаеше и трупаше пръстта под отвора, а когато видеше на слабата светлина някоя съмнителна бучка, я облизваше с език да види цвета й. От време на време повикваше на помощ Бурамара да издърпа на повърхността кофата, която Крум пълнеше долу. После преравяше за последен път пръстта горе на светло и пак се спускаше под земята.

А то, за проклетия, все нищо!

Така, улисан в лопатата, не забеляза кога настъпи нощта. Не би спрял и сега, нали свещта не бе изгоряла, ако не бе чул отгоре някаква нова глъчка. Какво ли ставаше пак?

Той излезе от шахтата и изтича към „Сити“. Всички опалотърсачи бяха наобиколили новодошлите — трима мъже с шест камили, натоварени с торби и сандъци. Двамата сваляха товара от коленичилите животни, а третият, дребен търговец от Алис Спрингс, разказваше възбудено:

— Рекох си аз… Момчетата тръгнаха с малко провизии. Я да им занеса някоя и друга торбичка да не измрат от гладория в тая пустош.

Джо Кенгуруто подметна:

— Виждам, Рибке, виждам! От грижа за нас. И после — опалче за торбичка ориз, нали?

Търговецът се казваше Фред, по прякор Рибката. Дето седнеше, дето станеше, все това му бяха думите: „Сега съм дребна рибка. Но ще ми дойде денят, ще стана и аз акула.“

— Значи реши се да станеш акула? — закачи го Плешивия.

— Тъй, тъй! Как позна? За малко опалче — малка торбичка. За голямо — голяма. И транзисторчета нося, за веселби. И револверчета — против страх. И дрешки — да се понаконтите. Я си представи, намерил си камък, милионер си вече, а се връщаш в Алиса тъй дрипав, както ви гледам всички…

Чиракът му, разтоварил вече едната камила, го подкани!

— Я кажи за убития!

— За какво убийство пак? — трепна Том Риджър. Търговецът се прекръсти. Австралийците са набожни хора.

— Клетият човечец! Намерихме го проснат на пътя. В гърба му копие.

— Пак диваците! — процеди през зъби инспекторът.

Неколцина надигнаха глас:

— Я тръгвайте, да изчистим планината от тях!

Мълчал досега, Крум запита:

— Кой е убитият?

Рибката отвърна:

— Не видяхме в мрака. Уплашихме се и шибнахме камилите.

Дълго още се спори в лагера, дълго се шушука след това за зловещите преживявания на изминалия ден. Дори след като глъчката утихна, Крум продължи да вижда мъждукащите цигари на бодърствуващите хора. Във въздуха прелитаха едри прилепи, търсейки зрели плодове или цъфнали бутилкови дървета, за да смучат нектар. Наблизо плачеше дете. Всички знаеха, че тъй пищи опосумът. Някъде се обади динго. А южното небе отгоре сияеше, опитваше да нашепне покой и здрав разум в стегнатите от страх и алчност сърца. Млечният път, разклонен в множество светли повлекла, разсичаше тъмносиния небосвод като раздърпан огнен пояс. Встрани от него грееха като гнили пънове в нощна гора двата Магеланови облака.

Звездите, безбройни и ярки, мъждукаха отгоре, безредно пръснати между огърлиците на ярките съзвездия. Ето Скорпион, ето Кентавър, Кораба с корабните платна, Южният триъгълник. Южният кръст се бе изправил отвесно. Значи бе настанало полунощ. А все още никой не заспиваше. Крум си представяше как всички дебнат свити в колибите си, опрели пръст на спусъка. Страхът се заражда от престъплението — страхът ражда ново престъпление.