Петър Бобев
Опалите на Нефертити (15)

В същото време и Крум Димов лежеше с овързани ръце и крака, захвърлен върху купчина бяло сено в тясното подземие. Ехнатон знаеше, че той е най-силният му довод, за да пречупи упоритостта на сестрата. А в същото време се боеше от физическата му сила.

Поставен в пълно бездействие, при това в такава тъмнина, че погледът му напразно опитваше да се залови о нещо, нещастникът само мислеше. Премисляше стотици пъти едно и също. Кога беше ден, кога нощ? Той заспиваше, струваше му се, че е дремнал само няколко секунди, събуждаше се и отново почваше да премята в съзнанието си всяко хрумване, всяка идея за спасение. И все не можеше да се спре на някоя, да скрои план — поне малко изпълним.

Мъчеше се да си представи, доколкото може, разположението на този странен град. Той си повтори мислено целия път от кладенеца със змиите до килията си, посоката на тунела, извивките му, стъпалата, по които се бе качвал и слизал. Струваше му се, че ако успееше да спаси Мария, би могъл да се върне отново там. А как да се измъкнат от дълбокия кладенец, щеше да решава на самото място. Докато висеше над змийското гъмжило, бе забелязал в скалата някакви дупки, подредени в броеница до върха.

Оттам мисълта му отново и отново се връщаше към първия въпрос: Как да се развърже, как да се измъкне от килията? Защо в романите героят винаги успява да среже въжетата — ту в остър камък, ту в забравен нож, ту на огън или с лазеров лъч, а при него сега, изпаднал за пръв път в живота си в подобно положение, нямаше подръка нищо подходящо?

И отново пред тая безизходица мисълта му отскачаше към кладенеца, към стълбата, която щеше да си направи от забити в дупките на скалата колове. А какво ли щеше да намери, когато се изкатереше горе, върху скалистия връх? Как щеше да се спусне от стръмните скали? И какво ли щеше да срещне там?

Свикнал беше да разсъждава повече, отколкото да действува. Ако беше при него Мария, тя щеше да каже: „Там ще му мислим!“ Тъй го бе научила Мария — тя да бъде двигателят му. И сега без тоя двигател се чувствуваше не на място.

Ами ако там някъде дебнеха оцелели от минали епохи чудовища както в „Изчезналият свят“ на Конан Дойл? Той видя с очите си огромното кенгуру, други бяха виждали гигантско ему, трети — гигантски гущер. Какви ли други страхотии имаше там? Подсъзнателно, повлиян от вестникарските сензации, той беше приел, че тук има вероятност да се срещнат животни гиганти, последни останки от отминали епохи. Беше чел публикации, в които световни учени доказваха възможността да съществува изключително голямо кенгуру. Привеждаха се доказателства с едрите кенгура от островите в Торесовия пролив. А според теорията, в материците следва да се очакват по-едри животни, отколкото по островите. Известна му беше изтребената птица „моа“ от Нова Зеландия, висока три и половина метра, а така също и мадагаскарската петметрова „воромпатра“, живяла допреди няколко века. Нищо не му изглеждаше неестествено в онова, което той беше видял. Щом в континента музей Австралия бяха оцелели най-древните бозайници, защо да не се срещат и някои животни и птици гиганти? Да речем, някой тиранозавър, някоя „диатрима“, огромна хищна птица с клюн като гилотина!

Внезапно Крум прехапа устни. Как се бе поддал и той на илюзията, как бе забравил законите на физиката, как бе пренебрегнал логиката? Добре, бе видял гигантско кенгуру, високо колкото триетажна къща! При такава височина то би трябвало да тежи няколко десетки тона, колкото дузина слонове, колкото един кит. А скоковете му достигаха на височина до двадесет метра и на дължина до сто. Възможно ли беше това? Слушал ли бе някой някога нещо подобно — слон или хипопотам, или носорог да прескача препятствията като кон? Можеше ли животно, десет пъти по-тежко от тях, да скача на височина два пъти своя ръст? Какви би трябвало да бъдат тия кости, тия сухожилия, тия мускули? Чувал беше, че сухоземно същество с теглото на кит не би могло да се придвижва по сушата, би се сплескало под собствената си тежест. Според природните закони подобно кенгуру въобще не може да съществува. И още нещо. Всички пропорции на великанското кенгуру отговаряха на пропорциите в телесния строеж на обикновения му братовчед — изящни, грациозни, приспособени към начина му на живот. Същото бе и съотношението между ръста на обикновеното кенгуру и скоковете му. А според биологичните закони, колкото животните са по-едри, толкова са по-масивни, груби и тромави.

Имаше впечатлението, че го бе видял в увеличително стъкло. Всички други разкази описваха все гиганти, подобни на обикновените си събратя, само че гледани с лупа: и ему, и зайци, и гущери.

Кой би могъл да приближи така до окото един далечен образ? Същият, който може да пренася езера и оазиси в пустинята на стотици километри; същият, който пренася кораби в морето, който дава храна на легендата за Летящия холандец — рефракцията или миражът, фата-морганата, демонът на пустинята.

И без никаква връзва с това откритие, едновременно с него, в съзнанието му блесна другото решение. Сякаш мозъкът му внезапно се бе прояснил и решаваше задача подир задача като при изпит. Пазачите му бяха аборигени. А той — психолог, запознат основно с психиката на първобитните хора, с нейната детинска наивност и в същото време с всички нейни най-сложни прояви, с които човекът се отличава от животните.

Дворецът безспорно беше египетски. Египетски бяха облеклата и оръжията на черните воини. Ала имаше и нещо различно. Ръбците по гърдите и избитият долен резец издаваха недвусмислено обичаите на австралийските туземци. Такива обичаи, доколкото си спомняше Крум, в Египет не са съществували.

Трябваше да постъпи както при истински аборигени, трябваше да приложи това, което знаеше за истинските аборигени…

И още преди да бе изготвил целия си план, дочу отместването на каменната врата, видя как огънят на факлата разгони мрака, видя и воина, който влезе. Ехенуфер, началникът на стражата. Но той също беше с избит зъб, със същата татуировка по гърдите. Значи можеше да опита и с него…

— Ехенуфер! — рече той, като го изгледа втренчено. — Познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм аз?

Чернокожият не го и погледна, все едно нищо не чул. Приближи и го преобърна по очи, провери как са свързани ръцете му. Тогава Крум извика:

— Сине! Не можа ли да познаеш духа на своя баща?

Ехенуфер трепна, ала пак успя да се овладее, пак не отговори нищо. Крум забеляза, че бе улучил някаква струна. С такъв трик не би успял при чернокожите, които имат по-чест допир с цивилизацията. Но този не познаваше белите. Затова продължи бързо, за да не му даде време да се опомни:

— Ти знаеш, нали? Духовете на умрелите са бели. Ще бъда бял, докато се върна в камъка, където обитавах. Тогава ще чакам да мине бременна жена, за да се вселя в детето, което тя ще роди. И тогава пак ще стана черен, храбър черен ловец.

Ехенуфер неволно се изпусна:

— Тъй, тъй! Белите са духове!

Но опомнил се навреме, спря на средата. Крум избърза да добави:

— Какъв храбър воин беше ти, Ехенуфер! Египтянинът го прекъсна, подведен от гласа му:

— Какъв ти Ехенуфер! Аз съм Баданга!

Крум промълви уж засрамен:

— Как забравих! Нали знаеш, когато черният, истинският човек стане бял, той почва да забравя.

Ехенуфер е египетско име, а Баданга — австралийско.

— Да, да! — потвърди Ехенуфер. — Човек тогава пооглупява. Затуй белите не могат да разчитат следите, не помнят тотемите.

Крум продължи:

— Колко издръжлив момък беше ти при изпитанието, напълно годен за мъж. Друг никой не можеше да изтрае като тебе сам в пустинята, в глад и жажда.

Той се увлече, видял, че Ехенуфер или не забелязва грешките му, или и да ги забелязва, му ги прощава, както се прощава на децата, защото белите духове са като децата.

— Преди това — добави Крум — всички възрастни мъже ви показвахме мъжеството си. Дращехме се с нокти до кръв, режехме гърдите си с каменните ножове. Аз тогава играх танца на огъня, като подрипвах в жаравата, без да я усещам. После скочих от евкалипта в най-бодливия скреб. И когато най-сетне излязох оттам целият в кръв, набраздих гърдите ви с племенните знаци.

Ехенуфер слушаше снизходително-любезно. Наистина, колко е оглупял баща му, след като е станал бял дух! Всичко е объркал. Не той игра в огъня, а Наниджава; не той наряза гърдите им, а Наниджава. Но не възрази, за да не го огорчи. Баща, дори като бял дух, не се прекъсва.

Крум приказваше, приказваше, не спираше. Знаеше, не биваше да спре, за да не прекрати действието на внушението.

— Герой беше ти, Баданга! Без да гъкнеш, изчовърка с ножа зъба си. И стана истински мъж, с истинска мъжка красота.

Ехенуфер неволно се изпъчи, усмихна се да покаже избития зъб, признак на мъжка твърдост.

— Ти знаеш — подметна Крум, пристъпвайки най-сетне, след дългата подготовка, към целта си. — Каквото си сънувал, то ще стане!

— Така е! — потвърди мнимият му син. — Аз сънувах, че си жив.

— Видя ли! И ето ме пред теб! Аз пък сънувах, че лежа вързан. А душата ми иска да се върне в Бибулмун — Страната на майчината гръд, където са заровени чурингите на племето, където обитават душите на тотемите. Защото далеч от Бибулмун я чака вечна самота сред зли, враждебни духове. Сънувах, че синът ми Баданга ме освобождава и ме праща в страната на тотемите.

Ехенуфер го гледаше смутен, разколебан.

— Какво чакаш още? — стресна го Крум. — Защо не развържеш баща си, та душата му да се върне успокоена в Бибулмун? Или искаш да те мъчи насън цял живот?

Като внезапно събуден, чернокожият се наведе и с трескави ръце разплете яките възли. Издърпа въжетата, изправи го на крака.

— Изведи ме навън, сине! — рече Крум. — Покажи ми пътя към Бибулмун, за да не те мъча насън!

Ехенуфер отвори вратата, поведе го послушно по тъмния коридор с догарящата факла.

— Сега да идем при бялата жена! — нареди му Крум.

Чернокожият се стъписа.

— Не може! Фараонът ще ме лиши от блаженството!

— Остави блаженството! Слушай баща си! Заведи ме при Нефертити!

— Не, не! Фараонът ще ме лиши…

— Да ти се не види и фараонът! — избухна Крум. — Какво блаженство бълнуваш?

— Той ни дава божественото питие, което пият само Ир-мунен, боговете с глави на животни. Затова са безсмъртни и всемогъщи.

— А какво е това питие?

— Божествено! С него летиш, ставаш по-лек от дух. И ти е хубаво-хубаво! Нищо не боли, нищо не тежи. Летиш по-високо от орела. Обикаляш страната на блаженствата, където ще отидеш, когато станеш дух. Ще отидеш само ако слушаш фараона. Не слушаш ли, ще загинеш, ще загине и душата ти, ще загуби блаженството.

Крум размисли бързо. С какво ли ги бе подчинил на себе си тоя черен маниак? Дали е морфин. Или пък с опиум? Опиумът се добива по-лесно.

— Аз съм дух! — натърти той. — По-силен от вашия фараон. Аз съм магьосник. Мога всичко. Мога да му източа кръвта и той да мисли, че му няма нищо, а да бъде обречен на скорошна смърт.

Дали не прекалявам? — мярна му се този въпрос.

Но не. Не беше прекалил за разбиранията на аборигена. Ехенуфер го гледаше доверчиво, без капка подозрение. Защото той знаеше и това, знаеше, че има такива всесилни магьосници. С един поглед могат да те лишат от съзнание. И потрепера. Нищо, че му бе баща. Магьосникът, дори и баща, иска послушание.

— Води ме при бялата жена! — заповяда Крум.

И нещастникът, посивял от уплаха, тръгна пред него.

Внезапно някой изкрещя насреща им от тъмнината:

— Ни крачка напред! Ще стрелям!

Още преди да го е видял, Крум го позна по гласа.

— Ще стрелям! — повтори Том Риджър.

Крум се прилепи до стената, без да отговори. Угаси факлата. Само премисляше бързо какво да направи.

Опрял гръб в каменната плоча, която беше препречила коридора зад него, Том заговори бързо:

— Димов, ние с теб сме били винаги приятели!

Крум не отвърна. Боеше се да не издаде с гласа си мястото, където се намираше, да не насочи сам куршума му. Инспекторът беше способен на такова коварство.

— Аз запазих чека — продължи Том. — Не те изложих. Ти знаеш. Само тоя проклет случай! Тоя глупак Скорпиончето, който от страх стреля по мен!

Крум все мълчеше.

— Хайде да се спогодим! Какъв ти е на теб Скорпиончето? Двама с теб можем да пометем тая черна паплач. Можем да пипнем опалите. Съгласиш ли се, все едно вече си милионер.

Той млъкна най-сетне. Изчака да разбере какво е постигнал с доводите и искреността си. И запита:

— Кажи де, съгласен ли си?

Крум Димов отговори с погнуса:

— С убиец съдружник не ставам! Зарекъл съм се и ще ти надяна белезниците. В джоба си ги нося.

В същия миг отскочи, защото знаеше какво ще последва. И наистина последва изстрел. Както обикновено и тоя път Том Риджър не улучи. Но Ехенуфер не издържа. Изопнатите му нерви сякаш се скъсаха. Той изрева като звяр и побягна назад.

Крум беше винаги по-бавен. Преди той да съобрази, да се спусне подир него, Том вече бягаше към изхода на коридора, където някаква лека дрезгавина огряваше стръмната каменна стълба. Едва сложил крак на първото стъпало, беглецът опита да се дръпне, но отгоре му се метнаха няколко чернокожи, събориха го на пода и бързо го омотаха с въжета.

Изумен от станалото, от неочаквания провал на тъй добре изпълнения план, Крум се прилепи до стената в най-тъмния ъгъл. Замря.