Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 111 гласа)

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
Stanley Kubrick The Exhibition - TIFF - Shinning (16215970687).jpg
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1977 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр хорър
Вид роман
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Сияние“ (на английски: The Shining) е роман на ужасите на Стивън Кинг. Книгата е издаденa през 1977 г. и е третата му публикувана творба. Има огромен успех и утвърждава писателя като един от най-добрите в жанра.

История

Джак Торънс е алкохолизиран писател. Предлагат му сезонна работа на пазач в затворения през зимата хотел Панорама в Скалистите планини, Колорадо, той приема и отива там с жена си и малкото си момченце, Дани. Не след дълго, след като семейството остава само в хотела, надареният с телепатични способности Дани започва да вижда странни неща — духове и смразяващи неща от миналото на мястото, а Джак губи контрол над собствената си личност...

В киното

През 1980 г. Стенли Кубрик прави едноименната екранизация на „Сияние“ с участието на Джак Никълсън в ролята на Джак Торънс.

През 1997 Стивън Кинг заявява, че киноверсията не е точно по романа му и много съществени неща са пропуснати. По настояване на Кинг е направен минисериал с участието на Стивън Уебър в ролята на Джак Торънс. Сериалът така и не достига популярността на версията на Кубрик.

Външни препратки

Посвещава се на Джо Хил Кинг, който непрекъснато сияе.

Редактор на тази моя книга, както и на двете предишни, беше Уилям Дж. Томпсън, мъдър и здравомислещ човек. Приносът му за тази книга е огромен и аз му благодаря за това.

С.К.

В тази зала на западната стена висял окачен грамаден часовник от абанос. Махалото се люлеело наляво, надясно с унило, сънно, монотонно тиктакане и колчем часът трябвало да удари, от медните дробове на часовника се изтръгвал ясен, силен, дълбок и извънмерно мелодичен звън, но с такъв особен тон и удар, че при изтичането на всеки час музикантите от оркестъра се принуждавали да спрат за момент изпълнението си и да се заслушат в звъна, а валсиращите, волю-неволю, прекъсвали танца и за миг у веселите гости се прокрадвал смут; и дордето напевният звън от часовника отеквал, най-лекоумните пребледнявали, а по-улегналите и по-сдържаните прокарвали длан по челата си, сякаш някой ги е изтръгнал от унеса и размислите им. Но щом заглъхнели отзвуците, весел смях пак заливал цялата компания; музикантите се споглеждали и се усмихвали като че на собствената си възбуда и безразсъдство и шепнешком се кълнели един другиму, че следващият звън от часовника в никакъв случай няма да извика у тях подобни чувства; а след това, щом изтечели шестдесетте минути… от часовника отново се разнасял звън и отново, както и преди, настъпвал смут, потръпване и промишления. Но вън от всичко това пиршеството било весело и пищно…[1]

Е. А. По.

„Маската на Алената смърт“

Сънят на разума ражда чудовища.

Гоя

Ще засияе, когато е речено.

Народна поговорка

ЧАСТ ПЪРВА
Началото на историята

1. Интервю с работодателя

Нагло и досадно парвеню, мислеше си Джак Торънс.

Улман едва надхвърляше метър и шейсет; имаше ситна и наперена походка, която сякаш е запазена марка на всички ниски и пълни мъже. Пътят в косата му беше безупречно прав, а тъмният костюм — строг, но вдъхващ спокойствие. Аз съм човекът, с когото можете да споделите проблемите си, казваше този костюм на госта в хотела. Към служителя тонът звучеше по-рязко: Хей ти, от теб се иска да си вършиш работата добре. На ревера стърчеше червен карамфил, вероятно за да не би на улицата да сбъркат Улман с погребален агент.

Додето го слушаше, Джак призна пред себе си, че едва ли щеше да хареса човека от другата страна на бюрото, който и да бе той… при дадените обстоятелства.

Улман му бе задал въпрос, а той не го чу. Зле се получи; Улман изглеждаше от този тип хора, дето класират подобни моментни разсейвания в някаква въображаема папка в съзнанието си, та да ги обмислят по-късно.

— Простете?

— Попитах дали жена ви осъзнава напълно с какво се заемате тук. Стои и въпросът със сина ви, разбира се. — Той погледна в листа с молбата пред себе си. — Даниъл. Съпругата ви не се ли притеснява донякъде от подобно начинание?

— Уенди е изключителна жена.

— Синът ви също ли е изключителен?

Джак се усмихна — широка рекламна усмивка.

— Ще ни се да мислим, че е тъй.

Ответна усмивка от Улман не последва. Той пъхна молбата на Джак обратно в папката. Самата папка изчезна в едно чекмедже. Сега плотът на бюрото остана празен, ако не се брояха попивателната преса, телефонът, настолната лампа и кошчето за входящи и изходящи писма. И неговите две отделения бяха празни.

Улман се изправи и отиде до кантонерката в ъгъла.

— Ако обичате, елате отсам, господин Торънс. Ще разгледаме плановете на отделните етажи.

Върна се с пет големи чертежа и ги разположи върху лъскавата орехова повърхност. Джак застана до Улман и бе силно облъхнат от одеколона му. Всичките ми служители използват „Инглиш Ледър“ и нищо друго! — изскочи текстът на рекламата в ума му и той трябваше да прехапе език, за да потисне напушилия го смях. Отвъд стената долитаха глухи шумове от кухнята на хотел „Панорама“, където кипеше шетня след скорошния обяд.

— Последният етаж — отривисто изрече Улман. — Таванът. Сега там няма абсолютно нищо, само вехтории. „Панорама“ е сменила собствениците си няколко пъти от Втората световна война насам, и изглежда, всеки нов управител е качвал ненужните вещи на тавана. Искам там да се поставят капани за мишки и да се разпръсне отрова. Някои камериерки от третия етаж твърдят, че чували шумолене отгоре. Не мога да допусна нито за миг, че има нещо вярно в това, но не бива да съществува дори най-нищожна вероятност в хотел „Панорама“ да се е завъдил и един-единствен плъх.

Джак, който подозираше, че по света няма хотел без някой и друг плъх, реши да премълчи.

— Естествено, вие в никой случай не бива да пускате сина си на тавана.

— Няма — обеща Джак и отново поднесе рекламната усмивка.

Унизително положение. Нима наглото парвеню сериозно смята, че той би позволил на сина си да се мотае на таван, зареден с миши капани, където е пълно с вехти мебели и дявол знае какво още?

Улман вдигна чертежа с плана на таванския етаж и го сложи най-отдолу в купчината.

— „Панорама“ разполага със сто и десет хотелски номера за гости — подзе той с наставнически тон. — Трийсет от тях, всичките апартаменти, са тук, на третия етаж. Десет в западното крило (включително и президентският апартамент), десет в централната част и още десет в източното крило. Всички до един имат великолепен изглед.

Защо ли се хабиш, като че ще го купувам тоя хотел? Ала не каза нищо. Нуждаеше се от тая служба.

Улман пъхна плана на третия етаж под останалите чертежи и се заеха да изучават втория етаж.

— Четирийсет стаи — обяви Улман, — трийсет двойни и десет единични. На първия етаж са по двайсет от двата вида. Плюс по три помещения за бельо на всеки етаж и складове в най-източната част на втория етаж и в най-западната на първия. Въпроси?

Джак поклати глава. Улман прибра плановете на първия и втория етаж.

— А сега нивото на фоайето. Тук, в центъра, е рецепцията. Зад нея са канцелариите. Фоайето се простира на по двайсет и пет метра от двете страни на рецепцията. Ето тук, в западното крило, са ресторантът на „Панорама“ и салон „Колорадо“. Банкетната и балната зала са в източното крило. Въпроси?

— Само относно сутерена — рече Джак. — За зимния пазач това е най-важното ниво. Там кипи дейността, тъй да се каже.

— Уотсън ще ви разведе долу. Планът на сутерена е окачен на стената в бойлерното помещение. — Той важно-важно смръщи вежди, сякаш да подчертае, че като управител не се занимава с такива прозаични страни от функционирането на хотела като парното и водопроводната инсталация. — Може би няма да е зле и там да заложите капани. Само минутка…

Надраска набързо някаква бележка на купче листа, което измъкна от джоба на сакото си (на всяко листче имаше надпис с плътни черни букви „От кабинета на Стюарт Улман“), откъсна я и я пусна в изходящото отделение на кошчето за писма. Тя остана да се белее самотна в него. Купчето листа изчезна обратно във вътрешния джоб на сакото като в коронен номер на фокусник. Видя ли, малкият? Покаже се, скрие се. Не е вчерашен чичо ти.

Отново заеха предишните си места: Улман зад бюрото си, Джак срещу него — интервюиращ и интервюиран, кандидат за работа и не съвсем очарован работодател. Улман скръсти добре поддържаните си малки ръце върху попивателната преса и впери поглед в Джак; беше дребен, оплешивяващ човек с костюм на банкер и скромна сива вратовръзка. Цветето на ревера му се допълваше симетрично с малка значка от другата страна. На нея със златни буквички бе изписано просто „персонал“.

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Торънс. Албърт Шокли е влиятелен човек с голям брой акции в хотела, който през този сезон отбеляза печалба за пръв път от цялото си съществуване. Господин Шокли е също тъй член на Управителния съвет, но от ръководене на хотели не разбира и той е първият, който ще го заяви. При все това твърде настоятелно изрази желанието си по повод вакантната длъжност за зимен пазач. Държи да назначим вас. Така и ще постъпя. Само че, ако имах свобода на действие, не бих ви приел.

Ръцете на Джак, стиснати в скута му, се впиха още по-здраво една в друга и взеха да се потят. Нагло и досадно парвеню, нагло…

— Струва ми се, че не ви допадам особено, господин Торънс… и досадно парвеню, нагло… това не ме засяга. Във всеки случай чувствата ви към мен нямат нищо общо с моето убеждение, че не сте подходящ за тази служба. През сезона, който трае от петнайсети май до трийсети септември, „Панорама“ има сто и десет души редовен персонал; пада се все едно по човек на стая. Не вярвам много от тях да ме харесват и дори подозирам, че някои ме смятат за негодник. Те не се лъжат в преценката за характера ми. Налага се да бъда донякъде негодник, за да управлявам този хотел, както той заслужава.

Погледна Джак в очакване на реакция и той отново го дари с ослепителна рекламна усмивка — широка и оскърбително зъбеста.

Улман продължи:

— „Панорама“ е строена от хиляда деветстотин и седма до хиляда деветстотин и девета година. Най-близкият град е Сайдуиндър, на шейсет и пет километра източно оттук. Свързват ни шосета, които често пъти са затворени от октомври-ноември чак някъде до април. Хотела е построил човек на име Робърт Таунли Уотсън, дядото на сегашния ни работник по поддръжката на инсталациите. Тук са отсядали членове на фамилиите Вандербилт, Рокфелер, Астор и Дюпон. Президентският апартамент е посещаван от четирима президенти: Уилсън, Хардинг, Рузвелт и Никсън.

— Не бих се гордял особено с Хардинг и Никсън — измърмори Джак.

Улман се смръщи, но продължи, без да се отклонява:

— Хотелът се оказал не по силите на господин Уотсън и той го продал през хиляда деветстотин и петнайсета година. После отново бил продаден през хиляда деветстотин двайсет и втора, хиляда деветстотин двайсет и девета и хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Стоял неизползван до края на Втората световна война, когато бил купен и изцяло обновен от Хорас Дъруент, милионерът изобретател, пилот, филмов продуцент и предприемач.

— Името ми е познато — обади се Джак.

— Да. Всичко, до което се докосвал, сякаш се превръщало в злато… с изключение на „Панорама“. Вложил над един милион долара в него, преди първият следвоенен гост да прекрачи входа му, като от бившата порутена антика създал привлекателно място за развлечения. Именно Дъруент е добавил игрището за роук, на което забелязах да се възхищавате при пристигането си.

— За роук ли?

— Английският предшественик на нашия крокет, господин Торънс. Крокетът е опошлен роук. Според легендата Дъруент научил играта от човека, завеждащ протокола му, и просто се влюбил в нея. Нищо чудно, че имаме най-доброто игрище за роук в цяла Америка.

— Не бих се усъмнил — с цялата си сериозност го увери Джак.

Игрище за роук, храсти, подрязани във формата на животни, какво още? Може би шахматно поле с фигури в естествен ръст зад складовата постройка? Вече му идваше до гуша от господин Стюарт Улман, но той очевидно не беше приключил още. Щеше да изприказва каквото си бе наумил, до последната дума.

— Когато загубите на Дъруент достигнали три милиона, той продал хотела на калифорнийски инвеститорски тръст. Те преживели същата несполука с „Панорама“. Просто не разбирали от хотелиерство. През хиляда деветстотин и седемдесета година Шокли и група негови съдружници купиха хотела и възложиха управлението му на мен. Ние също бяхме на червено няколко години, но с радост заявявам, че аз не излъгах доверието на сегашните собственици. Миналата година покрихме разноските. А тази година балансът на „Панорама“ за пръв път от седем десетилетия е положителен.

Джак си каза, че гордостта на този превзет дребосък е основателна, но мигом отново бе обзет от първоначалната си неприязън към него.

Реши да проговори:

— Не виждам връзка между безспорно интересната история на „Панорама“ и вашето чувство, че съм неподходящ за длъжността, господин Улман.

— Една от причините хотелът да понесе такива загуби се корени в амортизацията, която той претърпява всяка зима. Износването съкращава печалбите много повече, отколкото си представяте, господин Торънс. Зимите тук са невероятно сурови. За да се справя с този проблем, открих постоянна длъжност за зимен пазач, който да поддържа парната инсталация и да отоплява всекидневно различни части от хотела на принципа на редуването. Да отстранява възникналите повреди и да извършва ремонтни работи, за да не допуснем природните стихии да надделеят. Да бъде постоянно нащрек за непредвидени аварии от всякакъв род. През първата зима наех цяло семейство вместо сам човек. Обаче се случи трагедия. Ужасна трагедия.

Улман огледа Джак хладно и преценяващо.

— Допуснах грешка, признавам си. Мъжът беше пияница.

Джак усети как устата му се разтяга в горчива гримаса — пълна противоположност на досегашната рекламна усмивка.

— Това ли било? Учуден съм, че Ал не ви е казал. Вече съм въздържател.

— Да, господин Шокли ми каза, че вече не пиете. Разправи ми и за последната ви служба… или да я наречем последната ви възложена отговорност. Преподавали сте английски в една гимназия във Върмонт. Изпуснали сте си нервите, не смятам, че трябва да уточнявам подробностите. Но пък смятам, че случаят с Грейди трябва да ни е за урок, затова намесих въпроса за вашето… ъъ… за някогашните ви навици в разговора. През зимата на хиляда деветстотин седемдесета-седемдесет и първа, след като бяхме обновили хотела, но още не бяхме посрещали гости в него, взех на работа този… този нещастник на име Делбърт Грейди. Той се нанесе в апартамента, който ще използвате вие с жена си и сина си. Имаше съпруга и две дъщери. Хранех известни резерви, свързани главно с това, че зимата тук е доста люта, и с обстоятелството, че семейство Грейди ще бъдат откъснати от външния свят за период от пет до шест месеца.

— Но всъщност нещата не стоят точно така, нали? Тук има телефони, а вероятно и любителски радиопредавател. От Националния парк „Скалистите планини“ може да се прелети с хеликоптер, а в толкова голям район не вярвам да не разполагат с някой и друг вертолет.

— Това не ми е известно — рече Улман. — Хотелът разполага с комбиниран радиопредавател и приемник. Уотсън ще ви го покаже и ще ви съобщи кои са подходящите честоти за излъчване, в случай че се нуждаете от помощ. Телефонните кабели между „Панорама“ и Сайдуиндър все още са надземни и почти всяка зима се повреждат в един или друг момент, като остават прекъснати за по месец-два. В складовата постройка има и снегомобил.

— В такъв случай хотелът не е откъснат.

Улман се засегна, че му противоречат.

— Ами ако се случи синът ви или пък жена ви да се подхлъзне по стълбите и да си счупи черепа, господин Торънс? И тогава ли ще кажете, че хотелът не е откъснат?

Джак схвана какво се има предвид. При най-висока скорост на снегомобила до Сайдуиндър би могло да се стигне за не по-малко от час и половина. Хеликоптер от Спасителната служба на Националния парк би се добрал дотук за три часа… при най-благоприятни условия. При снежна буря той нямаше да успее и да се вдигне във въздуха. Колкото до снегомобила, едва ли човек би се осмелил да развие максимална скорост с него, дори да рискуваше да изведе тежко пострадал при температура минус двайсет и пет градуса или минус четирийсет и пет, ако се вземеше предвид ефектът на вятъра.

— В случая с Грейди — продължи Улман — съображенията ми бяха същите, каквито, предполагам, господин Шокли е имал относно вас. Самотата сама по себе си може да увреди психиката. По-добре е за човек да живее със семейството си. Казвах си, че ако стане произшествие, съществува твърде голяма вероятност да не е от онези, които изискват спешна медицинска намеса като черепна травма, злополука с електрически уред или припадък. При тежък грип, пневмония, счупена ръка и дори остър апендисит известно забавяне не е фатално. Подозирам, че причина за всичко беше евтиното уиски, с което Грейди обилно се бе запасил без мое знание. Вероятно се е прибавило и състоянието, което дедите ни са наричали „колибна треска“. Известно ли ви е това понятие? — Улман се подсмихна снизходително, готов да се впусне в обяснения, щом събеседникът му признаеше невежеството си, но Джак с огромно задоволство му даде бърз и ясен отговор:

— Това е разговорно наименование на клаустрофобичната реакция, която може да възникне у хора, затворени заедно за дълго време. Външно чувството се изявява като неприязън към събратята по съдба. В екстремални случаи то води до халюцинации и насилие. Стигало се е до убийство по дребни поводи като загоряло ядене или спор чий ред е да измие съдовете.

Улман изглеждаше доста вкиснат, от което Джак мигом се окуражи. Реши да го попритисне още малко, но негласно обеща пред Уенди, че ще запази самообладание.

— Май наистина сте допуснали грешка. Той да не би да ги е наранил?

— Убил ги е всичките, господин Торънс, а накрая и себе си. Заклал момиченцата с брадва, жена си застрелял с пушка и със същото оръжие се гръмнал сам. Кракът му беше счупен. Очевидно е бил много пиян и се е изтърколил по стълбите.

Улман разпери ръце и изгледа Джак почти тържествуващо, убеден в моралното си превъзходство.

— Имаше ли някакво образование?

— Там е работата, че не — малко намусено отвърна Улман. — Реших, че един… да кажем, по-ограничен човек, ще е по-малко уязвим при тия сурови условия и принудителна самота.

— Тъкмо тук сте сбъркали — заяви Джак. — Невежата е по-податлив на „колибна треска“, също както е по-склонен да застреля някого при игра на карти или да извърши обир под въздействие на мигновено хрумване. Той се отегчава. Щом падне снегът, няма какво да прави, освен да гледа телевизия или да реди пасианс и да хитрува, когато не може да извади всички аса. Единствените му занимания са да тормози жена си, да ругае децата и да пие. Сънят идва все по-трудно, защото липсват всякакви шумове. За да заспи, човекът се напива и сутрин се буди с махмурлук. Става раздразнителен. И току-виж, блокирал телефонът или паднала антената за телевизора. Тъй че съвсем нищо не му остава, освен да мисли, да хитрува с пасианса и да трупа лошо настроение. Накрая… бум, бум, бум.

— А какво би правил образован човек като вас?

— И двамата с жена ми обичаме да четем. Аз работя над една пиеса, както Ал Шокли сигурно ви е казал. Дани си има своите мозайки, албумчета за оцветяване и транзисторче. Възнамерявам да го уча да чете и да се пързаля с миниски. Уенди също иска да овладее миниските. Уверен съм, че ще си намираме развлечения и няма да си досаждаме един на друг, ако се случи да останем без телевизия. — След кратко мълчание добави: — Ал не ви е излъгал, като ви е казал, че вече не пия. Някога пиенето наистина се беше превърнало в проблем за мен. Ала от година и два месеца не съм изпил дори чаша бира. Нямам намерение да донасям никакъв алкохол тук, а и не допускам, че ще имам възможност да си набавя, след като снегът натрупа.

— И съвсем правилно ще постъпите — отбеляза Улман. — Но при положение че тук ще бъдете трима, вероятността за неприятности нараства. Казах това на господин Шокли и той ми отвърна, че е готов да поеме отговорността. Сега го казвам и на вас, а очевидно вие също сте решен да се нагърбите…

— Така е.

— Добре. Съгласен съм, защото нямам голям избор. И все пак бих предпочел да наема прекъснал студент без ангажименти. Е, може и вие да свършите работа… Сега ще ви заведа при господин Уотсън, за да ви покаже мазето и инсталациите. Освен ако нямате още въпроси.

— Не. Абсолютно никакви.

Улман се изправи.

— Надявам се, че не сте се засегнали, господин Торънс. Не влагам нищо лично в онова, което ви казах. Желанието ми е да осигуря най-доброто за „Панорама“. Хотелът е чудесен. Държа да си остане такъв.

— Изобщо не съм се засегнал. — Джак отново демонстрира рекламната усмивка, но се зарадва, че Улман не понечи да му стисне ръката. Естествено, че беше засегнат. И то по ред причини.

2. Боулдър

Тя погледна през кухненския прозорец и го видя да седи на тротоара. Не играеше нито с камиончетата си, нито с количката, нито с космическия всъдеход, на който толкова се радваше цяла седмица, откакто Джак му го беше подарил. Просто седеше в очакване да зърне купения им на старо фолксваген, без да променя позата си, с брадичка на дланите си, с лакти, опрени на коленете — петгодишно хлапе, нетърпеливо да види татко си.

На Уенди внезапно й домъчня чак до сълзи.

Тя окачи кърпата на кукичката до умивалника и заслиза по стълбите, като закопчаваше горните две копчета на пеньоара си. По дяволите тая гордост на Джак! Но, моля те, Ал, нямам нужда от аванс. Позакрепил съм се засега. Стените на входа бяха издраскани с цветни моливи и опръскани с боя; стръмните дървени стълби — грапави и ожулени. Цялата сграда лъхаше на старо — съвсем неподходящо жилище за Дани след спретнатата тухлена къщичка в Стовингтън. Съседите им от третия етаж, точно над тях, не бяха женени, но не това я притесняваше, а вечните им буйни кавги. Направо я плашеха. В петък вечер мъжът, името му беше Том, се връщаше чак след като затвореха баровете и скандалът се развихряше с пълна сила, като напълно засенчваше разправиите от началото на седмицата. Джак ги наричаше „петъчните боеве“, но никак не беше смешно. Жената, която се казваше Илейн, в един момент преставаше да вилнее, избухваше в плач и само повтаряше: „Недей, Том. Моля ти се, недей. Моля ти се!“. Том й отвръщаше с крясъци. Веднъж дори събудиха Дани, а той имаше толкова здрав сън. На следващата сутрин Джак пресрещна Том, като излизаше, и дълго му говори на тротоара. Том понечи да възрази и тогава Джак му каза нещо, но много тихо и Уенди не можа да го чуе, а Том само кимна намусено и се отдалечи. Това се случи преди седмица и за няколко дни нещата се пооправиха, но в края на седмицата пак се върнаха към нормалното — пардон, към ненормалното. Тези скандали се отразяваха зле на малкия.

Отново я обзе чувство на безутешност, но вече беше на тротоара и побърза да го потисне. Опъна пеньоара под себе си и приседна до сина си.

— Как е, шефе? — попита го.

— Здрасти, мамо — усмихна се той, но някак невесело.

Беше притиснал всъдехода между крачетата си, обути в гуменки, и тя забеляза, че вече се е нащърбил по ръбовете.

— Да се опитам ли да го поизгладя, моето момче?

— Не, татко ще го оправи — отвърна Дани, отново вперил поглед към улицата.

— Татко ти сигурно ще се прибере чак довечера, шефе. Чака го дълъг път през планината.

— Ами ако бръмбарът се повреди?

— Не вярвам. — Но ето че той й даде нов повод за тревога. Благодаря ти, Дани. Точно това ми беше нужно.

— Татко така каза — равнодушно, почти отегчено подхвърли момчето. — Бензиновата помпа е станала на лайно.

— Не говори такива думи, Дани.

— Какви, бензинова помпа? — искрено изненадан попита той.

— Не — въздъхна майка му, — „лайно“. Така не се говори.

— Защо?

— Просташко е.

— А какво значи „просташко“, мамо?

— Това е, като да си чоплиш носа на масата. Или да пишкаш, без да си затвориш вратата на тоалетната. Или да казваш „станала на лайно“. Лайно е неприлична дума. Свестните хора не я казват.

— Ама татко я казва. Като преглеждаше мотора на буболечката, рече: „Господи, бензиновата помпа е станала на лайно.“ Татко не е ли свестен човек?

Как все се озоваваш в такива положения, Уинифред? Нарочно ли го правиш!

— Свестен е, разбира се, но той е възрастен. Внимава да не говори такива неща пред хора, които няма да разберат.

— Като чичо Ал ли?

— Да, точно така.

— Аз ще мога ли да я казвам тая дума, като стана възрастен?

— Сигурно бездруго ще я казваш, независимо дали на мен ми е приятно, или не.

— На колко години трябва да стана?

— Да речем на двайсет, шефе.

— Дълго ще трябва да чакам.

— Така е, но ще потърпиш.

— Дадено.

Дани отново се втренчи в улицата. По едно време понечи да скочи, но малката кола, която се задаваше, беше много по-нова и по-яркочервена. Отново се отпусна на бордюра. Майка му се замисли дали преместването им в Колорадо не се е отразило доста тежко на момчето. Дани дума не отронваше за това, но тя се притесняваше, че е самичък. Във Върмонт трима от колегите на Джак имаха деца почти на същата възраст и заедно ходеха на забавачка. А тук, в този квартал, изобщо нямаше с кого да играе. Повечето от съседите им бяха студенти и от малкото семейни двойки, живеещи на Арапахо Стрийт, още по-малко имаха деца. Беше забелязала десетина гимназисти, три бебета и това май беше всичко.

— Мамо, защо татко си изгуби службата?

Стресната от унеса си, тя се зае да обмисля отговора.

С Джак бяха обсъждали как да отвърнат на въпроса, който очакваха от Дани, и вариантите се движеха от уклончивост до голата истина. Но Дани никога не беше попитал. Направи го чак сега, когато тя се чувстваше най-малко подготвена да му отговори. Ала той я гледаше, може би отгатнал объркването по лицето й и вероятно си го обясняваше по своему. Хрумна й, че мотивите и постъпките на възрастните сигурно плашат децата като опасни животни, стаени в сенките на гъста гора. Малките човечета биваха местени като марионетки, без да разбират с каква цел се прави всичко. От тая мисъл отново й се доплака. Като се съпротивляваше на сълзите, тя се наведе напред, взе всъдехода и го запремята в ръце.

— Татко ти обучаваше отбора на спорещите. Спомняш ли си, Дани?

— Да, разбира се. Рекламата им беше „Спорът е отмора“, нали?

— Точно така. — Тя продължаваше да върти играчката, вперила очи в търговската марка „Спидоглайд“ и в сините звезди на крилата. Неочаквано за себе си започна да разказва на сина си самата истина. — Имаше едно момче на име Джордж Хатфийлд, което татко ти трябваше да отстрани от отбора. Просто не беше толкова добър, колкото останалите. Но Джордж твърдеше, че баща ти го махнал, защото не му е симпатичен, а не защото е слаб. После Джордж извърши нещо лошо. Това вече го знаеш.

— Той ли беше пробил гумите на бръмбара?

— Да, той. Било след часовете и баща ти го заварил как ги дупчи.

Тук тя се поколеба, но за уклончивост вече нямаше място. Можеше да каже истината или да изрече лъжа.

— Татко ти… Понякога той върши неща, за които после съжалява. На моменти не разсъждава правилно. Не е често, но има такива случаи.

— И е наранил Джордж Хатфийлд както мен, когато му разпилях всичките листове?

Понякога…

(Дани с гипсираната ръка.)

…върши неща, за които после съжалява.

Уенди припряно запремигва, за да спре напиращите сълзи.

— Нещо такова, момчето ми. Баща ти блъснал Джордж, за да го накара да спре да дупчи гумите, и Джордж си ударил главата. После от училищното настоятелство казаха, че Джордж не може повече да учи там, но и татко ти не бива да остане.

Тя млъкна, изчерпала думите си, и със замряло сърце зачака водопада от въпроси.

— О! — промълви Дани и отново се загледа в улицата.

Очевидно темата беше приключена. Да можеше и за нея да приключи тъй лесно… Изправи се.

— Качвам се горе да пия чай, шефе. Искаш ли чаша мляко и бисквити?

— Ще остана тук да чакам татко.

— Не вярвам да се върне преди пет часа.

— Може пък да пристигне по-рано.

— Може — съгласи се тя. — Нищо чудно.

Вече се бе отдалечила, когато той я повика:

— Мамо?

— Какво, Дани?

— Ти съгласна ли си да живеем в този хотел през зимата?

— Щом баща ти го иска, съгласна съм — отвърна тя и като помълча малко, попита: — Ами ти?

— Нямам нищо против — заяви Дани след кратък размисъл. — Тук и без това няма с кого да си играя.

— Липсват ти приятелите, нали?

— Малко ми е мъчно за Скот и Анди. Но за друг май че не.

Тя се върна при него, целуна го и разроши светлата му коса, съвсем доскоро по бебешки копринена. Беше толкова сериозно дете. Понякога тя се питаше как ли ще оцелее с родители като нея и Джак. Започнали бяха с големи надежди, а ето че се озоваха в тази неприятна сграда в непознат и за двама им град. Пред очите й отново изникна образът на Дани с гипсираната ръка. Някой от чиновниците на Всевишния, които подреждаха хорските дела, бе сбъркал неволно и на моменти тя се боеше, че грешката е непоправима и за нея ще плати някой съвсем невинен и непосветен.

— Не излизай на платното, шефе — поръча тя и прегърна силно момчето.

— Няма, мамо.

Качи се в апартамента и влезе в кухнята. Сложи вода да кипне и постави в една чиния няколко бисквити, в случай че Дани решеше да се качи, докато тя си почива. Седнала край масата с голямата чаена чаша пред себе си, тя го гледаше как продължава да чака на бордюра — слаба фигурка в джинси и твърде голяма зелена фланелка с емблемата на гимназията „Стовингтън“. Сълзите, които бяха напирали цял ден, бликнаха отведнъж. Тя завря лице в ароматната, виеща се пара от чая и им даде воля. Плачеше от скръб за погубеното минало и от ужас пред бъдещето.

3. Уотсън

Изпуснали сте си нервите, беше казал Улман.

— Ето го котелното — съобщи Уотсън, като щракна ключа за осветлението в тъмното, лъхащо на мухъл помещение. Беше набит здравеняк с мека, сламеноруса коса, облечен в бяла риза и тъмнозелени спортни панталони. Отвори вратичка, която разкри малък квадратен отвор в търбуха на пещта и двамата с Джак надзърнаха в него.

— Това тук е сигналната лампа.

Свистящата синкавобяла струя непрестанно се стрелкаше нагоре — укротена разрушителна стихия, — но Джак си помисли, че ключовата дума е разрушителна, а не укротена: пъхнеше ли си човек ръката вътре, за три секунди щеше да бъде напълно изпечена.

Изпуснали сте си нервите.

(Дани, добре ли си?)

Пещта, най-голямата и най-старата, която Джак беше виждал, изпълваше цялото помещение.

— Снабдена е с алармено устройство — обясни Уотсън. — Един малък датчик вътре измерва температурата. Ако тя падне под известен градус, задейства се звънец, който се чува във вашия апартамент. Бойлерът е отвъд тази стена. Ще ви заведа.

Той затръшна вратичката над отвора и поведе Джак зад железния корпус на пещта към друга врата. Металът ги облъхна със знойна топлина и кой знае защо, в съзнанието на Джак изникна огромна дремеща котка. Уотсън задрънча с ключовете и подсвирна.

Изпуснали сте си…

(Когато се върна в кабинета си и завари там Дани само по гащета и ухилен до уши, червената пелена на гнева бавно замъгли разума му. Субективно собствените му действия бяха като в забавен кадър, а всъщност всичко бе станало вероятно за по-малко от минута. Просто изглеждаше бавно като в някои сънища. В лошите. Очевидно през време на отсъствието му бяха преровени всички шкафове и чекмеджета. На дрешника, на бюрото, на библиотеката. Ръкописът на пиесата в три действия, разработвана от новелата, която бе написал преди седем години като студент, беше пръснат по целия под. Пиеше бира, докато работеше върху второ действие, когато Уенди го повика на телефона, и Дани беше разсипал съдържанието на кутията по страниците. Сигурно, за да гледа как се пени. Да гледа как се пени, да гледа как се пени… Думите отекваха отново и отново в главата му като скъсана струна на разстроено пиано, затваряйки кръга на яростта му. Пристъпи мрачно към тригодишния си син, който бе вдигнал към него сияещо личице, доволен, че добре е ошетал в кабинета на татко. Дани понечи да избърбори нещо и тъкмо тогава той го хвана за ръчичката и я изви, за да го накара да пусне автоматичния молив, който стискаше. Дани извика. Лекичко… Не, не… кажи истината… Той изпищя. Трудно му бе да си припомни подробности през булото на заслепилия го гняв. Отнякъде Уенди питаше какво става с разтревожен, пресекващ от преглъщани сълзи глас. Но станалото можеше да се уреди само между него и Дани. Той дръпна рязко сина си, за да го плесне, и сключи пръсти — здрави мъжки пръсти — около мършавата ръчица над лакътя. Звукът от чупенето на костта не беше силен, но отчетлив; тих и при все това отекна мощно, оглушително. Рязък звук, който прониза като стрела червената мъгла, но вместо да пропусне в нея слънчев лъч, доведе мрачните облаци на срама и разкаянието, на ужаса, на мъчителните душевни конвулсии. Чист, ясен звук, от едната страна на който лежеше миналото, а от другата се простираше цялото бъдеще. Звук като счупен графит на молив или строшена в коляното треска за подпалки. От друга страна,това бе момент на абсолютна тишина, може би в знак на почит към настъпващото бъдеще, към целия предстоящ живот. Видя лицето на Дани да губи цвета си и да пребледнява като стена, а очите му да стават все по-огромни и незрящи; разбра, че детето може всеки миг да падне в несвяст върху мокрите от бира листове; чу собствения си глас — слаб, пиянски, гузен в стремежа да върне времето назад — да си пробива път през онзи крехък звук на чупеща се кост и да изрича: Дани, добре ли си?. Ответното изпискване на Дани и ужасеното възклицание на Уенди, когато дойде при тях и видя под какъв странен ъгъл спрямо лакътя виси ръчичката на Дани; в света на нормалните семейства няма да видиш ръка да виси в такова положение. После нейният писък, щом го грабна в обятията си, и несвързаното й хлипане: О, Божичко, Дани, о, мили Боже, о, Господи, бедната ти ръчичка… А той, Джак, стоеше там в някакво тъпо вцепенение и се мъчеше да проумее как можа да се случи подобно нещо. Очите му срещнаха погледа на Уенди и прочетоха в него омраза. Не му беше хрумнало как би се изразила в действия тази омраза, едва по-късно си даде сметка, че жена му би могла да го напусне онази вечер, да иде в мотел и на сутринта да подаде молба за развод или пък още на момента да извика полиция. Тогава видя само, че Уенди го мрази, и от това се почувства напълно парализиран, съвсем сам. Беше ужасно. Сигурно така се усеща човек пред очите на смъртта. После тя се втурна към телефона и набра номера на болницата, додето момченцето пищеше в ръцете й, а Джак не я последва; остана насред разхвърляния си кабинет, поемаше миризмата на бира и мислеше…)

Изпуснали сте си нервите…

Рязко потърка с ръка устните си и тръгна подир Уотсън към бойлерното помещение. Там беше влажно, но не заради влагата го изби противна, лепкава студена пот. Споменът беше причината, споменът за стореното в онази вечер преди две години — тъй отчетлив, сякаш всичко бе станало преди два часа. Времето губеше измеренията си. Оживяха наново срамът, погнусата от себе си, съзнанието за собствената си негодност. Тези чувства винаги пораждаха у него желанието да пие, а пиенето на свой ред го запращаше в още по-черно отчаяние — дали щеше да има за него един час, именно час, не седмица или дори ден, а само един час поне, в който копнежът да пие ще му даде мира?

— Ето го и бойлера — обади се Уотсън.

Извади от задния си джоб носна кърпа на червени и сини карета, изсекна се енергично и пак я пъхна в джоба, след като провери набързо дали няма да зърне в нея нещо интересно.

Бойлерът, дълъг метален цилиндър с медно покритие, кърпен неколкократно, беше стъпил върху четири циментови блока. Отвсякъде бе заобиколен от тръби, извиващи в лабиринт нагоре към обвития в паяжини таван на мазето. Отдясно на Джак две големи отоплителни тръби излизаха от пещта в съседното помещение.

— Ето го манометъра. — Уотсън го почука с пръст. — Измерва налягането във фунтове на квадратен инч. Сигурно ги разбирате тия неща. Сега съм го регулирал на сто и нощем в някои от стаите е малко хладно. Има гости, дето се оплакват, но много важно. Кой ги е карал да идват тук през септември? Пък и котелът ни е стар. Кърпен е като дреха от Армията на спасението.

Носната кърпа пак се появи. Секнене. Проверка. Хайде обратно в джоба.

— Простудил съм се — оплака се непринудено Уотсън. — През септември винаги ме хваща настинка. Мотая се тук с тая дърта брантия, после изляза да кося тревата или да подравнявам корта и ето ти на. Хване ли те течението, настинката ти е готова, казваше майка ми. Бог да я прости, покойница е от шест години. Ракът й видя сметката. Пипне ли те тая болест, сядай да си пишеш завещанието. Та ще поддържате налягането най-много петдесет или шейсет. Господин Улман поръча един ден да се отоплява западното крило, на следващия — средният сектор, на третия — източното крило. Побъркан човек. Мразя го тоя дребосък. По цял ден джавка като ония мъници, дето се хвърлят да ти захапят крака, а после търчат да опикаят целия килим. Колкото е злобен, толкоз е и тъп. Някой път ми иде да го утрепя. Внимавайте сега. Тия вентили се отварят и затварят, като се въртят пръстените. Всичките съм ви ги белязал. Сините са за източните стаи, червените — за средните, а жълтите — за западното крило. Не забравяйте, че западните стаи най-много изстиват. Щом задуха, стават досущ като фригидна жена, дето оная й работа е като бучка лед. Затова, като отоплявате западното крило, може да повишавате налягането и до осемдесет. Аз поне тъй бих постъпил.

— Термостатите горе… — подхвана Джак.

Уотсън силно разтърси глава и меката му коса се разлетя.

— Те не са свързани. Седят горе само за фасон. Идват и гости от Калифорния, дето си въобразяват, че в спалнята им трябва да е достатъчно топло да се отглеждат палми. Само тук, долу, се контролира температурата. Гледайте манометъра. Виждате ли как се покачва стрелката?

Той почука по скалата, чиято стрелка постепенно бе припълзяла с две деления нагоре, додето Уотсън глаголстваше. Внезапно Джак усети как по гърба му пробяга студена тръпка и си припомни поверието: Гъската тъпче гроба ти.

Уотсън завъртя назад диска на манометъра. Бойлерът силно изсвистя и стрелката падна на деветдесет и един фунта на квадратен инч. После затвори вентила и свистенето неохотно замря.

— Сама си се покачва — рече Уотсън. — Ама как да го убедиш тоя пуяк Улман, като веднага вади счетоводните книги и три часа ти доказва, че нямало как да се купи нова инсталация поне още пет-шест години. Помнете ми думата, един ден целият хотел ще хвръкне във въздуха, ама дано и тлъстият дребосък се случи тук, та да е начело на фойерверките. Ех, ще ми се и аз да бях тъй благонравен като мама. Тя у всекиго виждаше нещо добро. Аз съм си калпав човек. Ама можеш ли да вървиш срещу природата си? Не забравяйте да слизате тук по два пъти на ден и още веднъж преди лягане. Ако забравите, налягането ще си се покачва ли, покачва, додето с цялото семейство се събудите чак на луната. На всяка проверка го смъквайте по малко и няма да имате проблеми.

— Коя е горната граница?

— Инсталацията е оразмерена за двеста и петдесет, но в това си състояние ще изгърми при доста по-ниско налягане. Стигне ли стрелката сто и осемдесет, никой не може да ме накара да стоя наблизо.

— Няма ли автоматично блокиране?

— Не, няма. Навремето не е имало такива изисквания. Днес федералното правителство навсякъде си завира носа. От ФБР ти отварят писмата, от ЦРУ ти подслушват телефона… Нали видяхте какво стана с Никсън? Жалка картинка беше… Но ако слизате да наглеждате налягането, няма нищо страшно. И гледайте да редувате отоплението, както онзи е поръчал. В никоя стая температурата няма да се вдигне над дванайсет градуса, освен ако зимата не е необичайно мека. А вашия апартамент можете да си го затопляте колкото желаете.

— Ами водопроводът?

— И до него ще стигнем. Трябва да минем оттатък.

Влязоха в дълго правоъгълно помещение, което сякаш се простираше на километри напред. Уотсън дръпна някакъв шнур и една-единствена 75-ватова крушка хвърли мижава, полюшваща се светлина над мястото, където бяха застанали. Точно насреща беше дъното на асансьорната шахта — омазнени дебели кабели се спускаха към скрипци, шест метра в диаметър, и огромен замърсен мотор. Навред бяха струпани вестници на връзки, на рула и в кашони. На други кашони пък имаше надписи архив, фактури и квитанции. Лъхаше на гнило и плесен. Някои кашони почти се бяха разпаднали и от тях по пода се сипеха пожълтели хартии, сигурно поне двайсетгодишни. Джак оглеждаше наоколо, обзет от живо любопитство. Тук, в тези изгнили кашони беше погребана цялата история на „Панорама“.

— Асансьорът се движи на честна дума — изръмжа Уотсън. — Знам си го Улман. Дава от време на време по някоя разкошна вечеря на щатския инспектор, само и само да не му праща техник на проверка. Ето, оттук тръгва водопроводната инсталация.

Насреща им към мрака нагоре се издигаха пет дебели тръби, увити в изолационен материал и стегнати със стоманени пръстени.

Уотсън посочи към една потънала в паяжини полица до шахтата. На нея имаше няколко омазнени парцала и метална скоба за папки.

— Това са то всички подръчни материали за поправки по водопровода. Не ми се вярва да се появят течове. Досега не се е случвало. Само дето по някой път тръбите замръзват. Единствен лек срещу това е нощем крановете да се пускат да текат по малко, ама в тоя шантав хотел те са поне четиристотин. А шишкавият педераст ще нададе вой, та ще го чуят чак в Денвър, като види сметките за водата. Не съм ли прав?

— Бих казал, че анализът ви е забележително проникновен.

— Ама вие вярно сте учен човек. Говорите като по книга. Одобрявам учените, само да не са с обратна резба. Че кой беше подстрекател на ония университетски бунтове преди време? То се знае, хомасексолистите. Току ги стегне шапката и трябва да избие нанякъде. Мама му стара, накъде ли отива тоя шашав свят? Но ако замръзне тръба, най-вероятно е това да стане в тоя участък, в сервизната шахта. Дотук не стига никаква топлинка. Ако се случи, използвайте това. — Той бръкна в една счупена щайга от портокали и измъкна от нея малка газова горелка. — Като намерите къде е ледената бучка, размотавате изолацията и нагрявате мястото отблизо. Ясно?

— Но какво ще стане, ако тръбите замръзнат някъде извън шахтата?

— Няма да се случи, стига да си гледате съвестно работата и да отоплявате навсякъде. Но и без това до другите тръби нямате достъп. Не се тревожете. Всичко ще е наред. Ама че е гадно тук с тия паяжини! Тръпки ме побиват, като сляза в това мазе.

— Улман каза, че първият зимен пазач убил семейството си и себе си.

— Да, онзи тип Грейди. Още щом го зърнах, усетих, че не е много в ред. Постоянно се хилеше като пача. Ама тоя дръвник Улман и Бостънския удушвач би наел, стига само да му работи за минимална заплата. Един служител от Националния парк ги открил; телефонът не работел. Всичките били на третия етаж, в западното крило, вдървени като чукани. Жалко за девойчетата. Бяха на шест и на осем годинки, големи сладуранки. Абе ужасна история беше. Тоя хубостник Улман извън сезона е управител на някакъв баровски хотел във Флорида, та тогава взел самолета до Денвър, а от Сайдуиндър дотук наел шейна, защото пътищата бяха затворени. Шейна, ако щете вярвайте! Какви ли не хватки приложи, та случаят да не попадне във вестниците, и успя де, това му го признавам. Излязоха само няколко реда в денвърския „Поуст“ и, то се знае, некролог в местния вестник в Естес Парк, но това беше всичко. Добре мина, като се има предвид, че на хотела и без това му е излязло име. Все си мислех, че някой репортер ще използва случая с Грейди, за да изкара отново на бял свят старите скандали.

— Какви скандали?

— Всеки хотел си има по някоя скандална история — сви рамене Уотсън. — Както и всеки хотел си има духове. Защо ли? Ами че всякакви хора идват и си отиват. Случи се някой да ритне камбаната в стаята си — я удар, я сърдечен пристъп. По хотелите суеверието вирее с пълна сила. Няма тринайсети етаж, нито тринайсета стая, нито огледала на гърба на входните врати, все неща от тоя род. Ето на, миналия юли една госпожа взе, че умря при нас. Улман се погрижи за тая работа, и то добре се постара. Не случайно му плащат по двайсет и пет хиляди на сезон. Не го обичам тоя надут петел, но заслужено си изкарва парите. Има ги такива, дето идат тук, за да се намърсуват, та затова е нужен човек като Улман, дето да чисти след тях. Да вземем тая жена, моя възраст трябва да беше — навъртяла бе шейсетака, — ама си боядисала косата червена като фенер пред бардак, а циците й висят до пъпа, защото не благоволяваше да си тури сутиен; краката й целите нашарени с разширени вени като карта на шосейната мрежа, обаче се накичила с дрънкулки — и по врата, и по ушите, и по ръцете. Пристига тук тази ми ти с един хлапак, надали имаше повече от седемнайсет, слабичък такъв, дългокос, ама отпред панталоните му издути, сякаш е пъхнал пешкир вътре. Поседяха тук седмица ли, десет дена ли, а програмата все една и съща. От пет до седем са в бар „Колорадо“ — тя смуче коктейли, ама тъй настървено, като че от другия ден ще ги забранят със закон, а той седи пред бутилка „Олимпия“ и я ближе малко по малко, та да му стигне. Дъртата се прави на интересна и подхвърля разни закачки, а той насреща й се хили като маймуна, сякаш му дърпат краищата на устата с конци. Само че след няколко дена вече се виждаше как му е все по-трудно да й се усмихва и Господ знае какво е трябвало да си фантазира, за да му става оная работа, когато дойде време за кревата. После се преместват в ресторанта да вечерят — той си ходи нормално, ама тя залита, щото вече е пияна като мотика. Младокът току пощипва келнерките и им се усмихва, когато тя не гледа към него. Бяхме започнали да се обзалагаме вече още колко ще изтрае. — Уотсън сви рамене и продължи: — Една вечер около десет слиза той долу и разправя, че „съпругата“ му била „неразположена“, ще рече, пак е изпаднала в несвяст от къркане като всяка друга вечер. Отивал да й потърси някакъв лек за стомашни болки. Метна се на малкото порше, с което пристигнаха двамата, и повече не го видяхме. Появи се тя на другата сутрин и се мъчи да играе театро, а лицето й бяло като стена. Господин Улман взе да я подпитва дипломатично дали да не съобщи на щатската полиция за момъка, защото може да е катастрофирал или нещо друго да му се е случило. А тя настръхна и дума не даде да се издума. Не, не, той бил отличен шофьор, всичко било наред, тя не се тревожела, защото щял да се върне за вечеря. Следобед заседна в бара още от три часа, но тъй и не отиде да вечеря. Към десет и половина се качи в стаята си и повече никой не я зърна жива.

— Какво стана?

— Окръжният следовател каза, че нагълтала трийсет хапчета приспивателно навръх всичката пиячка. На другия ден се появи мъжът й — някакъв важен адвокат от Ню Йорк. Направо разказа играта на клетия Улман. Ще го съдел за туй, ще го съдел за онуй и като свършел с него, щял само с дрехите на гърба му да го остави. Улман обаче хич не е вчерашен. Успя да му запуши устата, негодникът. Сигурно е попитал баровеца как ще му се хареса, ако жена му я разнищят из нюйоркските вестници: съпругата на виден нюйоркски ала-бала, намерена мъртва, претъпкана със сънотворно, след като си поиграла на „дръж ми салама“ с един хлапак, на възраст да й бъде син.

Щатските ченгета откриха поршето зад една денонощна закусвалня в Лионс и Улман задейства някоя и друга връзка, та адвокатът да може да си го прибере. Сетне двамата заедно взеха да обработват Арчър Хаутън, окръжния следовател, да промени причината за смъртта. Писаха, че получила сърдечен пристъп. Сега старият Арчър кара крайслер. Не го виня. Падне ли му случай на човек, трябва да го използва, особено като влезе в години.

Носната кърпа отново цъфна. Секнене. Проверка. Обратно в джоба.

— Та какво става нататък. Имахме тук една щурава камериерка, Делорес Викъри се казваше. Една седмица по-късно, както чистеше стаята, където бяха отседнали ония двамата, нададе писък до небето и взе, че припадна. Като я свестиха, почна да разправя, че видяла умрялата жена да лежи гола във ваната. „Лицето й беше мораво и подпухнало — вика — и ми се хилеше насреща.“ Улман й плати двуседмично предупреждение и й каза да си обира крушите. По моите сметки поне четирийсет-петдесет души трябва да са умрели в тоя хотел, откакто дядо ми го е отворил през хиляда деветстотин и десета.

Той хитро стрелна Джак с поглед, — И знаете ли как са умрели повечето? От сърдечен пристъп или мозъчен удар, докато са работели в кревата. Главно такива се мъкнат по тия курорти — дъртаци, дето им се ще още една последна тръпка. Идват на почивка на планина, та да си представят, че отново са на двайсет години. Обаче не всички управители са били сръчни като Улман, та да потулят работите от пресата. И тъй, на „Панорама“ й излязло име. Бас ловя, че и „Билтмор“ в Ню Йорк има подобна слава, стига да поразпиташ подходящите хора.

— Но сигурно няма призраци.

— Господин Торънс, цял живот съм работил тук. Играл съм си в хотела още като бях на годините на вашето момченце, дето ми го показахте на снимката в портфейла си. До ден-днешен не съм зървал призрак. Елате сега да ви покажа пристройката, дето държим разни инструменти.

— С удоволствие.

Когато Уотсън се пресегна да загаси, Джак отбеляза:

— Доста хартия е събрана тук.

— И още как. Все едно е трупана хиляда години. Вестници, стари фактури, товарителници и дявол знае какво още. Баща ми добре се справяше с тях, когато съществуваше старата пещ, дето гореше с дърва, но сега са затрупали мазето. Ще трябва да наема някого да ги закара в Сайдуиндър и да ги изгори, ако Улман понесе този разход. Сигурно ще се навие да плати, ако закрещя „Плъхове!“ с цяло гърло.

— Значи все пак има плъхове?

— Май се намират. Доставил съм капаните и отровата, които Улман иска да поставите на тавана и тук, долу. Само внимавайте за момченцето си, господин Торънс. Не допускайте да му се случи нещо.

— Естествено, ще внимавам.

Изречено от Уотсън, предупреждението не го раздразни. Тръгнаха нагоре по стълбите и поспряха за момент, додето Уотсън пак се изсекне.

— В пристройката ще намерите всички инструменти, които са ви нужни, а сигурно и куп ненужни. Ще трябва да оправите и керемидите. Улман каза ли ви за тях?

— Да, поръча да се препокрие покривът на западното крило.

— Ще се помъчи да откопчи от вас каквото може, за да не плаща на външни хора, тлъстото му джудже. А напролет ще мрънка, че не сте свършили работата както трябва. Веднъж му го казах право в очите на тоя…

Думите на Уотсън преминаха в безобидно жужене, додето се качваха по стълбите. Джак Торънс хвърли един поглед през рамо към непроницаемия, лъхащ на плесен мрак отзад и си каза, че ако изобщо съществуват духове, най-добре биха вирели в такова място. Замисли се и за Грейди, държан тук в плен от безпощадния сняг, за това как постепенно е полудявал и накрая е извършил зверското си дело. Дали те са пищели, запита се. Горкият Грейди, усещал е с всеки ден как обръчът все повече се стяга около него, а най-после разбрал, че тъй и не ще дочака пролетта. Не е бивало да идва тук. Не е бивало и да си изпуска нервите.

Докато вървеше след Уотсън, думите с устрем се върнаха към него, подобни на бумеранг, придружени с рязък звук — като от счупен графит на молив. Господи, колко добре би му дошло едно питие. Или още по-добре хиляда.

4. Светът на сенките

Дани се умори и в четири и петнайсет се прибра да си изпие млякото и да хапне бисквити. Докато ги гризеше, продължи да гледа през прозореца, после отиде да целуне майка си, която си беше полегнала. Тя му предложи да си остане вътре и да гледа по телевизията „Улица Сезам“, за да мине времето по-бързо, но той поклати решително глава и се върна да заеме поста си на тротоара.

Вече беше пет часът и макар да не носеше часовник (пък и без това още не го познаваше съвсем добре), усещаше, че времето напредва по удължаващите се сенки и златистите отблясъци, преливащи в светлината на следобеда.

Въртеше всъдехода в ръцете си и си тананикаше полугласно: „Отбий се при мене, Лу, пък каквото ще да става… Господарят ми замина… Лу, отбий се при мене, Лу…“

Тази песен бяха учили в забавачницата в Стовингтън. Тук не ходеше на детска градина, защото татко му не можеше да плаща таксата. Усещаше как мама и татко се тревожат по този въпрос и се опасяват, че е много самотен. Долавяше и по-дълбокия им страх, останал неизречен помежду им, че Дани ги обвинява за самотата си. Всъщност на него не му се ходеше повече на забавачка. Тя беше за малчугани. А той, макар и да не бе голямо момче още, не беше и малчуган. Големите деца ходеха в първи клас и на обяд се хранеха в училище. Това щеше да стане следващата година. А тази година беше по средата между малчуганите и големите. Не беше лошо. Вярно, че му липсваха Скот и Анди, особено Скот, но приемаше новото положение. Изглежда, най-добре беше да изчака и да види как ще се развият нещата нататък.

Разбираше доста работи около родителите си и знаеше също така, че в много случаи на тях не им се нрави, дето той разбира, а в други случаи просто не можеха да повярват, че той е наясно. Ала един ден все щяха да повярват. Той нямаше нищо против да чака.

Жалко обаче, че бяха толкова недоверчиви към способността му да схваща и предвижда, особено в моменти като сегашния. Мама лежеше вкъщи, готова да се разплаче от безпокойство за татко. Някои от тревогите й Дани не можеше да проумее — само възрастните се оправяха в тия работи: неща, свързани със сигурност, със самочувствието на татко, чувства на вина и гняв, страх за бъдещето на трима им, — но двете главни тревоги в ума й бяха, че на татко може да се е случила авария в планината (ами защо не се обажда тогава?) или пък е отишъл да прави Лошото Нещо. Дани отлично знаеше какво е Лошото Нещо, откак Скоти Ааронсън, шест месеца по-голям от него, му го беше обяснил. А Скоти знаеше, защото и неговият баща правел Лошото Нещо. Накрая майката и таткото на Скоти се развели заради тая работа и от времето, когато Дани го познаваше, приятелят му живееше с майка си, а татко си виждаше само в почивните дни. Разводът беше най-големият ужас в живота на Дани, дума, която винаги изникваше в съзнанието му като табела с червени букви, извиващи се и съскащи като отровни змии. Имаше ли развод, родителите ти не живееха заедно. Водеха война за теб в съда. (Стъклен съд ли? Порцеланов ли? А може би друг някакъв? И как можеха мама и татко да се поберат в него? Дани не можеше да го разбере.) После отиваш при единия от двамата, а той като нищо може да се ожени повторно за някой съвсем непознат, стига да му се прииска. За свой ужас Дани бе усетил думата развод да витае в главите на родителите му — понякога доста бледа и далечна, но друг път мрачна и надвиснала като буреносен облак. Така беше, след като татко го наказа, че е разпилял листовете из кабинета му, и чичо доктор му сложи ръката в гипс. Вече почти не помнеше болката, но споменът за мислите около развода бе все тъй отчетлив и плашещ. Тези мисли усещаше главно у майка си и постоянно се притесняваше да не би думата да се претърколи от ума й и да се отрони през устата й, защото тъй вече щеше да го направи истина. Развод. Той постоянно присъстваше в съзнанието им наред с всичко останало — една от малкото мисли, които Дани винаги разпознаваше като ритъма на проста мелодийка. Но също като музикалния ритъм, и тя беше само основата, върху която се градяха по-сложни разсъждения, а тях той не умееше още да тълкува. Те достигаха до него само като цветове и настроения. Мислите на мама за развод кръжаха около онова, което татко бе сторил с ръката му, и случката в Стовингтън, станала причина той да изгуби работата си. Случката с онова момче. С Джордж Хатфийлд, който се ядоса на татко и проби гумите на бръмбара. Татковите мисли за развод бяха по-сложни, оцветени в тъмновиолетово и прорязвани с плашещи, чисто черни нишки. Той сякаш вярваше, че на тях ще им е по-добре, ако ги напусне, че така ще потуши болката. А болката почти никога не напускаше татко и беше свързана главно с Лошото Нещо. Това Дани също разпознаваше с лекота: непрестанния копнеж на татко да се свре на тъмно, да гледа цветен телевизор, да яде фъстъци от купичка и да прави Лошото Нещо, додето мозъкът му се укроти и го остави на мира.

В този следобед майка му нямаше защо да се безпокои и на Дани много му се щеше да може да й го каже. Бръмбарът не се беше повредил, нито пък татко се бе захванал с Лошото Нещо. Вече се намираше близо до дома — някъде на магистралата между Лионс и Боулдър. В този момент татко му дори не мислеше за Лошото Нещо. Той мислеше за… за…

Дани крадешком погледна през рамо към кухненския прозорец. По някой път, като мислеше напрегнато, нещо му ставаше. Всичко наоколо му изчезваше и се появяваха несъществуващи видения. Веднъж, скоро след като му сложиха ръката в гипс, това се бе случило на масата по време на вечеря. Тогава тримата не говореха много помежду си. Ала приказваха на себе си. О, да, и още как. Мислите за развод се бяха скупчили над кухненската маса като градоносен облак, натежал, аха, да се продъни. Това тъй го потискаше, че не можеше да се храни. При мисълта за ядене в такъв момент му се повдигаше. И тъй като му се бе сторило жизненоважно, настрои се на пълно съсредоточаване и стана нещо.

Когато се върна към реалното, лежеше на пода с грах и картофено пюре в скута, мама му крепеше главата и плачеше, а татко беше на телефона. Доста стреснат, Дани се бе помъчил да ги убеди, че нищо му няма, че понякога му става така, когато се напрегне да разбере нещо повече от лесно долавяните мисли. Опита се да им разкаже за Тони, когото те наричаха негово „невидимо другарче“.

Тогава баща му каза: „Имал е Ха Люси Нация. Изглежда, вече е добре, но все пак искам да го види лекар.“

След като лекарят си тръгна, мама го накара да обещае, че вече няма да прави така, че никога, ама никога няма да ги плаши по този начин, и Дани се съгласи. Самият той също бе уплашен. Защото, щом се съсредоточи, съзнанието му отплува към татко и само за миг, преди Тони да се появи (както винаги съвсем в далечината, откъдето долиташе глухият му глас) и преди странните видения да скрият от погледа му кухнята и разрязаното печено върху синята чиния, за съвсем кратък момент съзнанието му се бе гмурнало през татковия мрак и се бе сблъскало с неразбираема дума, много по-страшна от развод, и тази дума беше самоубийство. Оттогава Дани никога повече не я беше срещал в съзнанието на татко, но, разбира се, не бе се и опитвал да я търси. Нямаше никакво желание да открие някога какво означава тази дума.

Но да се съсредоточава, обичаше, защото някой път в такива случаи идваше Тони. Невинаги. Понякога реалните неща просто се замъгляваха и започваха да плуват пред очите му, а после се избистряха — всъщност най-често биваше точно така, — но друг път Тони се появяваше в крайчеца на периферното му зрение и отдалеч го викаше и му махаше…

Откакто се преместиха в Боулдър, Тони му се беше показал два пъти и Дани си спомняше каква изненада и радост бе изпитал, като откри, че го е последвал чак от Върмонт дотук. Значи все пак не се беше разделил с всичките си приятели.

Първия път това се случи, когато Дани беше в задния двор през един най-обикновен ден. Тони просто му помаха, после всичко се скри в мрак и след няколко минути той се върна към реалните неща с няколко смътни и откъслечни спомена, като от объркан сън. Втория път, преди две седмици, беше по-интересно. Тони му махаше от четири-пет метра разстояние и се провикваше: „Дани… Ела да погледнеш…“ Най-напред бе усетил, че се издига, а после, че пада в дълбока дупка като Алиса в Страната на чудесата. След това се озова в мазето на тяхната сграда, а Тони беше до него и в тъмнината му посочи куфара, в който татко държеше всичките си важни книжа и преди всичко ПИЕСАТА.

„Виждаш ли — изрече Тони с далечния си мелодичен глас, — той е под стълбите. Точно под стълбите. Носачите са го оставили точно… под… стълбите.“ Дани пристъпи напред, за да погледне по-отблизо това чудо, после отново взе да пада — този път от люлката в задния двор, на която бе седял през цялото време. Ударът му изкара всичкия въздух.

Три-четири дни по-късно татко му обикаляше побеснял от яд из къщи и разправяше на мама, че преровил цялото мазе, но куфара го нямало там, и че щял да съди проклетата фирма за превоз, която го била зарязала нейде помежду Върмонт и Колорадо. Как щял да завърши ПИЕСАТА, щом постоянно изниквали разни пречки?

— Не, тате — извика Дани. — Под стълбите е. Носачите са го оставили под стълбите.

Татко го изгледа някак особено и слезе долу да провери. Куфарът беше точно на мястото, където Тони бе посочил. Татко повика Дани, взе го на коленете си и го попита кой го е пуснал в мазето. Да не би Том от горния етаж? Мазето е опасно, обясни татко, затова хазаинът го държи заключено. Ако някой го оставя отключено, татко би искал да знае. Той много се радва, че книжата му са тук, и най-вече ПИЕСАТА, но не би желал заради тях Дани да падне по стълбите и да си счупи… да си счупи крака. Дани най-сериозно увери баща си, че не е слизал в мазето. Вратата му винаги е заключена. И мама го потвърди. Тя каза, че Дани никога не ходи при задното стълбище, защото там е мрачно, влажно и задръстено с паяжини. При това Дани никога не лъжеше.

— Как разбра тогава, шефе? — попита татко.

— Тони ми показа.

Мама и татко се спогледаха над главата му. Това и преди се беше случвало от време на време. Но тъй като мисълта ги плашеше, бързо я пропъдиха от съзнанието си. Ала той знаеше, че родителите му се тревожат заради Тони, особено мама, затова внимаваше да не вика Тони там, където тя можеше да го завари. Но сега Дани знаеше, че си е полегнала и още не ходи из кухнята, затова се напрегна здраво да разбере за какво мисли татко в момента.

Веждите му се смръщиха и позацапаните му ръце се свиха в юмручета. Не затвори очи — това не беше необходимо, — само ги присви силно и си представи гласа на татко, гласа на Джак, гласа на Джон Даниъл Торънс — дълбок и плътен, понякога с весели нотки, друг път предрезгавял от гняв или просто равен, когато беше замислен. Замислен. Замислен за…

(замислен)

Дани въздъхна дълбоко и тялото му се отпусна, сякаш бе останало без нито един мускул. Беше в пълно съзнание, виждаше улицата, виждаше момчето и момичето на отсрещния тротоар да се държат за ръце, защото бяха

(? влюбени?)

толкова щастливи от този хубав ден и от това, че са заедно. Видя как ветрецът носи край бордюра есенните листа — жълти, с неправилна форма. Видя къщата, покрай която двамата минаваха, и покрива й, покрит с

(керемиди, сигурно няма да е трудно ако оттичането е добро, да ще се оправя, ама и този уотсън. образ и половина, да можех да го вкарам в ПИЕСАТА. само че ако не внимавам ще натикам в нея целия човешки род. да керемидите, дали имат гвоздеи, по дяволите забравих да го питам, е лесно могат да се купят, ще отскоча до железарията в сайдуиндър. оси. най-активни са по това време, трябва да имам подръка спрей против насекоми та да не ми досаждат докато свалям старите керемиди, нови керемиди, стари) керемиди. Ето за какво мислеше значи. Беше получил службата и сега мислеше за керемиди. Дани не знаеше кой е Уотсън, но всичко друго изглеждаше ясно. Най-важното, щеше да види гнездо на оси. Нямаше съмнение в това, както че се казваше

Дани… Даниии…

Той вдигна очи и ето че в горния край на улицата, до един пътен знак, стоеше Тони и му махаше с ръка. Както винаги Дани цял пламна от радост, че вижда стария си приятел, но този път го бодна и страх,сякаш Тони бе дошъл, носейки нещо черно и опасно зад гърба си. Буркан с оси, които, ако бъдеха пуснати на свобода, щяха да жилят жестоко.

Но и дума не можеше да става да не отиде при Тони.

Той се отпусна още повече, както беше седнал на бордюра и ръцете му увиснаха отстрани. Брадичката му клюмна на гърдите. После изпита притъпен, безболезнен тласък, когато част от него скочи на крака и последва Тони в тунела от мрак.

Даниии…

Изведнъж тъмата бе пронизана от бяла вихрушка. Чу се дрезгава кашлица, после се появиха приведени разкривени сенки, които постепенно се оформиха във високи борове, блъскани от нощната виелица. Снежни парцали танцуваха във въздуха. Всичко бе покрито със сняг.

— Много е дълбок — обади се Тони от мрака и в гласа му имаше такава тъга, че сърцето на Дани се сви от страх. — Много е дълбок, за да се измъкне човек.

На фона се появи още някаква огромна и правоъгълна сянка. Скатен покрив. Нещо бяло, замъглено от разбушуваната тъма. Много прозорци. Дълга сграда с керемиден покрив. Някои от керемидите по-нови. Баща му ги е поставил. Наковал е гредите отдолу с гвоздеи от железарския магазин в Сайдуиндър. А сега снегът покрива керемидите. Всичко покрива.

Призрачна зелена светлина се появи пред сградата, примигна и се превърна в гигантски хилещ се череп над две кръстосани кости.

— Отрова — поясни Тони от раздвижения мрак. — Отрова.

Пред погледа му се мярнаха и други знаци, някои със зелени букви, други на дървени табели, поставени под ъгъл. ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ОПАСНОСТ! ОГОЛЕНИ ПРОВОДНИЦИ. РАЙОНЪТ Е ОПАСЕН ЗА ЖИВОТА. ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. НЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ! НЕ ВЛИЗАЙТЕ. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕН. ПО НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Нито един от надписите не му беше напълно ясен — та той не можеше да чете! — но в общи линии интуитивно схвана смисъла им и тръпки на смътен ужас разтърсиха тялото му.

Надписите избледняха и се изгубиха. Сега беше в стая, пълна с някакви странни мебели — тъмна стая. В прозорците се блъскаше сняг като запращан с шепи пясък. Устата му беше изсъхнала, очите му пареха, а сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Отвън се чу трещящ шум, сякаш се трошеше някаква страховита врата. Стъпки. На отсрещната стена в стаята имаше огледало и върху сребристата му повърхност с букви, подобни на зелени пламъци, бе изписана една-единствена дума: Ч ЕС.

Стаята изчезна. Друга стая. Той познаваше

(щеше да познава)

тази стая. Прекатурен стол. Счупен прозорец, през който навяваше сняг, вече бе заледил ръба на килима. Завесите се вееха на счупения и увиснал под ъгъл корниз. На пода лежеше преобърнато ниско шкафче. Още трясъци — непрестанни, ритмични, смразяващи. Шум от разбито стъкло. Приближаваща гибелна сила. После дрезгав глас, гласът на луд човек, още по-ужасяващ, защото звучеше тъй познато:

Излизай! Излизай, малки негоднико! Ела да си изпиеш лекарството!

Тряс! Тряс! Тряс! Цепещо се дърво. Гневен крясък на задоволство. ЧЕС. Приближава.

Нахлува в стаята. Картини са съборени от стените. Един грамофон

(? грамофонът на мама?)

се търкаля на пода. Навсякъде са пръснати нейните плочи на Григ, Хендел, Битълс, Арт Гарфънкъл, Бах и Лист. Почти всички са натрошени. От друга стая прониква лъч светлина, сигурно от банята, бяла, остра светлина и от огледалото на аптечката вътре просветва като червено око една дума — ЧЕС, ЧЕС, ЧЕС…

— Не — прошепна той. — Недей, Тони, моля ти се…

Над белия порцеланов ръб на ваната е провесена ръка. Безжизнена. По един от пръстите — третия — бавно се процежда струйка кръв (ЧЕС) и капе върху плочките от грижливо оформения нокът…

Не оо не оо не…

(о, Тони, моля ти се, плашиш ме)

ЧЕС ЧЕС ЧЕС

(стига, Тони, стига)

Картината изчезна.

В тъмното трясъкът се усилваше все повече, отекваше, звучеше отвсякъде.

Сега той бе свит на кълбо в тъмен коридор, клекнал върху син килим с втъкани в него черни фигури, и слушаше как трясъците приближават. Ето, Сянката се появи иззад ъгъла и започна да го приближава — ужасяваща, лъхаща на кръв и обреченост. В едната си ръка държи брадвичка (ЧЕС) и бавно я полюлява; тя се удря с тъп и зловещ звук в стената, срязва копринените тапети и под тях се сипе прах от мазилката.

Покажи се и си изпий лекарството! Дръж се като мъж!

Сянката приближава към него, цялата пропита с особена сладникава миризма, гигантска, а острието на брадвичката разсича въздуха със зло свистене. В тъмнината светят малки червени очи. Чудовището го бе открило, а той нямаше накъде да отстъпва — зад гърба му беше стената. При това и капандурата на тавана бе заключена.

Мрак. Отново се понесе незнайно къде.

— Тони, моля те, върни ме обратно. Много ти се моля…

Но ето че вече се бе върнал, седеше си пак на бордюра на Арапахо Стрийт, цял плувнал в пот и с прилепнала към тялото му риза. В ушите му още кънтяха ритмичните злокобни трясъци, усещаше острия мирис на собствената си урина, както бе сгушен на онова място, едва жив от ужас, виждаше страшната ръка, провиснала от ръба на ваната, и кръвта, която се стичаше по средния пръст, и най-смразяващото от всичко — онази необяснима дума ЧЕС.

А тук грееше слънце. Обкръжаваха го все реални неща, с изключение на Тони, сега вече на шест пресечки разстояние, дребен като точица и повтарящ с отслабващ глас: „Бъди внимателен, шефе…“

В един миг Тони изчезна, а иззад ъгъла се появи очуканият червен бръмбар на татко — огласи улицата с рева си, повлачил синкава струя дим. Дани мигом рипна от мястото си, заподскача от крак на крак, размаха ръце и взе да вика:

— Тате! Татенце, здравей!

Татко му отби фолксвагена до тротоара, угаси мотора и отвори вратата. Дани се втурна към него, но тутакси замръзна на място с разширени очи. Сърцето му се качи чак в гърлото и там замря. До татко му, на другата предна седалка, бе поставена брадвичка, зацапана с кръв и полепнали косми.

Изведнъж се оказа, че това е просто плик с покупки.

— Дани… Какво става, шефе, добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

Той приближи до татко си, зарови лице в кожената подплата на джинсовото му яке и здраво, много здраво го обгърна с ръце. Татко му отвърна на прегръдката малко озадачен.

— Не бива толкова дълго да седиш на слънцето, шефе. Я виж, целият си мокър от пот.

— Май съм позадрямал. Много те обичам, тате. Чаках те да се върнеш.

— И аз те обичам, Дани. Нося някои неща за вкъщи. Мислиш ли, че си достатъчно заякнал да ги качиш горе?

— Ама разбира се!

— Шефът Торънс, най-силният човек на света — засмя се Джак и разроши косата му. — Що за удоволствие е да се спи на тротоара?

Тръгнаха към вратата. Мама беше излязла пред входа да ги посрещне и Дани се спря на второто стъпало, гледайки как двамата се целуват. Бяха радостни, че се виждат. От тях струеше любов, както от момчето и момичето, които вървяха, хванати за ръце по улицата. Дани беше щастлив.

Пликът с продукти — чисто и просто плик с покупки — изшумоля в ръцете му. Всичко беше наред. Татко си беше у дома. Мама го обичаше. Нямаше лоши неща. А и не всичко, което Тони му показваше, наистина ставаше след това.

Ала страхът бе заседнал в сърчицето му, упорит и смразяващ, нашепващ оная неразбираема дума, която бе видял в огледалото на съзнанието си.

5. Телефонната кабина

Джак паркира фолксвагена пред търговския център и изключи двигателя. Отново се поколеба дали да не отиде да му сменят бензиновата помпа и отново си отговори, че не могат да си го позволят. Ако малкият автомобил се закрепеше до ноември, щяха, тъй или иначе, да го пенсионират с почести. До това време снегът горе, в планините, щеше да е натрупал по-високо от покрива на бръмбара… Може би дори по-високо от три бръмбара, качени един върху друг.

— Би ли останал в колата, шефе? Ще ти донеса шоколад.

— Защо не дойда и аз?

— Трябва да се обадя по телефона. Разговорът е личен.

— Затова ли не позвъни от къщи?

— Шах.

Уенди бе настояла да си поставят телефон въпреки незавидното финансово положение. Бе изтъкнала, че с малко дете — особено момченце като Дани с неговите припадъци от време на време — не могат без телефон. И тъй, Джак с мъка на сърце се изръси с трийсет и пет долара за инсталирането и даде още деветдесет и пет за осигурителен депозит, от което вече го сви под лъжичката. И до този момент телефонът немееше, с изключение на две погрешни позвънявания.

— Искам с ядки, тате.

— Добре. Ти само стой мирен и не си играй с лоста за скоростите.

— Няма. Ще разглеждам картите.

— Това може.

Щом Джак излезе от колата, Дани отвори жабката и извади пет карти с бензиностанциите в Колорадо, Небраска, Юта, Уайоминг и Ню Мексико. Обичаше картите на пътищата, харесваше му да проследява трасетата с пръст. За него в местенето им все по на запад най-вълнуващото бяха новите шосейни карти.

Джак влезе в дрогерията и отиде до щанда да купи шоколадчето за Дани, вестник и октомврийския брой на „Райтърс Дайджест“. Даде на продавачката петдоларова банкнота и я помоли да му върне рестото в монети по двайсет и пет цента. Стиснал ги в шепата си, влезе в телефонната кабина до витрината. Оттам през три стъкла можеше да наблюдава Дани, седнал в бръмбара. Бе забол любознателно главица в картите. Джак усети прилив на едва ли не отчаяна обич към момченцето. На лицето му чувствата се изписаха като сурова маска.

Каза си, че нищо не му пречеше да позвъни на Ал от къщи, за да поднесе задължителните благодарности; тъй или иначе, не се канеше да каже нещо, срещу което Уенди би възразила. Ала му пречеше гордостта. Напоследък почти винаги се подчиняваше на онова, което му диктуваше гордостта, защото наред с жена му и детето, шестстотин долара в сметката и един грохнал фолксваген, модел 1968 г., беше му останала единствено гордостта. Само тя му принадлежеше изцяло. Дори сметката се водеше на двамата с жена му. Преди година преподаваше английски в едно от най-реномираните училища в Нова Англия. Имаше и приятели — макар и по-различни от онези, с които се събираше, преди да започне да пие — колеги преподаватели, които уважаваха умелия му подход в класната стая и писателските му занимания в свободното време. Допреди шест месеца нещата вървяха добре. Някак изведнъж пред заплата започнаха да остават достатъчно непохарчени пари, за да си открие спестовен влог в банката. В периода на пиянстване не можеха да завъртят нито цент, макар най-често Ал Шокли да плащаше сметката в бара. С Уенди започнаха да градят плахи планове за своя къща, която да започнат да изплащат след около година. Фермерска къща в провинцията; щяха да минат шест-седем години, докато я стегнат основно, но какво пък — млади бяха, време имаха достатъчно.

Тогава той си изпусна нервите.

Джордж Хатфийлд.

Полъхът на надеждата беше погълнат от миризмата на стара кожа в кабинета на Кромърт, а обстановката бе сякаш декорът на собствената му пиеса: стари портрети на бившите директори на Стовингтън по стената, гравюри на училището, каквото е било съвсем ново, през 1879 г., и по-късно, през 1895 г., когато с пари на Вандърбилт била построена спортната зала, която още се издигаше отвъд футболното игрище ниска, но нашироко застроена сграда, обвита с бръшлян. Априлски бръшлян се виеше и около прозореца на Кромърт, а от радиатора се носеше монотонното свистене на парата за отоплението. Не е декор, бе си помислил тогава. Истинско е. Неговият живот. Как можа да го провали тъй жестоко?

— Положението е сериозно, Джак. Страшно сериозно. Управителният съвет ме помоли да ти предам решението му.

Управителният съвет искаше оставката на Джак и той им я представи. При по-други обстоятелства през идния юни щеше да бъде назначен на постоянна длъжност.

Вечерта, която последва въпросния разговор в кабинета на Кромърт, беше най-черната и ужасната в целия му живот. Желанието, потребността да се напие бяха неудържими. Ръцете му се тресяха. Изтърваваше каквото хване. Непрестанно търсеше повод да си го изкара на Уенди и Дани. Побеснял беше като зло животно, вързано на протъркан повод. Излезе от къщи, ужасен да не би да им посегне. Накрая се озова пред някакъв бар и единственото, което го удържа да не влезе, беше пълното съзнание, че Уенди най-сетне ще го напусне и ще отведе Дани със себе си. А изоставеха ли го, свършено беше с него.

Вместо да влезе в бара, където тъмни сенки поглъщаха сладостната течност на забравата, отиде в дома на Ал Шокли. Гласовете в Управителния съвет бяха шест на един. И този един бе на Ал.

Сега той позвъни на централата и телефонистката му съобщи, че срещу долар и осемдесет и пет може да разговаря три минути с Ал през разстояние две хиляди мили. Времето е относително, маце, каза си той и пусна осем монети. До слуха му слабо долиташе електронно пиукане и жужене, проправящо си път на изток.

Бащата на Ал беше Артър Лонгли Шокли, стоманеният магнат. Той бе завещал на единствения си син Албърт огромно състояние и безброй директорски и председателски постове в какви ли не управителни съвети. Един от тях беше Управителният съвет на гимназията Стовингтън — любимото благотворително перо на стареца. И Артър, и Албърт бяха възпитаници на училището, а Ал живееше в Бар, достатъчно близо, за да проявява личен интерес към делата на Стовингтън. В продължение на няколко години беше треньор по тенис там.

Приятелството на Джак и Ал се породи естествено и съвсем не беше плод на случайността: на многобройните мероприятия, които посещаваха, двамата винаги бяха най-пияни сред присъстващите. Шокли беше разведен, а бракът на Джак бавно се разпадаше, макар той още да обичаше Уенди и да бе обещавал чистосърдечно (и многократно) да се поправи в името на жена си и мъничкия Дани. От преподавателските забави двамата често тръгваха на обиколка по кръчмите, додето не ги затвореха, а накрая си купуваха кашонче бира от някой денонощен магазин и я изпиваха, паркирали колата в първата странична уличка. Нерядко Джак се прибираше залитащ в къщата, където живееха под наем, когато навън вече се процеждаше зората, и заварваше Уенди и малкия заспали на канапето. Дани винаги от вътрешната страна, с юмруче, пъхнато под бузата на Уенди. Гледаше ги и отвращението към себе си се надигаше в гърлото му като горчилка, по-силно от вкуса на бира, цигари и мартини — Ал го наричаше мърцини. В такива мигове съвсем сериозно и трезво мисълта му се насочваше към пистолета, въжето или бръснача.

Ако запоят се случеше преди делничен ден, спеше три часа, ставаше, обличаше се, изгълтваше четири таблетки екседрин и отиваше още пиян да води часовете си по американска поезия от девет часа. Добро утро, деца, днес Образът с Кръвясалите очи ще ви разправи как Лонгфелоу изгубил жена си по време на голям пожар.

Не беше искал да повярва, че е алкохолик, припомни си Джак, когато телефонът на Ал започна да звъни в ухото му. А колко часове беше пропуснал и в още колко беше преподавал небръснат, вонящ на снощните „мърцини“. Моят случай не е такъв, мога да се откажа когато си поискам. Колко нощи двамата с Уенди бяха прекарали в отделни легла. Разбери, нищо ми няма. Смачкани брони. Естествено, в състояние съм да шофирам. Сълзите, пролени от нея в банята. Прикритите погледи на колегите на всяка забава, където се сервираше алкохол, дори и само вино. Закъснялото осъзнаване, че е тема на приказки. Нежеланата истина, че на пишещата си машина не твори нищо освен смачкани на топка, почти празни листове, които накрая се озоваваха в кошчето. А в началото бе едва ли не находка за Стовингтън — един бавно разцъфтяващ евентуален американски писател и безспорно човек, квалифициран да преподава това велико тайнство — литературното творчество. Беше публикувал двайсетина разказа. Работеше върху пиеса и подозираше, че някъде в подсъзнанието му се оформя роман. Ала вече не твореше нищо, а и на преподаването му невинаги можеше да се разчита.

Най-после, съвсем внезапно, всичко приключи в една вечер, около месец след като счупи ръката на сина си. Според Джак инцидентът бе сложил край на брака му. Оставаше само Уенди да мобилизира волята си… Знаеше добре, че ако майка й не беше такава първокласна кучка, Уенди би взела автобуса за дома си в Ню Хампшър веднага щом Дани се посъвземеше. Тъй или иначе, с брака им беше свършено.

Бе малко след полунощ. Джак и Ал се прибираха към Бар по федерална магистрала 31. Ал, зад кормилото на ягуара си, взимаше доста игриво завоите и понякога пресичаше двойната жълта линия. И двамата бяха много пияни: този път „мърцините“ добре си бяха свършили работата. Последния завой преди моста взеха със седемдесет мили в час, в следващия миг на пътя изникна детски велосипед, чу се остро и болезнено изскърцване от гумите на ягуара, а пред очите на Джак и сега бе лицето на Ал над волана като кръгла и съвършено бяла луна. После се раздаде звънтене и трясък, когато с четирийсет удариха велосипеда и той полетя като ранена птица; кормилото му се блъсна в предното стъкло и после колелото отново се вдигна във въздуха, оставяйки стъклото пред широко разтворените очи на Джак цъфнало като звезда. След секунда се чу и последният зловещ шум на смачкан метал и колелото остана неподвижно на пътя зад тях. Нещо тупна под тях и гумите минаха върху него. Ягуарът се занесе встрани, додето Ал още се мъчеше да овладее кормилото, и някъде отдалеч Джак чу собствения си глас: „Господи, Ал! Прегазихме го. Усетих.“

В ухото му телефонът продължаваше да звъни. Хайде, Ал. Бъди си вкъщи. Искам да приключа с това.

Ал успя да спре колата сред облак от пушек на не повече от три крачки от подпората на моста. Две от гумите бяха спукани. Бяха оставили зигзаговидни следи от изгорял каучук на разстояние от четирийсет метра. Известно време се гледаха мълчаливо, после се втурнаха назад в студения мрак.

Велосипедът беше съвършено разнебитен. Едното му колело го нямаше и като погледна назад през рамо, Ал го видя да лежи насред пътя с щръкнали нагоре спици като скъсани струни на пиано. Ал бе продумал колебливо:

— Мисля, че това сме прегазили, Джаки.

— Тогава къде е детето?

— Ти да си видял дете?

Джак смръщи вежди. Всичко беше станало при такава главоломна скорост. Излизането иззад завоя. Велосипедът, появил се внезапно пред фаровете на ягуара. Ал бе креснал нещо. Последва сблъсъкът и продължителното подхлъзване.

Преместиха велосипеда отстрани на пътя. Ал се върна при ягуара и постави допълнителните фарове. През следващите два часа претърсиха и двете страни на пътя, като използваха мощна батерия. Нищо. Въпреки късния час няколко коли подминаха спрелия ягуар и двамата мъже с яркия фенер. Нито една не спря. По-късно Джак си мислеше, че по странна прищявка на провидението, решило да им даде последен шанс, не се бе появила полиция, а и нито един от минаващите шофьори не се поинтересува какво става.

В два и петнайсет двамата се върнаха при ягуара изтрезнели, но замаяни.

— Ако никой не го е карал, какво търсеше по средата на пътя? — попита Ал. — Не беше отбит встрани. Точно по средата беше, да го вземат дяволите!

Джак можа само да поклати глава.

— Номерът ви не отговаря — съобщи телефонистката. — Да продължавам ли да звъня?

— Още малко, ако обичате. Имате ли нещо против?

— Не, сър — прилежно отвърна гласът.

Хайде, Ал, обади се!

Ал отиде с попътна кола отвъд моста до най-близкия телефон, обади се на свой приятел ерген и му обеща петдесет долара, за да вземе от гаража зимните гуми на ягуара и да ги докара на магистрала 31 при моста точно преди Бар. Приятелят се появи двайсет минути по-късно, облечен в джинси и горнището на пижамата си. Един поглед му бе достатъчен, за да схване ситуацията.

— Утрепахте ли някого? — попита.

Ал вече вдигаше на крик задницата на автомобила, а Джак развърташе гайките на гумите.

— Слава богу, никого — отвърна Ал.

— Аз ще изчезвам все пак. Утре ще ми платиш.

— Добре — отвърна Ал, без да вдигне очи.

Двамата смениха гумите без произшествия и заедно отидоха с колата до дома на Ал Шокли. Ал прибра ягуара в гаража и угаси двигателя.

В тишината на мрака той каза:

— Край на моето пиене, Джаки. Свършено е вече. Приключих с последното мърцини.

Сега, докато се потеше в кабината, на Джак му хрумна, че никога не се бе усъмнил в способността на Ал да изпълни обещанието си. Тогава се бе прибрал у дома със собствения си фолксваген. Радиото беше пуснато и някакъв дискосъстав припяваше все едно и също: Каквото и да става, направи го… Щом искаш да го направиш, направи го… Каквото и да става… Колкото и високо да гърмеше песента, Джак чуваше свистящите гуми и трясъка при удара. Щом мигнеше за части от секундата, виждаше сплесканото колело със спици, щръкнали към небето.

Когато се прибра, Уенди спеше на канапето. Надникна в стаята на Дани — той спеше в креватчето си, легнал по гръб, а ръката му още беше в гипс. На слабата светлина от уличните лампи, процеждаща се отвън, върху белотата на гипса личаха тъмни драскулки — подписите на всички лекари и сестри.

Беше злополука. Той падна по стълбите.

(ах ти мръсен лъжец)

Беше злополука. Изпуснах си нервите.

(проклет пиян боклук, дето Господ го е извадил от носа си и го е изтръскал, това си ти)

Ама чуйте, моля ви се, недейте така, злополука беше.

Ала тази последна молба беше пропъдена от образа на яркото петно от фенера, докато бродеха през изсъхналите ноемврийски бурени и търсеха простряното тяло, което по всички правила на логиката трябваше да бъде там в очакване на полицията. Нямаше никакво значение, че Ал бе на кормилото. В други нощи той беше карал.

Придърпа завивките над Дани и отиде в тяхната спалня. От горния рафт на дрешника свали трийсет и осем калибровия испански пистолет. Държеше го в кутия за обувки. Седя на леглото близо час и го гледаше, хипнотизиран от смъртоносния му блясък. Зазоряваше се, когато го върна в кутията, а нея прибра обратно в дрешника.

На сутринта се обади на Брукнър, шефа на факултета, и го помоли да отложи часовете му. Извини се с грип. Брукнър се съгласи, но без да прояви очакваната в такива случаи любезност. През последната година Джак Торънс бе станал извънредно податлив на грипния вирус.

Уенди му приготви пържени яйца и кафе. Ядоха мълчаливо. Единствените шумове долитаха от задния двор, където Дани весело возеше камиончетата си по купчината пясък със здравата си ръка.

Тя се залови да мие чиниите. С гръб към него, заговори:

— Джак. Аз доста мислих.

— Нима? — Той запали цигара с треперещи ръце.

Странно, но тази сутрин не страдаше от махмурлук. Само това треперене. Премигна. В мигновения мрак велосипедът полетя срещу стъклото и остави огромна звездовидна пукнатина. Гумите изсвириха. Появи се яркото петно на фенера.

— Искам да поговорим… Да ти кажа кое е най-доброто за мен и Дани. Може би и за теб също. Не зная. Изглежда, трябваше по-рано да проведем този разговор.

— Би ли сторила нещо за мен? — попита той, втренчен в трепкащото огънче на цигарата си. — Ще ми направиш ли услуга?

— Каква? — Гласът й беше вял и равен. Той погледна гърба й.

— Нека проведем този разговор точно след една седмица. Ако все още го искаш тогава.

Сега вече тя се обърна към него; ръцете й бяха покрити със сапунена пяна, а хубавото й лице тъжно и без сянка от надежда.

— Джак, при теб обещанията не означават нищо. Пак си продължаваш с твоето…

Тя млъкна, загледала го в очите някак смаяно, внезапно обладана от несигурност.

— След седмица — настоя той. Гласът му изгуби силата си и отслабна до шепот. — Моля те. Не ти обещавам нищо. Ако тогава още искаш да говорим, ще говорим. За каквото пожелаеш.

Те дълго се гледаха един друг от двата края на заляната от слънце кухня и когато тя отново се обърна към съдовете, без да казва нищо повече, цялото му тяло започна да трепери. Господи, имаше страшна нужда да пийне. Само една малка чашка за ободряване, та нещата да се наместят във вярната перспектива…

— Дани те сънувал, че си претърпял автомобилна злополука — обади се тя неочаквано. — Странни сънища има понякога. Разправи ми го сутринта, като го обличах. Истина ли е, Джак? Имаше ли катастрофа?

— Не.

Към обяд жаждата да пийне вече го мъчеше като тъпа мигрена. Отиде у Ал.

— Пил ли си? — попита Ал, преди да го пусне. Имаше ужасен вид.

— Нито капка. Приличаш на Лон Чейни във „Фантомът от операта“.

Цял следобед играха вист на две ръце. Не пиха.

Мина една седмица. С Уенди не си говореха много. Ала той знаеше, че тя го наблюдава и не може да повярва. Пиеше черно кафе и кутийка след кутийка кока-кола. Една вечер изпи цяло кашонче кола, после тичешком отиде в банята и повърна. Нивото на бутилките в барчето не беше мръднало. След часовете той отиваше у Ал Шокли — Уенди мразеше Ал по-силно от всеки друг на света — и щом се прибереше у дома, тя бе готова да се закълне, че дъхът му мирише на скоч или джин, ала Джак разговаряше с нея съвършено трезво преди вечеря, пиеше кафе, играеше с Дани след вечеря, разделяше си една кока-кола с него, четеше му приказка за лека нощ, после сядаше да коригира писмени работи и се наливаше с черно кафе, тъй че тя трябваше да признае пред себе си, че е сбъркала.

Седмиците минаваха и неизречената дума все повече се отдръпваше от устните й. Джак усети как намерението й избледнява, но знаеше, че никога няма да изчезне напълно. Нещата започнаха да се оправят. А после историята с Джордж Хатфийлд. Отново си изпусна нервите и този път беше съвършено трезвен.

— Сър, номерът ви все още не…

— Ало? — Задъханият глас беше на Ал.

— Говорете — мрачно изрече телефонистката.

— Ал, обажда се Джак Торсън.

— Джаки! — Радостта беше искрена. — Как си?

— Добре. Обадих се да ти благодаря. Получих службата. Идеална е за мен. Ако и тази зима не довърша проклетата пиеса, докато снегът ме отделя от целия свят, никога няма да я докарам докрай.

— Ще я завършиш.

— Как е при теб? — колебливо попита Джак.

— Сух съм — отвърна Ал. — А ти?

— Като барут.

— Много ли ти липсва?

— Непрестанно.

— Познато ми е — засмя се Ал. — Но направо не проумявам как успя да се опазиш сух след историята с Хатфийлд. Умът ми не го побира.

— Сам си бях крив — отвърна той с равен глас.

— По дяволите, до пролетта ще обработя управата. Ефингър вече намеква, че май са взели прибързано решение. А и ако от пиесата излезе нещо…

— Да. Слушай, Ал, детето е отвън, в колата. Май взе да му писва…

— Трябва да вървиш. Разбирам. Приятно прекарване на зимата там, горе, Джак. Радвам се, че можах да ти услужа.

— Още веднъж благодаря, Ал.

Той окачи слушалката и притвори очи в горещата кабина — отново смачканото колело и петното от фенера. На следващия ден във вестника се появиха два реда, колкото за запълване на мястото, но името на собственика не беше споменато. Защо колелото се бе озовало на шосето през онази нощ, за тях щеше да остане загадка, но може би така беше по-добре.

Върна се в колата и подаде на Дани леко разтопения шоколад.

— Тате?

— Какво, шефе?

Дани нерешително погледна унесеното в мисли лице на баща си.

— Докато те чаках да се върнеш от онзи хотел, сънувах лош сън. Помниш ли? Бях задрямал.

— Ъхъ.

Нямаше смисъл. Умът на татко беше някъде другаде, не го слушаше. Пак си мислеше за Лошото Нещо.

— И какъв беше сънят, шефе?

— Няма нищо — промълви Дани, когато потеглиха от паркинга.

Отвори жабката и прибра вътре пътните карти.

— Сигурен ли си?

— Да.

Джак хвърли на сина си бегъл разтревожен поглед, а после мислите му се насочиха към пиесата.

6. Нощни мисли

Бяха се любили и сега мъжът й спеше до нея.

Нейният мъж.

Тя се усмихна леко в тъмното, усещайки още топлата му влага между бедрата си, а усмивката й беше едновременно тъжна и доволна, защото фразата „нейният мъж“ пораждаше сто различни чувства. Всяко чувство, разгледано поотделно, бе озадачаващо. Слени заедно в сънливия мрак, напомняха далечен блус, звучащ в почти празен нощен бар, меланхоличен, но приятен.

Да не те обичам няма как, любими,

но не ме ли искаш за твоя жена,

твое кученце да бъда.

Дали беше на Били Холидей? Или на по-прозаична изпълнителка като Пеги Лий например? Все едно. Мелодията звучеше сантиментално-печална в тишината на съзнанието й, сякаш излизаше от старомоден джукбокс в заведение половин час преди затварянето му.

Остави мисълта си да витае свободно и се запита в колко легла беше спала с тоя мъж до себе си. Бяха се запознали в колежа и за пръв път се любиха в неговия апартамент… Това се случи три месеца след като майка й я изгони от къщи, каза й вече да не се връща и ако иска да върви някъде, да върви при баща си, защото нейна е вината за развода им. Беше през 1970 г. Толкова отдавна? Един семестър по-късно заживяха заедно, намериха си работа за през лятото и когато преминаха в горния курс, задържаха апартамента. Най-ясно тя си спомняше леглото — широка спалня, увиснала в средата. Когато се любеха, ръждясалите пружини отмерваха такта. През онази есен тя най-сетне бе успяла да се освободи от майка си. Джак й помогна. Тя иска да продължава да те малтретира, казваше Джак. Колкото повече й телефонираш, колкото по-често се връщаш при нея с наведена глава да я молиш за прошка, толкова по-силно ще те тормози заради баща ти. На нея това й изнася, Уенди, защото така поддържа илюзията, че за всичко си виновна ти. През онази година, в онова легло много пъти бяха водили подобни разговори.

(Джак, седнал в леглото, притеглил завивките около кръста си, с димяща цигара между пръстите, я гледаше в очите с типичното си едновременно шеговито и укорно изражение и й говореше: Тя ти е казала никога вече да не се връщаш, нали? Да не мърсиш повече прага й, нали? Тогава защо не затваря телефона, като чуе, че си ти? Защо ти отказва да те пусне вътре само когато аз съм с теб? Защото се бои, че мога да й поразтуря фасона. Желанието й е да продължава да ти забива свредел в мозъка. И ако й позволяваш да го прави, оръдието ще бъдеш ти самата. Казала ти е да не се връщаш повече. Ами защо не приемеш думите й буквално? Дай си отдих. Най-сетне тя прие логиката му.)

Идея на Джак беше да се разделят за известно време — за да придобият по-реален поглед върху връзката си, така бе казал. Тя се боеше да не би той да се е увлякъл по друга. По-късно разбра, че няма нищо такова. През пролетта отново бяха заедно и той я попита дали е виждала баща си. Тя подскочи, сякаш я беше ударил с камшик.

Откъде знаеш?

Сянката знае.

Шпионирал ли си ме?

Нервният му смях, от който тя винаги се чувстваше неловко — сякаш бе осемгодишна и той по-добре схващаше мотивите й от нея самата.

Ти имаше нужда от време, Уенди.

За какво?

Предполагам… да си отговориш за кого от двама ни искаш да се омъжиш.

Джак, какво говориш.

Струва ми се, че ти предлагам брак.

Сватбата. Баща й беше присъствал, майка й я нямаше. Установи, че може да се примирява с това, щом имаше Джак. После дойде Дани, прекрасният й син.

Това бе най-хубавата година, най-хубавото легло. След раждането на Дани, Джак й намери работа като машинописка на шестима преподаватели от катедрата по английски — тестове, конспекти, учебни програми, списъци на задължителната литература. Накрая дори напечата романа на един от тях, роман, който така и не беше публикуван… което предизвика непочтителното и тайно задоволство на Джак. Работата беше добра за четирийсет долара седмично, които главоломно нараснаха на шейсет през двата месеца, докато печаташе неуспешния роман. Купиха си първата кола, петгодишен буик с бебешка седалка в средата. Интелигентна и перспективна млада двойка. Дани я помири с майка й — едно насилено и напрегнато помирение, което не ги направи докрай щастливи, но все пак беше помирение. Когато водеше Дани в дома й, отиваше без Джак. После никога не разказваше на мъжа си как майка й винаги сгъваше наново пеленките на Дани, мръщеше се на пропорциите на храната му и не пропускаше да забележи изобличителните първи признаци на изриване по дупенцето му. Майка й никога не изричаше нещо открито, но си имаше начини да го внуши: цената, която беше започнала да плаща (може би завинаги) за помирението, бе чувството, че е непълноценна майка. Новото средство на собствената й майка да й забива свредели.

През деня Уенди си седеше вкъщи и домакинстваше, хранеше Дани с биберона в слънчевата кухня на четиристайния им апартамент на втория етаж, пускаше плочи на портативния стереограмофон, който имаше още от гимназията. Джак се прибираше в три часа (или в два, ако сметнеше, че може да икономиса последния час) и докато Дани спеше, я отвеждаше в спалнята, където всички опасения за непълноценност биваха заличавани.

Вечер тя пишеше на машина, а той отделяше време за литературните си занимания или учеше. В онези дни, когато тя излезеше от спалнята — там беше пишещата й машина, — често ги намираше и двамата заспали на дивана в дневната: Джак само по долни гащета, Дани излегнат удобно на гърдите на татко си, засмукал палчето си. Тя поставяше Дани в креватчето му и четеше какво е написал Джак вечерта, преди да го събуди, за да се премести в леглото им.

Най-хубавото легло, най-хубавата година.

И на моята улица ще изгрее слънце някой ден…

В ония времена пиенето на Джак все още беше под контрол. В събота вечер се отбиваха негови състуденти и на каса бира се водеха спорове, в които тя рядко участваше, защото нейната специалност беше социология, а неговата английски: препираха се дали дневниците на Пийпс имат литературна или историческа стойност; обсъждаха поезията на Чарлс Олсън; понякога четяха свои произведения, над които работеха. Тя не изпитваше потребност да се намесва в разговора; достатъчно й бе да си седи в люлеещия се стол до Джак, кръстосал по турски крака на пода, с бира в едната ръка, а с другата обгърнал глезена й.

Конкуренцията в колежа беше много силна, а Джак бе допълнително натоварен и с писането си. Отделяше му поне по един час всяка вечер. Беше го превърнал в навик. Съботните събирания бяха необходима терапия. При тях той изпускаше навън нещо от себе си, което иначе можеше да се разраства все повече, додето избухнеше.

След като защити дипломната си работа, се озова в Стовингтън. най-вече благодарение на разказите си — четири от тях вече публикувани по това време, единият в „Ескуайър“. Тя съвсем отчетливо си спомняше този ден; три години съвсем не бяха достатъчно време да го забрави. Едва не изхвърли плика, защото помисли, че е покана за абонамент. Когато го отвори, намери в него писмо, с което уведомяваха Джак, че от „Ескуайър“ биха желали да използват разказа му „За черните дупки“ в началото на следващата година. Щяха да му платят деветстотин долара, и то не при публикуването, а при съгласие от негова страна. Това означаваше половингодишна заработка от преписване на машина и тя хукна към телефона, като остави Дани на високото му столче да надава комични крясъци, целият омазан с пюре.

Джак пристигна от университета четирийсет и пет минути по-късно, натоварил в буика си седем приятели и буренце бира. След церемониален тост (Уенди също имаше чаша, макар обикновено да избягваше бирата) Джак подписа писмото, с което даваше съгласието си, пъхна го в плика с обратния адрес и отиде до съседния ъгъл да го пусне в пощенската кутия. Когато се върна, застана с мрачен и сериозен вид на вратата и изрече: „Veni, vidi, vici.“ Последваха трикратни възгласи „ура“ и ръкопляскания. Когато буренцето се изпразни към единайсет часа вечерта, Джак и само двама от другите, които още се крепяха, решиха да пообиколят няколко кръчми.

Долу на стълбите тя го дръпна настрани. Другите двама вече бяха в колата и пиянски пееха бойния химн на Ню Хампшър. Джак се бе отпуснал на едно коляно и се мъчеше да върже връзките на обувките си.

— Не бива, Джак — каза тя. — Не можеш дори връзките си да вържеш, какво остава да караш кола.

Той се изправи и успокояващо постави ръце на раменете й.

— Тази вечер мога да летя и до Луната, ако пожелая.

— Не — възрази тя. — Не и за всички разкази в „Ескуайър“.

— Ще се прибера рано.

Ала се върна чак в четири сутринта, като се препъваше и бръщолевеше неразбрано по стълбите, и събуди Дани, влизайки в апартамента. Помъчи се да успокои бебето и го изпусна на пода. Уенди се завтече към него и първата мисъл в главата й беше какво ще си каже майка й, като види синината — Господ да й е на помощ, Господ да е на помощ и на двама им, — после взе Дани и седна в люлеещия се стол да го умири. През повечето от петте часа, докато Джак отсъстваше, бе мислила за майка си и за нейното предсказание, че от Джак нищо няма да излезе. Големи идеи има, беше казала майка й. То се знае. Те по опашките пред бюрата за безработни все такива седят. Дали историята с „Ескуайър“ потвърждаваше правотата на майка й, или я опровергаваше? Уинифред, не го държиш както трябва това дете. Дай го на мен. А може би и съпруга си не държеше както трябва? Защо иначе той ще празнува радостта си вън от къщи? Обзе я безпомощен ужас и нито за миг не й хрумна, че е излязъл по причини, които нямат нищо общо с нея.

— Поздравявам те — каза тя, като люлееше заспиващия отново Дани. — Може би си му причинил мозъчно сътресение.

— Само се натърти — каза той намусено, но с желание да се разкае, същинско малко момченце. За миг тя изпита омраза към него.

— Може и така да е — отвърна мрачно. — А може и да не е. — Толкова често бе чувала майка си да говори с тоя тон на баща й, преди да я напусне, че й се зави свят от страх.

— Каквато майката, такава и дъщерята — измърмори Джак.

— Лягай си! — извика тя с ужас, който външно наподобяваше гняв. — Лягай, пиян си.

— Не ме учи какво да правя.

— Джак… моля те, ние не бива… това… — Нямаше думи.

— Не ме учи какво да правя! — сърдито повтори той и влезе в спалнята.

Тя остана сама на люлеещия се стол с Дани, който отново спеше. Пет минути по-късно до дневната долетя хъркането на Джак. Тази нощ тя за пръв път спа на дивана.

Сега се размърда неспокойно в леглото, вече унасяща се в дрямка. Съзнанието й, което сънят освободи от линейния порядък, отлетя към първата им година в Стовингтън, после към мрачните дни и кулминацията им, когато мъжът й счупи ръката на Дани, сетне към оная сутрин на закуска.

Отвън Дани играеше с камиончетата си на пясъка, ръката му бе още в гипс. Джак седеше на масата блед и мрачен, с димяща между пръстите цигара. Решила беше да му поиска развод. Бе огледала въпроса от сто различни ъгъла, всъщност обмисляше го цели шест месеца преди случая със счупената ръка. Казваше си, че отдавна би взела решението, ако не беше Дани, но едва ли и това бе вярно. В дългите нощи, когато Джак го нямаше, сънуваше винаги лицето на майка си и собствената си сватба.

(Кой дава тази жена? Баща й, с най-хубавия си костюм, но и той не особено представителен — работеше като търговски пътник във фирма за продажба на консервирани храни, която беше на ръба на фалита — и с уморено лице, колко стар изглеждаше, колко бледен: Аз я давам.)

Дори след злополуката — ако можеше да се нарече злополука — тя не бе в състояние да си каже истината в очите, да признае пред себе си, че бракът й е пълен провал. Чакаше и наивно се надяваше на чудо, Джак да проумее какво става… не само с него, но и с нея. Но подобрение нямаше. Едно питие, преди да тръгне за работа. Две-три бири с обяда в Стовингтън. Три-четири мартинита преди вечеря. Още пет-шест, докато поправяше писмени работи. В почивните дни беше още по-лошо. А най-зле беше, когато вечер излизаше с Ал Шокли. Никога не си бе представяла, че в живота може да има толкова много болка при отсъствието на физическо страдание. Болката не я напускаше. Имаше ли и нейна вина? Този въпрос постоянно я преследваше. Чувстваше се като майка си. Като баща си. Понякога, когато се чувстваше в собствената си кожа, се питаше какво ли ще му е на Дани и се ужасяваше от деня, когато той щеше да порасне достатъчно, за да отправя обвинения. Не знаеше и къде да отидат. Не се съмняваше, че майка й ще я прибере, но не се и съмняваше, че след като една година гледа как пелените на Дани се сгъват наново, как храната му се приготвя наново или се разпределя по различен начин, как се връща вкъщи, за да открие, че дрехите му са сменени или косата подстригана, а книгите, които майка й е сметнала за неподходящи, са качени на тавана… само след половин година подобни преживявания щеше да получи силно нервно разстройство. А майка й щеше да я потупва по ръката и да я утешава: Макар и да не беше ти виновна, основната грешка си е твоя.

Изобщо не беше достатъчно зряла. Показа истинския си лик, когато застана между баща ти и мен.

Моят баща, бащата на Дани. Моят, неговият.

(Кой дава тази жена? Аз я давам. Шест месеца по-късно той почина от сърдечен пристъп.)

В нощта преди онази сутрин бе лежала будна почти до връщането му, много мисли и стигна до решение.

Каза си, че разводът е необходим. Майка й и баща й нямаха нищо общо с избора й. Нямаха нищо общо и чувствата й за вина, свързани с женитбата им, нито пък комплексът й за непълноценност. Той беше необходим за сина й и за нея самата, ако искаше да спаси нещо от младостта си. Истината бе жестока, но очевидна. Мъжът й беше пияница. Имаше лош нрав, който вече не бе в състояние да контролира с това свое пиене и с неуспеха в писането. Случайно или не, беше счупил ръката на Дани. Щеше да изгуби службата си, ако не тази година, то следващата. Вече бе забелязала съчувствени погледи от жените на преподавателите. Каза си, че е издържала до предела на възможностите си в този свой объркан брак. Сега беше време да го напусне. Джак можеше да има пълните права да вижда детето, но тя щеше да получава материална помощ от него само докато си намереше някаква работа и си стъпеше на краката — и това трябваше да стане бързо, защото кой знае колко още Джак щеше да може да й дава издръжка. Канеше се да приключи всичко, като спести горчивите думи. Но, тъй или иначе, трябваше да има край.

С тези мисли тя се унесе в крехък, неспокоен сън, преследвана от образите на родителите си. Бива те само да разбиваш семейства, казваше майка й. Кой дава тази жена? — питаше свещеникът. Аз я давам — отвръщаше баща й. Но в светлата слънчева утрин мислите й бяха същите. С гръб към него и ръце, потопени в топлата сапунена вода, тя поде неприятната тема.

— Искам да поговорим за нещо, което вероятно ще е най-доброто за мен и Дани. Може би за теб също. Изглежда, трябваше отдавна да проведем този разговор.

И тогава той каза нещо странно. Тя беше очаквала да предизвика гнева му, ядни думи и обвинения. Уверена бе, че той ще се втурне към барчето в дневната. Но съвсем не бе подготвена за този мек, тъй равно изречен отговор, толкова неприсъщ за него. Стори й се, че през нощта у дома се бе върнал не онзи Джак, с когото тя бе живяла шест години, сякаш бе сменен с някакво неземно създание, което тя никога нямаше да опознае и с което никога нямаше да свикне.

— Би ли сторила нещо за мен? Ще ми направиш ли услуга?

— Каква? — Нужно й беше голямо усилие, за да овладее гласа си да не трепери.

— Нека проведем този разговор след една седмица. Ако още го искаш тогава.

И тя се бе съгласила. Думите останаха неизречени помежду им. През тази седмица той прекарваше с Ал Шокли повече време от всякога, но се прибираше у дома рано и не миришеше на алкохол. Въобразяваше си, че го подушва, но после сама се уверяваше, че греши. Мина още една седмица. И още една.

Проектът за развод отпадна.

Какво се бе случило? Тя продължаваше да си задава този въпрос и все така бе в пълно недоумение. Темата беше табу помежду им. Сякаш той бе завил зад ъгъла и се бе изправил лице в лице с кръвожадно чудовище, приклекнало сред изсъхналите кости на старите си жертви. Алкохолът си остана в барчето, но той не се докосваше до него. Десетки пъти се бе канила да го изхвърли, но накрая се отказваше от намерението, сякаш се боеше да не разпръсне непозната магия с действието си.

А освен това трябваше да мисли и за Дани.

Ако имаше чувството, че не познава мъжа си, то детето си направо боготвореше, при това в истинския смисъл на думата: обич, примесена с неопределен суеверен страх.

В дрямката пред нея изникна за миг картината на неговото раждане. Тя лежеше на родилната маса, окъпана в пот и със сплъстена коса, с широко разтворени крака

(беше малко замаяна от райския газ, който й даваха от време на време, в един момент промърмори, че се чувствала като жива реклама за масово изнасилване, а акушерката, стара бойна кобила, асистирала при раждането на толкова деца, че можеха да напълнят цяла гимназия, намери забележката й извънредно забавна)

докторът беше наведен между краката й, а отстрани акушерката нареждаше инструменти и си тананикаше. Острите омаломощаващи болки идваха на постоянно скъсяващи се интервали и на няколко пъти тя бе изкрещяла въпреки срама си.

После лекарят доста строго й нареди да се напъва и тя го послуша; след малко усети как отнемат нещо от нея. Чувството беше ясно и отчетливо и тя никога нямаше да го забрави — нещото, което извадиха от нея. Лекарят държеше сина й за крачетата и тя веднага забеляза, че бебето е момче. Ала докато присягаше за кислородната маска, тя зърна и нещо друго, нещо толкова ужасно, че намери у себе си сили да изкрещи отново, след като мислеше, че не й е останал повече глас:

То няма лице!

Но то, естествено, имаше лице, милото личице на Дани, покрито с част от околоплодния мехур, който тя срамежливо бе скътала и още пазеше в едно бурканче. Не вярваше на разни бабини деветини, но безспорно момченцето беше необикновено още от раждането си. Не вярваше също тъй в пророчески способности, ала…

Татко катастрофа ли е направил? Сънувах, че е катастрофирал.

Нещо го беше променило. Тя не вярваше, че само намерението й да му поиска развод е причината. Нещо се бе случило преди тая сутрин, докато тя бе унесена в неспокойния си сън. Ал Шокли я увери, че абсолютно нищо не се е случило, но докато го казваше, извърна очи встрани, а и ако можеше да се вярва на клюките сред преподавателите, Ал също бе отказал пиенето.

Татко катастрофа ли е направил?

Вероятно просто случайна среща със съдбата, нищо по-конкретно. Този ден и следващия чете вестниците по-внимателно от обикновено, но не откри нищо, което да свърже с Джак. Клетата търсеше да прочете нещо за автомобилна злополука или скандал в бар, завършил с по-сериозни последствия, или… Господ знае какво. Но не се появи никакъв полицай нито да задава въпроси, нито да оглежда фолксвагена. Нищо. Само промяната у мъжа й на сто и осемдесет градуса и още съненият въпрос на сина й при събуждането му:

Татко катастрофа ли е направил? Сънувах…

Беше останала при Джак в името на Дани, макар, докато беше будна, да не го осъзнаваше докрай. Но в леката си дрямка бе способна да го признае пред себе си: Дани беше момчето на Джак почти от раждането си. Също както и тя някога беше татковото момиче от самото начало. Не си спомняше случай Дани да е плюл млякото от биберона си по ризата на Джак. Джак бе в състояние да го накара да яде, след като тя отчаяна се предаваше, дори когато на Дани му растяха зъбки и бе очевидно, че изпитва болка, като дъвче. Болеше ли го стомахче, тя трябваше да го люлее цял час, додето се успокои; Джак само прекосяваше два пъти стаята с него на ръце и Дани бе дълбоко заспал, здраво захапал палеца си.

Никога не бе имал нищо против да му сменя пелените, дори онези със специалната доставка, както се изразяваше. Занимаваше се с Дани по цели часове, друсаше го в скута си, показваше му бебешки игри с пръсти, правеше му различни гримаси, а Дани го дърпаше за носа и се превиваше от смях. Приготвяше му кашичките, даваше му ги търпеливо и по всички правила го вдигаше да се оригне. Качваше го със себе си в колата, когато отиваше да си купи вестник или бутилка мляко, или гвоздеи от железарския магазин, докато синът им беше още бебе. Беше водил Дани едва шестмесечен на футболен мач между Стовингтън и Кийн и през цялата среща малкият бе седял мирно в скута на баща си, увит в одеяло и стиснал в юмручето си знаменце на Стовингтън.

Обичаше и майка си, но си беше момчето на татко.

Нима не беше чувствала безброй пъти нямата съпротива на сина си срещу идеята за развод? Често мислеше за това в кухнята и с ума си преобръщаше въпроса, докато в ръцете си преобръщаше картофите и ги белеше. А щом се обърнеше към него, седнал с кръстосани крака на кухненския стол, срещаше очите му, вперени в нея с уплашено и едновременно обвинително изражение. Когато го разхождаше в парка, той внезапно я сграбчваше за двете ръце и я питаше настойчиво: „Обичаш ли ме? А татко обичаш ли?“ И тя, смутена, кимаше или отвръщаше: „Да, разбира се, миличък.“ Тогава той се затичваше към езерото с патиците, подплашваше ги с пляскане и крясъци и те махаха панически с крила, като оставяше майка си да се взира след него в почуда.

На моменти дори й се струваше, че отлага решителния разговор с Джак не поради собствената си слабост, а под влияние на властното желание на сина си.

Аз не вярвам в такива неща.

Но в съня си тя им вярваше и сега, докато още усещаше влагата на съпруга си между бедрата си, бе убедена, че тримата са предопределени да останат вечно заедно и че ако здравата им връзка бъдеше нарушена, това нямаше да бъде дело на някой от трима им, а на външна намеса.

Повечето от нещата, в които вярваше, бяха породени от любовта й към Джак. Тя никога не бе престанала да го обича, освен може би през черния период непосредствено след „злополуката“ на Дани. Обичаше и сина си. А най-много от всичко обичаше двамата заедно, както вървят, возят се или просто седят, свели глави над смешни картинки, разделяйки си бутилка кола. Хубаво й беше двамата да са заедно край нея и от все сърце се уповаваше на Бога, че тази служба в хотела, която Ал бе намерил на Джак, ще сложи начало на щастливи дни за тях.

Ще се появи вятър, любов моя,

и ще издуха тъгата ми далеч…

Нежна и вълнуваща, мелодията се завъртя в съзнанието й и я поведе към по-дълбок сън, където мисълта секна и запрелитаха мимолетни и незапомнящи се образи.

7. В друга спалня

Дани се събуди от още кънтящия в ушите му груб и дрезгав пиянски крясък: Излез тук да ти дам лекарството! Ще те намеря! Ще те намеря, ти казвам!

Но сега вече кънтеше само лудо забързаното му сърце и единственият звук в нощта беше далечният писък на полицейска сирена.

Той лежеше в леглото неподвижно, загледан в сенките на поклащаните от вятъра листа върху тавана. Те се преплитаха и образуваха фигури, подобни на лиани в джунглата, като шарки, втъкани в дебел килим. Беше облечен в тънка пижамка, но при все това тялото му лепнеше от пот.

— Тони? — прошепна. — Тук ли си?

Никакъв отговор.

Той се измъкна от леглото, безшумно прекоси стаята до прозореца и се загледа навън към Арапахо Стрийт, сега тиха и безлюдна. Беше два часът сутринта. Навън нямаше никой, само празни тротоари с нападали по тях листа, паркирани коли и високата, извита улична лампа на ъгъла срещу бензиностанцията, прилична на измислено космическо чудовище.

Дани огледа улицата в двете посоки, като напрягаше очи да зърне тъничката фигура на Тони да му маха, но нямаше никой.

Вятърът въздишаше в короните на дърветата, а нападалите листа шумоляха по пустите тротоари и около паркираните коли. Беше слаб и печален шум и момчето си помисли, че може би то единствено в Боулдър е будно и го чува. Във всеки случай единственото будно човешко същество. Никой не знаеше какви сили се таят навън в нощта, дебнат в сенките и душат нощния бриз.

Ще те намеря! Ще те намеря!

— Тони? — пошепна той отново, но без особена надежда.

Само вятърът откликна, като този път духна по-силно и разпиля листата по наклонения покрив под прозореца му. Някои от тях се плъзнаха в улука и там се укротиха като уморени танцьори.

Дани… Даниии…

Той подскочи при звука на познатия глас и се надвеси през прозореца, подпрял ръчички на перваза. Щом прозвуча гласът на Тони, нощта сякаш загадъчно оживя, шепнейки дори когато вятърът отново утихна и листата застинаха неподвижно, а сенките престанаха да се люлеят. Стори му се, че видя една по-тъмна сянка да стои край автобусната спирка на съседната пресечка, но беше трудно да се каже реален образ ли е или зрителна измама.

Не отивай, Дани…

Тогава вятърът отново изфуча и го накара да премигне, а сянката край спирката внезапно изчезна… ако изобщо бе стояла там.

Той остана край прозореца още

(още минута? още час?)

известно време, но нищо повече не се случи. Най-после се върна в леглото си, зави се с одеялото и продължи да наблюдава как сенките, хвърляни от извънземната улична лампа, се превръщат в жилава джунгла, изпълнена с хищни растения, които се стремяха да се обвият около него, да изсмучат жизнените му сокове и да го запокитят в мрака, където една-единствена зловеща дума проблясваше в червено:

ЧЕС.

ЧАСТ ВТОРА
Последният ден на сезона

8. Изглед към „Панорама“

Мама беше разтревожена.

Безпокоеше се, че бръмбарът няма да издържи на катеренето и спускането през планината и че ще им се наложи да спрат край пътя, където минаваща кола можеше да ги удари. Самият Дани беше по-оптимистично настроен. Щом татко вярваше, че бръмбарът ще издържи на едно последно пътуване, значи вероятно щяха да стигнат.

— Съвсем близо сме — съобщи Джак.

Уенди отмахна кичура коса, залепнал на слепоочието й.

— Слава богу — промълви.

Тя седеше от дясната страна с разтворена книжка в ръце, но лицето й бе сведено към скута. Беше облечена в синята рокля, онази, която Дани харесваше повече от всичките й дрехи. Беше с моряшка яка и правеше майка му много млада, съвсем като гимназистка. Татко току поставяше ръка на крака й, а тя се смееше, отместваше я и го смъмряше: „Стига, не се занасяй!“

Дани беше силно впечатлен от планината. Един път татко му ги бе завел в планината близо до Боулдър, наречена Флатайрънс, но тази беше много по-голяма и по най-високите върхове се белееше сняг, за който татко му твърдеше, че се задържал през цялата година.

Вече наистина бяха в планината — няма шега, няма измама. Наоколо им се издигаха скали, тъй огромни, че колкото и да си протягаше врата през прозореца, не можеше да им види върха. Когато тръгваха от Боулдър, температурата беше над двайсет и пет градуса. Сега, точно след пладне, въздухът тук беше свеж и студен като през ноември във Върмонт, когато татко вече пускаше електрическата печка… само дето тя не топлеше особено. Вече няколко пъти бяха минали покрай табели, на които пишеше „Зона на падащи камъни“ (мама беше прочела на глас всяка една от тях), и макар Дани напрегнато да чакаше някой камък да падне, нищо такова не се случи. Поне до този момент.

Преди половин час минаха покрай друга табела, за която татко каза, че е много важна. На нея пишеше „Навлизате в прохода Сайдуиндър“. Татко им обясни, че през зимата снегорините стигат до това място и се връщат. След това пътят ставал много стръмен. Зимно време пътят бил затворен от градчето Сайдуиндър, през което бяха минали точно преди да стигнат до табелата, чак до Бъкланд, щата Юта.

В момента минаваха покрай нова табела.

— Какво пише на тази, мамо?

— Пише „По-бавните превозни средства да използват дясната лента“. Това е за такива като нас.

— Бръмбарът ще се изкачи — убедено заяви Дани.

— Дай боже — рече мама и кръстоса пръсти.

Дани погледна надолу към сандалите й и видя, че е кръстосала и пръстите на краката си. Той се изкиска развеселен. Тя му отвърна с усмивка, но си личеше, че тревогата не я е напуснала.

Пътят се виеше в плавни ес-образни криви и Джак смени от четвърта на трета предавка, а после на втора. Бръмбарът взе да вие и протестира, а Уенди се втренчи в спидометъра, чиято стрелка падна от четирийсет на трийсет и накрая на двайсет, където неохотно се задържа.

— Бензиновата помпа… — плахо подзе тя.

— Бензиновата помпа ще издържи още три мили — отсече Джак.

От дясната им страна скалната стена изчезна и се откри безкрайна долина, отвъд която се зеленееха боровете и смърчовете на Скалистите планини. После боровете отстъпиха място на стръмни сиви скали. Тя видя върху една от тях да се плиска водопад, чиито струи проблясваха на слънцето като златни рибки, уловени в синя мрежа. Бяха красиви, ала сурови планини. Уенди си каза, че едва ли прощават грешките на онзи, който попадне в тях. Лошо предчувствие се надигна в гърлото й. По на запад, в Сиера Невада, в плен на снега бяха попаднали Донър и неговата компания, отдали се на канибализъм, за да оцелеят. Планината не прощаваше много грешки.

Джак натисна съединителя и колата с подскок мина на първа предавка, пъплейки с мъка нагоре, съпроводена от морното пухтене на мотора.

— Знаеш ли — обади се тя — и пет коли не сме видели, откакто излязохме от Сайдуиндър. При това едната беше хотелската лимузина.

Джак кимна.

— Заминава за летище Стейпълтън в Денвър. Уотсън ми каза, че над хотела вече има заледяване, а прогнозата за утре предвижда още сняг по върховете. По това време всички, които се намират в планината, предпочитат за всеки случай главните пътища. Дано проклетият Улман е още там. Надявам се, че не е тръгнал.

— Сигурен ли си, че килерът е добре зареден? — попита тя, тъй като мисълта за Донър още не я напускаше.

— Той така каза. Държеше да го прегледате заедно с Халоран. Халоран е готвачът.

— О — рече тя със слаб глас и очи, приковани в спидометъра. Стрелката бе паднала от петнайсет на десет мили в час.

— На триста метра напред е върхът — посочи Джак. — Там е панорамният завой, откъдето можете да видите хотела. Ще отбия от пътя, та и бръмбарът да си поотдъхне. — Той се поизвърна към Дани, седнал върху куп одеяла. — Какво ще кажеш, шефе? Може да видим диви елени.

— Дано, татко.

Фолксвагенът с мъка се катереше все по-нагоре. Стрелката се смъкна почти до пет мили в час, когато Джак отби встрани от пътя

(„Какво пише тук, мамо?“ — „Панорамен завой“, прочете прилежно тя.)

настъпи спирачката и изключи от скорост.

— Елате — подкани ги той и слезе от колата.

Отидоха заедно до парапета.

— Ето, това е — посочи напред Джак.

За Уенди преживяването бе тъй вълнуващо, че дъхът й буквално спря. За миг изобщо не бе в състояние да диша, гледката й бе отнела тази способност. Стояха съвсем близо до билото на един връх. Насреща им — кой знае колко далече? — една още по-грамадна планина се извисяваше в небето. Силуетът на назъбените й върхове бе замъглен от слънцето, клонящо към залез. Пред тях се разстилаше долината, а склоновете, които едва бяха изкачили с тромавия бръмбар, се спускаха тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаше по-продължително, непременно щеше да й се завие свят и да й прилошее. В прозрачния въздух фантазията се бе отприщила на воля, отвъд границите на разума, и тя си представи как се хвърля надолу, прелитайки стремглаво покрай разместващите се пред погледа й склонове, с вик, изтръгнал се от устата й като ленив балон, с развята коса и издута рокля…

Почти насила откъсна очи от видението и погледна натам, където сочеше пръстът на Джак. Нагоре пътят пълзеше на северозапад вече под по-плавен ъгъл. А още по-нагоре, в самите пазви на хребета, гъстите мрачни борове се разтваряха, отстъпили място на зелена поляна, в средата на която с поглед към всичко това се изправяше хотел „Панорама“. Когато го зърна, дъхът и гласът й се възвърнаха:

— О, Джак, приказно е!

— Да, наистина — каза той. — Според Улман това е най-красивата местност в Америка. Не че го харесвам много, но нищо чудно да е… Дани! Дани, добре ли си?

Тя се озърна да види сина си и внезапно страхът за него измести всичко друго, дори обзелото я преди миг замайване. Втурна се към момченцето. То се бе вкопчило в парапета и гледаше към хотела с посивяло като пепел лице. Очите му бяха невиждащи, сякаш всеки миг щеше да припадне.

Тя коленичи край него и го сграбчи за раменцата.

— Дани, какво…

— Добре ли си, шефе? — попита Джак до нея.

Той леко разтърси Дани и очите на детето се проясниха.

— Добре съм, тате. Нищо ми няма.

— Какво ти стана, Дани? — попита тя. — Свят ли ти се зави, милото ми?

— Не, аз само… бях се замислил. Извинявайте. Не исках да ви плаша.

Той погледна родителите си, коленичили пред него, и им се усмихна с някак объркано изражение.

— Сигурно е от слънцето. Заблестя ми в очите.

— Сега ще те отведем в хотела и там ще пийнеш вода — каза татко.

— Добре.

Вече бяха в бръмбара, който уверено изкачваше по-слабия наклон, и Дани се взираше помежду майка си и баща си към шосето напред, а на моменти се осмеляваше да хвърли по някой и друг поглед към хотел „Панорама“, чиито многобройни прозорци на западната фасада отразяваха слънцето. Тъкмо това място бе видял сред бушуващата снежна буря, тъмната и страшна голяма къща, в която една позната фигура го гонеше по дългите коридори, застлани с килим, нашарен като джунгла. Същото място, където Тони го бе предупреждавал да не ходи. То беше там. Там беше. Каквото и да бе това ЧЕС, щеше да го срещне там.

9. На рецепцията

Щом прекрачиха старомодния параден вход, видяха Улман, който ги чакаше вътре. Той се здрависа с Джак и кимна хладно на Уенди; вероятно забелязал как мнозина извърнаха глави след нея, когато влезе във фоайето с разпилени по раменете златисти коси и семпла моряшка рокля. Полата й бе с прилична дължина — едва четири пръста над коляното, — но и така си личеше, че има стройни и хубави крака.

Единствено към Дани Улман прояви искрена топлота, но Уенди вече бе свикнала с подобно отношение. Синът й, изглежда, беше от тоя тип деца, които успяваха да разнежат и най-неподатливите на емоции неприветливи хора. Той леко се приведе и подаде на Дани ръка, а Дани я пое съвсем официално, без усмивка.

— Синът ми Дани — обади се Джак. — А това е съпругата ми Уинифред.

— Радвам се да се запозная и с двама ви — каза Улман. — На колко години си, Дани?

— На пет, сър.

— Виж ти, сър — усмихна се Улман и погледна Джак. — Чудесни обноски е усвоил.

— Естествено — сви рамене Джак.

— Приятно ми е, госпожо Торънс. — Той направи и пред нея същия лек поклон и за миг Уенди, развеселена, реши, че се кани да й целуне ръка. Тя дори му я предложи, а той я пое за кратко, но после енергично я стисна с две ръце. Дланите му бяха малки, сухи и гладки и Уенди предположи, че ги пудри.

Фоайето беше оживено и вътре кипеше суетня. Почти всички столове със старомодни високи облегалки бяха заети. Носачи, натоварени с куфари, сновяха напред-назад, а пред рецепцията имаше опашка.

Вдясно от тях, край висока двукрила врата, сега затворена плътно, имаше старомодна камина с горящи пънове. Току до огнището бе придърпано канапе, на което седяха три монахини. Те весело бъбреха със стегнати куфари в краката си и чакаха опашката пред рецепцията да намалее. Додето Уенди ги гледаше, и трите избухнаха в звънлив момичешки смях. На нейните устни също се изписа неволна усмивка, защото нито една от монахините не беше под шейсет.

Във фоайето се разнасяше несекваща глъч и от време на време прозвучаваше мекият звън на сребърния гонг, придружен от малко нетърпеливата подкана на един от двамата чиновници на рецепцията: „Следващият, моля.“ В съзнанието й нахлуха ярки и разнежващи спомени за медения им месец с Джак в Ню Йорк, в Бийкман Тауър. За пръв път си позволи да повярва, че може би точно от това имаха нужда и тримата — сезон, който да прекарат заедно далеч от света, един вид семеен меден месец. Усмихна се топло на Дани, който с нескрито любопитство оглеждаше всичко и всички. Пред входа спря още една лимузина, сива като костюм на банкер.

— Последният ден на сезона — обясняваше Улман. — Винаги е доста напрегнато. Всъщност очаквах ви едва към три часа, господин Торънс.

— Исках да оставя време на фолксвагена, ако реши да изкара един нервен припадък — отвърна Джак. — Но не се случи.

— За ваше щастие — любезно рече Улман. — По-късно ще ви заведа и тримата на малка обиколка, а и Дик Халоран, естествено, иска да покаже кухнята на госпожа Торънс. Но се боя, че…

В този момент дойде един от чиновниците.

— Извинете, господин Улман…

— Казвай де, какво има?

— Проблеми с госпожа Брант — измънка притеснено служителят. — Заяви, че може да плати сметката си единствено с кредитна карта „Америкън Експрес“. Обясних й, че още миналата година сме престанали да приемаме „Америкън Експрес“, но тя не ще и да чуе… — Погледът му обходи семейство Торънс и после отново се върна към Улман. Той сви рамене.

— Аз ще се погрижа за това.

— Благодаря, господин Улман.

Чиновникът се върна обратно на гишето, където едно женище с дълго кожено палто шумно се възмущаваше:

— От петдесет и пета година посещавам хотел „Панорама“ — размахваше тя пръст срещу извинително усмихващия се администратор. — Продължих да идвам дори след като вторият ми съпруг почина от удар на това отвратително игрище за роук, хем му казвах, че слънцето е прекалено силно тоя ден… И никога, повтарям, никога не съм плащала по друг начин освен с кредитна карта „Америкън Експрес“. Ако желаете, извикайте и полицията! Нека ме откарат в участъка! Отказвам да платя с друго. Чуйте ме добре…

— Простете — извини се Улман.

Те кимнаха и го проследиха как прекосява фоайето. Когато се приближи до г-жа Брант, почтително докосна лакътя й и през време на развълнуваната й тирада ту разперваше ръце, ту смирено кимаше. След като я изслуша съчувствено, отново кимна и изрече нещо в отговор. На устните на дамата цъфна тържествуваща усмивка, тя се обърна към нещастния чиновник на гишето и гръмко заяви:

— Слава богу, че в този хотел има поне един служител, който не е противен бюрократ!

Тя позволи на Улман, който едва стигаше до масивното й рамо, да я хване под ръка и да я отведе вероятно към своя кабинет.

— Браво — усмихнато рече Уенди. — Човечецът си заслужава заплатата.

— Но той не харесваше тази дама — мигом се обади Дани. — Само се преструваше, че я харесва.

— Имаш право, шефе — засмя се Джак. — Ала ласкателството движи света.

— Какво значи ласкателство?

— Ласкателство е — зае се да обяснява Уенди, — когато татко ти казва, че новите ми жълти панталони му харесват, макар да не е така, или когато ме уверява, че нямам нужда да сваля три килограма.

— Разбрах. Означава да лъжеш, за да зарадваш някого.

— Да, нещо подобно.

Няколко мига Дани я изучава внимателно, после каза:

— Ти си много хубава, мамо.

Родителите му се спогледаха и избухнаха в смях, а той смутено се смръщи.

— Улман реши да не си губи времето в ласкателства към мен — подхвърли Джак. — Елате да се дръпнем до прозореца. Имам чувството, че всички мен гледат, както съм застанал в средата с това джинсово яке. Мислех си, че ще е почти празно в последния ден, но явно съм сбъркал.

— Изглеждаш чудесно — увери го тя и двамата отново се засмяха, Уенди прикрила устата си с ръка.

Дани все така не разбираше какво смешно има, но чувстваше, че настроението е ведро. Те се обичаха. В главата му се появи мисъл, че това място извиква спомени у майка му

(за бийкман тауър)

за място, където е била щастлива. Щеше му се и на него да хареса този хотел, както го харесваше тя, и не преставаше да си повтаря, че не всичко, което Тони му казва, се сбъдва. Тъй или иначе, той щеше да внимава. Щеше да се пази от нещото, наречено ЧЕС. Но нямаше да каже нито дума за това, освен ако не беше наложително. Защото те бяха щастливи, смееха се и нямаха никакви лоши мисли.

— Вижте каква гледка — каза Джак.

— О, великолепна е! Дани, погледни!

Но за Дани тя съвсем не бе великолепна. Той не обичаше височините; от тях му се завиваше свят. Зад широкия параден вход, който се простираше по цялата дължина на хотела, имаше грижливо поддържана поляна и в отвъдния й край — правоъгълен плувен басейн. На малък триножник в единия му ъгъл бе поставена табела: ЗАТВОРЕН. Тази той можеше да прочете и сам, както и някои други като „Стоп“, „Изход“, „Птица“.

Зад басейна се виеше чакълена пътека, която изчезваше сред нискорасли борове и смърчове. Край нея имаше малка табела, която той не можеше да разбере: РОУК. Отдолу имаше стрелка.

— Какво е р-о-у-к, тате?

— Вид игра — отвърна татко. — Прилича на крикет, само че се играе на чакълено игрище, а не на трева. Това е много стара игра, Дани. Някога тук са организирали турнири.

— И тя ли се играе със стик за крикет?

— Подобен — потвърди Джак. — Прилича на брадвичка. От едната страна е твърда гума, а от другата — дърво.

(Излизай, малко изчадие!)

— Ще те науча как се играе — каза татко.

— Може — отвърна Дани с треперещо гласче, което накара родителите му да се спогледат учудено. — Само че сигурно няма да ми хареса.

— Е, ако не ти хареса, шефе, няма да те карам насила. Нали така?

— Да.

— Ти нали обичаш животни? — намеси се Уенди. — Я виж какви храсти има там.

Зад пътеката, водеща към табелата „Роук“, имаше жив плет, подрязан във форма на различни животни. С острия си поглед Дани веднага различи заек, куче, кон, крава и три по-едри фигури, които напомняха плуващи лъвове.

— Тъкмо тези животни навели чичо Ал на мисълта, че мога да постъпя на тази служба — каза му Джак. — Той знае, че когато бях в колежа, работех за озеленителна фирма и оформях живия плет на една госпожа.

Уенди прихна и пак закри с ръка устата си. Джак я погледна шеговито и додаде:

— Всяка седмица ходех да й го подкастрям.

— Млъкни, мръснико — измърмори Уенди и отново се изкиска.

— А тя хубави храсталаци ли имаше, татко? — попита Дани и двамата вече не успяха да сдържат смеха си.

От очите на Уенди потекоха чак сълзи и тя взе да рови из чантата си за салфетка.

— Нейните не бяха животни, Дани — отвърна Джак, когато най-после се овладя. — Бяха във формата на карти за игра: пики, купи, спатии и кари. Но нали разбираш, храстите израстват и…

(Те пълзят, бе казал Уотсън… Не, не беше за живия плет, за стрелката на бойлера беше. Ще трябва редовно да я следите, иначе може да се събудите със семейството си чак на Луната.)

Изгледаха го озадачено. Усмивката му в миг беше помръкнала.

— Какво, тате? — попита Дани.

Той премигна, сякаш се връщаше при тях отнякъде далече.

— Ами това е, Дани, израстват и губят форма. Затова ще трябва да ги подстригвам веднъж-два пъти седмично, докато не свие студът и не престанат да растат за тая година.

— Има и площадка за игра — отбеляза Уенди.

— Щастливец си ти, момчето ми.

Детската площадка беше зад живия плет. Две пързалки, катерушки и висилки, комбинирани в сложна фигура, тунел от циментови пръстени, пясъчник и къщичка, която бе точно копие на самия хотел „Панорама“.

— Харесва ли ти, Дани? — попита майка му.

— Страшно ми харесва — отвърна той с пресилен възторг. — Чудесна е.

Зад детската площадка беше незабележимата на пръв поглед телена ограда, отвъд нея — павираната алея, която водеше към хотела, а още по-назад се ширеше самата долина и чезнеше в синята следобедна омара. Дани не знаеше значението на думата изолация, но ако някой му я бе обяснил, тъкмо нея щеше да избере за описание. Далеч надолу, като дълга черна змия, легнала на припек под слънцето, се виеше пътят, който водеше назад към прохода Сайдуиндър и оттам към Боулдър. Този път щеше да бъде затворен през цялата зима. Затормозен от мисълта, той почти подскочи, когато татко му сложи ръка на неговото рамо.

— Ще ти взема нещо за пиене веднага щом е възможно, шефе. Сега всички са доста заети.

— Добре, тате.

Госпожа Брант излезе от кабинета на управителя явно удовлетворена. Минути по-късно двама носачи, пъшкащи под осемте й куфара, я последваха в триумфалното й оттегляне към изхода. През витрината Дани видя как един мъж в синя униформа и шапка като на армейски капитан докара дългата й сребриста кола отпред и излезе от нея. Докосна почтително шапката си и изтича да отвори багажника.

И в един от онези проблясъци, които понякога го осеняваха, той получи завършена мисъл от нея и тя се извиси над пъстрата смесица от емоции и цветове, която обичайно възприемаше на оживени места.

Иска ми се да се намърдам под панталоните му.

Дани сбърчи вежди, додето наблюдаваше как носачите наместват куфарите в багажника. Тя доста остро се взираше в мъжа със сивата униформа, който надзираваше товаренето. За какво й бяха панталоните на този човек? Нима и с това дълго кожено палто й беше студено? А дори и така да бе, защо не си обуеше свои панталони? Майка му почти цялата зима ходеше с панталони.

Мъжът в сивата униформа хлопна багажника и отиде да й помогне да се качи в колата. Дани следеше внимателно дали тя ще каже нещо за панталоните му, но жената само се усмихна и му даде един долар бакшиш. Миг по-късно подкара сребристата кола по алеята.

Поколеба се дали да не попита майка си каква е работата с тези панталони, но се отказа. Понякога и най-обикновен въпрос можеше да вкара човек в беля. Вече му се беше случвало.

Вместо това отиде да се намести между родителите си на канапето и се зае да разглежда хората пред гишето на рецепцията. Радваше се, че майка му и баща му са щастливи и се обичат, но не можеше да прогони смътната си тревога. Просто нямаше как да я забрави.

10. Халоран

Готвачът изобщо не отговаряше на представата на Уенди за типичния работник в кухня на хотел. Най-напред за подобна личност се използваше названието шеф, а не тъй тривиалната дума готвач. Готвене беше онова, което тя вършеше в кухнята си, когато събереше всякакви остатъци в хладилника и ги смесеше с макарони в намаслена йенска тавичка. Освен това кулинарният магьосник на „Панорама“ — хотел, реклами за който се поместваха в нюйоркския неделен „Таймс“ — би трябвало да е нисък и топчест, с тънки мустачки като звезда от музикалните комедии на четирийсетте години, с черни очички, френски акцент и отвратителен характер.

Халоран имаше тъмни очи, но дотам сходството приключваше. Беше висок негър с посребряваща коса. Говореше с мек южняшки акцент и често се смееше и откриваше зъби, които бяха толкова бели и равни, че нямаше как да не са изкуствени. Позната й бе тая марка изкуствени челюсти, защото баща й носеше същите.

Дани зяпаше в захлас тъмнокожия гигант в син шевиотен костюм и отвърна на сърдечната му усмивка, когато той с лекота го вдигна на ръце.

— Ти няма да седиш тук цяла зима, нали? — закачи го негърът.

— Не, ще седя — срамежливо отвърна Дани.

— Аз ще те взема теб в Сейнт Пийт. Ще те науча да готвиш и всяка вечер ще те водя на реката за раци. Съгласен ли си?

Дани възторжено се засмя и поклати отрицателно глава. Халоран го пусна на земята.

— Ако ще идваш все пак — с много сериозен тон заяви Халоран, наведен към момченцето, — решавай бързо. След трийсет минути вече ще съм в колата. А два часа и половина по-късно ще съм на летището в Денвър, щата Колорадо. След още три часа с кола под наем ще пътувам към слънчевия Сейнт Пийт. Нямам търпение да си обуя банските и да им се посмея хубавичко на тия, дето снегът ги е откъснал от света. Схващаш ли, момчето ми?

— Да, сър — усмихнато потвърди Дани.

— Бива си го вашия юнак — обърна се Халоран към Джак и Уенди.

— И според нас не е за изхвърляне — рече Джак и протегна ръка. Халоран я пое. — Аз съм Джак Торънс. Това е жена ми Уинифред, а с Дани вече се запознахте.

— Да, и беше удоволствие за мен. Госпожо, а вие Уини ли сте или Фреди?

— Аз съм Уенди — с усмивка отвърна тя.

— Е, хубаво. Това по ми харесва от другите две. Насам. Щом господин Улман е поръчал да ви разведа, значи така и ще стане. — Той поклати глава и измърмори под носа си: — Слава богу, че вече няма да го виждам.

И Халоран ги поведе из най-огромната кухня, която Уенди някога бе виждала. При това блестеше от чистота и всички повърхности сияеха. Тя вървеше до Халоран, а Джак, който бе твърде далеч от домакинските грижи, поизостана с Дани. Над мивката с четири отделения висяха всевъзможни инструменти за рязане — като се започне от обикновени ножове и се стигне до двуостри сатърчета. Само дъската за хляб беше голяма колкото кухненската им маса в Боулдър. От тавана до пода, изцяло покриващи цяла една стена, висяха най-различни тенджери и тигани от неръждаема стомана.

— Изглежда, ще трябва да си правя пътечка от трохи, като вляза тук, та да не се загубя — пошегува се Уенди.

— Не се оставяйте да ви потиска — каза Халоран. — Голяма е, вярно, но пак си е просто една кухня. Повечето от тези неща изобщо няма да ви трябват. От вас искам само да поддържате чистота. На ваше място бих използвал ето тази печка. Има общо три, но тази е най-малката.

Най-малката ли?! Уенди я огледа със страхопочитание. Имаше дванайсет котлона, две обикновени фурни и една микровълнова, още безброй приспособления, плюс милион копчета, скали и температурни датчици.

— Изцяло е на газ — поясни Халоран. — Готвили ли сте на газ, Уенди?

— Да…

— Много си обичам аз газта — заяви той и включи една от горелките. Тутакси лумна синьо пламъче и той завъртя копчето да го намали. — Обичам да виждам пламъка, на който готвя. А там, над умивалника, съм оставил списък на всички хранителни продукти.

— Ето го, мамо — провикна се Дани и й посочи два листа, гъсто изписани и от двете страни.

— Тримата може да изкарате цяла година с тия продукти — увери я Халоран. — Имаме килер с охлаждане, друго помещение за по-силно замразяване, всевъзможни хладилни камери за зеленчуци и два хладилника. Елате да ви ги покажа.

През следващите десет минути Халоран отваряше капаци, чекмеджета и врати, скриващи храна в такива огромни количества, каквито Уенди не бе и сънувала. Ала някак си гледката на толкова много запаси не й донесе успокоение — все си мислеше за Донър и спътниците му, вече не с опасения за канибализъм (при толкова много продукти трябваше да мине страшно дълго време, преди да помислят да се самоизяждат), ала защото за първи път сериозно си даде сметка с какво се захващат: паднеше ли снегът, измъкването им оттук нямаше да означава просто едночасово пътуване до Сайдуиндър, а щеше да е тежка и рискована операция. Щяха да си седят в този огромен и пуст хотел и да ядат оставената им храна като същества от фантастична приказка, щяха да слушат как навън свири лютият вятър. Във Върмонт, когато Дани си счупи ръката,

(когато Джак счупи ръката на Дани)

тя бе повикала „Бърза помощ“, като избра номера на картичката, прикрепена към телефона. Десет минути по-късно екипът беше у дома им. На картичката имаше записани и други номера: полицията можеше да пристигне за пет минути, пожарната дори за по-кратко време, защото централата им беше през три пресечки. Имаше човек, когото да повика, ако осветлението угаснеше, друг, който да поправи душа, трети, чиято специалност бяха телевизорите. А какво щеше да стане тук, ако Дани получеше някой от припадъците си и си глътнеше езика?

(Господи, що за хрумване!)

Ами ако избухнеше пожар? Ако Джак паднеше в шахтата за асансьора и си счупеше черепа?

(Ами ако просто си прекараме чудесно и престани най-сетне, Уинифред!)

Халоран ги заведе в хладилната камера, където дъхът им излизаше видим, подобно на балоните от устите на героите в комиксите. Тук, вътре, човек имаше чувството, че зимата вече е дошла.

Дузина полиетиленови торби с по пет килограма хамбургери във всяка. Четирийсет пилета, висящи на куки. Десетина кутии с консервирана шунка, подредени като чипове за покер. Под пилетата — купчини говежди и свински филета и голям агнешки бут.

— Обичаш ли агнешко, шефе? — усмихнат попита Халоран.

— Обожавам го — мигом отвърна Дани.

Никога не беше ял агнешко.

— Така си и знаех. Няма нищо по-добро в студена зимна вечер от два добри резена агнешко със зеленчуково желе за гарнитура. И желето го имате тук. Агнешкото месо е диетично и много добро за стомаха.

Зад тях Джак се намеси с любопитство:

— Откъде знаете, че му казваме „шефе“?

Халоран се извърна към него.

— Просто реших, че му отива. Нали така? — И той направи смешна гримаса на Дани. — Как е, шефе?

Дани се изсмя весело. И тогава Халоран му каза

(Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш във Флорида, шефе?)

съвсем отчетливо. Той чу ясно всяка дума. Погледна Халоран стреснат и малко поуплашен. Халоран му смигна заговорнически и отново насочи вниманието си към продуктите.

Уенди премести поглед от широките плещи на готвача към сина си. Имаше странното усещане, че помежду им премина нещо, нещо не съвсем понятно за нея.

— Разполагате с дванайсет пакета кренвирши и дванайсет торбички с бекон — съобщи Халоран. — Толкова за месото. А ето в това чекмедже има десет килограма масло.

— Истинско масло?! — възкликна Джак.

— От най-доброто.

— Не съм вкусвал истинско масло още от младежките си години в Ню Хампшър.

— Тук можете да го ядете до втръсване, чак ще ви се прище маргарин — засмя се Халоран. — В тази камера тук е хлябът, трийсет бели и двайсет черни. В „Панорама“ се опитваме да поддържаме расово равновесие. Знам, че петдесет хляба няма да ви стигнат, но имате всички продукти да си печете пресни питки, а те не могат да се сравняват със замразения хляб. Тук долу има риба. Храна за мозъка, нали тъй, шефе?

— Наистина ли, мамо?

— Щом господин Халоран казва, значи е така, детето ми.

— Не обичам риба — сбърчи нос Дани.

— В голяма грешка си — възрази Халоран. — Просто не си опитвал риба, която да те обича теб. Тук има разкошни риби. Десет килограма пъстърва, петнайсет консерви риба тон…

— О, да, тон обичам!

— … и три килограма от най-превъзходната сьомга, която някога е плувала в морето. Ех, момчето ми, когато се изтъркаля зимата и пукне пролетта, ще си благодарен на стария… — Той щракна пръсти, сякаш бе забравил нещо. — Чакай, как ми беше името? Съвсем ми изчезна от главата.

— Господин Халоран — засмян рече Дани. — За приятелите Дик.

— Точно така! И след като ти си приятел, за теб съм Дик.

Той ги поведе към отсрещния ъгъл, а Джак и Уенди си размениха озадачени погледи, като се опитваха да си припомнят дали Халоран им беше казал малкото си име.

— А тук съм ви отделил нещо специално — обяви Халоран. — Надявам се да ви хареса.

— Не биваше да го правите — промълви Уенди трогната.

Беше десеткилограмова пуйка, привързана с червена панделка на фльонга.

— Че как без пуйка в Деня на благодарността, Уенди? — строго рече Халоран. — Някъде там трябва да има и угоен петел за Коледа. Няма начин да не го намерите. Хайде, сега да излизаме оттук, че ще пипнем племония. Право ли казвам, шефе?

— Да.

В хладилното помещение ги очакваха още чудеса. Сто кутии сухо мляко (Халоран настоятелно я посъветва да купува прясно мляко за момченцето от Сайдуиндър, докато е възможно), пет огромни торби захар, бъчвичка петмез, стъклени буркани с ориз, макарони, спагети; кутии компот и плодова салата; кошница пресни ябълки, чийто аромат на есен насищаше килера; стафиди и сушени кайсии („Стомахът трябва да е редовен, за да се радваме на живота“ — заяви мъдро Халоран и запрати смеха си към тавана, където на желязна верига висеше старомоден стъклен абажур); сандък, пълен догоре с картофи; по-малки щайги с домати, лук, зеле и тикви.

— Поразена съм — каза Уенди, когато излязоха навън.

И наистина беше поразена да види всичката тая прясна храна, след като собственият й бюджет за прехрана възлизаше на трийсет долара седмично.

— Малко закъснявам вече — погледна часовника си Халоран, — затова ще ви оставя сами да прегледате камерите и хладилниците, щом се настаните. Има разни сирена, кондензирано мляко, сода за хляб, полуфабрикати за кремове и пудинги, банани, дето още не са напълно узрели…

— Стига, стига — засмя се тя. — Никога няма да успея да запомня всичко. Превъзходно е. И обещавам да поддържам добра чистота.

— Само това се иска — каза Халоран и се обърна към Джак: — Улман инструктира ли ви за плъховете?

Джак се позасмя.

— Спомена, че можело да има няколко на тавана, а господин Уотсън се съмнява, че са се развъдили и в мазето. Долу има два тона хартия, но не видях да са я наръфали плъхове.

— Тоя Уотсън — въздъхна Халоран и взе да клати глава. — Да сте виждали човек с по-мръсна уста?

— Любопитен образ е — съгласи се Джак.

Според него, що се отнася до мръсна уста, никой не можеше да надмине собствения му баща.

— Жалко донякъде — подхвърли Халоран, като ги поведе назад към летящите врати на ресторанта. — Преди много време семейството му е било заможно. Дядото или прадядото на Уотсън, вече не помня кой, е строил този хотел.

— Да, казаха ми вече — рече Джак.

— И какво се е случило? — поинтересува се Уенди.

— Не успели да си задържат парите — сви рамене Халоран. — Уотсън ще ви разправи историята. По два пъти на ден ще ви я повтаря, стига да му позволите. Старецът бил направо пощурял за тоя хотел и, изглежда, се е оставил да го разори. Имал двама синове, но единият загинал при автомобилна злополука тук някъде, още по времето на строежа. Трябва да е било към деветстотин и осма или девета година. Жена му я отнесла инфлуенцата, та останали само старият и малкият му син. Накрая свършили като пазачи в хотела, който старият построил.

— Тъжно наистина — каза Уенди.

— А какво е станало със стареца? — попита Джак.

— Пъхнал си по погрешка пръста в контакта и такъв му бил краят — отвърна Халоран. — Станало някъде в началото на трийсетте години, малко преди хотелът да се затвори заради голямата криза. Но ще ви кажа, Джак, не е зле да се оглеждате с жена си за плъхове и в кухнята. Само че ги ловете с капани, не слагайте отрова.

— Разбира се — малко учуден рече Джак. — Кой би сложил отрова в кухнята?

Халоран се изсмя презрително.

— Господин Улман, ето кой. Миналата есен му беше дошла наум тая мъдра идея. Казах му: хубаво, господин Улман, ама идния май, като дойде време за гала вечерята за откриването на сезона и сервирам сьомга със сос, ще вземат всички да се изпонатръшкат и тогаз докторът вас ще ви пита как тъй осемдесет от най-големите богаташи в Америка са се натровили с мишеморка.

— Какво ви отвърна Улман? — попита Джак през смях.

Халоран прекара език по зъбите си, сякаш търсеше остатъци от храна.

— Отвърна: „Я намери капани, Халоран.“

Този път всички се засмяха, дори Дани, на когото шегата не му стана съвсем ясна, само разбра, че има нещо общо с господин Улман, който май не беше такъв всезнайко, за какъвто се имаше.

Четиримата прекосиха ресторанта, сега празен и тих с великолепния си изглед към заснежените планински върхове на запад. Белите ленени покривки бяха грижливо покрити с прозрачни мушами. Килимът, навит на руло, стоеше изправен в ъгъла като часови на пост. В дъното имаше двойна врата с табела, на която със златни букви бе изписано Бар „Колорадо“.

Проследил погледа на Джак, Халоран поясни:

— Ако употребявате алкохол, дано сте си донесли някоя и друга бутилка, щото от бара всичко е опразнено. Снощи имаше забава за служителите и днес всички стюарди и камериерки ги цепи глава, та и мен включително.

— Не пия — кратко отвърна Джак.

Отново се върнаха във фоайето. Доста се бе поопразнило през този половин час, който прекараха в кухнята. Вече започваше да се чувства пустотата, която щеше да ги съпътства занапред тук. Столовете с високи облегалки бяха свободни. Монахините, бъбрили си доскоро край камината, си бяха заминали, а и от веселия огън бяха останали само тлеещи въглени.

Уенди надникна към паркинга и видя, че бяха останали само десетина коли. Изведнъж й се прииска и те да се качат на стария фолксваген и да се върнат в Боулдър… изобщо да се махнат нанякъде.

Джак се оглеждаше за Улман, но него го нямаше във фоайето.

Младичка камериерка с пепеляворуса коса, вързана на тила, приближи към тях.

— Багажът ти е отпред на стълбите, Дик.

— Благодаря, Сали. — Той я целуна леко по челото. — А на теб приятно прекарване на зимата. Щяла си да се омъжваш, чух.

Тя махна закачливо и се отдалечи, а той отново се обърна към Торънсови.

— Трябва да побързам, че ще изпусна самолета. Желая ви всичко най-добро.

— Благодарим ви — каза Джак. — Бяхте много любезен.

— Ще се грижа добре за кухнята ви — обеща отново Уенди. — Приятно прекарване във Флорида.

— Винаги прекарвам приятно там — отвърна Халоран. После опря длани на коленете си и се наведе към Дани. — Последна възможност имаш, синко. Идваш ли във Флорида?

— Няма как — усмихнат каза Дани.

— Добре. Искаш ли да ми помогнеш с багажа до колата?

— Ако мама ми позволи.

— Позволявам — рече Уенди, — само че си закопчай якето.

И тя приближи към него, но Халоран вече я бе изпреварил и кафявите му пръсти сръчно закопчаха дрешката.

— След малко ви го пращам обратно — каза негърът.

— Добре — отвърна Уенди и ги съпроводи до вратата.

Джак все още търсеше с поглед Улман. На рецепцията се разплащаха последните гости на хотел „Панорама“.

11. Сиянието

Отстрани край входа бяха струпани четири пътни чанти. Три от тях бяха огромни, доста поизтъркани, имитация на крокодилска кожа. Другата беше по-малка, мушамена, с цип.

— Дали ще можеш да се справиш с тая? — попита Халоран.

Той взе двете грамадни чанти в една ръка, а третата грабна под мишница.

— То се знае — отвърна Дани. Вдигна чантата с две ръце и се заолюлява след Халоран, като мъжки се сдържаше да не пъшка и да не издава колко му тежи.

След пристигането им беше излязъл остър, режещ вятър; той свиреше над паркинга и накара Дани силно да присвие очи, докато мъкнеше пред себе си чантата, удряща се в коленете му. По асфалта с шумолене се гонеха няколко сухи листа, които припомниха на Дани кошмара му отпреди една седмица, когато бе чул — или поне си мислеше, че е чул — как Тони го увещава да не отива.

Халоран остави чантите до багажника на бежов плимут.

— Не е нещо особено тая кола — довери му Халоран. — Взел съм я под наем. Моята Беси ме чака оттатък. Тя е вече автомобил и половина. Кадилак, модел деветстотин и петдесета година, ама как върви само! Държа я във Флорида, защото е доста стара вече да катери планината. Имаш ли нужда от помощ?

— Не, сър — отвърна Дани.

Той успя да домъкне чантата, без да изохка, и я пусна долу с въздишка на облекчение.

— Юнак — похвали го Халоран. После извади от джоба на синьото си сако голяма халка с ключове и отключи багажника. Докато наместваше вътре чантите, каза: — Ти имаш сиянието, момче. През живота си не съм срещал друг да свети толкова силно, а през януари ще навърша шейсет.

— Какво?

— Имаш божа дарба — поясни Халоран, като се обърна към него. — Аз й викам сияние. И баба ми така й казваше. Тя също я имаше. Като бях момче колкото теб, си седяхме с нея в кухнята и водехме дълги предълги разговори, без да отваряме уста.

— Вярно ли?

Халоран се усмихна на смаяното, почти жадно изражение на Дани и го подкани:

— Ела поседни с мен в колата за малко. Искам да си поговорим. — И той затръшна багажника.

От фоайето на хотела Уенди Торънс видя как синът й и чернокожият готвач влизат в колата. Изведнъж я прониза страх и тя понечи да каже на Джак, че Халоран не се е шегувал, като предлагаше на Дани да го отведе във Флорида, че наистина се кани да го отвлече. Но двамата просто си седяха там. Виждаше главичката на сина си, обърната към голямата къдрава глава на Халоран. Дори от това разстояние различаваше познатата поза на Дани — така гледаше особено интересните му предавания по телевизията, така седеше и когато играеха с татко си на „Черен Петър“ или на домино. Джак още се оглеждаше за Улман и нищо не бе забелязал. Уенди си замълча, но притеснено наблюдаваше колата на Халоран и се питаше какво ли си говорят, че Дани е тъй явно заинтригуван.

А в колата Халоран казваше:

— Сигурно си се чувствал малко самотен, като си мислил, че си различен от всички други?

Дани, у когото тази мисъл бе пораждала не само чувство на самота, но и на страх, кимна.

— И аз ли съм единственият, когото си срещал? — попита той.

— Не, синко, не — засмя се Халоран и поклати глава. — Но ти блестиш най-силно.

— А има ли много други?

— Не — отвърна негърът, — но все пак се срещат. Мнозина просветват по мъничко, но не го и подозират. Само че такъв човек винаги ще се появи с букет, когато на жена му нещо й е криво, на изпити се представя отлично, дори без много да е учил, и щом влезе в някоя стая, веднага усеща настроението на хората вътре. Поне на петдесет-шейсет такива съм попадал. А само десетина, в туй число и баба ми, си знаеха, че имат сиянието.

— Виж ти — пророни Дани замислено. Като помълча малко, попита: — А ти познаваш ли госпожа Брант?

— Оная ли? — презрително процеди негърът. — Тя не блести. По два-три пъти на вечер си връщаше яденето.

— Знам, че не блести — каза Дани. — Но кажи, познаваш ли един човек със сива униформа, дето докарва колите?

— Майк? Разбира се, Майк го познавам. Какво за него?

— Чудя се, защо ли искаше да му се намърда в панталоните?

— Какви ги приказваш, синко?

— Ами тя го гледаше и си мислеше, че иска да му се намърда в панталоните, та се чудех…

Не можа да продължи по-нататък, защото Халоран отметна глава назад и избухна в такъв гръмогласен смях, че разтресе цялата седалка. Дани се усмихна колебливо и питащо наблюдаваше Халоран, който най-сетне постепенно притихна, извади от джоба на сакото си голяма копринена бяла кърпа, размаха я, сякаш се предаваше, и избърса насълзените си очи.

— Ех, синко — все още задъхан продума той, — на теб всички тайни на човешката природа ще ти се открият още преди да си навършил десет години. Не знам да ти завиждам ли или наопаки.

— Но госпожа Брант…

— Не й обръщай внимание — прекъсна го Халоран. — И не разпитвай майка си за тия неща. Само ще я притесниш, нали ме разбираш?

— Да — отвърна Дани. Това наистина чудесно го разбираше. Неведнъж досега беше притеснявал майка си, без да иска.

— Тая госпожа Брант е една дърта мръсница, дето я е хванал сърбежът. Повече не ти трябва да знаеш. — Той замислено се вгледа в Дани. — Колко силно можеш да удряш, шефе?

— Какво?

— Блъсни ме с всичка сила. Прати ми мисъл. Искам да се уверя, че си толкова мощен, колкото предполагам.

— Какво да си помисля?

— Все едно. Само се напъни здравата.

— Добре — съгласи се Дани.

Той се поколеба за миг, после се съсредоточи и прати мисълта си към Халоран. Точно такова нещо никога не бе правил досега и последната част от секундата нещо у него инстинктивно се възпротиви и притъпи донякъде силата на мисълта — не искаше да нарани господин Халоран. И все пак тя излетя от него тъй мощно, че го стъписа. Сякаш любимият му бейзболист Нолан Райън бе запратил топката с все сила.

(Господи, дано не го е заболяло от мен.)

А мисълта беше:

!!! ЗДРАСТИ, ДИК !!!

Халоран трепна и отскочи назад към облегалката. Неволно прехапа долната си устна и от нея се процеди тънка струйка кръв. Ръцете му несъзнателно се вдигнаха към гърдите, после отново се отпуснаха. За миг клепачите му неконтролирано затрепкаха и Дани се уплаши.

— Господин Халоран! Дик! Добре ли си?

— Знам ли? — немощно се засмя негърът. — Не мога да ти кажа на кой свят съм. Ти стреляш като с пистолет бе, синко!

— Извинявай — разтревожи се още по-силно Дани. — Да повикам ли татко? Ей сега ще го доведа!

— Не, посвестих се вече. Няма страшно, Дани. Стой си тук. Малко се позамаях, и толкоз.

— Ама аз можех и по-силно да ти я пратя — призна Дани. — Само че в последния момент се уплаших.

— Е, късмет съм имал значи… иначе мозъкът ми щеше да изтече през ушите. — Той видя тревогата, изписана по лицето на Дани, и побърза да се усмихне. — Нищо лошо не си ми сторил. А ти как го усети?

— Сякаш бях Нолан Райън и мятах топка — откровено сподели Дани.

— Ти обичаш бейзбола, нали? — Халоран разтъркваше слепоочията си.

— Татко и аз сме за „Ейнджълс“ — отговори Дани. — В Източната лига харесваме „Ред Сокс“, а в Западната — „Ейнджълс“. На Световното първенство гледахме „Ред Сокс“ срещу „Синсинати“. Щях да умра от мъки. А татко беше… — Личицето на Дани помръкна.

— Какво беше татко ти, Дан?

— Забравих — промърмори Дани.

Понечи да засмуче палеца си, но си каза, че това е утеха само за бебета. Бързо отпусна ръка в скута си.

— Отгатваш ли какво си мислят майка ти и татко ти, Дани? — попита Халоран и се вгледа в него изпитателно.

— Повечето пъти отгатвам, стига да искам. Но обикновено не се и опитвам.

— Защо?

— Ами… — Той млъкна за миг, обзет от безпокойство. — То е все едно да надничаш в спалнята и да ги гледаш как правят онова нещо, от което стават бебетата. Ти знаеш ли го това нещо?

— Запознат съм донякъде — сериозно отвърна Халоран.

— На тях няма да им хареса, ако го направя. Също тъй няма да им хареса, ако им надничам в мислите. Ще бъде нечестно.

— Разбирам.

— Само че знам какво чувстват — добави Дани. — Това го правя, без да искам. Знам и ти какво чувстваш. Заболя те от мен. Извинявай.

— Просто имам главоболие. И по-зле съм бил, като попрепия. А на другите хора четеш ли мислите, Дани?

— Аз не мога още да чета. Само отделни думи разчитам. Но тази зима татко ще ме научи. Татко преподаваше писане и четене в едно голямо училище. Повече писане де, но и от четене разбира.

— Питах те дали разбираш какво си мислят другите хора.

Дани се замисли.

— Мога,ако се чува силно — отвърна той най-сетне. — Като с госпожа Брант и панталоните. Или като един път, когато мама ме заведе в един голям магазин да ми купи обувки, а там видях едно голямо момче. Гледаше транзисторите и си мислеше как да вземе един, без да го плаща. Ами ако ме хванат, каза си. А после: много искам да го имам тоя транзистор. После пак се уплаши, че могат да го хванат. Съвсем се беше подлудил, а и мен ме подлудяваше. Докато мама си говореше с продавача на обувки, аз отидох при него и му казах: „Момче, не вземай този транзистор. Върви си.“ Ако знаеш как се уплаши! Изчезна като стрела.

— Не се и съмнявам — широко усмихнат каза Халоран. — А друго умееш ли, Дани? Само чувства и мисли ли отгатваш или и нещо друго?

— А за теб има ли друго? — прозвуча предпазливият му въпрос.

— Понякога — отговори Халоран. — Не често. Но някой път… някой път ми се явяват сънища. Ти сънуваш ли, Дани?

— От време на време. Сънувам, когато съм буден. И тогава идва Тони. — Палчето му пак искаше да влезе в устата. На никого не беше казвал за Тони освен на мама и татко. Удържа ръката си в скута.

— Кой е този Тони?

Внезапно Дани го обзе един от проблясъците му на разбиране, които го плашеха повече от всичко; сякаш за миг зърваше някаква сложна машина, която можеше да бъде безопасна, но и смъртоносна. Беше много малък, за да схване кое от двете. Много малък, за да проумее.

— Какво има? — извика той. — Ти ми задаваш всички тези въпроси, защото се тревожиш, нали? Защо се тревожиш за мен? Какво те кара да се тревожиш за нас?

Халоран хвана с големите си черни ръце раменцата на момчето.

— Недей — каза той. — Може и нищо да не е. Но ако има нещо… Ти носиш нещо много силно у себе си, Дани. Още много време трябва да мине, преди да дорастеш до него. Но трябва да го приемаш смело.

— Но аз не разбирам нещата! — изтръгна се стон от Дани. — Отгатвам ги, но не ги разбирам! Хората… Те чувстват разни работи и аз ги чувствам с тях, но не знам какво е това, дето чувствам! — Той съкрушен сведе поглед. — Ще ми се да можех да чета. Понякога Тони ми показва разни знаци, но аз почти не мога да ги разчитам.

— Кой е Тони? — отново попита Халоран.

— Мама и татко го наричат моето „невидимо другарче“ — внимателно изговори думите Дани. — Ама той си е съвсем истински. Поне аз така си мисля. Когато много се мъча да разбера какво става, той се появява. Казва ми: „Дани, искам да ти покажа нещо.“ После все едно припадам. Само че… Явяват ми се сънища, както ти каза. — Той погледна Халоран и преглътна. — Преди бяха хубави. Но сега… Не мога да се сетя как беше оная дума за сънища, дето те плашат и те разплакват.

— Кошмари?

— Да, точно така. Кошмари.

— За това място ли? За хотел „Панорама“?

Дани отново погледна към палеца си, копнеещ да го засмуче.

— Да — прошепна той. После се втренчи в лицето на Халоран и с треперещо гласче добави: — Но не мога да кажа на татко за това, а и ти не можеш. На него му трябва тази служба, защото чичо Ал само нея успя да му намери, и той трябва да довърши пиесата си или пак ще започне да прави Лошото Нещо, а аз знам какво е това, то е да се напиеш, той винаги се напиваше преди и това е Лошо Нещо! — Той млъкна, готов да избухне в сълзи.

— Шшш! — утешително прошушна Халоран и притегли главата му към гърдите си. Сакото му имаше лъх на нафталин. — Успокой се, синко. А щом на палчето ти толкова му се ще да се пъхне в устата, няма нищо лошо в това. — Ала лицето му бе тревожно. После заговори: — Онова, дето ти го притежаваш, синко, аз го наричам сияние, в Библията му казват да имаш видения, а учените му викат предварително познание. Чел съм за тия неща. Всички те означават едно и също: да виждаш бъдещето. Разбираш ли това?

Дани кимна, все още сгушен в сакото на Халоран.

— Помня най-силното сияние, което съм имал. Никога няма да го забравя. Беше хиляда деветстотин петдесет и пета година. Тогава бях още в армията. Частта ни беше в Западна Германия. Оставаше някъде около час до вечеря и аз бях застанал до мивката; карах се на едно от момчетата, задето белеше много дебело картофите. „Дай да ти покажа как се прави“, викам му. Той ми подаде картофа и ножа и изведнъж… Бум! Цялата кухня ми изчезна. Ти каза, че виждаш Тони, преди… преди да започнеш да сънуваш?

Дани кимна.

Халоран го прегърна през раменете.

— При мен пък е миризма на портокали. През целия следобед ми миришеше на портокали, ама не придавах значение, защото бяха в менюто за тая вечер. Бяхме получили цели трийсет щайги. Онази вечер на всички в кухнята им миришеше на портокали. За миг сякаш изгубих съзнание. После чух експлозия и видях пламъци. Пищяха хора и сирени. После чух съскащ шум, дето не можеше да бъде от друго освен от пара. Постепенно сякаш се приближих до онова, което ставаше, и видях един железопътен вагон с надпис „Железници на Джорджия и Южна Каролина“, излязъл от релсите и прекатурен настрани. Мигом разбрах, че брат ми Карл е бил вътре и че сега е мъртъв. Ей така ми щукна. После видението изчезна и пак се озовах в кухнята, а войничето още държи картофа и ножа и ме пита стреснато: „Добре ли сте, сержант?“ Пък аз му отвърнах: „Не, не съм добре. Брат ми току-що е починал в Джорджия.“ После се свързах по телефона с майка си и тя ми разправи как е било. Само че аз вече знаех как е било.

Той бавно поклати глава, сякаш отпъждаше спомена, сетне погледна момченцето, широко разтворило очи.

— Едно трябва да запомниш, синко. Тия неща невинаги се сбъдват. Веднъж преди четири години ме бяха наели за готвач в един детски лагер в Мейн, на Лонг Лейк. Седя си аз на изхода за самолета на летище Логан в Бостън, чакам си полета и изведнъж ми замирисва на портокали. Беше за пръв път може би от пет години. Викам си: „Господи, какво ли чудо има да става сега?“ Отидох да седна в една тоалетна, та да няма хора покрай мен, но не припаднах, а само ми се роди предчувствие, дето ставаше все по-силно и по-силно, че самолетът ми ще се разбие. Смених си веднага билета за друг полет, три часа по-късно. И знаеш ли какво стана?

— Какво? — прошепна Дани.

— Нищичко — натъртено рече Халоран и се усмихна. С облекчение видя, че и лицето на детето се разведри. — Ама съвсем нищо. Самолетът си се приземи навреме, без никакви проблеми. Тъй че виждаш… по някой път тия предчувствия нищо не означават.

— О! — със слабо гласче промълви Дани.

— Или пък да вземем конните надбягвания. Често ходя на хиподрума и заставам до преградата и по някой път ми проблесне нещичко за тоя или оня кон. Откога се надявам някой път да ми светне сериозно и да позная цялата тройка наведнъж, та да спечеля големи пари и да се пенсионирам. Ама досега не е ставало. Вярно, доста пъти съм се връщал от тия състезания с издут портфейл. Само че сиянието при никого не се задържа непрекъснато, освен може би при Господ на небето.

— Да, така е — потвърди Дани.

Мислеше си за онзи път, почти преди година, когато Тони му беше показал едно бебе в люлка в къщата им в Стовингтън. Той много се беше развълнувал и бе чакал, защото знаеше, че за тия неща се иска време, но никакво бебе не беше дошло.

— Чуй ме сега — рече Халоран и взе ръцете на Дани в своите. — И аз съм имал лоши сънища и предчувствия тук. Работил съм в този хотел два сезона и може би към десетина пъти съм имал… кошмари. Около пет-шест пъти ми се е струвало, че виждам разни неща. Няма да ти разправям какви. Не са за малко момче като теб. Гадни неща, и толкоз. Веднъж беше свързано с ония проклети храсти, дето са подрязани като животни. Друг път една камериерка, Делорес Викъри се казваше, имаше и тя мъничко сияние, но май не се досещаше. Нея господин Улман я уволни. Знаеш ли какво значи това, шефе?

— Да, знам — умничко го погледна Дани. — И татко го уволниха от училището, та затова дойдохме в Колорадо.

— Та Улман я уволни, защото рече, че е видяла нещо в една от стаите, дето… Там беше станало едно лошо нещо. Това беше стая двеста и седемнайсета и искам да ми обещаеш, че няма да влизаш вътре, Дани. Нито веднъж през цялата зима. Стой надалеч оттам.

— Добре — съгласи се Дани. — Ами тая дама… това момиче… тя накара ли те да влезеш и да погледнеш?

— Да, накара ме. И наистина имаше нещо лошо вътре. Само че туй нещо никому не може да стори зло, Дани, това се опитвам да ти обясня. Хората със сияние понякога виждат неща, дето ще се случат, а друг път съзират вече минали случки. А те са като картинки в книга. Не си ли виждал някой път картинки в книга, дето те плашат, Дани?

— Виждал съм — отвърна той, мислейки си за историята със „Синята брада“ и за картинката, на която новата жена на Синята брада отваря вратата и вижда всички отрязани глави.

— Но ти знаеш, че те не могат да ти сторят зло, нали?

— Дда… — отговори Дани малко колебливо.

— Същото е и в този хотел. Не знам защо, ама лошотиите, дето са ставали тук, са си останали, като боклук, насметен под дивана от нечия безсъвестна ръка. Не разбирам защо трябва да ги има тук, като лоши неща стават по всички хотели на света. А аз съм работил в много хотели и не съм си имал ядове. Само тук. И пак ти повтарям, Дани, тези неща за никого не са опасни. — Той наблягаше на всяка дума в изречението, като леко разтърсваше раменцата на момчето. — Та ако видиш нещо, било в коридор, било в стая или край ония храсти… просто си извърни главата на другата страна и като погледнеш отново, то ще е изчезнало. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — промълви Дани.

Сега се чувстваше значително поуспокоен. Повдигна се на колене, целуна Халоран по бузата и силно го прегърна. Халоран също го притисна до себе си.

Когато пусна момченцето, попита го:

— А твоите родители имат ли сиянието?

— Мисля, че не.

— Аз ги изпитах и тях по същия начин както теб — поясни Халоран. — Майка ти съвсем лекичко проблесна. Мен ако питаш, всички майки блестят по малко, поне докато децата им отраснат достатъчно, че сами да се пазят. А татко ти…

Халоран рязко млъкна. Беше опитал с бащата на момчето и не знаеше какво да мисли. Не беше като среща с човек, който притежава сияние, нито пък с някого, на когото определено му липсва. Вникването в Джак Торънс му бе донесло странно усещане, сякаш у него имаше нещо… нещо… което той криеше. Или пък го беше стаил толкова дълбоко у себе си, че бе невъзможно да стигнеш до него.

— Мисля, че той изобщо няма сияние — завърши Халоран. — Тъй че ти не се тревожи за тях. Грижи се за себе си. Едва ли тук има нещо, от което може да пострадаш. Затова бъди спокоен. Обещаваш ли?

— Добре.

— Дани! Хей, шефе!

Дани се озърна.

— Това е мама. Вика ме. Трябва да вървя.

— Да, трябва — каза Халоран. — Гледай да се забавляваш тук, Дани. Колкото можеш поне.

— Непременно. Благодаря, господин Халоран. Сега се чувствам много по-добре.

В този миг съзнанието му улови мисъл, (за приятелите съм Дик) (да, Дик, добре)

Очите им се срещнаха и Дик Халоран му намигна. Дани отвори вратата и понечи да слезе от колата, когато Халоран го повика:

— Дани?

— Какво?

— Ако си в беда… обади се. Прати една силна мисъл като онази преди малко. Може би ще те чуя чак във Флорида. И тогава ще дотичам начаса.

— Добре — обеща Дани и му се усмихна.

— Да се пазиш, голямото ми момче.

— Ще се пазя.

Дани затръшна вратата и изтича през паркинга към входа, където Уенди стоеше сгушена под студения вятър. Халоран ги гледаше и широката му усмивка бавно помръкваше.

Едва ли тук има нещо, от което може да пострадаш.

Едва ли…

Ами ако грешеше? Беше си дал дума, че това е последният му сезон в „Панорама“, още откакто видя онова във ваната на стая 217. Беше по-страшно от всяка картинка в книга, а момченцето, тичащо към майка си, изглеждаше тъй мъничко оттук…

Едва ли…

Погледът му се насочи към храстите във форма на животни.

Той рязко запали мотора, включи на скорост и подкара колата, като се опитваше да не се обръща назад. Но, разбира се, се обърна. Те се бяха прибрали вътре. Сякаш хотелът ги бе погълнал.

12. Голямата обиколка

— За какво си приказвахте, милото ми? — попита Уенди, щом влязоха вътре.

— О, за нищо особено.

— Доста си говорихте, как тъй не си казахте нищо особено?

Дани сви рамене и Уенди разпозна жеста на баща му; едва ли самият Джак би го направил по-изразително. Нищо повече нямаше да измъкне от Дани. Изпита раздразнение, примесено с още по-силна обич: обичта беше безпомощна, а раздразнението идваше от факта, че той съзнателно я изолираше. Покрай двама им често се чувстваше някак излишна, второстепенен актьор, излязъл на сцената, когато главното действие вече е в разгара си. Е, те нямаше да успеят да я изолират тази зима, нейните двама безнадеждни мъже; пространството им беше твърде ограничено, за да го сторят. Внезапно осъзна, че изпитва ревност заради близостта на съпруга и сина й. Почувства се засрамена. Това твърде много наподобяваше емоциите на майка й и тъкмо затова я тревожеше.

Сега във фоайето нямаше никой, освен Улман и главния администратор. Двамата бяха наведени над книгата и правеха сметките. До входа стояха също две камериерки, вече преоблечени в топли панталони и пуловери, със струпан край тях багаж. Там беше и Уотсън, работникът по поддръжката. Той я забеляза, че го гледа, и й намигна… определено похотливо. Уенди бързо отмести очи. Джак стоеше до витрината, точно пред ресторанта, и изучаваше гледката. Изглеждаше някак разсеян и унесен.

Сметките очевидно излязоха точни, защото Улман затвори малката каса на рецепцията с решителен и властен жест. После я запечата с лента, на която постави инициалите си, и я прибра в чанта с цип. Уенди негласно поздрави главния администратор, който очевидно изпитваше огромно облекчение. Улман имаше вид на човек, който за най-малка неточност в сумите би смъкнал кожата на чиновника, при това без да пролее капка кръв. На Уенди категорично не й беше симпатичен този Улман с оскърбителното му, показно делово поведение. Типичният началник бюрократ — разтапящ се от любезност към гостите и дребнаво тираничен с подчинените си, щом се скриеше зад кулисите. Ала сега предстоеше ваканция и задоволството на чиновника бе красноречиво изписано по лицето му. За всички идеше благодатна ваканция, освен за нея, Джак и Дани.

— Господин Торънс — надменно го повика Улман. — Бихте ли дошли тук, моля?

Джак се приближи към него и кимна на Уенди и Дани да дойдат и те.

Чиновникът, който се бе скрил някъде отзад, отново се появи, вече облечен с палто.

— Приятно прекарване на зимата, господин Улман.

— Съмнявам се — надуто продума Улман. — До дванайсети май, Брадък. Нито ден по-рано. Нито ден по-късно.

— Да, сър.

Брадък заобиколи гишето със смирена и сериозна физиономия, както подобаваше на положението му, но когато загърби Улман, се ухили палаво като ученик. Подхвърли нещо на момичетата до вратата и беше сподирен от кратък сподавен смях.

Изведнъж Уенди остро почувства надвисналата тишина. Беше обгърнала хотела като дебело одеяло, пропускащо само приглушения пулс на следобедния вятър отвън. От мястото, където бе застанала, Уенди виждаше кабинета на администрацията, вече едва ли не стерилно чист с двете голи бюра и двете сиви кантонерки. Зад него се виждаше безупречната кухня на Халоран и двете летящи врати, запънати с каучукови клинове.

— Реших, че ще е добре да отделя още няколко минути и да ви разведа из хотела — заяви Улман и Уенди ясно долови как изговори думата „хотел“ с главно „х“, при това подчертано преднамерено. — Уверен съм, че мъжът ви ще научи всички кътчета на сградата, госпожо Торънс, но вие и синът ви без съмнение ще се ограничавате само до фоайето и първия етаж, където е апартаментът ви.

— Без съмнение — потвърди смирено Уенди, а Джак скрито й хвърли изразителен поглед.

— Хотелът е много красив — помпозно продължи Улман. — Доставя ми истинско удоволствие да го показвам на външни хора.

Не се и съмнявам, каза си Уенди.

— Да се качим на третия етаж и оттам да продължим до долу — предложи Улман.

Личеше си, че е обзет от въодушевление.

— Ако ви задържаме… — започна Джак.

— Ни най-малко — увери го Улман. — Работата ми тук приключи, поне за този сезон. Възнамерявам да пренощувам в Боулдър. Естествено, в „Боулдерадо“, единствения сносен хотел отсам Денвър… С изключение на „Панорама“, то се знае. Насам, моля.

Качиха се заедно в асансьора. Беше пищно украсен с медни и месингови лайсни, но рязко хлътна, преди Улман да дръпне решетката. Дани се размърда неспокойно, а Улман му се усмихна. Малкият се опита да отвърне на усмивката му, но без особен успех.

— Не се тревожи, млади господине — успокои го Улман. — Напълно е надежден.

— Същото са казвали за „Титаник“ — подхвърли Джак, загледан към стъкления глобус на тавана в асансьора.

Уенди прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Но на Улман шегата явно не се понрави. Той тръшна решетката.

— „Титаник“ е направил едно-единствено пътешествие, господин Торънс. А този асансьор вече е направил хиляди, откакто е инсталиран през двайсет и шеста година.

— Звучи окуражаващо — подсмихна се Джак. После разроши косата на Дани. — Не бой се, шефе, самолетът няма да се разбие.

Улман натисна бутона и за миг не последва нищо освен вибрация под краката им, сетне се разнесе измъченият вой на мотора отдолу. Уенди си представи как четиримата се оказват пленени вътре като мухи в бутилка и ги откриват чак през пролетта… с някои липсващи парчета от тях… като Донър и спътниците му.

(Престани!)

Последва леко разтърсване и тракане изотдолу и асансьорът започна да се издига. После движението му стана по-плавно, додето на третия етаж последва ново разтърсване преди спирането. Улман дръпна решетката и отвори вратата. Кабинката беше на една педя под нивото на пода. Дани втренчено наблюдаваше тая разлика, сякаш осенен изведнъж, че светът в крайна сметка не е тъй акуратно подреден, както му бяха обяснявали. Улман се прокашля, натисна отново бутона, пак спряха с разтърсване (все още два пръста по-ниско) и всички излязоха навън. Освободена от теглото им, кабинката се издигна почти до нивото на пода, факт, който ни най-малко не се стори окуражителен на Уенди. Може и да беше напълно надежден, но тя възнамеряваше занапред да се качва и да слиза само по стълбите. И в никакъв случай нямаше да допусне и тримата заедно да влязат в тая разбрицана клетка.

— Какво се загледа, шефе? — шеговито попита Джак. — Петна ли откри?

— Невъзможно — засегнат възрази Улман. — Всички килими са изпрани с препарат само преди два дни.

Уенди също погледна към пътеката, застилаща коридора. Не беше лоша, но никога не би я избрала за собствения си дом, ако изобщо някога имаше такъв. Тъмносиньо със сюрреалистични фигури на лиани и птици. Не можеше да се каже точно какви са птиците, защото черните нишки очертаваха само силуети.

— Харесва ли ти пътеката? — попита тя Дани.

— Да, мамо — с изтънял глас отрони той.

Прекосиха широкия коридор. Тапетите му бяха копринени и по-светлосини, в тон с пътеката. През десетина крачки по стените бяха поставени абажури, наподобяващи лондонските газови лампи.

— Много ми харесват — посочи ги тя.

Улман кимна със задоволство.

— Господин Дъруент ги е поставил в хотела след войната. След Втората световна, естествено. Всъщност третият етаж е обзаведен почти изцяло по негова идея. Това е номер триста, президентският апартамент.

Той превъртя ключа в ключалката на махагоновата двойна врата и широко я разтвори. Дневната с огромния й прозорец, обърнат на запад, ги накара да ахнат, което явно бе целял самият Улман.

— Бива си я гледката, а? — усмихна се той.

— Не ще и дума — съгласи се Джак.

Прозорецът се простираше почти по цялата дължина на дневната и слънцето, кацнало точно между два назъбени върха, позлатяваше скалите и снежните яки по високите части на планината. Изгледът, лъскав като на пощенска картичка, беше украсен със златисти облаци наоколо и назад в далечината, а тъмните борове в сечището отдолу искряха от едва пробиващите си път лъчи.

Джак и Уенди бяха тъй погълнати от разкрилия се пред тях пейзаж, че не погледнаха към Дани, втренчил се не навън през прозореца, а в бяло-червените райета на тапетите отляво, където една врата откриваше съседната спалня. Ахването му, което се смеси с техните, нямаше нищо общо с красотата.

По тапетите имаше огромни петна засъхнала кръв и полепнали парченца от сивобяла тъкан. Дани усети, че му се повдига. Беше като някаква лудешка картина, рисувана с кръв, сюрреалистичен портрет на мъжко лице, застинало в маска на болка и ужас с разкривена уста и размазан череп…

(Та ако видиш нещо… просто си извърни главата на другата страна и като погледнеш отново, то ще е изчезнало. Разбираш ли какво ти казвам?)

Той се насили да погледне през прозореца, като внимаваше да запази лицето си безизразно и когато майка му го хвана за ръката, пое я вяло, като се помъчи да не я стиска и да не й дава никакъв знак.

Управителят говореше на татко му, как трябвало да държи капаците на прозорците спуснати, та да не би стъклата да се счупят при силен вятър. Джак кимаше насреща му. Дани предпазливо погледна към стената. Огромните петна засъхнала кръв бяха изчезнали. Малките сивобели топчета, полепнали помежду тях, също ги нямаше.

Тогава Улман ги поведе навън. Мама го попита дали му харесват планините. Дани отвърна, че му харесват, макар да не беше истина, а и не му бе до планините. Докато Улман затваряше вратата зад тях, Дани хвърли един поглед през рамо. Кръвта отново беше там, само че този път прясна, и се стичаше надолу. Улман, който гледаше право натам, продължи да разказва за двамата прочути мъже, които били отсядали в апартамента. Дани установи, че без да усети, е прехапал устната си до кръв. Щом излязоха в коридора, той поизостана малко зад другите, изтри кръвта с опакото на дланта си и се замисли за

(кръв)

(Дали господин Халоран беше видял кръв или нещо по-страшно?)

(Не мисля, че тези неща могат да ти сторят зло.)

В гърлото му се надигна вик, но той нямаше да го пусне през устата си. Майка му и баща му не можеха да виждат подобни неща. Щеше да си мълчи. Мама и татко се обичаха и това беше нещо истинско. Другите неща бяха като картинки в книга. Някои картини бяха страшни, от тях не можеш да пострадаш. От тях… не можеш… да пострадаш.

Господин Улман им показа и други стаи на третия етаж, превеждайки ги през чупки и коридори, които се виеха като лабиринт.

Заведе ги в стая, където била отсядала дама на име Мерилин Монро, която била омъжена за някой си Артър Милър.

(Дани смътно долови, че скоро след престоя си в хотел „Панорама“ Мерилин и Артър стигнали до РАЗВОД.)

— Мамо?

— Какво, момчето ми?

— Щом са били женени, защо са имали различни имена? Ти и татко имате еднакви имена.

— Да,но ние не сме прочути, Дани — обясни Джак. — Знаменитостите запазват фамилиите си и след брака, защото само името е достатъчно да им изкара хляба.

— Името да изкара хляба? — недоумяващо попита Дани.

— Татко ти иска да каже, че хората отивали на кино, за да гледат Мерилин Монро — намеси се Уенди. — Едва ли някой би пожелал да гледа Мерилин Милър.

— А защо не? Тя нали пак си е същата жена? Хората няма ли да я познаят?

— Да, но… — Уенди безпомощно погледна Джак.

— Веднъж в тази стая беше отседнал Трумън Капоти — нетърпеливо ги прекъсна Улман. Отвори вратата. — Това беше по мое време. Извънредно приятен човек. С европейски маниери.

В тези стаи нямаше нищо забележително, нищо, което да уплаши Дани. Всъщност уплаши го още нещо на третия етаж, без да може да обясни защо. Това беше пожарогасителят. Той бе закачен на стената точно преди да завият зад ъгъла и да се върнат към асансьора, който ги чакаше зейнал като уста, пълна със златни зъби.

Беше старомоден пожарогасител с плосък омотан маркуч, единият край на който бе закачен към голям червен вентил, а другият свършваше с месингова дюза. Сгъвката на маркуча беше прикрепена към кука с червена метална скоба. В случай на пожар с един рязък удар скобата можеше да се изтласка нагоре и маркучът се размотаваше. Дотолкова Дани успя да съобрази; биваше го да разгадава как действат разни приспособления. Едва беше навършил две години и половина, когато се научи да отваря резето на предпазната вратичка, която татко му беше поставил в горния край на стълбите в къщата им в Стовингтън. Беше разгадал механизма на заключване. Татко му казваше, че това било дарба. Някои хора имаха дарба, други не.

Този пожарогасител беше по-стар от другите, които бе виждал — от оня в детската градина например, — но в това нямаше нищо необичайно. И все пак при вида му изпита смътна тревога, както висеше така намотан на синия тапет като заспала змия. Зарадва се, че завиха зад ъгъла и го загуби от погледа си.

— Естествено, капаците на всички прозорци трябва да бъдат спуснати — продължи да нарежда господин Улман, когато се качиха в асансьора. Подът под краката им отново се разклати застрашително. — Но особено държа на онзи в президентския апартамент. Някогашната цена на този прозорец е била четиристотин и двайсет долара, но още преди трийсет години. Днес би струвал осем пъти по толкова.

— Ще му спусна капаците — каза Джак.

Слязоха на втория етаж, където имаше повече стаи и още повече чупки и завои по коридорите. Светлината, влизаща през прозорците, бе чувствително отслабнала, тъй като слънцето се скриваше зад планината. Господин Улман им показа една-две стаи и това беше всичко. Минаха покрай двеста и седемнайсета, онази, за която го бе предупредил Дик Халоран, без да забавят крачка. Дани с тревожна възбуда огледа плочката с номера над вратата.

Стигнаха до първия етаж. Там господин Улман не ги води в никоя стая и накрая се озоваха пред застланото с дебел килим стълбище, което водеше към фоайето.

— Тук е вашият апартамент — съобщи Улман. — Надявам се да ви задоволява.

Влязоха вътре. Дани бе подготвен и за най-лошото. Но там нямаше нищо.

Уенди Торънс изпита огромно облекчение. Президентският апартамент с неговата студена елегантност я беше накарал да се почувства неловко и неуютно. Този тук беше далеч по-семпъл и приятен.

Уенди бе склонна да го приеме за свой дом в разстояние на един сезон.

— Много е симпатичен — каза тя на Улман и сама усети в тона си благодарност.

— Непретенциозен, но удобен — кимна Улман. — През сезона тук живеят готвачът и жена му или помощникът му, ако не е женен.

— Значи господин Халоран е живял тук? — намеси се Дани.

— Точно така — наклони глава към него Улман. — Заедно с господин Невърс. — После се обърна към Джак и Уенди. — Това е дневната.

Имаше няколко кресла, които изглеждаха удобни, но не скъпи, малка масичка, очевидно доста луксозна някога, но сега олющена отстрани, две библиотечки (натъпкани със съкратените издания на „Рийдърс Дайджест“ и криминални поредици от четирийсетте години, както Уенди забеляза развеселена) и телевизор с неизвестна марка, който далеч не изглеждаше така изискан като онези по стаите за гости.

— Няма кухня, естествено — поясни Улман, — но пък има кухненски асансьор, който директно ви свързва с кухнята. — Той плъзна настрани някакъв капак в стената и вътре се откри широк квадратен поднос. Улман го блъсна и той изчезна надолу, като проточи зад себе си здрав шнур.

— Това е таен проход! — възбудено побутна Дани майка си, като за миг забрави всичките си страхове покрай тая тъй интересна шахта в стената. — Също като в „Абът и Костело се срещат с чудовищата“.

Господин Улман се смръщи, но Уенди се усмихна заговорнически на сина си. Дани изтича към кухненския асансьор и погледна надолу в шахтата.

— Насам, моля — подкани ги Улман.

Отвори една врата на отсрещния край на дневната и зад нея се откри спалнята — светла и просторна. Вътре имаше две единични легла. Уенди погледна мъжа си, усмихна се и сви рамене.

— Няма проблем — успокои я Джак. — Ще ги съединим.

— Моля? — искрено учуден го изгледа през рамо Улман.

— Леглата — поясни любезно Джак. — Ще ги приближим едно до друго.

— О, разбира се — отвърна Улман, леко сконфузен за миг, и от шията към лицето му плъзна червенина. — Както желаете.

Той ги поведе обратно към дневната, от която се влизаше в по-малка спалня с две койки една над друга. В единия ъгъл имаше радиатор, а подът бе застлан с килим, избродиран с кактуси и индианци. Уенди забеляза, че синът й е във възторг от него. Стените бяха облицовани с чамова ламперия.

— Дали ще можеш да изтраеш в тази стая една зима, шефе? — попита Джак.

— Ама разбира се. Ще спя на горната койка. Нали може?

— Щом така ти харесва.

— И килимът много ми харесва. Защо всичките ви килими не са като този, господин Улман?

За миг господин Улман придоби изражение, сякаш бе захапал лимон. После се усмихна и погали Дани по главата.

— Тук е твоето царство — заяви той. — А в банята се влиза през голямата спалня. Апартаментът не е голям, но все пак имате целия хотел на ваше разположение. Камината във фоайето е в пълна изправност, или поне така ме уверява Уотсън, и когато ви се прииска, спокойно можете да се храните в ресторанта. — Говореше с такъв тон, сякаш бе склонил да им направи голяма услуга.

— Добре — обади се Джак.

— Да слизаме ли вече долу? — попита господин Улман.

— Ние сме готови — отвърна Уенди.

Слязоха с асансьора във фоайето, което сега беше съвършено празно, ако не се броеше Уотсън, който, облечен в кожено яке, се бе облегнал на вратата и чоплеше зъбите си с клечка.

— Мислех, че вече си на километри оттук — студено му подхвърли Улман.

— Позабавих се, за да подсетя господин Торънс за бойлера — обясни Уотсън, като се поизправи. — Само го наглеждайте редовно, приятелю, и всичко ще е наред. От време на време смъквайте налягането, че нали ви обясних за стрелката. Тя пълзи.

Тя пълзи, повтори си наум Дани и думите отекнаха в дългия пуст коридор на съзнанието му, коридор, целият покрит с огледала, в които хората рядко поглеждаха.

— Непременно — обеща татко му.

— Сигурен съм, че ще се оправите — заяви Уотсън и стисна ръката на Джак. После се обърна към Уенди и почтително сведе глава. — Госпожо.

— Драго ми е — промълви Уенди, уплашена, че думите й ще прозвучат абсурдно, но съвсем не беше така. Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и след като чу само няколко кратки изречения от този човек Уотсън, реши за себе си, че е жив символ на Запада. Готова бе да забрави похотливото му смигване преди малко.

— Ето и младия господин Торънс — сериозно отбеляза Уотсън и протегна ръка. Дани, когото бяха научили да се ръкува още преди една година, също протегна своята и усети как дланта му се скри в едрата лапа. — Да пазиш майка си и татко си, Дан.

— Да, сър.

Уотсън пусна ръчичката на Дани и се изправи. Сега беше ред да се здрависа с Улман.

— До догодина, господине — каза му.

— Дванайсети май, Уотсън — отвърна Улман. — Нито ден по-късно, нито ден по-рано.

— Да, сър — потвърди Уотсън, а Джак ясно долови неизказаната ругатня: … Върви на майната си, дребосъчест педал такъв!

— Приятно прекарване на зимата, господин Улман.

— Едва ли ще е приятно — надуто процеди Улман.

Уотсън отвори едното крило на голямата входна врата. Вятърът, засилил воя си, развя яката на коженото му сако.

— А вие, семейство, да се пазите — махна им той за довиждане.

Отговори му Дани:

— Ще се пазим, сър.

И Уотсън, чийто не толкова далечен предшественик беше притежавал хотела, се изниза смирено през вратата. Тя се затвори зад него, заглушавайки шума на вятъра. Тримата го наблюдаваха и чуха как изтрополи по предните стълби с грубите си каубойски ботуши. После бързо прекоси паркинга до очукания си пикап. Когато го запали, от ръждясалия ауспух се проточи синкава струя дим. Продължаваха да мълчат, сякаш омагьосани, докато той даде на заден ход и после излезе от паркинга. Камиончето изчезна зад възвишението на хълма, после се показа отново на главния път, насочено на запад.

За миг Дани се почувства по-самотен отвсякога в живота си.

13. На главния вход

Семейство Торънс бяха застанали един до друг пред парадния вход на хотел „Панорама“, сякаш позираха за снимка — Дани в средата, със затворен до брадата цип на якето си от миналата година, вече доста поомаляло и протъркано на лактите, зад него Уенди, поставила ръка на рамото му, и от лявата му страна Джак, който го милваше леко по главата.

Господин Улман беше застанал на по-долното стъпало, облечен в скъпо на вид палто от кафяв мохер. Слънцето вече изцяло се бе скрило зад планините и ги поръбваше със златен блясък, а удължените сенки наоколо бяха обагрени в тъмнолилаво. Единствените три превозни средства, останали на паркинга, бяха хотелското камионче, Улмановият линкълн-континентал и вехтият фолксваген на Торънсови.

— Дадох ви вече връзката с ключове — каза Улман на Джак — и се надявам, че всичко ви е ясно за котлето и бойлера.

Джак кимна, почувствал искрена симпатия към Улман. Сезонът бе акуратно приключен, всичко бе оставено в пълна готовност до дванайсети май идущата година — нито ден по-рано, нито ден по-късно, — но Улман, който носеше цялата отговорност за оборудването и неговата изправност, все се боеше да не би някъде нещо из любимия му хотел да не е в ред.

— Смятам, че за всичко е помислено — каза Джак.

— Е, добре. Ще се обаждам редовно. — Ала все още се бавеше и не си тръгваше, сякаш чакаше вятърът да се намеси и да го издуха до колата му. Въздъхна. — Пожелавам ви приятно прекарване, господин Торънс, госпожо Торънс. И на теб, Дани.

— Благодаря, сър — рече Дани. — И на вас приятно прекарване.

— Едва ли — пак отвърна Улман, а в гласа му се долавяше тъга. — Честно казано, хотелът във Флорида е истинска дупка. „Панорама“ си е моята слабост. Грижете се добре за него, докато ме няма, господин Торънс.

— Вярвам, че ще заварите хотела тук, когато дойдете напролет — рече Джак, а в главата на Дани проблесна мисъл (но дали ще заварите нас?) и тутакси изчезна.

— Разбира се, че ще го заваря.

Улман насочи поглед към игрището, зад което храстите във форма на животни се полюшваха от вятъра. После отново кимна, вече съвсем делово.

— Е, довиждане тогава.

С бързи крачки отиде до колата си — абсурдно голяма за такъв дребен човек — и се качи в нея. Моторът на линкълна се събуди с бръмчене, стоповете просветнаха, докато колата се изтегляше от паркинга, и щом освободи мястото си, Джак прочете табелката с надпис „Запазено за г-н Улман, управител“.

Тримата изпроводиха с поглед колата, насочена към източния склон, докато тя се скри. Когато изчезна, някое време се гледаха мълчаливо, почти изплашено. Бяха съвсем сами. Сухи листа се гонеха безредно по ниско окосената поляна, изгубила натруфения си за пред гостите вид. Вече нямаше кой да види как по тревата се пръсват съсухрени пожълтели листа освен тях тримата. Тази мисъл породи у Джак странното усещане, че жизнената му сила е угаснала до тлееща искрица, додето хотелът и пространството около него изведнъж бяха удвоили размерите си и злокобно ги облъхваха с мрачната си неодушевена власт.

Мълчанието наруши Уенди:

— Какво става, шефе? Носът ти тече като пожарен кран. Хайде да влизаме вътре.

Това и направиха, като затвориха плътно вратата, откъсвайки се от неуморния вой на вятъра.

ЧАСТ ТРЕТА
Гнездото на осите

14. Горе на покрива

„Ах ти, гадино проклета!“

Джак Торънс изкрещя тези думи едновременно обзет от изненада и болка, бръсна с ръка голямата, бавно пъплеща по синия му работен комбинезон оса, която го бе ужилила, и бързо се закатери нагоре по покрива, като хвърли поглед през рамо, да види не го ли преследват нейни братя и сестри от гнездото, с което бе започнал война. Ако се вдигнеха и други оси, щеше да стане лошо: гнездото се намираше помежду него и стълбата, а капандурата, водеща към таванското помещение, беше заключена отвътре. Намираше се на двайсет метра височина над настлан с циментови плочи вътрешен двор помежду хотела и поляната.

Ала в прозрачно чистия въздух над гнездото цареше спокойствие.

Джак подсвирна мрачно през зъби, седна на самия връх на покрива, спуснал крака откъм противоположните му скатове, и разгледа десния си показалец. Вече бе започнал да се подува, а май трябваше да мине отново покрай гнездото и да слезе по стълбата, за да му сложи малко лед.

Беше двайсети октомври. Уенди и Дани бяха отишли до Сайдуиндър с хотелското камионче (старичък, поразтракан додж, който въпреки всичко бе по-надежден от фолксвагена, вече почти предал богу дух). Искаха да купят три галона мляко и да направят някои покупки за Коледа. Още беше рано за празничното празнуване, но не се знаеше, кога ще ги затисне снегът. Вече бе имало няколко превалявания и в някои участъци пътят, водещ надолу от „Панорама“, беше доста хлъзгав от нощните заледявания.

Есента се случи едва ли не неземно красива. През трите им седмици престой дните един след друг се нижеха, окъпани в слънце и злато. Сутрин беше доста хладно наистина, но следобед температурата се качваше докъм двайсет градуса — идеалният момент да се покатери на леко наклонения покрив на „Панорама“ и да подмени счупените керемиди. Както призна пред Уенди, Джак би могъл да свърши тази работа още преди четири дни, но не виждаше причини да бърза. Оттук горе гледката бе чудно живописна и засенчваше дори изгледа от президентския апартамент. Но което бе още по-важно, работата му действаше успокояващо. На покрива се усещаше оздравял от мъчещите го през последните три години рани, обзет от душевен покой. Преживяното през тях оттук изглеждаше като нереален кошмар.

Само тези оси… Смешното в цялата работа беше, че всеки път, щом се сетеше за поправката на покрива, си напомняше да се пази от оси, дори си бе купил флакон със спрей против тях. Ала тази сутрин покоят и тишината бяха тъй властни, че вниманието му се притъпи. В съзнанието му се разиграваха сцени от пиесата, които се канеше да напише вечерта. Работата му вървеше добре и макар Уенди да не говореше много на тая тема, той усещаше, че е доволна. През последните шест злополучни месеца в Стовингтън се беше запънал на възловата сцена между Денкър, директора садист, и Гари Бенсън, младия главен герой. По онова време така му се пиеше, че две не виждаше и едва успяваше да се съсредоточи върху класните си занятия, а какво оставаше за литературните му амбиции през свободното време.

Но през последните дванайсет вечери, докато седеше пред канцеларската пишеща машина, която бе взел от администрацията на долния етаж, непреодолимите трудности по магически начин се изпариха под пръстите му, както захарен памук се разтваря и изчезва безследно в устата. Почти без усилие бе представил в дълбочина характера на Денкър, който досега изглеждаше някак плосък, и почти наново бе написал цялото второ действие в този дух, като го обедини около тази нова сцена. Предполагаше, че в груб вид ще довърши работата за две седмици и до Нова година ще има в готов вид проклетата пиеса.

Имаше си агент в Ню Йорк — една доста отракана червенокоса жена на име Филис Сандлър, която пушеше цигари без филтър, пиеше бренди от пластмасова чашка и вярваше, че най-голямото светило на литературния хоризонт е Шон О’Кейси. Беше осигурила публикуването на три от разказите на Джак, включително и на този в „Ескуайър“. Той й бе писал за пиесата, наречена „Малкото училище“, чийто сюжет се градеше върху конфликта между Денкър, надарен студент, превърнал се в брутален директор на една гимназия в Нова Англия, и Гари Бенсън, ученик, в когото той вижда себе си като млад. Филис му бе отговорила, че проявява интерес и му препоръчва да попрочете Шон О’ Кейси, преди да се залови за работа. След това отново му писа, за да го пита къде, по дяволите, е пиесата. Той й изпрати мрачен отговор, че връзката между ръката и писания текст е прекъсната за неопределено време — може би завинаги, — тъй като е попаднал в оная неподдаваща се на рационално обяснение зона, известна като „творческо задръстване“. Но сега изглежда, че тя все пак щеше да получи пиесата. Дали щеше да е добра и щеше ли да види бял свят на сцена, бе съвсем отделен въпрос, който не го вълнуваше особено. Имаше чувството, че задънената улица, в която бе попаднала пиесата, е един колосален символ на лошите години в Стовингтън, на брака, който едва не бе разбил, подобно на пощуряло хлапе, озовало се случайно в пилотската кабина на самолет, на ужасната случка, когато нарани сина си, на инцидента на паркинга с Джордж Хатфийлд — не можеше да си затваря очите, че станалото е в резултат на случайно избухване. Сега си мислеше, че проблемът му с алкохола отчасти се е дължал на несъзнателното желание да се освободи от Стовингтън и сигурността, задушаваща всичките му творчески импулси. Беше спрял да пие, но жаждата му за свобода не бе угаснала. Затова и така се получи с Джордж Хатфийлд. Сега от онези дни бе останала само пиесата на бюрото му в общата им спалня с Уенди, а когато завършеше и нея и я изпратеше в агенцията на Филис, вече можеше да се захване с други неща. Не роман във всеки случай, нямаше желание да пристъпва в блатистата територия на ново тригодишно начинание, но непременно щеше да продължи с разказите. Може би щеше да подготви цял сборник с разкази.

Като внимателно пълзеше на длани и колене, той се смъкна заднишком по покрива и стигна до мястото, където се намираше гнездото на осите. Надникна през дупката, образувана от извадените керемиди — по повърхността на гнездото пъплеха няколко оси. Бяха от едрите, най-злите, не от жълтите, които са по-малки и безобидни. Изглеждаха позамаяни от есенните температури, но Джак, който още от детството си имаше известен опит с осите, смяташе, че е имал късмет, задето го ухапа само една оса. Представяше си какво би станало, ако Улман беше извикал работник за покрива в разгара на лятото, когато човекът щеше да се окаже нападнат от цял рояк оси, хапещи го по лицето, ръцете и дори по краката през панталоните, а в такова положение лесно можеше да забрави, че се намира на двайсет метра от земята. Като нищо можеше да се прекатури долу, опитвайки да се запази от жилещите гадини.

В неделната притурка на някакъв вестник бе чел, че седем процента от автомобилните катастрофи с фатален край са с неизяснени причини. Няма механична повреда, нито превишена скорост, нито алкохол, нито лошо време. Просто катастрофирала кола в пуст участък от пътя и мъртъв шофьор, който не може да даде обяснения. В статията бе включено и интервю с патрул от пътната полиция, според когото голяма част от „загадъчните катастрофи“ се дължат на проникнали в купето насекоми.

Сега, докато гледаше в гнездото на осите, на Джак му се струваше, че то символизира преживяното от него (а и онова, което бе накарал близките му да преживеят), но в същото време е и добра поличба за бъдещето. Как иначе да обясни нещата, които му се случиха? Все още бе убеден, че поредицата от злощастни събития в Стовингтън трябваше да се разглежда не като резултат от активното поведение на Джак Торънс, а като сполетяла го съдба. Имаше доста колеги, дори няколко от тях в Катедрата по английски, които здравата попийваха. Зак Туни изпиваше по една бъчвичка бира през почивните дни, додето гледаше футбол и стари филми по телевизията, но през седмицата беше трезвен като кукуряк — да пийне слаб коктейл с обяда, за него беше събитие.

А той и Ал Шокли бяха алкохолици. Бяха се намерили — и двамата презрени от обществото като пропаднали, но все още запазили чувството си за социално общуване дотам, че да предпочитат да се наливат в компания, отколкото сами. Сега, докато гледаше осите с инстинкта им да унищожават всичко освен царицата на гнездото, си даваше сметка, че все още е алкохолик и вероятно бе такъв от абитуриентския си бал в гимназията, когато за пръв път бе вкусил алкохол. Това нямаше нищо общо със силата на волята, с морала или със стабилността на характера му. Някъде вътре у него вероятно имаше прекъсната верига или повреден прекъсвач и той бе запратен по надолнището, отначало бавно, а после с все по-голямо ускорение, когато службата в Стовингтън бе започнала да му оказва психически натиск. Едно дълго и хлъзгаво надолнище, в дъното на което имаше смачкан велосипед и син със счупена ръка. Джак Торънс в пасивен залог. Същото беше и с избухливия му нрав. През целия си живот неуспешно се бе опитвал да се въздържа. Още си спомняше как, когато беше на седем години, една съседка му се скара, задето си играе с кибрит. Той излезе на улицата и запрати камък по първата минаваща кола. Баща му бе видял това и се нахвърли върху малкия Джаки с крясъци. Беше насинил задничето му… а също и окото му. А когато баща му, мърморейки, се прибра да разбере какво дават по телевизията, на пътя на Джак се изпречи бездомно куче, което той с ритник запрати в канавката. Имаше поне двайсет сериозни сбивания в прогимназията и още повече в гимназията, заради което два пъти го бяха заплашвали с изключване въпреки високите му оценки. За известно време футболът беше послужил като отдушник, макар добре да си спомняше как по време на всяка игра биваше силно раздразнен от някой противников играч. Ала беше превъзходен футболист и съзнаваше, че за това трябва да благославя и същевременно да вини избухливия си нрав. Играта не му доставяше удоволствие. При всеки мач набираше горчилка и се бореше за отмъщение.

И все пак не беше се чувствал гузен, задето често се държеше като истински негодник. В своето съзнание той се виждаше като Джак Торънс, симпатягата, който все пак един ден трябваше да се научи да се справя с лошия си характер, преди да си създаде сериозни неприятности. По същия начин щеше да се научи да се справя и с пиенето си. Ала той бе не само алкохолик в практическия смисъл на думата, а и емоционален алкохолик и тези му две страни се свързваха неразделно някъде дълбоко в душата му, където бе страшно да се погледне. И все пак за него нямаше значение дали началните подбуди са свързани или отделни, дали са социологични, психологични или физиологични. Налагало му се бе да понася резултата от тях: сбиванията, пердаха от баща си, обясненията пред учители, а по-късно махмурлука, постепенно рушащия се брак, смачканото колело от велосипед с щръкнали нагоре спици, счупената ръка на Дани. И Джордж Хатфийлд, разбира се. Имаше чувството, че неволно е бръкнал в огромното Гнездо оси на Живота. Като литературен образ това не струваше. Като словесен паралел на действителността обаче вършеше работа. Ръката му беше пропаднала там през счупена керемида точно в разгара на лятото и цялата беше пламнала от болка, разрушила всяка разумна мисъл и заличила смисъла на понятието „цивилизовано поведение“. Нима можеш да се държиш като разсъждаващо човешко същество, когато в ръката ти се забиват безброй нажежени игли? Нима можеш да живееш спокойно сред любовта на най-близките и най-скъпите си, когато от самата тъкан на нещата (тъй невинна на пръв поглед) срещу теб бълва кафеникавият разлютен облак? Можеш ли да бъдеш държан отговорен за действията си, когато тичаш в безумно отчаяние по наклонен покрив на двайсет метра височина от земята, без да знаеш къде отиваш, без да си спомняш, че изтръпналите ти от ужаса, препъващи се крака могат да те отведат отвъд водосточната тръба към смъртта ти върху бетонния плочник долу? Според Джак не беше възможно. Когато неволно си пъхнеш ръката в гнездото на осите, ти не си направил сделка със Сатаната да се откажеш от цивилизованата си същност със заложените в нея клонки, наречени любов, уважение и достойнство. То е зло, което те сполетява изневиделица. Пасивно, без да имаш думата, преставаш да бъдеш разумно създание и се превръщаш в същество, ръководено само от нервните си окончания: от образован човек в ревяща човекоподобна маймуна, при това само за пет кратки секунди.

Замисли се за Джордж Хатфийлд.

Висок и русокос, Джордж бе едва ли не неприлично красиво момче. В прилепналите си избелели джинси и фланелка с емблемата на Стовингтън с небрежно вдигнати до лактите ръкави, които откриваха приятно загорелите му ръце, на Джак той напомняше младия Робърт Редфорд. Несъмнено се ползваше с огромен успех сред момичетата — също като блестящия футболист Джак Торънс десет години по-рано. Джак с ръка на сърцето можеше да си каже, че не завижда на Джордж за привлекателната му външност; всъщност дори несъзнателно бе започнал да оприличава на него героя от пиесата си Гари Бенсън — идеалния антипод на мрачния, озлобен и застаряващ Денкър, у когото се трупаше омраза към Гари. Ала той, Джак Торънс, никога не бе изпитвал нещо подобно към Джордж. В противен случай би го осъзнал. Напълно сигурен бе в това.

В часовете му в Стовингтън Джордж бе прелитал като безгрижна птичка. Като изявен футболист и бейзболист, той се радваше на доста облекчена академична програма и напълно се задоволяваше с оценките „добър“ и тук-там „много добър“ по история и ботаника. На игрището гореше от амбиция, но в класната стая беше твърде безразличен и съвсем не гонеше победа, а предпочиташе да се развлича. На Джак му беше добре познат този тип, и то повече от ученическите и студентските години, отколкото от преподавателската практика, където впечатленията му не бяха тъй непосредствени. Джордж Хатфийлд беше роден атлет. В клас действително беше спокоен и непретенциозен, ала бъдеше ли му приложено подходящото съчетание от стимули (като електродите към слепоочията на чудовището на Франкенщайн, каза си мрачно Джак), ставаше неудържим.

През януари Джордж кандидатства заедно с още двайсетина други за състезателния отбор по дебати. Беше пределно откровен пред Джак. Баща му, добре поставен юрисконсулт, държеше синът да тръгне по неговия път. Джордж не възразяваше, тъй като не изпитваше непреодолимо влечение към никакво друго поприще. Оценките му наистина не бяха от най-високите, но в гимназията не си струваше човек да се натяга прекалено. Щом се наложеше, бащата щеше да подръпне някоя и друга връзка. А и спортната слава на Джордж щеше да му отвори доста врати. Ала Брайън Хатфийлд държеше синът му да влезе в отбора за дебати. Това щеше да е полезна практика за него, а и сериозна препоръка за постъпване във висш институт по право. И тъй, Джордж влезе в отбора, а в края на март Джак го изхвърли от него.

Вътрешните състезания, проведени в отбора в края на зимата, запалиха състезателния дух на Джордж Хатфийлд. Той настървено подготвяше доводите и контрадоводите си, без значение дали темата беше легализирането на марихуаната, възстановяването на смъртното наказание или сконтото при нефтодобива. Джордж положи доста труд, за да бъде добре осведомен, а по природа беше достатъчно безгрижен, за да му е все едно на коя страна ще застане — едно рядко срещано и ценно качество дори при най-опитните дебатиращи и Джак не можеше да го отрече. Дотук добре.

Само че Джордж Хатфийлд заекваше.

При него това не беше недъг и в час дори не личеше — там Джордж винаги бе сдържан и спокоен, дори и в случаите, когато нямаше домашно; още по-малко му пречеше на игрището, където красноречието не беше добродетел и дори можеха да те изхвърлят от играта за много приказки.

Когато Джордж се увлечеше в дебата, заекването му се проявяваше и колкото повече се разпалваше, толкова повече му пречеше то. А усетеше ли, че е притиснал опонента си в ъгъла, сякаш парализа обхващаше речевите му центрове и устата и той замръзваше, а през това време секундите неумолимо течаха. Беше просто болезнено да го гледа човек.

— И тт-така,аз сс-смят-ттам,че фф-фактите, цитт-ти-рани от господин Дддорски напп-пълно се обезсмислят от пп-последните ппромени в зз-законодателството…

Тогава звънецът на хронометъра иззвъняваше и Джордж мяташе яростен поглед към Джак, седнал до него. В такива мигове младежът силно се изчервяваше и започваше несъзнателно да мачка в ръка листа с бележките си.

И все пак Джак бе задържал Джордж дълго след очевидните причини за спуканите гуми, с надеждата, че той ще преодолее недостатъка си. Спомняше си един късен следобед около седмица преди неохотно взетото решение да го изключи. Джордж бе останал, след като всички други си бяха отишли, и гневно се обърна към Джак.

— Вие преместихте хронометъра напред.

— Какво говориш, Джордж?

— Не пп-получих пп-полагащите ми се пп-пет минути. Ппреместихте го напред. Гледах си часовника.

— Може да се яви известна разлика между часовника и хронометъра, Джордж. Но аз не съм докосвал скалата, честна скаутска!

— Нн-направихте го!

Дръзкото и предизвикателно държане на Джордж разпали гняв и у Джак. Беше се въздържал от алкохол вече два месеца, два непоносимо дълги месеца, и беше изнервен до смърт. Направи последен опит да се сдържи.

— Уверявам те, че не съм направил такова нещо, Джордж. Заекването ти е виновно. Имаш ли представа коя е причината за него? В час не се проявява.

— Аз нн-не зз-заеквам!

— Недей да крещиш.

— Сс-само търсите пп-повод! Не ме искате в пп-проклетия отбор!

— Говори по-тихо, казах. Нека го обсъдим разумно.

— Вв-вървете по дяволите!

— Джордж, ако успяваш да контролираш заекването си, с радост ще те задържа в отбора. Ти се подготвяш добре и си достатъчно компетентен по темата, което означава, че рядко могат да те изненадат. Но всичко губи смисъл, ако не успееш да овладееш това…

— Аз нн-никога не съм заеквал! — изкрещя Джордж. — Вв-вие сте виновен! Ако друг водеше отбора пп-по дд-деба-ти, щях да мога…

Ядът на Джак се покачи с още една степен.

— Джордж, от теб никога няма да излезе добър юрисконсулт или адвокат, ако не се справиш с този проблем. Правото не е като футбола. Двата часа тренировки на ден не ти гарантират успех. Как си представяш да се изправиш пред Управителния съвет и да кажеш: „А сс-сега гг-госпо-да, дд-да обсъдим един вв-въпрос.“

Внезапно цял пламна, но не от гняв, а от срам заради собствената си жестокост. Пред себе си нямаше мъж, а седемнайсетгодишно момче, сблъскало се с първото поражение в живота си, което може би по единствения възможен за него начин молеше Джак за помощ.

Джордж го стрелна с последен гневен поглед и устните му се изкривиха в усилие да произнесат думите:

— Вв-вие го пп-преместихте нн-напред! Мм-мразите ме, защото зз-знаете… вие зз-знаете…

С неразбираем крясък той се втурна навън от стаята и блъсна вратата така силно, че стъклата на прозорците затрепераха. Джак остана закован на мястото си и повече усещаше, отколкото чуваше ехото от маратонките на Джордж по празния коридор. Бе още в плен на яда и срама си от подигравката срещу заекването на момчето и първата му мисъл беше белязана от злорадо удовлетворение: за първи път в живота си Джордж Хатфийлд искаше нещо, което не можеше да има. За първи път се случваше татковите парички да не могат да уредят проблема. Не можеш да подкупиш речевия център. Не можеш да предложиш на езика една петдесетачка повече на седмица и премия за Коледа, за да престане да заяжда като игличка на грамофон в жлеба на дефектна плоча. После злорадството му бе погълнато от срама и той се почувства по същия начин, както след като счупи ръката на Дани. Мили Господи, аз не съм негодник. Моля те! Нездравото озлобление срещу дефекта на Джордж бе по-присъщо на Денкър от пиесата, отколкото на Джак Торънс, драматурга.

Мразите ме, защото знаете…

Какво знаеше?

Какво би могъл да знае за Джордж Хатфийлд, та да го намрази? Че цялото бъдеще беше пред него? Че приличаше донякъде на Робърт Редфорд и всякакви разговори сред момичетата секваха, когато той скачаше от трамплина над басейна с двойно превъртане? Или че играеше футбол и бейзбол с вродена, неподражаема грация?

Смешно! Пълен абсурд. За нищо не завиждаше на Джордж Хатфийлд. Истината бе, че самият той страдаше повече от Джордж заради заекването му, защото момчето имаше отличен усет към дебатите. А дори Джак да беше мръднал хронометъра напред — но той, разбира се, не го беше направил, — то би било само за да спести на себе си и на останалите участници в отбора смущението от заекването на Джордж. И да бе преместил хронометъра, то щеше да е само за да… за да отърве Джордж от мъките му.

Само че той не беше премествал хронометъра напред. Съвсем сигурен бе в това.

Седмица по-късно го изключи от отбора и този път бе съумял да запази хладнокръвие. Всички крясъци и закани бяха дошли от страна на Джордж. А след още една седмица беше излязъл на паркинга през време на часа, за да вземе книгите, които бе оставил в багажника на фолксвагена, и завари Джордж коленичил пред колата с ловджийски нож в ръка и паднала над очите дълга руса коса. Дупчеше предната гума на фолксвагена. Задните бяха вече нарязани и бръмбарът беше приклекнал като уморено кученце.

На Джак му падна червена пелена пред очите и впоследствие успя да си припомни много малко от случилото се. Помнеше дрезгавото ръмжене, изтръгнало се от устата му:

— Е, Джордж, щом така искаш, ела тук да си получиш лекарството.

Помнеше и как Джордж стреснато вдигна към него уплашени очи. Беше промълвил: „Господин Торънс…“, сякаш за да обясни, че това е недоразумение, че гумите вече са били срязани, когато е дошъл, и че просто е почиствал калта от предните гуми с ножа, който случайно е носел в джоба си…

Джак се бе хвърлил напред с вдигнати юмруци и като че с усмивка на лицето си. Ала в последното не можеше да бъде сигурен.

Последното, което си спомняше, бе, че Джордж вдигна ножа пред себе си и процеди:

— Съветвам ви да не приближавате…

После отнякъде се появи госпожица Стронг, учителката по френски, която се мъчеше да задържи ръцете на Джак и викаше:

— Стига, Джак! Престани! Ще го убиеш!

Беше премигнал глуповато срещу нея. После видя ловджийския нож, проблясващ безобидно на асфалта на четири метра разстояние. Видя и фолксвагена, бедния, изстрадал бръмбар, ветеран на безброй среднощни пиянски пътешествия, грохнал на четирите си джанти. Забеляза нова хлътнатина на предния десен калник, а в средата й петно, което беше или червена боя, или кръв. За миг мислите съвсем се объркаха

(Господи Боже, все пак сме го ударили)

в главата му и му се стори, че отново е онази кошмарна нощ. После погледът му попадна върху Джордж, лежащ замаян и мигащ на земята. Участниците от отбора за дебати се бяха скупчили до вратата и гледаха момчето. По лицето му имаше кръв от една драскотина на челото, която не изглеждаше сериозна, ала кръв струеше и от едното му ухо, което вероятно означаваше мозъчно сътресение. Когато Джордж се опита да се изправи, Джак се изтръгна от госпожица Стронг и отиде при него. Опря ръка на гърдите му и го бутна назад.

— Недей да мърдаш — каза. — Лежи неподвижно. — После се обърна към госпожица Стронг, която ги наблюдаваше с ужас. — Моля ви, госпожице Стронг, повикайте училищния лекар.

Тя забърза към кабинета му, а той се обърна към учениците си, погледна ги открито, защото отново си бе възвърнал контрола, а когато беше на себе си, от него нямаше по-готин тип в целия щат Върмонт, те си го знаеха.

— Сега можете да си вървите — каза им тихо. — Утре ще се видим пак.

До края на седмицата обаче шестима участници напуснаха отбора, двама от които най-добрите, но това, разбира се, вече нямаше значение, защото му бяха съобщили, че самият той трябва да напусне.

И все пак се бе удържал да не пие, а това във всеки случай означаваше нещо.

Освен това не бе мразил Джордж Хатфийлд. Сигурен беше в това. Станалото не беше негово дело, напротив, той беше потърпевшият.

Мразите ме, защото знаете…

Ала той не знаеше нищо. Нищичко. Би се заклел пред трона на Всевишния, както би се и заклел, че не е мръднал хронометъра с повече от минута напред. И то не от омраза, а от съжаление.

По покрива лениво пълзяха две оси близо до дупката.

Той ги наблюдава, докато те разпериха аеродинамичните си крехки, но учудващо пъргави крилца и отлетяха в октомврийските лъчи, вероятно за да ужилят някой друг. Господ им беше дал жила и според Джак те имаха право да ги използват по предназначение.

Колко ли дълго бе седял, загледан в дупката, под която се криеше една неприятна изненада, и бе ровил из старите въглени? Погледна часовника си. Почти половин час.

Спусна се до ръба на покрива, протегна единия си крак и опипом откри стълбата. Щеше да се спусне до пристройката, където на един висок рафт бе поставил флакона с отровата за оси, за да не я достигне Дани. Щеше да го вземе, отново да се качи горе и тогава те щяха да бъдат изненаданите. Ужилят ли те, можеш поне да си го върнеш. Той искрено вярваше в тази максима. След два часа гнездото щеше да бъде също тъй безобидно като смачкан на топка лист хартия и Дани можеше да си го сложи в стаята, ако иска. Той самият като дете бе държал в стаята си такова гнездо, издаващо бегъл лъх на пушек и газ. Дори и до главата си да го поставеше, то вече не можеше да му навреди.

— Пооправих се.

Звукът на собствения му глас, отекнал уверено в следобедната тишина, му възвърна спокойствието, макар и да не бе имал намерение да го каже гласно. Наистина се чувстваше по-добре. Възможно беше човек да се издигне от пасивен залог в активен и да разглежда онова, което преди го е докарало почти до лудост, с чисто академичен интерес. А едва ли имаше по-подходящо място да го сториш от това тук.

Той слезе по стълбата, за да вземе флакона с отрова. Щяха да си платят те. Щяха да си платят, че са го ужилили.

15. Долу в предния двор

Преди две седмици Джак бе открил голям, боядисан в бяло плетен стол в дъното на бараката за инструменти и го бе преместил на площадката пред входа въпреки протестите на Уенди и твърденията й, че по-голяма грозотия от тази не е виждала в живота си. Седеше на него и се забавляваше с „Добре дошли, несгоди“ на Доктороу, когато чу шума на хотелското камионче по алеята. Жена му и синът му се връщаха.

Уенди умело го паркира на завоя и изключи мотора. Джак стана от стола и заслиза по стълбите да ги посрещне.

— Здравей, татко! — извика Дани и се затича към него. В ръката си държеше кутия. — Виж какво ми купи мама!

Джак вдигна сина си на ръце, завъртя го два пъти и го целуна.

— Джак Торънс, Юджин О’Нийл на своето поколение, американският Шекспир! — усмихната рече Уенди. — Каква изненада да ви срещна тук, толкова високо в планините!

— Хорската суетня ми дотегна, драга госпожо — отвърна той и плъзна ръце около кръста й. Целунаха се. — Как мина пътешествието?

— Много добре. Дани все се оплакваше, че много го друсам, но не видях никакви трудности с камиончето и… О, Джак, ти си го завършил!

Тя бе вдигнала очи към покрива и Дани проследи погледа й. Бегла сянка мина по лицето му, когато видя новите червени керемиди на покрива на западното крило на хотела, по-ярки на цвят от останалите. После погледна кутията в ръката си и личицето му се проясни. Картините, които Тони му показваше нощем, често го преследваха и наяве, но на дневна светлина му беше по-лесно да не им обръща внимание.

— Виж, тате, виж!

Джак взе кутията от сина си. Беше кола играчка. На капака имаше залепена снимката й — виолетов фолксваген, на кормилото на който седеше карикатурно чудовище с кръвясали очи и голям кариран каскет, обърнат с козирката назад.

Уенди му се усмихна и Джак й намигна.

— Точно това ти харесвам, шефе — каза Джак, като върна на Дани кутията. — Трезвият ти, практичен вкус към изискани вещи. Ти си истинско мое чедо.

— Мама каза, че ще ми помогнеш да я сглобя, когато се науча да чета гладко първата глава на книжката за Дик и Джейн.

— Няма да е по-рано от края на седмицата значи — заключи Джак. — Какво друго карате в приказното камионче, мадам?

— Тайна — дръпна го тя за ръката. — Не давам да гледаш. Някои от нещата са за теб. Ние с Дани ще ги пренесем. Ти можеш да вземеш млякото. На пода в кабината е.

— Ето за какво ти трябвам само — плесна се Джак по челото. — Само за товарно добиче. Носи тук, носи там.

— Не тук и там, а го отнеси в кухнята, господинчо.

— А, това е прекалено! — викна той и с театрален апломб се строполи на земята.

Дани застана над него и се закиска.

— Ставай, дърт вол такъв — подкани го Уенди и го побутна с върха на маратонката си.

— Чу ли? — обърна се той към Дани. — Тя ме нарече вол. Ти си свидетел.

— Свидетел съм, свидетел съм! — заскача весело покрай него Дани.

Джак седна на земята.

— Това ме подсети нещо, приятелче. И аз имам изненада за теб. На верандата е, до пепелника ми.

— Каква е тя?

— Забравих. Иди да я видиш сам.

Двамата застанаха един до друг, загледани след Дани, който тичешком прекоси поляната и се изкачи по стълбите към верандата, като прескачаше през две стъпала.

Джак прегърна Уенди през кръста.

— Щастлива ли си, мила?

Тя вдигна към него очи и много сериозно отвърна:

— Не съм била по-щастлива, откакто сме се оженили.

— Истината ли казваш?

— Самата божа истина.

Той я притисна към себе си.

— Обичам те.

Тя отвърна на прегръдката му развълнувана. Джак Торънс не изричаше току-така тия думи; тя можеше да преброи на пръстите на двете си ръце случаите, когато й ги беше казвал и преди, и след женитбата им.

— И аз те обичам.

— Мамо! Мамо! — Дани вече беше на верандата и подскачаше възбуден. — Ела да видиш! Страхотно е!

— Какво е? — попита Уенди, докато прекосяваха паркинга, хванати за ръка.

— Забравих — отвърна Джак.

— О, ще ти го върна аз, ще видиш — закани му се шеговито тя и го бутна с лакът.

— Още тази вечер, надявам се — подхвърли Джак и се засмя. Миг по-късно попита: — Как мислиш, Дани дали е щастлив?

— Ти трябва да знаеш. Нали с теб води тия дълги разговори всяка вечер преди лягане.

— Обикновено ми разказва какъв иска да стане, като порасне, или разпитва дали Дядо Коледа е истински. Страшно го вълнува този въпрос. Очевидно приятелят му Скот е посял семената на съмнението. Но за хотела нищо не ми е казвал.

— На мен също — рече тя. Вече се качваха по стълбите към площадката. — Но той поначало си е мълчалив. Само че доста отслабна, Джак. Не се лъжа.

— Просто расте на височина.

Дани стоеше с гръб към тях. Разглеждаше нещо върху масичката до стола на Джак, но Уенди не можеше да види какво е.

— Освен това не се храни добре. Преди лапаше каквото му падне. Помниш ли го миналата година?

— Децата се променят — разсеяно я успокои Джак. — Чел съм го някъде в Спок. Стане ли на седем години, ще видиш какъв апетит ще му се отвори.

Спряха се на най-горното стъпало.

— А и доста време прекарва над книжките — добави тя. — Знам, че се мъчи да ни угоди… Да угоди на теб — допълни неохотно.

— Прави го най-вече в угода на себе си — поправи я Джак. — Никога не съм бил настоятелен по този въпрос. Дори ми се ще да не се престарава толкова.

— Ще ме сметнеш ли за глупава, ако му запиша час за преглед? В Сайдуиндър има лекар, доста млад човек, но доколкото разбрах от продавачката на пазара…

— Притесняваш се малко от наближаването на снега, нали?

Тя сви рамене.

— Да, сигурно. Ако смяташ, че е глупаво…

— Съвсем не. Дори не е лошо да запишеш часове и за трима ни. Като чуем от специалист, че сме здрави, нощем ще спим по-спокойно.

— Още следобед ще се обадя — каза тя.

— Мамо! Погледни, мамо!

Дани се затича към нея, хванал в ръцете си нещо голямо и сиво, и за един комично-трагичен момент тя си помисли, че е човешки мозък. После разбра какво е и инстинктивно се отдръпна.

Джак я прегърна през рамото.

— Не бой се. Обитателите, които не излетяха, са умъртвени. Използвах флакона.

Тя гледаше голямото гнездо на оси, което синът й държеше, но все така не смееше да го докосне.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Напълно. И аз държах такова в стаята си като дете. Татко ми го беше дал. Искаш ли да го поставиш в стаята си, Дани?

— Да. Още сега!

Той се втурна към двойната врата и после чуха приглушения му тропот по главното стълбище.

— Но там е имало оси — каза тя. — Ужили ли те някоя?

— Ето, подаде се черво — рече той и й показа пръста си. Отокът беше започнал да спада, но тя изохка и целуна пръста.

— Извади ли жилото?

— Осите не си оставят жилото. Пчелите го правят. Техните жила са като свредели. Жилата на осите са гладки. Точно това ги прави толкова опасни. Могат да жилят отново и отново.

— Джак, сигурен ли си, че гнездото е безопасно за Дани?

— Следвах стриктно инструкциите на флакона. Там пише, че отровата ги убива безотказно и после те се разпадат без остатък.

— Мразя ги — заяви тя.

— Кое? Осите?

— Всички жилещи гадини — отвърна тя и потръпна.

— Аз също — каза той и я прегърна.

16. Дани

Уенди чуваше откъм спалнята как пишещата машина, която Джак бе качил от долния етаж, оживяваше за трийсетина секунди, замлъкваше за минута-две и после отново изтракваше за кратко. Сякаш слушаше далечен картечен огън. Шумът бе музика за ушите й; толкова редовно Джак не бе работил още от втората година след женитбата им, когато бе написал разказа, публикуван от „Ескуайър“. Казваше, че пиесата ще бъде завършена в края на годината, за добро или лошо, и че ще се залови с нещо ново. Твърдеше, че не го е грижа дали ще се шуми около „Малкото училище“, когато Филис покаже тук-там пиесата, че няма да му мигне окото дори ако потъне незабелязана, и Уенди му вярваше. Самият акт на неговото писане я изпълваше с надежда не защото очакваше много нещо от творбата му, а защото съпругът й, изглежда, бавно затваряше някаква огромна врата на стая, пълна с чудовища. Отдавна бе опрял рамо на тази врата, но най-сетне имаше изглед да успее да я захлопне.

Всеки удар на клавиш я затваряше по мъничко.

— Виж, Дик, виж.

Дани седеше приведен над първото от петте окъсани букварчета, които Джак бе изровил след дълги часове прекарани в антикварните книжарници на Боулдър. Те щяха да изведат Дани на нивото за четене на втори клас — програма, която по мнението на Уенди беше твърде амбициозна и тя го беше казала на Джак. Синът им без съмнение беше интелигентен, но щеше да е грешка да го натоварват толкова отрано. Джак се бе съгласил. Изключваха всякаква принуда. Просто добре беше да са подготвени, ако детето започнеше бързо да напредва. А сега тя се питаше дали Джак не се бе оказал прав и в това си предвиждане.

Дани, подготвен от четири години гледане на „Улица Сезам“ и три на образователната програма „Електрическа компания“, напредваше с почти обезпокоителна скорост. Това я притесняваше. Постоянно седеше над книжките си, сякаш за него беше въпрос на живот и смърт да се научи да чете. Тревожеше я напрегнатото му личице, още по-бледо на светлината на настолната лампа, която поставиха в стаята му. Пръстчето му бавно следеше думите в буквара. Над тях имаше картинка, която Уенди смътно си спомняше от времето, когато тя самата бе в първи клас, преди деветнайсет години. Засмяно момченце с къдрава кестенява коса. Момиченце с къса рокличка и руси къдрици, хванало въженце за скачане. Куче, тичащо след голяма червена топка. Букварната троица — Дик, Джейн и Джип.

— „Виж, Джип тича — бавно четеше Дани. — Тичай, Джип, тичай. Тичай, тичай, тичай. — После млъкна и пръстчето му се премести на долния ред. — Виж тази… — Наведе се по-ниско и носът му почти докосна страницата. — Виж тази…“

— Не толкова отблизо, шефе — тихо му каза Уенди. — Ще си повредиш очите. Там пише…

— Не ми казвай! — извика той и рязко се изправи. В гласа му звучеше тревога. — Не ми казвай, мамо. Сам ще го прочета!

— Добре, миличко — успокоително изрече тя. — Само че това не е чак толкова важно. Повярвай ми.

Дани обаче отново се наведе над буквара със съсредоточено и напрегнато изражение. Наистина никак не й се нравеше всичко това.

— „Виж тази… тъ… пъ… Виж тази тъпъ… Топка!“ — Яростното тържество в гласа му я порази. — Виж тази топка.

— Точно така — каза тя. — Хайде, миличко, достатъчно за тази вечер.

— Още две странички, мамо. Моля те!

— Не, шефе! — Тя решително затвори книжката с червени корици. — Време е за лягане.

— Моля ти се!

— Не ме ядосвай, Дани. Мама е уморена.

— Добре — примирено рече той, но продължаваше да гледа с копнеж буквара.

— Иди да целунеш татко и после се измий. Не забравяй зъбките.

— Няма.

Той се измъкна от стаята, малко момченце с долнище на пижама и голяма плътна фланела с футболна топка отпред и надпис на гърба „Ню Ингланд Пейтриътс“.

Пишещата машина на Джак замлъкна и тя чу звънливото гласче на Дани:

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, шефе. Как беше?

— Мисля, че добре. Но мама ме накара да спра.

— Мама е била права. Минава осем и половина. Сега в банята ли отиваш?

— Да.

— Добре. Хубаво да се измиеш, че иначе от ушите ти ще поникнат картофи. И лук, и моркови, и репички…

Дани се изкиска, а после вратата на банята се хлопна. Ключалката изщрака. Дани беше много потаен в хигиенните си занимания, нещо съвсем неприсъщо за нея и Джак. Още един знак — а такива се появяваха непрекъснато, — че в дома им растеше отделно и самостоятелно човешко същество, а не просто копие на един от тях или комбинация от двамата. Това я натъжаваше малко. Един ден детето й щеше да бъде съвсем непознато за нея, а и тя за него… Но не тъй чужда, както тя чувстваше своята майка. Моля те, Господи, не позволявай да стане така! Нека и като порасне, да продължи да обича майка си.

Машината на Джак отново заработи на неравни интервали.

Както беше седнала на стола край малкото бюро на Дани, погледът й се спря върху гнездото на осите. Беше поставено на видно място на поличката до главата на Дани. Продължаваше да не й харесва въпреки уверенията, че е празно. Хрумна й, че може да има микроби в него, почуди се дали да не попита Джак, но реши, че той ще й се смее. Все пак щеше да се посъветва с лекаря утре, ако успееше да го види насаме.

Водата в банята продължаваше да тече. Тя стана и отиде в голямата спалня, за да се увери, че всичко е наред. Джак не вдигна очи към нея; беше потънал в света, който създаваше, втренчил невиждащ поглед в пишещата машина, с цигара между зъбите.

Тя леко почука на затворената врата на банята.

— Всичко наред ли е, шефе? Да не заспа?

Никакъв отговор.

— Дани?

Тишина. Тя натисна бравата. Беше заключено.

— Дани?

Започна да се притеснява. Освен течащата вода не се чуваше никакъв друг шум.

— Дани? Отвори вратата, момчето ми!

Никакъв отговор.

— Дани!

— За бога, Уенди! Не мога да мисля, ако се каниш цяла нощ да блъскаш по вратата.

— Дани се е заключил в банята и не ми отговаря.

Джак стана и заобиколи бюрото си. Изглеждаше раздразнен. Тропна веднъж силно по вратата.

— Отваряй, Дани! Стига шегички!

Никакъв отговор.

Джак почука по-силно.

— Казах, стига, шефе! Не се опитвай да отложиш лягането. Ще се пляскаме, ако не отвориш веднага.

Той си изпуска нервите, помисли си тя и страхът й нарасна. От онази вечер преди две години не беше посягал на Дани в яда си, но сега изглеждаше достатъчно нервиран, за да го направи.

— Дани, миличък… — подзе тя.

Никакъв отговор. Само шумът на течаща вода.

— Дани, ако ме принудиш да разбия бравата, обещавам ти, че тази вечер няма да можеш да лежиш по гръб — закани се Джак.

Нищо.

— Счупи я — каза тя и внезапно й стана трудно да говори. — Побързай!

Той вдигна крак и силно ритна бравата. Ключалката не се оказа солидна, тя веднага поддаде и вратата зейна отворена.

— Дани! — изпищя Уенди.

От крана на мивката течеше силна струя вода. До него лежеше отворената тубичка с паста за зъби. Дани седеше на ръба на ваната, стиснал здраво в ръка четката, а от устата му се стичаше пяна от пастата. Беше втренчен като в транс към огледалото над умивалника. На лицето му бе изписан ужас и нейната първа мисъл беше, че детето има епилептичен припадък и сигурно си е глътнало езика.

— Дани!

Дани не отговори, само издаде неразбираеми гърлени звуци. После бе изблъскана така силно, че залитна срещу стената, а Джак коленичи пред момченцето.

— Дани! — взе да го вика той. — Дани, Дани!

Щракна с пръсти пред невиждащите очи на детето.

— А, да — продума Дани. — Турнирна среща. Удар. Нъррр…

— Дани…

— Роук — промълви Дани и гласът му внезапно прозвуча дебело, почти по мъжки. — Роук. Удар. Чукчето за роук… То има две страни. Аааа…

— Божичко, Джак, какво му е?

Джак сграбчи момчето за раменете и силно го разтърси. Главата на Дани се разлюля безпомощно като балон, вързан за пръчка.

— Роук. Удар. Чес.

Джак отново го разтърси и очите на Дани неочаквано се проясниха. Четката за зъби изпадна от ръката му и тропна на теракотения под.

— Какво? — попита той и се озърна. Видя баща си, коленичил до него, и Уенди, застанала до стената. — Какво? — попита отново с нарастваща тревога. — Кк-какво е сс-станало…

— Недей заеква! — изкрещя Джак в лицето му. Дани изписка стреснат, телцето му се стегна, той се задърпа от баща си и избухна в плач. Поразен, Джак го притегли към себе си. — О, милото ми, извинявай! Прости ми, шефе. Моля ти се, не плачи! Извинявай. Всичко е наред.

Водата продължаваше да тече в умивалника и на Уенди й се стори, че неусетно е прекрачила в някакъв мъчителен кошмар, където времето вървеше назад и се връщаше към момента, когато пияният й съпруг бе счупил ръчичката на сина й, а после бе бъбрил уплашено буквално същите думи.

(О, милото ми. Извинявай. Прости ми, шефе. Моля те. Ужасно съжалявам.)

Тя изтича към тях, издърпа Дани от ръцете на Джак (забеляза гневния упрек, изписан на лицето на мъжа й, но го прибра в паметта си за по-късно обмисляне) и го вдигна. Отнесе го в малката спалня, както я бе прегърнал през шията, а Джак ги последва.

Тя седна на леглото на Дани и го залюля в прегръдките си, като му бъбреше несвързани утешителни думи. Погледна Джак, в чиито очи сега личеше само тревога. Той въпросително повдигна вежди срещу нея, а тя само отмаляло поклати глава.

— Дани — продължаваше да му нарежда. — Дани, Дани, Дани. Няма нищо, детето ми. Няма страшно, миличко. Всичко е наред.

Най-после Дани се поуспокои, само леко потрепваше в ръцете й. И все пак най-напред заговори на Джак, на Джак, който сега седеше до тях на леглото, от което тя отново усети старата тъпа болка

(Винаги той и все той на първо място)

на ревност. Джак му бе крещял, а тя го бе утешавала и въпреки това Дани се обърна именно към баща си.

— Извинявай, ако съм бил лош.

— Няма за какво да се извиняваш, шефе — разроши косата му Джак. — Какво, за бога, се случи?

Дани поклати глава бавно и замаяно.

— Аз… аз не знам. Защо ми каза да не заеквам, тате? Аз не заеквам.

— Разбира се, че не заекваш — разпалено го увери Джак, но Уенди усети как сърцето й се смръзва. Джак внезапно се бе уплашил от нещо и лицето му бе такова, сякаш беше зърнал призрак.

— Имаше нещо за някакъв хронометър… — измърмори Дани.

— Какво? — Джак се наведе напред, а детето се отдръпна и се притисна към майка си.

— Джак, ти го плашиш! — Гласът й беше висок и обвинителен.

Внезапно си даде сметка, че и тримата са уплашени. Но от какво?

— Аз не знам! Не знам! — забърбори Дани притеснено. — Аз какво… какво казах, тате?

— Нищо — измънка Джак.

Той извади кърпа от задния си джоб и си изтри устата. Уенди отново усети, че й прималява от усещането, че времето се връща назад. Този му жест си спомняше добре от пиянските му дни.

— Защо беше заключил вратата, Дани? — попита го кротко. — Защо го направи?

— Тони ми поръча така.

Те се спогледаха над главата му.

— А Тони обясни ли ти защо, сине? — попита тихо Джак.

— Аз си миех зъбите и си мислех за четенето — заразказва Дани. — Ама здравата си мислех. И тогава видях Тони надалеч в огледалото. Каза, че трябва да ми покаже нещо.

— Искаш да кажеш, че е стоял зад теб? — попита Уенди.

— Не, той беше в огледалото — упорито наблегна Дани. — Много навътре в него. После и аз влязох в огледалото. Другото, което си спомням, е как татко ме тръскаше и си помислих, че пак съм бил лош.

Джак трепна, все едно го удариха.

— Не, шефе — много тихо каза той.

— Значи Тони ти каза да заключиш вратата? — попита Уенди, като приглаждаше косата му.

— Да.

— И какво искаше да ти покаже той?

Дани се стегна в ръцете й, сякаш мускулчетата му се превърнаха в струни.

— Не помня — сковано отговори той. — Не ме питай. Аз… не помня нищо.

— Шшш! — прошушна Уенди разтревожена. Отново го залюля. — Няма нищо, щом не си спомняш, милото ми. Не се безпокой.

Най-сетне Дани отново започна да се отпуска.

— Искаш ли да остана малко с теб? Да ти прочета приказка?

— Не, само ми остави нощната лампа. — Той срамежливо погледна баща си. — Ти ще останеш ли, тате? Само за минутка?

— Разбира се, шефе.

Уенди въздъхна.

— Ще бъда в дневната, Джак.

— Добре.

Тя се изправи и погледна Дани, докато се пъхаше под завивките. Изглеждаше толкова мъничък.

— Наистина ли си добре вече, Дани?

— Добре съм, мамо. Само ми включи Снупи.

— Добре.

Тя включи нощната лампа с нарисувания на абажура Снупи, заспал на покрива на кучешката си колибка. Преди да пристигнат в хотела, никога не бе искал да спи на нощна лампа. Тя загаси голямата лампа и се обърна да ги погледне още веднъж — малкото бледо личице на Дани и това на Джак над него. Поколеба се за миг

(после и аз влязох в огледалото)

и накрая тихо напусна стаята.

— Доспа ли ти се? — попита Джак и отметна косата му от челцето.

— Да.

— Искаш ли да пийнеш вода?

— Не…

Мълчанието продължи пет минути. Дани лежеше неподвижен под ръката му. Решил, че детето е заспало, Джак се канеше да стане и да излезе безшумно, когато Дани пробъбра в полусън:

— Роук.

Джак се обърна към него стреснат.

— Дани?…

— Ти не би наранил мама, нали, тате? Нито пък мен?

— Не.

Отново настана тишина.

— Татко?

— Какво?

— Тони дойде и ми разправи за играта роук.

— Тъй ли, шефе? И какво ти каза?

— Не си спомням много. Каза, че редът е последователен. Като при бейзбола.

— Да. — Сърцето на Джак заби глухо в гърдите му. Откъде би могло момчето да знае тези неща? При роук редът наистина беше последователен. Не като при бейзбола, а като при крикета.

— Тате… — Вече почти спеше.

— Какво?

— Какво е чес?

— Не „чес“, а „чест“. Пише се с „т“ накрая. Ще запомниш ли, шефе?

Но Дани вече спеше и дишаше бавно и равномерно. Той поседя, загледан в него, обзет от силна обич към детето. Защо му се разкрещя така? Нямаше нищо чудно в това, че позаекна мъничко, при положение че току-що бе излязъл от състояние, подобно на транс. Пък и изобщо не бе споменал думата „хронометър“. Бъбреше нещо детско и неразбрано.

Само че откъде знаеше, че при роук се спазва последователен ред? Дали някой му го беше казал? Улман? Или Халоран?

Погледна към ръцете си. Несъзнателно ги бе свил в юмруци

(Господи колко ми е нужно да пийна нещо) и ноктите се забиваха болезнено в дланите му. Бавно се застави да ги отпусне.

— Обичам те, Дани — прошепна. — Господ ми е свидетел.

После излезе от стаята. Отново си беше изтървал нервите, само малко, но достатъчно, за да се почувства отмалял и изплашен. Едно питие би премахнало това усещане. О, да. Би премахнало това

(нещо за някакъв хронометър)

и всичко останало. Нямаше как да е сбъркал за тези думи. По никакъв начин. Всяка от тях бе прозвучала съвсем отчетливо. Той спря в коридора, озърна се назад и механично изтри устните си с носната кърпа.

На слабата светлина фигурите им се очертаваха само като тъмни силуети. Уенди, само по гащички, отиде до леглото, да му подпъхне завивките. Беше се отвил. Джак седеше на вратата и я гледаше как допря китка до челцето му.

— Има ли температура?

— Не. — Тя го целуна по бузката.

— Слава богу, че записа час за преглед — каза той, когато тя се върна при вратата. — Мислиш ли, че този лекар си разбира от работата.

— Продавачката каза, че бил добър. Само това знам.

— Ако нещо не е в ред, ще ви изпратя двамата при майка ти, Уенди.

— Не.

— Знам как се чувстваш по този въпрос — каза той и я прегърна.

— Изобщо не можеш да разбереш какво изпитвам към нея.

— Уенди, няма къде другаде да ви изпратя. Знаеш това.

— Ако дойдеш и ти…

— Изгубя ли тая работа, свършено е с нас — простичко рече той. — Знаеш го.

Тя кимна бавно. Знаеше го.

— Когато провеждах интервюто с Улман, сметнах, че просто си придава важност. Сега вече не съм толкова сигурен. Може би наистина не биваше да ви водя и вас двамата тук. Сред пустош в радиус от шейсет километра.

— Обичам те — промълви тя. — А Дани те обича още повече, ако изобщо е възможно. Ако ни отпратиш, той ще бъде съкрушен, Джак.

— Не говори така.

— Ако лекарят каже, че има нещо нередно, ще си потърся работа в Сайдуиндър — рече тя. — А ако не намеря нищо в Сайдуиндър, ще заминем с Дани в Боулдър. Не мога да ида при майка си, Джак. Не и при тези условия. Не искай това от мен. Аз… просто не мога.

— Да, разбирам те. Не се умърлушвай. Може и да му няма нищо.

— Може.

— В два часа ли беше прегледът?

— Да.

— Хайде да оставим вратата на стаята му отворена, Уенди.

— И аз така предпочитам. Макар да не вярвам, че повече ще се буди.

Ала той се събуди.

Бум… бум… бум-бум… БУМ-БУМ…

Бягаше надалеч от ужасните отекващи шумове по виещи се като лабиринт коридори, а босите му крачета газеха върху мека синьо-черна джунгла.

Всеки път, щом чуеше чукчето за роук да се тресне по стената някъде зад него, идеше му да изкрещи с все сила. Ала не биваше. Не биваше. Един вик би го издал и тогава

(тогава ЧЕС)

(Ела тук да си вземеш лекарството, проклет лигав ревльо!)

Той чуваше как човекът с този глас идва, идва за него, като разярен тигър в тази враждебна синьо-черна джунгла. Човекоядец.

(Ела ми, малък негоднико!)

Ако успееше да се добере до стълбите, водещи надолу, ако можеше да се измъкне от този трети етаж, щеше да бъде в безопасност. Дори с асансьора. Само да можеше да си припомни забравеното. Но беше тъмно и в ужаса си бе изгубил ориентация. Беше тичал по коридорите и сърцето му се бе качило чак в гърлото; усещаше го като изгаряща бучка лед. Смразяваше го страхът, че след всеки следващ завой може да се сблъска лице в лице с човека-тигър.

Трещенето вече бе точно зад гърба му, както и ужасните дрезгави крясъци.

Подлудяваше го свистящият шум, който чукчето за роук издаваше,

(роук… удар… роук… удар… ЧЕС)

преди да се стовари върху стената. Тихото шумолене на крака по килима, напомнящ джунгла. Обзет от паника, усещаш в устата си горчив сок.

(Ти ще си припомниш забравеното… Щеше ли наистина? Какво беше то?)

Зави покрай още един ъгъл и с нарастващо отчаяние откри, че от него изход няма. От три страни му се чумереха заключени врати. Западното крило. Намираше се в западното крило, а отвън долиташе воят на бурята, чието тъмно гърло сякаш се давеше със сняг.

Опря гръб на стената, вече хлипащ от ужас, а сърцето му се блъскаше като уловен в примка заек. Когато гърбът му намери опора в стената, покрита със светлосини копринени тапети, нашарени със зигзаговидни ивици, краката му омекнаха и той се свлече на земята, а въздухът излизаше със свистене от гърлото му.

По-силно. По-силно.

В коридора имаше тигър и сега той щеше да се покаже иззад ъгъла, крещящ в лунатичната си ярост и размахал чукчето за роук, защото тигърът беше двуног и това бе…

Внезапно се събуди задъхан и скочи в леглото с широко отворени очи, втренчени в мрака, и ръце, вдигнати пред лицето.

Имаше нещо на едната му ръка. Пълзеше.

Оси. Три на брой.

И тогава го ужилиха, сякаш и трите едновременно, и острата, пареща болка отприщи всички образи — те се стовариха върху него като тъмен поток и той запищя с все сила, а осите продължаваха отново и отново да го жилят.

Лампата светна и до леглото се появи татко, само по гащета. Зад него бе мама, сънена и уплашена.

— Махнете ги от мен! — изпищя Дани.

— О, Господи! — отрони Джак.

Той ги бе видял.

— Джак, какво му е? Какво му става?

Той не й отговори. Изтича до леглото, грабна възглавницата и взе да удря по размахващата се ръчица на Дани. Пак и пак. Тогава Уенди видя разлетелите се във въздуха жужащи насекоми.

— Вземи някакво списание! — извика й той през рамо. — Убий ги!

— Оси? — промълви тя и за миг замръзна, додето осъзнае станалото. После от знанието бликна чувството. — Оси, о, Божичко, Джак, ти каза…

— Млъкни, по дяволите, и ги убий! — изрева той. — Ще правиш ли каквото ти казвам?

Едната бе кацнала на бюрото на Дани. Тя грабна едно албумче за оцветяване и го стовари върху осата. На мястото й остана мазно кафяво петно.

— Има още една на завесата — каза той и изтича покрай нея с Дани на ръце.

Джак занесе детето в тяхната спалня и го сложи върху голямото легло откъм страната, където спеше Уенди.

— Лежи спокойно, Дани. Не се връщай оттатък, докато не ти кажа. Разбра ли?

С подпухнало и мокро от сълзи лице, Дани кимна.

— Браво на моето смело момче!

Джак изтича през коридора към стълбите. Зад себе си чу два пъти плясъка на цветното албумче, а после жена му извика от болка. Той не се спря, а изтича надолу по стълбите към тъмното фоайе. През кабинета на Улман изтича в кухнята, като пътем удари силно крака си в ръба на масивното бюро на Улман, но не усети нищо. Край умивалника на сушилка бяха наредени чиниите, които Уенди бе измила след вечеря. Той грабна голямата йенска купа най-отгоре, закачи една чиния и тя се разби с трясък на пода. Без да я поглежда, хукна обратно през кабинета и нагоре по стълбите.

Уенди стоеше отвън пред вратата на Дани и дишаше тежко. Лицето й беше бяло като платно, очите блестящи и изцъклени, а косата й висеше на влажни кичури.

— Убих всичките — с безжизнен глас отрони тя. — Но една ме ужили. Джак, ти каза, че всички са мъртви. — И се разплака.

Без да отговори нищо, той мина покрай нея и отнесе купата до леглото на Дани, край което бе гнездото. Беше неподвижно. Нямаше нищо там. Поне от външната страна. С рязко движение захлупи гнездото с купата.

— Готово — каза. — Хайде, ела.

Върнаха се заедно в голямата спалня.

— Къде те ужили? — попита я той.

— По… по китката.

— Дай да видя.

Тя му показа. Точно над гънките помежду дланта и китката се червенееше малка кръгла дупчица. Плътта бе започнала да подпухва.

— Алергична ли си към ужилване? — попита я той. — Помисли добре. Ако ти си алергична, нищо чудно и Дани да има непоносимост. Ужилили са го поне на пет-шест места.

— Не — отвърна тя малко по-спокойно. — Аз… Аз просто ги мразя, това е. Ненавиждам ги.

Дани седеше на леглото, хванал лявата си ръка, и ги гледаше. Очите му, заградени с побелели кръгове от шока, гледаха укорно Джак.

— Тате… ти каза, че си ги избил всичките. Ръката ми… Много ме боли.

— Дай да погледна, шефе. Не, няма да я пипам, така ще те заболи още повече. Само я протегни.

Той я протегна и Уенди изстена:

— О, Дани… О, бедната ти ръчичка!

По-късно лекарят щеше да преброи единайсет ужилвания, но те видяха само съзвездие от червени дупчици, сякаш ръката му бе поръсена с червен пипер. Имаше и силен оток. Беше станала като в рисуваните филмчета, когато Зайчето Бъни или Патокът Дафи се удареха с чука по невнимание.

— Уенди, донеси спрея от банята — нареди Джак.

Тя тръгна към банята, а той седна на леглото и загрижено обгърна раменцата на Дани.

— След като ти напръскаме ръката, искам да я снимам, шефе. А после ще спиш при нас, съгласен ли си?

— Да — отвърна Дани.

— Но защо ще ми правиш снимки?

— За да осъдим здравата някои хора. Задника ще им съдерем.

Уенди се върна с флакон в ръка, подобен на малък пожарогасител.

— Няма да боли, миличко — обеща тя и отхлупи капачето.

Дани си протегна ръката и тя я напръска от двете страни, додето цялата лъсна. Момченцето издаде въздишка и потръпна.

— Смъди ли? — попита тя.

— Не, помина ми малко.

— А сега тези. Сдъвчи ги. — Тя му подаде пет оранжеви таблетки детски аспирин. Дани ги взе и ги пъхна в устата си една по една.

— Не е ли много този аспирин? — попита Джак.

— И ужилванията са много — ядно му отвърна тя. — Върви да изхвърлиш това гнездо, Джак Торънс. Още сега.

— След малко — каза той.

Отиде до скрина и от най-горното му чекмедже извади фотоапарата си. После взе да рови за светкавицата.

— Какво правиш, Джак? — възкликна тя с малко истеричен тон.

— Ще ми снима ръката — осведоми я сериозно Дани. — А после ще съди някои хора. Ще им съдере задника. Нали така, татко?

— Така — мрачно потвърди Джак. Беше открил светкавицата и сега я прикрепяше към апарата. — Стой мирно, синко. Ще смъкнем към пет хиляди долара на ужилване.

— За какво става дума? — едва не изкрещя Уенди.

— Ще ти кажа за какво — отвърна той. — Следвах стриктно указанията, написани на онзи флакон. Ще ги съдим. Тая проклетия е била дефектна. Няма друг начин. Как иначе можеш да обясниш това?

— О! — успя тя само да отрони стъписана.

Направи четири снимки и Уенди отбеляза на всяка една часа, като сверяваше времето с часовничето медальон, което носеше на врата си. Дани, очарован от идеята, че ужилванията му може би струват много хиляди долари, започна да губи интерес и усети леко главоболие.

Когато Джак прибра апарата и разпростря полароидните снимки върху скрина да съхнат, Уенди попита:

— Дали да не го заведем на лекар още тази вечер?

— Не е нужно, щом не го боли много. Ако човек е алергичен към ужилване от оса, реакцията идва не по-късно от трийсет секунди.

— А каква е… реакцията?

— Изпада в кома. Или в конвулсии.

— О, Господи Боже! — Тя се сгуши посърнала и пребледняла,

— Как се чувстваш, синко? Дали ще можеш да заспиш?

Той премигна насреща им. Кошмарът беше поизбледнял в съзнанието му, но още чувстваше страх.

— Ако ми позволите да спя при вас.

— Разбира се — каза Уенди. — О, миличък, толкова ми е мъчно!

— Няма страшно, мамо.

Тя отново се разплака и Джак я прегърна.

— Уенди, кълна ти се, че следвах инструкциите.

— Изхвърли го още утре, моля те!

— То се знае.

Тримата си легнаха в голямото легло и Джак тъкмо се канеше да загаси лампата, когато внезапно отметна завивките.

— Ще трябва да направя снимка и на гнездото.

— Връщай се бързо.

— Добре.

Той отново извади камерата от скрина, взе последната батерия за светкавица и направи окуражителен жест към Дани, като сви палеца и показалеца си на кръгче. Дани му се усмихна и му върна жеста със здравата си ръка.

Бива си го хлапето, каза си, докато отиваше към стаята на Дани. Не му липсва кураж.

Нощната лампа все още светеше. Джак пристъпи до леглото и когато погледна към поличката до него, полазиха го ледени тръпки. Цялата му кожа настръхна.

Едва можеше да види нещо през прозрачната йенска купа. Вътрешната й стена гъмжеше от оси. Трудно беше да се каже колко са. Най-малко петдесет. А може би сто.

Сърцето му биеше на бавни, разтърсващи тласъци. Направи снимките, после остави апарата, за да им даде време да се проявят. Избърса устните си с длан. Една мисъл постоянно кръжеше в съзнанието му и отекваше

(Изпусна си нервите. Изпусна си нервите. Изпусна си нервите.)

с почти суеверен страх. Те се бяха върнали. Той бе убил осите, а те се бяха върнали.

Чуваше се как крещи пред уплашеното, разплакано личице на сина си: Недей да заекваш!

Отново си изтри устните. Отиде до бюрото на Дани и изрови голяма картонена кутия от мозайка. Взе я, отиде до полицата, подпъхна я внимателно под купата и я вдигна заедно с нея. Осите сърдито зажужаха в затвора си. После, притискайки здраво купата, за да не се изплъзне, излезе в коридора.

— Идваш ли да си лягаш, Джак? — чу се гласът на Уенди.

— Идваш ли да си лягаш, тате?

— Трябва да сляза долу за минутка — отвърна той, като се помъчи гласът му да звучи безгрижно.

Как беше станало това? Как, за Бога?

Флаконът във всеки случай не беше празен. Бе видял как от дюзата се вие бяло облаче, когато натисна пръстена. А когато след два часа се качи отново, бе изтръскал от дупката на гнездото купчинка мъртви насекоми.

Как тогава? Спонтанна регенерация?

Това беше налудничаво. Средновековни щуротии. Насекомите не регенерираха. А дори и от яйцата да можеха да се развият възрастни оси само за дванайсет часа, това не беше сезонът, в който се снасяха яйца. Осите снасяха през април и май. През есента измираха.

Но като живо доказателство лютите гадинки жужаха свирепо под купата.

Занесе ги долу в кухнята. Оттам една врата водеше към задния двор. Студеният нощен вятър прониза почти голото му тяло и краката му мигом изтръпнаха от ледената бетонна площадка, върху която бе стъпил — площадката, където стоварваха касите с мляко през активния сезон на хотела. Той внимателно положи кутията от мозайка и купата долу и когато се изправи, погледна термометъра, прикрепен до вратата. Сочеше точно минус пет градуса. Студът щеше да ги убие до сутринта. Влезе и плътно затвори вратата. За миг бе готов дори да я залости.

Върна се обратно през кухнята и загаси лампите. Една минута постоя замислен в тъмното, копнеещ да пийне нещо. Внезапно хотелът сякаш се изпълни с хиляди спотаени шумове: скърцания, стенания и лукавото свистене на вятъра под стрехите, където може би като смъртоносни плодове висяха още гнезда на оси.

Те се бяха върнали.

Изведнъж установи, че вече не харесва толкова хотела, сякаш не осите бяха ужилили сина му — осите, оживели по чудо след изтреблението с отровата, — а самият хотел.

Последната му мисъл, преди да се качи при жена си и сина си

(отсега нататък ще си сдържаш нервите каквото и да стане)

беше ясна, твърда и решителна.

Приближавайки по коридора към тях, изтри устни с опакото на дланта си.

17. Лекарският кабинет

Легнал само по долни гащета върху кушетката за прегледи, Дани Торънс изглеждаше съвсем мъничък. Взираше се в доктор („Наричай ме просто Бил“) Едмъндс, който разхождаше някаква голяма черна машина над него. Дани извърна очи настрани, за да я разгледа по-добре.

— Не се бой от него, приятелю — рече Бил Едмъндс. — Това е електроенцефалограф и не причинява никаква болка.

— Електро…

— За по-кратко го наричаме ЕЕГ. Сега ще прикрепя няколко жички към главата ти и писалките от отсамната страна на джунджурията ще запишат мозъчните ти вълни.

— Като в „Човекът за шест милиона долара“?

— Горе-долу по същия начин. Искаш ли да станеш като Стийв Остин, като пораснеш?

— А, не — отвърна Дани, докато сестрата прикрепяше проводниците към няколко остригани участъка по главата му. — Татко ми каза, че един ден щели да му гръмнат бушоните.

— Знам какво е да ти гръмнат бушоните — добродушно рече доктор Едмъндс. — Случвало ми се е и на мен няколко пъти. ЕЕГ може да ни каже много неща, Дани.

— Какво например?

— Например дали имаш епилепсия. Това е един малък проблем, при който…

— Да, аз знам какво е епилепсия.

— Сериозно?

— Разбира се. Едно дете в детската ни градина във Върмонт… Като бях малък, ходех на детска градина, та там едно дете имаше епилепсия. Не му даваха да си играе със светещия диск.

— А какво представляваше той, Дан?

Апаратът беше включен и по хартията се изписваха тънки линии.

— Беше целият нашарен с разноцветни светлини. Щом го завъртиш, някои цветове святкат, но не всички. Трябва да преброиш цветовете и ако натиснеш правилния бутон, изключваш го. Само че Брент не можеше да го прави това.

— Това е, защото проблясващите светлини понякога причиняват епилептична криза.

— Искате да кажете, че ако върти диска, Брент може сам да превърти и да припадне?

Едмъндс и сестрата се спогледаха развеселени.

— Не много красиво, но точно казано, Дани.

— Какво?

— Казах, че си прав, само че не е хубаво да се казва „да превърти и да припадне“, а „да получи криза“. Лежи мирно сега.

— Ясно.

— Дани, когато получаваш тези… е, все едно как ще ги наречем, имаш ли спомен преди това да си гледал проблясващи светлини?

— Не.

— А да си чувал странни шумове? Звънтене например?

— Не съм.

— А да си усещал особени миризми, да речем на портокали или на дървени стърготини? Или пък на нещо гнило?

— Няма такова нещо.

— А да ти се е плакало понякога, преди да изгубиш съзнание, при това без да си бил тъжен?

— Не, сър.

— Е, чудесно тогава.

— Имам ли епилепсия, доктор Бил?

— Не ми се вярва, Дани. Лежи, без да мърдаш. Почти свършихме вече.

Машината побръмча още пет минути и после доктор Едмъндс я изключи.

— Готово, приятелю — бодро изрече лекарят. — Сега Сали ще свали електродите от теб и ще идем в съседната стая. Искам да си поговорим малко двамата. Съгласен ли си?

— Разбира се.

Едмъндс откъсна дълъг лист хартия от апарата и разглеждайки го, отиде в съседния кабинет.

— Сега ще ти боцна ръката мъничко — съобщи сестрата, след като Дани си обу панталоните. — Трябва да сме сигурни, че нямаш туберкулоза.

— Такава ми правиха в забавачката миналата година — осведоми я Дани без особена надежда.

— Да, но това е било отдавна, а сега си вече голямо момче, нали така?

— Сигурно е така — въздъхна Дани и примирено протегна ръка.

Щом си облече ризата и си обу обувките, той влезе през плъзгащата се врата в кабинета на доктор Едмъндс. Лекарят седеше на ръба на бюрото си и замислено поклащаше крака.

— Здрасти, Дани.

— Здрасти.

— Как е ръката сега? — И той посочи към лявата ръка на момчето, омотана с лека превръзка.

— Почти нищо не усещам.

— Радвам се. Аз разгледах твоята ЕЕГ и ми се вижда съвсем добре. Все пак ще я изпратя на един приятел в Денвър, който си изкарва прехраната, като разчита такива неща. Искам да съм напълно сигурен.

— Да, сър.

— Разкажи ми за Тони, Дан.

Дани пристъпи от крак на крак.

— Той е просто невидимото ми другарче — промърмори. — Аз си го измислих. Да ми прави компания.

Едмъндс се засмя и постави ръце върху раменете на Дани.

— Точно същото казаха майка ти и татко ти. Но тук сме на четири очи, приятелю. Аз съм твоят лекар. Кажи ми истината и аз ти обещавам да не я издавам пред тях, ако ти не желаеш.

Дани се замисли. Погледна Едмъндс и напрягайки се леко, за да се съсредоточи, се опита да улови мислите му или поне цвета на настроението му. Изведнъж в съзнанието му изникна един образ, който му подейства успокояващо: ред чекмеджета, които се хлопваха едно след друго. Върху всяко имаше мъничка табелка с надпис: А-В, СЕКРЕТНО, Г-Е, СЕКРЕТНО и така нататък. Това окуражи донякъде Дани и той изрече предпазливо:

— Аз всъщност не зная кой е Тони.

— Той на твоята възраст ли е?

— Не. Най-малко на единайсет години. Може и още по-голям да е. Никога не съм го виждал отблизо. Нищо чудно да е достатъчно голям, за да кара кола.

— Значи го виждаш от разстояние?

— Да, сър.

— И той винаги се появява, преди да изгубиш съзнание?

— Но аз не губя съзнание. Просто тръгвам с него, обаче без да тръгвам наистина, и той ми показва разни неща.

— И що за неща?

— Ами…

Дани се поколеба за миг и после разправи на доктор Едмъндс за татковия куфар с всичките му книжа вътре и как той все пак не се бе изгубил при преместването от Колорадо. През цялото време си бе седял под стълбите.

— И татко ти го намери там, където Тони ти каза, че е?

— Да, сър. Само че Тони не ми каза. Той ми го показа.

— Разбирам, Дани. А какво ти показа Тони снощи, когато се бе заключил в банята?

— Не помня — бързо отвърна Дани.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

— Преди малко казах, че си заключил вратата на банята. Но не бях прав, нали? Всъщност Тони заключи вратата.

— Не, сър. Тони не може да я заключи, защото той не е истински. Той искаше аз да го направя и аз го послушах. Аз я заключих.

— А Тони винаги ли ти показва къде са разни изгубени вещи?

— Не, сър. Понякога ми показва неща, които ще се случат.

— Нима?

— Ами да. Веднъж ми показа зоологическата градина в Грейт Барингтън. Обеща, че татко ще ме заведе там за рождения ми ден и той наистина ме заведе.

— Какво друго ти показва?

Дани смръщи вежди.

— Знаци. Постоянно ми показва разни загубени знаци. А аз изобщо не мога да прочета какво пише на тях.

— Защо според теб Тони прави това, Дани?

— Не знам. — Личицето на Дани светна. — Сега мама и татко ме учат да чета и аз много се старая.

— За да можеш да разчиташ знаците на Тони ли?

— И това също, но просто искам да се науча.

— Ти харесваш ли Тони, Дани?

Дани заби очи в пода и не отговори.

— Дани?

— Трудно е да се каже — продума колебливо детето. — Някога го харесвах. Всеки ден се надявах да дойде при мен, защото преди той винаги ми показваше хубави неща, особено след като мама и татко спряха да мислят вече за РАЗВОД. — Погледът на доктор Едмъндс стана по-остър, но Дани не забеляза нищо. Той все така стоеше втренчен в пода, силно съсредоточен в старанието си да се изрази по-добре. — Но сега при всяко идване ми показва все лоши неща. Ужасни неща. Като в банята снощи. От тях ме боли също като от осите. Само че нещата, дето Тони ми показва, ме жилят ето тук. — И той насочи пръстче към слепоочието си, сякаш с карикатурен жест демонстрираше самоубийство.

— Какви неща, Дани?

— Не помня! — извика почти разплакано момченцето. — Щях да ви ги кажа, ако ги помнех. Само че те бяха толкова ужасни, та може би нарочно съм ги забравил. Единственото, което си спомням, след като се събудя, е ЧЕС.

— Какво означава това?

— И аз не знам.

— А можеш ли да накараш Тони да дойде сега?

— Кой знае? Той не идва всеки път, щом го викам. Пък и аз не го викам напоследък, защото не ща да го виждам.

— Опитай, Дани. Нали съм тук, с теб.

Дани със съмнение погледна Едмъндс. Лекарят му кимна насърчително.

Детето издаде протяжна въздишка и също кимна.

— Не съм сигурен обаче дали ще се получи. Никога не съм го правил, когато някой седи и ме гледа. Пък и Тони невинаги идва.

— И да не дойде, няма нищо — успокои го Едмъндс. — Просто искам да опиташ.

— Добре.

Той сведе поглед към обувките на лекаря и насочи мисълта си към мама и татко отвън. Те бяха тук, наблизо, всъщност точно зад тази стена с картината на нея. Седяха в чакалнята един до друг, но не си говореха. Прелистваха списания. Бяха разтревожени. За него.

Напрегна се по-силно, сбърчи челце и се опита да проникне в мислите на майка си. Винаги беше по-трудно, когато не беше при него в стаята. После започна да ги долавя. Майка му си мислеше за някаква сестра. За своята сестра. Сестрата беше умряла. И мама си мислеше, че тъкмо това е превърнало нейната майка в такава проклетница — смъртта на сестра й Айлийн, която бе блъсната от кола.

Даниии…

Само че Тони го нямаше. Чуваше само гласа му. А когато и той започна да заглъхва, Дани го последва през мрака. Внезапно тъмнината бе прорязана от ивица светлина, заобиколена с паяжини. Каменният под отдолу изглеждаше влажен и неприятен. Когато очите му свикнаха със сумрака, забеляза Тони точно пред себе си. Тони гледаше нещо и Дани се напрегна да различи какво е.

(Татко ти. Виждаш ли татко си?)

Разбира се, че го виждаше. Как няма да го разпознае, дори на слабата светлина в мазето? Татко му бе коленичил на пода и осветяваше с фенерче разни кашони и сандъци. Кашоните бяха стари и изгнили, някои почти се бяха разпаднали и от тях на пода се бяха изсипали купища хартии. Вестници, тефтери, напечатани листчета, които приличаха на сметки. Татко му ги разглеждаше с голям интерес. Изведнъж се поизправи и насочи лъча на фенерчето в друга посока. В светлото петно се видя книга — голяма и бяла, превързана със златна лентичка. Кориците като че бяха от бяла кожа. Това беше албум с изрезки. На Дани внезапно му се прииска да извика на баща си, да го предупреди да не пипа тази книга, защото имаше книги, които не биваше да се отварят. Ала татко му вече посягаше към нея.

Чуваше се някакъв ритмичен грохот и Дани се досети, че трябва да е от бойлера, който татко му проверяваше но три-четири пъти на ден. Звучеше някак злокобно и плашещо. А и тая миризма на мухъл и плесен като че се променяше в нещо друго — в острата и противна миризма на Лошото Нещо. Бе обвила като облак татко му, който вече държеше в ръка албума с изрезки.

Тони беше някъде в мрака.

(Това нечовешко място ражда човешки чудовища. Това нечовешко място)

И постоянно повтаряше една и съща неразбираема фраза.

(…ражда човешки чудовища)

Отново взе да пропада в мрака и пак го съпровождаше силният грохот, но това вече не беше бойлерът, а ударите на чукчето за роук по копринените тапети на стените. Бе се сгушил безпомощно върху синьо-черната джунгла на килима.

(Веднага излез)

(Това нечовешко място)

(и си вземи лекарството!)

(ражда човешки чудовища.)

Със стенание, което отекна в мозъка му, той рязко се напъна да се изтръгне от мрака. Усети нечии ръце да разтърсват раменете му и най-напред помисли, че страшното нещо от хотела, какъвто беше в света на Тони, кой знае как го е последвало в реалния свят. После чу гласа на доктор Едмъндс:

— Няма страшно, Дани. Добре си. Всичко е наред.

Дани разпозна лекаря, а след това и обстановката в кабинета му. Изведнъж го разтърсиха неудържими тръпки. Едмъндс го хвана здраво.

Когато нервната реакция поотмина, Едмъндс попита:

— Ти говореше нещо за чудовища, Дани. Що за чудовища са те?

— Това нечовешко място… — изрече момчето с гърлен глас. — Тони ми каза… това нечовешко място… ражда… ражда… — Поклати отчаяно глава. — Не мога да си спомня.

— Опитай!

— Не мога.

— Тони дойде ли?

— Да.

— Какво ти показа?

— Тъмнина. И грохот. Не си спомням.

— Ти къде беше?

— Стига вече! Оставете ме на мира! Не помня! — Той избухна в плач от страх и напрежение. Всичко видяно се бе разтворило в съзнанието му като безформена лепкава каша и споменът бе неразгадаем.

Едмъндс отиде до чешмата и му наля вода в пластмасова чашка. Дани я изпи и Едмъндс му сипа още една.

— Сега по-добре ли си?

— Да.

— Дани, не искам да те насилвам… нито да те ядосвам. Но все пак помниш ли нещо преди идването на Тони?

— Мама — бавно продума Дани. — Тя се тревожи за мен.

— Майките винаги се тревожат, приятелю.

— Не, друго беше… Тя имала сестра, която умряла като малка. Айлийн. Мислеше си как Айлийн я блъснала кола и заради това още повече се безпокоеше за мен. Нищо друго не си спомням.

Едмъндс го погледна изпитателно.

— Искаш да кажеш, че тя си мисли това в момента? Навън, в чакалнята?

— Да, сър.

— А ти откъде знаеш, Дани?

Детето поклати глава.

— Ужасно съм изморен. Нека да ида сега при мама и татко. Не искам да отговарям на повече въпроси. Пък и коремът ме заболя.

— Повръща ли ти се?

— Не, сър. Само искам да ида при мама и татко.

— Добре, Дан. — Едмъндс се изправи. — Излез да се видиш с тях за малко, а после ги изпрати при мен, да поговоря с тях. Съгласен ли си?

— Да, сър.

— Отвън има книжки, които можеш да разглеждаш. Ти обичаш книжките, нали?

— Да, сър — послушно отвърна Дани.

— Добро момче си ти.

Дани му се усмихна слабо.

— Нищо нередно не мога да открия у него — заяви доктор Едмъндс на Торънсови. — Физически е напълно здрав. В умствено отношение е твърде буден и има силно развито въображение. Случва се при някои деца. Те просто трябва да дораснат до фантазията си, както крачето трябва да расте, за да изпълни голямата обувка. Така е и с Дани. Проверявали ли сте някога коефициента му на интелигентност?

— Не съм привърженик на тия неща — отговори Джак. — Така само могат да се родят прекомерни очаквания у родители и учители.

Доктор Едмъндс кимна.

— Може би сте прав. Но ако го премерите, ще установите, че е доста по-висок от средния за неговата възраст. Той се изразява удивително добре за такова малко дете.

— Ние разговаряме с него като с възрастен човек — не без известна гордост вметна Джак.

— Едва ли е имало случай да останете неразбрани. — Едмъндс помълча и взе да премята една писалка в ръцете си. — Той изпадна в транс пред мен. По моя молба. Беше точно както описахте снощната случка в банята. Мускулите му се разхлабиха, тялото му се отпусна и очите се извърнаха нагоре. Бях поразен и още не съм се освободил от това чувство.

Торънсови напрегнато се наведоха напред.

— И какво стана? — тревожно попита Уенди.

Едмъндс подробно им описа транса на Дани, каза им за нечленоразделната фраза, от която бе разбрал само думата „чудовища“, за тъмното и грохота, за сълзите след това и състоянието, близко до истерия, за нервния стомах.

— Значи пак Тони — промълви Джак.

— Какво означава това? — попита Уенди. — Имате ли представа?

— Имам няколко идеи. Може би няма да ви се харесат.

— Говорете все пак — подкани го Джак.

— От това, което Дани ми разказа, съдя, че „невидимият приятел“ е бил приятел в истинския смисъл на думата до момента, когато сте се преместили от Нова Англия. Оттогава Тони е враждебно настроен. Приятните срещи са се превърнали в кошмари, които са още по-ужасни за сина ви поради това, че не си ги спомня добре. Често срещано явление. Ние всички си спомняме много по-ясно приятните сънища, отколкото страшните.

— И вие предполагате, че преместването ни тук до такава степен е разстроило Дани? — попита Уенди.

— Възможно е, ако преместването е станало при травматизиращи обстоятелства.

Уенди и Джак се спогледаха.

— Аз преподавах в гимназия — бавно изрече Джак. — Изгубих работата си.

— Разбирам — каза Едмъндс и с решителен жест остави настрани писалката, с която си играеше. — Но боя се, че има и друго. Може да ви подейства болезнено. Синът ви, изглежда, вярва, че вие двамата сериозно сте мислили за развод. Спомена го доста спокойно, но само защото вярва, че тази опасност е отминала.

Джак зяпна от смайване, а Уенди се сви на мястото си, сякаш я бяха ударили. По лицето й не остана капка кръв.

— Никога не сме го обсъждали — промълви тя. — Нито пред него, нито насаме! Ние…

— Мисля, че е най-добре да сте наясно с положението, докторе — намеси се Джак. — Малко след раждането на Дани аз станах алкохолик. Имах проблем с алкохола още като студент, но след като срещнах Уенди нещата поутихнаха, а после отново попаднах под властта му, щом се роди бебето и писането, което исках да превърна в свое основно занимание, не ми потръгна. Когато Дани беше на три години и половина, разля кутия с бира върху няколко листа, над които работех… Всъщност тия листове аз самият ги бях смачкал вече… И аз… ами… О, по дяволите. — Гласът му пресекна, но погледът му остана твърд. — Изречено на глас, звучи като истинско зверство. Дръпнах го към себе си, за да го напляскам, и му счупих ръката. Три месеца по-късно се отказах от алкохола. И до днес не съм слагал нито капка в уста.

— Ясно — с равен глас проговори доктор Едмъндс. — Естествено, аз знаех, че ръката е била чупена. Но е наместена добре. — Той отбутна стола си от бюрото и кръстоса крака. — Ако мога да бъда откровен, очевидно е, че оттогава детето не е било малтретирано. С изключение на ужилванията по тялото му има само белези, обичайни за момче на неговата възраст.

— А как иначе! — разпалено възкликна Уенди. — Джак просто без да иска…

— Не, Уенди — пресече я Джак. — Направих го нарочно. Като че нещо в мен ме подтикваше да го нараня, ако не и по-лошо. — Той отново погледна Едмъндс. — Знаете ли какво, докторе? Днес за пръв път между нас се споменава думата развод. Както и алкохолизъм. И малтретиране. Три нови думи само за пет минути.

— Може би тъкмо това е коренът на проблема — заключи Едмъндс. — Аз не съм психиатър. Ако държите Дани да бъде прегледан от детски психиатър, мога да ви препоръчам отличен специалист в Боулдър. Ала съм напълно сигурен в диагнозата си. Дани е интелигентно, чувствително дете с богато въображение. Не вярвам, че би се разстроил толкова силно от брачните ви проблеми, колкото вие си мислите. Малките деца твърде естествено приемат нещата. На тях не им е понятен срамът, нито необходимостта да криеш и премълчаваш.

Джак изучаваше ръцете си. Уенди хвана едната и я стисна.

— Все пак той е усетил, че нещо не е в ред. От негова гледна точка главното е било не счупената ръка, а рушащата се връзка между вас двамата. Спомена ми за развода, но не и за счупената ръка. Когато сестрата заговори за ръката, той просто сви рамене. Отвърна й, че било стара работа.

— Невероятно дете — промърмори Джак и стисна здраво челюсти, тъй че лицето му се изопна. — Не го заслужаваме.

— Но, тъй или иначе, го имате — сухо отбеляза Едмъндс. — А той от време на време се оттегля в своя измислен свят. Няма нищо чудно в това, много деца го правят. Доколкото си спомням, аз самият имах невидим приятел на възрастта на Дани, говорещ петел на име Чуг-Чуг. Естествено, никой освен мен не можеше да види Чуг-Чуг. Имах двама по-големи братя, които често се спасяваха от мен и в подобни ситуации Чуг-Чуг много ми помагаше. Несъмнено фантазиите на Дани далеч надхвърлят този често срещан детски синдром, ала причината е същата. Дани е имал нужда от Тони, защото той е идвал да му показва приятни неща. По някой път го е забавлявал. Открил е изгубения куфар на татко, предсказал е, че ще го заведете в зоологическата градина за рождения му ден…

— Зоологическата градина в Грейт Барингтън! — извика Уенди. — Но как е могъл да знае? То стана съвсем неочаквано.

— Нима вярвате, че е ясновидец? — с усмивка попита Едмъндс.

— Още откакто се роди, няма тайни за него — със слаб глас продума Уенди.

Този път Едмъндс се разсмя на глас, искрено развеселен.

Джак и Уенди се спогледаха и също се усмихнаха. Разбира се, обяснението беше толкова просто. Но честите отгатвания на Дани бяха друга тема, която не бяха обсъждали много помежду си.

— Още малко, и ще ми кажете, че е способен и на левитация — рече Едмъндс, все още усмихнат. — Не, не, няма нищо такова. Дани има силно развита интуиция, но в това няма нищо свръхестествено. Разбрал е къде е вашият куфар, господин Торънс, просто защото сте го търсили навсякъде другаде. Използвал е метода на изключването. Рано или късно и сам щяхте да се досетите. Колкото до зоологическата градина, просто е съумял да ви внуши силното си желание. Възхищавам му се за това умение. Ако го запази, от него ще излезе мъж и половина.

Уенди кимна. Естествено, тя бе уверена, че от Дани ще излезе мъж и половина, ала обясненията на лекаря не я задоволяваха особено. На вкус бяха по-скоро като маргарин, отколкото като масло. Едмъндс не бе живял с тях. Не бе виждал как Дани като магьосник изнамира разни изгубени вещи. Нямаше как да знае колко пъти още съвсем мъничък й бе пъхвал в ръцете чадъра, преди да излязат на разходка, макар че навън грееше ясно слънце, а после се прибираха под дъжд, изливащ се като из ведро. Стигаше само да й мине през ума, че е време да върне книгите в библиотеката, и ги намираше приготвени на масичката в спретната купчинка.

Но гласно се задоволи да попита:

— Защо са тези кошмари тогава? Защо Тони му е казал да заключи вратата на банята?

— Струва ми се, че Тони просто не му е нужен повече — отвърна Едмъндс. — Помислете си в каква обстановка е живял преди. Баща му е пиел. Счупил му е ръката. Между вас е тегнело потискащо мълчание. А сега нещата са се променили. Господин Торънс вече не пие. Живеете на ново място, където условията ви налагат да бъдете по-сплотено семейство. Лично аз мога само да ви завиждам, защото общувам с жена си и децата си не повече от два-три часа дневно. Създала се е идеалната оздравителна ситуация. И според мен самият факт, че той разграничава света на Тони от „реалния свят“, както сам го нарича, говори много добре за душевното му състояние. Той твърди, че двамата вече не мислите за развод. Има ли основание да го вярва?

— Да — прошепна Уенди и Джак стисна ръката й силно до болка.

Тя стисна неговата в безмълвен отговор. Едмъндс кимна удовлетворен.

— Ето че повече не се нуждае от Тони. Дани просто го изтласква от себе си. Тони вече не му носи приятни изживявания, а кошмари, които толкова го плашат, че си ги спомня само откъслечно. Изчезването на Тони няма да стане лесно, но е неизбежно. Синът ви напомня наркоман, който се отказва от наркотика.

Изправи се и Торънсови също станаха.

— Както ви казах, аз не съм психиатър. Ако кошмарите продължават, заведете го при специалиста в Боулдър.

— Непременно — каза Джак.

— А сега нека му съобщим, че може да се прибира у дома — предложи Едмъндс.

— Благодаря ви от сърце. Сега се чувствам спокоен, както не съм бил отдавна — увери го Джак.

— Аз също — обади се Уенди.

Когато бяха вече при вратата, Едмъндс се спря и погледна Уенди.

— Имали ли сте сестра на име Айлийн, госпожо Торънс?

Уенди го погледна смаяна.

— Да, имах. Прегази я кола пред дома ни в Съмърсуърт, в Ню Хампшър. Беше на шест години, а аз на десет. Втурна се да гони топката си и я блъсна камионче за доставка на продукти.

— Дани знае ли за това?

— Нямам представа. Не вярвам.

— Каза, че сте си мислили за нея в чакалнята.

— Истина е — промълви Уенди. — И то за пръв път от… дори не знам от колко време насам.

— Думата „чес“ говори ли нещо на някой от двама ви?

Уенди поклати глава, но Джак се обади:

— Той ми спомена тази дума снощи, но реших, че иска да каже „чест“.

— Твърде вероятно е — кимна Едмъндс. — Момчето има силно развито чувство за чест. А „сияние“ означава ли нещо според вас?

Този път и двамата поклатиха глави.

— Е, все едно — махна с ръка Едмъндс и отвори вратата към чакалнята. — Има ли тук някой на име Дани Торънс, който иска да си отиде вкъщи?

— Здравей, татко! Здрасти, мамо! — Дани се изправи иззад масичката, върху която бе разтворил един брой на списанието „В света на дивите животни“, като следеше с пръст редовете и си мърмореше на глас разчетените думи.

Той изтича към Джак и увисна на шията му. Уенди леко му разроши косата.

— Ако не обичаш майка си и татко си, можеш да останеш с добрия стар Бил — пошегува се Едмъндс.

— Не, сър — натъртено отвърна Дани.

После прегърна с две ръце едновременно майка си и баща си, сияещ от щастие.

— Добре тогава — усмихнат каза Едмъндс и се обърна към Уенди: — Ако имате някакви проблеми, обадете се пак. Но не вярвам да имате.

18. Албумът с вестникарски изрезки

Джак откри албума с вестникарски изрезки на 1 ноември, докато жена му и синът му се разхождаха по стария път зад игрището за роук, който водеше към една изоставена дъскорезница, отдалечена на четири-пет километра. Времето се бе задържало добро и тримата бяха придобили невероятен за есента загар.

Той беше слязъл в мазето да премести стрелката на бойлера и необясним импулс го накара да вземе фенера от рафта с инструменти и да се залови да разглежда старите книжа. Щеше да потърси също удобни места да заложи капаните, макар да имаше намерение да ги постави чак след месец. Искам всички плъхове да се завърнат от ваканцията си, бе казал на Уенди.

Като си светеше с фенера, мина покрай асансьорната шахта, по настояване на Уенди никога повече не бяха използвали асансьора след пристигането си, и влезе в помещението зад малката каменна арка. Носът му се сбърчи, щом го лъхна миризмата на гниеща хартия. Разходи лъча на фенера наоколо, като си свирукаше през зъби. Натрупаните кашони и сандъци с книжа напомняха миниатюрен модел на Андите: повечето бяха побелели и обезформени от влага и старост, други почти се бяха разпаднали и от тях върху каменния под се бяха разпилели пожълтели листове. По-настрани имаше струпани вестници, превързани с канап. Някои кашони бяха пълни с тефтери, вероятно счетоводни книги, а други — със стегнати в ластичета фактури. Издърпа най-горния вестник от една връзка и прочете голямото заглавие на първа страница:

ДЖОНСЪН ОБЕЩАВА ДА ПРОДЪЛЖИ ДЕЛОТО НА КЕНЕДИ

Вестникът беше „Роки Маунтин Нюз“ с дата 19 декември 1963 г. Остави го върху купчинката. Каза си, че човек неизбежно се вълнува, когато влезе в непосредствен допир с историята, четейки за събития, които са били новини преди десет или двайсет години. Откри празнини в натрупаните вестници и документи: нямаше нищо от 1937 до 1945, от 1957 до 1960, от 1962 до 1963 г. Предположи, че това са били периодите, през които хотелът е бил затворен.

Обясненията на Улман за трудната съдба на хотела някак не го задоволяваха. Дори само живописното разположение на „Панорама“ би трябвало да му гарантира непрекъснат успех и да го направи притегателно място и за най-капризните знаменитости. Откри купчина стари книги за гости, които подкрепиха убеждението му. Нелсън Рокфелер през 1950 г. Хенри Форд и фамилия през 1927 г. Джийн Харлоу през 1930 г. Кларк Гейбъл и Карол Ломбард. През 1956 г. целият последен етаж бе зает за една седмица от „Дарил Занук и компания“. Явно добри пари се бяха сипали в сметката на хотела. В такъв случай значи бе управляван по възможно най-некадърния начин.

Тук в не по-малка степен, отколкото в заглавията на вестниците, се съдържаше история. Бе скътана между редовете на сметководните книжа и квитанциите, само дето не беше тъй очевидна. През 1922 г. президентът Уорън Г. Хардинг си бе поръчал цяла сьомга и каса светла бира. Но с кого ли бе ял и пил? Дали са играли покер? Дали са обсъждали стратегически въпроси?

Джак погледна часовника си и с изненада установи, че са изминали цели четирийсет и пет минути, откакто бе слязъл в мазето. Усещаше ръцете си мръсни и се боеше, че лошата миризма е проникнала в дрехите му. Реши да се качи горе и да вземе душ, преди Уенди и Дани да са се върнали.

Мина бавно помежду хребетите от хартия, усещайки мисълта си жива и пъргава. Не се бе чувствал така от години.

Може би романът, който си бе обещал, донякъде на шега, все пак щеше да се появи. Нищо чудно дори да лежеше готов тук, погребан под купищата стара хартия. Можеше да бъде художествен или исторически, а защо не и двете заедно? Несъзнателно измъкна кърпата от джоба си и изтри устни. И тъкмо тогава видя албума. Върху една камара тефтери, наклонена като кулата в Пиза, лежеше книга с дебели кожени корици, превързана със златна лентичка.

Обзет от любопитство, той приближи и я взе. По горната корица имаше дебел слой прах. Хвана хоризонтално книгата, издуха праха и я отвори. В същия момент отвътре излетя една картичка и той с бърз жест я улови, преди да е паднала на мръсния под. Беше от кремав картон и върху нея бе гравирана предната фасада на хотел „Панорама“ със светещи прозорци. Поляната отпред бе празнично украсена с японски фенери. Изглеждаше съвсем като истински, този хотел отпреди трийсет години.

Хорас М. Дъруент има удоволствието да ви покани на бал с маски по случай тържественото откриване на хотел „Панорама“. Вечерята ще бъде поднесена в 20,00 ч. Сваляне на маските в полунощ 29 август 1945 г: RSVP

Вечеря в осем! Сваляне на маските в полунощ!

Представяше си ги съвсем ясно в балната зала — най-богатите мъже в Америка и придружаващите ги красавици. Смокинги, колосани бели нагръдници, вечерни рокли, оркестър. Звън на чаши и пукот от тапите на шампанското. Войната е свършила, по-точно вече е почти в края си. Напред е бъдещето — бляскаво и обещаващо. Америка е световният колос и най-после тя самата го е осъзнала и приела.

В полунощ прозвучава викът на самия Дъруент „Свалете маските! Свалете ги всички!“ Маските падат и…

(Над всички витае Алената смърт!)

Намръщи се. От кое ли кътче на подсъзнанието му бе изскочил цитатът? Това беше По, най-кръвожадният от всички американски писатели. Нищо не можеше да бъде по-чуждо на По от приветливо сияещия хотел на картичката. Върна я на мястото й и отгърна на следващата страница. Един от денвърските вестници съобщаваше за тържественото повторно откриване на хотела, готов за първите гости през май 1947 г., под заглавие „Панорама“ ще стане най-изисканото средище за развлечения в света. Новият собственик, Хорас Дъруент, бе представен като загадъчен калифорнийски милионер, вложил в това си начинание над един милион долара.

Джак се усмихна и обърна страницата. Следваше изрезка от нюйоркския неделен „Таймс“ с портрет на Дъруент и статия за живота му. От снимката го гледаше типично лице на счетоводител, единствено очите показваха, че става дума за по-особена личност.

Джак набързо прегледа статията. Повечето от информацията му бе известна от материал в „Нюзуик“, появил се преди една година. Дъруент бе роден в бедно семейство и вместо да учи в университет, бе постъпил във флотата. Бързо се беше издигнал, а после бе напуснал огорчен поради спор около патента за нов тип пропелер, изобретен от него. В борбата между флотата и неизвестния млад човек на име Хорас Дъруент победител, както би следвало да се очаква, бе станал Чичо Сам. Ала Чичо Сам никога повече не беше получил патент, а такива бе имало доста.

В края на двайсетте и началото на трийсетте години Дъруент се бе ориентирал към авиацията. Купил бе една фалирала компания, превърнал я беше в пощенска авиационна служба и бе преуспял. Последвали бяха нови патенти: нова конструкция на крило за моноплан, носещо устройство за бомби, използвано от „летящите крепости“ при атаките над Хамбург, Дрезден и Берлин, картечница, охлаждана със спирт, прототип на ежекционно кресло, използвано по-късно в американските реактивни самолети.

И през цялото време счетоводителят, съжителстващ в една и съща кожа с изобретателя, бе трупал капитали. Верига от фабрики за муниции в Ню Йорк и Ню Джързи. Пет текстилни предприятия в Нова Англия. Химически заводи в разорения и изнемогващ Юг. В края на Голямата икономическа криза от състоянието му бяха останали шепа контролни пакети акции, закупени на абсурдно ниски цени и продаваеми в дадения момент на още по-ниски. Дъруент се бе пошегувал на всеослушание, че ако обяви пълна ликвидация, ще събере средства колкото за един шевролет на старо.

Джак си припомни слуховете, че някои от средствата, до които Дъруент прибягнал, за да си задържи главата над водата, били недотам чисти. Имал вземане-даване с контрабандистите на алкохол. Проституция в Средния запад. Връзки с комарджийския бизнес по Западното крайбрежие.

Може би най-прочутата инвестиция на Дъруент бе покупката на филмовата студия „Топ Марк“, която не бе правила печеливш филм, след като Детето-звезда, малката Марджъри Морис бе починала от свръхдоза хероин през 1934 г. Тогава бе четиринайсетгодишна и нейното амплоа бяха роли на сладки седемгодишни момиченца, които спасяваха разклатени семейства и бездомни кученца, обвинени несправедливо, че са удушили някоя кокошка. Студията й организира най-голямото погребение, известно в историята на Холивуд, и разпространи официалната версия, че Марджъри се заразила от „изтощаваща организма болест“, когато изнасяла програма в едно нюйоркско сиропиталище. Някои циници бяха подхвърлили, че венците и цветята са тъй изобилни, защото студията погребва самата себе си.

В този момент Дъруент купи „Топ Марк“, нае един хитър бизнесмен и необуздан сексманиак на име Хенри Финкъл да я управлява и две години преди Пърл Харбър студията имаше зад гърба си шейсет филма. Някои от тях минаха с голям успех. В един филм анонимен художник по костюмите бе стъкмил за героинята сутиен без презрамки за роклята, с която трябваше да се появи във възловата сцена и която откриваше от нея почти всичко освен белега й по рождение под гънката на хълбоците. Дъруент се прочу и покрай това си изобретение и славата му, била и скандална, продължаваше да расте.

От войната излезе богат и продължи да увеличава състоянието си. В светските хроники го величаеха като приятел на кралски особи, президенти и прочути главатари на банди. Говореше се, че е най-богатият човек в света.

Ала все пак не е успял да превърне „Панорама“ в печелившо перо, помисли си Джак. Остави за малко албума и извади тефтерчето и автоматичния молив, които винаги носеше у себе си. Надраска бележка „Вж. Х. Дъруент в библ. на Сайдуиндър“. После прибра тефтерчето и отново се зае с албума. Прескочи следващия материал, като реши да го прочете подробно по-късно. Нататък изобилстваха изрезки за предстоящи и минали събития в „Панорама“. Сред гостите се споменаваха висши служители в „Топ Марк“ и филмови звезди.

И тогава идваше ред на изрезка от първи февруари 1952 г.

МИЛИОНЕР ПРОДАВА ИНВЕСТИЦИИТЕ СИ В КОЛОРАДО

В дописката се съобщаваше, че сред другите си вложения в Колорадо Дъруент е продал и най-прочутото сред тях, хотел „Панорама“, на някакво калифорнийско сдружение от инвеститори. Наистина, каза си Джак, продал е не само хотела, но и други имоти, ала все пак… Изтри устни с ръка и изпита остро желание да пийне нещо. Добре щеше да му дойде тъкмо сега. Продължи да разлиства страниците.

Калифорнийското сдружение бе задържало хотела само за два сезона и го бе препродало на колорадска компания, наречена „Планински курорти“. През 1957 година тя бе фалирала след сериозни обвинения в корупция и измами по отношение на акционерите. Президентът й се бе застрелял два дни след като бе призован от предварителното следствие.

До края на десетилетието хотелът бе останал затворен. От тоя период имаше само една-единствена статия, озаглавена „Някогашен луксозен хотел, изпаднал в разруха“. При вида на снимките към текста сърцето на Джак се сви: олющената боя на парадния вход, запуснатата поляна отпред, прозорците, изпотрошени от бури и камъни. Това също щеше да бъде част от книгата, ако действително я напишеше — фениксът, възродил се от пепелта. Обеща си, че с цялото си старание ще се грижи да поддържа хотела. Сякаш до днес не си бе давал сметка за истинската си отговорност тук. А тя беше един вид отговорност пред историята.

През 1961 г. четирима писатели, двама от които носители на наградата „Пулицър“, бяха наели „Панорама“ за писателска школа. Това бе продължило цяла година. Един от обучаваните се бе напил, кой знае как бе счупил прозорец на третия етаж и се беше пребил на циментовата площадка долу. Вестникът намекваше, че може да е било самоубийство.

Всеки голям хотел си има своите скандали, бе казал Уотсън. Също както и всеки хотел си има дух. Защо ли? Ами хората идват и си отиват…

Внезапно му се стори, че чувства върху себе си цялата тежест на „Панорама“, издигаща се нагоре — сто и десет стаи за гости, складове, кухня, килери, хладилни помещения, фоайе, бална зала, ресторант…

(В стаята жените идват и си отиват…)

(… и над всички витае Алената смърт.)

Изтри устните си и обърна нова страница в албума. Беше вече към края и за първи път съзнателно си зададе въпроса чий ли е той и защо е оставен върху най-високата купчина книжа в мазето.

Ново заглавие, този път с дата 10 април 1963 г. Под него се съобщаваше, че сдружение от Лас Вегас купува хотел „Панорама“ с цел да го превърне в клуб за висши финансисти и бизнесмени.

Следващата изрезка беше от четири месеца по-късно. Хотелът вече работеше с нова управа. Очевидно сред членовете на клуба нямаше никой интересен за вестника, защото не се споменаваше нито едно име.

Ала на следващата страница го чакаше изненада.

„Милионерът Дъруент се завръща в Колорадо през задната врата“. Датата беше 27 юли 1964 г. В материала се правеха догадки, че е възможно Дъруент повторно да е закупил хотела, ала загадъчен относно делата си както винаги, магнатът не бе дал никакво изявление.

Следваше изрезка от септември същата година, съдържаща статия от Джош Бранигар. Джак смътно си спомняше, че този журналист, известен навремето със своите проучвания на тъмни дела, бе починал през 1968 или 69 г.

МАФИЯТА ЗАПЪЛВА СВОБОДНИ ПРОСТРАНСТВА В КОЛОРАДО

Джош Бранигар

По всяка вероятност мафиотските шефове са си намерили ново убежище в хотел, сгушен сред Скалистите планини. Хотел „Панорама“, това несмилаемо камъче, притежавано без успех от десетина различни влиятелни личности и групировки, откакто за пръв път е отворил врати през 1910 г., сега действа като клуб уж за необвързани бизнесмени. Въпросът е с какъв бизнес всъщност се занимават членовете на този клуб.

Членовете, присъствали през седмицата 16 — 23 август, могат да ни дадат известна представа за това. Списъкът ни бе предоставен от бивш служител в „Хай Кънтри Инвестмънтс“, компания, за която навремето се предполагаше, че служи като прикритие на корпорацията „Дъруент“. Сега изглежда по-вероятно интересите на магната Дъруент в „Хай Кънтри“ (ако изобщо съществуват такива) да са изместени от тези на собствениците на комарджийския бизнес в Лас Вегас. А тези собственици неведнъж са били свързвани с главатарите на подземния свят.

Нататък бяха изредени присъстващите, като всяко име бе придружено от кратка биографична справка, сочеща все към върховете на международната мафия.

Джак четеше с изумление и постоянно бършеше устните си с длан. Банкер с връзки в Лас Вегас. Мъже от Ню Йорк, които покрай бизнеса си с готово облекло очевидно въртяха доста странични дела. Други, за които се знаеше или подозираше, че са забъркани в наркотрафик, обири и убийства.

Господи, какви истории! И те всички бяха отсядали тук, точно над главата му, в тези пусти сега стаи. Забавлявали се бяха със скъпи проститутки на третия етаж. Изпили бяха безбройни каси с шампанско. Нищо чудно да бяха сключвали сделки за милиони долари в самия президентски апартамент. Биваше си го сюжета. С леко треперещи пръсти той отново измъкна бележника си и си отбеляза да потърси сведения за тия хора в Денвърската градска библиотека, щом службата му на пазач приключи. Та значи всеки хотел си имал своя дух? „Панорама“ несъмнено се обитаваше от цяла компания духове. Най-напред самоубийство, после мафията, какво още?

Следващата изрезка бе толкова голяма, че бе прегъната на две. Джак я разгъна и замръзна. Снимката пред него сякаш оживя: несъмнено тапетите бяха сменени след юни 1966 г., но нямаше как да не разпознае прозореца, от който се откриваше дивната гледка. Беше западният изглед от президентския апартамент. Едва след това забеляза сцената на убийството. Стената покрай вратата на дневната, водеща в спалнята, бе оплискана в кръв и сивобяла маса, която можеше да бъде само от мозъчна тъкан. Полицай с безизразно лице стоеше край труп, завит с одеяло. Джак се взираше поразен, после погледът му се премести към заглавието

УБИЙСТВО В ГАНГСТЕРСКИ СТИЛ В КОЛОРАДСКИ ХОТЕЛ

В планински бизнесклуб е застрелян прочут водач на престъпна банда. Още двама мъртви.

Сайдуиндър, Колорадо. На шейсет километра от това спокойно градче, в самото сърце на Скалистите планини е била извършена екзекуция в типично гангстерски стил. Хотел „Панорама“, купен преди три години от ласвегаска компания и открит като бизнесклуб, стана сцена на тройно убийство. Другите двама мъже са или придружители, или телохранители на Виторио Дженели, известен също като „Касапина“ поради подозренията за участието му в прословутото бостънско клане преди двайсет години.

Полицията била повикана от Робърт Норман, управител на „Панорама“, който обяснил, че чул изстрели, а някои от гостите му съобщили, че видели двама въоръжени мъже с чорапи на главите да се спускат тичешком по пожарното стълбище отзад и да отпътуват с бежов кадилак.

Полицейският служител Бенджамин Мурър открил двамина мъртви, идентифицирани впоследствие като Виктор Бурман и Роджър Макаси (и двамата от Лас Вегас), пред вратата на президентския апартамент, в който са отсядали двама американски президенти. Вътре Мурър намерил тялото на Дженели, простряно на пода. Дженели очевидно се е опитвал да избяга от нападателите си, когато бил застрелян. Според Мурър стрелбата е извършена отблизо с едрокалибрени автоматични пистолети.

Чарлс Грондин, представител на компанията, която понастоящем притежава „Панорама“, не беше открит в продължение на…

Под изрезката някой беше написал с химикалка: Отнесоха топките му със себе си. Джак смразен се взря в думите, неспособен да откъсне поглед. Чий беше този албум?

Най-сетне преглътна мъчително и обърна страницата.

Още един материал от Джош Бранигар, този път от началото на 1967 г. Прочете само заглавието:

ХОТЕЛЪТ СЪС СКАНДАЛНА СЛАВА — ПРОДАДЕН СЛЕД УБИЙСТВОТО НА ВАЖНА ФИГУРА ОТ ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ

Страниците след тази изрезка бяха празни.

(Отнесоха топките му със себе си.)

Пак отгърна в началото, за да потърси име или адрес, та макар и номер на стая. Защото беше сигурен, че онзи, който е събирал този паметен албум, е живял в хотела. Ала нямаше нищо.

Канеше се отново да прегледа всички изрезки, този път по-внимателно, когато откъм стълбите се чу глас:

— Джак? Тук ли си, скъпи?

Уенди.

Стресна се гузно, сякаш бе пил тайно и тя щеше да го подуши. Що за глупости! Изтри крадешком устни и се провикна:

— Да, мила. Търся плъхове.

Тя идваше. Чу стъпките й по стълбите, после прекоси котелното. Бързо, без да си дава сметка защо го прави, пъхна албума под една купчина сметки и квитанции. Когато Уенди мина под арката, той вече се изправяше.

— Какво, за бога, правиш тук? Почти три часът е!

Той се усмихна.

— Нима е толкова късно? Ровех се из книжата тук. Може да се каже, че се ровех да открия зловещите тайни на хотела. — Думите отекнаха злокобно в съзнанието му.

Уенди приближи до него, като го гледаше внимателно, и той несъзнателно отстъпи назад, неспособен да преодолее импулса си. Знаеше каква е целта й. Душеше го дали не е пил алкохол. Вероятно и тя сама не се усещаше, но той го разбра и почувства едновременно вина и раздразнение.

— От устните ти тече кръв — глухо продума Уенди.

— Така ли? — Пипна устата си и трепна от смъдящата болка. По пръста му остана кръв. Чувството му на вина се засили.

— Пак си си търкал устата — каза тя.

— Сигурно. — Сви рамене и заби поглед в земята.

— Измъчваш се страшно, нали?

— Не, не чак толкова.

— Започна ли да ти поолеква вече?

Той я погледна и с усилие пристъпи напред. Когато краката му се движеха, беше някак по-лесно. Приближи до жена си и я прегърна през кръста. Отмахна един рус кичур от шията й и я целуна.

— Да — отговори. — Къде е Дани?

— Някъде наоколо. Навън се заоблачи. Гладен ли си?

Той плъзна ръка по стегнатите й хълбоци и с престорена похот изрече:

— Като вълк, мадам!

— Хайде, умната. Не започвай нещо, което не можеш да довършиш.

— Какво ви се харесва, мадам? — продължи той да се притиска към нея. — Мръсни снимки? По-особени позички?

Когато минаха под арката, той се извърна през рамо да погледне кашона, където бе оставил албума.

(Чий беше?)

При загасената светлина той беше само очертание. Почувства облекчение, че отведе Уенди надалеч от него. Когато наближиха стълбите, желанието му вече не бе престорено, а истинско.

— Може би — каза тя. — Но след като ти приготвим един сандвич. — Изплъзна се от него със смях. — Гъделичкаш ме!

— Това влиза в тактиката на Джак Торънс за подготовка, мадам.

— Стига, смешнико. Какво ще кажеш за шунка и кашкавал… като предястие?

Качиха се заедно по стълбите и Джак не погледна повече назад. Ала в ума му се въртяха думите на Уотсън:

Всеки голям хотел си има някой дух. Защо ли? Ами хората идват и си отиват…

После Уенди затвори вратата на мазето и там вътре всичко потъна в мрак.

19. Пред стая 217

Дани си спомняше думите на друг човек, който бе работил в „Панорама“ през сезона:

Разправяше, че видяла нещо ужасно в една от стаите, където се беше случила гадна история. Тая стая беше 217 и искам да ми обещаеш, че няма да влизаш в нея. Чуваш ли, Дани, ще я заобикаляш отдалеч…

Вратата беше съвсем обикновена, не по-различна, отколкото всички останали на първия и втория етаж — тъмносива на цвят, в средата на един от страничните коридори. В цифрите върху нея също нямаше нищо особено — двойка, единица и седмица. Чудо голямо. Точно под тях имаше малко стъклено кръгче — шпионка. Дани беше пробвал вече няколко. Отвътре коридорът се виждаше чудесно. Но отвън можеше да се напрягаш колкото си щеш и пак нищо нямаше да зърнеш. Хитро измислено.

След разходката зад хотела мама му беше приготвила любимите неща за обяд — бобена чорба и препечен сандвич с колбас и кашкавал. Хапнаха в кухнята на Дик и си побъбриха. Кухнята му беше най-любимото място в хотела и като че с мама и татко бе същото, защото, след като два-три дни се храниха в ресторанта, по взаимно съгласие се преместиха в кухнята, като подредиха столовете си около касапската дъска на Дик Халоран, която всъщност беше почти колкото кухненската им маса в апартамента в Стовингтън. В ресторанта беше някак потискащо дори когато всички лампи светеха и звучеше музика от уредбата в офиса на рецепцията. Човек продължаваше да се чувства като един от тримата, седнали на маса, заобиколена от още десетина маси, всичките празни и покрити с прозрачна мушама. Мама каза, че било като да вечеряш в роман на Хорас Уолпоул, а татко се засмя и се съгласи. Дани не знаеше кой е Хорас Уолпоул, но беше сигурен, че ястията на майка му станаха по-вкусни, щом се преместиха да се хранят в кухнята. Продължаваше тук-там да открива следите на Дик Халоран и те го успокояваха като дружеско присъствие.

Мама беше изяла само половин сандвич и не бе вкусила супата. Каза, че татко сигурно е излязъл пеш на разходка, след като и фолксвагенът, и хотелското камионче си седят на паркинга. Оплака се, че е уморена и иска да си полегне за около час, стига той да обещае да се забавлява самичък, без да пострада и да направи някоя беля. С пълна уста Дани съобщи, че сигурно ще успее.

— Защо не идеш на детската площадка? — попита го тя. — Мислех, че ти харесва. Там има и пясък за камиончетата ти, и други интересни неща.

Той преглътна и храната мина бавно през гърлото му като суха корава буца.

— Може и да отида — промърмори и започна да върти копчето на радиото.

— Пък и ония интересни храсти във форма на животни — добави тя, като взе празната му чиния. — Баща ти май ще трябва скоро да ги подстригва.

— Да — отрони той.

(Проклетите храсти… Кой ги подряза да приличат на животни…)

— Ако видиш баща си преди мен, кажи му, че съм си полегнала.

— Добре, мамо.

Тя остави мръсните съдове в умивалника и се върна при него.

— Щастлив ли си тук, Дани?

С мустаците от мляко по горната си устна, той я погледна невинно.

— Ъхъ.

— Няма ли ги вече лошите сънища?

— Няма ги.

Тони бе идвал при него веднъж, когато си беше легнал да спи, и викаше името му някъде отдалеч, но Дани силно стисна очи и не ги отвори, докато Тони не си отиде.

— Сигурен ли си?

— Да, мамо.

Май че му повярва, защото изглеждаше доволна.

— А как е ръката ти?

Той я размаха пред нея.

— Съвсем добре е вече.

Тя кимна. Джак бе занесъл стъклената купа, пълна със замръзнали оси, в пристройката за инструменти и беше изгорил гнездото. Оттогава повече оси не се бяха появявали. Писа на един адвокат в Боулдър и му изпрати снимките с ръката на Дани, а той се обади преди два дни и развали настроението на Джак за цял следобед. Адвокатът се съмняваше, че ще могат да осъдят фирмата, произвела спрея за унищожаване на оси, защото нямаше друг свидетел, освен самия Джак, който да потвърди, че инструкциите на опаковката са точно спазени. Джак предложи да купят още опаковки и да ги пробват, но адвокатът го увери, че шансът да спечелят делото е нищожен дори ако всички те се окажат дефектни. Даде му пример с човек, който паднал от нестандартна стълба и си счупил гръбнака, но при все това не успял да осъди фирмата производител. Уенди подкрепяше Джак във възмущението му, но тайничко се радваше, че Дани се е отървал толкова леко от премеждието. Най-добре беше да оставят съдебните дела на хората, които разбират от тях, а за Торънсови такова нещо определено не можеше да се твърди. Пък и оттогава оси не се бяха мяркали.

— Иди да си поиграеш, шефе. Забавлявай се.

Но той не се бе забавлявал. Поскита безцелно из хотела, като надничаше в килерите на камериерките и складовите помещения — търсеше нещо интересно, не го намираше и продължаваше да обикаля коридорите, застлани с мокет на синьо-черни шарки. От време на време опитваше да отвори някоя врата, но, разбира се, те всички бяха заключени. Дани знаеше къде стои шперцът, дето ги отваряше, но татко му бе казал, че не бива да го пипа. Пък и той сам не искаше. Нали така? (Защо си тук?)

В крайна сметка нямаше нищо безцелно в обикалянето му. Някакво нездраво любопитство го бе довело пред вратата на стая 217. Спомняше си една история, която татко му бе чел веднъж, като беше пиян. То бе отдавна, но все така ясно си я спомняше. Мама се скара на татко, задето чете такива ужасии на тригодишно дете. Наричаше се „Синята брада“. Заглавието също му се бе запечатало в паметта, защото тогава най-напред си бе помислил, че татко казва „Синята брадва“, и това много го заинтригува. Всъщност в историята се разправяше за жената на Синята брада, красавица с руси коси като на мама. След като Синята брада се ожени за нея, двамата заживяха в огромен и зловещ замък, който доста му напомняше хотел „Панорама“. Всеки ден, когато Синята брада отиваше на работа, заръчваше на хубавата си женичка да не поглежда в някаква стая, макар ключът да си висеше на кукичката, също както шперцът висеше долу, в офиса. Тя ставаше все по-любопитна да узнае какво ли има в заключената стая. Опитваше се да надзърта в нея през ключалката също тъй безуспешно, както Дани се бе помъчил да погледне през шпионката на двеста и седемнайсета стая. Дори беше нарисувана как е коленичила и се мъчи да види нещо под процепа на вратата, ала той бе твърде тесен. Изведнъж вратата се бе отворила широко и…

В старата приказка разкрилата се пред очите й картина бе описана най-старателно, с ужасяващи подробности, запечатали се ярко в съзнанието на Дани. В стаята се намираха отрязаните глави на предишните седем съпруги на Синята брада — всяка на свой пиедестал, цял оцапан с кръв, с очи, на които се виждаше само бялото, и усти, разкривени в неми писъци.

Ужасена, тя се бе обърнала, за да избяга от стаята, но на прага беше застанал не друг, а Синята брада, със страшни, горящи очи, и й бе препречил пътя. „Казах ти да не влизаш в тази стая — рече Синята брада и извади меча от ножницата си, — но, уви, ти се оказа също тъй любопитна, както предишните седем, и макар че теб обичах най-много, ще свършиш като тях. Приготви се да умреш, клетнице!“

Дани смътно си спомняше, че приказката имаше щастлив край, но тази подробност бе напълно изместена в съзнанието му от двата налагащи се образа: на влудяващо притеглящата заключена врата, криеща зад себе си някаква голяма тайна, и на самата кошмарна тайна, повторена седем пъти. Заключената врата и зад нея главите, отрязаните глави.

Пресегна се и едва ли не крадешком докосна бравата. Нямаше представа колко дълго бе стоял пред сивата заключена и безизразна врата.

(На три пъти ми се стори, че виждам разни неща вътре… лоши неща…)

Но господин Халоран… Дик… бе казал също, че според него тия неща не могат да сторят зло на човека. Те бяха просто като страшните картинки в книга, и толкоз. А може би той нищо нямаше и да види. Но от друга страна…

Пъхна лявата си ръка в джоба и когато я извади, в нея беше шперцът. Естествено, той през цялото време бе седял в джоба му.

Взе да го върти на металната верижка и го наблюдаваше как се премята в кръг. Това продължи няколко минути. После Дани го задържа и го пъхна в ключалката. Влезе гладко, без да заяжда, като че през цялото време бе искал да легне тъкмо там.

Бе обещал на Дик Халоран да не влиза в тази стая. А обещанието, то се знае, беше нещо сериозно. Ала любопитството го подлудяваше като сърбеж на място, по което не бива да се чешеш. Същото онова любопитство, което те кара да поглеждаш през пръстите си дори на най-страшните места във филмите на ужасите. А онова, което се намираше зад вратата, при това не беше филм.

Внезапно посегна с ръка, без да е сигурен какво точно движение ще направи тя, додето пръстите му не издърпаха шперца от ключалката. Още един миг се взира във вратата с разширени сивосини очи, после се обърна и побягна по коридора към стълбищната площадка.

Нещо го накара да спре и за момент не можа да разбере какво е то. После си припомни, че точно зад ъгъла, по пътя към стълбите, на стената е закачен онзи старомоден пожарогасител, сгушил се там като дремеща змия.

Дани предпазливо надникна иззад ъгъла. Пожарогасителят си беше там — червеният му корпус бе прикрепен към стената, а плоският маркуч бе намотан няколко пъти. Над пожарогасителя в една стъклена витринка бе поставена брадва, подобно на музеен експонат, а на червен фон с бели букви бе написано: ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ СЧУПЕТЕ СТЪКЛОТО. Дани успя да разчете думите СПЕШЕН СЛУЧАЙ, защото така се наричаше едно от любимите му телевизионни предавания, но за останалите не беше сигурен. СПЕШЕН СЛУЧАЙ означаваше пожар, експлозия, автомобилна катастрофа, болница, понякога смърт. Никак не му харесваше този маркуч, провесен на стената. Когато беше сам, винаги притичваше покрай тези пожарогасители, за да се отдалечи по-бързо от тях. Нямаше причина за това. Просто така се чувстваше по-спокоен и сигурен.

Когато пристъпи иззад ъгъла, сърцето му силно биеше в гърдите. Огледа се надолу по коридора. Мама беше недалеч оттук и спеше. А ако татко се бе върнал, сигурно ядеше сандвич в кухнята и четеше книга. Просто щеше да мине най-спокойно покрай тоя тъп пожарогасител и да слезе по стълбите.

Пристъпи напред, като се движеше покрай насрещната стена и дясната му ръка се опираше на копринените тапети. Двайсет стъпки го деляха. Петнайсет. Десет.

В този миг краят с месинговата дюза внезапно се плъзна от мястото си и с глух шум падна на пода. Лежеше там и тъмната дупка сочеше към Дани. Той се закова на мястото си и кръвта забуча в ушите му. Устата му пресъхна, а ръцете несъзнателно се свиха в юмруци. Дюзата просто си лежеше на пода и невинно проблясваше, а маркучът, прикрепен към нея, водеше към намотаното руло на стената.

Добре де, беше паднала, какво толкова? Най-обикновен пожарогасител и нищо повече. Глупаво беше да го оприличава на отровна змия от „Света на животните“, която го бе чула и се беше събудила. Какво, като обшитият брезент върху маркуча напомняше люспи? Просто щеше да го прекрачи и да слезе по стълбите, може би малко по-бързо от обикновено, за да е сигурен, че няма да се плъзне след него и да се увие около крака му…

С лявата ръка си изтри устните — несъзнателна имитация на жеста на баща му — и направи крачка напред. Маркучът не помръдна. Още една крачка. Пак нищо. Ето, видя ли какъв си глупчо? Наплаши се с мисли за онази нищо и никаква стая и за Синята брада, а на маркуча просто му е дошло време да падне, и толкоз.

Дани пристъпи отново. Дъхът излизаше със свистене от пресъхналото му гърло. Усещаше как след миг ще го обземе паника. Започна да му се иска маркучът наистина да помръдне, та поне да е сигурен в опасенията си. Приближи още малко. Вече бе на такова разстояние, че краят му можеше да го удари. Но как ще те удари или ухапе, истерично си помисли той, след като е само един маркуч.

Ами ако маркучът бе пълен с оси? Ако гъмжеше от кафявите им тела, напоени с есенна отрова?

Изведнъж осъзна, че е почти смразен от ужас. Ако не направеше усилие да размърда краката си, те можеха да се залепят за килима и той щеше да си остане така, взрян в черната дупка на дюзата като птичка, втренчена вцепенено в главата на змия. Щеше да остане така, докато татко му го намереше, и после какво…

С неволно изтръгнало се стенание се принуди да хукне. Щом стигна до маркуча, някакъв трик на светлината накара дюзата сякаш да се раздвижи, като че готова да се нахвърли върху него, и той отскочи високо над нея; в паниката си имаше чувството, че е стигнал чак до тавана, че косата му се допира до мазилката, макар по-късно да си даваше сметка, че не може да е било така.

В следващия миг се озова от другата страна на маркуча и се затича с все сила, ала тогава го чу да идва зад гърба му — следваше го по петите и дюзата глухо потропваше по пода, а дългото му тяло се промъкваше като гърмяща змия през суха трева. Приближаваше настървено към него и внезапно разстоянието до стълбите му се стори огромно. Те сякаш се отдалечаваха със същата скорост, с която той тичаше към тях.

Татко! — опита се да извика, но стегнатото му гърло не пропускаше нито звук. Беше съвсем сам. Шумът зад гърба му се засилваше. Змията бе вече досами него и сигурно в този миг се готвеше да скочи и да изстреля бистра струя от отровата, събрана в месинговото й гърло.

Най-сетне стигна до стълбите и трябваше да се хване за парапета, за да запази равновесие, защото почти виждаше вече как се търкулва презглава надолу. Хвърли поглед през рамо.

Маркучът не беше помръднал. Стоеше си като преди, леко размотан, с лежаща на пода дюза, сочеща равнодушно към него.

Видя ли, глупчо?, смъмра се той. Всичко сам си измисли, бъзльо такъв. Бъзльо!

Но ръката му не пускаше перилото и краката трепереха от преживяната уплаха.

(Никога не те е преследвал) убеждаваше го разумът му, а той се вкопчи в тази мисъл и продължи да си я повтаря: (никога не те е преследвал, никога не те е преследвал, никога)

Нямаше от какво да се страхува. Та той можеше дори да се върне и да закрепи падналия маркуч на мястото му, стига да искаше. Можеше, но май че нямаше да го направи. Защото какво щеше да стане, ако той наистина го бе преследвал и се бе ядосал, че… че не може да го хване?

Маркучът продължаваше да лежи на пода и като че го предизвикваше да се върне и да опита отново.

Задъхан, Дани се втурна надолу по стълбите.

20. Разговор с господин Улман

Обществената библиотека в Сайдуиндър беше малка стара сграда на една пресечка от търговския център. Широката бетонна пътека, водеща към входа й, бе настлана с умрелите цветя от лятото. На поляната отпред се издигаше голяма бронзова статуя на генерал от Гражданската война, за когото Джак не беше и чувал, макар като ученик да бе много запален по Гражданската война.

Теченията на вестниците се пазеха на долния етаж. Можеше да се намери сайдуиндърският „Газет“, фалирал през 1963 г., ежедневникът на Истъс Парк и боулдърският „Камера“. Денвърски вестници нямаше.

Джак въздъхна и реши да се заеме с „Камера“.

Когато стигна до папките от 1965 г., истинските броеве на вестниците бяха заменени с микрофилми. („Подарък от федералното правителство — гордо му съобщи библиотекарката. — Надяваме се да обработим течението от петдесет и осма до шейсет и четвърта година, когато ни дойде редът следващия път, но те са толкова бавни, не мислите ли? Ще бъдете внимателен, нали? Имам ви доверие. Повикайте ме, ако ви трябвам.“)

Единственият апарат за четене беше със замъглена леща и когато след четирийсет и пет минути работа с него Уенди постави ръка на рамото на Джак, слепоочията му вече пулсираха от болка.

— Дани е в парка — каза му тя. — Не ми се иска да остава там още дълго. Колко време ще се бавиш?

— Десет минути — отговори той.

Бе проследил и последните факти от занимателната история на хотел „Панорама“ — годините помежду убийството на гангстерския бос и поемането на хотела от „Стюарт Улман и сие“. Ала все така нещо го спираше да говори на Уенди за това.

— С какво се занимаваш всъщност? — попита тя. Разроши косата му, докато го казваше, но гласът й не звучеше много безгрижно.

— Чета историята на „Панорама“.

— Имаш ли конкретна причина?

— Не, просто любопитство.

— Откри ли нещо интересно?

— Нищо особено — отвърна той, като се опита да придаде повече приветливост на тона си. Тя си пъхаше носа, както винаги го бе правила още от времето, когато живееха в Стовингтън и Дани беше пеленаче. Къде отиваш, Джак? Кога ще се върнеш? Колко пари имаш у себе си? Ще вземеш ли колата? Ал ще бъде ли с теб? Би ли останал трезвен, моля те? И все в тоя дух. С извинение, тя го бе подтикнала към пиенето. Това може и да не беше единствената причина, но защо най-сетне да не си каже истината и да не признае, че и Уенди има пръст в цялата работа. Все мрънкаше и питаше, докато на човек му идваше да я стисне за гърлото, та да я накара да млъкне с

(Къде? Кога? Как? Си ли? Не си ли? Би ли?)

тия нейни безкрайни въпроси. От тях го хващаше

(главоболие? махмурлук?)

главоболие. Апаратът. От проклетия апарат за четене беше. Изкривяваше буквите, затова тъй го цепеше главата.

— Джак, добре ли си? Изглеждаш ми блед…

Той рязко се дръпна от ръката, която тя допря до челото му.

— Много съм си добре! — изрече троснато.

Уенди опита да се усмихне, но усмивката излезе някак плаха.

— Ами тогава… щом ти… Ще те почакам в парка с Дани… — Тя тръгна към вратата и на мястото на неуверената усмивка по лицето й се появи оскърбено изражение.

— Уенди! — извика я той.

Тя бе вече на вратата и се извърна към него.

— Какво, Джак?

Той стана и отиде при нея.

— Извинявай, мила. Май наистина не съм много добре. От апарата е… лещата изкривява буквите и главата ме заболя много силно. Имаш ли аспирин?

— Имам. — Тя порови в чантата си и извади тубичката. — Задръж го.

— А екседрин да ти се намира? — Но видя стреснатия й поглед и се укори.

Това беше малка шега помежду им от времето, преди проблемът му с алкохола да стане тъй сериозен, че подобни шеги да са неуместни. Той твърдеше, че екседринът е единственото достъпно лекарство без рецепта, което ликвидира махмурлука на минутата.

— Нямам екседрин — отвърна тя. — Съжалявам.

— Няма нищо — измърмори той. — И това ще свърши работа. — Но, естествено, никаква работа нямаше да му свърши и на нея сигурно й беше ясно. И тя беше една тъпачка на моменти…

— Искаш ли вода? — с бодър тон го попита Уенди.

(Не, само ИСКАМ ДА ТИ ВИДЯ ГЪРБА НАЙ-СЕТНЕ, ДЯВОЛ ТЕ ВЗЕЛ!)

— Не. В съседната читалня има чешма. Благодаря ти.

— Няма защо. — Тя тръгна да се качва по стълбите с грациозно движение на хубавите си крака под бежовата вълнена пола. — Ние ще сме в парка.

— Добре. — Джак разсеяно пъхна тубичката аспирин в джоба си, върна се до апарата и го изключи.

Когато се увери, че си е отишла, и той се качи горе. Господи, какво ужасно главоболие! При положение че човек се бе мъчил с тоя скапан визьор, за утеха му се полагаха поне две-три питиета.

Помъчи се да отпъди мисълта от съзнанието си и усещаше как раздразнението му все повече расте. Приближи до гишето на рецепцията, премятайки в ръце кибритена кутийка с телефонен номер на нея.

— Госпожо, имате ли обществен телефон?

— Не, но можете да използвате моя, ако е за градски разговор.

— Не, съжалявам, междуградски е.

— Тогава отидете в дрогерията. Там имат телефонна кабина.

— Благодаря ви.

Излезе навън и мина покрай статуята на неизвестния генерал от Гражданската война. Тръгна към търговския център, с ръце, пъхнати в джобовете, а главата му продължаваше да дрънчи като оловна камбана. Небето също беше оловно. Бе седми ноември и с настъпването на новия месец времето рязко се беше влошило. На няколко пъти бе валял сняг. През октомври също бяха прехвърчали снежинки, но без да натрупа. А сега заледяването се бе задържало и кориците лед проблясваха под слънцето като кристали. Само че днес нямаше слънце и когато той стигна до дрогерията, отново запрехвърча сняг.

Телефонната кабина беше в дъното и докато минаваше покрай рафтовете с лекарства, зърна познатите зелени кутийки с бял надпис. Взе една, плати я на касата и после отиде до телефона. Затвори вратата на кабината, постави на поличката кибритената кутия с номера и монетите и избра нулата.

— Вашата поръчка, моля?

— За Форт Лодърдейл, Флорида — съобщи той на телефонистката и й продиктува номера там, както и номера на кабината.

Тя му каза, че първите три минути ще струват долар и деветдесет, и той пусна осем монети от по четвърт долар, като болезнено потрепваше при всяко иззвънтяване в ухото си.

После, додето се разнасяше неразчленимият шум на далечни сигнали, измъкна от кутийката зеленото шишенце екседрин, извади от него три хапчета, които нареди на поличката до останалите монети, и отново го захлупи с бялото капаче.

На другия край на линията се чу първото позвъняване.

— Тук курорт Сърф Санд, какво обичате, моля? — прозвуча звънък женски глас.

— Свържете ме с управителя, ако обичате.

— Господин Трент ли ви трябва или…

— Трябва ми господин Улман.

— Струва ми се, че господин Улман е зает в момента, но ако желаете да проверя…

— Да. Кажете му, че се обажда Джак Торънс от Колорадо.

— Момент, моля.

Джак усети как първоначалната му неприязън към тоя надут дребосък Улман се връща с нова сила. Взе една от таблетките екседрин от поличката, разгледа я за миг, после я пъхна в уста и я задъвка бавно и с наслада. Вкусът й мигом го изпълни като изникнал спомен, в който неразделно се смесваха удоволствието и силната потиснатост. Сух и горчив, но властно натрапващ се вкус. Преглътна с гримаса. Да дъвче таблетките, му бе навик от дните на пиянство. Оттогава не беше го правил. Но когато главоболието бе толкова силно, сдъвканото хапче сякаш действаше по-бързо. Чел беше някъде, че когато дъвчеш аспирин или производните му, се пристрастяваш към тях. Къде ли го беше чел? Сбърчи чело в усилие да си припомни. Тогава в слушалката прозвуча гласът на Улман:

— Торънс? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — отвърна той. — Бойлерът си е в ред и аз още не съм решил да убивам жена си. Ще го отложа за след празниците, когато ме налегне скуката.

— Много смешно. Защо се обаждате? Зает съм…

— Да, вие сте зает човек, разбирам. Обаждам се заради някои неща, които пропуснахте, когато ми разправяхте славната история на хотел „Панорама“. Например факта, че Хорас Дъруент го продал на някаква група от Лас Вегас, която го прехвърляла през толкова много подставени компании, че накрая дори щатските власти не били наясно кой е действителният му собственик. А когато минало достатъчно време, за да се загубят следите, го превърнала в убежище на мафиотски шефове, само че през шейсет и шеста година един от тях се гътнал, та хотелът бил временно затворен. По едно странно съвпадение телохранителите на онзи умрели в същото време пред вратата на президентския апартамент. Страхотно посещение е имало в президентския апартамент на „Панорама“, нали? Уилсън, Хардинг, Рузвелт, Никсън и Вито Касапина, а?

За един миг по линията се долавяше само смаяно мълчание, после Улман проговори меко:

— Не виждам по какъв начин тези обстоятелства влияят на вашите задължения, господин Торънс. Това…

— Най-интересното идва след убийството на Вито Дженели, не мислите ли? Още две бързи разбърквания на тестето и изведнъж „Панорама“ се оказва притежание на частно лице, жена на име Силвия Хънтър… която по една случайност се е наричала Силвия Хънтър Дъруент между четирийсет и втора и четирийсет и осма година.

— Трите ви минути изтекоха — съобщи телефонистката. — Сигнализирайте, когато приключите.

— Драги ми господин Торънс, всичко това е всеизвестно и погребано в миналото.

— На мен не ми беше известно — поправи го Джак. — А се и съмнявам, че много хора го знаят. Поне не цялата история. Може да си спомнят убийството на Дженели, но едва ли го свързват с честите промени на собствениците на „Панорама“ след четирийсет и пета година. И съвсем между другото Дъруент или свързани с него хора винаги успяват да предложат най-високата цена. Какво всъщност държеше тук Силвия Хънтър през шейсет и седма и осма година, господин Улман? Бардак, нали?

— Торънс!!! — Възмущението му долетя от три хиляди километра, без да изгуби нито градус по трасето.

Усмихнат, Джак пъхна още един екседрин в устата си и го сдъвка.

— Продала хотела, след като известен сенатор починал в него от сърдечен пристъп. Носят се слухове, че го намерили гол, само по колан с жартиери, черни найлонови чорапи и обувки с високи токове. Обаче пък обувките били от най-фина кожа.

— Това е злостна лъжа! — изкрещя Улман.

— Нима? — невинно възкликна Джак.

Започваше да се чувства по-добре. Главоболието му почти изчезна. Сдъвка последния екседрин, наслаждавайки се на горчивия му вкус.

— Това беше просто нещастен случай — заяви Улман. — Какво целите, господин Торънс? Ако сте намислили да напишете някоя мръсна клеветническа статия… Може би това е просто некадърен опит за изнудване…

— Нищо подобно — отвърна Джак. — Обаждам ви се, защото вие не бяхте почтен с мен. И защото…

— Не съм бил почтен ли? — прогърмя Улман. — Боже мой, да не сте очаквали да вадя мръсното бельо от миналото пред хотелския пазач? За кого се мислите вие? И какво общо имат с вас тия стари истории? Или си въобразявате, че по коридорите на западното крило бродят призраци, загърнати с чаршафи?

— Не, не вярвам да има някакви призраци. Само че вие доста се поровихте в моето минало, преди да ме вземете на работа. Бяхте ме изправили в кабинета си като учениче, което учителят мъмри, задето е пишкало в съблекалнята. Поставихте ме в унизително положение.

— Не мога да се начудя на вашата дързост и нечуваното ви нахалство — задавено процеди Улман. — Ще ми се да ви уволня. И сигурно ще го направя.

— Предполагам, че Ал Шокли решително ще се възпротиви.

— А аз предполагам, че надценявате желанието на Ал Шокли да ви помага, господин Торънс.

За миг Джак усети как главоболието му го връхлита с цялата си сила и затвори очи от внезапната болка. Сякаш от голямо разстояние се чу да пита:

— Кой притежава „Панорама“ сега? Все още корпорацията „Дъруент“ ли? Или вие сте твърде дребна риба, за да знаете?

— Мисля, че попрекалихте, господин Торънс. Вие сте служител в хотела с не по-големи права от момчето, обслужващо асансьора или общия работник в кухнята. Нямам намерение да…

— Добре, ще пиша на Ал — заяви Джак. — Той не може да не знае, нали все пак е в Управителния съвет. Може и да прибавя един постскриптум по отношение на…

— Корпорацията „Дъруент“ не е собственикът.

— Какво? Не ви чух добре.

— Казах, че корпорацията „Дъруент“ не е собственикът. Акционерите са от Източното крайбрежие. Вашият приятел господин Шокли притежава най-големия пакет акции, повече от трийсет и пет процента. Вие вероятно знаете по-добре от мен дали той има някакви връзки с Дъруент.

— Кой друг?

— Нямам намерение да ви съобщавам имената на останалите акционери, господин Торънс. Но непременно ще доведа този въпрос до знанието на…

— Още един въпрос.

— Не съм задължен да ви отговарям.

— По-голямата част от историята на „Панорама“, и тази, която е за пред хора, и другата, която не е, открих в един албум с вестникарски изрезки в мазето. Голям, с бели кожени корици, превързан със златна лентичка. Имате ли представа чий може да е?

— Не, никаква.

— Възможно ли е да е принадлежал на Грейди? Пазача, който се е самоубил?

— Господин Торънс — с леден тон изрече Улман, — не съм уверен дори дали Грейди можеше да чете, камо ли да изрови всички тези скандални клюки, с които ми губите времето.

— Мисля да напиша книга за хотел „Панорама“. Смятам, че собственикът на албума вероятно би се зарадвал да му изкажа благодарност на първа страница.

— Мисля, че роман, посветен на „Панорама“, е едно твърде неудачно хрумване — отсъди Улман. — Особено роман, изхождащ от вашата… ъъ… гледна точка.

— Мнението ви не ме изненадва.

Главоболието му бе изчезнало без следа след оня моментен пристъп. Усещаше ума си остър и точен до милиметри. Такова чувство у него се появяваше, когато работата му вървеше добре или след като бе изпил третото си питие. Още един забравен ефект на екседрина; нямаше представа дали той е универсален за всички, но при него три сдъвкани таблетки мигом повишаваха настроението.

— Знам какво бихте харесали вие — каза на Улман. — Туристически справочник, който да раздавате на гостите безплатно при напускането им. Пълен с лъскави снимки на планините при изгрев и залез-слънце със захаросан текст под тях. А, да, непременно и раздел за знаменитостите, отсядали в хотела, но истински колоритните знаменитости, такива като Дженели и другарчетата му.

— Ако имах стопроцентова сигурност, че мога да ви уволня, без да изгубя службата си, вместо деветдесет и пет процентова, каквато имам сега, щях да го сторя на минутата, още по телефона — изрече Улман с пресекващ от ярост глас. — Но тъй като са налице пет процента колебания, възнамерявам да се обадя на господин Шокли веднага щом затворите. И от сърце се надявам това да стане скоро.

— Уверявам ви, че в книгата няма да има нищо невярно — подметна Джак. — Не е нужно да се украсяват нещата.

(Защо се заяждаш с него? Да те уволни ли искаш?)

— Не ме е грижа дали пета глава ще описва как римският папа чука духа на Дева Мария! — кресна Улман. — Искам да се махнеш от моя хотел!

— Това не е твой хотел! — кресна му още по-силно Джак и с трясък затвори слушалката.

Седеше на стола, дишайки тежко, сега вече мъничко уплашен,

(мъничко ли? по дяволите, страшно много!)

и се питаше защо изобщо се бе обадил на Улман.

(Пак си изпусна нервите, Джак.)

Да, точно така бе станало. Излишно беше да го отрича. А най-лошото от всичко бе, че нямаше представа до каква степен надутият дребосък има влияние над Ал, нито пък доколко Ал би изтърпял непристойното му поведение в името на старите им лудории. Ако Улман наистина бе толкова незаменим, колкото се пишеше, и ако дадеше на Ал ултиматум: „Той или аз“, нямаше ли Ал да се окаже принуден да се съгласи с уволнението му? Затвори очи и се помъчи да си представи как го съобщава на Уенди. Познай какво стана, мила. Загубих и тая служба. Този път ми бяха нужни три хиляди километра телефонен кабел, за да го постигна, но успях. Отвори очи и изтри устните си с кърпичка. Копнееше за едно питие. По дяволите, нужно му беше да пийне! Наблизо на улицата имаше кафене и нищо не му пречеше да глътне набързо една бира на път за парка, колкото да поуталожи безпокойството си… Безпомощно стисна ръцете си в юмруци.

Въпросът не му даваше мира: защо изобщо се бе обадил на Улман? Номерът на Сърф Санд в Лодърдейл беше записан в малко тефтерче до телефона в офиса, сред номерата на водопроводчици, дърводелци, електротехници и други майстори. Джак го бе преписал върху кибритената кутия малко след като стана от леглото сутринта и идеята да се обади на Улман вече бе готова в съзнанието му и много го развеселяваше. Но какво бе целял с това? Веднъж, във фазата на пиянство, Уенди го бе обвинила, че желае собственото си унищожение, но му липсва нужният морал да го признае открито пред себе си. Затова измисляше сложни начини други да предизвикат това унищожение, като малко по малко съсипваше себе си и семейството си. Нима е истина? Нима дълбоко в душата си се бои, че тъкмо престоят в „Панорама“ му е бил нужен, за да завърши пиесата си, с която в крайна сметка ще се самоизобличи? Нима сам посяга на себе си? О, Господи, не допускай да е вярно!

Затвори очи и на тъмния фон на клепачите му се появи образ: ръката му, провряна в дупката на покрива, внезапното парещо ужилване и собственият му дрезгав вик на болка, процепил неподвижния въздух: Ах ти, гадина проклета!

После го измести друг образ отпреди две години: влиза с препъване у дома си в три часа през нощта, мъртво пиян, препъва се в масата и се просва в цял ръст на пода, ругае на висок глас и събужда Уенди, заспала на канапето. Уенди светва лампата и вижда дрехите му, разпокъсани и мръсни от калта по паркинга край някаква крайпътна кръчма; мига сънено срещу жена си като къртица, излязла на слънце, а Уенди проговорва глухо: Негодник, ти събуди Дани. Ако не те е грижа за себе си, нямаш ли мъничко жалост към нас? Ах, защо ли си правя труда да ти говоря?

Телефонът иззвъня и той подскочи стреснат. Грабна слушалката, уверен, противно на всяка логика, че се обажда или Улман, или Ал Шокли.

— Какво? — изграчи.

— Сметката ви, сър. Дължите три долара и петдесет цента.

— Ще трябва да разваля още банкноти — измърмори той. — Почакайте малко.

Пусна последните си шест монети по двайсет и пет цента, после отиде на касата да вземе още. Вършеше всичко това автоматично, а мисълта му обикаляше все в кръг като катеричка, качена на тренировъчен обръч.

Защо се бе обадил на Улман?

Защото Улман го бе унизил? И преди беше унижаван, и то от майстори в тази област, но най-изкусно го вършеше той самият. Нима просто бе изпитал потребност да разголи на показ лицемерието му? Джак не допускаше за себе си да е толкова дребнав. Постара се да намери оправдание в албума с изрезки, но и това си беше чиста проба заблуда. Шансът Улман да знае чий е беше най-много две на хиляда. Още по време на интервюто бе дал ясно да се разбере, че почти е изключил мазето от кръга на интересите си. Ако наистина това го вълнуваше, щеше да се обади на Уотсън, чийто телефонен номер също го имаше в тефтерчето. Вероятно Уотсън също не знаеше, но по-логично беше той да го знае, а не Улман.

Това, че сподели с него идеята си за роман, също беше глупаво.

Невероятно глупаво. Освен че рискуваше службата си, затваряше си достъпа до един богат източник на информация, защото Улман вероятно щеше да предупреди когото успее, че един пришълец от Нова Англия обикаля и разпитва за хотел „Панорама“. Можеше кротко да си направи проучването, да разпрати любезни писма, дори да уреди някои срещи през пролетта, а после да се присмива на злобата на Улман, когато романът излезе, а той самият се намира далеч от хотела. Вместо това му позвъни най-необмислено, изпусна си нервите, предизвика Улман и разбуди образа на един малък Цезар, дремещ у него. Защо? Ако не беше стремеж да предизвика изгонването си от хубавата служба, която Ал му бе осигурил, какво беше тогава?

Той пусна останалите монети в процепа и окачи слушалката. Ако беше пиян, щеше да си каже, че се е държал по най-неадекватния възможен начин. А бе съвършено трезвен.

Когато излезе от дрогерията, сложи в устата си още една таблетка екседрин и я сдъвка, като се мръщеше и в същото време се наслаждаваше на горчивия вкус.

На тротоара срещна Уенди и Дани.

— Тъкмо идвахме да те извикаме — каза му Уенди. — Вали сняг. Не забеляза ли?

Джак премигна и погледна към небето.

— Вярно,валяло.

Снегът падаше обилно, вече бе засипал главната улица на Сайдуиндър и маркировката не се виждаше. Дани вдигна глава към бялото небе с отворена уста и започна да лови с език най-едрите снежинки.

— Смяташ ли, че пътят ще се затрупа вече? — попита Уенди.

— Не знам — сви рамене Джак. — Надявах се на още една-две седмици милост. Нищо чудно и да я получим.

Милостта по-точно.

(Съжалявам, Ал. За бога, имай милост. Дай ми още един шанс. Искрено се разкайвам…)

Колко пъти през годините той, вече възрастен човек, бе молил за милостта да му бъде даден още един шанс. Изведнъж изпита такава непоносима погнуса от себе си, че едва не изпъшка гласно.

— Как е главоболието ти? — попита Уенди и го изгледа внимателно.

Той я прегърна през рамо и я притисна плътно до себе си.

— По-добре съм. Хайде, побързайте и двамата да се прибираме у дома, докато още е възможно.

Тръгнаха към мястото, където бяха паркирали хотелското камионче. Джак вървеше в средата, прегърнал с една ръка Уенди, а с другата хванал тънката ръчица на Дани. За първи път бе нарекъл хотела техен дом — за добро или за зло.

Когато седна зад кормилото на камиончето, се замисли, че отношението му към „Панорама“ е твърде двойствено. От една страна, проявяваше развълнуван интерес към хотела, от друга — не го харесваше твърде. Не беше сигурен, че престоят там ще се отрази особено добре на жена му, на сина му и на него самия. Може би тъкмо заради това се бе обадил на Улман.

За да го уволнят, додето е време.

Изкара на заден ход камиончето от паркинга и се насочи по пътя, който водеше извън града нагоре, в планината.

21. Среднощни мисли

Беше десет часът. В апартамента всички старателно се преструваха, че спят.

Джак лежеше настрани, с лице към стената и отворени очи, заслушан в бавното равномерно дишане на Уенди. Вкусът на разтворен екседрин бе още на езика му, който чувстваше грапав и леко изтръпнал. Ал Шокли се бе обадил в шест без петнайсет. Уенди беше пред камината във фоайето и четеше на Дани.

— Личен разговор — обяви телефонистката. — За господин Джак Торънс.

— На телефона — отвърна той, премести слушалката в дясната си ръка, а с лявата извади от джоба си носната кърпа и изтри с нея разранените си устни. После запали цигара.

Гласът на Ал прозвуча силно в ухото му:

— Джаки, ти какво си намислил, малкият?

— Здравей, Ал. — Той смукна от цигарата и затърси опипом шишенцето екседрин.

— Какво става, Джак? Днес следобед водих много странен разговор със Стюарт Улман. А когато Стю Улман поръчва междуградски разговор за своя сметка, няма съмнение, че работата е дебела.

— Улман няма защо да се тревожи, Ал. Нито пък ти.

— А какво точно е това, за което няма защо да се тревожим? Стю го представи като нещо средно между шантаж и материал за „Панорама“ в „Нашънъл Инкуайърър“. Хайде, обяснявай, малкият.

— Исках да го подразня малко — промърмори Джак. — Когато отидох при него на интервю, той изкара на показ нечистите ми ризи. Проблемът с алкохола. Уволнението от последната ми служба за побой над ученик. Чудел се дали съм подходящият човек за тая работа. Онова, което ме вбеси, беше, че изтъкна всичко това само защото е влюбен в проклетия си хотел. Прекрасен, с богата традиция, едва ли не свещен! В мазето обаче намерих албум с вестникарски изрезки. Някой е събрал на едно място не особено привлекателните аспекти на тая прехвалена катедрала и излиза, че в нея тайничко са се водили дяволски литургии.

— Надявам се, че това е образно казано, Джак. — Гласът на Ал звучеше смразяващо.

— Така е. Но открих…

— Аз знам историята на хотела.

Джак прекара ръка по косата си.

— И тъй, обадих му се, за да го поядосам. Признавам, че не беше много умно и със сигурност няма да го правя повече. Това е.

— Стю каза, че и ти на свой ред си имал намерение да вадиш на показ нечисти ризи.

— Стю е кретен! — нервирано отсече той. — Казах му, че възнамерявам да пиша за „Панорама“, и е така. Мисля, че това място дава добър синтез на следвоенния американски дух. Ще стане чудесна книга, но тя е въпрос на далечно бъдеще, гарантирам ти го. В момента имам повече работа, отколкото съм в състояние да свърша, и…

— Това не ме задоволява, Джак.

Той се втренчи в черната слушалка, неспособен да повярва на онова, което със сигурност бе чул.

— Какво? Ал, нима каза…

— Казах каквото казах. Какво означава далечно бъдеще? За теб това може да са две години или пет. За мен са трийсет-четирийсет, защото се надявам за дълго да бъда делово свързан с „Панорама“. Мисълта, че ще черниш хотела ми и ще пробутваш писанията си като шедьовър на американската литература, направо ме отвращава.

Джак онемя.

— Опитах се да ти помогна, малкият. Минахме и двамата през голямо изпитание и реших, че ти дължа известна подкрепа. Помниш ли онова време?

— Помня го — отвърна той, ала въгленчетата на неприязънта вече пламтяха в сърцето му.

Най-напред Улман, после Уенди, сега Ал. Какво беше това? Национален бойкот срещу Джак Торънс ли? Той стисна устни, присегна се за цигарите си и ги събори на пода. Нима наистина беше харесвал някога тоя превзет сноб, който сега му говореше от облицования си с махагон кабинет във Върмонт.

— Преди да удариш онова момче — подхвана Ал, — бях уговорил управата да не взема мерки срещу теб и дори да те назначи на постоянно място. Само че ти сам провали тази възможност за себе си. После получи службата в хотела, хубаво и тихо местенце, където да се съвземеш, да завършиш пиесата си и да изчакаш, додето с Хари Ефингър убедим останалите от настоятелството на гимназията, че са допуснали голяма грешка. А сега май се каниш да ухапеш ръката ми, с която ти подавам храна, устремен към по-голяма печалба. Така ли се отблагодаряваш на приятелите си, Джак?

— Не — прошепна той.

Не посмя да каже повече. Главата му пулсираше от гневните, жлъчни думи, които напираха да се изтръгнат от устата му. Отчаяно се опита да мисли за Дани и Уенди, които зависеха от него. Дани и Уенди, които седяха спокойно долу пред огъня, свели глави над буквара за втори клас, и си мислеха, че всичко е съвсем наред. Ако изгубеше и тази служба, какво щяха да правят? Да подкарат към Калифорния грохналия фолксваген с неговата излязла от строя бензинова помпа като бедняшко семейство от Оклахома? Каза си, че ще падне на колене пред Ал и ще го моли, преди да допусне това да се случи, но думите все тъй напираха да се излеят и ръката, с която държеше горещите жици на своята ярост, сякаш беше омазнена.

— Какво? — попита остро Ал.

— Не — повтори той. — Аз не се държа така към приятелите си и ти го знаеш.

— Откъде да го знам? Ето че заплашваш да омърсиш хотела ми, като изравяш отдавна погребани неща. А най-невинната ти постъпка е, че се обаждаш на темпераментния ми, но извънредно компетентен управител и го докарваш до изстъпление с някакви си… детинщини.

— Не са просто детинщини, Ал. На теб ти е лесно. Не ти се налага да приемаш милостиня от някой богат приятел. Не ти е нужен и познат в съда, защото ти си съдът. А това, че беше на крачка от хроничния алкохолизъм, изобщо не се споменава, нали?

— Сигурно е така — отвърна Ал. Гласът му прозвуча вяло и пролича, че цялата тая история му е досадила. — Но разбери, Джак… аз нямам контрол над това. Нещата стоят така, и толкова.

— Знам — с равен тон изрече Джак. — Уволнен ли съм? Предпочитам да ми го кажеш направо, ако е така.

— Не си, ако направиш две неща за мен.

— Готов съм.

— Не е ли по-добре да чуеш условията ми?

— Не. Каквито и да са, приемам ги. Трябва да мисля за Уенди и Дани. Ако ми искаш топките, ще ти ги пратя с въздушна поща.

— Сигурен ли си, че можеш да си позволиш такъв лукс като самосъжалението, Джак?

Той бе затворил очи и пъхна един екседрин между пресъхналите си устни.

— В този момент друг лукс не мога да си позволя. Хайде, давай.

Ал помълча един миг, после каза:

— Най-напред никакви обаждания повече на Улман. Дори и ако хотелът пламне. Ако се случи такова нещо, ще се обадиш на работника по поддръжката, онзи, дето все ругае, сещаш се…

— Уотсън.

— Същият.

— Добре. Съгласен.

— И второ, искам да ми обещаеш, Джак, да ми дадеш честна дума, че няма да чувам за никакъв роман, описващ колорадски хотел с тъмна история.

За минута яростта му беше толкова силна, че той буквално не можеше да продума. Кръвта бучеше в ушите му. Сякаш разговаряше с някакъв съвременен принц от Медичите… Никакви портрети на членове от моето семейство, на които да са показани дефектите им, иначе те пращам обратно в тинята. Плащам само за картини, които ме удовлетворяват. Когато рисуваш дъщерята на мой добър приятел или съдружник в бизнеса, няма да показваш брадавицата й, че ще те върна в тинята. То се знае, че сме приятели… И двамата сме цивилизовани хора, нали така? Споделяли сме легло, подслон и бутилка. А кучешкия нашийник, дето съм ти го сложил, ще се правим, че не го забелязваме, и тогава аз ще се грижа щедро за теб. Единственото, което искам в замяна, е душата ти. Дребна работа. Можем дори да забравим, че си ми я отстъпил, както ще забравим и за кучешкия нашийник. Помни, мой надарени приятелю, че навсякъде по улиците на Рим просят микеланджеловци…

— Джак, там ли си?

Той издаде хриплив звук, който трябваше да означава „да“.

Тонът на Ал бе твърд и самоуверен.

— Не смятам, че искам прекалено много от теб, Джак. Ще има и други книги. Не бива да очакваш от мен да те субсидирам, докато ти…

— Добре. Дадено.

— Не искам да мислиш, че се опитвам да ограничавам творчеството ти, Джак. Знаеш, че не съм такъв човек. Аз просто…

— Ал?

— Какво?

— Дъруент все още ли е свързан с „Панорама“? Макар и косвено?

— Не разбирам откъде-накъде това те засяга, Джак.

— Така е — глухо отвърна той. — Не ме засяга, прав си. Слушай, Ал, струва ми се, че Уенди ме вика за нещо. Пак ще ти се обадя.

— Разбира се, малкият. Ще си поговорим надълго и нашироко. Как е при теб? Сух ли си?

(НАЛИ СИ ВЗЕ ТВОЯ ФУНТ ОТ ПЛЪТТА МИ, ОСТАВИ МЕ СЕГА НА МИРА!)

— Като барут.

— Аз също. Започна да ми харесва да съм винаги трезвен. Ако…

— Друг път ще се обадя, Ал. Уенди…

— Добре, разбирам.

Той затвори телефона и тъкмо тогава го обзеха гърчовете, поразяващи го като светкавици. Сви се пред телефона като покаял се грешник, притиснал с ръце стомаха си, а главата му кънтеше като чудовищен празен мехур.

Веднъж ужилила, осата продължава да напада…

Бе минало известно време, когато Уенди се качи и попита кой е звънял по телефона.

— Ал — отвърна той. — Обади се да пита как се справяме. Казах му, че всичко е наред.

— Джак, изглеждаш ужасно. Да не ти е лошо?

— Пак ме заболя главата. Тази вечер ще си легна рано. Няма смисъл да се опитвам да пиша.

— Да ти донеса ли топло мляко?

Той се усмихна вяло.

— Добре ще ми дойде.

А сега лежеше до нея и усещаше допира на бедрото й, топло и натежало от съня.

Като си мислеше за разговора с Ал, го обливаха ту горещи, ту студени вълни. Един ден щеше да има възмездие. Щеше да има и книга, при това не кроткият, изпълнен с разсъждения роман, който бе замислил първоначално, а безпощаден, подготвен от задълбочено проучване и придружен със снимки репортаж за цялата тъмна история на „Панорама“, включително гадните, кръвосмесителни сделки и всичко останало. Ще го поднесе на читателите, разрязан като филе от риба. И ако Ал Шокли има връзка с империята на Дъруент, Господ да го пази! Изпънат като струна, той лежеше и се взираше в тъмнината. Знаеше, че ще минат часове, докато заспи.

Уенди Торънс лежеше по гръб, с отворени очи, заслушана как диша мъжът й в съня си — дълго вдишване, кратко задържане, леко гърлено издишване. Къде ли отива, когато спи, запита се тя. В някакъв лунапарк на сънищата, където всички развлечения са безплатни и няма натякваща, досадна съпруга? Или пък в долнопробна кръчма, където пиенето не секва и цялата му компания се е събрала, Ал Шокли е на видно място сред тях. Място, където тя и Дани нямаха достъп.

Уенди изпитваше някогашната тревога, а тя се надяваше, че никога няма да я споходи, след като напуснаха Върмонт; сякаш тревогата не можеше да прекосява щатски граници. Не й харесваше въздействието на „Панорама“ върху Джак и Дани.

А най-страшното, което никога не би се осмелила да изговори гласно, бе, че у Джак се върнаха всички симптоми от периода на пиянството му — един по един… всички освен самото пиене. Постоянното изтриване на устните с ръка или с кърпичка, сякаш да попие влагата от тях. Дългите паузи на пишещата машина, пълното с хартия кошче. Тази вечер на масичката до телефона бе видяла шишенце екседрин, след като Ал му се бе обаждал, а чаша за вода нямаше. Значи отново ги дъвчеше. Дразнеше се от дребни неща. Станеше ли прекалено тихо, започваше несъзнателно да почуква с пръсти в нервен ритъм. Все по-често използваше нецензурни думи. Напоследък я плашеше и настроението му. На моменти дори предпочиташе той да избухне, да си изпусне парата, също като бойлера, който наглеждаше и нощем. Щеше едва ли не да се зарадва, ако той вземеше да ругае гръмко, да ритне стол или да тръшне врата. Но тези прояви, така типични за темперамента му, бяха почти напълно изчезнали. И все пак Уенди имаше чувството, че Джак все по-често се ядосва на нея и на Дани, ала не иска да се издава. Бойлерът имаше вентил за изпускане на парата: стар, напукан, зацапан с масло, но все още действащ. А Джак нямаше такъв. Тя никога не бе успявала да го разбира. Дани можеше, но не казваше нищо.

А и обаждането на Ал. Тъкмо когато бе позвънил, Дани загуби интерес към приказката, която четяха. Остави я да седи край камината и отиде до бюрото на рецепцията, където Джак му беше построил магистрала за количките и камиончетата. Виолетовият фолксваген също беше там и Дани започна бързо да го блъска напред-назад. Като се преструваше, че си чете книгата, Уенди поглеждаше Дани крадешком и видя огледалното отражение на маниерите на Джак и нейните, когато бяха разтревожени. Потъркването на устните, прокарването на пръсти през косата, както правеше тя, докато чакаше мъжа си от обиколката му по кръчмите. Не можеше да повярва, че Ал се бе обадил просто за „да попита как се справят“. Той винаги звънеше за нещо конкретно.

По-късно, когато отново бе слязла долу, намери Дани сгушен на кълбо край огъня да чете за приключенията на Джо и Рейчъл в цирка. Не личеше да е разсеян или притеснен. Като го гледаше, тя отново бе поразена от прозрението, че Дани знае и разбира много повече, отколкото допускаше философията на доктор Едмъндс.

— Време е за лягане, шефе — подкани го тя.

— Добре — отвърна той.

Отбеляза мястото в книгата, до което беше стигнал, и се изправи.

— Измий си лицето и зъбите.

— Добре.

— Да не забравиш ушите?

— Няма.

За миг постояха един до друг, загледани в играта на пламъците. В по-голямата част от фоайето бе студено и духаше, ала в този кръг около камината се разнасяше вълшебна топлина и на човек му бе трудно да си тръгне.

— Чичо Ал се е обадил по телефона — подметна уж небрежно тя.

— Така ли? — В гласа му нямаше никаква изненада.

— Дали пък чичо Ал не е сърдит на татко? — подхвърли му все така като че между другото.

— О, да, сърдит му е — убедено отвърна Дани. — Той не дава татко да пише оная книга.

— Каква книга, Дани?

— За хотела.

На устните й бе въпросът, който хиляди пъти му бяха задавали с Джак: „Откъде знаеш това?“ Само че не го попита. Не искаше да го разстройва преди лягане, нито да му дава да разбере, че обсъждат неща, които той не би трябвало да знае. А той го знаеше, убедена бе в това. Как беше възможно да знае за сестра й, а отгоре на всичко, че е мислела за нея в чакалнята на лекаря? Тя поклати глава, сякаш за да я поизбистри.

— Върви да се миеш, шефе.

Той изтича по стълбите към апартамента им. Леко намръщена, тя отиде да притопли млякото на Джак в тенджерка.

А сега лежеше будна в леглото, заслушана в дишането на мъжа си и във вятъра навън. (По едно чудо и тоя ден не беше паднал истинският сняг, а се размина само с прехвърчането.) Остави съзнанието си да се изпълни изцяло с мисълта за прекрасния й необикновен син, роден с ципа върху лицето, каквато лекарите виждаха веднъж на седемстотин раждания — суеверно се вярваше, че била знак за вътрешно прозрение.

Реши, че е време да поговори с Дани за „Панорама“… и че е време да го накара да й каже нещо най-сетне. Утре. На всяка цена. Двамата щяха да идат до библиотеката в Сайдуиндър да потърсят някакво четиво за второкласници и щеше да разговаря с него. Съвсем откровено. Тази мисъл я поуспокои донякъде и тя постепенно се унесе в сън.

Дани лежеше буден в стаята си с отворени очи, прегърнал остарелия си, доста пострадал от годините Мечо (липсваше му едното стъклено око и от разпраните му шевове излизаше пълнежът), и се ослушваше към спалнята на спящите си родители. Имаше чувството, че неволно се е превърнал в техен страж. Нощем беше най-лошо. Той мразеше нощите и постоянния вой на вятъра откъм западната фасада на хотела.

Всъдеходът му висеше от тавана, вързан на конец. На бюрото му моделът на фолксвагена, донесен отдолу, слабо проблясваше с флуоресцентната си лилава боя. Книжките му бяха в библиотеката, албумчетата за оцветяване — на бюрото. Място за всичко и всичко на мястото си, казваше мама. Тогава лесно ще намираш каквото търсиш. Но сега нещата се бяха разместили. Някои липсваха. И още по-зле — появили се бяха други, които не би трябвало да се виждат. Беше същото като на ония картинки с надпис отгоре: РАЗЛИЧАВАТЕ ЛИ ИНДИАНЦИТЕ? Ако примижиш и напрегнеш очи, наистина можеш да видиш някои от тях — онова, което най-напред ти се бе струвало кактус, бе всъщност храбрец с нож между зъбите, а зад скалите се криеха други; едно от злите, безпощадни лица се различаваше дори в колелото на дилижанса.

Но никога не се виждаха ясно, което някак те притесняваше. Защото тъкмо онези, които не виждаш, можеха да се промъкнат и да те нападнат с томахавка в едната ръка и с нож за скалпиране в другата…

Той се размърда неспокойно в леглото си и очите му потърсиха утешителната светлинка на нощната лампа. Нещата бяха зле. Той го знаеше със сигурност. В началото уж всичко беше наред, но малко по малко… Татко все повече си мислеше за пиене. Понякога се ядосваше на мама, без сам да знае защо. Обикаляше с отнесен и замъглен поглед и триеше устните си с кърпичка. А мама се тревожеше за него, както и за детето си. Не му беше нужно да пуска сияние към нея, за да го разбере; усети го в трескавите въпроси, които му задаваше в деня, когато пожарният маркуч се бе превърнал в змия. Господин Халоран казваше, че всички майки имат по малко сияние, и тя наистина бе разбрала, че нещо се е случило. Но не и какво точно.

Без малко да й разкаже, но няколко неща го спряха. Знаеше, че лекарят в Сайдуиндър е обяснил как съществуването на Тони и нещата, които той му показва, са съвсем… или почти нормални. Майка му можеше и да не повярва, когато й разправеше за маркуча. По-лошо, тя можеше да му повярва, но в погрешен смисъл и да си помисли, че МУ Е ПРЕВЪРТЯЛА БУРМАТА. Той знаеше донякъде какво е ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА, но не чак толкова, колкото КАК СТАВАТ БЕБЕТАТА, което мама му бе обяснила подробно миналата година.

Веднъж в забавачката приятелят му Скот му бе показал едно момче на име Робин Стенджър, което седеше настрани умърлушено. Бащата на Робин беше учител по аритметика в училището на татко, а бащата на Скот преподаваше история там. Повечето от децата в забавачката имаха нещо общо с гимназията „Стовингтън“ или с малката фабрика на IBM извън града и съответно в забавачката се бяха оформили две групи. Бе някак естествено децата, чиито бащи са колеги, да общуват по-тясно помежду си и станеше ли някой скандал при възрастните, странно изопачената мълва за него плъзваше сред децата от съответната група, но не и сред тези от другата.

Двамата със Скоти седяха в космическия кораб на площадката за игра, когато приятелят му посочи Робин и попита:

— Познаваш ли това момче?

— Да — отвърна Дани.

Скоти се наведе към него.

— На баща му снощи МУ ПРЕВЪРТЯЛА БУРМАТА. Отвели са го.

— Сериозно? Само за някаква си бурма?

Скоти го изгледа съжалително и нетърпеливо обясни:

— Той е полудял бе. Нали ти е ясно? — Скот изкриви очи, провеси език и започна да върти показалците си в кръг около ушите. — Откарали са го в лудницата.

— О! — промълви Дани. — А кога ще го пуснат?

— Никога — мрачно обяви Скоти.

През този и следващия ден Дани узна, че:

а) Г-н Стенджър се бе опитал да убие всички от семейството си; включително и Робин, с пистолет сувенир от Втората световна война;

б) Г-н Стенджър беше разпердушинил цялата къща, когато бе, ИЗКУКАЛ;

в) Г-н Стенджър бе видян да яде умрели насекоми и трева от купичка, сякаш са овесени ядки с мляко, и да плаче;

г) Г-н Стенджър се бе опитал да удуши жена си с найлонов чорап, след като „Ред Сокс“ бяха изгубили важен бейзболен мач.

Най-сетне всичките тия тревожни сведения го притесниха твърде много, за да ги таи у себе си, и попита татко си за господин Стенджър. Татко му го взе в скута си и обясни, че на господин Стенджър му се е струпало голямо напрежение, отчасти свързано със семейството, отчасти със службата, както и с неща, които никой освен лекарите не можел да разбере. Избивало го на плач; преди три вечери се разплакал и не можел да спре, а през това време изпотрошил всичко в дома си. Не се казва ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА, обясни татко, а ДА ПОЛУЧИШ НЕРВНА КРИЗА и господин Стенджър не в в ЛУДНИЦА, а в СЪНЪТОРИУМ. Ала въпреки търпеливите обяснения на татко Дани беше уплашен. Той не успяваше да види разликата между ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА и ДА ПОЛУЧИШ НЕРВНА КРИЗА, пък и дали ще го наречеш ЛУДНИЦА или СЪНЪТОРИУМ, там все така имаше железни пръчки на прозорците и не те пускаха да си ходиш по свое желание. Отгоре на всичко баща му, без да има представа, бе повторил една от фразите на Скоти непроменена, а тъкмо тя изпълваше Дани със смътен страх. Там, където господин Стенджър живееше сега, имаше ХОРА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ. Идваха да те приберат в сива камионетка без прозорци. Тя спираше до тротоара пред къщата ти и ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ те отвеждаха далеч от семейството ти и те принуждаваха да живееш в стая с меки стени. Ако искаш да пишеш писмо до къщи, даваха ти само пастели.

— Кога ще го пуснат да се върне? — попита Дани баща си.

— Веднага щом се почувства по-добре, шефе.

— Но кога ще стане това? — настояваше Дани.

— Никой не знае, Дан — натъртено отвърна татко.

Тъкмо това беше най-лошо от всичко. То бе друг начин да кажеш „никога“. Месец по-късно майката на Робин си го прибра от забавачката и двамата напуснаха Стовингтън без господин Стенджър.

Това се бе случило преди повече от година — точно след като татко се бе отказал от Лошото Нещо, но преди да изгуби службата си. Дани често се сещаше за господин Стенджър. Понякога, когато паднеше, чукнеше си главата или го заболеше коремът, споменът проблясваше мигновено като светкавица в съзнанието му, придружен от страха, че няма да може да спре да плаче, додето баща му най-сетне ще избере един номер по телефона и ще каже в слушалката: „Ало, тук е Джак Торънс от Мейпъллайн Уей 149. Синът ми не може да престане да плаче. Моля, изпратете ми ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ, за да го отведат в СЪНЪТОРИУМ. Точно така, на него МУ ПРЕВЪРТЯ БУРМАТА. Благодаря ви.“ А после сивата камионетка без прозорци ще спре пред тяхната врата, ще го качат вътре и ще го отведат, а той ще се къса от рев. Кога ли ще види отново майка си и татко си? НИКОЙ НЕ ЗНАЕ.

Тъкмо този страх го караше да мълчи. Сега вече бе пораснал с една година и не вярваше, че мама и татко ще позволят да бъде отведен само защото е взел маркуча за змия; рационалното в съзнанието му отричаше подобна възможност, но все пак колкото пъти понечеше да им каже, споменът изникваше и спираше думите. Това не беше като историите с Тони. Него мама и татко приемаха почти като естествено явление. Това се получаваше при умните деца, а те и двамата приемаха, че той е умен (както и себе си имаха за умни), но да си представяш, че маркучът на пожарогасителя е змия и да виждаш парченца мозък по стената на президентския апартамент, когато никой друг не ги съзира, това вече не можеше да се сметне за нормално. Вече го бяха водили на обикновен лекар. Нима не бе логично да допусне, че след това ще се появят ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ?

И все пак той би им казал, ако не беше сигурен, че рано или късно те ще поискат да го отведат далеч от хотела. Той самият би искал отчаяно да се махне от „Панорама“. Съзнаваше обаче, че това е последната възможност за татко и че той е в „Панорама“ не просто за да го наглежда през зимата. Трябваше да работи върху ПИЕСАТА. Да преодолее болката от уволнението си. Да обича мама Уенди. И съвсем доскоро имаше надежда, че така и ще стане. Едва напоследък при татко се бяха появили проблеми. Откакто намери тези книжа.

(Това нечовешко място ражда човешки чудовища.)

Какво означаваше това? Моли се на Бога, но Бог не му отговори. И какво ще прави татко, ако престане да работи тук? Опита се да чете в съзнанието му и от узнатото все повече се убеждаваше, че татко сам не знае. Най-силното доказателство бе обаждането на чичо Ал тази вечер; той бе говорил обидни неща, а татко не посмя да му отговори, защото чичо Ал можеше да го уволни от тази служба, също както господин Кромърт, директорът на „Стовингтън“ и гимназиалното настоятелство го бяха уволнили от учителското му място. А татко се боеше до смърт от това — както заради него и мама, тъй и заради себе си.

Затова Дан и не смееше да каже нищо. Можеше само да наблюдава безпомощно и да се надява, че всъщност няма никакви индианци или пък ако имаше, щяха да чакат по-едра плячка и нямаше да се нахвърлят на влакчето им с три вагона.

Ала не можеше да го повярва, колкото и да се мъчеше.

Сега нещата в „Панорама“ изглеждаха доста зле.

Скоро щеше да падне големият сняг и какво ги очакваше тогава? Какво щеше да им се случи, когато са напълно откъснати от света и оставени на милостта на онова нещо, каквото и да бе то, дето и досега си играеше с тях жестоки игри?

(Излез и си изпий лекарството!)

Какво тогава?

ЧЕС?

Отново се обърна в леглото си. Може би утре щеше да се опита да повика Тони и да го накара да му покаже какво точно е ЧЕС и как може да бъде избегнато. Готов беше да рискува с кошмарите. Налагаше му се да знае.

Дани все още беше буден дълго след като от престорен сънят на родителите му бе станал истински. Продължи да се мята неспокойно в леглото, като усукваше чаршафите и се измъчваше с проблем, за който беше прекалено мъничък още. Някъде след полунощ и той заспа и тогава буден остана само вятърът, блъскащ се в стените на хотела под яркия взор на звездите.

22. В камиончето

Луната тази нощ е лоша.

Във въздуха мирише на беда.

Предчувствам земетръс и буря,

очаквам тежки времена.

Излезеш ли, рискуваш да загинеш,

защото грее лошата луна.

Някой бе поставил старо радио от буик в камиончето и сега през пукането и пращенето от него се разнасяше гласът на Джон Фогърти, солиста на Кридънс Клиъруотър Ривайвъл. Уенди и Дани пътуваха към Сайдуиндър. Денят бе ясен и свеж. Дани непрестанно премяташе в ръце оранжевата библиотечна карта на Джак и изглеждаше доста весел, но Уенди си каза, че личицето му е уморено и напрегнато, сякаш не беше си доспал през нощта.

Песента свърши и прозвуча гласът на водещия: „Това бяха Кридънс. Като стана дума за лоша луна, тя като че скоро ще изгрее и над района, върху който се простира обхватът на нашата честота, колкото и да ни е трудно да го повярваме при това почти пролетно време през последните два-три дни. Метеорологът ни твърди, че до един часа следобед фронтът на високо атмосферно налягане ще отстъпи пред широка антициклонална вълна. Температурите рязко ще се понижат и привечер ще започне снеговалеж. По местата с височина под две хиляди метра снегът ще бъде примесен с дъжд и по шосетата са възможни заледявания. По високите места в планините се очаква снежната покривка да достигне петнайсет до двайсет и пет сантиметра дебелина. Планинската служба уведомява, че ако се движите в планината с кола днес следобед или вечерта, задължително е използването на вериги. Във всеки случай не предприемайте пътуване, ако не е наложително. Не забравяйте — шеговито подхвърли водещият, — тъкмо така попаднаха в беда Донър и спътниците му.“

Последва реклама за дезинфекционна течност и Уенди загаси радиото.

— Нали нямаш нищо против? — попита тя сина си.

— Съвсем не — отвърна той и погледна към яркосиньото небе. — Татко като че избра удобен момент да подреже живия плет, нали?

— Така изглежда — отвърна Уенди.

— И все пак не ми се вярва, че ще вали сняг — с надежда изрече Дани.

— Да не ти е студено на краката? — попита Уенди.

Все още си мислеше за шеговитата забележка на водещия от радиото по повод Донър и спътниците му.

— Не ми е студено.

Е, каза си тя, сега е моментът. Ако ще отваряш дума, направи го или остави завинаги тази мисъл.

— Дани — подзе тя с възможно най-небрежния тон, — би ли се радвал, ако се махнем от хотела? Ако не останем в него през зимата?

Дани сведе поглед към ръцете си.

— Може би — отвърна той. — Сигурно. Но нали на татко това му е работата.

— Понякога — подхвана внимателно тя — имам чувството, че и татко ти щеше да е по-доволен да е далеч от „Панорама“.

Отминаха табела, на която пишеше „Сайдуиндър 28 км“, и тя млъкна, докато изведе камиончето през острия завой. Не искаше да рискува, защото завоите тук я плашеха, колкото и глупав да намираше страха си.

— Така ли мислиш? — изпитателно я погледна Дани, после поклати глава. — Не, не вярвам.

— Защо?

— Защото той се тревожи за нас — поясни Дани, като подбираше внимателно думите си.

Трудно му бе да обясни, защото самият той разбираше твърде малко. Изведнъж се сети за случката, която бе разправил на господин Халоран за момчето в магазина, дето искаше да открадне транзистор. Дани се бе притеснил тогава, но поне бе разбрал какво става, макар да бе съвсем мъничък още. А възрастните винаги бяха в състояние на обърканост, защото всяко действие при тях се замъгляваше от мисли за последствията, от съмнения и колебания, от чувства като любов и отговорност. Всеки възможен избор бе съпроводен с известни пречки и понякога той не разбираше защо пречките са пречки. Трудно беше.

— Той мисли… — започна отново Дани, после бързо погледна майка си. Тя бе вперила очи в пътя и не го поглеждаше, тъй че се осмели да продължи: — Той мисли, че може би ще сме самотни. Но също така смята, че мястото е добро за нас. Обича ни и не иска ние да сме самотни… или тъжни… но вярва, че дори и така да се почувстваме, погледнато в ПЕРСПЕКТИВА, все пак е добре за нас. Ти знаеш ли какво е ПЕРСПЕКТИВА?

— Да, милото ми — кимна тя. — Знам.

— Тревожи се, че ако си тръгнем оттук, може да не си намери друга работа. Че ще трябва да просим или нещо такова.

— Това ли е всичко?

— Не, но останалото е някак объркано. Защото той е различен сега.

— Да — съгласи се майка му и сподави една въздишка. Наклонът на пътя вече не беше така силен и тя превключи на трета скорост.

— Не си го измислям, мамо. Честно ти казвам.

— Сигурна съм — усмихна се тя. — От Тони ли го научи?

— Не — отвърна детето. — Просто го знам. Оня лекар не повярва, че Тони го има, нали?

— Няма значение какво мисли лекарят — увери го тя. — Аз вярвам, че Тони го има. Не зная кой е той и какъв е, нито дали е част от теб, или… идва някъде отвън, но вярвам, че съществува, Дани. И ако ти… той… ако смятате, че е по-добре да се махнем оттук, така и ще постъпим. Двамата с теб ще си идем, а татко ще бъде отново с нас през пролетта.

Той рязко се извърна към нея с внезапно пламнала надежда.

— Къде? В мотел?

— Миличък, не можем да плащаме за мотел. Ще трябва да отидем у майка ми.

Надеждата по лицето на Дани угасна.

— Знам… — продума той и млъкна.

— Какво?

— Нищо — измърмори момченцето.

Тя превключи на втора, тъй като пътят отново стана стръмен. — Недей така, шефе. Това е разговор, който трябваше да проведем още преди седмици. Затова, моля те, довърши каквото беше започнал да казваш. Няма да се разсърдя, защото това е важно. Говори ми открито.

— Знам как се чувстваш с нея — изрече Дани и въздъхна.

— Как се чувствам?

— Зле — отвърна Дани и продължи с напевен монотонен глас, причинявайки й страх: — От зле по-зле, най-зле. Като че не ти е майка. Сякаш иска да те изяде. — Той я погледна стреснат. — И на мен не ми харесва там. Тя все си мисли как би се грижила за мен по-добре от теб и как иска да ме вземе за себе си. Не искам да ходя там, мамо. Предпочитам да остана в „Панорама“, отколкото да ида при нея.

Уенди беше потресена. Нима толкова зле стояха нещата между нея и майка й? Господи, в какъв ли ад живееше детето, ако наистина можеше да чете мислите на всички им. Внезапно се усети разголена и засрамена, сякаш я бяха хванали да върши нещо неприлично.

— Добре — промълви тя. — Добре, Дани.

— Ти ми се сърдиш — отрони той с изтънял, почти разплакан глас.

— Не, не ти се сърдя, честна дума. Просто съм малко разстроена.

Точно в този миг подминаха табелата „Сайдуиндър 20 км“ и Уенди се поотпусна. Оттук нататък пътят беше по-добър.

— Искам да ти задам още един въпрос, Дани. Очаквам да ми отговориш искрено. Ще можеш ли?

— Да, мамо — прошепна той.

— Татко ти пие ли отново?

— Не — отвърна той и сподави следващите две думи, които напираха на устните му: НЕ ОЩЕ.

Уенди пое въздух с облекчение. Тя постави ръка на коляното на Дани и го стисна леко.

— Татко ти полага големи усилия — меко продума тя. — Защото ни обича. А и ние го обичаме, нали?

Той кимна сериозно.

Като говореше едва ли не сама на себе си, тя продължи:

— Той не е идеален, Дани, но се старае… прави каквото може. И много се измъчи, Дани! Когато… когато престана… изживя адски мъки. И продължава да се мъчи. Мисля, че ако не бяхме ние, би и се отказал да се бори. Искам да постъпя, както е правилно. Но не зная какво да избера. Дали да заминем? Дали да останем? И двете ме плашат.

— Да, зная.

— Ще направиш ли нещо за мен, шефе?

— Какво?

— Опитай се да накараш Тони да дойде. Сега, веднага. Попитай го дали сме в безопасност в хотела.

— Аз вече се опитах — бавно изрече Дани. — Тази сутрин.

— И какво стана? Какво ти каза той?

— Не дойде — отвърна детето. — Тони просто не дойде. — И неочаквано избухна в плач.

— Дани — разтревожена проговори тя. — Миличък, недей така. Моля те… — Камиончето изви встрани, пресичайки двойната жълта линия, и тя го върна в своята лента уплашена.

— Не ме води у баба — през сълзи продума Дани. — Моля ти се, мамо. Не искам да ходя там. Искам да остана с татко…

— Добре — кротко каза тя. — Добре, така и ще постъпим. — Тя извади хартиена салфетка от джобчето на спортната си риза и му я подаде. — Ще останем. И всичко ще бъде наред. Съвсем добре.

23. На детската площадка

Джак излезе пред главния вход, дръпна ципа на якето си до под брадичката и премигна на ярката светлина на деня. В лявата си ръка държеше електрическа ножица за подрязване на храсти. С дясната измъкна чиста кърпичка от джоба си, изтри си устните и я прибра отново. Бяха казали по радиото, че снегът идва. Трудно му бе да повярва, макар че далеч на хоризонта вече се скупчваха облаци.

Тръгна по пътеката, водеща към живия плет, като премести резачката в другата си ръка. Работата нямаше да го забави; малко подрязване бе достатъчно. Студените нощи вече бяха забавили силно растежа на храстите. Ушите на заека изглеждаха малко рошави, а два от краката на кучето бяха пообрасли с нещо като шпори, но лъвовете и бизонът изглеждаха добре. Леката подстрижка щеше да свърши работа, а после нека идва снегът.

Бетонната настилка свърши внезапно като трамплин над басейн. Той отмина празния басейн по чакълената пътека, която се виеше покрай скулптурите от жив плет и стигаше до детската площадка. Приближи до заека и натисна бутона на дръжката на ножиците. Те се пробудиха с леко ръмжене.

— Здрасти, Зайо Байо — каза Джак. — Как си днес? Малко си понадхвърлил боя си и са ти обрасли ушите. Няма страшно, ще те оправим. Я кажи, чувал ли си вица за търговския пътник и старата дама с пудела?

Гласът му звучеше неестествено и глупаво в собствените му уши и той млъкна. Помисли си, че не изпитва особена симпатия към тези фигури. Винаги му се бе струвало донякъде извратено осакатяването на живия плет и оформянето му в нещо, което той не е. Покрай една от магистралите във Върмонт от жив плет бе направено табло с реклама за сладолед. Да използваш природата, за да си пробутваш сладоледа, изглеждаше нередно. Направо гротескно.

(Не си нает да философстваш, Торънс.)

Е, това си беше вярно. Напълно вярно. Подкастри ушите на заека и в тревата нападаха пръчици и клончета. Електрическата резачка кротко ръмжеше. Слънцето светеше ярко, но в лъчите му нямаше топлинка и вече не изглеждаше толкова невероятно, че снегът идва.

Работеше бързо, защото му бе ясно, че да спираш и да мислиш, додето вършиш подобна задача, обикновено означава да сгрешиш. Джак докосна „лицето“ на заека (погледнато така отблизо, то изобщо не приличаше на лице, но той знаеше, че от разстояние двайсетина крачки светлината и сянката го уподобяваха на муцунка, подпомогнати от въображението на гледащия), после поокастри излишните клончета около корема му.

Когато свърши, изключи резачката и отстъпи назад към детската площадка, за да види ефекта. Заекът изглеждаше добре. Сега щеше да се залови с кучето.

— Но ако хотелът беше мой — проговори гласно, — щях да ви изрежа до корен, грозотии такива.

Наистина би го сторил. Щеше да ги изреже и на мястото им щеше да възстанови поляната и да разположи върху нея пет-шест метални масички с пъстри чадъри над тях. Лете гостите можеха да си пият тук коктейлите. Джин-физ, „Маргарита“, „Розова дама“ и всякакви подобни подсладени туристически боклуци. Може би също и ром с тоник. Джак извади кърпата от задния си джоб и бавно изтри устни с нея.

— Хайде, хайде — промърмори тихо. Нямаше смисъл да се задълбава в такива неща.

Понечи да се върне при храстите, но някакъв импулс го накара да се откаже и се запъти към площадката за игра. Странно колко малко възрастните познават децата, каза си. Двамата с Уенди бяха сигурни, че на Дани страшно ще му хареса детската площадка; тук имаше всичко, което би пожелало едно дете. А всъщност малкият не бе стъпвал тук повече от пет-шест пъти, надали и толкова. Може би ако имаше друго дете, с което да си играе, нещата щяха да са по-различни.

Портичката леко изскърца, когато я отвори, за да влезе, после под краката му захрущя чакъл. Най-напред отиде до къщичката — съвършен умален модел на самия хотел. Стигаше до над коляното му. Джак се наведе и погледна прозорците на третия етаж.

— Великанът дойде и ще ви излапа всичките по креватите ви — изрече с глух глас.

Никак не беше смешно. Къщичката можеше да се отвори, ако бутнеше една скрита пантичка. Погледната отвътре, тя разочароваше. Стените бяха боядисани, но иначе бе празна. Как иначе, помисли си, та нали в нея трябва да влезе дете? А мебелите, които можеха да се подредят, сигурно бяха прибрани през зимата в пристройката за инструменти. Затвори я и чу лекото щракване на резето.

Приближи до пързалката, остави на земята резачката и като се озърна назад към алеята, за да провери дали Уенди и Дани не се задават, изкачи се до върха й и седна. Това беше пързалката за по-големите деца, но все пак бе доста неудобна и стягаше задника му на пораснал човек. Откога ли не се бе качвал на пързалка? От двайсет години? Изглеждаше невъзможно да е минало толкова време, но нямаше начин да е било по-скоро. Спомняше си как баща му го водеше в парка, когато бе приблизително на възрастта на Дани, и той не пропускаше нито едно от забавленията там — пързалка, люлки, катерушка, всичко. За обяд с баща му хапваха по един хот-дог и си купуваха фъстъци от човека с количката. Сядаха на пейката да ги изядат, а около краката им се скупчваше тъмен облак от гълъби.

— Лешояди гадни — казваше баща му. — Не ги храни, Джаки.

Но накрая и двамата започваха да им подхвърлят фъстъци и се кискаха, като ги гледаха как гонят зрънцата, как стръвно се спускат след тях. На Джак не му се вярваше баща му някога да е водил братята му в парка. Той беше бащиният си любимец, макар и да отнасяше шамарите, когато татко му бе пиян, а това траеше през повечето време. Ала Джак бе продължил да го обича дълго, доколкото можа, далеч след като останалите от семейството вече изпитваха само омраза и страх.

Отблъсна се с ръце и се плъзна додолу, но остана някак неудовлетворен. Пързалката не бе използвана и триенето бе голямо, затова не можеше да се постигне голяма скорост. Пък и задникът му бе доста широк. Краката му стъпиха в трапчинката, изровена от хиляди детски крачета; той се изправи, отупа дъното на панталоните си и погледна към електрическата ножица, но вместо да се върне към работата си, приближи до люлката, която също му донесе разочарование. Откакто сезонът бе приключил, веригите й бяха ръждясали и издаваха болезнен скърцащ стон. Джак си обеща, че през пролетта ще ги смаже.

Хайде, престани, каза си. Вече не си дете. И не ти е нужно да се въртиш из детската площадка, за да си го докажеш.

Ала все пак отиде до катерушката — беше твърде малка за него и я отмина — и после до тръбната ограда, която маркираше границата на площадката. Обви пръсти около пръчките и погледна през тях, а слънцето набразди лицето му със сенки като на затворник зад решетки. Той сам осъзна приликата и разтърси пръчките; по лицето му се изписа отчаяно изражение, а устните му прошепнаха:

— Пуснете ме оттук! Искам на свобода!

За трети път се упрекна, че никак не е забавен. Време беше да се залови отново за работа.

И тогава чу звука зад себе си.

Светкавично се извърна със смръщена, озадачена физиономия, зачуден дали някой не се шегува с него в това детско царство. Погледът му обходи люлките и пързалките, но на тях седеше само вятърът. Отвъд площадката храстите във форма на лъвове се бяха скупчили като за отбрана около пътеката, заекът се бе навел все едно да хрупка трева, бизонът — готов да се хвърли напред, кучето — приклекнало на задни лапи. А зад тях — самият хотел. Оттук виждаше дори игрището за роук от западната страна на „Панорама“.

Всичко си бе същото както преди. Защо тогава цял бе настръхнал, защо се стегнаха мускулите му и го полазиха студени тръпки?

Отново погледна хотела с примижали очи, но отговор не намери. Той просто си стоеше там с тъмни прозорци и с тънка виеща се струйка дим от комина, идещ от тлеещия огън в камината на фоайето.

(Хайде, глупчо, стегни се и поработи, иначе те ще се върнат и ще си помислят, че само се шляеш.)

Точно така, работата трябваше да се свърши. Защото снегът идеше и проклетият жив плет трябваше да се подкастри. Това беше част от споразумението. Освен това те нямаше да посмеят…

(Кои нямаше да посмеят? И какво да не посмеят?)

Той тръгна назад към електрическата ножица, оставена до стълбичката на пързалката, и шумът на натрошените камъчета под краката му прозвуча в ушите му абсурдно силен. Сега вече бе настръхнала и плътта около слабините му, а хълбоците си усещаше тежки и корави като камък.

(Господи, какво става?)

Спря до ножицата, но не понечи да я вземе. Да, имаше нещо по-различно. В живия плет. При това нещо толкова обикновено и очевидно, че не успяваше да го схване. Остави това, смъмра се, просто подстрига шибания заек и това е.

(това е)

Дъхът секна в гърлото му.

Заекът, преди изправен, сега се бе отпуснал на четири крака и пасеше трева. Коремът му опираше в земята. Със сигурност преди десет минути бе стъпил на задните си крака, нямаше съмнение — та нали бе подкастрял ушите и корема му.

Очите му потърсиха кучето. Когато бе дошъл по пътеката, то седеше на задни лапи, все едно просеше лакомство. Сега бе свито, с наклонена глава и сякаш безмълвно ръмжеше. А лъвовете…

(о, не, не, няма начин)

лъвовете бяха по-близо до пътеката. Двата от дясната му страна леко се бяха сближили. Опашката на левия бе проточена почти до пътеката. Когато беше минал покрай тях първия път, този бе от дясната страна и опашката му бе завита около него. Те вече не пазеха пътеката; бяха я блокирали.

Джак рязко закри очите си с ръка и също тъй рязко я махна. Картината не се промени. Въздишка, твърде тиха, за да се нарече стон, се изтръгна от гърдите му. По време на пиянството си винаги се бе боял, че може да се случи нещо подобно. При закоравелите алкохолици такова явление се наричаше делириум тременс. Във филма „Проваленият уикенд“ добрият стар Рей Миланд виждаше как от стените излизат буболечки.

Ала как се наричаше, когато човек бе съвършено трезвен?

Въпросът бе зададен като риторичен, но подсъзнанието му даде отговор

(нарича се лудост)

въпреки това.

Втренчен към живия плет, той осъзна, че нещо всъщност се беше променило, докато бе държал ръката на очите си. Кучето се бе преместило по-близо. Вече не бе свито, а бе заело поза, като че ще хукне — с прибрани хълбоци, единият преден крак изнесен напред, а другият по-назад. В плета сякаш имаше голяма уста, разтворена широко за прозявка, а подрязаните клончета изглеждаха остри и зли. Ето, сега му се стори, че сред зеленината различава очи. Гледаха го.

Защо трябва да бъдат подрязвани? — възкликна на себе си истерично. Те са съвършени.

Пак същият тих звук. Неволно отстъпи крачка назад, когато погледна лъвовете. Един от двата вдясно вече беше по-напред от другия. Беше навел глава, а лапата му се бе прокраднала почти до оградата. Мили Боже, какво ли още можеше да се очаква?

(да скочи и да се нахвърли върху теб като в страшна приказка)

Беше също като в играта на „замръзване“, с която толкова се забавляваха като деца. Едно дете седеше с гръб към останалите и броеше, след което извикваше „Замръзни!“ и се обръщаше. През това време останалите деца се движеха към него, но погледнеше ли ги, те вече не биваше да се движат и застиваха в причудливи пози. Постепенно приближаваха все повече и повече, докато в един момент, ако ти броиш, усещаш нечия ръка на гърба си…

Чакълът по пътеката изскърца.

Извърна глава към кучето и видя, че вече бе прекосило половината пътека и сега беше зад лъвовете с широко разтворена в прозявка уста. Преди беше най-обикновен храст, подрязан във форма на куче, чиито очертания се размиваха, когато го приближиш. Но сега Джак различаваше и породата — немска овчарка, а овчарките понякога можеха да бъдат зли. Ако някой ги тренираше в тая посока, ставаха убийци.

Тих, шумолящ звук.

Лъвът отляво неусетно бе стигнал чак до оградата; муцуната му опираше в дъските. Като че му се хилеше насреща. Джак отстъпи още две крачки. Главата му бучеше в хаос, а дъхът дращеше изсъхналото гърло. Сега и бизонът се бе раздвижил и следваше заека по петите. Главата му бе наведена, а зелените рога сочеха напред към него. Работата бе в това, че човек не можеше да ги наблюдава едновременно. Не и всичките наведнъж.

От гърлото му излезе протяжен вой, но както бе напрегнат, не си даваше сметка за него. Очите му трескаво се местеха от едно към друго зелено същество в стремеж да улови мига на движението. Вятърът, провиращ се между гъстите клончета, издаваше стръвно ръмжене. Какъв ли звук щеше да се чуе, ако го докопаха? Но той знаеше, естествено. Пукане и трошене. Това щеше да е…

(не не НЕ НЕ НЯМА ДА ПОВЯРВАМ В ТОВА НИКОГА!)

Притисна ръце към очите си, вкопчил пръсти в косата, челото, пулсиращите си слепоочия. Дълго стоя така с все по-нарастващ ужас, докато накрая не издържа и с вик свали ръце.

Кучето седеше на задни лапи, сякаш просеше лакомство. Бизонът бе равнодушно загледан към игрището за роук, както когато Джак бе дошъл с ножицата. Заекът бе изправен, с щръкнали уши, готови да уловят и най-слабия шум, с току-що остриган корем. Лъвовете, заковани по местата си, лежаха край пътеката.

Дълго време остана замръзнал на мястото си, а пресекливото му дишане постепенно се забавяше. Бръкна за цигарите си и изтърси четири от тях на земята. Наведе се да ги вдигне, но ги търсеше опипом, без да сваля поглед от животните-храсти, за да не би те да се размърдат отново. Вдигна цигарите, натика небрежно трите в пакета и запали четвъртата. След две дълбоки смуквания я хвърли и стъпка. Отиде при ножицата и я вдигна.

— Преуморен съм — каза и сега вече не му изглеждаше странно, че си говори на глас. Нямаше нищо налудничаво в това. — Бях много напрегнат. Осите… пиесата… обаждането на Ал. Но всичко мина.

Запъти се бавно към хотела. Част от съзнанието му се сви ужасена и му внушаваше да заобиколи животните, но той мина по пътеката точно сред тях. Лек вятър шумеше в клончетата им и нищо повече. Здравата се бе уплашил, но всичко бе свършило.

В кухнята на хотела се спря да вземе два екседрина, после слезе долу и разглежда вестници, докато чу приглушения шум на хотелското камионче по алеята. Излезе да ги посрещне. Чувстваше се добре. Не виждаше причини да споменава за халюцинацията си. Страхът го бе разтърсил, но вече го нямаше.

24. Снегът

Здрачаваше се.

Бяха застанали пред главния вход — Джак в средата, поставил лявата си ръка върху рамото на Дани, а с дясната обгърнал кръста на Уенди. И тримата гледаха как решението им се обезсилва.

Към два и половина следобед небето вече се бе заоблачило, а час по-късно заваля сняг. Този път нямаше нужда от метеоролог, за да стане ясно, че валежът ще е обилен и ще натрупа преспи. Най-напред снежинките падаха съвсем отвесно и образуваха равна покривка, но сега, час по-късно, бе задухал североизточен вятър и снегът взе да навява към входа. Магистралата отвъд терена на хотела вече се бе скрила под гладко бяло одеяло. Животните-храсти също бяха изчезнали, но когато Уенди и Дани се прибраха, тя го поздрави за добрата работа, която бе свършил. Така ли мислиш, само промърмори той и не каза нито дума повече по този въпрос. А сега храстите бяха затрупани под снежни кожуси, скриващи очертанията им.

Интересно как мислите на тримата бяха различни, ала чувството, което изпитваха, бе едно и също: облекчение. Мостът бе прекосен.

— Ще дойде ли някога пролет? — отрони Уенди.

Джак я притисна към себе си и отвърна:

— Докато се усетиш, и е тук. Какво ще кажете да се приберем вътре и да вечеряме? Застудява.

Тя се усмихна. През целия следобед Джак бе някак затворен и… особен. Сега отново се държеше съвсем нормално.

— Не възразявам. А ти, Дани?

— Добре.

И тъй, влязоха заедно и оставиха вятърът навън цяла нощ да свири самотно; след време щяха да привикнат с този звук. Парцали сняг се виеха и танцуваха над площадката пред входната врата. Хотелът ги приемаше невъзмутимо, както винаги от близо три четвърти век, равнодушен към факта, че вече е откъснат от света. А може би дори го посрещаше със задоволство. Вътре в черупката му тримата се заеха с обичайните си привечерни занимания като микроби, попаднали в черво на чудовище.

25. В стая 217

Седмица и половина по-късно теренът около „Панорама“ бе скрит под шейсетсантиметрова гладка и пухкава снежна покривка. Менажерията от храсти стърчеше едва наполовина; заекът, замръзнал на задните си крака, сякаш се подаваше от бял басейн. Някои от преспите бяха дълбоки над метър и половина. Вятърът постоянно ги разместваше и като капризен скулптор променяше очертанията им във форми, подобни на пясъчни дюни. На два пъти Джак тромаво се бе приплъзвал с миниските до пристройката за инструменти, за да вземе лопатата и да почисти площадката пред входа, а на третия път махна с ръка и просто издълба пътека сред преспите, навети пред входа, и остави Дани да се забавлява, като се пързаля напред-назад по нея. Най-гигантски бяха преспите от западната страна на хотела; някои от тях достигаха пет-шест метра, а поляната зад тях бе съвсем оголена от постоянния вятър. Прозорците на първия етаж бяха напълно засипани, а гледката от трапезарията, на която Джак се бе възхитил в деня на пристигането им, вече не бе по-вълнуваща от съвършено бял киноекран. Телефонът им не работеше от осем дни и единствената им връзка с външния свят сега бе радиопредавателят в кабинета на Улман.

Вече валеше сняг всеки ден — понякога прехвърчаше за кратко и само напудряше блестящата дебела покривка, друг път се сипеше здравата и свистенето на вятъра прерастваше в писък, а старият хотел се тресеше и стенеше обезпокоително в снежната си люлка. Нощем температурите не се вдигаха над минус десет градуса и макар в ранните следобедни часове термометърът край кухненския вход да показваше понякога минус четири, заради вятъра бе тъй непоносимо студено, че човек не можеше да си покаже носа навън. Ала все пак и тримата излизаха в дните, когато грееше слънце, обикновено навлекли по два ката дрехи и с кожени ръкавици върху вълнените. Излизането на открито се превърна в жадувано събитие; хотелът бе ограден от двойната следа на пластмасовата шейна на Дани. Комбинациите бяха едва ли не безбройни: Дани се возеше, а родителите му го теглеха; татко се возеше и се смееше, докато Уенди и Дани се мъчеха да го дърпат (успяваха само ако беше заледено); Дани и мама се возеха заедно; Уенди се настаняваше в шейната, а двамата й мъже я теглеха, изпускаха бяла пара като впрегатни коне и се преструваха, че е по-тежка, отколкото беше всъщност. Много се смееха по време на тези си обиколки с шейната около хотела, ала от боботещия безличен глас на вятъра, тъй властен и кънтящ, смехът им звучеше кухо и насилено.

В снега бяха видели следи от елени, а веднъж дори и самите елени — пет на брой, застанали неподвижно край оградата. Бяха се изредили и тримата да ги разгледат с бинокъла на Джак. Гледката пробуди у Уенди странно чувство за нереалност: те стояха затънали до колене в снега, покриващ магистралата, и на нея й хрумна, че додето настъпи пролетното разтопяване, шосето принадлежи повече на елените, отколкото на тях. Създаденото от човека губеше значението си тук горе. Струваше й се, че елените разбират това. Свали бинокъла, измърмори, че е време да приготви обяда, и в кухнята си поплака малко — мъчеше се да избяга от чувството на обреченост, което понякога я притискаше тъй болезнено, сякаш грамадна ръка мачкаше сърцето й. Мислеше си за елените. Мислеше си и за осите, които Джак бе изнесъл в стъклената купа пред задния вход, за да замръзнат.

Имаше доста чифтове миниски с обувки, които висяха на гвоздеи в пристройката за инструменти и Джак бе намерил подходящ размер и за тримата, макар че тези на Дани му бяха възголеми. Джак доста добре се справяше с тях. Макар да не бе обувал миниски от детските си години в Ню Хампшър, бързо си възстанови умението. На Уенди те никак не й се нравеха — само след петнайсет минути ските й причиняваха страхотни болки в краката и глезените, — но Дани бе силно заинтригуван и много старателно се опитваше да свикне с тях. Все още падаше доста често, но Джак бе доволен от напредъка му. Обещаваше, че през февруари вече ще може да прави кръгчета с тях.

Денят беше мрачен и към обяд от небето отново започна да се сипе сняг. По радиото обещаваха още петнайсет до двайсет и пет сантиметра снежна покривка и пееха осанна на снега, това божество на колорадските скиори. Уенди, която седеше в спалнята и плетеше шал, ругаеше наум скиорите за възторга им.

Джак беше в мазето. Отишъл бе да провери котела и бойлера — подобни проверки се бяха превърнали в ритуал за него, откакто снегът ги затисна — и след като се увери, че всичко е наред, мина под арката в другата част, светна крушката и седна на един покрит с паяжини сгъваем стол, който бе открил наскоро. Прелистваше стари вестници и книжа, а през това време неспирно триеше устните си с носна кърпа. От седенето вътре тенът му, придобит през есента, бе избледнял и както седеше, навел глава над пожълтелите листове, с разбъркана и паднала над очите червеникаворуса коса, имаше донякъде налудничав вид. Бе открил странни неща, напъхани помежду фактурите, товарителниците и разписките. Обезпокояващи неща. Окървавено парче чаршаф. Плюшено мече, накъсано на парчета. Смачкан лист виолетова хартия за писма, от която като че още се носеше бегъл аромат на парфюм, устоял на плесента на времето. Върху него имаше започната и недовършена бележка с избеляло синьо мастило: „Миличък Томи, тук горе не мога да мисля така добре, както се надявах. За нас, то се знае, за кого друг? Ха-ха! Все ми пречат разни неща. Сънувах странен сън, че разни предмети нощем започват да се движат, можеш ли да си представиш, още повече…“ Това беше всичко. Датата на бележката беше 27 юни 1934 година. Откри и кукла, в която можеш да си пъхнеш ръката. Като че бе вещица. Какво друго би могла да е с тия големи зъби и островърха шапка? Кой знае как бе попаднала помежду разписки за доставка на газ и минерална вода. А на гърба на един лист с меню с черен молив бе надраскано нещо като стихотворение: „Тук ли си, Медък?/ Аз ходя насън./ Растенията под килима се движат.“ На менюто липсваше дата, а под стихотворението нямаше име, ако изобщо бе стихотворение. Някак смътно, но завладяващо. Струваше му се, че е открил парченца от картинна мозайка, които биха се подредили в нещо смислено, стига да намери свързващите елементи. И тъй, продължи да търси, като подскачаше и избърсваше устните си всеки път, щом котелът зад гърба му шумно изпуснеше пара.

 

Дани отново беше пред стая 217.

Шперцът беше в джоба му. Стоеше пред вратата, втренчил се в нея като упоен, а раменете му потреперваха под вълнената ризка. Тихо си тананикаше монотонни звуци без мелодия.

Не беше искал да идва тук след преживяното с маркуча на пожарогасителя. Боеше се да приближава насам. Измъчваше го страх, че отново е взел шперца въпреки наставленията на баща си.

И все пак бе пожелал да дойде. Любопитството

(погуби котката)

го глождеше непрестанно, като тайнствена песен на сирени, която не можеше да бъде заглушена. А и господин Халоран бе казал: „Не смятам, че вътре има нещо, което може да ти навреди.“

(Ти обеща.)

(Обещанията се дават, за да се нарушат.)

При тази мисъл подскочи. Тя сякаш бе долетяла отвън като бръмчаща муха.

(Обещанията се дават, за да се нарушат, драги ми чес, да се нарушат, разрушат, размажат, пречукат.)

Нервното му тананикане се превърна в тихо, леко фалшиво пеене: „Лу, намини към мен, Лу, Лу, Лу, моя любов…“

Та нима господин Халоран не беше прав? Нима не си бе замълчал поради тази причина и позволи да останат тук, откъснати от натрупалия сняг?

Затвори очи, и те ще изчезнат.

Онова, което видя в президентския апартамент, бе изчезнало. А и змията бе всъщност само гумен маркуч, паднал на килима. Да, дори кръвта в президентския апартамент беше безвредна, нещо странно, нещо, което се бе случило много преди той да се роди, нещо, с което вече бе свършено. Като филм, достъпен само за неговото зрение.

Нямаше нищо, абсолютно нищо в този хотел, което да му причини зло, и той щеше да си го докаже, като влезе в тази стая. Разумно бе, нали?

„Лу, Лу, намини към мен, Лу…“

(погуби котката, драги ми чес, чес, мой мили, а после тя се съживи. Той знаеше, че тези неща)

(са като страшни картинки и не могат да ти сторят зло, но, о, Боже мой)

(какви големи зъби имаш, бабо, и дали това е Синята брада във вълчи костюм или вълк в костюма на Синята брада, а аз съм толкова)

(доволен, че попита, защото любопитството погуби котката, а после тя се съживи)

В коридора, стъпвайки безшумно по синия килим с черната джунгла върху него, спря до пожарогасителя, вдигна маркуча и го закачи отново на скобата, а после пъхна пръстче в отвора му и с биещо сърце пошепна: „Хайде, направи ми нещо де. Я да те видя какво ще ми направиш? Не можеш, а? Ти си само един тъп маркуч на пожарогасител. Нищо не можеш да правиш, освен да лежиш тук!“ Бе като обезумял от дързост. Нищо не се случи. Та това наистина бе само маркуч, можеше да го накълца на парчета и той нямаше дори да гъкне, нито да се загърчи и да изплюе зелена жлъч върху синия килим, защото беше просто маркуч, не дългуч, не и заспала змия, а той бе бързал напред, защото беше

(„закъснях, много закъснях“, каза белият заек)

белият заек. Да. Сега долу край площадката за игра имаше бял заек. Някога той беше зелен, но сега бе побелял, сякаш остарял през студените ветровити нощи.

Дани извади от джоба си шперца и го пъхна в ключалката.

„Лу, Лу…“

(белият заек се бе запътил за игра на крикет при Алената кралица, крикет с щъркелов клюн за чукче и таралежи вместо топки)

Поглади леко ключа. Главата му се въртеше. Завъртя го в ключалката.

(ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА! ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА! ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА!)

(Тази игра не е крикет, макар чукчетата да са много къси)

Дани бутна вратата. Тя се отвори леко, без да скърца. Все още стоеше отвън, пред стаята — обширна комбинация от спалня и дневна. Беше тъмна, защото преди две седмици татко затвори всички капаци на западната фасада.

Застанал на прага, се пресегна опипом вдясно и натисна електрическия ключ. Светнаха двете крушки на полилея от гравирано стъкло. Дани пристъпи напред и се огледа. Килимът беше дебел и мек, в убит розов цвят. Действаше успокояващо. Двойно легло с бяла покривка. Писалище до големия прозорец със спуснати капаци. През време на сезона седящият на него вероятно виждаше пред себе си красива гледка, която да опише на своите близки у дома.

Влезе още по-навътре. Та тук нямаше нищо, нищичко. Само една празна стая, студена, защото днес татко отопляше източното крило. Дрешник, през чиято открехната врата се виждаха закачалки от хотелски тип, които не могат да се крадат. На нощната масичка Библия. Вляво беше вратата на банята с голямо огледало на нея, което отразяваше собственото му бледо лице. Вратата беше отворена и…

Видя двойника си в огледалото да кима бавно.

Да, то се намираше вътре, каквото и да бе. В банята. Двойникът му тръгна напред, сякаш искаше да излезе от стъклото. Вдигна ръка и я притисна към неговата. После тя се отпусна, когато вратата на банята се отвори. Погледна вътре.

Дълго и старомодно помещение, подобно на влаков вагон. Малки бели шестоъгълни плочки на пода. В далечния край тоалетна чиния с вдигнат капак. Вдясно мивка, а над нея аптечка с огледална вратичка. Вляво огромна бяла вана на крака като орлови нокти и с придърпана завеса. Дани влезе в банята и като насън тръгна към ваната, тласкан от външна сила, сякаш всичко това ставаше в един от сънищата, в които му се явяваше Тони, и сега, като дръпнеше завесата пред душа, щеше да намери нещо хубаво — нещо, което татко бе забравил или мама бе изгубила, нещо, което щеше да ги направи и двамата щастливи…

И той дръпна завесата.

Жената във ваната бе мъртва от дълго време. Бе подпухнала и морава, а подутият й корем се подаваше от ледената вода като остров. Очите й, грамадни и оцъклени като стъклени топчета, бяха приковани в Дани. Посинелите й устни бяха обтегнати в ухилена гримаса. Гърдите й се поклащаха насам-натам, а ръцете се бяха вкопчили в порцелановите ръбове на ваната като рачешки щипки.

Дани изпищя. Ала от устата му тъй и не излезе звук; викът се насочи навътре в него и пада дълго като камък в дълбок кладенец. Отстъпи назад, чу как токовете му изтракаха върху белите шестоъгълни плочки и в същия миг неусетно изпусна силна струя урина.

Жената се бе надигнала й сега седеше.

Все още се хилеше, втренчила в него огромните си топчести очи. Мъртвите й длани потриваха ръбовете на ваната. Тя не дишаше. От дълго време беше труп.

Дани се извърна и побягна. Втурна се през вратата на банята, с оцъклени очи и коса, щръкнала нагоре като бодли на таралеж, с широко отворена безмълвна уста. Изтича до вратата, водеща към външния коридор, вече затворена. Започна да блъска по нея, без да е в състояние да осъзнае, че не е заключена и трябва само да завърти топката, за да излезе. Издаваше оглушителни писъци, ала те не бяха доловими за нормалното човешко ухо. Можеше само да тропа по вратата, а зад гърба си чуваше приближаването на мъртвата жена с подут корем, суха коса и протегнати напред ръце.

Вратата не искаше да се отвори, не искаше, не искаше.

После до него неочаквано долетя гласът на Дик Халоран, тъй спокоен, че най-сетне стегнатото гърло на Дани се отпусна и той се разплака, не от страх, а от благословено облекчение.

(Не вярвам, че могат да ти сторят нещо лошо… Те са като картинки в книжка… Затвориш ли си очите, ще изчезнат.)

Спусна клепачи и сви ръцете си в юмручета. Раменете му се приведоха от усилието да се съсредоточи.

(Тук няма нищо, съвсем нищо ТУК НЯМА НИЩО ТУК НЯМА НИЩО)

След известно време започна да се успокоява. Вече си даваше сметка, че вратата не е заключена и нищо не му пречи да излезе, когато подгизналите, подпухнали и студени като риба ръце се сключиха около врата му и безмилостно извърнаха главата му към мъртвешкото мораво лице.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
В плен на снега

26. Царството на сънищата

От плетенето й се доспа. Днес дори Барток би я приспал, а музиката, която звучеше от малкия грамофон, не беше на Барток, беше на Бах. Ръцете й ставаха все по-бавни и в мига, когато синът й се запозна с отколешната обитателка на стая 217, Уенди заспа с плетивото в скута си. Преждата и куките бавно помръдваха в такт с дишането й. Сънят й бе дълбок и без сънища.

 

Джак Торънс също беше заспал, но сънят му беше неспокоен, изпълнен с видения, твърде ярки, за да бъдат обикновени — във всеки случай по-ярки от всички, които бе имал дотогава.

Додето прелистваше сметките за млякото, като че десетки хиляди, струпани накуп, очите му бяха взели да натежават. И все пак той бе прегледал всички от страх да не би да пропусне тъкмо онзи елемент от Панорамиадата, който бе тайнственото звено, а такова непременно съществуваше, беше сигурен. Чувстваше се като човек, хванал в ръка шнур и търсещ опипом в тъмна и непозната стая контакта. Ако можеше да го открие, щеше да бъде възнаграден с невероятна гледка.

Беше преодолял шока от разговора с Ал и неговия ултиматум; странното преживяване на детската площадка му бе помогнало. Бе стигнал твърде близо до срив и не се съмняваше, че съзнанието му се е разбунтувало срещу господарското наставление на Ал да се откаже от плановете си за книгата. Може би това бе сигнал, че чувството му за самоуважение отстъпва под натиск само до известен предел и преминаването му означава пълно разпадане на личността. Щеше да напише книгата. Макар и това да доведеше до пълно скъсване с Ал Шокли, длъжен бе да го направи. Щеше да напише биографията на хотела, а прологът щеше да е собствената му халюцинация с храстите-животни. Заглавието нямаше да е впечатляващо, но затова пък щеше да е точно: Странният курорт, Историята на хотел „Панорама“. Впечатленията щяха да са непосредствени, но нямаше да е написана отмъстително в опит да си върне на Ал или на Стюарт Улман, или на Джордж Хатфийлд, или на баща си (макар и той да бе нещастен пияница и грубиян), или пък на когото и да било друг. Щеше да я напише, защото хотелът го беше очаровал и обсебил — можеше ли да има по-просто и в същото време по-вярно обяснение? Щеше да я напише поради същата причина, която според него стоеше в основата на всички големи литературни произведения: накрая истината винаги излиза наяве. Щеше да я напише, защото така трябваше.

Петстотин галона пълномаслено мляко. Сто галона обезмаслено мляко. Платени. Триста кутии портокалов сок. Платени.

Той се отпусна още повече на стола, но не изпускаше фактурите, само че очите му вече не виждаха написаното на тях. Бяха се разфокусирали, а клепачите му натежаваха. От хотела мисълта му прескочи към баща му, който бе болногледач в общинската болница. Беше грамаден мъж. Пълен и висок метър и осемдесет и осем сантиметра, по-висок от Джак с неговите метър и осемдесет и три (само дето по времето, когато достигна пълния си ръст, стареца му го нямаше вече). „Изтърсакът на рода“, казваше той и обичливо плясваше Джак по рамото. И двамата му братя бяха по-високи от баща си, а сестра му Беки беше само с два сантиметра по-ниска от Джак, но почти през цялото им детство се бе извисявала над него.

Връзката с баща му бе като разгръщането на много красива пъпка, която, вече разцъфнала напълно, се оказва попарена отвътре. До седемгодишната си възраст бе обичал силно и безкритично високия шкембест мъж въпреки шамарите и моравите белези от каиша.

Спомняше си синьокадифените летни вечери, когато най-големият му брат Брет излизаше с момичето си, средният брат Майк учеше, а Беки и майка му гледаха нещо на стария телевизор в дневната; той седеше в коридора, облечен само в долнището на пижамата, и си играеше с камиончетата, а всъщност само чакаше кога тишината в къщата ще се наруши от шумното отваряне на входната врата и гръмкия поздрав на баща му, като види, че Джаки го чака, от собственото му радостно гласче в отговор на високия мъж, задал се по коридора, с розовеещ на светлината на лампата скалп под късо подстриганата коса. На тази светлина винаги изглеждаше като грамаден и добродушен дух в белите си болнични одежди: с винаги разпасана риза (а понякога и изцапана с кръв) и размъкнати маншети на панталоните над черните обувки.

Баща му го грабваше на ръце и Джаки политаше възторжено към тавана, докато и двамата крещяха „Асансьор! Асансьор!“; по някой път, когато биваше много пиян, баща му го подхвърляше твърде силно и Джаки се стоварваше на пода зад него. Ала в други вечери просто го подхвърляше и го караше да се залива в кикот, додето вдъхваше бирените изпарения от устата на баща си, мачкаше го и го премяташе, а най-накрая го пускаше на пода, тресящ се от хълцане.

Фактурите се изплъзнаха от ръката му и се разпиляха лениво по пода; клепачите му, от вътрешната страна на които като татуиран се бе отпечатал образът на баща му, сега се поотвориха, но отново се склопиха. Леко потръпна. Съзнанието му, също като фактурите, като есенни трепетликови листа, се заспуска мързеливо надолу.

Това бе първата фаза на взаимоотношенията с баща му и към края й вече бе осъзнал, че Беки и братята му, всичките по-големи от него, мразят бащата и че майка му, безлична женица, която рядко си отваряше устата, освен полугласно да промърмори нещо, го търпи само защото така й повелява католическото й възпитание. В онези дни на Джак не му бе изглеждало странно, че бащата печели всички спорове с децата си чрез силата на юмруците, нито го бе озадачавал фактът, че колкото обича татко си, толкова се и страхува от него; страхуваше се от играта на „асансьор“, която винаги би могла да доведе до пукната глава; страхуваше се, че доброто настроение на татко му в почивния ден може ненадейно да се смени с крясъци; понякога дори се боеше, че докато си играе, над него може да падне сянката на баща му. Именно към края на тази фаза започна да обръща внимание, че Брет, Майк и Беки никога не водят приятелите си вкъщи.

Към деветата му година обичта му започна да изчезва, когато майка му отиде в болница след побой с татковия бастун. Година преди това баща му започна да ходи с бастун, защото окуця след автомобилна катастрофа. Бастунът беше дебел, черен, със златна топка и той вече не се раздели с него. В дрямката тялото на Джак се стегна при спомена за свистенето, което се чуваше, когато баща му замахнеше с него, а после идваше тежкият удар в стената… или в нечие тяло. Бе пребил майка им съвсем неоснователно — ненадейно и без предупреждение. Вечеряха. Бастунът бе подпрян на стола му. Беше неделя вечер, краят на тридневна почивка за татко, която той бе прекарал в запой из кръчмите, типично в негов стил. Печено пиле. Грах. Картофено пюре. Баща му начело на масата с препълнена чиния, дремещ или почти дремещ. Майка му подава чинии. Внезапно татко се бе разбудил и дълбоко разположените му очи сред подпухнали торбички бяха засвяткали с тъпа и злобна сприхавост. Стрелнаха се последователно към всички около масата, а в средата на челото му се изду вертикална вена, което винаги бе лош знак. Голямата му луничава ръка се отпусна върху златната топка на бастуна и взе да я глади. Каза нещо за кафе — и до ден-днешен Джак бе сигурен, че баща му спомена „кафе“. Майка му отвори уста да отговори и тогава бастунът се изви светкавично във въздуха и се стовари върху лицето й. От носа й шурна кръв. Беки изпищя. Очилата на майка му паднаха в чинията й. Бастунът се вдигна и отново я удари, този път по темето и разцепи главата й. Майка му се строполи на пода. Баща му скочи от стола и се наведе над нея, както лежеше в безсъзнание на килима. Със святкащи малки очички и трепереща челюст той й заговори, също както говореше на децата си в подобни изблици. „Аха, да те видим сега! Да те видим няма ли да си вземеш лекарството! Бързо да си изпиеш лекарството!“ Бастунът се издигна и спусна още седем пъти, преди Брет и Майк да успеят да го хванат и да го изтръгнат от ръцете му. Джак

(малкият Джаки, сега той беше малкият Джаки, задрямал на покрития с паяжини сгъваем стол, додето котелът пухтеше зад гърба му)

знаеше точно колко бяха ударите, защото всяко меко „туп“ върху тялото на майка му се бе запечатало в паметта му като задълбаване на длето в камък. Седем пъти „туп“. Ни повече, ни по-малко. Той и Беки плачеха, неспособни да повярват, че това, което става, е действително, и гледаха очилата й, паднали в картофеното пюре с едно пукнато стъкло, оцапано със сос. В коридора зад тях Брет крещеше на баща им, че ако мръдне, ще го убие. А баща му неспирно повтаряше: „Пале проклето! Зверче недно! Дай ми бастуна. Дай ми го, ти казвам!“ А Брет го размахваше истерично и викаше: „Да, да, ще ти го дам, ти само приближи, два ще ти дам, не един.“ Майка му вече се вдигаше на крака, замаяна, с подпухнало като стара автомобилна гума лице. Кървеше от четири или пет места. Тогава изрече нещо ужасно и то бе може би единственото казано от нея, което Джак си спомняше дума по дума: „Кой е прибрал вестника? Татко ви ще иска да прочете хумористичната страница. Вали ли още?“ И като го каза, отново се отпусна на колене, с коса, паднала над окървавеното й подуто лице. После Майк се обади по телефона на лекаря, като бъбреше несвързано, че майка им е зле. Не, не може да му каже какво й е, не е за по телефона, но да дойде бързо, веднага. Лекарят дойде и отведе майка им в болницата, където баща им бе работил цял живот. Татко, малко поизтрезнял вече (или просто с инстинктивната хитрост на подгонен звяр), заобяснява на доктора, че паднала по стълбите. А по покривката имало кръв, защото се опитвал да избърше горкото й лице с нея. А дали очилата бяха прелетели в трапезарията и се бяха намерили кой знае как в картофеното пюре?, с ужасяващ сарказъм попита лекарят. „Такава ли беше работата, Марк? Чувал бях за такива, дето хващали радиостанции със златните си пломби, дори за един, когото застреляли между очите, но той оживял, ала това е нещо ново за мен.“ Татко само поклати глава и рече, че не знае; сигурно били паднали, когато я довлякъл в трапезарията. Четирите деца бяха стъписани и онемели от наглата му лъжа. Четири дни по-късно Брет напусна работата си в завода и се записа в армията. Джак още тогава бе останал с чувството, че причината не е толкова жестокият и с нищо непредизвикан побой, колкото обстоятелството, че в болницата майка им бе потвърдила версията на татко, докато държеше ръката на енорийския свещеник. Отвратен, Брет ги остави на съдбата им. Убиха го в провинция Донг Хо през 1965 година, същата, през която Джак Торънс, по това време в колежа, се бе включил в активната студентска кампания против войната. Бе развявал окървавената риза на брат си по митинги, които ставаха все по-многолюдни, ала когато говореше, пред очите му беше не лицето на Брет, а това на майка му — зашеметено и объркано, додето устните й мълвяха: „Кой е прибрал вестника?“

Майк се спаси от къщи три години по-късно, когато Джак бе дванайсетгодишен — постъпи в университета на Ню Хампшър със стипендия за отличен успех. Една година след това баща им почина внезапно от мозъчен удар, докато подготвяше пациент за операция. Бе се строполил на пода в болничните си дрехи с вечно разпасаната риза и вероятно бе умрял, преди още да се допре до черно-червените плочки, а след още три дни човекът, който бе запълвал живота на Джаки, абсурдният бял дух-бог, бе вече под земята. Върху надгробния камък пишеше: „Марк Антъни Торънс, любещ баща“. Към това Джак би добавил още: "Той умееше да играе на „асансьор“.

Сумата от застраховката беше доста голяма. Някои хора трупат в застраховката си с такава страст, с каквато други събират монети или марки, и Марк Торънс бе точно от тоя тип. Парите от застраховката дойдоха по същото време, когато полиците бяха изплатени и вече не се плащаше за алкохол. В продължение на пет години бяха богати. Почти богати…

В леката, неспокойна дрямка собственото му лице се яви като през стъкло, неговото и все пак не точно неговото, с широко разтворени очи и невинно извита уста на момченце, играещо си в коридора с камиончетата в очакване на белия дух-бог, който щеше да го облъхне с кръчмарските си миризми, докато го вдигаше и смъкваше като асансьор, а нищо чудно и да го изтървеше от високо и главата му да издрънчеше на пода и тогава татко му щеше да се разсмее гръмогласно, и после

(трансформирано в лицето на Дани, толкова подобно на неговото като дете, наистина очите му бяха светлосини, докато на Дани бяха мъгливосиви, но устните бяха извити по същия начин и двамата бяха със светла кожа; Дани в кабинета му по шорти и разхвърляните подгизнали листове, от които се разнасяше дъх на бира… звукът на счупена кост… собственият му глас, мучащ пиянски: „Дани, добре ли си, шефе?… О, Господи… о, Господи, горката ти ръчичка“… И това лице, трансформирано в)

(зашеметеното лице на майка му, надигаща се от пода, цялата окървавена и подпухнала, която му казваше)

(„… от баща ти. Повтарям, извънредно важно съобщение от баща ти. Остани настроен на честота Щастливия Джак. Повтарям, остани настроен на честота Щастливия Джак. Повтарям…“)

Бавно всичко потъна в мъгла. Безплътни гласове отекваха в главата му, сякаш идеха от безкраен тъмен коридор. (Постоянно ми се пречкат разни предмети, Томи…)

(Медък, там ли си? Отново започнах да ходя насън, скъпи. Боя се от нечовешките чудовища…)

(„Простете, господин Улман, но това не е ли…“)

… кабинетът с кантонерките, голямото писалище на Улман, празна книга за резервации, вече приготвена за следващия сезон — как никога нищо не пропуска тоя Улман! — всички ключове, висящи на кукичките си в пълен ред,

(с изключение на един, само на един, но кой точно? — шперцът, шперцът, кой е взел шперца? ако се качим горе, може би ще видим)

и големия радиопредавател на полицата.

Включи го. През пукота изведнъж долетя ясен глас. Беше гласът на баща му.

„… убий го. Трябва да го убиеш, Джаки. И нея също. Защото един истински творец трябва да страда. Защото всеки човек убива онова, което обича. Защото те всички вечно заговорничат срещу теб, опитват се да те дърпат назад, да те завлекат надолу в калта. Ето дори в тази минута момчето ти е там, където не му е мястото. Намъкнал се е без позволение. Туйто. Да знаеш, че е голямо келешче това, малкото. Натупай го, Джаки, ама здравата, та едва жив да остане. Хайде, пийни си, Джаки, мойто момче, и ще поиграем на «асансьор», После ще дойда с теб, да гледам как ще му дадеш лекарството. Знам, че можеш да го направиш, то се знае, че можеш. Трябва да го убиеш. Убий го, Джаки, а и нея също. Защото истинският творец трябва да страда. Защото всеки човек…“

Гласът на баща му се извисяваше все повече и повече, сега звучеше подлудяващо, съвсем нечовешки, някак остър и пронизителен, гласът на Дух-Господ, на Свиня-Господ, идващ безжизнен от радиото и:

„Не! — изкрещя му в отговор. — Ти си мъртъв, ти си в гроба си, изобщо не си в мен!“ Защото бе изрязал баща си от себе си като тумор и не беше честно той да се връща отново, да се промъква крадешком в тоя хотел, на три хиляди километра от градчето в Нова Англия, където баща му беше живял и умрял.

Вдигна високо радиото и го запрати със сила на пода, където то се разпръсна на чаркове като в несполучлива игра на „асансьор“. Но, тъй или иначе, гласът на баща му замлъкна и остана само неговият глас, гласът на Джак, припяващ в студената реалност на кабинета:

„… мъртъв, ти си мъртъв, ти си мъртъв!“

А после тревожният шум от тичащите нозе на Уенди по пода над главата му и изплашеният й вик: „Джак? Джак!“

Застана, премигващ в недоумение пред разбитото радио. Сега единствена връзка с външния свят им остана снегомобилът в пристройката.

Закри очи с ръце и притисна слепоочията си. Започна да го боли главата.

27. Кататонично състояние

Уенди изтича по коридора, обута само с чорапи, и хукна по стълбището към главното фоайе, като прескачаше през две стъпала. Тя не погледна към застланите с килим стълби, които водеха до втория етаж, но ако беше го сторила, щеше да види Дани, застанал на горната площадка, неподвижен и смълчан, отправил нефокусиран поглед някъде в пространството, засмукал палеца си, с овлажняла яка на ризата. По врата му и точно под брадата му личаха подпухнали синини.

Крясъците на Джак бяха секнали, но това ни най-малко не бе уталожило страха й. Изтръгната от съня си от неговия глас, извисен в така добре познатия й пронизителен тон, бе помислила, че още сънува — но друга част от съзнанието й знаеше, че е будна, и това я ужаси още повече. Очакваше едва ли не, когато влезе в администрацията, да го намери надвесен над безжизненото тяло на Дани, пиян и стъписан.

Блъсна рязко вратата и видя Джак да стои изправен в средата на стаята и да разтърква слепоочията си. Лицето му бе мъртвешки бледо. Радиопредавателят лежеше на парчета в краката му.

— Уенди? — колебливо промълви той. — Уенди…

Объркването сякаш нарастваше и за миг тя видя истинския му лик, онзи, който той обикновено прикриваше тъй добре — лика на безнадеждното отчаяние, на животно, уловено в капан, неспособно да схване механизма му и да се изтръгне от него. После мускулите заработиха, започнаха да се свиват под кожата, устата безсилно затрепери, а адамовата ябълка заподскача.

Объркването на Уенди премина в шок — той се канеше да се разплаче. Беше го виждала да плаче и преди, но откакто спря да пие — никога… А и в онези дни го правеше само когато беше много пиян и обзет от угризения. По характер бе много затворен и сдържан и обстоятелството, че сега напълно е изгубил контрол над себе си, я изплаши повече от всичко.

Приближи към нея. Сълзите вече заплашваха да се отронят от клепачите му, главата му се тресеше, сякаш в безплодно усилие да устои на връхлетялата емоционална буря, а дишането му бе мъчително и конвулсивно, придружавано от ридания. Краката му, обути в мокасини, тъпчеха несъзнателно върху останките от радиопредавателя. Той почти падна в ръцете й и тя залитна назад под тежестта му. Дъхът му я удари в лицето, но в него тя не усети и следа от алкохол. Как иначе, та тук нямаше алкохол.

— Какво се е случило? — попита тя, като се опитваше да го закрепи прав. — Джак, какво стана?

Ала той не можеше да стори нищо, освен да хлипа, вкопчен в нея тъй силно, че едва не я задушаваше.

— Джак? Какво? Кажи ми, какво ти е?

Най-после риданията преминаха в думи, най-напред неразбираеми, но после все по-отчетливи, когато сълзите му започнаха да пресъхват.

— … сън. Сигурно е било сън, но го чувствах тъй реален… Майка ми каза, че татко ще ми се обади по радиото и аз… той беше… Каза ми да… Не знам, крещеше ми нещо… затова счупих радиото… да го накарам да млъкне. Да заглуша гласа му. Той е мъртъв. Боже мой, Уенди, Божичко! Никога не съм имал такъв кошмар. И дано никога вече не ми се случва. Господи! Ужасно беше!

— Нима си заспал тук, в кабинета?

— Не… не тук. Долу бях.

Той се поизправи малко и я освободи донякъде от тежестта си, постепенно престана да тресе главата си и започна да идва на себе си.

— Разглеждах разни стари книжа, разписки за мляко, квитанции и скучни неща от тоя род. Както си седях на стола, изглежда, съм задрямал. Тогава започнах да сънувам. И, изглежда, съм дошъл дотук като сомнамбул. — Изсмя се кратко и нервно. — Още нещо, което ми се случва за пръв път.

— Къде е Дани, Джак?

— Не знам. Не беше ли при теб?

— Значи не е бил… долу с теб?

Той се отдръпна да я погледне и чертите му се изопнаха, като видя изражението й.

— Никога няма да ми позволиш да забравя оная случка, нали, Уенди?

— Джак…

— И когато съм вече на смъртния си одър, ще се надвесиш над мен и ще кажеш: „Така ти се пада! Помниш ли как счупи ръката на Дани?“

— Джак?

— Какво Джак? — попита остро и отскочи настрани. — Нима ще отречеш, че това ти се въртеше в главата? Че след като веднъж съм го наранил, може да го сторя отново?

— Просто исках да зная къде е, нищо повече!

— Добре де, крещи с все сила, та дано оправиш нещата!

Тя се обърна и тръгна към вратата.

Той я гледаше в гърба, замръзнал за миг, стиснал в ръка попивателната преса, по която бяха полепнали парченца стъкло. После захвърли пресата в кошчето, тръгна подире й и я застигна при бюрото на рецепцията. Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си. Лицето й изразяваше престорено равнодушие.

— Уенди, много съжалявам. Сънят е виновен. Още съм разстроен. Прости ми.

— Дадено — изрече тя, без да промени изражението си. Скованите й рамене се измъкнаха изпод ръцете му. Отиде до средата на фоайето и извика:

— Хей, шефе! Къде си?

Пълна тишина. Тя приближи до двукрилата врата на фоайето, отвори я и излезе на пътеката, която Джак преди малко бе почистил от снега. Повече приличаше на окоп с грамадните преспи отстрани, които стигаха до раменете й. Отново повика сина си, а от устата й се изви струйка бяла пара. Когато се прибра вътре, вече изглеждаше уплашена.

Като сдържаше раздразнението си към нея, той я попита:

— Сигурна ли си, че не е заспал в стаята си?

— Казах ти, че докато плетях, го чувах да си играе долу.

— Да не си задрямала?

— Какво общо има това? Добре, задрямах. Дани!

— А погледна ли в стаята му, преди да слезеш тук?

— Аз…

Той кимна.

— Така и предположих, че не си.

Тръгна нагоре по стълбите, без да я дочака. Тя го последва почти тичешком, но той се качваше през две стъпала. Едва не се блъсна в гърба му, когато най-неочаквано той се закова на място на площадката на първия етаж.

— Какво… — подзе тя, но проследи погледа му и сама видя.

Дани все още стоеше там с празен поглед и засмукал палеца си. На светлината от електрическата лампа белезите по врата му се открояваха съвсем ярко.

— Дани! — изпищя тя.

Викът й изтръгна Джак от вцепенението му и двамата заедно хукнаха по стълбите към момчето. Уенди коленичи пред него и го взе в прегръдките си. Дани й се остави без съпротива, но не се притисна към нея. Все едно държеше в ръце парцалена кукла; устата й се изпълни със сладникавия вкус на ужаса. Детето все така продължаваше да си смуче палеца и да се взира с очи, лишени от всякаква мисъл, в пространството зад гърба им.

— Дани, какво стана? — попита Джак и протегна ръка да докосне подпухналото му вратле. — Кой ти направи това…

— Не смей да го докосваш! — изсъска му Уенди.

Вдигна Дани на ръце и преди Джак да успее да се изправи, както бе объркан, тя вече бе слязла гърбом по няколко стъпала.

— Уенди, но какво говориш, по дя…

— Да не си го пипнал! Ще те убия, ако му посегнеш отново!

— Уенди…

— Негодник такъв!

Тя се обърна и изтича надолу до първия етаж. Главата на Дани се друсаше нагоре-надолу. Здраво захапаният палец не излизаше от устата му. Очите му бяха замъглени като насапунени прозорци. Когато слезе по стълбите, тя зави надясно и Джак чу тропота на краката й към дъното на коридора. Вратата на спалнята им се тресна. Резето бе дръпнато и ключалката прещракна. Кратка тишина. После тихи, неразбираеми утешителни думи.

Кой знае колко дълго остана така, буквално парализиран от случилото се за тъй кратко време. Сънят му все още го владееше и хвърляше върху всичко наоколо булото на нереалното. Сякаш бе под влиянието на слаб наркотик. Възможно ли беше да е наранил Дани, както си мислеше Уенди? Да се е опитал да удуши сина си по молба на мъртвия си баща? Не. Той никога не би наранил Дани.

(Той падна по стълбите, докторе.)

Сега никога не би наранил Дани.

(Откъде можех да зная, че проклетият флакон срещу оси е дефектен?)

Никога в живота си не бе проявявал умишлена жестокост, когато бе трезвен.

(Освен когато едва не уби Джордж Хатфийлд.)

— Не! — извика с все сила. Стисна юмруци и се удари по краката, пак и пак, и пак.

Уенди седеше в креслото до прозореца с Дани в скута си и му редеше несвързани утешителни слова, от онези, дето после не можеш да си ги припомниш за нищо на света. Той се бе свил в обятията й, без да дава признаци нито на протест, нито на облекчение, а очите му дори не се насочиха към вратата, когато Джак извика „Не!“ някъде в коридора.

Объркването вече се бе отдръпнало от съзнанието й, но на негово място бе дошло нещо още по-лошо — паника.

Джак бе извършил това, тя не се и съмняваше. Протестите му нищо не означаваха за нея. Приемаше за напълно възможно той да се е опитал да удуши Дани в съня си, също както бе строшил и радиопредавателя. Явно го бе обзело някакво нервно разстройство. Но какво можеше да направи тя при това положение? Нямаше как да остане заключена тук вечно. Двамата с Дани трябваше да се хранят.

Всъщност съществуваше само един въпрос и той бе зададен със студения и прагматичен глас на майката у нея. За този глас инстинктът за самосъхранение идваше едва на второ място след инстинкта за съхранение на рожбата. А въпросът бе:

(Колко точно е опасен той?)

Отрече, че стореното е негово дело. Ужаси се при вида на подутините и психическото състояние на Дани. Значи само част от съзнанието му е било заето с мисълта да нарани детето. Колкото и ужасно да звучеше, обстоятелството, че го е извършил в съня си, бе окуражаващо. Можеше ли да му се има доверие да ги изведе оттук? А след това…

Но не бе в състояние да предвиди какво щеше да стане, след като тя и Дани се озовяха в безопасност в кабинета на д-р Едмъндс в Сайдуиндър. А в момента и не изпитваше такава потребност. Настоящото положение беше достатъчно сложно, за да ангажира напълно съзнанието й.

Продължи да бъбри нежно на Дани и да го люлее на ръце. Усети, че фланелката му е влажна, но тази информация не достигна до мозъка й. Иначе можеше да си припомни, че ръцете на Джак бяха сухи, когато я бе прегърнал и плакал на рамото й в кабинета долу. Това щеше да я въздържи от прибързани заключения. Но мисълта й беше другаде. Трябваше да вземе решение: да търси ли помощта на Джак, или не?

Всъщност нямаше кой знае какво място за колебания. Сама не можеше да направи нищо, дори да свали Дани по стълбите. Нямаше вече и радиопредавател, с който да повика помощ. А детето бе преживяло тежък шок. Трябваше да бъде извадено бързо, преди да е пострадало сериозно. Не си позволяваше да допусне и за миг, че лошото вече може да е станало.

Алтернативата продължаваше да я измъчва. Не искаше Дани повече да бъде в близост до Джак. Съзнаваше, че вече е взела едно погрешно решение, когато тръгна срещу чувствата си (и тези на Дани) и допусна снегът да ги откъсне от хората… заради Джак. Друго погрешно решение бе отказът й от развода. Сега бе едва ли не парализирана от страх да не направи нова грешка, за която щеше да съжалява всеки ден и всяка минута до края на живота си.

В хотела нямаше пистолет. Долу, в кухнята, имаше ножове, но Джак беше помежду тях и нея.

В стремежа си да намери правилното решение, да открие изход, не забеляза горчивата ирония в мислите си: преди час бе заспала, твърдо убедена, че нещата вървят към пълно оправяне. Сега обмисляше възможността да използва кухненски нож срещу съпруга си, ако той посегнеше на нея или на сина й.

Най-сетне се изправи с Дани на ръце, а краката й трепереха. Друг начин нямаше. Трябваше да приеме, че Джак в будно състояние е подвластен на разума и ще й помогне да закара Дани при д-р Едмъндс в Сайдуиндър. А ако Джак се опиташе да стори нещо друго, вместо да окаже помощ, тежко и горко му.

Отиде до вратата и я отключи. После прехвърли Дани на рамото си, отвори я и излезе в коридора.

— Джак — извика притеснено, но не получи отговор.

Все по-напрегната отиде до стълбите, но Джак го нямаше там. Докато стоеше на площадката и се чудеше какво да прави, отдолу долетя гласът му — сърдит и горчиво насмешлив. Джак пееше:

Изтъркаляй ме в тревата

и ми разтвори краката.

Сам си знаеш по-нататък.

Звукът на гласа му я изплаши дори повече от мълчанието му, но избор все така нямаше. Тя заслиза по стълбите.

28. „Тя беше!“

Джак дълго стоя на стълбите и слуша приглушения глас на Уенди, която успокояваше Дани. Постепенно объркването му прерасна в гняв. Нещата не се бяха променили. Не и за Уенди. И двайсет години да не се докоснеше до алкохол, всяка вечер, когато го посрещаше на прага и го прегръщаше, все щеше леко да сбърчва нос в опит да подуши мирис на скоч или джин в дъха му. Винаги щеше да очаква от него най-лошото; ако двамата с Дани катастрофираха по вина на пиян и сляп шофьор, който отгоре на всичко е получил и удар миг преди сблъскването, тя пак щеше негласно да вини него, задето синът им е пострадал.

Пред очите му постоянно бе лицето й в мига, когато дръпна Дани от него; внезапно му се прищя да изтрие гнева, изписан на него, с юмрука си.

Тя нямаше право, по дяволите!

Може би само в началото. Беше тръгнал съвсем през просото, вършеше ужасни неща. Това, че счупи ръката на Дани, бе нещо ужасно. Но ако един човек се е поправил, не заслужава ли поне малко доверие след време? А щом не го получи, не е ли редно да оправдае несправедливите подозрения? Когато някой баща постоянно обвинява девствената си дъщеря, че спи с всяко момче от квартала, няма ли най-накрая да й омръзне и да реши, че не си струва да е добродетелна при това положение? И когато една съпруга тайно — и не чак толкова тайно — продължава да подозира мъжа си въздържател в пиянство…

Той се изправи, бавно слезе до площадката на първия етаж и спря там за момент. Извади от задния си джоб кърпа, изтри си устата и се зачуди дали да не иде до вратата на спалнята и да задумка по нея с юмруци, да настои да влезе и да види сина си. Тя нямаше право така да се отнася с него.

Е, рано или късно жена му щеше да излезе, освен ако не бе замислила много радикална диета и за двама им. При тази мисъл на устните му заигра доста неприятна усмивка. Щеше да излезе тя при него. Имаше търпение да я почака.

Слезе на приземния етаж, помота се безцелно около рецепцията, после сви надясно. Влезе в трапезарията и застана до вратата. Празните маси с чисти бели покривки под прозрачните мушами сякаш го приканваха. Сега всичко бе пусто, но

(Вечерята ще бъде сервирана в 20,00 часа. Сваляне на маските и танци в полунощ.)

Джак тръгна между масите, в миг забравил жена си и сина си горе, забравил съня си, счупеното радио и белезите по врата на Дани. Прекарваше пръсти по гладките мушами и се опитваше да си представи как ли е било тук през горещата августовска нощ на 1945 г., когато войната току-що е била спечелена и бъдещето се е простирало напред — ново и интересно като приказна страна на мечтите. Ярки, пъстроцветни японски фенери са опасвали в кръг тавана над дансинга, от лампите над прозорците, сега засипани със сняг, се е разпръсквала златиста светлина. Костюмирани мъже и жени — тук принцеса с разкошен тоалет, там рицар с високи ботуши — са блестели кой със скъпи накити, кой с духовитост, танцували са, а алкохолът се е леел обилно — най-напред вино, после коктейли; разговорът се е покачвал на все по-висока степен, додето най-сетне от подиума на оркестъра е долетял весел вик: „Маски долу! Маски долу!“

(И над всички витаеше Алената смърт…)

Озова се в дъното на трапезарията, точно пред вратите на бар „Колорадо“ във форма на стилизирани крила на прилеп. През онази нощ тук вероятно алкохолът е бил безплатен за всички.

(Пий до насита, приятел, заведението черпи!)

Мина през прилеповите крила и влезе в тъмния бар. Изведнъж се случи нещо странно. Той вече бе влизал тук, за да провери инвентарния списък, оставен му от Улман, и знаеше, че всички рафтове са оголени и шкафовете съвършено празни. Ала сега на слабата светлина, процеждаща се от трапезарията (и тя самата доста тъмна поради снега, затрупал прозорците), му се стори, че на лавиците зад бара вижда да проблясват редици от бутилки и дори че от трите лъскави крана капе бира на тънка струйка. Ами да, дори подушваше бирата — същата миризма, която обвиваше баща му всяка вечер, щом се прибереше от работа.

С разширени очи той затърси опипом електрическия ключ и барът бе облян от дискретната светлина на трите полилея.

Всички рафтове бяха празни. Не бяха събрали още и много прах дори. Крановете за бира бяха съвършено сухи, както и хромираните легенчета под тях. Отляво и отдясно имаше сепарета с облечени в кадифе стени, поставени, за да може всяка двойка вътре да се чувства насаме. Точно отпред, отвъд пространството, застлано с червен килим, беше барът във форма на подкова и около него бяха наредени четирийсет столчета, тапицирани с кожа.

Той пристъпи напред и объркано поклати глава. Беше също като онзи ден на детската площадка, когато… но нямаше смисъл да мисли за това. Все пак можеше да се закълне, че е видял бутилките, смътно наистина, както виждаш силуетите на мебели в стая със спуснати завеси. Лекото просветване на стъкло. Останал бе единствено мирисът на бира, за който Джак знаеше, че след време се просмуква във всеки бар на света и че все още не е изобретен препарат за почистване, който може да го отстрани. И все пак миризмата тук като че бе доста остра… още прясна.

Седна на едно столче и подпря лакти на меката кожена тапицерия по ръба на бара. До лявата му ръка имаше купичка за ядки, сега празна, разбира се. Първият бар, в който стъпваше след цели деветнайсет месеца, а без капчица алкохол в него; такъв му бил късметът. Обзе го силна носталгия, а физическият копнеж за едно питие, каквото и да е, се надигна от стомаха в гърлото му и оттам в устата и носа, изсуши тъканите му и те закрещяха за нещо течно, обилно и студено.

Погледна към лавиците с дива, противоречаща на разума надежда, но те си бяха все тъй празни, както преди. На устните му се появи нервна, горчива усмивка. Бавно стисна юмруци и ноктите му задраха по повърхността на бара.

— Здрасти, Лойд — промълви. — Тая вечер май няма голяма навалица, а?

Лойд потвърди. Лойд попита какво да му налее.

— Да знаеш колко се радвам, че ме попита — рече Джак. — Наистина ми стана драго. Защото имам две двайсетачки и две десетачки в портфейла и се боях, че ще има да си седят там до следващия април. Тук няма автомати за бира, представяш ли си? Пък аз си мислех, че вече и на луната са ги инсталирали.

Лойд изрази съчувствие.

— Знаеш ли какво — промърмори Джак. — Я вземи, че ми приготви двайсет мартинита. Кръгло двайсет, ей това е. По едно за всеки месец въздържание и още едно за наздраве. Нали ще ми направиш тази услуга. Не си много зает, нали?

Лойд отвърна, че изобщо не е зает.

— Свестен човек си ти. Хайде сега, подреди ги всичките тук, на бара, пък аз ще им видя сметката. Няма как, дългът зове, Лойд.

Лойд се зае да изпълни поръчката.

Джак бръкна в джоба си, за да извади парите, но вместо това напипа шишенцето екседрин. Беше си оставил парите на бюрото, а жена му, мръсницата, се бе заключила в спалнята. Бива си те, Уенди. Кучка и половина си ти.

— Абе в момента май съм нещо отънял — рече Джак. — Дали ще можеш да ми ги пишеш на сметката?

Лойд отвърна, че няма проблем.

— Е, браво. Чудно момче си ти, Лойд. Най-печеният барман между Бар и Портланд, щата Мейн. Пък ако щеш, и Портланд, щата Орегон.

Лойд му благодари за любезността.

Джак отхлупи шишенцето екседрин, изтръска две таблетки и ги лапна. Устата му се изпълни с познатия натрапчив възкисел вкус.

Внезапно изпита усещането, че хората го наблюдават с любопитство и известно презрение. Сепаретата зад него бяха пълни — застаряващи изискани мъже и красиви млади момичета, всичките в карнавални костюми и наблюдаващи с хладен присмех несръчните му упражнения в актьорско майсторство.

Джак се извърна рязко.

Всички сепарета бяха празни. Във всяко имаше маса с черен лъскав плот, а на масите — пепелници и кибрити с надпис „Бар Колорадо“.

Отново се обърна към бара и с гримаса преглътна разтворилия се екседрин.

— Лойд, ти си съкровище. Нима си готов вече? Бързината ти може да се мери само с тъжната красота на неаполитанските ти очи. Да си жив и здрав.

Джак огледа двайсетте въображаеми питиета: по ръбовете на чашите блестяха капчици, във всяка имаше сочна зелена маслинка, прободена с пластмасова пръчица.

— Аз бях въздържател — съобщи Джак. — Познавал ли си някога въздържатели, дето да са се пропили отново?

Лойд смирено отвърна, че му се е случвало да среща такива.

— А подновявал ли си познанството с бивш клиент, който отново е обикнал чашката?

Честно казано, Лойд не си спомняше конкретен случай.

— А, не си значи?

Джак взе първото питие, поднесе го до отворената си уста, гаврътна го наведнъж и хвърли въображаемата чаша зад гърба си. Барът отново бе изпълнен с костюмирани посетители, които го изучаваха и се подсмихваха, прикрили уста с ръцете си. Усещаше ги зад гърба си. Ако в глупавия бар имаше огледало вместо тия празни рафтове, щеше и да ги вижда. Нека зяпат. Майната им. Който му се гледа, да гледа.

— Така си и мислех, че не си — каза той на Лойд. — Малцина са тия, дето започват да пият отново, но всеки от тях може да ти разправи история, от която да ти щръкнат косите. Когато успееш да се откажеш, най-напред ти се струва, че си се пречистил и едва ли не крилца са ти поникнали на гърба. Няма ги вече хората, дето те стрелкат накриво и ти подхвърлят да ходиш другаде да освиниш. Не се омешваш с такива, които повръщат в канавката, после търсят по-големичък фас, та да си дръпнат веднъж-дваж.

Обърна още две въображаеми питиета, после запрати чашите през рамо. Почти ги чуваше как се разбиват на пода. Пък и не на шега се усещаше леко пийнал. Трябва да беше от екседрина.

Отново поднесе стиснатия си юмрук до устата и преглътна. Вече беше на четири, оставаха още шестнайсет. Добре напредваше. Леко се олюляваше на столчето. Нека го зяпат, щом това ги забавлява. Що не ме снимате бе, та да си ме имате за спомен?

— След време обаче започваш да виждаш по-ясно нещата, Лойд, момчето ми. Да си въздържател, изобщо не е чак толкова велико. А за компанията около теб — думи нямам! Седят разни плоскогърди грозотии, облечени в дълги рокли с високи яки, обрамчени с дантелки, а косите им опънати назад сякаш за изтезание и стегнати в кокчета. Лицата им плоски и безцветни. И всяка държи в ръка псалтир. Пеят църковни песни, сякаш животът им зависи от това. А пред тях някаква скапана руса кучка свири на орган и ги подканва да пеят по-силно. Току някой ти тиква и на теб в ръцете псалтир и нарежда: „Пей, братко. Ако искаш да си с нас, ще пееш сутрин, обед и вечер. Особено вечер.“ Едва тогава разбираш какво е да си въздържател, Лойд. То значи да прекараш живота си в църква с решетки на прозорците, църква, дето е за жените, а за теб е затвор.

Млъкна. Лойд беше изчезнал. Нещо по-лошо, той изобщо не се бе и появявал. И питиетата не ги бе имало. Само хората в сепаретата, онези, костюмираните от бала, бяха там; той чуваше приглушения им смях и усещаше как жестоките им погледи се забиват в гърба му като иглички.

Отново се извърна рязко.

— Оставете ме на мира… (самичък?)

Всички сепарета бяха празни. Смеховете бяха замрели като шум на есенни листа. Джак се взираше в пустите сепарета с разширени потъмнели очи. В средата на челото му се открои пулсираща вена. Дълбоко в съзнанието му се оформяше хладна и категорична убеденост — той се побъркваше. Прииска му се да грабне столчето до себе си и да изпотроши всичко наоколо. Вместо това се извърна наново към бара и гръмко запя:

Изтъркаляй ме в тревата

и ми разтвори краката.

Сам си знаеш по-нататък.

Пред очите му се появи лицето на Дани, не каквото беше обикновено — живо и умничко, с блестящи, широко разтворени очи, — а кататонично, подобно на лицето на зомби, с невиждащи мътни очи и по бебешки засмукан палец в устата. Какво правеше тук и как можеше да говори сам на себе си като обидено хлапе, когато синът му горе се държеше като пациентите в клиники за душевноболни, по същия начин, както се бе държал Вик Стенджър, преди да дойдат да го отведат хората в бели престилки?

(Но аз не съм го пипвал и с пръст! По дяволите, не съм го докосвал!)

— Джак! — Гласът долетя плах и колеблив.

Толкова се стресна, че едва не падна от столчето. Уенди стоеше до вратите във форма на крила на прилеп. Дани беше сгушен в ръцете й като восъчна кукла от филм на ужасите. Джак съвсем съзнателно си даваше сметка каква странна и драматична картина представляват, дори бе виждал същата в една доста лошо поставена пиеса.

— Не съм го докосвал — с дрезгав глас изрече той. — Никога не съм го правил вече, след като му счупих ръката. Дори не съм го шляпвал.

— Джак, това няма значение сега. Важното е да…

— Има значение! — изкрещя той и стовари юмрука си върху бара, тъй че празните купички издрънчаха. — Има значение, по дяволите, има!

— Джак, трябва да го изведем оттук. Той е…

Неочаквано Дани се размърда в ръцете й. Неподвижното, лишено от мисъл изражение на лицето му започна да се пропуква като дебел пласт лед. Устните му се изкривиха, сякаш от лош вкус в устата. Очите му се разшириха. Понечи да вдигне ръце, сякаш да ги закрие, но после ги отпусна.

Телцето му се стегна и Уенди залитна от рязката спазма. Внезапно започна да надава безумни писъци, които изпълваха пустото пространство и отеквайки, се връщаха към тях като бумеранги. Все едно имаше сто момченца Дани, всичките крещящи.

— Джак! — извика тя ужасена. — О, Господи, Джак, какво му става?!

Той се смъкна от столчето, целият вдървен от кръста надолу, по-уплашен от всякога в живота си. В какво тъмно и страшно гнездо бе бръкнал синът му? И какво го бе ужилило там?

— Дани! — изрева той. — Дани!

Дани го видя. Внезапно с такава сила се изтръгна от ръцете на майка си, че тя не успя да го задържи, а залитна назад към едно сепаре и едва не падна.

— Татко! — изпищя той и се втурна към Джак с огромни, диви от ужас очи. — О, татко, тя беше! Тя! Тя! О, тааткооо…

Хвърли се върху Джак, вкопчи се в колана му, сякаш бе борец срещу противника си, после отпусна глава на гърдите му и се разхлипа.

Татко, тя беше!

Джак бавно премести поглед към Уенди. Очите му бяха като малки сребърни монети.

— Уенди? — Гласът му бе тих, почти мъркащ. — Уенди, какво му направи?

Уенди стоеше втренчена в него, с бяло и невярващо лице. Поклати глава.

— О, Джак, трябва да знаеш, че…

Отвън отново бе завалял сняг.

29. Разговор в кухнята

Джак отнесе Дани в кухнята. Момчето все още се разтърсваше в хлипове и не искаше да покаже лицето си, скрито в гърдите на баща си. В кухнята Джак подаде Дани на Уенди, която бе все така скована и стъписана.

— Джак, не знам какво говори той. Моля те, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — отвърна той, макар че трябваше да признае пред себе си известно задоволство от тази смяна на ролите с такава изумителна скорост.

Но гневът му към Уенди беше пламнал и угаснал само за части от секундата. В сърцето си знаеше, че тя по-скоро би се поляла с бензин и би драснала клечка кибрит, отколкото да нарани Дани.

Големият чайник беше на средния котлон, включен на най-слаба степен. Джак пусна торбичка чай в голямата си керамична чаша и я напълни до половина с гореща вода.

— Имаш шери за готвене, нали? — попита той Уенди.

— Какво?… О, да, две или три бутилки.

— В кой шкаф?

Тя му посочи и Джак свали едната бутилка. Отсипа обилно, прибра бутилката и допълни чашата с мляко. После прибави три чаени лъжички захар и разбърка течността. Занесе я на Дани, чиито ридания бяха преминали в тихо скимтене и хълцане. Но все още цял трепереше, а очите му бяха разширени и блуждаещи.

— Искам да изпиеш това, шефе — каза му Джак. — Ужасно е на вкус, но от него ще ти стане по-добре. Ще го изгълташ ли заради татко?

Дани кимна немощно и пое чашата. Отпи малко, направи гримаса и погледна въпросително Джак. Джак му кимна насърчително и Дани отново отпи. Дълбоко в себе си Уенди усети как я жегва ревност; знаеше, че момчето никога не би пило това заради нея.

После в съзнанието й изскочи друга мисъл: искала ли бе да повярва, че Джак го е наранил? Чак дотам ли стигаше ревността й? Така би разсъждавала майка й, ето кое бе ужасното. Спомни си как една неделя, докато баща й я разхождаше в парка, тя падна от катерушката и на двете й колене станаха големи рани. Когато баща й я отведе вкъщи, майка й се разкрещя: Какво си направил? Защо не я наглеждаше? Що за баща си ти?

(Тя го бе вкарала в гроба. Той се разведе с нея наистина, но твърде късно.)

Не бе допускала дори съмнение, че Джак е злодеят. Усети как лицето й пламти от срам, но едновременно с това съзнаваше, че ако станалото се повтори отново, тя пак ще разсъждава по същия начин. За добро или зло, винаги щеше да носи у себе си частица от своята майка.

— Джак… — подзе тя, без да е сигурна дали се кани да му се извини, или да се оправдава. Знаеше, че и двете са безсмислени.

— Не сега — пресече я той.

На Дани му отне петнайсет минути да преполови голямата чаша и за това време значително се бе успокоил. Почти не трепереше вече.

Джак мрачно положи ръце върху раменете на сина си.

— Дани, не би ли могъл да ни разкажеш какво точно ти се случи? Много е важно.

Дани погледна от Джак към Уенди и после пак към Джак. В настъпилата пауза всички изведнъж осъзнаха заобикалящите ги обстоятелства: отвън долиташе засилващият се вой на вятъра, навяващ нов сняг от североизток; старият хотел стенеше и скърцаше, сякаш се наместваше, за да устои на идещата буря. Мисълта, че са напълно откъснати, не за пръв път порази Уенди като удар в сърцето.

— Искам… да ви разправя всичко — промълви Дани. — Трябваше по-рано да ви го кажа.

Той взе чашата и я обхвана с две ръце, сякаш намираше успокоение в топлината й.

— А защо не го направи, синко? — попита Джак и нежно отмахна косата от изпотеното му челце.

— Защото чичо Ал ти намери тази служба. И аз не успях да разбера как тук може да е едновременно добре и зле за теб. Това беше… — Той ги погледна, търсейки помощ. Липсваше му нужната дума.

— Дилема? — подсказа тихичко Уенди. — Когато нито едното разрешение не ти харесва?

— Да, точно това — кимна с облекчение Дани. Уенди се обърна към мъжа си.

— В деня, когато ти подстригваше живия плет, ние с Дани си поговорихме в камиончето. Същия ден, когато падна първият истински сняг, помниш ли?

Джак кимна. Спомняше си много отчетливо деня, когато бе подстригвал живия плет. Уенди въздъхна.

— Май не сме си казали нещата докрай тогава, а, шефе?

Дани, очевидно разяждан от угризения, поклати глава.

— И за какво точно си говорихте? — попита Джак. — Не съм сигурен, че ми харесва особено, дето жена ми и синът ми…

— … са споделяли колко много те обичат?

— Каквото и да е било, не го разбирам. Имам чувството, че съм влязъл в киносалон след започването на филма.

— Обсъждахме теб — тихо каза Уенди. — И макар да не казахме много с думи, и двамата го знаехме. Аз, защото съм твоя съпруга, а Дани, защото той… той просто разбира нещата.

Джак остана мълчалив.

— Дани го каза съвсем правилно. Мястото изглеждаше добро за теб. Откъсна те от напрежението, което те правеше нещастен в Стовингтън. То означаваше сам да си си началник и да работиш с ръцете си, а да запазиш мозъка си за своето писане вечер. И после… сама не знам в кой момент тук стана лошо за теб. Започна да прекарваш цялото си време в мазето, да се ровиш из разни книжа, из забравени истории. Взе да говориш насън…

— Насън ли? — стреснато попита Джак. — Нима говоря насън?

— Повечето от думите ти са неразбираеми. Но една нощ станах да отида до банята, а ти каза: „По дяволите, заличете следите и никой няма да разбере.“ Друг път направо ме събуди с викове: „Маски долу! Маски долу!“

— Господи боже! — изпъшка той и потърка челото си. Видът му бе на болен човек.

— А също и старите ти пиянски навици. Започна да дъвчеш екседрин. Непрекъснато си бършеш устата. Сутрин си неадекватен. А и все още не си завършил пиесата си, нали?

— Още не съм, но това е само въпрос на време. Мисълта ми беше заета с друго… с нов проект…

— За този хотел. Тъкмо за този проект ти се обади Ал Шокли и настояваше да се откажеш от него.

— Ти откъде знаеш? — озъби се той. — Подслушвала си, а? Ти си…

— Не — отвърна тя. Не бих могла да подслушвам, дори да исках, и ако разсъдиш, ще се съгласиш с мен. През онази вечер аз и Дани бяхме долу. А телефонната централа е изключена. Единственият телефон в хотела, който работи, е в спалнята ни горе, защото е директна линия. Ти сам си ми го казвал.

— Тогава откъде знаеш какво ми е говорил Ал?

— Научих го от Дани. Той знаеше. По същия начин узнава къде са изгубените вещи и какво си мислят хората за развода.

— Но лекарят каза…

Тя поклати глава с раздразнение.

— Лекарят ни надрънка куп глупости. И двамата го знаем. Винаги сме го знаели. Дани усеща нещата. А сега се боя, че… — Тя млъкна и погледна белезите по врата на детето.

— Ти наистина ли разбра, че чичо ти Ал ми се е обадил, Дани?

Дани кимна.

— Той беше много сърдит, татко. Защото ти си се обадил на господин Улман, а господин Улман се обадил на него. Чичо Ал не искаше ти да пишеш нищо за хотела.

— Божичко! — промълви Джак. — А белезите, Дани? Кой се опита да те души?

Лицето на Дани помръкна.

— Тя — заяви той. — Жената от стая двеста и седемнайсета. Умрялата.

Устните му отново затрепераха, той грабна чашата си и отпи.

Джак и Уенди се спогледаха уплашено над сведената му глава.

— Знаеш ли нещо за това? — попита я той.

— Абсолютно нищо — поклати глава тя.

— Дани? — Той повдигна уплашеното лице на момчето. — Опитай, синко. Ние сме тук, с теб.

— Знаех, че тук е лошо място — промърмори Дани. — Още като бяхме в Боулдър. Защото Тони ми прати сънища.

— Какви сънища?

— Не мога да си спомня всичко. Той ми показа хотела нощно време с череп и кръстосани кости отпред. Чуваше се някакво бумтене. Нещо… не помня какво… ме преследваше. Чудовище. Тони ми подсказа и за чес.

— Какво е това, шефе? — попита Уенди.

— Не знам. Не знам. После дойдохме тук и господин Халоран приказва с мен в неговата кола. Защото и той има сиянието.

— Сиянието ли?

— То е… — Дани размаха ръка около себе си. — Означава да можеш да разбираш нещата. Понякога ги виждаш. Заради сиянието аз знам, че чичо Ал се е обаждал. Заради него и господин Халоран знаеше, че ми викате „шефе“. Веднъж, когато бил в армията и белил картофи, господин Халоран разбрал, че брат му е убит във влакова катастрофа. И когато се обадил вкъщи, оказало се вярно.

— Мили Боже — прошепна Джак. — Нали не си измисляш, а, Дан?

Дани силно разтърси глава.

— Не, татко, кълна се. — После с известна гордост добави: — Господин Халоран каза, че имам най-яркото сияние, което е срещал. Можехме да си разговаряме двамата, без изобщо да си отваряме устата.

Родителите му отново се спогледаха, съвършено стъписани.

— Господин Халоран искаше да си поприказваме насаме, защото беше разтревожен — продължи Дани. — Той каза, че това място е лошо за хора, които притежават сиянието. Разправи ми, че е виждал разни работи. Аз също видях нещо. Веднага след като говорих с него. Когато господин Улман ни развеждаше из хотела.

— Какво беше то? — попита Джак.

— В президентския апартамент. На стената до вратата към спалнята. Много кръв и нещо белезникаво. Аз мисля… че това бяха парченца мозък.

— О, Господи! — промълви Джак.

Уенди беше много бледа и устните й имаха сив оттенък.

— Този хотел — продума Джак — преди време е бил собственост на някакви съмнителни типове. Организация от Лас Вегас.

— Мошеници ли? — попита Дани.

— Да, мошеници. — Джак погледна Уенди. — През 1966 година там е бил убит гангстерски бос на име Вито Джинели заедно с двамата си телохранители. Във вестника имаше снимка. Дани току-що я описа.

— Господин Халоран каза, че е виждал и разни други работи — каза им Дани. — Веднъж около детската площадка. А друг път в оная стая, двеста и седемнайсета. Една камериерка първа го видяла и я уволнили, защото се разприказвала за това. Тогава господин Халоран отишъл там и също го видял. Но не казал на никого, защото не искал да го уволнят. Само на мен каза, за да не влизам там. Само че аз влязох. Повярвах му, че нещата, които ще видя там, не могат да ми сторят нищо лошо. — Последното бе изречено почти шепнешком и Дани попипа подутите петна на врата си.

— А какво има на детската площадка? — с някак странен, престорено небрежен глас попита Джак.

— Не знам. Той каза само „детската площадка“. И животните-храсти.

Джак видимо трепна и Уенди го изгледа въпросително.

— Ти да не си виждал нещо там, Джак? — попита го тя.

— Не — отвърна той. — Нищо.

Дани също бе вперил поглед в него.

— Нищо — повтори той вече по-спокойно.

И това бе истината. Той бе станал жертва на халюцинация. Нищо повече.

— Дани, искаме да чуем за жената — внимателно го подсети Уенди.

И тъй, Дани им разправи за нея и от бързане думите излизаха почти неразбираеми от устата му. Докато говореше, все по-силно се притискаше към гърдите на майка си.

— Влязох — продума той. — Откраднах шперца и влязох. Не можах да се удържа. Трябваше да зная какво има там. И тя… жената… беше във ваната. Беше умряла и цялата подута. Тя… такова… нямаше дрехи на нея. — Той погледна силно смутен майка си. — Гледаше ме и искаше да ме убие. Сигурен съм, почувствах го. Тя дори не мислеше така, както ти и татко мислите. Всичко й беше черно… Искаше да ми стори зло, да ме нарани… също като осите оная нощ в стаята ми.

Той млъкна, преглътна и в настъпилото мълчание в съзнанието и на трима им се загнезди мисълта за осите.

— Тогава аз хукнах да бягам — продължи Дани, — но вратата беше затворена. Бях я оставил отворена, а сега беше затворена. Дори не ми дойде наум просто отново да я отворя и да избягам навън. Бях много уплашен. Затова… облегнах се на вратата и затворих очи. Сетих се как господин Халоран ми разправяше, че тук нещата били като страшни картинки в книжка, и аз… все си повтарях… Теб те няма там, махни се, няма те!… Мислех си, че така тя ще изчезне. Само че не помогна.

Гласчето му се извиси почти в истерия:

— Тя ме улови, завъртя ме към себе си… Виждах очите й… Тогава тя започна да ме души… Усетих миризмата й… Помирисах колко е мъртва…

— Стига толкова, замълчи — разтревожена възкликна Уенди. — Не говори повече, Дани! Няма страшно вече…

Готова беше отново да му замрънка вечните си успокоителни думички, универсалното си лекарство.

— Остави го да говори — рязко се обади Джак.

— Друго няма — каза Дани. — После припаднах. Или защото тя ме душеше, или просто защото много се уплаших. Преди да се събудя, сънувах, че с мама се карате заради мен и че ти отново искаш да правиш Лошото Нещо, татко. После разбрах, че не е сън… събудих се напълно и тогава… си намокрих гащите… Като някое бебе.

Зарови глава в гърдите на Уенди и тихо се разплака, отпуснал безсилно ръце в скута си.

— Погрижи се за него — нареди Джак и се изправи.

— Какво ще правиш? — попита го тя с уплашено лице.

— Ще отида в оная стая. Ти какво помисли, че се каня да пия кафе ли?

— Не, Джак! Моля те, недей!

— Уенди, ако има нещо тук, в хотела, трябва да знаем.

— Не смей да ни оставяш сами! — викна тя с все сила и от устата й изхвърча слюнка.

— Браво, Уенди — рече той. — Това беше забележителна имитация на майка ти.

Тя избухна в сълзи, но не можеше да скрие лицето си, защото Дани беше в скута й.

— Съжалявам — каза Джак, — но трябва да отида там. Нали съм пазач, за това ми плащат.

Тя се разплака още по-силно, а той излезе от кухнята, триейки устните си с кърпа, и блъсна вратата зад гърба си.

— Не се тревожи, мамо — обади се Дани. — Нищо няма да му стане. Той няма сияние. Там нищо не може да го нарани.

— Не, не вярвам — през сълзи отрони тя.

30. Отново в стая 217

Той се качи на втория етаж с асансьора. Странно, откакто бяха дошли, никой от тях не бе го използвал повече. Уенди изпитваше истински клаустрофобичен ужас от него, знаеше това. Тя си представяше как и тримата заедно засядат между етажите, додето навън вилнее зимната буря, виждаше как все повече изтъняват и отслабват, а накрая умират от гладна смърт. А може би дори как се самоизяждат като ония ръгбисти от компанията на Донър, за които писаха по вестниците. Представи си листа с менюто. "Добре дошли в ресторанта на „Панорама“. Гордостта на Скалистите планини. Хапнете вкусно на самия покрив на света. Специалитет на заведението, „Човешки флейки, печени на кибритени клечки“. Отново презрителна усмивка изкриви чертите му. Когато асансьорът спря на втория етаж, извади от джоба си екседрина и отсипа на дланта си три таблетки. Нищо в „Панорама“ не го плашеше. Усещаше, че между него и хотела има взаимна симпатия.

Тръгна по коридора, като лапна хапчетата и ги сдъвка едно по едно. Зави зад ъгъла в страничния коридор. Вратата на стая 217 беше широко отворена и в ключалката бе пъхнат шперцът с висяща от него бяла топка.

Той се намръщи, изпитал раздразнение и дори истински гняв. Каквото и да се бе случило, първопричината бе, че момчето прояви непослушание. Казано му бе съвършено ясно, че има места в хотела, където не бива да припарва: пристройката за инструменти, мазето и стаите за гости. Пак щеше да поговори с него, и то най-сериозно, само да му преминеше уплахата. Много бащи не биха се ограничили до приказките. Щяха добре да напляскат провинилото се хлапе, а може би точно от това и се нуждаеше Дани. Уплашил се беше значи? Ами така му се падаше.

Отиде до вратата, извади шперца от ключалката, пусна го в джоба си и влезе вътре. Погледна към леглото, видя, че покривката не е смачкана, и тръгна направо към вратата на банята. В ума му се оформяше любопитна идея. Беше сигурен, макар Уотсън да не бе споменавал номер на стая, че тук именно са били отседнали съпругата на адвоката и младият жребец и в тази баня тя е била открита мъртва, натъпкана с барбитурати и алкохол, погълнат в бар „Колорадо“. Отвори решително вратата на банята, на гърба на която имаше огледало, и влезе вътре. Лампата беше загасена. Той светна и огледа дългото помещение, обзаведено в стил от началото на века и впоследствие модернизирано, както и всички останали бани в хотела, с изключение на онези на третия етаж — те бяха в истински византийски стил, както приляга на кралски особи, политици, филмови звезди и гангстери, каквито бяха отсядали там през годините.

Около ваната с високи орлови крака дискретно бе дръпната пастелнорозова завеса.

(и все пак те се бяха раздвижили)

За първи път усети как го напуска новото му усещане за пълна сигурност (едва ли не нахална дързост), обзело го, когато Дани хукна към него с вик: Тя беше! Тя беше! Студена тръпка пробяга по гърба му, последвана от други, разхождащи се по гръбнака му чак до малкия мозък.

Гневът му към Дани се изпари и когато пристъпи напред и дръпна рязко завесата, усещаше устата си пресъхнала, а в сърцето си само съчувствие към сина си и страх за себе си.

Ваната бе суха и празна.

Облекчението и раздразнението изскочиха от стиснатите му устни с пухтене. Ваната бе щателно почистена в края на сезона и с изключение на малките ръждиви петънца под двата крана, блестеше с безукорна белота. Леко се долавяше мирисът на дезинфектант, който със своята стерилност можеше да дразни носа ти седмици и дори месеци след употребата.

Наведе се и прокара пръсти по дъното на ваната. Съвсем суха. Нито намек за влага дори. Момчето или бе имало халюцинация, или най-хладнокръвно лъжеше. Отново се нервира. Тогава вниманието му бе привлечено от килимчето на пода. Какво търсеше то тук? Мястото му беше в шкафа в дъното на коридора, където бяха прибрани бельото и кърпите. Сигурно Дани го беше донесъл от шкафа, с шперца можеше да отвори и него. Но защо ли? Прекара пръсти по него. То също беше сухо.

Върна се до вратата. Всичко изглеждаше наред. Детето беше сънувало. Всяка вещ си беше на мястото, с изключение на килимчето. Но и за него сигурно си имаше логично обяснение. Сигурно някоя камериерка го бе забравила в бързането накрая. Иначе всичко си беше…

Ноздрите му се сбърчиха. Ех, този дезинфектант с чистата си, пречиста миризма. И…

Сапун?

Не, невъзможно. Но след като миризмата беше разпозната, вече беше достатъчно отчетлива, за да бъде пренебрегвана. Сапун. И то не от онези малките, дето ги слагат по хотелите и мотелите, а скъп и луксозен дамски сапун.

(Няма нищо такова. Въображението ти работи.)

(да, като животните-храсти, но въпреки всичко те се движеха.)

(Те изобщо не се движеха!)

Тръгна да излиза, като се клатушкаше и вече усещаше главоболие в слепоочията си. Прекалено много неща се бяха случили този ден. Нямаше да напляска сина си, нито да го наказва, само щеше да поговори с него. Но, за бога, нямаше намерение да прибавя и стая 217 към немалкото си проблеми. Не и заради някакво си сухо килимче, нито заради миризмата на сапун. Той…

Внезапно зад гърба му се разнесе потракващ металически звук. Дочу го тъкмо в мига, когато посягаше към бравата. Потрепна конвулсивно, очите му се разшириха и лицето му се сгърчи в гримаса.

След миг се овладя, поне донякъде, пусна бравата и предпазливо се обърна назад. Ставите му изпукаха. Бавно, сякаш с оловни крака, запристъпва към банята.

Завеската, която бе дръпнал, за да погледне зад нея, сега отново закриваше ваната. Металическият звук отпреди малко бе дошъл от плъзването на халките по желязната пръчка горе. Джак стоеше втренчен в завесата. Чувстваше лицето си изтръпнало, сякаш покрито с мъртва кожа отгоре, а отвътре пронизвано от иглите на страха. По същия начин се бе усещал и на детската площадка.

Имаше нещо зад розовата полиетиленова завеса. Имаше нещо във ваната.

Виждаше размазаните му очертания през полупрозрачната тъкан. Всичко можеше да е. Трик на светлината. Сянката на душа. Жена, отдавна мъртва и разлагаща се във ваната, хванала сапун във вкочанената си ръка и чакаща любовник, все едно кого.

Джак си каза, че трябва да пристъпи смело още една крачка и да дръпне настрани завесата. Да види нещото вътре, ако го има. Вместо това се обърна и с отсечени като на марионетка движения се върна в стаята, едновременно спалня и гостна.

Вратата към антрето беше затворена. Дълго се взира в нея, без да е в състояние да помръдне. В устата си усещаше вкуса на ужаса — беше назад към гърлото, вкус на презрели череши.

Все така вдървено приближи до вратата и застави пръстите си да хванат бравата.

(Няма да се отвори.)

Но тя се отвори.

Изгаси лампата в стаята, излезе в антрето и затвори вратата зад гърба си, без да поглежда назад. Стори му се, че отвътре чува някакъв приглушен, влажен и тупкащ звук, сякаш нещото бе излязло, макар и късно от ваната, разбрало, че няма да дочака посетителя, който си тръгва, преди да са разменили любезности. Сега нещото, мораво и хилещо се, тичаше към вратата, за да покани посетителя да се върне вътре. Може би завинаги.

Наистина ли стъпки приближаваха към вратата, или само кръвта пулсираше в ушите му?

Пъхна шперца в ключалката. Съпротивляваше се като гумен и отказваше да се превърти. Отново го натисна. Превъртя се някак изведнъж и той, залитайки, се озова в коридора, като издаде стон на облекчение. Затвори очи, а в ума му запрепускаха известни фрази и сякаш нямаха чет,

(превъртяла му бурмата захлопала му дъската откачил изкукал чалнал се изкрейзил)

и всички означаваха едно и също: да загубиш разума си.

— Не — изплака, без да си даде сметка до какво положение е изпаднал, да седи със затворени очи и да скимти като малко дете. — Не, Господи! Моля ти се, недей.

Ала зад хаоса от мисли и бученето на кръвта в ушите си чу как топката на вратата се превърта напред-назад, сякаш нещото, заключено вътре, безпомощно се опитваше да излезе навън, да се види с него, да се запознае със семейството му, докато бурята свиреше навън и денят преминаваше в нощ. Ако отвореше очи сега и видеше топката на вратата да се движи, наистина щеше да полудее. Затова ги държа затворени и след дълго време най-сетне настана пълна тишина.

Джак се насили да отвори очи, почти убеден, че ще я види застанала пред него. Но коридорът беше пуст.

Въпреки това имаше усещането, че го наблюдават. Погледна шпионката на вратата и се запита какво ли ще стане, ако приближи до нея и погледне вътре. Око ли ще срещне?

Краката му вече се движеха,

(крака, не ми изневерявайте сега)

преди да е осъзнал, че върви. Отклони ги от вратата и пое по коридора, а обувките му си шушнеха със синьо-черната джунгла на килима. Малко преди стълбите спря и погледна пожарогасителя. Стори му се, че маркучът е навит по различен начин. А за месинговата дюза бе убеден, че когато се качи с асансьора, сочеше напред. Сега беше обърната в обратна посока.

— Изобщо не съм я видял — отчетливо изговори Джак Торънс.

Лицето му беше бяло и изопнато, а устните се опитваха да се разтегнат в усмивка. Ала не слезе надолу с асансьора. Прекалено много напомняше зейнала паст. Тръгна пеша по стълбите.

31. Присъдата

Влезе в кухнята, като подхвърляше в ръка шперца. Дани беше блед и безсилен. Уенди очевидно бе плакала; очите й бяха зачервени и оградени с тъмни кръгове. Джак усети изблик на неочаквана радост. Не беше сам в страданието, това поне бе сигурно.

Те го гледаха безмълвно.

— Няма нищо там — съобщи, сам стреснат от енергичния си глас. — Съвършено нищо.

Разлюля шперца с окуражителен жест пред очите им, видя как по лицата им се плъзва облекчение и си помисли, че никога в живота си не бе имал по-голяма нужда да пийне нещо.

32. Спалнята

Късно същия ден Джак взе една кушетка от складовото помещение на първия етаж и я сложи в тяхната спалня. Уенди бе очаквала, че детето няма да заспи до среднощ, но още към средата на серийния филм по телевизията Дани вече клюмаше и минути след като го сложиха да си легне, вече бе дълбоко заспал, с ръка, пъхната под бузата. Уенди седеше и го гледаше, поставила пръст в книгата си, за да отбележи мястото, до което е стигнала. Джак седеше на бюрото и гледаше пиесата си.

— По дяволите — продума той.

Уенди вдигна погледа.

— Какво?

— Нищо.

Продължаваше да гледа пиесата с раздразнение. Как бе могъл да си мисли, че е добра? Беше недозряла и незначителна. Банална тема, разработвана хиляди пъти. И най-лошото, нямаше никаква представа как да я завърши. Някога му бе изглеждало просто. Денкър в пристъп на ярост грабва ръжена от камината и пребива мъченика Гари до смърт. Накрая, изправен разкрачен над тялото, с окървавен ръжен в ръка, той крещи към публиката: „То е тук някъде и аз ще го намеря!“ Докато осветлението постепенно отслабва и завесата бавно се спуска, публиката вижда окървавеното лице на Гари на авансцената, а през това време Денкър отива до библиотеката в дъното, започва трескаво да вади книги от рафтовете, хвърля им по един поглед и ги запраща настрани. Решил бе, че това е нещо достатъчно старо, за да се възприеме като ново; че свежестта на пиесата е достатъчна, та да я отведе на Бродуей: една трагедия в пет действия.

Но освен внезапното отклоняване на интереса му към историята на „Панорама“ се бе случило и нещо друго. У него бяха възникнали противоречиви чувства към героите му. Това бе нещо ново. Досега бе харесвал всичките — и положителните, и отрицателните. Доволен бе, че е така. Имаше възможност да ги види от всички страни и да проумее по-ясно мотивите им. Любимият му разказ, продаден на малко списание от Южен Мейн на име „Контрабандни копия“, беше миниатюра, озаглавена „Маймуната е тук, Пол де Лонг“. Разправяше се за един педофил, който се самоубива в стаята си. Името му е Пол де Лонг, а приятелите му го наричат Маймуната. Джак много бе харесвал Маймуната и му съчувстваше за извратените потребности. Още повече, той знаеше, че Маймуната не е единственият виновник за трите изнасилвания, последвани от убийства. Там причината се коренеше в родителите — бащата, груб побойник като собствения му баща, а майката, безгласна робиня като неговата майка. Хомосексуално преживяване в прогимназията. Публично унижение. Още по-тежки изживявания в гимназията и в колежа.

Арестуван и изпратен с присъда в изправително заведение, след като се разголил пред две малки момичета, слизащи от училищен автобус. И най-лошото от всичко — освободен от изправителното заведение и пуснат обратно на улицата, защото директорът преценил, че с него вече всичко е наред. Името на този човек беше Гримър. Гримър знаеше, че Маймуната Де Лонг проявява нездрави симптоми, но въпреки това написа положителен рапорт за него и съдейства за освобождаването му. Джак и към Гримър изпитваше симпатия и съчувствие. Гримър управляваше заведението с недостатъчен бюджет и персонал, без подкрепата на щатското правосъдие, чиито представители се интересуваха само от преизбирането си. Гримър знаеше, че Маймуната може да поддържа контакти с хора, че не цапа гащите си и не се опитва да промуши съкилийниците си с ножици. Нито пък се мислеше за Наполеон. Лекуващият психиатър на Маймуната смяташе, че сега е моментът човекът да бъде пуснат на свобода. Той, както и Гримър, знаеше, че колкото по-дълго време прекара пациентът в подобно заведение, толкова по-зависим става от него, също като наркомана от наркотика си. Междувременно на вратата им тропаха нови хора. Параноици, шизофреници, циклофреници, такива, които твърдяха, че са отскочили до рая с летящи чинии, жени, горили половите органи на децата си със запалки-еднодневки, алкохолици, пиромани, клептомани, страдащи от депресивна психоза и самоубийци. Кофти свят, мъчен. Не си ли от жилаво тесто, като нищо се разхлопваш, развинтваш и разпадаш още преди да си навършил трийсет. Джак намираше в сърцето си съчувствие за Гримър. Намираше го и за родителите на жертвите. Естествено, жалеше и за убитите деца. И за Маймуната Де Лонг също. Нека читателят да обвинява. В онези дни той не бе изпитвал потребност да играе ролята на съдия. Мантията на моралист не му прилягаше.

Започна „Малкото училище“ в същия оптимистичен дух. Но напоследък като че проявяваше пристрастия, нещо по-лошо, у него се породи антипатия към героя му Гари Бенсън. Замислен първоначално като умен младеж, за когото наследственото състояние бе по-скоро бреме, отколкото благословия, младеж, чийто основен стремеж бе да получи добра диплома, за да попадне в реномиран университет по собствени заслуги, а не благодарение на връзките на баща си, той постепенно се бе превърнал за Джак в мрънкащ добродушко, в ограничен зубрач, а не толкова в истински поклонник на олтара на науката, в карикатурен образ на бой-скаутски добродетели, циничен по душа и надарен не с истинска интелигентност (както бе според първоначалната идея), а с първично животинско лукавство. През цялата пиеса той неизменно се обръщаше към Денкър със „сър“, също както Джак учеше сина си да нарича по-възрастни и високопоставени хора. Вярваше, че Дани произнася думата искрено, а такъв бе и началният замисъл за Гари Бенсън, но когато започна пето действие, все повече му се струваше, че Гари произнася обръщението с ирония и докато външно запазваше благопристойна физиономия, вътрешно присмехулно гримасничеше срещу Денкър. Денкър, който никога не бе имал преимуществата на Гари. Денкър, който през целия си живот бе залягал упорито, за да стигне до поста директор на някакво си малко училище. И който сега бе заплашен от провал в кариерата си заради тоя красив, наглед невинен, богат младеж, измошеничествал в дипломната си тема и хитро прикрил следите си. В началото Джак бе виждал Денкър като много подобен на южноамериканските диктатори на бананови републики, изправящ дисидентите до стената на игрището за скуош или хандбал; човек, който превръща всеки свой каприз в кръстоносен поход. В началото бе искал да използва пиесата си като микрокосмос, за да разгърне идеята за злоупотребата с властта. Сега в съзнанието му Денкър все повече вземаше образа на всеотдаен учител и наставник и трагедията произтичаше не от интелектуалната драма на Гари Бенсън,а по-скоро от несправедливата съдба, сполетяла предания радетел на педагогиката, несъумял да прозре истинската същност на чудовището, маскирано като ученик.

Не бе успял да завърши пиесата.

Сега седеше и я гледаше, мръщеше се и се чудеше има ли някакъв начин да спаси положението. В себе си не вярваше да има такъв. Започнал бе една пиеса, а кой знае как тя се бе превърнала в нещо съвсем различно. Но какво ли значение имаше. И в двата варианта звучеше познато и банално. И в двата варианта беше бездарна творба. И защо ли изобщо се главоболеше с нея тази вечер? След тежкия ден, който беше преживял, нищо чудно, че не можеше да събере мислите си.

— … ще го свалим?

Той вдигна очи и премигна, като се опитваше да отмахне въображаемите паяжини, замъгляващи зрението му.

— Какво?

— Питах как ли ще го свалим в града. Трябва да го измъкнем оттук, Джак.

В първия миг му бе трудно да се съсредоточи и да осъзнае за какво всъщност говори тя. После разбра и се изсмя кратко и невесело.

— Казваш го така, сякаш е много проста работа.

— Не исках…

— Няма проблем, Уенди. Само си слагам екипа, мятам го на раменете си и двамата отлитаме до Денвър. Едно време прякорът ми беше Джак Торънс Суперменът.

По лицето й бавно се появи оскърбено изражение.

— Разбирам проблема, Джак. Радиото е счупено. Снегът… Но ти трябва да разбереш проблема на Дани. Господи, не го ли проумяваш?! Той беше почти в кататонично състояние, Джак. Ами ако не беше излязъл от него?

— Само че излезе — малко рязко отвърна Джак.

Естествено, че той също се уплаши от невиждащия, празен взор на Дани, от пълната му липса на реакция. Но това беше в началото. Сега колкото повече си мислеше по въпроса, по-силно го налягаше съмнение, че момчето може да е играло театър, за да избегне наказанието. В края на краищата беше престъпило указанията му.

— И все пак не е безопасно — настоя тя. Приближи до него и седна на края на леглото, откъм бюрото. Лицето й бе едновременно изненадано и разтревожено. — Ами белезите по врата му, Джак? Нещо го е нападнало! И аз искам детето ми да е далеч от него!

— Не крещи — прекъсна я той. — Боли ме главата, Уенди. И аз съм не по-малко разтревожен от теб, затова… моля ти се… недей да викаш.

— Добре — понижи глас тя. — Няма да викам. Но не те разбирам, Джак. Около нас има чуждо присъствие. И то не особено добронамерено. Трябва да слезем в Сайдуиндър. Не само Дани, но и ние двамата. Колкото може по-бързо. А ти си седиш тук и си четеш пиесата.

— „Да слезем, да слезем“, все това повтаряш. Сигурно наистина ме мислиш за Супермен.

— Мисля те за моя съпруг — промълви тя и сведе поглед към ръцете си.

Внезапно у него лумна гняв. Запрати ръкописа на пиесата върху бюрото, листовете изплющяха и се разпиляха.

— Май е време да разбереш някои прости истини, Уенди. Като че не си ги интегрирала в съзнанието си, както казват социолозите. Блъскат ти се в главата като разпилени билярдни топки. Трябва да ги вкараш по местата им. Набий си в мозъка, че сме затрупани от снега.

Внезапно Дани се размърда в леглото си. Още спеше, но започна да се извива и мята. Винаги прави така, когато се караме, мрачно си даде сметка Уенди. А ние продължаваме да го правим.

— Не го буди, Джак. Моля те.

Той го погледна през рамо и страните му поизгубиха от червенината си.

— Добре, извинявай. Съжалявам, че ти говорих така ядосано, Уенди. Всъщност не се сърдя на теб. Аз счупих радиото. Ако има вина, моя е. Това беше единствената ни връзка със света. Ало-ало, тук сме ние, ела ни измъкни, моля те, господин Рейнджър, не можем да останем толкова дълго.

— Недей — промълви тя и постави ръка на рамото му. Той притисна глава към нея. С другата си ръка Уенди поглади косата му. — Сигурно имаш право да се държиш така след всички нападки, които ти отправих. Понякога съм като майка ми. Същинска кучка. Но трябва да разбереш, че някои неща… трудно се преодоляват.

— Ръката му ли имаш предвид? — рече той и стисна устни.

— Да — отрони Уенди, после побърза да добави: — Но причината не си ти. Аз се тревожа дори когато той отива да играе. Отсега се притеснявам, че догодина ще поиска голямо колело. Боя се за зъбите, за зрението му, а и за това нещо, което той нарича сияние. Безпокоя се, защото е мъничък и изглежда толкова крехък и защото… защото нещо в този хотел вероятно го преследва. Не мисля, че ние с теб можем да го предпазим. Затова трябва да го изведем оттук, Джак. Знам го! Чувствам го! Трябва да го измъкнем оттук!

Ръката й стисна болезнено рамото му, но той не се отмести. Стегнатите й гърди се опираха в него и Джак започна да милва едната.

— Уенди — подзе той и млъкна. Тя го чакаше да подреди мислите си и да продължи. Допирът на силната му ръка до гърдата й беше приятен, успокояващ. — Бих могъл да го изведа с миниските. Част от пътя ще измине и сам, но през повечето време ще трябва да го нося. Това означава да преспим на открито една, две, а може би и три нощи. Означава да направим голяма шейна, на която да натоварим завивки и храна. Все още имаме радиоприемник, тъй че можем да издебнем прогноза за три хубави дни. Но ако прогнозата не се сбъдне — завърши той с равен и отмерен глас, — можем да загинем.

Лицето й пребледня. Изглеждаше почти мъртвешко. Той продължаваше да гали гърдата й, като прокарваше палеца си върху зърното.

Издаде сподавен гърлен звук — той не можа да разбере дали това бе реакция на думите му или на лекия натиск на ръката му. Бавно взе да разкопчава ризата й. Тя разтвори леко бедра; изведнъж почувства джинсите си по-прилепнали и търкането им й създаваше приятно усещане.

— Означава също да те оставим сама тук, защото ти не си особено добра с миниските. Ще прекараш три дни в пълна неизвестност. Би ли искала това? — Ръката му се премести на второто копче, разкопча го и улейчето между гърдите й се разголи.

— Не — отвърна тя с леко предрезгавял глас.

Погледна към Дани. Той бе спрял да се мята неспокойно. Беше лапнал палеца си. Значи при него всичко бе наред. Но Джак изключваше нещо от картината, която й рисуваше. Беше някак твърде мрачна. Имаше нещо друго… ала какво?

— Ако останем тук — продължи Джак, като все така бавно разкопча третото и четвъртото копче, — някой от охраната на парка или пък горски пазач сигурно ще намине да провери как сме. Тогава просто трябва да му кажем, че искаме да слезем в града, и той ще направи каквото е нужно. — Гърдите й вече бяха съвсем оголени в широкия процеп на ризата, той се наведе и обхвана с устни зърното на едната. Беше твърдо и набъбнало. Плъзна език около него, знаеше, че тя обича това. Уенди издаде приглушен стон и изпъна гърба си.

(Какво е това, което забравих?)

— Мили — обади се тя. Ръцете й несъзнателно придърпаха главата му по-близо. — А как ще ни изведе човекът от охраната?

Той леко повдигна глава.

— Ако не стане с хеликоптер, сигурно ще е със снегомобил.

(!!!)

— Но ние имаме снегомобил. Улман така каза.

Устата му за миг се стегна неподвижно над гърдата й, после той се изправи. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха по-силно от обикновено. Джак от своя страна бе спокоен, сякаш бе чел вестник или скучна книга, а не участваше в любовна игра.

— Ако има снегомобил, нямаме проблем! — възкликна развълнувано тя. — Той може да ни свали и тримата заедно.

— Уенди, никога не съм карал снегомобил през живота си.

— Едва ли е трудно да се научиш. Във Върмонт съм виждала да ги карат десетгодишни хлапета… Макар че не мога да си представя къде ли гледат родителите им. Пък и ти караше мотоциклет, когато се запознахме. — Така беше. Караше хонда, 350 кубика. Малко след като заживяха заедно с Уенди, я бе сменил със сааб.

— Може би бих успял — бавно продума той. — Но не знам в какво състояние е. Улман и Уотсън се грижат за хотела от май до октомври. Съзнанието им е настроено за летните нужди. Не знам дори зареден ли е с бензин. Нищо чудно акумулаторът да е свален. Не искам да пораждам напразни надежди у теб, Уенди.

Тя вече беше напълно възбудена и се бе надвесила над него с гърди, изскочили от ризата. Внезапно го обзе желание да стисне едната и да я извива, додето тя изпищи. Това може би щеше да я научи да си мълчи, когато не я питат.

— Бензинът не е проблем — възрази тя. — И фолксвагенът, и хотелското камионче са напълно заредени. Долу има и гориво за аварийния генератор. В пристройката не може да няма резервна туба.

— Да, има — отвърна той. Всъщност имаше три такива, две от по пет галона и една от два.

— Обзалагам се, че там има и акумулатор. Никой не държи снегомобил на едно място, а акумулатора за него на друго.

— Да, не би било логично. — Изправи се и отиде до леглото на Дани. Над челото му беше паднал кичур коса и той нежно го отмахна. Дани не помръдна.

— Но ако го подкараш, ще ни изведеш оттук, нали? — раздаде се гласът й зад гърба му. — Първия ден, когато по радиото обещаят добро време?

Отначало той не отговори. Стоеше, загледан в сина си, и смесените му чувства бяха пометени от силна обич. Беше такъв, какъвто тя го бе описала — мъничък, крехък, уязвим. Белезите по врата му силно се открояваха.

— Да — отвърна той. — Ще го подкарам и ще ви отведа оттук колкото е възможно по-скоро.

— Слава богу!

Той се извърна към нея. Беше свалила ризата си и лежеше на леглото — с плосък корем и предизвикателно вирнати нагоре гърди. Лениво си играеше със зърната.

— Побързайте, господа — промърмори тихо, — време е.

По-късно, когато в спалнята им вече светеше единствено нощната лампа, която Дани бе донесъл от стаята си, тя лежеше сгушена в сгъвката на ръката му, обзета от блажен покой. Трудно й бе да повярва, че заедно с тях под покрива на хотела се спотайва убийствена сила.

— Джак?

— Ммм?

— Какво го е нападнало?

Той не й отвърна направо.

— Той носи нещо у себе си. Един вид талант, който липсва на повечето от нас. А може би и хотелът носи нещо в себе си.

— Духове?

— Не знам. Във всеки случай не в смисъла на готическите романи. По-скоро е нещо като утайка от чувствата на хората, отсядали тук. Хубави неща и лоши неща. В тоя смисъл сигурно всички хотели имат духове. Особено по-старите.

— Но все пак мъртва жена във ваната… Джак, той нали не полудява?

Той я притисна окуражително.

— Знаем, че изпада в… да речем, трансове поради липса на по-точна дума. Известно ни е, че в такива състояния той… вижда… неща, които не разбира. Ако изобщо са възможни трансове, съдържащи предсказания, те вероятно са функция на подсъзнанието. Фройд твърди, че подсъзнателното никога не ни говори с буквален език. Само със символи. Ако сънуваш, че си в пекарна, където никой не говори английски, може би се тревожиш в състояние ли си да издържаш семейството си. Чел съм, че падането насън е стандартният отдушник на чувство за несигурност. Игрички, малки игрички. От едната страна на мрежата е съзнателното, от другата е подсъзнателното и си подмятат напред-назад някакъв ексцентричен образ. Това е и при душевните заболявания, и при предчувствията, и при всичко от този род. Защо тогава предварителното познание да е нещо по-различно? Може би Дани действително е видял петната кръв по стените на президентския апартамент. За деца на неговата възраст образът на кръвта и понятието „смърт“ са едва ли не взаимозаменяеми. Но за децата образът е много по-леснодостъпен, отколкото понятието. Уилям Карлос Уилямс е знаел това, той е бил педиатър. Когато растем, вече по-лесно усвояваме понятията, а образите оставяме на поетите… Просто си дрънкам.

— Приятно ми е да те слушам, като дрънкаш.

— Тя го каза, народе. Каза го! Всички я чухте!

— А белезите по врата му, Джак? Те са истински.

— Да.

Дълго време никой не каза нищо. Тя си помисли, че той е заспал, и сама започна да задрямва, когато Джак се обади:

— За мен съществуват две обяснения. И нито едното не включва присъствие на четвърти човек в хотела.

— Какви? — Тя се надигна на лакът.

— Може би стигмата.

— Стигмата? Като при хората, на които им тече кръв на Разпети петък?

— Да. Понякога у хора, които силно вярват в божествената същност на Христос, през Страстната седмица по дланите и краката се появяват рани. През Средните векове това явление е било по-разпространено, отколкото сега. В онези дни такива хора са били смятани за благословени от Бога. Но мисля, че католическата църква не е провъзгласила това за невиждано чудо, което е много умно от тяхна страна. Стигмата не се различава много от някои умения на йогите. Сега това явление просто се разбира по-добре. По-скоро никой не го разбира, но хората, които са убедени, че между ума и тялото съществува връзка, го изучават; според тях контролът ни върху нашите произволни функции е много по-силен, отколкото се е смятало навремето. Ако се съсредоточиш достатъчно добре, можеш да забавиш и сърдечните си удари. Да ускориш метаболизма си. Да предизвикаш по-обилно отделяне на пот или кръвотечение.

— Искаш да кажеш, че Дани си е внушил тези белези по врата? Не вярвам в това, Джак.

— Допускам, че е възможно, макар и на мен да ми изглежда неправдоподобно. По-вероятно е сам да си ги е причинил.

— Сам?!

— И преди се е наранявал, когато е изпадал в тия свои „трансове“. Помниш ли случката на масата за вечеря? Беше преди около две години, ако не се лъжа. Бяхме адски сърдити един на друг и не се говореше много. После изведнъж очите му се извърнаха нагоре и той заби лице в чинията си, сетне се свлече на пода. Помниш ли?

— Да — отвърна тя, — помня. — Помислих, че има конвулсии.

— Друг път бяхме в парка. Само двамата с Дани. Беше събота следобед. Седеше на една люлка и се люлееше напред-назад. После падна на земята, все едно улучен с куршум. Изтичах, вдигнах го на ръце и най-внезапно той отново дойде на себе си. Премигна и ми каза: „Ударих си коремчето. Кажи на мама да затваря прозорците на спалнята, когато вали.“ Същата вечер валя като из ведро.

— Да, но…

— Винаги когато се свести, коленете или лактите му са ожулени. Като го попиташ откъде се е взела някоя рана, той отговаря: „Ами, играх си“, и толкоз.

— Джак, всички деца имат ожулвания и синини. При момченцата това е нещо обичайно от прохождането им до дванайсет-тринайсетгодишна възраст.

— Сигурен съм, че и Дани получава своя дял — отговори той. — Подвижно дете е. Но все си спомням онзи ден в парка и случката на вечеря. Та доктор Едмъндс каза, че Дани е изпаднал в това състояние в неговия кабинет, за бога!

— Добре. Но тези белези са от пръсти, мога да се закълна. Не са се получили от падане.

— Той е изпаднал в транс — залови се да обяснява Джак. — Може да е видял нещо, което е станало някога в тази стая. Скарване. Може би самоубийство. Бурни емоции. То не е като да гледаш филм; той е в силно сугестивно състояние, намира се в центъра на събитието. Подсъзнанието му може би извиква видение на станалото по символичен начин, като мъртва жена, превърнала се в призрак, таласъм или зомби, наречи я както щеш.

— Цялата настръхвам — с предрезгавял глас изрече тя.

— И мен ме полазват тръпки. Не съм психиатър, но всичко се връзва отлично. Ходещата мъртва жена като символ на мъртви чувства, на мъртви души, които не желаят да се примирят и да се оттеглят. Но тъй като е подсъзнателен образ, тя до известна степен се отъждествява и с него. В състоянието на транс съзнанието на Дани е подчинено. Конците дърпа фигурата, изникнала от подсъзнанието. Затова Дани хваща с ръце собствената си шия и…

— Стига, стига — прекъсна го тя. — Стана ми ясно. Това дори ми се струва по-страшно, отколкото присъствието на непознат в хотела, който се прокрадва по коридорите. От чуждия човек можеш да избягаш. Но от себе си не можеш. На практика ти говориш за шизофрения.

— От много рядка разновидност — с известна неловкост поясни Джак. — Защото той, изглежда, умее да чете мисли и от време на време има прозрения за бъдещето. Колкото и да се опитвам, не мога да гледам на това като на душевно заболяване. Във всеки случай всички носим у себе си някои шизофренични белези. Вярвам, че с възрастта Дани ще овладее своите.

— Ако си прав, наложително е да го махнем оттук. Каквото и да му е, този хотел влошава състоянието му.

— Не бих казал — възрази той. — Ако беше слушал какво му се говори, изобщо нямаше да попадне в тази стая и нищо нямаше да се случи.

— Господи, Джак! Да не искаш да кажеш, че си е получил заслуженото за непослушанието, като едва не е бил удушен?

— Не… не. Разбира се, че не. Но…

— Без „но“ — отсече тя и решително поклати глава. — Истината е, че ние правим догадки. Нямаме представа иззад кой ъгъл той ще попадне на някоя от тези въздушни ями, посред истински филм на ужасите или каквото ще да е. Трябва да го отведем оттук! — Тя се изсмя горчиво. — Иначе, току-виж, и на нас започнали да се привиждат разни неща.

— Не говори глупости — рече той, а в тъмната стая пред погледа му изникнаха лъвовете-храсти, скупчили се край пътеката, сякаш вече не просто наредени покрай нея, а застанали на стража, гладни ноемврийски лъвове. По челото му изби студена пот.

— Ти наистина ли нищо не видя? — попита тя. — Питам за преди малко, когато се качи в онази стая. Нищо ли нямаше?

Лъвовете бяха изчезнали. Сега пред очите му беше пастелнорозовата завеса пред душа с тъмната сянка зад нея. Затворената врата. Приглушеното забързано тупкане сякаш на боси крака. Бясното биене на сърцето му, докато се бореше с шперца.

— Нищо — каза той и това беше истината. Беше напрегнат и не съвсем на себе си. Не бе имал възможност да пресее мислите си, за да открие разумно обяснение относно белезите по врата на сина си. Той самият бе доста сугестивен. Понякога халюцинациите се оказваха заразни.

— Няма да размислиш, нали? Питам за снегомобила.

Неволно ръцете му се свиха в юмруци. (Престани да ми додяваш!)

— Нали казах, че ще опитам. Заспивай сега. Денят беше тежък и уморителен.

Разнесе се шумолене на завивки, когато тя се обърна в леглото и го целуна по рамото.

— Обичам те, Джак.

— И аз те обичам — отвърна той, но изговори думите механично.

Дланите му все още бяха стиснати в юмруци. Усещаше ги като камъни, увиснали на ръцете му. Пулсът му биеше силно в слепоочията. Не бе споменала и дума за това какво ще стане, след като веднъж се доберат в града, след като забавата приключи. Все Дани това, Дани онова и колко била уплашена. Да, тя се боеше от призраци и сенки, много се боеше. А за реалните опасности не мислеше. В Сайдуиндър щяха да пристигнат само с шейсет долара и с дрехите на гърба си. Дори без кола. И да имаше заложна къща в Сайдуиндър, а такава нямаше, можеха да заложат единствено деветдесетдоларовия годежен пръстен на Уенди и малкия транзистор „Сони“. За това биха получили двайсет долара. Ако човекът насреща се случеше милостив. Работа нямаше — нито редовна, нито сезонна, освен може би от време на време да почисти снега пред някой вход срещу три долара. Картината на Джак Торънс, трийсетгодишен, който някога бе печатал в „Ескуайър“ и лелеял мечти — при това небезоснователни мечти — да стане един от значителните американски писатели на следващото десетилетие, с лопата на рамо, звънящ по входните врати… тази картина изведнъж изникна много по-отчетливо в съзнанието му, отколкото лъвовете-храсти, и той стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се забиха в дланите и ги разкървавиха. Джак Торънс, застанал на опашка, за да размени шейсетте си долара срещу купони за храна, застанал пред методистката църква в Сайдуиндър, за да получи милостиня и гадни погледи от местните жители. Джак Торънс, обясняващ на Ал, че е трябвало да спрат бойлера и да напуснат „Панорама“, като изоставят хотела с всичко в него на разни вандали или крадци със снегомобили, защото, разбираш ли, Ал, вътре има призраци и те са погнали сина ми. Всичко хубаво, Ал. Размисли върху четвърта глава. За Джак Торънс настъпва пролетта. Ами после какво? Какво, за бога? Да речем, ще успеят да се доберат с фолксвагена до Западното крайбрежие. С нова бензинова помпа това би могло да стане. На осемдесет километра оттук пътят се спускаше в стръмен склон, можеше да изключи бръмбара от скорост и да се озове чак в Юта. Или в слънчева Калифорния, земята на портокалите и безграничните възможности. Човек с досие на алкохолик, побойник на ученици и преследвач на духове няма как да не успее там. Може да постъпи където си поиска. В транспорта — да почиства междуградски автобуси. В автомобилната промишленост — да мие коли. Защо не и в кулинарния бизнес — да мие чинии в някоя закусвалня. Или пък някоя по-отговорна служба — момче на бензиностанция, да речем. Това е служба с интелектуални стимули — връща се ресто, пишат се кредитни квитанции. Мога да ви наема срещу минимално заплащане за двайсет и пет часа седмично. Музика за ушите в година, когато ръженото хлебче струва шейсет цента.

По дланите му отново се процеди кръв. Като стигмата, о, да! Стискаше все по-силно, вживяващ се в дивата болка. Жена му спеше до него, какво ли й пречеше? Тя си нямаше проблеми. Нали се бе съгласил да отведе нея и Дани далеч от страшните призраци, вече всичко й беше наред. Сам разбираш, Ал, най-доброто, което мога да направя, е…

(да я убия.)

Мисълта изскочи отнякъде съвсем ненадейно, гола и откровена. Изпита неудържимо желание да я изтъркаля от леглото гола, объркана, още сънена, да стисне шията й, да разтръска главата й и да я блъска в пода, докато я смаже. Щеше да й даде лекарството. Цялото, до последната горчива капка.

Смътно си даде сметка, че някъде се разнесе приглушен шум, някъде извън разпаленото му и препускащо съзнание. Погледна към другия край на стаята и видя, че Дани отново се мята в леглото и рита завивките си. Стенеше насън с гърлен звук, нисък и някак насечен. Какъв ли кошмар сънуваше? Отдавна мъртва жена с подпухнало мораво тяло, гонеща го по лабиринта от коридори на хотела? Кой знае защо, си помисли, че е нещо друго. Друго преследваше Дани в сънищата му, още по-ужасно.

Нишката на горчивите му чувства бе прекъсната. Стана от леглото и отиде до момчето, леко замаян от световъртеж и срам. За Дани трябваше да мисли. Не за Уенди, нито за себе си. Само за Дани. Както и да подреждаше фактите в главата си, съзнаваше, че Дани трябва да бъде отведен далеч оттук. Оправи завивките на детето и ги подпъхна под дюшека. Дани отново бе утихнал. Джак го докосна по челцето

(какви ли чудовища препускаха зад него?)

и установи, че е топло, но все пак не гори. Детето отново спеше спокойно. Странно.

Върна се в леглото и се опита да заспи. Ала сънят му убягваше.

Толкова беше нечестно, че нещата се обърнаха така — сякаш постоянно ги преследваха злощастия. Щом пристигнат в Сайдуиндър утре следобед, златната възможност щеше да се е изпарила. Добре, а ако все пак решат да стиснат зъби и да останат? Пиесата щеше да бъде завършена. Все щеше да й измисли някакъв подходящ край. Собствената му несигурност относно главните действащи лица можеше дори да добави предизвикателен оттенък на двусмислие. Може би дори щеше да му донесе пари, нищо чудно. А и това да не станеше, Ал можеше да убеди настоятелството на Стовингтън отново да го вземе на работа. Естествено, щеше да бъде на пробен период, може би дори за цели три години, но ако се въздържаше от алкохол и продължеше да пише, не беше длъжен да остава в Стовингтън три години. Вярно, преди гимназията не му бе харесвала особено, чувстваше, че се задушава там, че е жив погребан, но това беше незряла реакция. Пък и на кого ли преподаването би доставяло удоволствие, ако главата му през ден се цепи от махмурлука? Вече нямаше да е така. Сега щеше много по-добре да се справи с отговорностите си. Сигурен беше в това.

Някъде по периферията му съзнанието започваше да се замъглява и последната мисъл, останала в центъра, отекна като камбана:

Изглежда, тук можеше да намери покой. Най-сетне. Само да му дадяха възможност.

Когато се събуди, видя, че е в банята на стая 217 (пак ли съм ходил насън… защо?… тук няма радиопредаватели за чупене)

Лампата в банята бе светната. Завесата закриваше отвсякъде голямата вана, стъпила на орлови крака. Килимчето отпред бе смачкано и мокро.

Започна да го обзема страх, но някак притъпен и сънен, сякаш това, което виждаше пред очите си, не беше реално. И все пак страхът не отстъпваше. Толкова много неща в хотела напомняха сън.

Приближи до ваната, за да е сигурен, че е в състояние да движи краката си.

Дръпна рязко завесата.

Във ваната лежеше голото и почти безтегловно полюшващо се тяло на Джордж Хатфийлд със забит в гърдите нож. Водата наоколо му беше яркорозова. Очите на Джордж бяха затворени. Пенисът му се полюшваше вяло.

— Джордж… — чу се да казва.

В същия миг очите на Джордж се отвориха. Бяха сребърни, изобщо не приличаха на човешки очи. Ръцете му, рибешко бели, се вкопчиха в ръбовете на ваната и той се изправи до седнало положение. Ножът продължаваше да стърчи в средата на гръдния му кош.

— Ти премести хронометъра напред — каза Джордж със сребърните очи.

— Не, Джордж, не съм. Аз…

— Аз не заеквам.

Джордж вече се бе изправил и го фиксираше с неподвижен сребърен поглед, но устата му се беше разкривила в мъртвешка усмивка. Прехвърли единия си крак, бял и сбръчкан, през порцелановия ръб на ваната и стъпи на килимчето.

— Най-напред се опита да ме прегазиш, докато карах велосипед, после избърза с хронометъра и накрая ме намушка с нож, но въпреки това аз не заеквам! — Джордж приближаваше към него с протегнати напред ръце, с леко закривени пръсти. Лъхаше на плесен и влага, както миришат мокрите листа.

— Беше за твое добро — измънка Джак, като отстъпваше назад. — Преместих го напред, за да те отърва от неудобството. Освен това разбрах, че си измошеничествал в курсовата си работа.

— Аз не мошеничествам… и не заеквам. — Ръцете на Джордж докоснаха шията му.

Джак се обърна и побягна, някак тромаво и бавно, сякаш с оловни крака, както е типично за сънищата.

— Ти си преписал! Излъгал си! — изкрещя той, не на себе си от ужас и гняв, докато прекосяваше тъмната стая, комбинация от спалня и дневна. — Аз ще го докажа!

Ръцете на Джордж отново обхванаха врата му. Сърцето на Джак набъбна от страх и той помисли, че всеки миг ще се пръсне. Най-сетне напипа топката на бравата, завъртя я и вратата се отвори. Втурна се навън, но се озова не в коридора на втория етаж, а в мазето, в помещението зад свода. Обвитата в паяжини лампа светеше. Под нея беше поставен сгъваемият стол с рязко очертан геометричен силует. Наоколо се издигаше миниатюрна планинска верига от кашони, щайги и пакети от фактури, стари дневници и бог знае още какво. В душата му нахлу облекчение.

— Ще го намеря! — чу вика си. Грабна един влажен и мухлясал кашон. Той се разпадна в ръцете му и отвътре се изсипаха пожълтели листове. — Тук е някъде! Ще го намеря! — Зарови ръцете си в купчината хартии и когато ги измъкна, в едната държеше сухо, шумолящо гнездо на оси, а в другата хронометър. Хронометърът цъкаше. От обратната му страна излизаше дълга жица, а на другия й край бе прикрепено снопче динамит. — Ето! — изкрещя. — Дръж, вземи го!

Облекчението му прерасна в пълен триумф. Не само бе избягал от Джордж, бе направил нещо повече. Чувстваше се завоевател. С тези талисмани в ръцете му Джордж вече нямаше да може да го пипне. Щеше да избяга ужасен.

Обърна се, за да го срещне лице в лице, и тогава ръката на Джордж стисна врата му и напълно спря дъха му след едно последно хъркане.

— Аз не заеквам — прошепна Джордж зад гърба му.

Изпусна гнездото на пода и от него изхвърчаха оси като разгневен жълтокафяв облак. Дробовете му горяха. Блуждаещият му поглед попадна на хронометъра и чувството на триумф се възроди, заедно с неудържима вълна на справедлив гняв. Ала вместо към динамит другият край на жицата сега бе прикрепен към златната топка на тежък черен бастун като онзи, с който баща му се подпираше след злополуката с камиона за мляко.

Хвана го и той натежа в ръцете му. Замахна и го стовари с всичка сила зад гърба си. В дъгата, която описа, бастунът закачи шнура на лампата и тя се залюля напред-назад, а по стените и пода плъзнаха грамадни чудовищни сенки. Сетне бастунът удари върху нещо твърдо. Джордж изкрещя. Хватката около гърлото на Джак се разхлаби.

Той се освободи от сграбчилата го ръка и се извъртя назад. Джордж беше коленичил на пода, привел глава и прикрил я с ръце. През пръстите му струеше кръв.

— Моля ви — изскимтя Джордж. — Пощадете ме, господин Торънс.

— Сега ще си получиш лекарството — изръмжа Джак. — Ей сега, пале нещастно! До последната капчица ще го получиш!

И докато наоколо сенките танцуваха бясно, той стовари яростно бастуна върху жертвата си, отново и отново; ръката му се издигаше и спускаше като машина. Окървавените ръце на Джордж се отпуснаха и откриха главата му, а Джак продължаваше да го удря с бастуна по врата, раменете и гърба. Само че бастунът вече не беше бастун; приличаше на нещо като чукче с ярко боядисана дръжка. Чукче с мека страна и твърда страна. Твърдата беше цялата в кръв и полепнали по нея косми. А вместо тъпия звук от ударите му по плътта сега се чуваше някакъв кух, отекващ тътен. Изведнъж осъзна, че това е собственият му глас, гърмящ и отделен от тялото му. И все пак, парадоксално, сега звучеше някак по-немощен, завален, писклив… все едно беше пиян.

Коленичилата фигура бавно вдигна глава. Той замахна да нанесе последния, довършващ удар и тогава видя, че лицето не е на Джордж, а на Дани. Лицето на сина му.

— Татко…

В същия миг чукчето се стовари между очите на Дани и ги затвори завинаги. Някъде нещо сякаш се смееше…

(!Не!)

Когато излезе от кошмара, стоеше изправен гол край леглото на Дани, с празни ръце и тяло, обляно в пот. Последният вик бе прозвучал само в съзнанието му. Той го повтори, този път шепнешком:

— Не. Не, Дани. Никога.

Върна се обратно до леглото с омекнали, сякаш гумени крака. Уенди спеше дълбоко. Часовникът на нощното шкафче показваше пет без петнайсет. Лежа, без да заспи, до седем часа, когато Дани започна да се размърдва събуден. Джак провеси крака на пода и бавно се заоблича. Беше време да провери бойлера.

33. Снегомобилът

Някъде след полунощ, докато всички бяха потънали в неспокойни сънища, снегът беше спрял, след като натрупа нови двайсет сантиметра върху старата покривка. Облаците се бяха разкъсали и свеж вятър ги разпръскваше от небето и сега към Джак струяха прашни слънчеви лъчи през малкото прозорче от източната страна на пристройката за инструменти.

Помещението беше дълго колкото товарен вагон и почти толкова високо. Миришеше на смазка, бензин и един съвсем слаб, носталгичен дъх на трева. На южната стена бяха подредени като войници на парад четири мощни сенокосачки, две от които приличаха на малки трактори. Вляво до тях бяха подпрени механични копачки за дупки в пръстта, няколко лопати, трион, електрическа ножица за подкастряне на жив плет и дълъг, тънък стоманен прът с червен флаг на върха. Момче, донесеш ли ми топката до десет секунди, ще получиш четвърт долар. Да, сър.

Край източната стена, осветявана най-силно от слънцето, имаше четири маси за пинг-понг, опрени една в друга като паянтова постройка от карти. Мрежите им бяха свалени и сгънати на рафта отгоре. В ъгъла беше струпан комплектът за роук — дървените вратички, навързани на снопче с тел, ярко боядисаните топки в картонени гнезда (чудновати кокошки имате тук, Уотсън… да бе, пък да видите само животните на поляната отпред, ха-ха) и чукчетата, подредени на лавицата.

Приближи към тях, спъна се в някакъв стар акумулатор (без съмнение някога бе стоял под капака на хотелското камионче), токоизправител и намотани кабели помежду им. Пресегна се, взе от полицата едно чукче и го изправи пред лицето си като рицар, тръгващ на бой, който отдава чест на краля си.

Откъслеци от съня му (вече се бе объркал в главата му и избледняваше) се върнаха в съзнанието му — Джордж Хатфийлд, бастунът на баща му, — но само колкото да породят неприятно чувство и, колко абсурдно, някакво чувство на вина за това, че държи в ръце най-обикновено чукче за роук. Вярно, роукът вече не беше сред често срещаните градински игри, изместен бе от по-модерния си братовчед — крокета. И все пак вълнуваща игра трябва да е бил този роук. В мазето Джак бе открил ръководство с правила някъде от началото на 20-те години, когато в хотела се е провело Северноамериканското първенство по роук. Интересна игра.

(шизо)

Смръщи се леко, после се усмихна. Да, не само интересна, но и леко шизо. Чукчето идеално изразяваше характера й. Един твърд и един мек край. Игра, съчетаваща финеса с грубата, необуздана сила.

Замахна с чукчето във въздуха… фиийууут. Усмихна се на силния, свистящ звук, който то издаде. После го върна обратно на лавицата и се обърна наляво. Онова, което се изпречи пред погледа му, го накара отново да се намръщи.

Снегомобилът бе разположен по средата на помещението, доста нов на вид, но Джак мигом изпита неприязън към него. Марката му „Бомбардиър Скиду“ бе изписана с черни букви отстрани, завихрени назад, за да внушат идея за висока скорост. Ските отдолу бяха също черни и имаше няколко напречни черни ивици като при спортните коли. Основният му цвят обаче беше яркожълт и точно това не се хареса на Джак. Огрян от утринното слънце, напомняше на гигантска механична оса. В движение щеше да издава и съответния шум. Бръмчащ, жужащ и готов да ужили. Но как да изглежда в края на краищата. Поне видът отговаряше на същността му. Защото, след като свършеше работата си, и тримата щеше здравата да ги боли. А до пролетта семейство Торънс щеше да е в такава агония от болката, че ужилванията по ръката на Дани щяха вече да изглеждат като майчини целувки.

Извади кърпата от задния си джоб, изтри устата си и приближи до снегомобила. Стоеше и го гледаше, вече силно намръщен. Внезапен силен повей затръшна вратата на пристройката и тя се разтресе и заскърца. Погледна през прозореца и видя, че вятърът е понесъл вихрушка от сняг към натрупаните преспи на гърба на хотела и блестящи снежни кристалчета се издигат към мразовитото синьо небе.

Вятърът утихна и той отново се зае да разглежда машината. Беше отвратително творение, не ще и дума. Очакваше едва ли не от задната й част да се проточи дълго отровно жило. Никога не беше харесвал проклетите снегомобили. Те разтрошаваха катедралното безмълвие на зимата на милион бучащи фрагмента. Нахълтваха в дивата природа. Изпускаха зад себе си кълба синкав пушек — кхъ, кхъ, задушавам се! Представляваха може би последната гротескна играчка на петролната епоха, подарявана на десетгодишните за Коледа.

Спомни си статия от вестник, която бе прочел в Стовингтън, история, станала някъде в щата Мейн. Дете се возело със снегомобила си по непознат за него път с близо петдесет километра в час. Било късно вечерта. Фарът му не светел. Между два стълба на тежка верига била окачена табела „Не влизай. Частна собственост“. Пишеше, че детето очевидно изобщо не я видяло. Сигурно луната се е била скрила зад облак. Веригата го обезглавила. Докато четеше за случката, Джак изпита нещо близко до злорадство и сега, като гледаше машината, у него се събуди същото чувство.

(Ако не беше Дани, с голямо удоволствие бих грабнал едно от тези чукчета и бих удрял, докато)

Изпусна задържания въздух в продължителна въздишка. Уенди имаше право, че трябваше да се махнат, какъвто и ад да настъпеше, ако ще да се редят на опашка за безплатна супа. Права беше Уенди. Да разбие машината, щеше да е върховна глупост, та макар и глупостта да си имаше приятната страна. Щеше да е равносилно на това да пребие сина си до смърт.

— Ама че лудит се извъдих — промърмори гласно.

Отиде до задната част на машината и развъртя капачето на резервоара. На една от полиците до стената видя контролна пръчка и я пъхна вътре. Беше се намокрила до третия милиметър. Бензинът не бе много, но достатъчно, за да провери дали тая проклетия е в движение. После щеше да пресипе още от фолксвагена и хотелското камионче.

Завинти капачката на резервоара и вдигна капака. Нямаше нито свещи, нито акумулатор. Отиде до рафта и започна да рови между отвертки, гаечни ключове, карбуратор от стара сенокосачка, пластмасови кутийки с винтове, гвоздеи и болтове с различни размери. Рафтът беше потъмнял и клеясал от мазнина и полепнала по нея мръсотия. Не му се щеше да го докосва.

Откри изцапана кутийка, върху която с молив беше надраскано „снег“. Поклати я и нещо вътре изтрака. Свещите. Извади едната и се опита да прецени размера й на око, за да не търси инструмент. Майната й, каза си раздразнено и я пъхна обратно в кутийката. Ако размерът не отговаряше, толкова по-зле.

Зад вратата имаше висок дървен стол без облегалка. Придърпа го и седна на него. Завинти четирите свещи и над всяка постави гуменото уплътнение. После пръстите му пробягаха по динамото. Изсмяха се, когато седнах на пианото.

Пак ровене по рафтовете. Този път не откри каквото търсеше. Малък акумулатор. С три-четири клетки. Имаше френски ключове, сандъче, пълно с бургии и видии, торбички с тор за поляната и цветните лехи, но не и акумулатор за снегомобил. Това ни най-малко не го притесни. Напротив, дори го зарадва. Изпита облекчение. Направих каквото можах, капитане, но не можах да се промъкна. Чудесно, синко. Ще те предложа за „Сребърна звезда“ и за „Аления снегомобил“. Ти си гордост за полка. Благодаря, сър. Поне опитах.

Заподсвирква си „Долината на Червената река“ в бързо темпо и прерови последния един метър от рафта. Акумулатор нямаше. Сигурно някой го бе задигнал. Може би Уотсън. Изсмя се на глас. Познатият номер на служителите. Ще отмъкнат ту кутийка кламери, ту няколко топчета хартия, ако докопат покривка или кристална чаша… я, ами тоя хубав акумулатор за снегомобил? Все ще влезе в работа. Хайде в торбата. Дори не може да се нарече кражба. Кой ли пък не присвоява?

Върна се до снегомобила и здравата го ритна отстрани. Е, тая възможност пропадна. Трябваше да каже на Уенди: съжалявам, мила, обаче…

В ъгъла до вратата се мъдреше кашон. Стоеше точно под стола. Върху него с молив беше написано „снег“.

Погледна го и усмивката замръзна на устните му.

Не беше честно. По дяволите, никак не беше честно!

Нещо — късмет ли, съдба или провидение — се опитваше да го спаси. Явно късметът не напускаше Джак Торънс, въпросът бе добър ли или лош.

В гърлото му се надигна горчилка от разочарованието. Дланите му отново се свиха в юмруци.

(Не е честно, по дяволите!)

Защо пък точно там беше погледнал, а не в друга посока, която и да е. Защо не го бе засърбял носът или не беше мигнал в този миг. Понякога тия дребни неща отърваваха човек. Изобщо нямаше да го види.

Е, той не го е видял. Толкоз. То е халюцинация като оная, която му се бе случила вчера пред стаята на втория етаж или при проклетата менажерия от храсти. Мигновено видение и нищо повече. Представете си, въобразих си, че съм видял акумулатор в онзи ъгъл. Сега там няма нищо. Вероятно умора от битката, сър. Съжалявам. Горе гребена, момчето ми. С всички ни се случва рано или късно.

Отвори вратата и издърпа вътре миниските си. Бяха затрупани със сняг и когато ги удари силно в прага, от тях се вдигна бял облак. Постави левия си крак в едната… и замръзна.

Дани стоеше там, до площадката. Изглежда, се мъчеше да направи снежен човек. Но без особен успех — снегът беше твърде пръхкав, за да прилепва. И все пак той продължаваше с бодър дух в ослепителното утро под яркосиньото небе. Обърнал си беше шапката с козирката назад като Карлтън Фиск.

(За какво си мислиш, дявол да го вземе?)

Отговорът дойде незабавно.

(За себе си. Мислех си за себе си.)

Внезапно си припомни как миналата нощ лежеше на леглото и кой знае как бе стигнал до мисълта да убие жена си.

В този миг, както бе коленичил, всичко му изплува съвсем ясно. Хотелът действаше не само върху Дани. И не Дани бе слабото звено, а той самият. Той беше уязвимият, онзи, който можеше да бъде прекършен, сломен, обработен.

Гледаше към прозореца, през който нахлуваше едва ли не ослепителна слънчева светлина, но той не отместваше очи. За пръв път забеляза колко много стъклата приличат на очи. Отразяваха светлината, а своя мрак задържаха в себе си. Но те не гледаха Дани. Гледаха него.

В тия няколко секунди разбра всичко. Спомни си за една черно-бяла снимка, която бе видял като ученик в час по вероучение. Монахинята им я бе показала, поставена на статив, и я бе нарекла „Божие чудо“. Децата я бяха гледали безизразно, тъй като виждаха само безразборна и неразбираема плетеница от черни и бели петна. След това едно момче от третата редица промълви задъхано: „Това е Христос!“, и същото това момче се прибра у дома си с лъскаво издание на Новия завет и календар, защото първо беше отговорило. Останалите, сред които и Джаки Торънс, се бяха завзирали още по-напрегнато. Едно след друго децата бяха изричали същото задъхано откритие, а някакво момиче, изпаднало почти в екстаз, изписка: „Виждам Го! Виждам Го!“ То също бе наградено с Новия завет. Най-сетне всички разпознаха Христос сред черно-бялата мацаница освен Джаки. Той се напрягаше все повече и повече, вече уплашен, подозиращ цинично с част от съзнанието си, че всички се преструват, за да угодят на сестра Биатрис, а с друга убеден, че Господ не му дава да види образа, защото е най-големият грешник в класа. „Не го ли виждаш, Джаки?“ попита сестра Биатрис с нежния си, кротък глас. Виждам ти циците, озлобен и отчаян си рече той. После заклати главата си в престорена възбуда и възкликна: „Ами да! Виждам го! Та това е Христос!“ Тогава всички в класа се засмяха и започнаха да ръкопляскат, а той се почувства едновременно тържествуващ, засрамен и уплашен. По-късно, когато всички излязоха от църквата навън, на улицата, той остана последен и се втренчи в безсмислената черно-бяла бъркотия, която сестра Биатрис бе поставила на статива. Намрази я. И останалите се бяха престорили също като него, дори самата монахиня. Всичко беше фалш. „Мамка ти дяволска“, процеди той през зъби и когато тръгна да си върви, с крайчеца на окото си зърна лицето на Христос, мъдро и тъжно. Извърна се, а сърцето му бе заседнало чак в гърлото. Елементите изведнъж се бяха наместили и той се взираше в картината със стресната почуда, неспособен да повярва, че не я е видял досега. Очите, зигзаговидните сенки