Стивън Кинг
Сияние (10)

10. Халоран

Готвачът изобщо не отговаряше на представата на Уенди за типичния работник в кухня на хотел. Най-напред за подобна личност се използваше названието шеф, а не тъй тривиалната дума готвач. Готвене беше онова, което тя вършеше в кухнята си, когато събереше всякакви остатъци в хладилника и ги смесеше с макарони в намаслена йенска тавичка. Освен това кулинарният магьосник на „Панорама“ — хотел, реклами за който се поместваха в нюйоркския неделен „Таймс“ — би трябвало да е нисък и топчест, с тънки мустачки като звезда от музикалните комедии на четирийсетте години, с черни очички, френски акцент и отвратителен характер.

Халоран имаше тъмни очи, но дотам сходството приключваше. Беше висок негър с посребряваща коса. Говореше с мек южняшки акцент и често се смееше и откриваше зъби, които бяха толкова бели и равни, че нямаше как да не са изкуствени. Позната й бе тая марка изкуствени челюсти, защото баща й носеше същите.

Дани зяпаше в захлас тъмнокожия гигант в син шевиотен костюм и отвърна на сърдечната му усмивка, когато той с лекота го вдигна на ръце.

— Ти няма да седиш тук цяла зима, нали? — закачи го негърът.

— Не, ще седя — срамежливо отвърна Дани.

— Аз ще те взема теб в Сейнт Пийт. Ще те науча да готвиш и всяка вечер ще те водя на реката за раци. Съгласен ли си?

Дани възторжено се засмя и поклати отрицателно глава. Халоран го пусна на земята.

— Ако ще идваш все пак — с много сериозен тон заяви Халоран, наведен към момченцето, — решавай бързо. След трийсет минути вече ще съм в колата. А два часа и половина по-късно ще съм на летището в Денвър, щата Колорадо. След още три часа с кола под наем ще пътувам към слънчевия Сейнт Пийт. Нямам търпение да си обуя банските и да им се посмея хубавичко на тия, дето снегът ги е откъснал от света. Схващаш ли, момчето ми?

— Да, сър — усмихнато потвърди Дани.

— Бива си го вашия юнак — обърна се Халоран към Джак и Уенди.

— И според нас не е за изхвърляне — рече Джак и протегна ръка. Халоран я пое. — Аз съм Джак Торънс. Това е жена ми Уинифред, а с Дани вече се запознахте.

— Да, и беше удоволствие за мен. Госпожо, а вие Уини ли сте или Фреди?

— Аз съм Уенди — с усмивка отвърна тя.

— Е, хубаво. Това по ми харесва от другите две. Насам. Щом господин Улман е поръчал да ви разведа, значи така и ще стане. — Той поклати глава и измърмори под носа си: — Слава богу, че вече няма да го виждам.

И Халоран ги поведе из най-огромната кухня, която Уенди някога бе виждала. При това блестеше от чистота и всички повърхности сияеха. Тя вървеше до Халоран, а Джак, който бе твърде далеч от домакинските грижи, поизостана с Дани. Над мивката с четири отделения висяха всевъзможни инструменти за рязане — като се започне от обикновени ножове и се стигне до двуостри сатърчета. Само дъската за хляб беше голяма колкото кухненската им маса в Боулдър. От тавана до пода, изцяло покриващи цяла една стена, висяха най-различни тенджери и тигани от неръждаема стомана.

— Изглежда, ще трябва да си правя пътечка от трохи, като вляза тук, та да не се загубя — пошегува се Уенди.

— Не се оставяйте да ви потиска — каза Халоран. — Голяма е, вярно, но пак си е просто една кухня. Повечето от тези неща изобщо няма да ви трябват. От вас искам само да поддържате чистота. На ваше място бих използвал ето тази печка. Има общо три, но тази е най-малката.

Най-малката ли?! Уенди я огледа със страхопочитание. Имаше дванайсет котлона, две обикновени фурни и една микровълнова, още безброй приспособления, плюс милион копчета, скали и температурни датчици.

— Изцяло е на газ — поясни Халоран. — Готвили ли сте на газ, Уенди?

— Да…

— Много си обичам аз газта — заяви той и включи една от горелките. Тутакси лумна синьо пламъче и той завъртя копчето да го намали. — Обичам да виждам пламъка, на който готвя. А там, над умивалника, съм оставил списък на всички хранителни продукти.

— Ето го, мамо — провикна се Дани и й посочи два листа, гъсто изписани и от двете страни.

— Тримата може да изкарате цяла година с тия продукти — увери я Халоран. — Имаме килер с охлаждане, друго помещение за по-силно замразяване, всевъзможни хладилни камери за зеленчуци и два хладилника. Елате да ви ги покажа.

През следващите десет минути Халоран отваряше капаци, чекмеджета и врати, скриващи храна в такива огромни количества, каквито Уенди не бе и сънувала. Ала някак си гледката на толкова много запаси не й донесе успокоение — все си мислеше за Донър и спътниците му, вече не с опасения за канибализъм (при толкова много продукти трябваше да мине страшно дълго време, преди да помислят да се самоизяждат), ала защото за първи път сериозно си даде сметка с какво се захващат: паднеше ли снегът, измъкването им оттук нямаше да означава просто едночасово пътуване до Сайдуиндър, а щеше да е тежка и рискована операция. Щяха да си седят в този огромен и пуст хотел и да ядат оставената им храна като същества от фантастична приказка, щяха да слушат как навън свири лютият вятър. Във Върмонт, когато Дани си счупи ръката,

(когато Джак счупи ръката на Дани)

тя бе повикала „Бърза помощ“, като избра номера на картичката, прикрепена към телефона. Десет минути по-късно екипът беше у дома им. На картичката имаше записани и други номера: полицията можеше да пристигне за пет минути, пожарната дори за по-кратко време, защото централата им беше през три пресечки. Имаше човек, когото да повика, ако осветлението угаснеше, друг, който да поправи душа, трети, чиято специалност бяха телевизорите. А какво щеше да стане тук, ако Дани получеше някой от припадъците си и си глътнеше езика?

(Господи, що за хрумване!)

Ами ако избухнеше пожар? Ако Джак паднеше в шахтата за асансьора и си счупеше черепа?

(Ами ако просто си прекараме чудесно и престани най-сетне, Уинифред!)

Халоран ги заведе в хладилната камера, където дъхът им излизаше видим, подобно на балоните от устите на героите в комиксите. Тук, вътре, човек имаше чувството, че зимата вече е дошла.

Дузина полиетиленови торби с по пет килограма хамбургери във всяка. Четирийсет пилета, висящи на куки. Десетина кутии с консервирана шунка, подредени като чипове за покер. Под пилетата — купчини говежди и свински филета и голям агнешки бут.

— Обичаш ли агнешко, шефе? — усмихнат попита Халоран.

— Обожавам го — мигом отвърна Дани.

Никога не беше ял агнешко.

— Така си и знаех. Няма нищо по-добро в студена зимна вечер от два добри резена агнешко със зеленчуково желе за гарнитура. И желето го имате тук. Агнешкото месо е диетично и много добро за стомаха.

Зад тях Джак се намеси с любопитство:

— Откъде знаете, че му казваме „шефе“?

Халоран се извърна към него.

— Просто реших, че му отива. Нали така? — И той направи смешна гримаса на Дани. — Как е, шефе?

Дани се изсмя весело. И тогава Халоран му каза

(Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш във Флорида, шефе?)

съвсем отчетливо. Той чу ясно всяка дума. Погледна Халоран стреснат и малко поуплашен. Халоран му смигна заговорнически и отново насочи вниманието си към продуктите.

Уенди премести поглед от широките плещи на готвача към сина си. Имаше странното усещане, че помежду им премина нещо, нещо не съвсем понятно за нея.

— Разполагате с дванайсет пакета кренвирши и дванайсет торбички с бекон — съобщи Халоран. — Толкова за месото. А ето в това чекмедже има десет килограма масло.

— Истинско масло?! — възкликна Джак.

— От най-доброто.

— Не съм вкусвал истинско масло още от младежките си години в Ню Хампшър.

— Тук можете да го ядете до втръсване, чак ще ви се прище маргарин — засмя се Халоран. — В тази камера тук е хлябът, трийсет бели и двайсет черни. В „Панорама“ се опитваме да поддържаме расово равновесие. Знам, че петдесет хляба няма да ви стигнат, но имате всички продукти да си печете пресни питки, а те не могат да се сравняват със замразения хляб. Тук долу има риба. Храна за мозъка, нали тъй, шефе?

— Наистина ли, мамо?

— Щом господин Халоран казва, значи е така, детето ми.

— Не обичам риба — сбърчи нос Дани.

— В голяма грешка си — възрази Халоран. — Просто не си опитвал риба, която да те обича теб. Тук има разкошни риби. Десет килограма пъстърва, петнайсет консерви риба тон…

— О, да, тон обичам!

— … и три килограма от най-превъзходната сьомга, която някога е плувала в морето. Ех, момчето ми, когато се изтъркаля зимата и пукне пролетта, ще си благодарен на стария… — Той щракна пръсти, сякаш бе забравил нещо. — Чакай, как ми беше името? Съвсем ми изчезна от главата.

— Господин Халоран — засмян рече Дани. — За приятелите Дик.

— Точно така! И след като ти си приятел, за теб съм Дик.

Той ги поведе към отсрещния ъгъл, а Джак и Уенди си размениха озадачени погледи, като се опитваха да си припомнят дали Халоран им беше казал малкото си име.

— А тук съм ви отделил нещо специално — обяви Халоран. — Надявам се да ви хареса.

— Не биваше да го правите — промълви Уенди трогната.

Беше десеткилограмова пуйка, привързана с червена панделка на фльонга.

— Че как без пуйка в Деня на благодарността, Уенди? — строго рече Халоран. — Някъде там трябва да има и угоен петел за Коледа. Няма начин да не го намерите. Хайде, сега да излизаме оттук, че ще пипнем племония. Право ли казвам, шефе?

— Да.

В хладилното помещение ги очакваха още чудеса. Сто кутии сухо мляко (Халоран настоятелно я посъветва да купува прясно мляко за момченцето от Сайдуиндър, докато е възможно), пет огромни торби захар, бъчвичка петмез, стъклени буркани с ориз, макарони, спагети; кутии компот и плодова салата; кошница пресни ябълки, чийто аромат на есен насищаше килера; стафиди и сушени кайсии („Стомахът трябва да е редовен, за да се радваме на живота“ — заяви мъдро Халоран и запрати смеха си към тавана, където на желязна верига висеше старомоден стъклен абажур); сандък, пълен догоре с картофи; по-малки щайги с домати, лук, зеле и тикви.

— Поразена съм — каза Уенди, когато излязоха навън.

И наистина беше поразена да види всичката тая прясна храна, след като собственият й бюджет за прехрана възлизаше на трийсет долара седмично.

— Малко закъснявам вече — погледна часовника си Халоран, — затова ще ви оставя сами да прегледате камерите и хладилниците, щом се настаните. Има разни сирена, кондензирано мляко, сода за хляб, полуфабрикати за кремове и пудинги, банани, дето още не са напълно узрели…

— Стига, стига — засмя се тя. — Никога няма да успея да запомня всичко. Превъзходно е. И обещавам да поддържам добра чистота.

— Само това се иска — каза Халоран и се обърна към Джак: — Улман инструктира ли ви за плъховете?

Джак се позасмя.

— Спомена, че можело да има няколко на тавана, а господин Уотсън се съмнява, че са се развъдили и в мазето. Долу има два тона хартия, но не видях да са я наръфали плъхове.

— Тоя Уотсън — въздъхна Халоран и взе да клати глава. — Да сте виждали човек с по-мръсна уста?

— Любопитен образ е — съгласи се Джак.

Според него, що се отнася до мръсна уста, никой не можеше да надмине собствения му баща.

— Жалко донякъде — подхвърли Халоран, като ги поведе назад към летящите врати на ресторанта. — Преди много време семейството му е било заможно. Дядото или прадядото на Уотсън, вече не помня кой, е строил този хотел.

— Да, казаха ми вече — рече Джак.

— И какво се е случило? — поинтересува се Уенди.

— Не успели да си задържат парите — сви рамене Халоран. — Уотсън ще ви разправи историята. По два пъти на ден ще ви я повтаря, стига да му позволите. Старецът бил направо пощурял за тоя хотел и, изглежда, се е оставил да го разори. Имал двама синове, но единият загинал при автомобилна злополука тук някъде, още по времето на строежа. Трябва да е било към деветстотин и осма или девета година. Жена му я отнесла инфлуенцата, та останали само старият и малкият му син. Накрая свършили като пазачи в хотела, който старият построил.

— Тъжно наистина — каза Уенди.

— А какво е станало със стареца? — попита Джак.

— Пъхнал си по погрешка пръста в контакта и такъв му бил краят — отвърна Халоран. — Станало някъде в началото на трийсетте години, малко преди хотелът да се затвори заради голямата криза. Но ще ви кажа, Джак, не е зле да се оглеждате с жена си за плъхове и в кухнята. Само че ги ловете с капани, не слагайте отрова.

— Разбира се — малко учуден рече Джак. — Кой би сложил отрова в кухнята?

Халоран се изсмя презрително.

— Господин Улман, ето кой. Миналата есен му беше дошла наум тая мъдра идея. Казах му: хубаво, господин Улман, ама идния май, като дойде време за гала вечерята за откриването на сезона и сервирам сьомга със сос, ще вземат всички да се изпонатръшкат и тогаз докторът вас ще ви пита как тъй осемдесет от най-големите богаташи в Америка са се натровили с мишеморка.

— Какво ви отвърна Улман? — попита Джак през смях.

Халоран прекара език по зъбите си, сякаш търсеше остатъци от храна.

— Отвърна: „Я намери капани, Халоран.“

Този път всички се засмяха, дори Дани, на когото шегата не му стана съвсем ясна, само разбра, че има нещо общо с господин Улман, който май не беше такъв всезнайко, за какъвто се имаше.

Четиримата прекосиха ресторанта, сега празен и тих с великолепния си изглед към заснежените планински върхове на запад. Белите ленени покривки бяха грижливо покрити с прозрачни мушами. Килимът, навит на руло, стоеше изправен в ъгъла като часови на пост. В дъното имаше двойна врата с табела, на която със златни букви бе изписано Бар „Колорадо“.

Проследил погледа на Джак, Халоран поясни:

— Ако употребявате алкохол, дано сте си донесли някоя и друга бутилка, щото от бара всичко е опразнено. Снощи имаше забава за служителите и днес всички стюарди и камериерки ги цепи глава, та и мен включително.

— Не пия — кратко отвърна Джак.

Отново се върнаха във фоайето. Доста се бе поопразнило през този половин час, който прекараха в кухнята. Вече започваше да се чувства пустотата, която щеше да ги съпътства занапред тук. Столовете с високи облегалки бяха свободни. Монахините, бъбрили си доскоро край камината, си бяха заминали, а и от веселия огън бяха останали само тлеещи въглени.

Уенди надникна към паркинга и видя, че бяха останали само десетина коли. Изведнъж й се прииска и те да се качат на стария фолксваген и да се върнат в Боулдър… изобщо да се махнат нанякъде.

Джак се оглеждаше за Улман, но него го нямаше във фоайето.

Младичка камериерка с пепеляворуса коса, вързана на тила, приближи към тях.

— Багажът ти е отпред на стълбите, Дик.

— Благодаря, Сали. — Той я целуна леко по челото. — А на теб приятно прекарване на зимата. Щяла си да се омъжваш, чух.

Тя махна закачливо и се отдалечи, а той отново се обърна към Торънсови.

— Трябва да побързам, че ще изпусна самолета. Желая ви всичко най-добро.

— Благодарим ви — каза Джак. — Бяхте много любезен.

— Ще се грижа добре за кухнята ви — обеща отново Уенди. — Приятно прекарване във Флорида.

— Винаги прекарвам приятно там — отвърна Халоран. После опря длани на коленете си и се наведе към Дани. — Последна възможност имаш, синко. Идваш ли във Флорида?

— Няма как — усмихнат каза Дани.

— Добре. Искаш ли да ми помогнеш с багажа до колата?

— Ако мама ми позволи.

— Позволявам — рече Уенди, — само че си закопчай якето.

И тя приближи към него, но Халоран вече я бе изпреварил и кафявите му пръсти сръчно закопчаха дрешката.

— След малко ви го пращам обратно — каза негърът.

— Добре — отвърна Уенди и ги съпроводи до вратата.

Джак все още търсеше с поглед Улман. На рецепцията се разплащаха последните гости на хотел „Панорама“.