Метаданни
Данни
- Серия
- Сияние (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shining, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 172 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Георги
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.
| Сияние | |
| The Shining | |
_front_cover,_first_edition.jpg) | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Създаване | 1977 г. САЩ |
| Първо издание | 1977 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
| Сияние в Общомедия | |
Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.
„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.
Сюжет
Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.
Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.
Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.
Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.
В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.
Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.
История на написването
След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.
Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]
Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]
След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.
„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "
„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“
„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]
Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]
Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.
Изтрит пролог и епилог
Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]
Продължение
Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:
’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}
Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.
Филмови и телевизионни адаптации
Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]
Източници
- ↑ Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
- ↑ Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
- ↑ Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
- ↑ Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
- ↑ „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
- ↑ „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
- ↑ „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
- ↑ „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
- ↑ Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
- ↑ „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
- ↑ Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
- ↑ Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ Stephen King planning possible sequel to The Shining
- ↑ Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
- ↑ Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
- ↑ Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
- ↑ Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.
Външни препратки
ЧАСТ ТРЕТА
Гнездото на осите
14. Горе на покрива
„Ах ти, гадино проклета!“
Джак Торънс изкрещя тези думи едновременно обзет от изненада и болка, бръсна с ръка голямата, бавно пъплеща по синия му работен комбинезон оса, която го бе ужилила, и бързо се закатери нагоре по покрива, като хвърли поглед през рамо, да види не го ли преследват нейни братя и сестри от гнездото, с което бе започнал война. Ако се вдигнеха и други оси, щеше да стане лошо: гнездото се намираше помежду него и стълбата, а капандурата, водеща към таванското помещение, беше заключена отвътре. Намираше се на двайсет метра височина над настлан с циментови плочи вътрешен двор помежду хотела и поляната.
Ала в прозрачно чистия въздух над гнездото цареше спокойствие.
Джак подсвирна мрачно през зъби, седна на самия връх на покрива, спуснал крака откъм противоположните му скатове, и разгледа десния си показалец. Вече бе започнал да се подува, а май трябваше да мине отново покрай гнездото и да слезе по стълбата, за да му сложи малко лед.
Беше двайсети октомври. Уенди и Дани бяха отишли до Сайдуиндър с хотелското камионче (старичък, поразтракан додж, който въпреки всичко бе по-надежден от фолксвагена, вече почти предал богу дух). Искаха да купят три галона мляко и да направят някои покупки за Коледа. Още беше рано за празничното празнуване, но не се знаеше, кога ще ги затисне снегът. Вече бе имало няколко превалявания и в някои участъци пътят, водещ надолу от „Панорама“, беше доста хлъзгав от нощните заледявания.
Есента се случи едва ли не неземно красива. През трите им седмици престой дните един след друг се нижеха, окъпани в слънце и злато. Сутрин беше доста хладно наистина, но следобед температурата се качваше докъм двайсет градуса — идеалният момент да се покатери на леко наклонения покрив на „Панорама“ и да подмени счупените керемиди. Както призна пред Уенди, Джак би могъл да свърши тази работа още преди четири дни, но не виждаше причини да бърза. Оттук горе гледката бе чудно живописна и засенчваше дори изгледа от президентския апартамент. Но което бе още по-важно, работата му действаше успокояващо. На покрива се усещаше оздравял от мъчещите го през последните три години рани, обзет от душевен покой. Преживяното през тях оттук изглеждаше като нереален кошмар.
Само тези оси… Смешното в цялата работа беше, че всеки път, щом се сетеше за поправката на покрива, си напомняше да се пази от оси, дори си бе купил флакон със спрей против тях. Ала тази сутрин покоят и тишината бяха тъй властни, че вниманието му се притъпи. В съзнанието му се разиграваха сцени от пиесата, които се канеше да напише вечерта. Работата му вървеше добре и макар Уенди да не говореше много на тая тема, той усещаше, че е доволна. През последните шест злополучни месеца в Стовингтън се беше запънал на възловата сцена между Денкър, директора садист, и Гари Бенсън, младия главен герой. По онова време така му се пиеше, че две не виждаше и едва успяваше да се съсредоточи върху класните си занятия, а какво оставаше за литературните му амбиции през свободното време.
Но през последните дванайсет вечери, докато седеше пред канцеларската пишеща машина, която бе взел от администрацията на долния етаж, непреодолимите трудности по магически начин се изпариха под пръстите му, както захарен памук се разтваря и изчезва безследно в устата. Почти без усилие бе представил в дълбочина характера на Денкър, който досега изглеждаше някак плосък, и почти наново бе написал цялото второ действие в този дух, като го обедини около тази нова сцена. Предполагаше, че в груб вид ще довърши работата за две седмици и до Нова година ще има в готов вид проклетата пиеса.
Имаше си агент в Ню Йорк — една доста отракана червенокоса жена на име Филис Сандлър, която пушеше цигари без филтър, пиеше бренди от пластмасова чашка и вярваше, че най-голямото светило на литературния хоризонт е Шон О’Кейси. Беше осигурила публикуването на три от разказите на Джак, включително и на този в „Ескуайър“. Той й бе писал за пиесата, наречена „Малкото училище“, чийто сюжет се градеше върху конфликта между Денкър, надарен студент, превърнал се в брутален директор на една гимназия в Нова Англия, и Гари Бенсън, ученик, в когото той вижда себе си като млад. Филис му бе отговорила, че проявява интерес и му препоръчва да попрочете Шон О’ Кейси, преди да се залови за работа. След това отново му писа, за да го пита къде, по дяволите, е пиесата. Той й изпрати мрачен отговор, че връзката между ръката и писания текст е прекъсната за неопределено време — може би завинаги, — тъй като е попаднал в оная неподдаваща се на рационално обяснение зона, известна като „творческо задръстване“. Но сега изглежда, че тя все пак щеше да получи пиесата. Дали щеше да е добра и щеше ли да види бял свят на сцена, бе съвсем отделен въпрос, който не го вълнуваше особено. Имаше чувството, че задънената улица, в която бе попаднала пиесата, е един колосален символ на лошите години в Стовингтън, на брака, който едва не бе разбил, подобно на пощуряло хлапе, озовало се случайно в пилотската кабина на самолет, на ужасната случка, когато нарани сина си, на инцидента на паркинга с Джордж Хатфийлд — не можеше да си затваря очите, че станалото е в резултат на случайно избухване. Сега си мислеше, че проблемът му с алкохола отчасти се е дължал на несъзнателното желание да се освободи от Стовингтън и сигурността, задушаваща всичките му творчески импулси. Беше спрял да пие, но жаждата му за свобода не бе угаснала. Затова и така се получи с Джордж Хатфийлд. Сега от онези дни бе останала само пиесата на бюрото му в общата им спалня с Уенди, а когато завършеше и нея и я изпратеше в агенцията на Филис, вече можеше да се захване с други неща. Не роман във всеки случай, нямаше желание да пристъпва в блатистата територия на ново тригодишно начинание, но непременно щеше да продължи с разказите. Може би щеше да подготви цял сборник с разкази.
Като внимателно пълзеше на длани и колене, той се смъкна заднишком по покрива и стигна до мястото, където се намираше гнездото на осите. Надникна през дупката, образувана от извадените керемиди — по повърхността на гнездото пъплеха няколко оси. Бяха от едрите, най-злите, не от жълтите, които са по-малки и безобидни. Изглеждаха позамаяни от есенните температури, но Джак, който още от детството си имаше известен опит с осите, смяташе, че е имал късмет, задето го ухапа само една оса. Представяше си какво би станало, ако Улман беше извикал работник за покрива в разгара на лятото, когато човекът щеше да се окаже нападнат от цял рояк оси, хапещи го по лицето, ръцете и дори по краката през панталоните, а в такова положение лесно можеше да забрави, че се намира на двайсет метра от земята. Като нищо можеше да се прекатури долу, опитвайки да се запази от жилещите гадини.
В неделната притурка на някакъв вестник бе чел, че седем процента от автомобилните катастрофи с фатален край са с неизяснени причини. Няма механична повреда, нито превишена скорост, нито алкохол, нито лошо време. Просто катастрофирала кола в пуст участък от пътя и мъртъв шофьор, който не може да даде обяснения. В статията бе включено и интервю с патрул от пътната полиция, според когото голяма част от „загадъчните катастрофи“ се дължат на проникнали в купето насекоми.
Сега, докато гледаше в гнездото на осите, на Джак му се струваше, че то символизира преживяното от него (а и онова, което бе накарал близките му да преживеят), но в същото време е и добра поличба за бъдещето. Как иначе да обясни нещата, които му се случиха? Все още бе убеден, че поредицата от злощастни събития в Стовингтън трябваше да се разглежда не като резултат от активното поведение на Джак Торънс, а като сполетяла го съдба. Имаше доста колеги, дори няколко от тях в Катедрата по английски, които здравата попийваха. Зак Туни изпиваше по една бъчвичка бира през почивните дни, додето гледаше футбол и стари филми по телевизията, но през седмицата беше трезвен като кукуряк — да пийне слаб коктейл с обяда, за него беше събитие.
А той и Ал Шокли бяха алкохолици. Бяха се намерили — и двамата презрени от обществото като пропаднали, но все още запазили чувството си за социално общуване дотам, че да предпочитат да се наливат в компания, отколкото сами. Сега, докато гледаше осите с инстинкта им да унищожават всичко освен царицата на гнездото, си даваше сметка, че все още е алкохолик и вероятно бе такъв от абитуриентския си бал в гимназията, когато за пръв път бе вкусил алкохол. Това нямаше нищо общо със силата на волята, с морала или със стабилността на характера му. Някъде вътре у него вероятно имаше прекъсната верига или повреден прекъсвач и той бе запратен по надолнището, отначало бавно, а после с все по-голямо ускорение, когато службата в Стовингтън бе започнала да му оказва психически натиск. Едно дълго и хлъзгаво надолнище, в дъното на което имаше смачкан велосипед и син със счупена ръка. Джак Торънс в пасивен залог. Същото беше и с избухливия му нрав. През целия си живот неуспешно се бе опитвал да се въздържа. Още си спомняше как, когато беше на седем години, една съседка му се скара, задето си играе с кибрит. Той излезе на улицата и запрати камък по първата минаваща кола. Баща му бе видял това и се нахвърли върху малкия Джаки с крясъци. Беше насинил задничето му… а също и окото му. А когато баща му, мърморейки, се прибра да разбере какво дават по телевизията, на пътя на Джак се изпречи бездомно куче, което той с ритник запрати в канавката. Имаше поне двайсет сериозни сбивания в прогимназията и още повече в гимназията, заради което два пъти го бяха заплашвали с изключване въпреки високите му оценки. За известно време футболът беше послужил като отдушник, макар добре да си спомняше как по време на всяка игра биваше силно раздразнен от някой противников играч. Ала беше превъзходен футболист и съзнаваше, че за това трябва да благославя и същевременно да вини избухливия си нрав. Играта не му доставяше удоволствие. При всеки мач набираше горчилка и се бореше за отмъщение.
И все пак не беше се чувствал гузен, задето често се държеше като истински негодник. В своето съзнание той се виждаше като Джак Торънс, симпатягата, който все пак един ден трябваше да се научи да се справя с лошия си характер, преди да си създаде сериозни неприятности. По същия начин щеше да се научи да се справя и с пиенето си. Ала той бе не само алкохолик в практическия смисъл на думата, а и емоционален алкохолик и тези му две страни се свързваха неразделно някъде дълбоко в душата му, където бе страшно да се погледне. И все пак за него нямаше значение дали началните подбуди са свързани или отделни, дали са социологични, психологични или физиологични. Налагало му се бе да понася резултата от тях: сбиванията, пердаха от баща си, обясненията пред учители, а по-късно махмурлука, постепенно рушащия се брак, смачканото колело от велосипед с щръкнали нагоре спици, счупената ръка на Дани. И Джордж Хатфийлд, разбира се. Имаше чувството, че неволно е бръкнал в огромното Гнездо оси на Живота. Като литературен образ това не струваше. Като словесен паралел на действителността обаче вършеше работа. Ръката му беше пропаднала там през счупена керемида точно в разгара на лятото и цялата беше пламнала от болка, разрушила всяка разумна мисъл и заличила смисъла на понятието „цивилизовано поведение“. Нима можеш да се държиш като разсъждаващо човешко същество, когато в ръката ти се забиват безброй нажежени игли? Нима можеш да живееш спокойно сред любовта на най-близките и най-скъпите си, когато от самата тъкан на нещата (тъй невинна на пръв поглед) срещу теб бълва кафеникавият разлютен облак? Можеш ли да бъдеш държан отговорен за действията си, когато тичаш в безумно отчаяние по наклонен покрив на двайсет метра височина от земята, без да знаеш къде отиваш, без да си спомняш, че изтръпналите ти от ужаса, препъващи се крака могат да те отведат отвъд водосточната тръба към смъртта ти върху бетонния плочник долу? Според Джак не беше възможно. Когато неволно си пъхнеш ръката в гнездото на осите, ти не си направил сделка със Сатаната да се откажеш от цивилизованата си същност със заложените в нея клонки, наречени любов, уважение и достойнство. То е зло, което те сполетява изневиделица. Пасивно, без да имаш думата, преставаш да бъдеш разумно създание и се превръщаш в същество, ръководено само от нервните си окончания: от образован човек в ревяща човекоподобна маймуна, при това само за пет кратки секунди.
Замисли се за Джордж Хатфийлд.
Висок и русокос, Джордж бе едва ли не неприлично красиво момче. В прилепналите си избелели джинси и фланелка с емблемата на Стовингтън с небрежно вдигнати до лактите ръкави, които откриваха приятно загорелите му ръце, на Джак той напомняше младия Робърт Редфорд. Несъмнено се ползваше с огромен успех сред момичетата — също като блестящия футболист Джак Торънс десет години по-рано. Джак с ръка на сърцето можеше да си каже, че не завижда на Джордж за привлекателната му външност; всъщност дори несъзнателно бе започнал да оприличава на него героя от пиесата си Гари Бенсън — идеалния антипод на мрачния, озлобен и застаряващ Денкър, у когото се трупаше омраза към Гари. Ала той, Джак Торънс, никога не бе изпитвал нещо подобно към Джордж. В противен случай би го осъзнал. Напълно сигурен бе в това.
В часовете му в Стовингтън Джордж бе прелитал като безгрижна птичка. Като изявен футболист и бейзболист, той се радваше на доста облекчена академична програма и напълно се задоволяваше с оценките „добър“ и тук-там „много добър“ по история и ботаника. На игрището гореше от амбиция, но в класната стая беше твърде безразличен и съвсем не гонеше победа, а предпочиташе да се развлича. На Джак му беше добре познат този тип, и то повече от ученическите и студентските години, отколкото от преподавателската практика, където впечатленията му не бяха тъй непосредствени. Джордж Хатфийлд беше роден атлет. В клас действително беше спокоен и непретенциозен, ала бъдеше ли му приложено подходящото съчетание от стимули (като електродите към слепоочията на чудовището на Франкенщайн, каза си мрачно Джак), ставаше неудържим.
През януари Джордж кандидатства заедно с още двайсетина други за състезателния отбор по дебати. Беше пределно откровен пред Джак. Баща му, добре поставен юрисконсулт, държеше синът да тръгне по неговия път. Джордж не възразяваше, тъй като не изпитваше непреодолимо влечение към никакво друго поприще. Оценките му наистина не бяха от най-високите, но в гимназията не си струваше човек да се натяга прекалено. Щом се наложеше, бащата щеше да подръпне някоя и друга връзка. А и спортната слава на Джордж щеше да му отвори доста врати. Ала Брайън Хатфийлд държеше синът му да влезе в отбора за дебати. Това щеше да е полезна практика за него, а и сериозна препоръка за постъпване във висш институт по право. И тъй, Джордж влезе в отбора, а в края на март Джак го изхвърли от него.
Вътрешните състезания, проведени в отбора в края на зимата, запалиха състезателния дух на Джордж Хатфийлд. Той настървено подготвяше доводите и контрадоводите си, без значение дали темата беше легализирането на марихуаната, възстановяването на смъртното наказание или сконтото при нефтодобива. Джордж положи доста труд, за да бъде добре осведомен, а по природа беше достатъчно безгрижен, за да му е все едно на коя страна ще застане — едно рядко срещано и ценно качество дори при най-опитните дебатиращи и Джак не можеше да го отрече. Дотук добре.
Само че Джордж Хатфийлд заекваше.
При него това не беше недъг и в час дори не личеше — там Джордж винаги бе сдържан и спокоен, дори и в случаите, когато нямаше домашно; още по-малко му пречеше на игрището, където красноречието не беше добродетел и дори можеха да те изхвърлят от играта за много приказки.
Когато Джордж се увлечеше в дебата, заекването му се проявяваше и колкото повече се разпалваше, толкова повече му пречеше то. А усетеше ли, че е притиснал опонента си в ъгъла, сякаш парализа обхващаше речевите му центрове и устата и той замръзваше, а през това време секундите неумолимо течаха. Беше просто болезнено да го гледа човек.
— И тт-така,аз сс-смят-ттам,че фф-фактите, цитт-ти-рани от господин Дддорски напп-пълно се обезсмислят от пп-последните ппромени в зз-законодателството…
Тогава звънецът на хронометъра иззвъняваше и Джордж мяташе яростен поглед към Джак, седнал до него. В такива мигове младежът силно се изчервяваше и започваше несъзнателно да мачка в ръка листа с бележките си.
И все пак Джак бе задържал Джордж дълго след очевидните причини за спуканите гуми, с надеждата, че той ще преодолее недостатъка си. Спомняше си един късен следобед около седмица преди неохотно взетото решение да го изключи. Джордж бе останал, след като всички други си бяха отишли, и гневно се обърна към Джак.
— Вие преместихте хронометъра напред.
— Какво говориш, Джордж?
— Не пп-получих пп-полагащите ми се пп-пет минути. Ппреместихте го напред. Гледах си часовника.
— Може да се яви известна разлика между часовника и хронометъра, Джордж. Но аз не съм докосвал скалата, честна скаутска!
— Нн-направихте го!
Дръзкото и предизвикателно държане на Джордж разпали гняв и у Джак. Беше се въздържал от алкохол вече два месеца, два непоносимо дълги месеца, и беше изнервен до смърт. Направи последен опит да се сдържи.
— Уверявам те, че не съм направил такова нещо, Джордж. Заекването ти е виновно. Имаш ли представа коя е причината за него? В час не се проявява.
— Аз нн-не зз-заеквам!
— Недей да крещиш.
— Сс-само търсите пп-повод! Не ме искате в пп-проклетия отбор!
— Говори по-тихо, казах. Нека го обсъдим разумно.
— Вв-вървете по дяволите!
— Джордж, ако успяваш да контролираш заекването си, с радост ще те задържа в отбора. Ти се подготвяш добре и си достатъчно компетентен по темата, което означава, че рядко могат да те изненадат. Но всичко губи смисъл, ако не успееш да овладееш това…
— Аз нн-никога не съм заеквал! — изкрещя Джордж. — Вв-вие сте виновен! Ако друг водеше отбора пп-по дд-деба-ти, щях да мога…
Ядът на Джак се покачи с още една степен.
— Джордж, от теб никога няма да излезе добър юрисконсулт или адвокат, ако не се справиш с този проблем. Правото не е като футбола. Двата часа тренировки на ден не ти гарантират успех. Как си представяш да се изправиш пред Управителния съвет и да кажеш: „А сс-сега гг-госпо-да, дд-да обсъдим един вв-въпрос.“
Внезапно цял пламна, но не от гняв, а от срам заради собствената си жестокост. Пред себе си нямаше мъж, а седемнайсетгодишно момче, сблъскало се с първото поражение в живота си, което може би по единствения възможен за него начин молеше Джак за помощ.
Джордж го стрелна с последен гневен поглед и устните му се изкривиха в усилие да произнесат думите:
— Вв-вие го пп-преместихте нн-напред! Мм-мразите ме, защото зз-знаете… вие зз-знаете…
С неразбираем крясък той се втурна навън от стаята и блъсна вратата така силно, че стъклата на прозорците затрепераха. Джак остана закован на мястото си и повече усещаше, отколкото чуваше ехото от маратонките на Джордж по празния коридор. Бе още в плен на яда и срама си от подигравката срещу заекването на момчето и първата му мисъл беше белязана от злорадо удовлетворение: за първи път в живота си Джордж Хатфийлд искаше нещо, което не можеше да има. За първи път се случваше татковите парички да не могат да уредят проблема. Не можеш да подкупиш речевия център. Не можеш да предложиш на езика една петдесетачка повече на седмица и премия за Коледа, за да престане да заяжда като игличка на грамофон в жлеба на дефектна плоча. После злорадството му бе погълнато от срама и той се почувства по същия начин, както след като счупи ръката на Дани. Мили Господи, аз не съм негодник. Моля те! Нездравото озлобление срещу дефекта на Джордж бе по-присъщо на Денкър от пиесата, отколкото на Джак Торънс, драматурга.
Мразите ме, защото знаете…
Какво знаеше?
Какво би могъл да знае за Джордж Хатфийлд, та да го намрази? Че цялото бъдеще беше пред него? Че приличаше донякъде на Робърт Редфорд и всякакви разговори сред момичетата секваха, когато той скачаше от трамплина над басейна с двойно превъртане? Или че играеше футбол и бейзбол с вродена, неподражаема грация?
Смешно! Пълен абсурд. За нищо не завиждаше на Джордж Хатфийлд. Истината бе, че самият той страдаше повече от Джордж заради заекването му, защото момчето имаше отличен усет към дебатите. А дори Джак да беше мръднал хронометъра напред — но той, разбира се, не го беше направил, — то би било само за да спести на себе си и на останалите участници в отбора смущението от заекването на Джордж. И да бе преместил хронометъра, то щеше да е само за да… за да отърве Джордж от мъките му.
Само че той не беше премествал хронометъра напред. Съвсем сигурен бе в това.
Седмица по-късно го изключи от отбора и този път бе съумял да запази хладнокръвие. Всички крясъци и закани бяха дошли от страна на Джордж. А след още една седмица беше излязъл на паркинга през време на часа, за да вземе книгите, които бе оставил в багажника на фолксвагена, и завари Джордж коленичил пред колата с ловджийски нож в ръка и паднала над очите дълга руса коса. Дупчеше предната гума на фолксвагена. Задните бяха вече нарязани и бръмбарът беше приклекнал като уморено кученце.
На Джак му падна червена пелена пред очите и впоследствие успя да си припомни много малко от случилото се. Помнеше дрезгавото ръмжене, изтръгнало се от устата му:
— Е, Джордж, щом така искаш, ела тук да си получиш лекарството.
Помнеше и как Джордж стреснато вдигна към него уплашени очи. Беше промълвил: „Господин Торънс…“, сякаш за да обясни, че това е недоразумение, че гумите вече са били срязани, когато е дошъл, и че просто е почиствал калта от предните гуми с ножа, който случайно е носел в джоба си…
Джак се бе хвърлил напред с вдигнати юмруци и като че с усмивка на лицето си. Ала в последното не можеше да бъде сигурен.
Последното, което си спомняше, бе, че Джордж вдигна ножа пред себе си и процеди:
— Съветвам ви да не приближавате…
После отнякъде се появи госпожица Стронг, учителката по френски, която се мъчеше да задържи ръцете на Джак и викаше:
— Стига, Джак! Престани! Ще го убиеш!
Беше премигнал глуповато срещу нея. После видя ловджийския нож, проблясващ безобидно на асфалта на четири метра разстояние. Видя и фолксвагена, бедния, изстрадал бръмбар, ветеран на безброй среднощни пиянски пътешествия, грохнал на четирите си джанти. Забеляза нова хлътнатина на предния десен калник, а в средата й петно, което беше или червена боя, или кръв. За миг мислите съвсем се объркаха
(Господи Боже, все пак сме го ударили)
в главата му и му се стори, че отново е онази кошмарна нощ. После погледът му попадна върху Джордж, лежащ замаян и мигащ на земята. Участниците от отбора за дебати се бяха скупчили до вратата и гледаха момчето. По лицето му имаше кръв от една драскотина на челото, която не изглеждаше сериозна, ала кръв струеше и от едното му ухо, което вероятно означаваше мозъчно сътресение. Когато Джордж се опита да се изправи, Джак се изтръгна от госпожица Стронг и отиде при него. Опря ръка на гърдите му и го бутна назад.
— Недей да мърдаш — каза. — Лежи неподвижно. — После се обърна към госпожица Стронг, която ги наблюдаваше с ужас. — Моля ви, госпожице Стронг, повикайте училищния лекар.
Тя забърза към кабинета му, а той се обърна към учениците си, погледна ги открито, защото отново си бе възвърнал контрола, а когато беше на себе си, от него нямаше по-готин тип в целия щат Върмонт, те си го знаеха.
— Сега можете да си вървите — каза им тихо. — Утре ще се видим пак.
До края на седмицата обаче шестима участници напуснаха отбора, двама от които най-добрите, но това, разбира се, вече нямаше значение, защото му бяха съобщили, че самият той трябва да напусне.
И все пак се бе удържал да не пие, а това във всеки случай означаваше нещо.
Освен това не бе мразил Джордж Хатфийлд. Сигурен беше в това. Станалото не беше негово дело, напротив, той беше потърпевшият.
Мразите ме, защото знаете…
Ала той не знаеше нищо. Нищичко. Би се заклел пред трона на Всевишния, както би се и заклел, че не е мръднал хронометъра с повече от минута напред. И то не от омраза, а от съжаление.
По покрива лениво пълзяха две оси близо до дупката.
Той ги наблюдава, докато те разпериха аеродинамичните си крехки, но учудващо пъргави крилца и отлетяха в октомврийските лъчи, вероятно за да ужилят някой друг. Господ им беше дал жила и според Джак те имаха право да ги използват по предназначение.
Колко ли дълго бе седял, загледан в дупката, под която се криеше една неприятна изненада, и бе ровил из старите въглени? Погледна часовника си. Почти половин час.
Спусна се до ръба на покрива, протегна единия си крак и опипом откри стълбата. Щеше да се спусне до пристройката, където на един висок рафт бе поставил флакона с отровата за оси, за да не я достигне Дани. Щеше да го вземе, отново да се качи горе и тогава те щяха да бъдат изненаданите. Ужилят ли те, можеш поне да си го върнеш. Той искрено вярваше в тази максима. След два часа гнездото щеше да бъде също тъй безобидно като смачкан на топка лист хартия и Дани можеше да си го сложи в стаята, ако иска. Той самият като дете бе държал в стаята си такова гнездо, издаващо бегъл лъх на пушек и газ. Дори и до главата си да го поставеше, то вече не можеше да му навреди.
— Пооправих се.
Звукът на собствения му глас, отекнал уверено в следобедната тишина, му възвърна спокойствието, макар и да не бе имал намерение да го каже гласно. Наистина се чувстваше по-добре. Възможно беше човек да се издигне от пасивен залог в активен и да разглежда онова, което преди го е докарало почти до лудост, с чисто академичен интерес. А едва ли имаше по-подходящо място да го сториш от това тук.
Той слезе по стълбата, за да вземе флакона с отрова. Щяха да си платят те. Щяха да си платят, че са го ужилили.